СПОМЕНИ ОТ ХАЙДУТСТВОТО
Литературна обработка Жени Божилова
1. НОВА ПРОЛЕТ — ДРУГ ЖИВОТ
Като дойде пролетта на 1862 година, аз вече бях готов да напусна нашето зимно жилище, или по-добре — скривалище, и бях се разправил донякъде с онези от момците, които имаха слабост да се упиват и да правят грешки. Всички обещаваха да слушат.
Решихме да пратим Паскал от село Глушник да обиколи и извести нашите приятели за намеренията ни. Паскал на драго сърце прие да навести първо местата по Тунджа, после да отиде при Добри Солито от Тревненските колиби, дядо Стоян Странджата от колибите Гърците и Тодор Мушеморко от близките до Гърците колиби, за да им каже да отидат към Свищов и да ни донесат сведения за онова, което става там. А после да замине за Банско при Янувите приятели и да им каже, че Яну е с нас и не е чудно да се случи да идем по техните места. Паскал замина.
След неговото заминаване дойде Бойчо от село Калояново, който беше кмет на селото. Бойчо ми разказа, че прочел във вестниците как през 1861 година прочутият Илю войвода преминал с четата си в Сърбия. Този Бойчо освен със земеделие се занимаваше и с търговия — събираше овни и препродаваше на цариградските търговци. Та Бойчо бил говорил с един от търговците и той му позагатнал, че това лято не му мязало да е мирен светът, искал да каже — турската държава. Бойчо, тъй като бил приятел с цариградския търговец на овни, казал му за нас — че ние сме в Балкана и ще тръгнем да обикаляме — и ако чуе, че има хайдушка чета, търговецът да не се бои и да си ходи по пасбищата свободен. Освен това Бойчо ми съобщи, че за сега навсякъде е мирно. Казах на Бойчо да поздрави приятелите ни от другите села: дядо Динко кмета от село Каваклий, тъй също и приятелите ни в Сливен, най-вече Георги Ашика, който по него време беше единствения оръжеен майстор в града, комуто давахме да поправя нашите развалени пушки и пищови, защото турците забраняваха по него време в нашия град на българи да поправят пушки. Как бяха разрешили на Георги Ашика, не зная. По него време в Сливен имаше петнадесет дюкяна на българи за пушки. Но разрешаваха им да
123
правят само дървото. Цеви, чакмаци и шишанета не им даваха да изработват. По него време в Сливен и пъдар по лозята на българин не даваха да става.
Но да дойда на предмета си. Разделихме се с Бойчо и аз поведох момците по Тунджа, към Едирне. Нататък е по-топло, по-рано се развива гората към Беглишката кория. След като се завърнахме от тези места, отидохме в Новозагорско, в Средна гора, близо до село Кортен, при Лъджите. Установихме се там по-горе, на едно хубаво място, откъдето се вижда цялата долина на Тунджа, а над нас от високата могила се гледа цялото Тракийско поле. Там имаше воденици на някой си турчин от Нова Загора, по име Осман Бозвелиев, чийто баща или дядо беше издал и убил Кара Съби войвода в селото му Кожалий. Пазач на воденицата му беше един арнаутин, Абдулла. Викнах Абдулла и му поръчах да направи хляб от най-хубаво брашно и всичко, каквото трябва, за ядене. И да не ни издаде, та да дойде потеря, че сетне няма да остане воденица — всичко ще изгоря. И него ще изгоря, жив! Абдулла помълча малко и после каза:
— Много съм слушал за вас, но не бях ви виждал. Браво! Таквиз юнаци обичам. И аз съм ходил по този занаят. Ако не вярваш, гледай где съм ранен. — И той разгърна ризата си и ми показа. На дясната му гърда рана от куршум и куршумът излязъл отзад, през гърба. Но той пак оживял. Само дето често си поема дъх, види се, повредил се от тази рана.
