КАК СТАНАХ ХАЙДУТИН
4. ( В Румъния. Цяла зима в Ибраил (Браила). - Без работа не може. Димитър Арсенов - Някогашното сливенско село Асенивец. - Дойде пролет. От Върбица на върха на Стара планина. Сливенския Балкан. - Али ефенди в Сливен )
След това ний се упътихме да минем Балкана. Дойдохме в село Медвен в дома на Господин Николов, който беше наш другар, от там през Върбица, Преслав, Каспичан и Пазарджик, та във Кюстенджа. Тогава се работеше железницата от Кюстенджа за Кара су (Черна вода). Там се разделих ме, за да върви кой накъдето иска. Ний двамата с шурето ми Стояна отидохме в Тулча, но не ни сдържаше да седиме там, защото властта вече знаеше за нас, а полицията следеше де ще се появим, затова решихме да отидем в Галац. Хубаво, ама не щат да ни подпишат тескеретата за Галац! Добре че се намери пак един сливненец при тулчанския паша слуга, та ни стана той гарант и ни подписаха тескеретата.
Минахме в Галац, от там — Браила. Преседяхме там около един месец. Не помня кой беше, но дойде един сливненец по своята частна работа и ни разказа сичко, що се е говорило за нас; че брата ми задържали и бюлюкбашиите, които го карали до полицията, го били по пътя толкова много, щото той едва ли ще може вече да живей. Ноктите му дори паднали от биенето под краката. Най-сетне го пуснали след 15-дневен затвор и той отишел със свинете си в Челоякавашкия балкан.
Аз като изслушах що ми разказа сливненецът, рекох си: „Да даде господ да дойди пролет, пък аз за всичко ще се отплатя, само кракът ми да стъпи веднаж на Сливненския балкан!”. . .
Да се седи цяла зима без работа не може. Запознахме се с един стар сливненчанин по име дядо Димитър Арсенов, человек близо 80-годишен, но още държеше и паметлив, та ни разказа той за минали времена каквото бе запомнил. Аз го запитах защо се той нарича Арсенов, а той започна да ми разказва и да пита:
— Знаеш ли над Сливен във боаза, като излезеш мястото, дето се нарича „Арсеновски боаз” или още „Арсенивец"?
— Знам! — казах аз.
— Е, като знаеш, да ти кажа сега, нашата фамилия е от него място. То е било село там ѝ се е наричало Асенивец, по името на българския цар Асена. И преди сто (100) години нашите дядове, като живели в него село, имали на турците някакъв яд, та като паднел някой лош турчин в
65
ръцете, убивали го. Като не могли на някой турчин да си отмъстят по пътищата, то те отивали нощно време в селото му, нападали къщата му и го там убивали. Тъй, един път, отишли пак в едно турско село и нападнали един турчин, който им правел много злини. Но в това нападение, като се чуло гърмеж, другите турци в селото ги заобиколили и моите дядове едвам можели да се отърват. Само че забравили там едно шишане (ще каже пушка, винтована, която бий далеко и право). Туй шишане е било на някой си Дели Иван, ще каже — Лудия Иван. Както и да е, избегали дядовете и отишли в селото Арсенивец и никой не усетил и не могъл да разузнай кои са убили Осман ага. Замълчала се работата, но сетне полицията взела шишането и през лятото, когато ходят турските бюлюкбашии по горите да гонят хайдушките чети, шишането на Дели Ивана било дадено да го носи един заптия — сейменин. Едно момче, овчарче от същото село Арсенивец, като видело шишането в ръцете на заптието, казало:
— Абе, ага, туй шишане какво търси у тебе? Това е Дели Иваново шишане!
Турците рекли:
— Хайде бре, то е на тоз сеймен, я си отвори очите!
Момчето — пак:
— Тъй ли? Че аз не познавам ли на Дели Ивана шишането?
Турците пак се препирали, че уж е на турчина, но веч взели мерки и известили на властта в Сливен за Луд-Иван. Тогава ненадейно проваждат и окръжават селото Арсенивец, излавят сичките мъже и ги докарват в града. Избесили всичките, които им се видели съмнителни. А то селото, както се види по мястото, дето е било, не е имало повече от стотина къщи. Останалите живи се разселили и преселили в Сливен.
Затова в Сливен, дето имаме „Асеновци” или Арсеновци, те са все от това село.
Аз с внимание слушах като ми приповядваше старецът дядо Димитър Асенов и го запомних, та ми сега дойде сгода и да го напиша.
Сетне дядо Димитър ни намери работа при един, пак сливненец, който имаше добра търговия с хлебопечения. Имаше на пазаря хорна (фурна), а в дома му — воденица с 4 камъка, на коне. Държеше и мушия (чифлик). Имаше брат Дачо и двама съдружници. Аз не казах на дядо Димитър нищо за мойта работа в Сливен, но му думах, че сме бедни хора и сме дошли за работа. Пазарихме се за нея зима със Стояна и двамата да слугуваме у хаджи Васил Дуков, на фурна или на воденица — дето ни наредят.
66
И тъй, през нея зима преживяхме в Ибраил (Браила), а господарят ни х. Васил ми говореше, че през лятото ще ма проводи на мушията, защото аз им бех казал, че отбирам и от кърска работа. И се обещавах, че ще ида на мушията. Щом дойде пролет, ние си поискахме сметката. X. Васил ни каза:
— Че нали ще седите и занапред?
— Не ще можем — казах му. — Ще си идем, че сме фамилисти (с челяд). — И той, добър человек — даде ни право.
Ний се събрахме и ни подписа тескеретата турският консул в Браила. Качихме се на парахода — излязохме в Хърсово. Там един стар турчин — тескерджия. Погледна тескеретата ни и вика:
— Тем им минало времето! Нови — казва, — трябва да вземете.
— Добре! Дай ни нови!
