КАК СТАНАХ ХАЙДУТИН
3. ( Моя живот и нашата фамилия. - Как станах хайдутин )
Сега ще се върна пак на моя живот и на нашата фамилия. Аз по-горе казах, че баща ми беше овчар и козар. И аз, и брат ми пораснахме все при козите и овцете. Майка ми беше много умна, но беше веч заболяла. Брат ми, като по-малък, понякога оставаше в града. Едно цяло лято аз седях все при козите (а аз бях вече около 16 или 17 годишен). Една вечер срещу празника Петковден, като се прибрахме вечерта в козарската си колиба и вечеряхме (беше и баща ми там при нас), той ми рече:
— Стани сине, вземи шишането и иди да спиш вън около къшлата, във шумата.
Но аз като младо момче, не се сетих защо ме кара баща ми да ида да спя навън и не станах начаса, а продължих да седя с нашите козари при огъня в колибата. Тогава баща ми, без да продума, стана, взе шишането си, излезе и отиде да спи вън из шумата. Овчарите по това време свиреха с кавали, а аз слушах и се наслаждавах от кавалските гласове. То като се събират два добри кавалджии и хванат да се надминават — кой по-добре може да свири — то не може тъй лесно да се отдели человек от техния сладък глас, дето го наричат българите „меден” кавал, или медни кавали. Само че не се мина много и нашето веселие изведнъж се обърна в едно трудно и жалостно положение: Изведнъж на колибата на вратата се изправиха въоружени турци със насочени към нас пушки. Охчерите (овчарите) наскачаха на крака и аз заедно с тях, но все още не усещахме, че това ще е някаква шайка. Тръгна напред един от овчарите, уж да види какви хора са и какво ще искат, но турците го удариха със нож и му присякоха ръката. Сиромаха (Ненчо беше името му на овчаря) улови със здравата си ръка присечената и се дръпна назад. В това време аз сварих и се затулих зад вратата, която беше отворена. На пояса ми имаше един добър габровски нож и един пищов, но той беше празен, защото аз, където ходех, като младо
46
момче, все си гърмях с пищова, та ми се беше свършил и барутя. Аз видях, че от овчарите никой не се защищаваше, а мене турците не бяха видяли още. Аз наместо да извадя ножа да се браня, извадих го с канията заедно и то хвърлих зад вратата. Същото направих и със празния си пищов, без да мисля, че аз ще се кая за тая моя будалящина и че тази моя немарливост мога да заплатя с живота си. В това време турците взеха да обират от овчарите чанти и други работи, които им се харесваха. Аз си помислих, че те ще направят този обир и ще си заминат. Затова и скрих ножа и пищова да не ми ги вземат. Един от турците вардеше на вратата. Аз помислих, че ще ме пусне да излеза вън от колибата, полекичка се опътих на към него да излеза, но той, щом ме видя, извика на другарите:
— Дръжте тогова!
Двама се спуснаха и тозчас ме уловиха. Аз ни най-малко не се помръднах да се браня. Нито колко едно агне, като го ловят да го колят, барим си подръпва краката — аз и това не направих. Аз седях прав, а те ме вързаха и не се усещах, че след ден или два мога да бъда заклан, та продължавах все тъй хладнокръвно да се мъдря, като някое кротко волче, когато го връзват, а то си трае, без да знае накъде ще го поведат.
Щом свършиха обира, турците взеха от овчарите, което им хареса, и тогава запитаха кой е Иванов син. На мене чак тогава ми текна във кухата кратуна, че таз работа не е хубава, и това цялото нападение ще е за мене. Аз не чаках да отговорят овчарите, но отговорих сам — че Ивановият син беше днес тука, но таз вечер си отиде в Сливен. И овчарите потвърдиха същото, но лъжата не помогна. Турците били добре насочени, знаели, че на мойта глава има калпак от ярешка кожа, хванаха да пипат калпака на главата ми и усетиха, че тоя, когото търсят, съм аз. Вързаха тогава и двама от овчарите и ни покараха навън от колибата. Аз поисках да не вървя, но един от тях позаби ножа си в плещите ми и аз тръгнах, като някое добиче. И тъй караха ни през поляната около 1/4 час и се запряха. Отделиха овчарите от мене и започнаха да ги питат нещо, сетне хванаха и да ги бият. Най-сетне ги пуснаха и ги доведоха пред мене, и пред мене им заръчаха да идат да кажат на баща ми, че на сутринта, ако не им изпроводи хиляда алтъна на „Ройна планина”, то да дойде и да ми събере насеченото на парчета мое тело. Заръчаха още, който носи парите, да е на бял кон и да носел бяла кърпа в ръцете си. Овчарите се върнаха, а пък аз видях, че няма живот за мене. И потекоха сълзи от очите ми.
47
Подкараха ме най-напред по пътя и щом стигнахме мястото, наречено „Чаушева нива”, седнаха и запалиха лулите да пушат тютюн. И хванаха тогава да ме питат де е баща ми. Аз като видях, че те са узнали, че съм аз, рекох им, че баща ми беше нейде около колибата, но защото е много страхлив, кой знае къде ли е побегнал. А турците ми казаха:
— Той нека проводи парите, че нека бяга!
Аз им казах, че той няма пари, те ми казаха, че виждали в нашата къшла да има над хиляда овце и кози, та при толкова овце и кози баща ми лесно ще намери пари.
В това време, докато турците водеха из гората мене с двамата овчари, другите пък отишли, та намерили баща ми там, дето спял, и му разправили що се е случило с нас. Баща ми се върнал тогава заедно с тях на колибата и тъкмо се размислил какво да прави, ето че и двамата овчари, които пуснали турците, си дошли на колибата. От тях баща ми узнал какво са поръчали турците за хилядата жълтици и накъде да се носят парите. Тогава той съобразил през кой път ще минат разбойниците и начаса, с много бързо ходене през друго място отива на пътя, дето ще минат те, и се намества там. А турците пък, без нищо да подразбират, пак станаха и ме подкараха да вървим, но като вървяха още малко, пак се отбиха от пътя и пак запушиха тютюн, но сега вече мълчаха, никакъв разговор не водеха. Само на върхът Котагово, на мястото, наречено „Малива поляна”, виеха една глутница вълци, а пък времето беше ясно и тихо, но без месечина. Тъкмо време.