От немай къде арнаутина обеща да изпълни всичко, каквото му поръчахме. Останахме там няколко дена и докато бехме там, пристигнаха Иван от село Хаини и Паскал, уж Паскал имал ревматизъм, да се окъпел в баните. Паскал донесе радостни известия от всякъде и няколко писма от нашите приятели — Тодор Мушеморко и дядо Стоян Странджата. Ходили към Свищов, и вестници намерили — „Дунавски лебед” на Раковски, — и известили, че ние очакваме бунт. Кой беше ходил от Свищов до Белград, и до сега не мога да си спомня. Само зная, че Паскал ми даде писмо от Раковски, с което той ни насърчаваше и известяваше да сме готови около Петровден, той ще ни съобщи какво трябва да се прави, и че отечеството ни скоро ще се освободи — дошло е веч онова време, което се очаква от всеки българин! Аз от радост не се побирах в кожата си. Казвам на Паскаля:
— Нà ти пари, че върви и разкажи на приятелите да се готвят.
Като че сънувах. Въобразявах си — неопитен още по него време, — че ще успеем в късо време в град Сливен
124
да обърнем всички долапи, валявици и дараци на фабрики за барут. Имахме и хора, които знаяха да го правят. Приятелите търговци трябваше да купуват повече кюлчета куршум и тюкюрт гевиржеле (сяра) да сме готови. А имахме и един топ, с който гърмят турците през рамазана, и него щяхме да употребим. Много работи ми се въртяха из главата. Всичко това го бяхме кроили с моите сливенски съмишленици Анастас Хаджи Добрев, Иван Балджията, Хаджи Стефан Копринджиев и другите приятели. Въобразявах си, че другите по-развити градове са приготвени кой знае как, но всички крият.
Паскал замина, а пък аз отидох с момците по Средна гора. Стигнахме в село Крива круша. Пратих да известят Генчо Сивов от селото да дойде и донесе каквото трябва за ядене. Дойде Генчо, а с него и Михал от Ченакчий. Зачудих се какво прави Михал тука. Той започна да ми обяснява, че го пратили от село да ни извести, че вече не можело да се живее с онзи злодеец Дели Мехмедчето. Всичко обърнал на зло. Сега пък довел в селото една турска чета разбойници, праща всеки ден при овчарите да му носят агнета и всичко, каквото трябва, за ядене, храни разбойниците в дома си. Кара по-богатите българи от околните села да му пращат пари, че инак щял да ги изгори.
— А защо вие, селяните, не ги избиете?
— Защо ми думаш ние да ги избием, като добре знаеш че и полицията е с тях заедно! Нали по миналата година Стоян Недев от нашето село причака тоз поганец Дели Мехмед и го стреля, но не можа да го удари където трябваше, та оня се изцери и ето, пак върлува! Не можем ние сами, та затова те молят селяните да дойдете и да ни отървете от това зло.
— Е, хайде иди си — казах на Михал, — пък ние ще дойдем след три дни.
Генчо каза, че Руси от село Черково поръчал, случи ли се да минем по тези места, да го известим, че и той имал да ни казва нещо. Пратихме Генчо да го повика. Руси ни разказа за някои момчета от Стара Загора, които искали да се присъединят към нас. Обещах, като се върнем, да ги вземем.
На другата вечер отидохме в Ченакчий. Къщата на Дели Мехмед беше на края, откъм високата могила в долчинката. Съседи му бяха все турци. Заобиколихме къщата. Турската шайка беше вътре, в една отделна стая, която имаше три врати: една към двора, една към пътя и третата към съседния турски двор. Почакахме да се стъмни. Времето беше ясно, имаше месечина. С мене беше Коста. По едно време един от турците излезе повън, с пушката си.
125
Затулихме се с Коста, дано не ни види, но той ни забеляза и хукна да бяга към стаята, гдето бяха другарите му. Ние с Коста хукнахме подире му. Той в бързината удари с главата си вратата, вмъкна се и се заключиха. Разлаяха се кучета. Ние се оттеглихме. След това шайката напуснала селото.
Поехме в планината, към Котел. След това се качихме над Котел, в планината Сухи дял. Останахме четири-пет дни в усойната при чучурчето. Смятахме да причакаме пощата по пътя. Вечерта, когато се гласяхме да я причакаме, гледаме, край пътя, който иде от Търново за Котел, в гората се вдига дим. Гори огън. Помислих, че са овчари, пък е далечко — има половин час път. Малко преди мръкване от мястото, където се вдигаше димът, излязоха въоръжени хора и поеха към Котел. Помислих, че са турци сеймени, и то Хрустем бюлюкбаши, който по него време най-много се канеше да ни причака и да ни разбие. Аз също го търсех, за да се види най-после той ли ще се отърве от мене или аз от него. Затова, щом го видях, викнах на момците:
— Тичайте, да ги изпреварим на поляната, преди да са влезли в гората.