Той взе вехтите, даде ни нови и платихме ний по 6 гроша за едното. От там през Миждия, Пазарджик, Каспичан, Шумен, Преслав — стигнахме в с. Върбица и замръкнахме там. Спряхме в един хан от лявата страна на реката, която слиза от Балкана и тече край село Върбица. От дясната страна на реката бяха конаците на върбишкия Султан и цяла нощ аз слушах дето в конака дрънкаше една хубава болгария (тамбура, но дръжката ѝ по-дългичка и жиците ѝ по-инакви).
Съмна се на сутринта. Имахме един другар Костадин от Елена, болеше го зъб, та отидоха със Стояна при един турчин — белберин (бръснар), да му извади зъба. Турчинът вместо болния зъб, изважда му един здрав зъб. Дигнаха крамола да се карат, пък аз им думам:
— Оставете, бе! Нали виждате, че сме в опасност?
Тий пак продължават да се карат. Тогава обърнах го на подигравка, като им задумах:
— Хайде да вървим, пък като излезем от селото и срещнем някой турчин, аз ще му извадя всичките зъби и ще ги дам на Костадина!
Тръгнахме из пътя от Върбица нагоре и излязохме на върха на Стара планина, на мястото, което се нарича „Равно Буче” и „Царски извор”. Това място е твърде живописно. Аз мисля, че когато онзи българин е измислял песента „Горо ле, горо зелена, и ти, водице студена”, то той се е намирал на това място. Аз не съм в състояние да опиша онова впечатление, което изпита сърцето ми, когато се там запрях. Помислете си, че беше пак пролет и гората — облечена в най-нежното си облекло, със зелено-бледа крехка шумица и смес от хиляди разни миризливи цветя! Нацъф-
67
тели още разни плодотворни круши, ябълки, сливи, оскруши, които вишат кичестите си клони от земята на по 3 до 5 метра. Всяко се гордей и надпреваря, макар че е дърво, да покаже своето величие едно към друго. Само българинът никому веч не смей да се гордее и да се покаже, че е жив. Още преди един век фенерската килимявка му е ослепила очите и е ядосала доспатските българи, като е искал да принуди проклетия фанариот — владика, да го припознаят за свой духовен началник. Затова ги е клеветил пред турското правителство, че са бунтовници, додето най-сетне ги принудил от яд към него да се изтурчат за инат и да се нарекат „помаци”. Но не се покориха на фанариотина-грък. Такава участ е постигнала и други наши братя по Македония. Дали това престъпление на „Фенер” е по-малко от онова на Василий Българофон — Българоубиеца, който извади очите на толкоз хиляди пленени български войници? Не и не! Василий Българоубиеца е по-малко грешен, защото само на войниците извадил очите, а блаженият фенерски патриарх, дали се е задоволил само на толкова малко да вади очите? — Не. Той не само е заробил България, но като е България била вече заробена и вързана, удало се сгоден случай на „светите” пастири-гърци да изгорят всичките български книги и насилствено да накарат българите да четат и пишат гръцки, та с това да ослепят цял народ и да се препоръчат пред цял свят, че нийде по Балканския полуостров няма българи, но само гърци.
Може ли человеческата съвест да се примири с такова духовно начало, което иска насила да прави от человека четвероного животно? Насила да му плащаш и със твоя завоевател да те тъпчи! Но да оставя това и да продължа като погледнем от това място „Равно Буче”, какво ще видим? На югоизток, от запад извира Лудата Камчия. Тя започва чак от Демир-капия — по български наречена „Вратника”. Тя, Луда Камчия, тече на изток през с. Раково, с. Нейково, с. Ичера или Вечери и с. Градец. Другият ѝ извор е в гр. Котел и се събират с Раковската река до с. Градец, а от там веч се именува Лудата Камчия. От Равно Буче на югоизток тя блести от слънчевите лъчи, като елмаз и от с. Градец надолу край нея няма веч българско село. Само с турски села е населен десният ѝ бряг! Под Шихларския балкан има едно единствено българско село — Босилково и това е! Кой може пътник да мине през тез турски села? Никой! Ще бъде убит и ограбен, щом го видят.
Щом погледнем от „Равно Буче”, вижда се до Карнобат, Айтос и до морето на югоизток, ако не пречат малките и ниски планинки, които не дават да се лъщее черноморското пространство. Вижда се и Карнобатското поле, на югозапад
68
се вижда планината Стидово, а на запад — до Демир-капия или Вратника, която изглежда отдалеч като един куп облаци, натрупани един върху други. Като се обърнеш към север пък, ще видиш целия Османпазарски окръг, наречен „Герлово”, населено с турци. Рядко по нейде ще видиш българско село и то помесено с турци. Най-добре се вижда с. Тича или Читак, близо до Котел на 2 часа. На един час разстояние от Котел извира Голямата Камчия и през с. Тича, през Кара Демир боаз и Преслав се събира с Лудата Камчия при с. Кадънклии.
От „Равно Буче” станахме и дойдохме на Сливенския балкан, на мястото, наречено „Куш бунар” (по български „Птичи кладенец”) и излязохме на върха на Сините камъни, което място се нарича „Тюлбето”. На запад от Тюлбето и малко по-надолу има едно място, покрито с каменна плоча, където е сухо, не се мокри от дъжда и събира около десет человека. Там наблизо из камънаците имаше друго сухо място, скришно, дето бехме си оставили есента оружието. Като пристигнахме на Сините камъни, първата ни работа беше да си вземем оружието, но видяхме, че скривалището ни беше разбъркано. От пушките нямаше пет, а и други неща нямаше. Зачудихме се, кой ли ще бъде този человек да вземе едното оружие и да остави другото? И то взето най-хубавото: нямаше я мойта пушка, нямаше я Стояновата, нямаше я Георгевата, нямаше и други две още. Разбрахме ний, че тази работа не е на непознат человек, защото непознатият щеше да вземе всичкото оружие и нищо нямаше да ни остави.