Като изпушиха тютюна, турците станаха и потеглиха из пътя. Трима вървяха напред, а трима — отзад, като един от тях държеше моя нов и дълъг пояс в ръцете си. Със половината пояс бяха ми вързали ръцете назад, а другият край държеше турчинът и така вървехме из пътя. докато стигнахме близо до мястото, наречете „Енева булка”. Тогава изведнъж гръмна една пушка отпреде ни и се чуха псувни на турски език. Разбойниците, без да се бият, търтиха да бягат назад и щом се отделиха от мястото на 15 крачки, хвърлиха се под пътя, в шумата, като и мене влачеха с тях си. В това време псувнята се приближаваше все повече към нас, а турчинът, който ме държеше, се препъна от шубраците и падна. С падането той изпусна пояса, а пък аз се отскубнах и търтих назад през шумата, та излязох близо до онова място, дето гръмна пушката. Паднах на пътя, набърже станах, и все бягам нагоре из шумата, без да зная какво става и какъв беше тоз спасителен гърмеж. Въобразих си, че тия, дето изгърмяха,
48
може да са били някои пътници, отиващи в Сливен на пазар, които са гърмели на шега. Аз тогава не бех още видял, че един от разбойниците паднал убит. Както и да е, аз бягах в гората, докато хубаво се отдалечих и скрих, а на другия ден си отидох право у дома. Не посмях да се отбия в къшлата и все още не знаех, че баща ми е гръмнал на турците. А баща ми, след като изгърмял, побоял се да не са се спрели разбойниците там, наблизо да го дебнат, затова той седнал там, без да мърда и вардел дали ще се върнат турците да вземат убития си другар. Турците не се върнали и той осъмнал на същото място. Докато аз съм бягал, той ме видял и полека ми „шиткал” да го чуя и да се запра, но аз нищо не съм чул, нито съм пък усетил да ми е някой „шиткал”.
Като съмва, баща ми отишъл на къшлата и питал дохождал ли съм. „Няма го” — казали овчарите. Тогава той пак се върнал на същото място и питал някои пътници, които срещнал по пътя, дали не са ме видяли, но те му казали, че никой не ме е виждал. Тогава баща ми възсяда коня и дошел у дома да види дали не съм се върнал, но все още ме е нямало в къщи. Пак се върнал баща ми в къшлата — пак ме няма. Тръгнал тогава отново за града и ме свари тъкмо си бех дошел у дома. Кат ме видя, хвана да ме гълчи:
— Аз видех, че ти побегна, отърва се, но се чудя къде са изгуби и защо не спре, като ти шътках?
— Аз нищо не чух (викам на баща си), нито разбрах какво стана, освен че пушката гръмна и попаржните (псувните) след гърмежа! Нищо друго не видях, нито пък разбрах, че е паднал някой от турците.
Баща ми само продума:
— Убитият, добре че не е от тука, тузлученин е, но все пак ще видим по-сетне какво ще става.
Няколко дена след това седяхме у дома и все мислехме какво да правим. След това, което се случи, ние вече не можехме да ходим спокойно във гората и да седиме на къшлата, защото с нас можеше да се случи същото, каквото се беше случило на времето с нашия комшия (по български — съсед) Ненчо кехая. Той беше человек богат, имаше и овце, и кози, и орачество (земеделие) на къшлата, над селото Калояново. Имаше и двама сина — Райно и Славчо, отрасли момчета по на 20 и 24 години. Та преди десет години турски шайкаджии тъй също беха уловили големия му син на Ненча — Райно, но го изтърваха и момъкът побягна от ръцете на хадуците. И продължиха си Ненчови да ходят подир овцете, като носеха и оружие да се вардят. Мина се една година и беха се накани-
49
ли вече Ненчови да годяват Райно. Преди Спасовден двамата братя и баща им били при козите, а слугата им Андон изпратили да донесе нещо от града, та го чакали да се върне и тогава бащата Ненчо кехая, заедно с Райно, да отидат в града, за да правят на другия ден годеж за Райна. Чакали, каквото чакали, но като не се върнал Андон, вечерта бащата и големият син легнали да спят в колибата, а малкият — Славчо отишел да спи навън при козите. Било пролетно време, топло. На ден Спасовден, тамам се съмнало и кучетата залаяли. Излязъл Райно из колибата и като погледнал на баира над къшлата, видял същите турци, дето го били уловили миналата есен. И казал на баща си Райно:
— Тате, ето онез са, дето ме уловиха! Пак идат!
Баща му рекъл:
— Стой си тука! Вземи пушката и седи в колибата, а пък аз ще притичам с мойта пушка до ония дървета!
Имало 3—4 дебели дървета на стотина разкрача от колибата, та смятал Ненчо оттам да гърми на турците и да ги не пуща до къшлата, защото малкият му син Славчо бил навън, та било опасно и за него.
Само че, щом се отделил от колибата на 50 крачки, гръмнала една пушка от турците и Ненчо паднал убит. Подал се тогава син му от колибата навън, но гръмнала още една пушка и Райно, смъртоносно ранен, също паднал. Събудил се Славчо и се надигнал да види какво става, а турците и него гръмват, но вместо него — ударили една коза в главата и вече не гърмели. Хванали тогава Славчо, карали го нейде из гората и сетне чак го пуснали.
И тъй, ний като се съветвахме, припомнихме си, че ще бъде и с нас същото, ако решим да ходим пак из гората с козите и овцете.
Затова баща ми продаде повечето от стоката (козите и овцете), пък другите даде по селата да ги гледат хората, а ний се прибрахме да живеем в града.
