14. ПАК В СЪРБИЯ
Връщаме се с дяда Желя назад в Кладово, без да можем да доведем барем един момък. А в Кладово — не можем да си откупим конете от ханджията. Правим сметка: не струват конете с такъмите барабар толкоз, колкото за хан ни искат, но няма как — ще се плаща. Платихме и вземаме пътя пак за Делиград през Майданек, защото не можеше да се мине откъм Зайчар — турците до Баня Брестовишка стигнали.
Дохаждаме в Делиград и що да видим: дето бяхме най-напред събрали нашите чети и беше тогава толкоз калабалък, сега запустяло. Тук-там войници, където беше щаба на генерал Черняев. Пак в същата къща, но технелък. Само недалечко от щаба, покрай Морава, видяхме наредени около 50 до 100 войника, които държаха знамена в ръцете си и ги люлееха надясно-наляво. Какъв беше тоз знак, аз не зная и до сега ... Войниците, които ги държаха и люлееха, стояха с лице към турските лагери, накъдето бяха турските и софийските войски.
Аз разпитах де са българските баталиони. Казаха ми, че заминали към Зайчар. Поисках да се явя при генерал Черняева, за да му кажа, че нищо не съм извършил в Румания. Ала генералът не можа или не щя да ме приеме; или пък адютанта му не поиска да му каже, защото по него време генералът трябва да е бил много разстроен. Като видях това скръбно положение — че и Делиград вече клони да пада в ръцете на неприятеля и пропастта е веч зяпнала да поглътне цяла братска Сърбия, — натъжих се.
Няколко дена преседях с надежда, че може да ме повика генерала, ала никой не ме попита за нищо. Тогава казах на другаря си Желя да вървиме при дружината, защото работата е опасна. Ако неприятелят мине Делиград, нашите доброволци, които са пратени към Зайчар зад планината Чиста Бродица, твърде лесно могат да бъдат заобиколени от турците. Затова да ги стигнем по-скоро, та да сме при тях. Взехме пътя по билото към Криви вир, но кой да се надява, че бил такъв балкан непроходим? Аз си мислех, че скоро ще стигнем, но щом видях, че пътя е мъчен, обърнах надясно и се навалих в долината към Баня. Замръкнахме там някъде, високо, и там прележахме. На другия ден слязохме в ниското място, в Банската
244
котловина — Баненска околийка, и от там, като прехвърлихме още един голям връх, стигнахме в Кривовирската долина. Не помня там де преспахме, но на третия ден намерихме дружината някъде около Брестовишка баня, май че беше в село Брястовец. По същото време не знам по каква причина капитан Райча го бяха арестували и момците се готвеха да тръгват към Зайчар. Добре че пуснаха Райча, та се разговорихме с него. Казвам му аз, че нищо не може да се направи в Румания, че нито хора има, нито пари дават, а той ми заръча да не съм съобщавал на полковник Медведовски за това, но да съм го известял, че старият комитет ще прати пари. Добре че полковника не ме пита за това. Питал Райча, а Райчо му казал онова, което и на мене. Полковник Медведовски се бил разсърдил и викал: „Защо са ми сетне пари, когато няма да имам нужда от тях!”
По същото време някой си руски комитет, не зная от де в Русия, прати за момчетата кожуси къси и някои добри гьонове за ботуши или цървули, та им ги бяха тъкмо раздали. И ето че не се минаха 5 или 7 деня, дойде известие, че е вече примирие и има заповед българските доброволци да отидат в Паракин. Нова беля с момчетата: някои от тях, по-старите, които бяха с мене още от 1867 година, събраха се около мене и ми казаха, че не искат по никакъв начин да се върнат в Сърбия, а желаят да си вървят за Румания, за Влашко. Тъй като също и Желю, другарят ми, който имаше жена и деца в Браила, и той не ще да отиде в Паракин, а направо за Кладово и за дома си. Аз им казах, че щом стигнем в Паракин, може да ни разпуснат и да ни дадат нещо за из път, но те завикаха „Не щем ний нищо, само да се върнем в Румания”, като че в Румания ги очакваха да идат на бащината си къща.