Сетне чак като се срещнахме с някои приятели, научихме, че Георги Трънкин, нашият другар и войвода идвал преди нас заедно с някои други негови другари, но накъде отишъл — никой не знаеше. Ние много се ядосахме, дето беше ни взел Георги нашите добри пушки и заръчахме на приятелите, като го видят да му кажат нашите пушки да остави на мястото, откъдето ги е взел!
От станалото ний веч разбрахме, че нашият войвода не си остоя на думата, да се събереме заедно, защото никого не беше питал за нас.
Въоружихме се ний с каквото намерихме, взехме и от приятели три-четири пушки и тръгнахме из Балкана, към запад, та ходихме докъде Троян. Оттам пак се върнахме назад. Тамам по него време жетварските чети отиваха да жънат от България в Тракия. Ний бехме узнали, че от Казанлъшката околия някои турци миналата година причаквали жетварските чети и отбирали си от тях някои момичета, които им се харесвали, а сетне никой не узнал какво е станало с тез момичета; дали са ги изклали или потурчили.
69
Та срещнахме ний някои от жетварските чети и ги попитахме дали не знаят нещо за отвлечените момичета, но никой нищо не знаеше за тях.
Ний от яд колкото турци срещнахме по пътищата, вземахме им оружието, а някои съмнителни, които не можеха да докажат защо ходят по пътищата, попритиснахме и бихме. Сетне поусетихме, че момичетата са взети от някои турци: които сега били пъдари, но не узнахме къде се намират тез турци и дойдохме пак близо Сливен. Там гледаме — потери из Балкана. Питаме хората, които срещнахме, какво има тъдява, защо са толкоз много потерите по Балкана и научихме, че преди 10—15 дена една хайдушка чета убила кмета на село Емирли — чорбаджията Христо Данов, който беше един от най-добрите селски кметове — справедлив и влиятелен човек. Ний си рекохме: „Това трябва да е турска работа!” След това пък се извършило нападение на пощата в „Молловата кория”, но нападателите не можали да отнемат пощата и затова толкова потери имало в Балкана.
На нас ни дойде в ума, че пощата трябва да е Георгиева работа, но че не е направил добре, защото тоз план беше скроен миналата година заедно с нас, а сега той сам да си позволи да я обира — без нас. Дотолкоз се разгневихме, че взехме решение: ако той не дойде при нас, щом го видим нейде из Балкана — да го убийме!. . . И пратихме чрез приятели да разпитат дали не са го видели някъде. — Нямаше го нийде. Никой не беше го виждал след нападението на пощата. Тогава ний заминахме към Карнобат, а след като се завърнахме от там, близо Сливен, научихме се, че нашият Георги разпуснал момчетата и останал само с едно. А нашите пушки още не беха на мястото си. Мен съвсем ме взеха дяволите и пратих известие в Сливен на приятелите да дойдат в местността на запад от Сливен, наречена „Гулжука” и „Дели Минкови кашли”. След един ден на определеното място дойдоха Жеко Байрактаров, Никола Боев, Слав Ненчев и Юрдан Русев. Питахме ги дали не са чули за Георги да се е явил нейде, но те нищо не можаха да ни кажат. Не знаеха. Аз се ядосах и им казах, че щом го видя, ще го убия, да види той на кого пушките взема и как се лъжат другари, но нашите (другари) никак не одобряваха моите ядосвания, нито пък дето аз се заканвах на Георгя, че ще го убия и думаха:
— Не бива тъй! Той е сгрешил, друг път няма така да прави, та ако се случи да се видите, съберете се и пак ходете наедно!
Отидоха си приятелите ни, а ний излязохме по Балкана, към Бинкос боаз. Там в планината ни приеха наши познати
70
овчари. Те ни казаха, че предишната вечер дошли двама хайдути, та им опекли едно агне, но не ги познали турци ли са, или са българи. Като ги разпитахме какви са, с какво оружие, и познахме, че е Георги. И вечерта седнахме на пътя, отдето мислехме, че те ще минат, ако са тъдява из гората. На 5 крачки от пътя, дето вардехме, имаше изворче с вода за пиене. Щом се минаха около два часа, откакто бехме седнали (време ясно, но без месец), ето че от гората се зададоха хора и се чува по стъпките, че не са много. Ний чакахме с пушките на ръце. Дойдоха до изворчето. Единият подаде на другия пушката си и се наведе, та пи вода. Като се изправи, пое двете пушки, тогава пи вода другият, всеки си взе пушката и тръгнаха. Щом пристъпиха 3 крачки — а ний ги добре познахме, че е Георги, аз по име рекох:
— Георге!
Тогава Георги се обади:
— Ти ли си, Панайоте? — и се върна при нас.
Събрахме се и разговаряхме. Питахме ги де са нашите пушки, а Георги разказа, че от многото потери не е могъл да води 12 другари и да ги храни, но ги разпратил — кой накъдето може да се крие. Те не били добре запознати с хайдушките работи и затова се върнали по домовете си. Не помня кои други са били с него (с Георги), но единият е бил Момчо Стратев — касапин от Сливен. А тоя, дето ходеше сега с Георги, беше Иван от Беброво.
Помежду другите разговори за несполуката, когато не могли да вземат пощата, Георги ни каза, че те ходили и по Ямболско и там в село Емирлии нападнали кмета Христо Данов. Тогава запитах Георги.
— Ами защо нападнахте такъв добър человек, като Христо Данов? Нямаше други такъв влиятелен человек и всеки го почиташе. Хайде, обрахте го, а защо го и заклахте?
На това ето що ни отговори Георги Трънкин:
— Де да зная аз какъв е бил кметът Христо Данов. Казаха ми, че той бил лош. Биел хората, когато си иска, че и брат му тъй ни каза. И от Ямбол, които бяха с нас и те го знаеха за лош человек.
Аз попитах Георгя:
— Ами кой го закла?
