15. В РУМАНИЯ С ТАЙНА МИСИЯ. Няма веч лъжа — Русия дойде
На другия ден — с железницата, та в Букурещ. Но по пътя за железницата срещна ме Наришкин и ми иска да му дам разписка за трите минца. Дадох му. Стигвам вечерта в Букурещ, а на другия ден отивам в хотел „Дакия”. Питам за номера на Начовича, но ханджията ми казва: „Няма го. Отпътувал е за нейде!”
На обяд отидох в хана Габровене. Идва при мене Пенчо Черковски и ми казва: „Чака те един човек, трябва да те заведа в Гранд хотел!”
Доверих на Черковски, че търся Начовича, но че го няма.
— Той замина нейде навън — каза Черковски. — Но аз зная человека на Гранд хотела и сега ще го намерим.
Наобядвах се и след два часа отидохме на Гранд хотела, в една стая над градината. Почука Пенчо Черковски, отвори се вратата на стаята, показа се един млад човек на около 33 до 35-годишен, с руса коса, на бой среден и ни заповяда да седнем. Започнаха с Пенча да говорят на френски език, но аз нищо им не разбирам какво говорят. Подир техния разговор Черковски хвана да ми превежда на български и ми рекомандува господин Димитър Паренцов, руски человек.
— Той ви пита — каза ми Черковски — ти, бай Панайоте, ще ли да идеш с руските войски в България, ако се отвори война с турците?
На това питане аз замълчах, защото ми дойде малко чудно, дето се съмняваха дали ще отида или няма с руските войски. И отвърнах на Черковски:
— Кажи на господин Димитра Паренцова, че аз, видя ли да има война на Русия с Турция, и да ме пъдят, пак ще отида с войната. Най-сетне в такова време не можете ми запрети, ще воювам и аз с войските. Толкова дълго ходя за свободата на България, че сега питане ли иска дали ще воювам, ако се отвори война с турците?
Черковски преведе моите думи на Паренцова. Тогава Паренцов казва на Черковски да ме пита мога ли да намеря хора, от тез, дето са ходели с мене из България и зна-
258
ят пътищата, за да водят из Балкана руските войски, ако се случело да има война.. .
— Ще ги намеря — казах аз, — всичките. Аз имам момчета, които познават пътищата навред из България.
— Тогава събирай ги — рече Паренцов. — Ще им даваме по един франк на ден, да са готови.
Казах им, че за таз работа трябва да отида в Браила и Галац.
— Добре — отвърнаха те, — кажи колко пари ти трябват.
Казах: до 40 наполеона. Д. Паренцов тоз час ми наброи 40 пола и ми заръча да се не разчува за тези приготовления.
На другия ден аз се качвам на железницата за Браила. И ето ти, във вагоните — до 50 души от тез момци, които аз оставих в Кладово.
— Къде отивате? — питам ги. — Кога ви разпуснаха?
— Още на другия ден — отговориха момците. — След вашето заминаване хванаха да отпущат от нас по 30 до 50 души. Някои хора ни казаха да вървиме към Плоещ, че там имало още наши другари, та сега отиваме там. А ти къде отиваш? — питат момците.
Казах им, че и аз за Плоещ отивам.
Когато стигнах в Браила, вземам файтон и търся къщата на Желя Чернев. Намирам го у тях и му казвам:
— Ее, стари другарю, струва ми се, че сега вече не ще бъдем излъгани, ето, тъй и тъй седи работата, скоро се приготвяй и не казвай никому, само на момчетата кажи, че таз година пак с Панайота ще ходят в Балкана. Но няма да вземаме нови момчета, а само тез, които са ходили друг път и знаят пътищата. На ти пари — казах, — който няма, дай му. А пък аз ще отида в Галац, че и там трябва да има някои момчета при Рафаил Танасова.
На другия ден — право в Галац. Но да не забравя да кажа, че като разказвах на дяда Желя, дрехите на гърба му се засмяха. После се спря, минутно замислен, и каза:
— Ей, мой войводо, стари мой другарю, знаеш ли що ми дойде на ума?
— Що е? — питам.