Щом видях, че тези хора няма да послушат никого, но и другите момчета ще разбунтуват и ще станат арестувания, посъветвах ги да си мълчат и по пет, по десет или по петнайсет — както могат — да вървят за Кладово, а от там и за Румания. В това време дружините се вече приготвиха и потеглиха за Криви вир. Ний с Желя вървяхме до нейде заедно, след това се опростихме и той тръгна за Пърза Паланка, а аз с дружината — за Криви вир. Тез, които бяха решили да отидат в Румания, нещо около 150 души, без да ги знай ни полковник Медведовски, ни граф Келеров, отидоха към Неготин и Бърза Паланка за Кладово с пушките си. Някои от тях бяха изпродали пушките ги по границата, а други преминали с тях в Румания.
Ето защо по-горе бях казал, че в таз Сръбско-турска
245
война не се знаеше, както казва пословицата, ни кои пие, ни кой плаща.
Стигнахме с дружината в село Криви вир. А в селото от солдати не можеш да се разстъпиш. Излязох далеко над селото при един овчар и пренощувах на една поляна там, а на другия ден Келеров преведе дружините през планината Чисто Бродица за Паракин. Като знаех, че и в Паракин ще е много свят и квартири не ще се намерят, останах в манастира Света Петка и на другия ден отидох в Паракин. Там останах три-четири дена и ходих при полковника, един старик, на когото името съм забравил и на когото за сега беше възложена работа. Квартирата му беше една добре построена къща, но от дъждовното време и много солдати, дето влизаха в нея с разни рапорти, цялото здание бе в кал. Притежателят на зданието, человек на 35 години, търговец, плаче му се, че се е опропастила къщата му, защото я биле окаляли и била замязала на свинска кочина.
Мислех си аз, като го слушах: ето какво е человечеството. Който не е патил и видял, нищо не знае. Ето го тоз човек, види се да е богатичък, но е невеж. Тез, на които им изгориха това лято и къщя, и мази, и стоката им пропадна, останаха без покрив и чакат кой ще им даде по една дреха да се облекат и насущния хляб, търпят, а пък тоз господин се сърди и плаче, че му били окаляли новите дъски.
Де акъл де!
Като си идвах от Паракин, стигнах по пътя един ескадрон руска конница, която не бях срещал никъде по бойната линия, защото са били, изглежда, помежду Делиград и Крушевац. Бяха все стари хора, по на 45 до 50 години, и с песни се връщаха откъм Кюприя. На мене много ми хареса, че се връщат с пеение и веселие, което нещо в сръбската войска не е обичайно.
Най-сетне, като видях, че и в Паракин няма от кого да чакам разпореждания, възсядам си коня и на другия ден — през планината Черни връх, късно вечерта от многото кал едвам стигнах в Крагуевац. От Крагуевац отидох в Топола, родното място на сръбския княз Кара Георги или Черни Георги. Той е бил първият виновник за сръбската свобода и е бил убит от неговия верен някогаш войвода Милош Обренович, който по-сетне сполучи с малко труд, с много политически променения, пък и времето му е помогнало, та стана сръбски княз и нагласи, та убиха Кара Георгя Смедерово, когато беше дошел из Русия наново да повдигне Сърбия. И одра главата на Кара Георгя и я напълни с памук и я изпрати Милош Обренович на сул-
246
тан Махмуда — да се покаже, че му е верен поданик. И затова Махмуд имаше отнасетне наклонността да вярва на Милоша Обранович като на верен поданик, за което ще стане дума и по-нататък в моите бележки по сръбските работи. Само за сега ще кажа, че на прочутия Кара Георги, щом главата се изпрати в Цариград, това стана причина Сърбия да припечели още и Тимошко, от Кладово до Алексинац през планината, от Делиград до Гердапа.
В Топола поразгледах кулата на Кара Георгя и като я гледах, мислех си: „Ето ти лъжовен свят!” На другия ден тръгнах за Белград, като водех и един кон, натоварен с дрехи и други работи. Като вървях през някакво село, една жена, щом видя, че водя коня, зарева да плаче и да ме пита: „Де му е газда?” Ще рече — де му е сайбията, стопанинът на коня. Аз разбрах отначало, че ме пита „Де е мой газда”, моят чорбаджия, стопанин, та се спрях да я попитам„Кой е твоя стопанин”, а тя повтаря отново: „Де е на тоз кон стопанина.” Тогава чак разбрах какво ме пита и казах „Той е напред”, бутнах коня, заминах и вечерта по тъмно стигнах в Белград.