Да кажа няколко думи за убития Ненчо кехая, за да не си въобрази читателят, че Ненчо е бил някой страшлив человек и затова тъй лесно са го убили турците. Ненчо беше человек около 45 или 50 годишен, но здрав и непокорен. И както съм слушал, той в разни времена е убил няколко турци, но никакво зло не беше го последвало след това. Той не искаше да знай и това, че сина му уловиха турците и го изтърваха. Беше купил добри шишанета и на двамата си синове, сам беше добър куршумджия и смяташе, щом му се явят хайдуците пред очите, начаса да ги убие, но ето, че и той, и двамата му синове бяха заедно и пак не им се удаде да убият барем един от турците. Тъй
50
дохожда по някой път съдбата, че не дава на человека да извърши което мисли, но излазя съвсем друго. . .
Подир нашето семейно съвещание баща ми даде брата ми да чиракува за кожухар, а пък аз поседях някое време у дома без работа. След два-три месеца се уговорих със един мой роднина — на зетя ни брат — Иван Мириля, да отворим една бакалница на Гюрчешме, да станем бакали. Отворихме дюкяна, поработихме нещо около 3 или 4 месеца, но работата не вървеше. Гледаме, че капиталът се стопи, камо ли да има приход. Пък и пролет дойде и на мене не ми се седи в града, а пък съм още уплашен от дето ме ловиха турците, та ме страх и по къра да излизам. Наговорих се тогава със зетя си Петра да се заловим за касаплък.
Речено-сторено, залавяме се на касаплък (месарство), работихме го три години, но видяхме, че и това не е работа, че и от него няма файда (полза). Ама защо? — Турците от конака се беха научили да вземат месо, викаха му „таин” (дажба). Всеки касапски дюген даваше този „таин”, като му дойде реда, на конашките хора, от управлението. Даваше се таинът, а парите уж на края на месеца ще се платят, но идваше краят на месеца и никой никому на ума не идваше да си плати „тайна”. Пък не беше само един месец и да свърши даването на „тайна”, а всеки месец. И тъй, в три години време, докато бех касапин, пропаднаха ми по конаците за неплатено месо 5 до шест хиляди гроша.
Видях, че и тоз занаят няма да върви. Напуснах и него. Продадох и дюкена и започнах да купувам овци, кози и говеда и да ги препродавам на касапите. В това време умря майка ми, а баща ни беше вече доста застарял, пък и двете ни сестри бяха омъжени, та трябваше да разделим, що ни беше останало от майка ни. По него време беше се пръснал слух, че българите могат да се делят помежду си, без да известят кадията (съдията), ако е по съглашение и нямат спор. Та ний се съгласихме със сестрите си и известихме на градския кмет по име Георгаки чорбаджи, тъй също и на нашите първи съседи да дойдат и да присъствуват на дялбата. Дойде градският кмет с още двамина (единият беше Хаджи Никола Феселията, а другият не помня) и дадохме на сестрите си, що им се падаше. Ний с брата си не се делихме, защото много се обичахме и мислехме никога да не се делим.
След делбата захванахме да работим с брата ми двамата. Аз купувах — продавах, а брат ми само гледаше стоката. Аз се сдружих и със един турчин, за да имам защита. Той беше добър и почтен человек — хаджи Мехмед, кожухар. Работих с него една година, а хаджи Мехмед
51
се застъпваше пред тогавашните бюлюкбашии да ме наглеждат, за да не ми направят турските хайдуци нещо. След една година взехме по негово искане още един съдружник, пак турчин, по име Кушчиолу Мустафа. То пък се случи през него лято, че нищо не можахме с новия съдружник да спечелим, защото по нашите места добитъкът наполовина измря и като гледахме сметките си — турците се отказаха да бъдат и занапред съдружници.
Тъй аз поех останалата стока и останах сам със задължение да върна на съдружниците 8000 гроша. (Аз бях купил и свини, да ги развъждам за тамазлък.)
По времето, когато се отделих от турците, имаше една турска шайка около Сливен, съставена от сливенски турци. Те ходеха от по-предишните години и на много хора бяха направили пакости, но мене още не бяха ме закачали. Тази шайка предвождаше един сливенски млад турчин по име Мустафа Юсменов, на когото бащата беше пушкар (оръжеен майстор). Мустафа имаше и по-стар брат по име Гаваз Ахмед, чиновник в полицията. И тъй дохожда Мустафа на моите козари и поръчал да му приготвя пари, че от всичките овчари и долапчии земал. И аз проводих по овчаря 4 турски лири и му казах да каже на Мустафата, че го моля да ме не закача, защото таз стока не е само наша, но е и чужда.
Това беше есента. През зимата брат ми отиде в Матейския балкан със свинете, защото там имаше желъд, а пък бяха вече станали около 350 свини, та не можехме да ги държим при козите. Ето защо аз бех сам при козите и ето, зададе се един человек въоружен, иде право към нас. Като се приближи, познахме го, че той е Мустафа Юсменов, предводителят на шайката, но сам. Аз бях с пушка и го гледах в очите, да видя какво ще прави. Щом се приближи до нас, спря се Мустафата и ми каза:
— Е, ти Панайот, само 4 лири ми проводи! Аз му отговорих:
— Да, само 4 лири. Той отговори:
— Давай още пари, че аз имам другари!
— Няма, бе Мустафа, таз стока, дето я гледаш, не е моя. Тя е с чужди пари купена (казвам му аз).
— Не е то тъй! Ти имаш, ами давай, да се не каеш сетне!
— Аз нямам в себе си — рекох, — но ела с мен до града.
Върнах се аз в града, отидох в дюкяна на Тодорче Люцканов и му казах да ми даде две лири, че ми трябват. Даде ми той, върнах се, дадох ги на Мустафата. Той си
52
отиде у тях, а пък аз — у дома, но без никому нищо да казвам. Само козарят Танас знаеше.