— Дойде ми на ума 1863 година, дордето не бяха ни издали още еленските чорбаджии, когато бяхме зимували на Дренския балкан, над Лазовския боаз и често ходехме от там в колибите Гърците, при нашия приятел дяда Стояна Странджата ... Тогава минувахме през Дряновския връх и виждахме там онзи момък, Дамяна. Ти го канеше да оставя ралота и да върви с нас, че да изколим турците и да се освободим. Пък Дамян, като помисли, каза ти: „Не мо-
259
жем да се ослободим, дорде цар не заповяда.” А ти хвана да псуваш и царе, и всичко на света. Но ето, от тогава до сега що не се е вършило и все нищо. Като ми казваш сега, че Русия ще дойде, мисля веч, че всичко ще бъде свършено и Дамяновите думи ще хванат място... Само дано не излезе и това чурук — и да не тръгнат русите! Аз му отговорих:
— Де да зная. Нямаме контакт с тях. Тъй ми казаха, тъй ти казвам!
От Букурещ отивам в Галац, срещнах се с Рафаил Танасова, разпитах го за момчетата — има или няма. Той ми рече, че имало, но щял да прати да ги търсят. Съобщих му, че ще бъда на Петър Софийски в хана. Щом ги намери, там да ги изпрати. Рафаил, който знаеше всичко, що се върши, дойде вечерта на хана и ми каза, че момчетата му, около 60 души, отишли в едно село, но той им проводил хабер да дойдат. А след туй хвана да се подсмива и да говори, че тоз път не мязала работата на нашата през 1875 година, нито на миналата 1876 година, че сега като дойдат казаците, ние ще бъдем свободни.
— Знам ли — отвърнах му, — това не е наша работа и както бог даде.
След три дена в Галац едвам се довлякоха 5 души от момчетата, защото те били отишли чак при Ивана Амуджата, който беше през 1867 година с дяда Желя. Тоя ден, когато момчетата дойдоха, имаше параход след обяд. Щом се качихме в парахода и той се отдели от Галац за Браила, гледаме надолу по Дунава откъм Рени, по пътя край брега, дигнала се една мъгла от прах, проточила се една конница — идва по пътя към Галац и края ѝ се не вижда! ... Времето ясно, хубаво, колкото хора имаше в парахода, обърнаха очите си назад, дето се вдигаше прахта и идваше руската конница. Но след малко парахода зави и вече се не виждаше нищо.
Тогава се възрадвах и викнах на момчетата:
— Ето ви, момчета, няма веч лъжа, Русия дойде!
С нетърпение гледахме да стигнем Браила. Слизаме и същата вечер ний с дяда Желя и с нашите 16 момчета взехме железницата — ето ни на другия ден в Букурещ. Аз — право при господина Паренцова. Намерих го и му казах, че имам вече до 60 момчета. Той бърже ми отговори:
— Добре! Защото наши прошли в Романия.
Аз му отговорих уж по руски:
— Мих посмотрил от парахода идеха към Дунава конница.
Паренцов, весел-весел, каза ми да направя списък на
260
момчетата кой от къде е, как му е името и къде най-добре познава местността и пътищата.
На другия ден му дадох списъка на всичките момчета, а освен тези наши момчета имаше и други, които те знаеха чрез други хора. И тях ги разпратиха по баталионите. След това, не помня колко дена се минаха, ето ги казаците с конете си, по десет ли бяха, по петнайсет души ли бяха, не помня, но хванаха да се разхождат из букурещките улици. Аз с пет или шест души наши момчета останах в Букурещ, другите бяха изпратени, където трябваха.
Колко време се бавихме ние в Букурещ, не помня, но помня как веднъж се разчу, че руският цар Александър II идвал и щял да пристигне в Букурещ. Пристигна царят в Букурещ и тръгна да се разхожда из града. Помня добре, че подире му вървеше Христо Карагьозов, но той не идваше в България за българското освобождение. Христо Карагьозов гавазина трябва да беше телохранител на царя Александър II, затова казвам, че вървеше подир царя.