Щом стигнах (часът беше вече десет през нощта), отидох право на хана „Златен топ” при Балталъ джамия. Предадох коня на ханджията, заръчах му добре да го гледа, пък аз на другия ден ще дойда да си го взема и ще му платя. Отивам у дома, намирам жена ми добре и здрава, детето ми Симеон вече на два месеца, а трите му лели у дома: Мара, Перка и София. Там и баба му Елена, всички здрави. Като ме видяха ненадейно, зачудиха се защо не съм ги известил да понаготвят. Аз им отговорих: „Че белким до сега вий сте ми готвили?” Като се поразпитахме кой как е поминал, разказаха ми, че дядо Илю войвода е донесен в болницата, и е много болен, тъй също и Иван Сапунов е донесен, и той много болен. Разказаха ми и за Панчо Досев, когото бях изпратил да отиде в Зайчар да събере разпръснатите момчета. Когато Панчо се отправил към Зайчар, турците били вече превзели градът. Панчо се движел с едно отделение войска, което влязло в престрелка с турците, и близо до Блестовиц бил ранен в краката. Счупена била цевта на крака му, та го донесли в Белград в английската болница, която болница по него време беше дошла да помага в лекуването на ранените. Но като видели докторите, че не ще може да оздравей Панчо Досев, отрязали крака му, дано да го спасят. Но напразно било. Щом го отрязали, Панчо умрял. Добрият Панчо Досев, родом от Варна, беше учител в село Михайловиц, имаше 200 минца капитал. Беше бездетник, госпожата му беше, чини ми се, из немско. На първия или на дру-
247
гия ден, след като тръгнах с четата от Кладово, той, добрият Панчо, не ме пусна да замина, дордето не се отбихме в домът му и там — наготвил богати ястиета — ядохме и пихме. Но ето съдба. Било му така написано.
Разказаха ми у дома, че е пълно навсякъде с ранени, а те вече си мислели, че и аз съм убит. По-напред чули, че съм убит, а сетне, че съм ранен. Но след превземането на Зайчар дошел у дома Тотю Филип и казал, че не съм убит, освен ако са ме ранили след нашето разделение с него при Иванова ливада. Но че той самия не е чул такова нещо — да съм убил или ранен. И нашите се поуспокоили.
На другия ден, като излязох в града, първата ми работа беше да си взема дрехите от ханът „Златен топ” и да наредя да дойде моя слуга, който ми работеше лозето на Топчидерското бърдо, за да закара коня там, че в къщи нямаше за него място. Дойде Йосо, взе коня, пък аз тръгнах из Белград. Бяха ми казали у дома, че се говорело, върна ли се, щели да ме убият. Рекох на домашните: „Гледайте си вий работата! Нали си дойдох жив от турските куршуми и гранати — от вашите пияни сърби се не боя. . .” Ето на това жена ми се разсърди: „Защо — вика — сърбите да са пияни? Зер у вас, българите, няма ли пияни?”
Тогава захванах да ѝ обяснявам.
— Ти — викам булка, не се сърди. Че аз не говоря за целия сръбски народ. Аз говоря за тез сърби, които са си посветили живота и са се клели да вардят кръчмите и да бистрят политиката. . . Ти — викам, — жена, не знаеш, че като бях в Кладово, от тук, от Белград, бяха изпратени най-отбраните пияници, за да правят раздори. И аз там се бих с няколко души от тях. Те бяха адютантите на Сима Соколова, тези, дето развалиха четата на дяда Илю войвода. Види, се някой от тях не е могъл да забрави тоз даяк, дето ги бих в Кладово, та подире ме нарочиха, че съм искал да ставам български княз. Само и само дано да могат да разстроят и мойта чета, но това не им се отдаде. Ей затова се е говорило, че щом си дойда и ме видят, щели са да ме убият.
Затова и излязох в града — да видим ще ли ме убият.