— Никола Маврудиев от Ямбол.
— Ами защо го е било толкова яд на него, та го е заклал?
— Защото кметът го бил един път в село Емирлии.
Тогава аз му рекох:
— Ей, мой брате, ако ний слушаме хората, кой на кого трябва да си отмъщава и кой какъв е, то тогава трябва да
71
станем и от турските главорези по-лоши! Тия не са хубави работи и аз те уверявам, че щом вървиш по тоз път и не се пазиш от неправдата, то ти няма да живееш дълго време и ще бъдеш убит. И да не мислиш, че ний ще те убием? — Има кой да убие и тебе и нас, ако ний [не] се пазим от лошите дела. Защото ний трябва да бъдем справедливи! Георги се позамисли и ми рече:
— Чуден человек си ти, Панайоте! Излязъл си по хайдутлук, а пък искаш и да гониш правда!
— Да — отговорих аз. — Без правда няма живот. И ще видиш, че е тъй.
И тъй, прекъснахме разговора и се съгласихме да ходим наедно. Пак Георги избрахме за войвода. Ходихме до есента през 1859 лято. Нищо важно не можахме да направим.
Есен е веч. Трябва да се мисли де ще се презимува. Нашите другари решиха да минат в Румъния и там да прекарат зимата, но на мен веч не ми се ходеше във Влашко и казах на другарите си, че аз не ще отида с тях, а на друго място, но че напролет, ако бъдем живи, пак ще се съберем тука, около Сливен.
На това моят шурей Стоян ми каза, че той не ме оставя, дето съм аз умрял и той там ще умре! Но аз му рекох, че няма нийде да ходя. Тук по Балкана ще се мъча да прекарам зимата. Имам приятели, а той ако иска, нека върви с другарите във Влашко. Но Стоян не рачи да ме остави и останахме двамата в Балкана.
След като Георги замина с момчетата за във Влашко, ний двамата със шурето ходихме докъде колешки (коледни) заговезни. Приятелите ни донасяха каквото ни трябваше, само хляба ни се беше свършил, защото оня, който се беше задължил да ни донесе колкото ни трябва — не дойде! Този човек беше Слав Ненчев, а защо не донесе хляба — не разбрахме. Добре че имахме един скрит още през лятото хляб, в един пукнат камък, на сухо място, та не можеше дъждът да го намокри. И не беше далече това място от ятака ни — около три четвърти от часа. Оставих Стояна при огъня и отидох, взех добре изсъхналия и вече мухлясъл хляб и с него криво-ляво поминахме някой ден.
Само че времето се развали. Задуха силен вятър със сняг и нищо не се виждаше от снега, дето го носеше вятърът (то се нарича фъртуна). А ний се намирахме на върха на Сините камъни под една скала, наведена като колиба, наречена „Даямата”, под Карандилов кладенец.
Та не стигаше ни зимата, но ето ти по-голямо зло: Стоян се разболя тъй силно, че аз се замаях какво да правя. Сам той нищо не можеше нито да прави, нито да ме съветва какво да правя с него. Тогава аз му казах:
72
— Стой ти тука малко самичък, пък аз ще ида и откъдето и да е, ще намеря кон да те кача и да те занеса в някое село, дето имаме приятели.
Слязох на пътя и ето идват откъм Ичера трима търговци-сливненлии и един кираджия, името му бе Алекси. Търговците бяха Хаджи Щефан Копринджиев, Христо Недялков и Марко Стоев. Аз ги спрях и им казах:
— Дайте ми един кон! Ще ви го платя колкото струва.
Хаджи Щефан ме запита защо ми е конят.
— Другарят ми е болен, трябва да го кача на кон и да го занеса в някое село — казах му аз.
— Земи коня и върви! Пари не щем — казаха ми те.
Макар да исках да им платя коня, не рачиха да земат пари. Взех коня и бърже отидох при Стояна. Той лежеше.
— Хайде — казах му. — Кон докарах и полека дорде слезем доле в полето, а там е съвсем малък снегът.
Качвам го на коня и през нея нощ, преди зора, стигнахме в село Стралджа. В това село ний имахме един верен приятел Иван. Той беше и кмет в селото. Иван ни прие твърде добре, братолюбиво и на драго сърце, сякаш е чакал нарочно да му дойдем на гости. Той по цяла нощ седеше около Стояна. След няколко дена шурето оздравя и изпратихме Ивана в Ямбол да напазари каквото ни трябваше и да извести нашите приятели в Ямбол, че ний се намираме в Стралджа, защото ний предварително бяхме разговаряле, че те ще ни известяват за всичко, що става по нашите села и градища.
В това време се намирали в Ямбол някои наши приятели от Сливен, които нарочно дошли да ни търсят и разпитвали за нас и когато те узнали от Ивана, че ний се намираме в Стралджа, то рекли на Ивана, че желаят да дойдат при нас и да поговорят с нас за някои работи.
След три деня дойдоха при нас 5—6 души от нашите приятели, все бяха от Сливен: Никола Боев, Слав Ненчев, Димитър Начев — Палича, Христо Недялков от Ямбол, Димитър Митражия, Георги, също от Ямбол и от с. Драгоданово — Стойчо. Като се поразговорихме, те ни разказаха, че всичките села от Ямболско, Карнобашко, Сливенско се готвят идущата пролет да се дигнат и се преселят в Русия и че съвсем малко са ония, дето не искат да се изселват. Тъкмо в това време бяха дошли от Русия в България много черкези и татари, по едно споразумение между Турция и Русия след Севастополския бой (или война). И тъй, имаше и глупави българи, които спомагаха и пропагандираха, за да се преселват българите в Русия. От Ямбол беше такъв пропагандист Хаджи Васил Келемето. Само по-умните граждани и селяни не одобряваха това преселване.