Забравил съм колко се бави царя в Букурещ, но той ходи и в Плоещ, та разгледа събраните български войници там и ги назова „опълченски дружини”. Тогава рекомандували на царя и капитан Райча Николов, че той още през 1853 или 54 година преплувал Дунава до Русчук и минал от България в Румания, за да разкаже на русите, че турците ще ги нападнат. За това Райчо бил награден и царя го потупал по гърба, а сетне царя казал на генерал Столетова, че му желае добър път и да се видят в най-късо време оттатък Дунава. Столетов с дружините изчезнал от Плоещ и никой не знаел накъде са заминали. Това беше една маневра, за да не узнай неприятеля накъде са насочени войските...
А ний с Начовича и Паренцова все продължаваме да седим в Букурещ, макар че ни се стесняваше душата. Най-сетне ни казаха, че и ний ще вървим за Турну Мугурели. Тръгнахме и стигнахме до Турну Мугурели, когато руските топове вече блъскаха през Дунава турските укрепления около Никопол. Гледах как гранатите удрят в укрепленията, но те не се разсипваха тъй лесно. Понякога гранатата прехвърляше Никополското бърдо и кой знае къде отиваше зад бърдото и кого търсеше. Изглежда, тези, дето прехвърляха бърдото, бяха узнали, че там нейде трябва да се е скрил Кел Хасан паша, който миналата 1876 година разграби Зайчар. Но, брате, таз 77-а година не мязаше нито на 75-а, нито на 76-а, а съвсем наопаки. Слязох долу под града Турну Мугурели, там курдисани два топа — перат ли перат и те през Дунава. Ето, по туй време се задава един турски пара-
261
ход отдолу по Дунава. И тез два топа захванаха по него да стрелят. Аз гледам с нетърпение: ха таз граната да го погоди, да го улучи, ха другата — имаше до трийсет топа изгърмени, откак се зададе парахода, докато зави наляво и се изгуби зад един остров, без да може нещо да му се направи. Щом той замина, топовете пак обърнаха гранатите към Никипол и пак започнаха някой от тях за прехвърлят бърдото.
Тъй се мръкна. Тоз ден си напазарихме това, дето ни трябваше, не помня седяхме ли още един или два дена и — хайде към Зимнич. По пътя край Дунав като се дигнала прах от солдашките баталиони — нищо се не вижда. Така стигнахме Зимнич. А там — всичко готово. Там видях великият главнокомандуващ на кон — него ден бе ходил в Свищов и се бе върнал. Дадоха ни квартира в една къща близо до Начовича. Господин Начович имаше вече гости в квартирата, но не помня именно кои бяха от неговите приятели русите: дали беше Паренцов или други. Ходих няколко пъти у тях на обяд. Но ето че и тука се задържахме, както и в Букурещ. Войските вървят, заминават, а ний — все в Свищов. Аз се сърдех, че не ме изпратиха с някои отделения напред, но кой те пита както ти желаеш или не желаеш? Колко дена стояхме в Свищов, също не помня, но ето, вървим вече с главната квартира и със свитата на великият княз Николай Николаевич. Господин Начович има кон, взе кон и на баща си. Но аз кон нямам. А няма и да се продават в такова време. Хеле, намирам у едно момче едно хубаво конче — пъргаво, но дребно. Ала що да се прави — взех го, докато да намеря друг, по-хубав. Квартирата на великия княз беше през тия дни на един или на половин час разстояние от Свищов, по пътя към Търново, в една долинка — Царевец ли беше името ѝ, не помня, но там дойде известие, че Никопол е превзет, и се направи молебен. Великият княз поздрави там събралата се войска с победата над Никопол.
И същия ден, най-малко да е било на другия, главната квартира потегли по пътя към Търново. Стигнахме в село Иванче и там пренощувахме. Полковник Паренцов ми каза да се погрижа за храна. Не помня що намерих, но трябваше да се вземе още и една ока масло. Някакъв млад българин ми донесе маслото, а като го попитах колко струва, каза ми, без ни най-малко да се засрами, че искал 30 гроша. Отговорих, че не съм чул досега да се продава 30 гроша оката масло.
— Кажи ми — викам му — колко ще вземеш, че да ти платя.
262
Той вика:
— Не може по-долу!
— А бе ти продавал ли си досега по 30 гроша оката масло, че да искаш сега толкоз?
— Продавах зер — дума ми селянина, — ето, оня ден, като минаваха големците и се свърши тук маслото, дадох го по 25 гроша. А сега съвсем няма, затова го искам по 30 гроша.