Всеки може да си въобрази какъв калабалък беше в Белград; по туй време от разни чети. Кой от де се откачил, тук пристигнал — гол и бос, да търси работа или да върви за Влашко. Или пък ранен, пооздравял, търси средство накъде да иде. Видях се с Георги Милетич, който отначало беше с мене и беше определен за писар на четата, но по разни причини се бе отделил от нас. Ето че сега Миле-
248
тич се запознал с госпожа Александра Миланова, магазинерка на английското хуманно дружество. Там тя приемала и раздавала дрехи на бедни и болни, излезли от сиропиталите. Срещнах се с магазинерката. Тя ми се оплака, че нямало кой да се потруди за бедните и болните. На това аз ѝ отговорих, че кой и как да се труди, като нямаме нито от кого да вземем, нито какво да раздадем. На това тя ми отвърна:
— Ако вий нямате хора да имат, други са дошли да ни помагат, искайте от тях и ще ви дадат!
— Кои са тези хора? — питам я.
— Ето — вика, — ингилизе и руси са дошли с пари и дрехи.
Аз ѝ обясних, че скоро съм пристигнал, нищо не знам. Но и не мога да отида да искам.
— Ти като не можеш — отвръща ми госпожата, — защо господин Начович не отиде?
— Че тука ли е господин Начович?
— Отколе е все тука — рече ми госпожата Александра. — Сега като знаеш, че е тука, кажи му на него да иска, той знае разни езици.
Когато се видях подир това с господин Начовича, първата ми дума беше да го попитам що търси той в Белград. Попитах го, защото помнех, че през 1867/68 година господин Начович беше взел участие в тогавашните движения, избягал бе от Свищов и през 1867 година, като се разотидоха момчетата от Белград, той ме уверяваше, че още веднъж където има нещо като бунт, той щял да бяга и нямало да взема участие. Защото с това си участие бил опропастил на баща си повече от 5 до 600 лири. Та вече не ще никога да се меси в такива бунтовнишки работи. Отговорил му бях тогава, през 1868 година:
— Господин Начович, сега ти е дотегнало, но ще ти премине и ти от сега нататък ще бъдеш в мрежата на бунтовниците, от която мрежа мъчно може да се отърве человек.
Та ето, с първото ни виждане, когато го запитах „Защо сте тук?”, той начаса ми отвърна:
— Нали помниш какво ми каза? Тая твоя пуста бунтовна мрежа излезе истина! Пак дойдох.
Като се наприказвахме за едно, за друго, аз го запитах:
— Имаш ли пари да помагаш?
— Нямам! — отговори ми господин Начович.
— Ще намериш, ти си добър человек! — пошегувах се аз и се разделихме.
Подир това отидох, та навестих стария дядо Илю вой-
249
вода в госпитала. Той не беше толкоз опасно болен, но превързан. Лицето му беше по-весело и говореше добре, свободно. Поизправи се и захванах аз да го разпитвам как се е ранил. А той, както си му е привичката, взе да попържа. Като си му знаях обичая, чаках го нещо около десет минути, докато се умори от попържането. Чаках още десет минути да си почине и тогава му подавам една кутия с папироси. Но той не може да запали. Запалих му аз и му дадох да пуши. Тогава пак го запитах как са го ранили. Той захвана да ми разправя, че като се върнал да гони Ломската планина, за три дена едвам стигнал на Пандирало, дето вече турците били съвсем наблизо и нападали. Илю със своите момчета взел участие в боя. Сетне, когато се почнал бой на Треси баба, той забележил на полковник Хорватович, че някои бягат. Хорватович поискал да го арестува, но момците не дали. Тогава Илю си взел четата и отишъл на Алексинац, при генерал Черняева. Там един ден в боя при шосето започнал да се оттегля на коня си към сърбите, а те го помислили за турчин, който ги гони, опалват му няколко пушки и го удрят в ребрата. Той паднал от коня. Сърбите го видели и бързо го взели, но дядо Илю не признава, че са го ударили от непознаване. Продължава да си мисли, че някой от тях нарочно му е гръмнал.