73
Между другите разговори нашите приятели ми казаха, че и те ще се преселват! Ето, в село Могила дошел един черкезин с около 30 фамилии и прави пакости на селяните. Ето помощта, която в него време ни направи руската дипломация! Вместо помощ и поддръжка, нашите славянски дипломати ни изпратиха цели пълчища черкези и татари, които с дохождането си в българските предели хванаха да опустошават нашите прекрасни места. Види се, че малко са били за българите турците и фанариотите!
А селяните от Могила не щели да дочакат пролетта, а искали още сега да се преселят в Ямбол и пролетта за в Русия. Тогава ний се договорихме с нашите приятели да се съберем една вечер 15 до 20 другари, да нападнем на могилския черкезин и да го убием.
След 3—4 деня ние наистина се събрахме — все с коне и нападнахме на черкезина в с. Могила, но черкезинът и синът му, ако и да бяха ранени, сполучиха да избягат, защото другите пък черкези гърмяха върху нас. Само един бе леко ранен от нашите, той беше Стойчо от Драгоданово.
Подир разбягването на черкезите нашите другари си отидоха по домовете, а ний със Стояна отидохме с ямболците в Ямбол, в махалата „Каргона”. Там всичките ямболски другари си ходеха явно, като че от нищо хабер нямаха, а турската власт изпреобърна селата, за да дирят кои направиха нападението върху новия приселец из Русия. Другите турци говорили по кафенетата:
— Срам за нас и за правителството ни! Нашите правоверни братя идат от Московлука при нас, а ний ги обираме и убиваме!
На тези бедни турци и на ум не им идваше, че това е българска работа.
Все по същото време докараха от селото Чиркишлии в Ямбол около 30 души селяни, подозрени, че са нападнали на черкезина, защото пушките им били кървави, но селяните доказаха, че са били на лов, убили сърни и диви свини и затова им били пушките „гърмени” и кървави. И наистина от това село нямаше ни един с нас на Могила при нападението на черкезина.
И тъй, работата се утаи (успокои) и черкезите се преселиха в Ямбол. След няколко дни ний пак се събрахме една вечер в Ямбол и се наговорихме да идем в Сливен и да нападнем дома на Али ефенди, който беше присъдил без свидетели, та платих 200 минца глоба и зарад това излязох по хайдутлук за отмъщение, против неправдата, която се нанася против българина.
Една вечер накачихме се на конете си от Ямбол и се упътихме към Сливен. Времето беше тихо и ясно. Месечи-
74
на — като ден! Няма сняг, сякаш е пролет. Вървяхме все из пътя. Минахме Тунджа на моста до с. Артакларе и стигнахме до Сливенските лозя, които се наричат „Гючменски лозя”. Запряхме се там.
Ний да влезем в Сливен, комай не бива — казах аз. Ний със Стояна ще отидем в Сините камъни, а другите нека идат в Сливен и да разгледат дома и направят плана как ще може да се влезе в дома на Али ефенди, който е разплакал толкова сиромаси с несправедливите си присъди и е ограбил толкова хора да му дават пари и го подкупват!
Трябва да кажа и това, че Али ефенди не беше кадия, но е нещо като секретар-кадия. И баща му е бил на същата длъжност. Закони и присъди — всичко той извършваше.
Като се поразговорихме с другарите си и ги попитахме на кой хан ще кондисат (защото имаше с нас 6 души ямболци), те ми казаха, че ще останат на Хаджи Николовия хан, защото синът на Хаджи Никола — Хаджи Димитър, бил много добро момче и те от него нищо не криели. Затова там щели да останат. Тогава моят другар Стоян изяви желание и той да иде с тях в Сливен. Аз му казах, че не е хубаво, дето ние се приучваме като някои кокошкари, ще каже „кради кокошки” да се крием из селата и градищата, че на нашите братове в Сливен вече е метнато въжето на вратовете им, а пък ако се случи да ни уловят или убият, в който и дом се случи, заради нас и хората ще пропаднат. Но аз видях, че на моя другар и след тия думи пак му се искаше да отиде в Сливен. Той обичаше и винцето множко, затова му казах:
— Е, хайде, иди в града, но добре да се вардиш, а пък аз ще ида в Сините камъни и щом видите, че ще можем да влезем в дома на Али ефенди, пратете ми известия да дойда в града, да го нападнем.
Другарите ми отидоха в града, аз — в Сините камъни. През деня времето беше слънце, като пролет! Бях снел на коня седлото и го вързах на едно място да пасе, а пък аз седнах настрана, в едни храсти. Гледам по едно време конят се откъсна от въжето и фукна надолу през лозята, пък не смеех да го гоня и ловя. Имаше хора из лозята и конят нийде не се запря. Взе полето — надолу. Аз скрих седлото и гема в храстите и отидох да потърся нейде по-заветно място за нощуване. Нея вечер преспах там. На другия ден захвана да вали силен сняг с много силен вятър. Толкова силен, щото не можеше да се върви. Человека събаря на земята! Страшна фъртуна! Аз вече видях, че и да дойде някой да ме търси — не ще може да ме намери, та взех пътя и вечерта един и половина час, след като се мръкна, аз стигнах в Сливен в махалата „Ново село” — у дома
75
на Никола Боев. Домът му беше на самия край на града. Щом ме видяха и рекоха:
— Ето го, че дойде! Гладен ли си? — питат ме.
— То се знай — казах аз на Никола. Домакинцата донесе петмез и аз се наядох. Тука беше и Димитър Начев. Сетне дойдоха Палича и Слав Ненчев.
— Хайде сега — рекоха те, — да вървим.
— Де са другите? — попитах аз.
— В Клуцохор са, на Хаджиниколовия хан, но те ще дойдат в Циганската махала близо до мястото, наречено „Томчива Дамар”, и от там ще идем в дома на Али ефенди, дето всичко е прегледано.
