2. СТОЙ, УМИРАШ!
Щом стигнахме на Демир капия, разпоредих на момците:
— Тук убиха турците нашия другар и войвода Георги Трънкин. Който турчин има чест да мине от тука днес, ще му дадем да разбере, че на убития другарите са още живи и ще отмъстяват на всекиго, както са пада.
В това време откъм Сливен идат един арнаутин, един българин и четири турци, въоръжени. Турците и българина-еленчанин лесно се предадоха, но арнаутина се държа доста. Най-сетне видя, че ще умре, ако са не предаде. Извързахме ги там, близо до пътя. Щом тях вързахме, ето идат други откъм Търново — шестима турци и един трапезунлия лаз. Те изпърво се заловиха за оръжията, но като забележиха, че от всяка страна са заобиколени и пушките са насочени в тях, предадоха се. Трапезунлиеца или анадолеца, като не знай, че на таквоз място и време най-лесно си изгубва человек живота, хвърли се от коня, запъна пушката, тича да се скрие зад някой бук. Но накъдето и да тръгне, насреща му все пушка се подава и викат:
— Дуриолуеюрсун! — Ще каже „Стой,” умираш!”
Както са въртеше бедният ту на една, ту на друга страна, най-сетне падна и счупи приклада на пушката чак до чакмака. Тъй го уловиха момците и захванаха да го връзват; но той як человек, раздърпа се и насмалко да се отърве от ръцете им.
Аз се ядосах, хакнах го два-три пъти с пушката, лаза прималя, падна, вързаха и него.
Разтърсихме ги за пари. В лаза — двеста турски лири, в другите турци — около триста, в арнаутина — разни пари. Той, арнаутина, отивал в Елена да търси жътвари за нивята на Черкишлийския султан.
Подир това минаха още пътници, докъде икиндия се събраха около трийсе души. Трябваше да ги пуснем да вървят — едни за към Търново, други за към Сливен. Някои от турците се примолиха, че хич нямали пари. Казах на байрактаря да им даде на всички по сто гроша или по една турска лира и им поръчах:
— Идете, които отивате в Сливен, искайте си парите от пашата, от правителството, защото правителството е длъжно да пази своите поданици!
Същото поръчах и на турците, които отиваха в Търно-
129
во, да кажат на търновския паша. След това пуснахме пътниците търговци, които чакаха отпреди два или три часа да видят как ще се реши тяхната съдба; дали ще е честит някой от тях да види своята фамилия и своите домове или всички ще бъдат изклани там из шумата. Защото бяха известни от по-преди, че на няколко места са изгубиха турци, без да се разбере де отидоха, а се знаеше, че друга такава чета няма по тез места, та са бяха уплашили. Молеха се като на Мохамеда пред нас и се окайваха, че имали жени, деца ...
Аз поописах по-преди какви главорези са турците, а тез хора като че не знаят, че и те са убивали, обирали, клали, без да зачитат человека колкото една муха. А сега, щом усетиха, че ще ги пуснем, и пари си поискаха, а ний им дадохме и си заминаха.
Взех пътя през Чумерна, Твърдица и дойдох в Средна гора, над село Ченакчий, на мястото, наречено Караколювът кладенец или извор — на това място по някое време е седял прочутият Кара Колю, на Индже войвода първия байрактар, и по него се нарича тъй. Щом се известиха селяните от Ченакчий, че сме дошли, ето ти оплаквания от Дели Мехмедчето. Молят да ги избавим от него.
Дойде пак Михал от Ченакчий и ни каза, че тоз турчин — Дели Мехмедов — днес щял да иде в Нова Загора, и ми разказа за многото му злодеяния и колко той момичета обезчестил. Никой селянин не можел да му откаже, щом Дели Мехмедов кажел, че му трябвала слугиня. И той, селянина, трябвало да даде дъщеря си да му служи шест месеца или година, че сетне пък друга взимал и тъй ги сменявал.