Но беше далечко и докато стигнем поляната, те вече бяха в гората, по котленския път. Няма от къде да се заобиколи, да се вземе преднина! Няма и месечина — тъмно. Тръгнахме полека, дано ги настигнем ненадейно. Страхувах се, че като стигнат на върха над Котел, където се събират тиченския и търновския път, там ще ни завардят.
Дебнешком напредвахме с байрактаря Никола Аджема и на един малък превал виждаме хора, насядали край пътя. Питам Никола:
— Това хора ли са?
Момчетата и те се спряха до нас, а пък аз им наредих да отбият встрани, в шумата, защото ми се стори, че и онез ни видяха, но не знаеха колко сме.
Коста още се бавеше на пътя, и ето, двама от ония се спуснаха към нас и на турски викат:
— Стой, къде бягаш?
Без да губи време, Коста гръмна с пушката и рани едного от двамата в бута, а те, вместо да гърмят, побегнаха назад при другарите си. В туй време ние наизскачахме от гората. Стефан Арнаудов — Караджата, без да чака, гръмна връз тях, подир него гръмна и Хаджи Димитър. А те се нахвърлиха в шумата. Ние наблюдаваме пътя. Не се мина много, един от тях излезе на същото място. Аз рекох:
— Чакайте, този аз пък ще го замеря.
126
Гръмна и моята пушка, загуби се оня. И нищо не се чува. Поседяхме малко, но мене ме хвана яд, че плана ни за пощата се развали. Взех да викам:
— Хееей! Какви сте хора? Излезте, ако сте сеймени, излезте да се бием. Ако ли сте хайдути, то стана грешка. — Никой не се обажда. Чу се един глас далеко по пътя да вика. Ние му отговорихме:
— Насам, насам, приближи се!
Гласът дойде близо до нас през долчинката. Питаме го:
— Кои сте вие?
Той пита:
— Вие кои сте?
— Ние сме Хитов и Папазов.
Той помълча, а сетне каза:
— Е, като сте вие, кажете где бяхте на Гергьовден? И аз помълчах, че му отговорих:
— На Омайниковата къшла.
— Е, сега вярвам, че сте вие.
— Тогава ела при нас.
— Страх ме е, вие ме ранихте в ръката.
— Ами кой ви е крив, като не знаете какво правите?
Разпитах го кои са му другарите, кой от где е, оттеглихме се от пътя в гората и разгледахме раната на ръката му. Четири парчета от насечен куршум над лакътя му. Две преминали през месото, двете останали вътре. Хаджи Димитър извади сачмите. Превързах му раната.
Нямаше как, трябваше да останем на същото място, да видим дали няма из гората някой убит или ранен, паднал от нашите куршуми.
Като се съмна, разгледахме наоколо. Нямаше ни убити, ни ранени. Щастливи хора — от четири пушки, които гърмяхме връз тях, само двама сме ранили. Първият го рани Коста, в бута, но през месото и той побягнал като здрав. А Тодор от моята пушка се ранил, но леко. Този Тодор ни разказа кои са му другарите: войвода бил Иван Марков, от Котел, Иван Инджето — байрактар от габровските колиби, наречени Карахасаните. Тодор, който е и сега при нас, е от Тревненските колиби Войнеже, имало и от Хаинбоаз, както и от Хотница откъм Казанлък. Като се разбягали от нашите гърмежи, защото помислили, че ги гони потеря, те отишли около Котел, където имало коняри. Взели осем коня и заминали за Казанлък. От там всеки поел, накъдето искал. Двамата Ивановци, Иван Марков и Иван Инджето, ходили към Стара Загора, а сетне се върнали към Търново. Като минавали Балкана от Мъглиж през Селци, на път за Белица, Тревненско, и карали два чифта волове, изгърмяли няколко пушки и убили Иван Марков.
127
А пък Инджето избягал и започнал да се укрива. Това ми го разказа по-късно сам Иван Инджето.
След всичко това, като се развали плана ми за пощата, поведох момците към Средна гора, за Демир капия.