„Брее, викам си, сега я уредихме! Мене ме срам от тез хора да им кажа, че съм дал 30 гроша за ока масло.” Нямаше как, взех маслото и думам на Петра Делиминков:
— Ето, Петре, видиш ли? Ако бяха турци на наше място, тоз българин нямаше да смей да иска толкоз пари, че щеше да яде даяка. Но сега иска.
Дянко Цоцков беше и той изпратен в село да купува нещо за ядене, но и той се върна, без да е взел нищо, защото било скъпо.
Как да е, прекарахме нощта, а на другия ден потеглихме пак. Слънцето печеше жестоко. Двата ата, дето теглеха каляската на великия княз — черни бяха като врани, — потънаха в пяна, защото мястото беше подемно, нагоре. Но още малко и ето — излязохме на рътлината срещу Росицата. Там, дето има на пътя една могила, правена в стари времена.
Гледаме, от дясно на един път идва коджа големичка тълпа. Напреде им вървят свещеници, два или три бяха, с кръстове в ръцете, изказаха молитва и се оттеглиха назад. А великият княз се изкачи на могилата и около четвърт час разглежда от там местността, защото от това място се вижда целият поток на реката Росица към стария Текюп, към Поликраище, към Раховица и боаза по Янтрата, от Самоводене към Търново.
Пак потеглихме, но не помня същият ли ден стигнахме в Търново или спахме в Поликраище. Помня само, че господин Иван Бобреков яздеше на бял ат и щом стигнахме близо до Търново, отбихме се наляво по пътя, взехме по реката и изпреварихме свитата на великия княз. Запряхме се там, близо до черковата, дето чакаха момчетата от училищата и пееха. Великият княз дойде право в черквата, дето стана молебена, и от там отиде в квартирата си. А ний се наредихме зад Марно поле в едно празно място в лозята.
Забравил съм към коя дата беше, изпратиха ни един казашки полковник, Артимонов. Полковник Паренцов, Артимонов, аз с тях и с един ескадрон казаци отидохме да разгледаме местността от село Кесарово по пътя
263
през гората към турското село Синджирли бунар.
Стигнахме в Кесарово — от Козаревец до Кесарово бяха разположени руските войски: кавалерия, артилерия и съвсем малко пехота. Но кои бяха тез войски, кои полкове, коя кавалерия — нищо не помня! Взехме ний пътя от Кесарово, стигнахме първото село, спряхме и ни посрещнаха четирима-пет турци с „добре дошли”. Спряхме се и ги заприказвахме има ли турска войска наблизо. Казаха, че не били ходили никъде, затова не знаят има ли, няма ли. . . Дорде ги разпитвахме, горчивото кафе беше готово. Изпихме предложените кафета заедно с турското „буюрун” — заповядайте.
Аз си пиех кафето, но все гледах от коя рътлина ще изгърмят шишанетата и ний ще хванем да се търкаляме. И виждам, на около час далеко, по един рът кола натоварени. Познах, че това не е друго освен бежанци. По турският обичай, или, по-добре казано, по корана, мохамеданците във време на война вземат голям грях, ако не си натоварят колите с каквото могат и не се дигнат от дома си да потеглят на бяг. Не по-малко от 40 разкрача трябва да се отдели от жилището си и тогава да се върне. Та като гледах, на отсрещния рът, на една широка поляна имаше до двеста коля, и ми дойде на ум, че това ще са турски бежанци. Питам двама от турците там, на оназ поляна, какви са онез коля?
— Не знаем — казват турците.
А ний ще вървим веч напред да разглеждаме пътя към Осман пазар, дали има нейде турска войска. На тръгване полковниците захванаха да дават за кафето бакшиш — кое рубла сребърна, кое половин пол, та и аз хвърлих половин рубла и казах на полковник Паренцов да се върнем, че тука работата не е чиста. Турците ни лъжат, че не знаят нищо и че не са ходили никъде. Това е лъжа. Да се върнем, че сетне то има леснини: лесно ще узнаем има ли турска войска или не.