Завърших разговора с дяда Иля. От там отидох в друга болница, дето беше донесен Иван Сапунов. Той вече не беше тъй болен, както го бях виждал в Паракин. И кръв не плюеше. Слаб бе още, но вече пушеше и сам имаше надежда, че ще оздравее. Само че за негово нещастие в болницата да се случи до него един ранен мохамеданин, манафин — не могат да се сприятелят и все се карат. Иван ми се оплакваше от турчина, че много охкал и го не оставял на спокойствие. Казах му, че човека е болен, ще охка, няма да мълчи. Но Иван едно си знае: „Не мога да го търпя! Защо нямам ръце! И двете пущини ако да не бяха ми сакати, удушвах го.”
Бедният турчин ни гледаше спокойно, без да разбира нашия език, а пък аз виждах от що произлиза кавгата между Ивана и турчина. На болният човек като му е мъчно и притеснено, става нервозен и нетърпелив. Двамата болни, ако бяха по-силни, щяха да се сбият, макар да нямаше никой виновен за злото на другия. Това като ми дойде на ума, захванах да се смея. Иван ме пита:
— Защо се смееш?
— Защото гледам този беден человек, турчина, паднал тука, на чужбина, болен, а ти искаш да го душиш.
И захванах да го съветвам и да му думам:
250
— Че ти, Иване, не беше такъв, аз те знаех, че си добра душа, и никога не вярвах да те видя тъй злобен. Ти нямаш тоз нрав. Що е това променение у тебе?
Иван повъздъхна, изохка и рече:
— Как да не ме е яд! До сега бях с една ръка сакат, а сега съм с двете. Яд ме е, пък и тоя ми охка тука. . .
— Не бой се вече — казах на Ивана. — Аз съм напълно уверен, че ти ще оздравееш. Гледай си работата.
Извадих една кутия цигарета, но той ми каза, че доктора го съветвал да не пуши още за някой ден, че по-скоро щял да оздравее. Давам ги тогава цигаретата на турчина, но и той маха с глава — не рачи. Иван ми дума:
— Хич не го кани. Вчера дохождаха тука двама ингилизи и едно момиче с тях, даваха му, нудеха го с много неща и хоратеха турски добре, а на отиване момичето го и целуна, турчина му с турчин!
Иван, сиромахът, види се, на това бе завидял на турчина.
Оставих Ивана и тръгнах да си ходя за у дома. Но си мислех: показват ингилизете, към турците голяма симпатия затова, защото ги имат за оръдия. Например една шепа ингилизи владеят цели турски племена и на техен гръб печелят. Самото турско царство употребяват за своя полза. Защо да не ги обичат... И целуват.
В това време надойдоха в Белград всички руски офицери, които бяха пристигнали доброволно да помагат в сръбската война с турците. Може би са мислели, ако напреднат българите, и на тях да помагат, но се разбра, че това няма да стане, след като се сключи мир с турците.
Преди да се сключи мира, генерал Черняев беше в отчаяно положение. Когато ние с Желя заминахме към Зайчар да си търсим дружината, след един или два дена, той бил принуден да се изтегли с щаба си от Делиград. Георги Петков, който бил с генерала, ми разказа, че генералът плакал, когато си отивал от Делиград за Ражне, защото по това време турците били съединили войските си там, дето се събират двете Морави. Подир това събиране широката Моравска долина била отворена вече за турчина към Паракин, Кюприя и Ягодина и малка надежда оставало на генерал Черняева да ги спре. Тогава се е телеграфирало на Александра Николаева II, че ако не бъдат спрени, след пет или десет дена турците ще имат цяла Сърбия. При това положение Александър II не е могъл да откаже помощта си на пострадалите славянски народи — сърби, бошнаци, херцеговци. И са е решил да телеграфира на султана в Цариград, че ако не остави на мира сърбите, той ще потегли към Цариград. Уплашени от това известие, турците си ду-
251
мали: „Има си хас за един Алексинац сега да изгубим Цариград!” И направили мира със сърбите.
Тъй ми обясняваха българите от Ниш, които подир мира дойдоха в Белград по търговия.