И верно, щом дойдохме на определеното място — заварихме там другите ни другари да чакат. Аз едвам можах да ги позная, защото бяха облечени в турски дрехи, на главата им — тара-було с шалове, с чепкени и жамадани сърмени. Имаше по някои с дрехи и от местно сукно, но все турски кроеж.
— Е, сега хайде да вървим! Аз попитах:
— Де ви са конете?
— На хана — казаха.
— Но ето, че нищо не сте направили! — рекох им аз. — Ще отидем да нападаме, но ако ни срещне патрула, нали ще трябва да се бийме, целият град ще се дигне, а ний трябва да бягаме? А вашите коне — на хана! Хайде да идем да вземем конете!
— А бе, ти не бери кахър за нас! — казват ми другарите.
— Е, добре — казвам аз, — но може и някой убит да падне. Затова трябва да бъдат конете ви вън, наблизо нейде, че ако се случи нещо, да може всеки да бяга.
— Кой ще излезе в таз фъртуна? — отговарят. — Вятърът керемидите събаря от покривите.
— Хайде да го оставим за друг път — предложих им аз — и да махнете конете от хана.
Тогава се обади Никола Боев и ми рече:
— Ти вас гледай, за нас не се бой. Но май, че те е страх!
Къщата не беше много далеко. Стигнахме до пътната врата, откъм бахчата в дома на турчина. Киро извади едно желязо от пояса си и проби дувара. Отвори вратата, влязохме в бахчата (градината), пробихме и другия дувар, който преграждаше харемлика от бахчата и отворихме комшулука. Дойдохме до прозорците на къщата, в която спят ефендито и кадъните му. Те не бяха легнали още. Четяха някакви книги.
Ний се върнахме пак в бахчата. Турихме на двете път-
76
ни врати по двама да вардят и гледат да не дойде патрула от нейде. Тъй също и на вратите, дето спяха слугите. И зачакахме вътре да заспят, че да отворим къщните врати или пробиеме дувара, за да притиснем Али ефенди преди да ни е усетил и започнал да гърми отвътре. А времето — студ, не се седи от студ! Но ето че вятърът блъсна няколко пъти отворения комшулук. Ефендито като чул, че се блъска вратата откъм градината, рекъл на слугинята си:
— Вий сте забравили в градината вратата отворена и вятърът я блъска, та аз не мога да заспя. Идете и я заключете!
Ний като видяхме, че светна свещ и кадъни на вратата, спуснахме се да ги ловим, но те свариха та избягаха в стаята, дето беше ефендито и заключиха вратата. Ний натиснахме вратата, но тя яка — не се помръдна, пък и отвътре я натискат. Аз се досетих нещо, оставих другарите си и тръгнах към килера. Намерих една врата редом с вратата на стаята — отворена. Влязох оттам в другата стая и все държа ятагана в ръката за отбрана, като си мислех, че ефендито ще ме посрещне с оружие. От втората стая минах в трета и ето там имаше една малка вратца, през която се влизаше в ефендивата стая. Щом отворих малката вратца, видях че Али ефенди натиска оназ врата, дето ний я натискахме отвън. Две кадъни при него и те натискат вратата заедно с него. Нито им дори дойде на ум барем да викат щом ме видяха, че аз влизам при тях в стаята, но се спусна към мен ефендито и както и държех ятагана за отбрана, той с голи ръце улови ятагана за острието. И двете кадъни се уловиха за същата ми ръка, лявата, с която аз държах ятагана. Аз стоях като кол, хванал ефендито с дясната си ръка за гушата. Нито аз продумах нещо, нито пък те. Аз не усещах никаква силица да имат тез трима души и мислех да дръпна ятагана и да ги изколя, но ритнах ефендито в корема и тогава дръпнах ятаган. Кадъните охвръкнаха от ръката ми и се търколиха по дъските. В таз минута, ето го Димитър Начев, намерил и той мястото отдето аз влязох, довтаса с гол ятагана при мене и посегна да прободе ефендито. Но аз му рекох: — Стой, че ще ни трябва още!
Той отвори вратата на другите, които още стояха вън.
Кадъните се мушнаха под юрганите и мърмореха нещо. Четяха види се молитви. Ефендито — все кръв. Изрязаха му се ръцете, като държеше ятагана ми с голи ръце за острото. Аз го дръпнах настрана и го покрих с един юрган. Разтърсихме се тогава из стаята. На зидк — пищови-посребрени, ятаган все в сребро облечен и позлатен. Пушки — две, дълги, но види се работата, че моят съдия беше забра-
77
вил при толкова оружие в стаята да вземе барем едно и да ме посрещне с него. И барем не му дойде на ума да вика, като прасе, когато го улови вълк, ами все мълчеше, като че устата му бяха с ключ заключени. Само за което го питах — на това отговаряше.
Разбира се, че щом беше веч моя Али ефенди и мой съдия на разположение, аз хванах най-напред да го питам:
— Кажи ми ти, ефенди, защо ни повика таз вечер тука? Той отговори:
— Хабер немам някого да съм викал! Аз му казах:
— Ами преди няколко дена нали беше говорил при шадравана до кафенето, че си имал 500 000 гроша и не можеш да намериш къде да ги дадеш с добра лихва, та парите лежали без полза в сандъка?
— Боже пази! — отговори ефендито. — Аз такова нещо не съм говорил. Нито пък имам толкова пари!
— Не лъжи! — казах аз, — че ще бъдеш убит! Той отговори:
— Има малко пари.
— Де са, казвай!
— Ето в сандъка.
— Де са ключовете?
— Ей ги на зида окачени.
Взех ключа, отворих сандъка, а в него още един по-малък сандък. Отворих и него. В една бяла платнянка торба имаше около пет оки жълтици, а в другата торба — само бели меджидии. Взех парите и пак го питам:
— Тез пари са малко! Кажи другите, че ей сега ще ти отрежа главата!
— Няма веч — казва той. — Имах, но са раздадени с лихва. За сега само тез са!
