8. БЕЛЕЖКИ ПО ПРЕМИНАВАНЕТО МИ ПРЕЗ ТУТРАКАНСКО ПРЕЗ 1867 ГОДИНА
И едно обяснение за думата „комита”
Още през зимата, като се готвех да мина за в Балкана и като не знаех местата, през които трябваше да премина Дунава, реших да търся един човек, който да ми показва пътищата през Делиормана. Чух аз, че дядо Курти, Бойчовият байрактар, живял по Разград или по Русе, та пратих Иван Кършовски да отиде в турско и да го намери и доведе в Букурещ. Дядо Курти, който бе 55 или 58-годишен, с чипав нос, прие да бъде с нас — наш другар. Разпитах го знай ли пътищата и дядо Курти ми каза, че знаел.
Васил Левски беше нейде из Добруджа в едно село учител — и нему писахме, та и той доде при нас в мушията. Един ден, преди да замине Раковски за Браила, бяхме се събрали, за да изберем байрактар, и избрахме Василя Левски със съгласието на всичките момчета. И Раковски беше съгласен за Левски, но подир няколко дена не зная що му стана, та ми каза, че не бивало Левски да бъде байрактар. А защо — не ми обади.
Аз, без никому нищо да казвам, обещах, че ще сменя Левски от байрактарството, само и само да не сърдя Раковски, че беше болен. Но не го направих. Сетне се научих, че като били в Белград Левски и Раковски през 1862 година, в легията станало скарване между единия и другия. След бомбардирането на Белград от турските топове четите на Раковски и Илю войвода трябвало да се разпуснат и тогава настанали разни несъгласия между момчетата и Раковски. От противната на Раковски партия бил и Васил Левски. Това, види се, бе дошло на умът на Раковски, за да не ще Левски за байрактар. Но аз как да е — загладих работата пред него и си заминах през Дунава.
Ще съобщя още, че през тая пролет, нещо около двайсет дни преди да преминем Дунава, бяха се събрали в Букурещ по-първите търновци както от Букурещ, така и от Русия. От Одеса бе дошел Николай Миронович, родом карловец, и, чини ми се, Шопов от Исмаил — и двамата добри и честни хора, — за да наредят нещо за българското движение.
Както казах и по-преди, беше ми се обещало от Христо
208
Георгиев, че търговците ще имат грижата за народните работи. Една вечер бяхме заедно с Раковски, там беше и Николай Миронович и ми даваше наставления за в Балкана. Аз му казах, че да се изпълнят тукашните разпореждания не е възможно, защото там, в Балкана, турците няма да ни оставят на мира, ще ни преследват, а може да се случи накрая и да ни изтрепят. Но обещах, че колкото ми иде отръки, ще се мъча да изпълня моята задача.
Раковски беше много зарадван, че е дошел приятелят му Николай Миронович, и му думаше, че щял да умира, но сега, като дошъл Миронович, Раковски не ще веч да умира. Тези думи на Раковски означаваха, че той има голяма надежда в Мироновича, защото и миналото лято, като ходи в Одеса, както по-горе споменах, Миронович бе дал 800 рубли на Раковски.
Тогава аз не исках да зная какво вършат нашите търговци по българската политика, но в това време се издаде мемоара, с който се искаха от султана някои черковни правдини. Мисля, че по решение на това събрание бе издаден този мемоар, а не както е писано в предишните ми записки, че това е решение на Иван Градев и Иван Касабов. Таз грешка е на Любена Каравелов, извършена без мое позволение. И други такива недобри грешки направи той (Любен) в бележките ми по моите пътувания из Стара планина, издадени под редакцията на Любена Каравелова. Грешки имаше много, но тогава не му беше времето да се дискредитира Каравелов и аз тъй го оставих.
След моето заминаване за България Раковски легнал болен. Балкански казал на Букурещкия добродетелен комитет, или, както се казваше то, „Добродетелно дружество”. То му отпуснало месечна помощ от 500 лева и го закарали в Букурещ на лечение, но рано през същата есен, около Димитровден, Раковски се поминал. Аз получих за това телеграма от Н. Балкански в Белград.
Покойният Раковски през миналата зима бе написал един устав за четата ми, за през 1867 година, който аз ще напечатам в тез си записки за сведение на читателите: да видят какъв е бил плана на комитета. Иначе аз виждах веч, че нашите добри търговци и патриоти с любов и присърце искат да помогнат на поробеното отечество. За да ги накарам по-бърже и по-енергично да се заловят за работа, наговорих се с Балкански аз да му пиша от Стара планина, а той да ги застави по-скоро да работят. На Иван Кършовски бях дал шифрован ключ за писма, та ако попадне писмото в турски ръце, да не може да се прочете.
Преди да излезем ние, с поменатата чета, из Румъния през 1867 година, издаде се в Букурещ споменатият мемоар
209
за черковните правдини, подписан от един таен комитет и направо до турския султан изпратен. Там се молеше султан Азис да даде на българите политически и черковни правдини, конституция и най-сетне, че ако той не изпълни тез искания на българския народ, последствията ще бъдат лошави.
Наистина турското правителство ни най-малко не се стресна от мемоара на тайния комитет. От този таен комитет и от онзи комитет, който е вписан в устава от Раковски, през същата зима на четите им излезе името „комитет”. И навсякъде из турско на четите им изчезна старото име, останало от турците — „хайдут-панта” и се замести с „комита”, „комитарал” (комити), „комитажа”.
Това стана през пролетта на 1867 година.