Както казах по-горе, аз съм вече в Белград. Руските офицери и доброволци — руси, българи, бошнаци — всички си отиват, кой накъдето иска, след сключването на мира. Някои от руските офицери на часа заминаха за Русия, а други останаха за известно време в Белград. Магазинерката госпожа Александра вече не ходеше да пита насам-нататък ще ли има война, а само обикаляше да търси дрехи за голите и пари да им помага. И Начович и Мисевич помагаха — раздаваха пари и дрехи, а от де ги вземаха, не зная. Само толкоз помня: че най-многото пари и дрехи бяха руски и английски. И доста други хора вземаха участие в тия раздавания, като Гайтанджиев, Милетич. Но аз съгледах и в тази хуманна цел неправда, защото някои, които раздаваха дрехите, на отиване от Белград занесоха си пълни чували с тях. А един, който раздаваше пари, на другата година 78-ата, му се открадна чантата в Едирне с 1000 минца. А пък аз зная, че минцовете се раздаваха от русите за бедните.
Понякога отивах и посещавах господина Наришкина и той ме поканваше с по един или два стакана чай. Що сме говорили с него по нашето освобождение, не помня. Помня само, че веднъж ми каза:
— Панайоте, знаеш ли тук, в Белград, умните хора какво говорят?
— Не — отговорих. — Кажи ми и тогава ще зная.
А Наришкин продължи:
— Тук, в Белград, умните хора думат, че подир десет години сърби, българи и черногорци ще бъдете в състояние да се биете и сами ще се освободите от турците.
Аз погледнах господин Наришкина, помислих и му отвърнах:
— Господин Наришкин, аз не вярвам тез хора добросъвестно да говорят. . . Тези белградски политици видяха, че не е тъй лесно да се освободим от турците, но не им иде на сметката, затова тъй говорят. По мене зная: ний, българите, от толкоз време се готвим да се освобождаваме и въставаме, както и бошнаците и ерцеговците. Аз тука, в Белград, съм се разговарял и с бошнаци, и с ерцеговци, и с черногорци. И сме се договаряли, когато въставаме, да въстанем всинца, изведнъж, че и Сърбия да се залови за оръжието. Защото тя е вече от 60 години до нейде освободена и се готви за война с турците. Ето, Черна гора толкоз години се би и не можа да напредне. И ний в България
252
след Панагюрското въстание сме изклани и изсечени. Сега в Сърбия, додето стъпиха турците, всичко изгориха. Тъй също и в Ерцеговина, и в Босна. Черна гора е толкова пъти лъгана, че ще ѝ се помага, а са я оставяли сама да се бий, троши и пропада! Преди четири години, господин Наришкин, ний тука се бяхме събрали една компания от сърби, бошнаци и черногорци. Аз представлявах българите. Договорихме се да направим въстание всички отведнъж, правихме и програма как ще действуваме заедно. Но това се развали по някои причини. В тоз договор от сърбите бяха, доколкото помня, следните хора:
1) Гьогу Влайкович, полковник в оставка;
2) Васа Пелагич;
3) Коежич;
4) Ефрем Маркович, капитан в оставка;
5) Алекси — ерцеговец;
6) Поп Перо Сердар Матонович — черногорец;
7) Аз — от страна на българите и българските бунтовници.
Ние, господин Наришкин, имахме и писмени договори. И пак се развали работата. А сега вие видяхте: само по себе си всички се омесихме и взехме участие. Но вий, господин Наришкин, видяхте и нашата пропаст.
Аз, господине Наришкин, не вярвам! Не подир десет, но и подир двайсет години българи, бошнаци и ерцеговци и да помислят да въстават, никой от днес сега пропадналите хора не ще посмее да им каже: „Сега е време, ставайте!” Защото вече веднъж са въставали и са пропадали. Може да има надежда от сега нататък, но само за бошнаци и ерцеговци, защото те имат две княжества и как да е, ще се крепят с надежда. Ала ний, българите, пропаднахме. Сега чист българин не може да живее в турско. Той трябва най-напред да промени своята православна религия, да си тури главата под чужда защита — да стават протестанти, за да има защита от чуждите консули. Затова, според моето честно мнение, не се ли помогне сега на българите, не трябва да търсим утре българи в тез предели български! Вече няма да намерим българи, а протестанти!