Мислех през цялата нощ след тая среща какво да се прави. Разбирах, че този живот не може все така да се живее, но реших да дочакам пролетта, че тогава да видя какво ще правя. А Мустафата не ме остави: един ден, когато старите козари ги нямало при Козите, а били само трите момчета, задал се Мустафа с четири другари право към тях. Козарчетата търтили да бягат, а турците гърмели подире им. По това време аз си бях у дома и ето че дойде едно от момчетата, което беше мой роднина (лелин ми син — Райно) и ми каза какво е станало. Аз, без много да му мисля, се упътих към полицията и разказах там що се е случило. Дадоха ми четири жандарми и един старши (по турски — „чаушин”), взех си и аз пушката и тръгнах с тях. Подир един и половина сахат бехме на мястото, дето Мустафата бе гърмял по моите овчарчета, но кого да намериш? Турците взели три ярета и заминали.
Захвана Чаушина (Абдула се казваше) да ме съветва:
— Ти лошо направи, дето дойде да ни обадиш! Вий трябва да давате, каквото ви искат! Инак не може, защото вий живейте по къра и сте им в ръцете.
Тъй приказваше той, но аз мълчах. Както и да е — мина се това. След около месец аз пак отидох при козите. Заедно с мене беше и брат ми. Вечерта ето че се чу едно подсвирване (хайдушки знак!). Кучетата се спуснаха, а ния с брат ми взехме пушките и проводихме Танаса да види кой е. Върна се Танас и каза, че това са Мустафата с още един другар, искат хляб и едно яре да им заколим.
— Добре! — рекох аз, — а ти каза ли им, че ний сме тука?
— Казах им!
— Добре тогава, иди им кажи, че освен нас други няма. Нека да дойдат тук да ядат и да си отидат!
Приготвихме ний всичко за ядене, но се и предварително наговорихме с брат ми — нали са двама, ако поискат да правят нещо с нас, да ги избием и да им се отплатим за всичко лошо. Пък след това и ний ще хванеме гората като тях!
Отиде Танас, доведе турците при огъня и започнаха да ядат. Ядат и разговаряме. Започна да разказва Мустафата как е наказвал онези, които не му изпълнявали заповедта, а пък аз му казах:
— Мустафа, сега като потеглиш оттук, на пътя ако те срещнат някои неприятели, надърпат пушките в тебе и ти кажат „предай се”, какво ще правиш?
53
Мустафата ми отговори:
— Ще гръмна, ще изтегля ятагана и ще мина през тях. Ако ма убият — добре. Ако се отърват — ще има да видят!
Аз му казах:
— Ти си мислиш, че само ти можеш да гърмиш и да развърташ ятагана! Че у другите хора няма такова сърце! Аз ще те питам и друго: като идвате тука при моите козари и взимате ядене, защо ги замервате с пушките? Добре да знайш — викам на Мустафата, — ще ма принудите, ако тъй върви, аз сам да стана хайдутин!
Турчинът позеленя, но нищо не рече. Взеха си ядене и си отидоха. Мина време, а през лятото един ден се случи, че аз сам отидох при козите, а брат ми остана да коси. Един от козарите щеше да дойде при мене, тогава пък аз щеше да отида при брата ми на ливадата. Като вървех пред козите по пътеката, заведох ги на пладнището в местото, наречено „Малка Четалка”. Прибраха се козите, но гледам, няма една хрома (куца) коза и се връщам да я търся. Като вървя по пътеката, виждам из прахта човешки стъпки — минали хора калабалък и с котки на краката („Котки” се вика на железните превързалки, дето се турят върху цървулите да се не плъзгат).
Като видях стъпките, тозчас се отбих от пътеката в шумата и захванах да мисля какви ли ще бъдат тези хора, дето са минали подире ми, а не се явиха? „Не е — викам си — добра работата! Ако беха сеймени от полицията, те щяха да ми се явят. Ако пък са били хайдуци, то пак щяха да ми се явят за хляб!”
И тъй, върнах се при козите, седнах на едно скрито място и гледам ще се яви ли някой и кой. Чаках, чаках — няма никой. Дойде овчаринът Димитър Бакърджията, питам го видял ли е нещо по пътеката, но той казва, че нищо не е видял. Казах му тогава:
— Скоро върни се на къшлата, кажи на брат ми да остави коситбата, да си вземе пушката, да се оттегли в гората и да се оглежда, че работата не е добра.
Отиде овчарят, а пък аз седях цял ден жаден за вода, макар че на триста крачки беше водата под пладнището. Жадувах, но не отидох, защото изворът, наречен „Карандилов кладенец”, е заграден с гъста шума — букова и беше за мене опасно място, защото можеше да са се скрили в него хайдуците. Тоз кладенец се нарича още „Махмуд бунар”, което ще рече „Махмудов кладенец”.
И тъй, като дойде време да тръгват козите, аз ги насилих да вървят право към извора и се оттеглих зад един висок камък, срещу извора. И гледам ще видя ли нещо.
54
И ето, че моето съмнение излезе истина: виждам из шумата около пътеката турците зазират (гледат) в козите, готови с пушките като на лов. Разбрах, че е за мене и взех тогава по камънатия връх, наречен „Тюлбето” и през други места, та право на къшлата при брат ми. Оттам пратих един козар да докара козите. Три ярета нямаше, зели ги бяха турците.
На другия ден дигнахме козите и ги закарахме в полето край Ямболския орман (Ямболската гора) на соват (на паша). Същата есен аз не можах да продам стоката на касапите, защото не стана пазарлъкът, та взех един касапски дюкян да я похарча на месо. През това време видните турци в града Сливен опростили на предводителя на шайката Мустафа, дето е убивал и обирал хората, само и само да стане мирен. И не само това, но го и назначават в полицията за чиновник. И ето, вече като чиновник, идва той веднаж при мене и ми заръчва да изпращам у дома по две-три оки на ден месо. Сетне щял да си плати парите. Пратих месото, мина се време и аз бех си вече помислил, че сме се помирили с Мустафа, когато се яви той неочаквано в дюкяна ми. Беше около пладне, нямаше никой около мене. Нямаше купувачи, а другите касапи бяха отишли да пият и да играят на книги (карти). Та по това време влиза Мустафата в дюкяна, изтегля пищова от силяхлъка си и ме захваща:
— Динини иманянъ Хитюолу (твойта вяра, Хитоолу) — и запрегна пищова срещу мен. — Насъл джанабет гяурсън сен? (Какъв проклет българин си ти!)