В това време дойде отвън един от нашите другари и ми каза, че патрула от полицията два пъти е минал покрай пътните врата. Веднаж дошел патрула откъм „Аба-пазаре” и банята и заминал към Новата махала, а сетне пак се върнал и отишел към Циганската махала. Аз му казах:
— Гледайте вий добре! Ний скоро ще излезем.
Моите другари казваха да си вървим и нищо повече.
Аз им предложих да заколим кадията, но моите другари не склониха, тогава аз се върнах в стаята и заръчах на Али ефенди, че ако той прави пак такива криви съдби и взема подкупи от сиромасите, то аз пак ще му дойда някога на гости! И тъй, аз не исках да извърша онова, що мислех, без съгласието на моите другари, за да не кажат, че аз само по моята си воля върша работите.
78
Оставихме ний веч ефендито и неговата топла миризлива стая. Тя миришеше на казанлъшка гюлпана (масларница), дето варят розовото масло. А миришеше стаята на гюлова, фабрика, защото по рафтовете имаше 3 до 4 оки розово масло по 50, по 100 и 200 драма шишета, пълни с розово масло.
Види се, че нашият съдия Али ефенди е имал работа и с хора, които произвеждат розово масло и за да им се свърши работата по-лесно в съда, те бяха поднесли на съдията по малко розово масло, та и ний се намирисахме от него, и в поясите си турихме по едно стъкло.
Ний се отправихме пак в „Томчовия дамар”, когато беха останали 4 сахата дорде съмне.
— Хайде сега вървете си — казах на другарите — и да не се бавите! Намирайте си работа, да не се случи да се улови някой от вас, че ще стане голям боклук!
Разделихме се. Ний двама със Стояна, Слав, Никола и Димитър Палича отидохме пак в Николовата къща. Там заръчах на Никола и Славча да си вземат конете и да дойдат в Сините камъни, без да се бавят, защото скоро ще съмне. Тогава взехме със Стояна двамата пътя през лозята и дорде излезем на мястото „Змеев дол”, вече захвана да се съмва. Сняг студен, но ний се пъхнахме в „Змеевите дупки”, като все се съмнявахме да не се случи нещо с нашите другари. Чакахме цял ден. Никой не дойде. Ний хванахме повече да се съмняваме и се махнахме от това място. Това се случи на ден Игнажден — 5 дена преди Рождество Христово, т. е. Коледа.
Времето беше се оправило. Ясно слънце грее, но снегът лъщей и человек не може да гледа от тоя блясък.
Вечерта на Игнажден ний със Стояна оставихме змеевите дупки и излязохме по-нагоре в Сините камъни над „Бозалакливата поляна” на Танасовата даяма. Това е пак един наведен камък, дето може да се подслони человек. Седяхме тая нощ там, а на другата сутрин рано отидохме на Керемидената къшла при козите на Слав Ненчев да вземем хляб, но нямаше хляб, а козарят Иван Качара ни разказа, че неговият господар и още други касапи — Никола Боев, Димитър Палича (имало и други) нападнали Али ефенди в къщата му и го обрали, но ги изловили и всичките били сега в темницата. Ний се направихме уж че нищо не знаеме за тоя обир и взехме пътеката нагоре въз Балкана. Но върви ли се? Снегът дълбок до над колене. Едвам стигнахме в „Черно Камъне”. Там имаше една овчарска къшла, но овчарят не ни беше познат. И все пак отидохме една вечер при тоя овчар. Той беше от Сливен, но преселен там от 2 или 3 години от Сакар-манастирите, от
79
Кавакли. Говореше добре гръцки, турски и български. Бе человек стар, от 50 години повече. Имаше и две момчета при него — братови му. Едното около 20 години, другото около на шестнайсет.
Щом дойдохме на колибата — поискахме хлеб, наядохме се, но не казваме, че сме българи. Казваме, че сме турци и бягаме от военната служба в Шумен и ще отиваме за Едирне, но че времето е лошо, не може да се върви, и затова ще останем няколко дена там из гората и сетне ще си заминем накъдето сме тръгнали. Разбира се, че старецът-овчар не можеше да ни откаже подслон. Щом се минаха пет-шест дни, обадихме на стареца-овчар (думаха го дядо Ташо), че ний не сме турци, но сме българи и сме излезли да отмъщаваме на турците. Та нека таз зима да ни донася каквото ни трябва, пък ний ще даваме пари, че да купуват и за нас и за тях, каквото им трябва, а напролет и беглика на овцете ще им платим.
Дядо Ташо на драго сърце склони и ний си направихме колибка в една гъста гора, малко по-долу от къшлата. Тамам се настанихме, една вечер около три часа през нощта, прилаяха кучетата около къшлата. Ние се ослушахме да узнаем що е? Подир малко дотича малкото овчарче и ни каза:
— Бягайте, че кошарата е заградена от потеря.
Моят другар Стоян беше бос, защото обичаше да се разполага на рахатлък. Аз грабнах пушката си и му викнах:
— Хайде! Взимай си цървулите и върви бос да се поотдалечим, че тогава се обувай!
И тъй, той вървя подире ми бос, като мечка по снега, дорде слязохме долу, в реката, а че тогава се обу. Но сега, каква е таз потеря? — мислехме си ний, но не можехме да се върнем на топлото ни място и щем-нещем взехме Балкана нагоре към „Бинкос боаз”. Излязохме на другия ден на Чочивянската планина — срещу Бинкос-боаз. А то една гъста мъгла — сякрижница, — нищо се не види! От това място летен ден се открива цялата Тунджанска долина, чак до Казанлък и всичките балкани, а сега на 10 разкрача нищо не личи.