Подир тоя разговор една вечер пак ми се случи да отида при Кутузова, полковник или генерал, не помня. Имаше там и сърби. Бяхме много хора — около десет души, на чай — и пак се отвори дума за избавление от турците. Кутузов захвана да говори, че не трябвало да се боят сърби и черногорци, че Русия щяла да им помогне кое с пари, кое с оръжие. Аз тамам си бях напълнил чашата с чай, но не бях турил шекер. Оставих чая и попитах:
253
— Ами нас, българите, какво ще правите?
На този въпрос Кутузов ми отговори:
— На вас, българите, не може да ви се помогне, защото нито оръжие може да ви се даде, нито пари. Другите имат княжества, има къде да им се изпрати, а вий нямате. Та няма къде да ви се помогне.
След тоз отговор мен не ми дойде добре и захванах да си пия чая без шекер. А чак сетне, като си тръгнах по пътя, тогава се сетих, че съм си изпил чая без шекер, защото в това време се бях замислил за отчаяното положение, в което се намираше българският народ. На това отгоре сега научих, че не можело и помощ да му се даде.
За руско-турска война тогава и дума не можеше да се чуй от някой руснак. Само през лятото в Делиград един руски офицер, не му помня името, захвана в един разговор да укорява руската политика и руския цар Александър II, че не знаял какво прави, че бил пияница и курвар, и в нищо не умеел да работи. Че трябвало, думаше тоя офицер, русите да се бият не с турците, а с немците, защото немците били опасни за Русия, а не турците. Само това чух аз от русите през цялата Сръбско-турска война.
Тъй попремина зимата и настъпи 1877 година. Захванаха по Дунава да плават параходи, а дядо Илю вече ходеше. Пари нямаше сръбското правителство, та като се върнах от войната, даде ми се едномесечна само заплата и ми каза секретаря, че няма веч да ми се дава нищо, защото нямало пари. Аз му поблагодарих и му казах, че аз съм много благодарен на сръбското правителство, дето не е оставяло фамилията ми без поддръжка, но сега вече и аз виждам, че няма пари, а с тез последните, що са ми дали, ще карам занапред, пък бог е добър. Благодарение на бога ето, не съм ни ранен, ни болен и няма защо да се боя.
От това безпаричие се пооплаках веднъж на господин Петър Мусевич, който беше определен от руското хуманно дружество да разнася и раздава пари по опропастените места в Сърбия. Казах му, че и Илю, старият войвода, излезе от болницата и ходи без пари. На това Мусевич предложи да ни заведял с Илю при някой си господин, руснак, на когото името не помня. Отидохме. Руснакът ни поразпита за войната. Дядо Илю — превързан. Но този господин като че не вярваше да е ранен. А може и от любопитство, да узнай как е ударен, поиска от Иля да развърже раната, да я види. И започна да пита Иля де са го ударили, кой го е ударил. Дядо Илю отговори, че при Алексинац са го ранили сърбите. И тоя човек, руснака, без нищо да продума, даде ни по 16 минца.
Както казах, Дунава вече работеше и всички руски офи-
254
цери, които дотогава се бавеха по Белград, започнаха да си отиват. Един ден не помня защо бяхме с Калча Пасков на реката Сава на скелята — пристанището. Пътници много, ще тръгва парахода и много народ — изпраща ги. Гледаме ний с Калча, като изсвири параходът и тръгна, няколко жени имаше там на скелето — започнаха да си трият сълзите. Помислих си: „Бедните жени, плачат, защото си мислят, че като си отиват русите, турците пак ще нападнат сърбите.” А Калчо Пасков ме погледна, па се засмя и ми рече:
— Много си прост ти, Панайоте.. . Те, жените, не плачат от страх, а защото си им отиват любимите!
Настана пролетта. Дядо Илю често идваше у дома и си говорехме с него, че е невъзможно да продължаваме да живеем в Сърбия. Трябваше да се търси някъде да се изселваме по Влашко или чак в Русия, защото често чувахме укорителни думи, че ний, българите, сме били причина за таз война и прочие.
Веднъж отидох и посетих митрополита Натанаила. Приказвахме за едно, за друго и той ме попита как съм. Казах му: всичко добро, само безпаричието лошо. И дръннаха в ръката ми пет рубли руски, от баба Катерина, императрицата, още останали.