Аз стоя, не се помръдвам, но изтръпнах и всичката ми кръв се беше събрала в сърцето ми. Започнах да му говоря, като се преструвах, че уж не се боя, дето пищовът е запрегнат право в гърдите ми:
— Бе, бай Мустафа ага, на кого що съм направил, че да съм лошав?
Той прибра пищова, тури го пак в пояса и захвана:
— Ти туй лято, ако беше отишъл да пиеш вода на „Махмудов извор”, единадесет шишанета щяха да гръмнат въз тебе, ама не дойде!
Аз му отговорих:
— Че защо толкова шишанета да гърмят въз мене, когато на един человек му стига само една ситна сачма да го свали на място! Аз не зная на кого какво съм на правил, че толкова искате да ме убивате? Аз и не зная да сте ме вардели да ме убивате!
Не помня още какво съм му говорил, но Мустафата си тръгна и си отиде, като все нещо недоволен си мърмореше. Като останах сам, едва тогава се повърна кръвта в
55
жилите ми. Не зная какъв ли съм изглеждал в таз минута, но усещах цялото си тяло изтръпнало. Трябва да съм бил, както го думат българите — побелял като кирпич, но нямаше кой да ме види и да ми каже как съм изглеждал.
Отсетне захванах да си мисля: „Е, лятос беше лесно, че и аз имах пушка, в гората при козите, и можех при опасност да гърмя и да се браня, но сега в града и това не мога.”
И мислех още, ако беше рекъл да ме убие, какво щеше да стане! Щяха да кажат, че Мустафа е бил пиян, а българинът го е ядосал с нещо и затова го е убил. Или пък, както си имат турците обичай да казват: „Той ме напсува на вярата, пък аз не можах да изтърпя и го убих! Убийте и мене, само да не слушам, че ми се тъпчи вярата!” И по тоз начин той щеше да бъде пуснат след два или три месеца, а пък мене щяха да заровят като всеки смъртен.
Но нямаше къде да се отиде. Родно място, свидно бащино и още от прадядово огнище — та се не оставя лесно. Мисли, разсъждавай и търпи, че да видим докога ще може да се търпи!
Подир това, мина се още не помня колко време и един ден, тамам се натрупали хора да купуват месо, изведнаж влиза в дюкяна един турчин по име Хаджи Ибиш, взе да попържа: „Вярата ти Хитяв!” и заграби брадвата, що сечем с нея месото. Аз щом го видях, изфръкнах от дюкяна, като да бях се готвил бог знай колко време. Тъй изведнаж, изпод капака на дюкяна, който беше спуснат, но имаше малко празно място.
Ибиш заобиколи от вратата, а аз вече бех на улицата и брадвата притрака подире ми, по калдъръма. Само чувах, като викаше турчинът:
— Ти моите овчари си се канел да ги убиваш, защото ходели по „Ройна”! Ха, аз тебе ще ти сложа кокалите!
Нейсе, върна се той, отиде си. И аз се върнах в дюкяна. Имаше наоколо кожухарски дюкяни-съседи. Захванаха майсторите да ми говорят:
— Ей, ако беше нейде по къра, нямаше да те остави жив тоз турчин. Но тука не му се случи да те убие, добре че можа да избягаш!
Аз им отговорих:
— И аз желаех да беше нейде по къра. Там лесно щяхме да се разправим, но тука в града не можеме и затова ще се търпи, докато му дойде края и часа, когато ще се свърши всичко изведнаж.
На горепоменатия Хаджи Ибиш не беха негови стадата, за което той ме нападаше. То беха на други големец турчин, най-влиятелен в града богаташ, който имаше го-
56
лямо влияние в Цариград. Той се казваше Хаджи Молла — един от най-изкусните убийци на българите. Кой да защищава българите? — Хаджи Моллата. Кой помагал да се избави някой българин от преследване зарад някоя си малка грешка? Пак Хаджи Молла! Тъй той заслепяваше българското население, та го и обичаха дори, та никой не смееше да продума за него лоша дума! А гореказаният Ибиш беше негов назърин (или по български — надзирател). Той управляваше имуществата на големия Хаджи Молла. Ето подир това произшествие, подир месец или два, прати големият Хаджи Молла да ме повикат да ида в дома му. Аз не знаех защо ме вика и отивам в домът му. Там заварих и други, защото беше вече станало обичай най-напред хората да се допитват от него за всичко, че тогава да отиват при полицията или в съдилищата. Като си разотидоха хората, той ме захвана:
— Бре, магаре — започна той с тези думи, — ти защо си пущал твоите свини по моите балкани? Изровили са мерите ми! Аз тебе ще те науча, гиди магаре ниедно! Да не съм чул още веднаж, че ти ходят свините в моите балкани, защото им натъпквам муцуните в дирника ти!
Аз, за да се извиня, отговорих му:
— Не е, ага, истина, че моите свини са ходели в твоите балкани; диви свине са ходели и те са ровили. Аз моите свини не пущам в твоите мери. Аз съм си взел мера с кирия и там ходят моите свини.
— Знам аз, знам, но още веднаж да чуя и ще видиш!
И аз си отидох.
По-горе писах, че дойде подир Севастополската война Зейнел паша. Преди да достигне пашата в Сливен, както вече казах, моят Мустафа беше затворен в полицията, изпратиха го за Едирне и го убиха по пътя, за да не излезе наяве, що са е вършело от по-влиятелните аги чрез Мустафата. Затова не дочакаха пашата, но и в Едирне не го закараха жив, за да не би по разпита да се открие нещо и за агите. Защото в Едирне бяха изпращани няколко оплаквания от Сливен, от абаджийския еснаф до едирненския валия. Та затова не можа за види Мустафата Едирне.