Аз дотолкова се ядосах на този турчин, щото исках не да го убивам, а да го уловя и вържа от домът му, да го изкарам през нощта и да го питам: що търси това момиче в домът ти? И да му взема всичко, що има, и да го закарам жив в гората. Намислил бях толкоз лоша смърт и наказания да му наложа и барим десет деня да го мъча и да го питам: коя е причината, дето ти толкова българи си убил и на кой народ обезчестяваш ти челядта! Затова взех и Михала с нас, та като го уловим, да каже Михал той ли е, защото ний не го познавахме.
Отивам на пътя, дето води от с. Ченакчий за Нова Загора, в долината, която слиза от Курт кая или Вълчият камък към Тунджа. Но дорде идем на това място, попаднаха един или двама турци в ръцете ни. По причина, че те ни видяха, ний ги вързахме и ги подкарахме с нас.
Разделих момчетата на две места и им поръчах:
— Щом турчина Дели Мехмедов ви отмине вас, пър-
130
вите, то да му извикате от подире да чака, а другите — да излезете отпреде му. Щом е помежду ви, ще се предаде или ще бъде убит.
А пък аз се отделих по на високо място до пътя, да гледам. Вече бях уверен в моите юнаци, че щом видят Дели Мехмедов помежду си, ще се фърлят отгоре му и ще го уловят жив.
Ето по едно време, около пладне, идат из пътя един турчин и един българин, на коне. Щом отминаха, момците им извикаха:
— Чакайте!
Но пътниците вървят бърже, не се спират. Чакам аз да излязат предните момци и да спрат конниците, които бяха на стотина крачки от мене, но Дели Мехмедов замина, а никой не излиза напреде му. Той върви бърже с коня и с него един българин на кон. Успоредно вървят, пътя широк пет-шест метра. Щом видях, че никой не ги изпревари, фърлих се от високия бряг на пътя и извиках:
— Стойте!
От петнайсет крачки отправих пушката си към турчина, а той ми дума:
— Що искаш? — и насилва коня напред.
Като видях, че ще го изпусна, реших да го убия, но моята пушка не ще да се отпрегне! Тогава Дели Мехмедчето стреля със своята от пет-шест крачки и куршумът му изгори лявата ми страна край окото. И той пусна коня, та двамата с българина побягнаха. Щом се отдалечиха до триста крачки, изскочи Христо от шумата и гръмна подир турчина, но не можа да го оцели. Аз, ядосан, че пушката ми не се отпрегна, ударих я о земята няколко пъти и тя се изпотроши. Наистина това беше един вид лудост от мене, но бях забравил що правя, ядосан и на другарите си, че не излязоха на време, да го изпреварят. Захванах да ги псувам, а те се оправдаваха, че уж не го познали. И от сутринта, като не бяхме пили вода докато вардехме да не го изпуснем, отидохме всички да се напием там, близо до пътя. А Божил Бахов оставихме да гледа кой ще мине.
След половин час иде Божил и ми казва:
— Един турчин заптия кара из пътя други двама турци към Нова Загора. В жандарина една дълга пушка арнаутска, като гега на рамото му. От нас вече са на двесте крачки.
Дорде да ми разправи Божил, аз тозчас взех на Георги пушката и без да кажа нищо, пуснах са подир заптието — леко и бърже, само на пръстите си стъпвах. Заптието си вървеше, а двамината турци — отпреде му. Без то
131
да ме усети, стигнах го и с дясната ръка улових пушката му отзад. Дорде са обърни да види що е, аз толкоз силно го ударих в гърдите с приклада на пушката, която беше тежка, че бедният турчин падна на земята, хвана да плаче и вика:
— Що искаш от мене? Но аз само казах:
— Не мърдай, че ще те заколя, ако пошаваш!
Взех му пищова и ятагана, пристигнаха двама от момците, стана заптието на крака. Питам го:
— От де идеш, къде караш тези два турци?
Разбрахме се, че турците били борчлии и имали да дават, затова ги карал на правосъдието. Казах на двамата турци:
— Хайде, ако искате, върнете се назад.
Те отговориха, че ще идат на правосъдието, защото не са за голяма вина.