Подир това, не помня колко време се беше минало, ето ти го веднъж покойния Любен Каравелов, който беше по туй време в Белград. Вижда ме и казва:
— Ела да отидеме при господин Наришкина, че имаме нещо да ти кажем.
— Е, кажи ми тука — рекох му аз.
— Хайде да вървим и ще ти казвам! — рече Каравелов.
Тръгнахме. Той започна да ми разправя, че нашите доброволци в Кладово не рачили да седат там, затова Любен говорил с господин Наришкина и с военния министър и намерили за добре аз да отида там.
— Ти ги познаваш — вика ми Любен, — тебе ще слушат. Затова да отидеш в Кладово, да ги заведеш навътре в селата и там да ги задържиш барем още един месец, че тогава, ако няма нищо, ще ги разпуснеш. Правителството ще им дава храна.
Наришкин ми каза същото, каквото и Любен. А пък аз им отговорих, че съм вече бактисал от несполуки.
— Ще идеш — казва ми Наришкин, — пък ако не се случи да потрябват момците, ще ги разпуснеш. . .
Чудех се какво да им кажа, че се съгласих да отида с обещание, че и Наришкин ще дойде подир мен.
Заминах за Кладово и дойдох в оня хан, дето ми бе-
255
ше квартира миналата пролет — 1876 година. След това излязох да видя какво правят момците. Видях се с някои от тях, а те почнаха да се оплакват: защо ги държали, та не ги пускали, като нямало да има веч война. Някой пък ги беше лъгал, че княгиня Наталия им изпратила по пет минца. Но полковникът, който ги командувал, скрил парите и нищо не им дал. Аз усетих, че това е пак интрига, и им казах:
— Мълчете! Ще се науча и ако това е истина, парите ще ви се дадат.
Ала полковник Милорадович не беше в Кладово. Момчетата не го пущали да си отива, докато не им даде парите, които бил уж получил от княгинята, но той успял да се изсули и заминал за Турну Северин.
Никому не казах с каква цел съм дошел, но на другия ден подир мене пристигна и шпионина Симо Соколов. Дойде той — не зная с каква цел — и разказа на момчетата, че добре знаел как наистина княгинята пратила да се раздадат на самоволниците по два или по три дуката. И ето — наново се разпали бунта измежду момчетата. На третия ден излязохме с кмета на Кладово да се разходим по ливадите, а когато се върнахме по обед, известиха ми, че дошел Драган Цанков от Турну Северин и питал за мене. Казали му, че съм излязъл с кмета, а той им поръчал, като се върна, да ми предадат да отида в Северин, че имал да ми казва нещо.
Аз се приготвих и тръгнах. Пренесе ме един каикчия. Наближаваше да мръква и гледам, че там е и Наришкин. И ми заявява Наришкин, че това, дето сме говорили за доброволците, нямало да стане. Че било по-добре да се разпуснат и да си вървят кой накъдето иска. А Драган Цанков ме дръпна настрана и взе да ми говори:
— Ти, Панайоте, ще отидеш в Букурещ, в хана. „Дакия”, там е Глигор Начович, та той ще те заведе при един человек, който ще говори с тебе за нещо. Какъв е тоя человек, ще видиш, като отидеш там.
— Не ща да ида — казвам. — Където да отида, все нещо се лъже и нищо не излиза.
Но Драган си настояваше:
— Върви — казва, — утре с железницата, аз ще ти платя билета и аз сам ще дойда в Букурещ. Пък ако не искаш да се спогодиш с тоз человек, дето те вика, аз ще ти платя разноските да се върнеш в Белград.
— Ее, кажи ми — викам — кой е този и защо ме вика?
— Защо питаш? Нали ти казвам, че ще ти платя да се върнеш, ако се не споразумейте...
256
И все пак каза ми Драган, че тоз, който ме викал, бил богат, имал две мушии, та търсел надзирател за работниците.
— Ти добре познаваш Начовича, знаеш, че не ти мисли лошото. Той ще те заведе при человека. Само че сега името му не е Начович, а друго — казва ми Драган. — Под друго име седи ето на този номер, в хотел „Дакия”. Там ще го намериш. И аз ще дойда след два деня.
— Добре — казвам, — ще ида!