Щом доде пашата, аз вече казах, че нашите места поутихнаха от турските шайки и аз си рекох, че всичко се е вече оправило и е за мене време да са и поуженя. Годините ми бяха вече 27 и мен отдавна ме беше завладяла личността на една девойка на име Бойка — от нашата махала. Само че аз все се отказвах, като гледах в какво положение се намирам, макар че мене ме нудеха от много места да се оженя и най-много моят комшия и чорбаджия Хочю — един от най-верните турски шпиони. Имаше
57
той една добра мома, по име Пена, но не можеше никой да ме отклони от Бойка, която беше ме отколе запленила! Напусто ми обещаваше Хочю неговата полза и защита пред властта. Мъчи се да ме убеждава и моят овчар Васил Папунека, когото само един плет ги делеше с Хоча, че трябвало нея да взема, Хочявата Пена, тъй като Хочю бил имал почет пред агите, пък и богат бил. Казах му най-сетне:
— Не ми дрънкай, не слушам аз никого тук!
И са ожених същата година есента, 1857, по коледните заговезни. Имат обичай бабичките да казват: „Да го оженим, че да му доди умът!” И тъй аз бях веч оженен, но не се минаха два-три месеца, ето че захванаха да ми думат мен наново дял от майкиното ми имание. Аз им казвах, че ние сме се вече разделили как може да бъде? Аз имам затова нещо свидетели. Но ето пролетта, викат ма на кадийницата (съдилището) и ми съобщават: „След два деня да дойдеш тука, защото от тебе са искат някои имущества, останали от майка ти, че не си дал от тях на сестрите си. Затова дай един гарант и си иди.”
— Аз начаса тук не мога да намеря и да доведа — рекох им. — Нека да отида и ще доведа!
— Не може! — рече кадията Али ефенди.
— Но тука откъде да намеря гарант?
— Не знам — рече Али ефенди. — Затворете го!
Аз разбрах тогава, че кадията беше вече подготвен срещу мене и тъкмо се чудех какво да направя, дойдоха в това време двама граждани да се съдят по някои искове на единия от другия. Това беха Хаджи Никола Татюв и Георги Сапунджи-Желюв, които ме познаваха. Замолих се аз на Хаджи Никола Татюв да ми стане гарант. Той се поумисли, но неговият длъжник Георги му каза:
— Стани му гарант, нали виждаш, че не го пущат да отиде и да си намери, та ще го държат затворен!
Тогава Хаджи Никола каза на Али ефенди:
— Аз ставам за него гарант!
Пуснаха ме, но аз разбрах, че Али ефедни е вече приготвен да ме осъди, защото Големият Бондю от Гюр Чешма, който бе человек на кадията, беше и добър приятел на зет ми Петра (сестриния мъж). Трябва да беха дали те нещо на Али ефенди, но аз като знаех колко хора са известни за нашата подялба, мислех, че кадията нищо не може да ми направи. Ако пък кадията неправедно ме осъди, аз бех решил, че нема да търпя, нито пък ще мога да живея! Аз отнапред вече знаех, докато седех на Гюр чешма касапин, че ако някой имаше съд и се примоли на Бонда, а оня даде нещичко на Али ефенди, то ти вечи иди
58
се съди. Пословицата казва: „Бог високо, цар далеко”, на кого ще се оплачеш?
Доде определеният ден. Аз бях извикал и брат ми. Чаках го у дома, но той все го нямаше. Вместо него дойде един турчин — заптие.
— Хайде, че те викат на конака!
Тръгнах с него. Щом стигнахме близо до кафенетата, аз казах на заптието:
— Моля те, върви или напред или подире ми, че ма е срам да ма караш, като че съм крадец.
Заптието, без да губи време, тури ръка тогава на мене и ми рече:
— Мен ми казаха да та закарам и върви!
При тия думи аз така се ядосах, че отведнаж ми кипна ядът, заграбих заптието, тръшнах го в калта, поизгазих го с коленете и се върнах назад. Заобиколих през друга улица и отидох при чорбаджиите. Не помня кои бяха другите, но единият беше Кути Ганчев. Там на двора беше и Петър Вичов, който беше и роднина на зет ми и знаеше как е работата с делбата, както знаеше и Кути Ганчев. Казах им:
— Вий знаете как е работата. Елате и кажете, инак аз ще изгубя в съда.
Петър Вичов и Кути Ганчев ми отговориха:
— Ний не мойми да додим!
В това време дойдоха четири, заптиета и ме забраха. Аз викнах към чорбаджиите:
— Проклети да сте! Язък, че на вас се надява народът що-годе да му помогнете!
Не ме оставиха заптиите повече да викам и отидохме на конака. Там беше дошел и шурей ми Стоян. Научил бе, че съм бил заптието и че и мене сега ще ме бият за престъплението, що съм направил със заптието. Шурей ми Стоян, чрез приятели, сварил да убеди заптието да ми опрости. И тъй, най-напред ма въведоха при кадията, който беше гражданин, млад человек, около 32-годишен или най-много 34. Беше сам и ми рече:
— Ти ли би заптието?
— Аз, ефендим — отговорих.
Той ми каза:
— Срамота, синко. Висти тосун сис тосунсунус, но друг път да не правиш тъй .. . Ето заптието ти опрощава вината!
И заптието беше там. Пита и него:
— Опрости ли го?
— Да! — каза заптието.
— Излезте — рече младият ефенди.
59
Излязохме вън, в друга стая. Там седеше Али ефенди, който се произнасяше и присъждаше. Поиска да му донесат някоя книга. Каза: „Гетирин бана инжили”. То ще каже — „Дайте ми книгата”. Види се работата, че таз книга трябва да беше някой съдебен закон. Захвана да пита сестрите ми какво искат. Те говореха, той решаваше. Най-сетне попита мене:
— Защо не им дадеш от майка ви щото им се пада?
Аз отговорих, че ний сме се делили преди няколко години и аз съм им дал що им се е падало.
— Лъжеш ти! Тук в съдилището не е било такваз лъжа!
Аз му отговорих, че имам свидетели да се повикат.