Слизахме вечерта в „Бинкоския боаз”. Той се „подпушил” от леда и нийде не може да се прегази водата. Имаше мост на едно място, та минахме по него, взехме пътя през село Терзобас и дойдохме близо до Твърдица. От там взехме нагоре въз Твърдишката кория. Щом излязохме над корията, видяхме една овчарска колиба. Нямаше в нея никой — овчарите бяха отишли с овцете. Ний взехме торбата им с брашното (около 3 оки) и си заминахме по пътеката.
80
Пътеката се свършва малко по-горе от Твърдишкото градище, затова слязохме надолу до реката, но тя, проклетата, не се минава! Голяма водата. . . За наше счастие (щастие) намерихме един паднал бук, дълъг — като че ли мост, за нас приготвен, та по него минахме реката.
И тъй, минахме реката и излязохме на Твърдишкия път, дето води от Твърдица за Елена, през местността „Доксата” и „Бойновци”. Там ни се мръкна. Тогава намерихме една кюмюрджийска даямица и накладохме в нея огън. Замесихме брашното, опекохме си хляба, а на сутринта рано взехме пътя нагоре, като мислехме да преминем Балкана и да идем в Еленските колиби. Там имахме една позната жена по име Донка — Ханифката, от колибите „Ханивци”, с надежда, че там ще бъде по-спокойно като за нас хайдути. Щом излязохме горе над Чушмата, съмна се. Времето чисто, ясно. Като се обърнахме назад, видяхме, че по дирите ни, отдето ний нощувахме, идат около 40 души въоръжени турци.
Де пък се намери тая проклета потеря! А снегът дълбок, няма накъде да се отбиеш в гората. Отбиеш ли — затъваш до гърди и не може да се върви. Нейсе, намерихме по рътлината едно по-сгодно място и тръгнахме през там. Поусили се вървежът ни, но ттрците ни видяха и тръгнаха подире ни. Бързаме ние, но срещнаха се преспи, та не може да се върви. Затънахме! Прегазихме с много сила преспите и излязохме на мястото, наречено „Докса”. Там гората едра, букова, мястото заветно, та не може да борави никак вятърът, а планината висока и снегът — дебел, стига над коленете. Ами сега? Не може да се върви! „Май че тука ще се мре!” — рекохме си ний с шурето и се отбихме наляво в букака, към реката, която извира от Хайдушки връх или още „Хайдушка чука” и се влива в Твърдишката река. В туй време настигнаха ни турците и като видяха къде се затулваме зад дебелите букове, хванаха да викат:
— Тез са, тез!
И започнаха да гърмят въз нас. И ний гръмнахме по веднаж, но нищо не можахме да им направим. И те гърмят, но все също: букакът гъст, куршумите се забиват по дърветата и нищо не могат да ни сторят. Пак ний гърмяхме, но и тоя път не ги улучихме. Турците спряха да гърмят и се скриха зад камънака. Тогава аз рекох на Стояна:
— Турците ни заобикалят май, затова да бягаме надолу из реката, там извират много извори и е завет от гората, та по-лесно ще се скриеме от турците.
И верно, че като слезохме надолу около водата, беше по-малко снегът, а и ледът по-тънък. И тъй, бягаме ний из
81
реката надолу и след един час се намерихме, дето се събират двете реки. Прегазихме Твърдишката река и поехме нагоре към „Зайча поляна”, към пътечката от Елена за Твърдица. Но се не гази лесно пустият му сняг, та дорде излезем на „Зайча поляна”, мръкна се и притъмня.
Поспряхме малко. Отморихме се. Е-е, сега накъде да вървим? По пътеката имаше пъртина — минавали хора и коне. Напред не може да се върви и няма как — трябваше да свърнеме назад. Само че трябваше да се мине през селото Твърдица, защото от нийде не можеше то да се обиколи, по причина на водата. И само в селото имаше мост! „Ха сега, бърже!” — рекохме си ний, докато турците не са се върнали в село и разказали, че са ни видяли и гърмяли върху нас. Пуснахме се бърже по пътя и в часа, около един или два — по турски, слязохме в Твърдица и минахме селото през моста. Никой не ни видя. Ха сега, пък трябва да се бърза и да се премине през турското село Жумалии и Терзобас, сетне Бинковският боаз, а че тогава да се спрем и отморим.
Щом минахме село Жумалии и ний веч капнахме. Краката ни хванаха да се отказват веч. Седнем ли да поотпочинем, тозчас ни занася на сън, като дете кърмаче, когато го окъпи майка му и го тури в люлката, как заспива. Щом седнем, моят другар тозчас заспива, благодарение на студа, защото поизстине ли человек, стяга му се тялото. ..
Аз бутам Стояна:
— Хайде да вървим!
А той едвам отговаря и дума:
— Чакай малко да подремнем!
— Хайде, сега ще се съмни, а ний сме в полето измежду селата! — бутам го аз и го не оставям.
С голямо напрягане, едвам сполучихме да минем „Бинковския боаз” и то вече съмна. Излязохме над боаза в гората. Накладохме огън, поприобухме си краката със сухи навои (навуща), които носехме в запас и слънцето изгря. Времето ясно като летен ден, но само че е сняг.
Ето, в туй време, из Бинкос-боаз изведнаж закляфкаха (залаяха) копои, около петнайсет ловджийски кучета и видяхме, че от Касърли вървят към нас турци, ловджии. Ний със Стояна потеглихме нагоре, да се примъкнем към Голямо Чочевене, в Балкана, но ето, че от същото село Чочевене по пътя от Чамдеренския боаз се зададоха около 150 турци — разточили се по пътя, все въоружени, отиват и те на лов. Посложихме се в шубрака, додето да отминат, но като минаха многото, след тях се заточиха по един по двама догонват първите, а други пък ни наближават отдолу.
82
Да се чудиш накъде да хванеш! Тогава и ний току дигнахме пушките, че сме уж ловджии и тръгнахме нагоре през тях. Само дето поизкривявахме по-настрана от тях, да не ни познаят, че не сме от техните хора. Тъй едвам се докопахме до гората и слава богу — без беля.