Полковник Паренцов искаше да се върнем, но казашкият полковник не рачи. Настояваше да отидем напред. Аз им казах, ако те тръгнат, ще вървим, но ако турците ни причакат нейде из гората и ни натъркалят, аз няма да бъда в нищо крив.
Потеглихме напред, все по върха, по пътя, и след един час стигнахме до една поляна. Поляната държи колкото един четвърт час широчина, мястото малко ниско, насреща се виждат хора тук-там, като караул, но едвам се показват зад бърдото. Ний водехме с нас един от турците. Запряхме се и питахме турчина какви хора са тез насреща ни. „Не зная” — казва турчина. Надясно от пътя
264
имаше други турци, та нашите пратиха турчина да пита какво има там зад баира. В това време се подадоха четири конника отзад бърдото, всеки на разстояние сто крачки наши един от друг. Щом ни видяха, запряха се, както е прието, когато са на стража. Полковник Паренцов ми каза:
— Иди виж какви са.
Аз вече добре знаех, че са турски конници, но нямаше какво да се прави. Не исках да се покажа на началството си страхливец и че толкоз пък ми е мил живота. Бутнах коня напред, но една отидох 200—300 крачки, полковник Паренцов завика подире ми:
— Панайот, Панайот, върни се! — и маха с ръка.
Върнах се и си думам: „Имало още да се живей.”
Щом като стигнах при тях и се обърнахме да гледаме към турците, ето че там нейде, откъде конниците, изгърмя топ и една граната прифуча над нас. Не беше голям топ, стар топ, но с прифучаването на гранатата дадохме на конете мъглата назад и да видиш как са бяга! Ала пусти път — тесен, не ни събира. Като стигнахме в селото, дето пихме кафе, никой не се вижда. Но и ний имахме ли време да гледаме где са нашите кафеджии? Като вятър прелетяхме по пътя и чак като се навалихме към Кесарово, тогава запряхме и тръгнахме ходом.
Подир пладне стигнахме в Лясковец — гладни. Друг път не бях дохождал в Лясковец, но имах в това село добър приятел — Калчо Пасков, с когото много време другарувахме в Белград. Питах за тяхната къща и ми я показаха. Щом влязохме в двора, ето Калчо и брат му Енчо, и двамата се случиха у дома си. Тоз час ни приканиха в Енчовата къща на горния кат и добре ни нагостиха — по лясковски: виното се донесе в белия бакрач и на трапезата седяхме повече от половин час. Полковник Артамонов завика: „Хайде да си вървим!” Аз му думам: „Нека да седим още!” Но той ми казва, че имал работа и ще върви. Намерих тогава предлог, та останах, като казах на полковника, че сега има случай по тоз човек да изпратя за в дома си пари, защото Калчо ще ходи в Белград и той най-лесно ще ми свърши таз работа. Калчо на драга воля прие — като му дадох 25 наполеона да ги препрати за домът ми, макар че доста се бяха забавили тез пари по женски каприции. Но по-добре късно, отколкото хич, казва пословицата.
И тъй, полковникът замина, аз останах и чак вечерта пристигнах на Марно поле в лозята, там, дето ни беше палатката. Полковник Артамонов прави рапорт за в щаба и описва що сме видели и кои сме били там и на какво разстояние се намира турският авангард от нашите
265
войски. А полковник Паренцов ме нуди да ми дадат черкезка форма да облека, и оръжие да ми дадат и да ходя с него. Отговорих му, че оръжие си имам, а черкезката форма я мразя, защото нашите българи са бактисали от черкези. Не зная какво е мислил полковник Паренцов, но на другия ден се оказа, че той е сменен от тази длъжност и на негово място дойде полковник Артамонов. И хвана полковник Арнамонов да се разпорежда с нас. Полковник Паренцов се опита да ме вземе с него си, но на това полковник Артамонов му отвърна, че аз съм бил потребен тука, в щаба, и не мога без заповед да се отделям от щаб-офицера. Останах. А полковник Паренцов не зная къде замина.
В това време моля Петър Делиминков да измъкне един кон от ханищата в Търново, под предлог, че ще го пои, да го изведе от хана и уж забравил от кой хан го взел, остави коня при нас. За беля, коня беше със семер. Но Петър му намери седло, натъкми го тъй, че и Петър сам вече не може да познае тоя ли е оня кон.