— Мълчи бе гяур, хънзър гяур! Ти ли ще ма учиш?
Аз пак повторих:
— Не е права сметката! Аз съм харчил толкоз пари за обработване на имотите, а вий само дохода смятате, разхода не туряте!
Али ефенди извика тогава като бесен:
— Сус бе гяур! Сега ще те затворя! — И пак повтори: — Каква упорита уста има тоз гяурин! Само въже трябва и да се обеси! — И пак се наведе да пише. . .
Но и аз бях вече готов — тъй се ядосах, както го гледах, че си пише. Току ми се искаше да го ритна в крака и да го смажа, като гнила круша, и се дори пообърнах към вратата, но щом погледнах навън, доде ми на ум, че аз се намирам сред града и трябваше и аз със него заедно (с Али ефенди) да умра. И тъй, удържах се, не направих тази лудост.
Сметката излезе на 200 минца — мажарски, които вървяха него време 55 лева.
— Донес парите — каза ми ефендито — и ще ти да дем книга, че сте се стъкмили!
Излязохме навън всички. Аз не зная де са позабавих, а брат ми разядосан отива у дома, взима си ятагана и търти да иде да коли сестрите ми, защото те били криви. В това време, шуреите ми, двамата били у дома, та го улавят и спират. Тогава и аз дойдох, но на мене беше вече преминал ядът, защото аз захванах да кроя други планове.
Разказаха ми какво е щял да направи брат ми. А брат ми седнал начумерен и мисли. Аз захванах да му говоря:
— Чакай, то тъй не става (без да знаеше той какво ми беше на мене в съдилището).
Вечерта седнахме с брат ми. Мислехме, смятахме и не ни беше друго яд, ами защо да се говорело, че ний не сме щели да дадем на сестрите си онова, що им се падало, ко-
60
гато ний сме им го дали, че и повече! От това дойдохме до заключение, че никого не ще може да се надява человек за правда! Но като е тъй, хайде сега да нарамваме пушките, че със тях в ръцете ще си я търсим! Хубаво. Но на къшлата има овце, кози, свините са в Матейския балкан. Тогава рекох на брата ми:
— Ти иди при свинете, аз ще викна един касапин да продам козите и овцете, па тогава ще видим какво ще намислим!
Той отиде, а пък аз викнах Ранде Енчев и му казах:
— Иди виж наще кози, овце. Ще ги продам!
Отиде, дойде. Дадох му ги. Ето че иде и Стоян, шурей ми, най-големия от 5-те братя на Бойка, жена ми. Като ме видя, шурето запита ме:
— Бе ти какво си направил? Защо си продал всичката стока?
— Ей тъй — казвам, — няма да работя, за да храня чуждите хора! Нека пък сега хората да поработят за мене!
— Не разбирам, за какво ми ти подхвърляш? — вика ми шурето, а пък аз му казвам:
— Аз вече напущам всичко и ще изляза хайдутин, че барем да ма убият на бойното поле, а не да се подиграват със мене келави турци и кадии. Тук не може — казвам, — да се живей, не видиш ли?
— Виждам — казва шурето. — Та и аз колко пъти съм искал да направя същото, ама няма със кого. Пък и свидно е да напуснеш това хубаво наше отечество, защото веднаж излезеш ли — това си е то: няма вече връщане!
— Какво връщане? Та ние можем още на третия ден да бъдем избити!
След тия мои думи шурето ми Стоян помисли, помисли, че ми заговори пак:
— Все едно — казва, — нали знаеш, че аз и тука не съм сигурен за живота си, откакто раниха турците брата ми Тодорча. Оттогава все гледат те, кога ще ми дойде реда и макар че добре се вардя, виждам рано или късно ще ме убият, щом им падна на сгодно място!
Тука му е мястото да кажа защо искаха турците да убиват шурето ми Стояна. Преди около 5—6 години, една вечер неговият (на Стояна) брат — Диню и моят брат Христо, като се постъмнило, тръгват от шурювата къща за към лозята, дето биле вързани техният и нашият коне да пасат. Искали двамата да ги нагледат. Беше пролет, през месец май. В казаните лозя имаше празни места, дето оставяхме през нощите конете да пасат. Като отишли на мястото, дето били конете, въоружени турци излизат, заграждат ги и улавят брата ми Христа.
61
Шурейчето — Диню побягнало тогава назад, върнало се в града и казало на братята си какво е станало с брата ми Христа. Тогава Тодорчо и Теню, другите ми шурета и самият Стоян тръгват да видят каква е работата и дали със нещо могат да помогнат на заловения Христа. Щом се приближили до лозята, гръмват няколко пушки и раняват Тодорча в крака над коляното, та му строшават кокала.
— Брате, удариха ме! — извикал Тодорчо.
Стоян гръмнал в турците, убива един от тях, после дига брата си на гърба и го занася у дома си. Бедният Тодорчо три години лежа от тая рана и изхарчиха около 20 хиляди гроша, докато го изцерят. Два-три пъти зараства раната и пак се пробива. Турците пък вземат убития си другар и го занасят в „Гюлджук махала”. Той (убитият) се казвал Хюсеин Табака, който имаше брат — Хюсеин Симитчи. Само че никакъв слух не дадоха турците, че някой от тях е убит — потаиха работата с Табака, за да могат сетне тайно да си отмъстят, като се позабрави станалото в лозята.
Та това мислеше шурето ми Стоян, когато ми каза, че и неговият живот е застрашен и иска да бъде и той със мене — хайдутин.
Подир нашия разговор със Стояна аз му казах много да се пази да не ни усетят жените, тоест майка му и сестра му, моята жена и заговорихме след туй какво ни предстоеше да направим. Намислихме най-напред да си вземем пашапорти, че ще идим уж по търговия, като предупредим само верните си приятели, че ние ще излезем по хайдутлук, та като поискаме от тях нещо, да ни бъдат в помощ. Тъкмо в това време случи се някой (не помня кой) беше закупил на овцете десятъка (беглика) и се търсеха хора да карат беглишките овце и кози. Това беше за нас със Стояна тамам сгоден случай; записахме се и ний, като казахме на Атанаса Хаджи Добрев (наш приятел), че няма да се бавим много, че ще ходиме с бегликчиите най-много един месец.
Тръгнахме с бегликчиите и тогава разбрахме, че тая работа е голямо за нас благополучие, защото при това ходене от място на място ние можехме да се срещнем с нашите верни приятели от Русокастро, Карабунар и Жермен и да се наговориме с тях за нашата хайдушка работа. Не минаха 20 дена откакто бяхме тръгнали, дойде известие, че беглика е препродаден, та нямаше нужда ние сами да напущаме, а се видяхме изведнаж свободни, та бутнахме конете из селата и се повидяхме с нашите приятели.
Понаредихме с тях каквото трябваше и след десет дена
62
пак се върнахме в Сливен. Викнах аз тогава брата си, разказах му всичко и го замолих да остане той поне, да гледа жена ми, но той не скланяше да остане. Искаше непременно да върви хайдутин със мене. Дето съм умрял аз и той там да умрял. Чак след много убеждения и братски молби склоних го най-сетне да стои мирен, като му се обещах, че ний пак ще се видим, но да не знае никой за каквото сме си говорили с него. Брат ми вече не възразяваше, но сълзите текнаха от очите му и се съединиха на долната му устна. Тогава ми каза той:
— Аз ще остана, но ако се случи да те убият, аз ще излеза, та и мене да убият!
— Прави каквото те бог научи — казах му аз. — Всичко е на твое разположение!
И тъй, събрахме се със Стояна, шуре ми. В това време се намираше в Сливен и Георги Трънкин, сливнелия от махалата „Клуцохор”. И той, както вече казах, беше ходил в по-предишните години хайдутин заедно с Димитър Калъчлията, та решихме него да питаме де са старите войводи, да отидеме с тях. Трънкин ни каза, че ги няма старите войводи, а Калъчлията е обесен в Русчук.
Друг наш приятел в Сливен беше Атанас Хаджи Добрев също сливенец, учител, надъхан от българската история, който все бунтове проповядваше, та затова сливненци го бяха нарекли „Българският Гарибалди”. Зарад тия му проповеди турците го много ненавиждаха, та и той се реши да бъде наш другар в хайдутлука, а пък ние със Стояна го приехме на драго сърце. Решиха да дойдат с нас хайтдути още Господин Николов от Сливен, Иван Велков от село Чиркишли, Божил Бахов от Сливен, Дани Геринджиев от Чиркишли и най-сетне — Иванчо от село Беброво, Еленско.
Събрахме се гореказаните и излязохме на „Сините камъни”. Над камъните по-нагоре има връх, който се нарича Харамията. Там избрахме Георги Трънкин за войвода и тръгнахме да ходим. То пък се случи времето много дъждовно, хлад и мокрота и след десет-петнайсет дена ходение из камънаците и шубраците, нашите другари се измориха и започнаха да се оплакват:
— Абе, много мъчно нещо бил тоз хайдутлук!
Атанас х. Добрев, Иванчо и Дани Геринджиев първи се отчаяха и решиха да се върнат, още повече работата по нашето излизане не беше се усетила ни от българите, ни от турците. Ний не ги принуждавахме да ходят с нас и те се върнаха по домовете си.
Останалите седем души продължихме да ходим цялото лято, но нищо важно не успяхме да направим, защото
63
бехме неопитни в хайдушките работи. Пак дойде есен и трябваше да се мисли къде ще се презимува. Мислихме, тука ли, там ли, и решихме: ще се ходи във Влашката земя да се зимува. На тръгване за Влашката земя Георги войвода ни каза:
— То пази боже от такива като вас другари! Все се пазите да ви някой не познай и по таз причина не можете да ми помагате. Баре сега, на отиване за Влашко да земем от нейде пари!
— Имаме пари — казах му аз. — Стигат ни!
— Колко ще се каете вий, че тъй си мислите — рече Георги. — По чужд велят (вилает) пари трябват, пари! Сичко се случва там, та колко пъти съм се каял аз!
Аз му казах:
— Нали виждаш, че когато ний вардим — нищо не ни минава?
— Ще завардим пътя, че който мине... — каза Георги.
— Ами ако мине някой българин, па и познат! Какво ще го правим? — запитах го аз.
— Аз нямам никого веч, ни приятел, ни познат! — отговори ми Георги.
Аз му тогава казах:
— Е-е, утре ще се направя и преправя, че да не може тъй лесно да ме человек познай и тогава ще ти помогна.
Но да знайш, че няма да се доближавам, ако е някой познат!
— Ти само стой издалече,пък аз ще го уловя! — съгласи се Георги.
На другия ден седнахме да вардиме край пътя и ето зададе се един богаташ, който ме познаваше, защото беше българин от „Гергина махала” на име Тотю Кюзлиев от махалата „Клуцохор”. Георги Трънкин не познава търговеца, нито пък търговецът познава Георгя. Аз отдалеч показах пушката на пътника и му извиках по турски „Стой!”. Търговецът обърна коня да бяга назад, но Георги беше вече до него, хвана го, оттегли го от пътя настрана, взе парите му и го пусна да си ходи, като му заръча да не казва никому, че после ще има да пати. Парите му не бяха много — около 20—25 алтъна. Нищо пари за един богаташ-изедник, ала за нас — гладните хайдути — доста. Търговецът не можал да познае Георгя, но мене добре познал и щом стигнал „вардата” (поста), дето вардеха турските заптии — спрял се там.
Като видели младия търговец уплашен, заптиите му рекли:
— Твойта работа не е чиста! Тебе трябва да са те срещнали нейде Попов и Хитюв!
64
Тогава търговецът им разказал всичко и ги помолил да го придружат до града, но турците не се съгласили:
— Не бива — рекли му те, — върви си напред, защото ако те придружим назад, то хайдутите са твърде лоши, ще убият и тебе и нас!
Ний уж се пазехме да не ни познае никой, а то и турците вече всичко знаели!