Заптието беше арнаутин, на около четирийсе години и не толкоз як физически: сухо лице, висок и три зъба отпред нямаше на горната челюст. Види се от това, че и други път беше ял бой и трябва да бяха избити зъбите му насила.
Пуснах турците и заптието да си вървят. Михал беше събрал от мойта пушка парчетата за себе си, а пък аз от заптието се снабдих с нова пушка.
* * *
Подир това ний са разделихме на две части. Байрактарят ми отиде по Тунджа към Ямбол, аз взех пътя за Хаинбоаз.
Щом стигнах в Боаза под Чилийския рът, завардих пътя.
Ето откъм Нова Загора идат четири турци, отиват да си доведат жътвари от Тревненско. Уловихме ги, вързахме ги. Подир тях ето откъм Първовци из пътя идат трима хора с коне, улавяме и тях, но те бяха българи. Двамата се показаха, че са търговци и уж отивали да купуват пашкули, а ний не им се открихме, че сме българи, и ги пуснахме. Третият момчетата бяха задържали настрани, в шумата, бяха му взели пищова, който имал със себе си, и го донесоха. Тодор от Войнеже, когото бяхме прибрали при Котел от разбитата там чета, щом видя пищова, извика:
— От кого взехте тоз пищов? Тоз пищов е на нашия
132
бивший байрактар Иван Инджето? — И се осмя до ушите. — Де е да го видя? Аз поръчах:
— Скоро докарайте тоз, от когото сте взели пищова!
Докараха го, самият Иван Инджето, вързан с поясът му. Карат го Яне от Банско и Стоян от Жеравна. Инджето — четирийсет и пет годишен, среден на бой, с колибарски дрехи облечен.
Щом са видяха с Тодора, познаха са и Тодор вика:
— Пускайте го!
Отвързаха го. Захванахме да го разпитваме де му са другарите. Той разправи всичко, което по-преди описах. [1]
Запитах Инджето сега какво мисли да прави, а той отговори:
— Ако ме приемете в дружината, ще вървя с вас.
Приехме го. Иван сне на коня си семера, качи го на едно дърво, скри го и напъди коня из гората. На турците, които бяха още вързани, ударихме по един добър бой и им заповядахме да се върнат назад, че таз година няма да им дадем жътвари.
* * *
Тръгнахме от това място през Хаинбоаз. Минахме през колибите Паровци. Дойдохме на колибите Войнеже. Повикахме дяда Стояна Странджата от колибите Гърците да се научим що има по тез места. Дойдоха дядо Стоян и Добри Солито от колибите Горановци и ми разказаха, че преди три дена откъм Търново дошли нещо около петдесет души въоръжени българи и заминали за към Габровския манастир, но никому по колибите не е известна целта на тез хора, които щели да са събират на манастира и да вдигат въстание.
Щом тия заминали към манастира и вече се разчуло, че са бунтовници, турските власти се пуснали подире им. Коя е била причината на това недоразумение, не можах да узная. Но щом са известих за всичко туй, заминах за Сливен да видя каква е работата. В Сливен ми казаха, че тез българи, които отишли от Търново за Габровския манастир, ги предвождал и хаджи Ставру, родом сливненец, и някой си Тодор, не зная отгде бил, които били изпратени от Белград от Раковски, за да вдигат въстание. С тях
1. Вероятно става дума за разбитата край Котел чета, някакво събитие, което очевидно е описано в загубените тетрадки — бел. ред.
133
заедно дошъл в Сливен Иванчо Карапанчев, родом сливненец, да вдига въстание в Сливен. Иванчо Карапанчев сега се нарича Иван Панов и е руски военен доктор. Те с хаджи Ставру са били волонтири в Кримската война, сетне били при Раковски в Белград и той ги пратил тук, за работа.
Иванчо Карапанчев, щом пристигнал в Сливен, питал за нашата чета. Пратил да ни търсят и повикал Паскаля от с. Глушник. В Сливен всички младежи били готови да вървят, но Иванчо не рачил да ги поведе, дорде не се срещне с нас. Поканили Паскал, но и той се отказал да поведе двеста или триста хора подире си, дорде нас не ни намерели.
В това време турската полиция подушила за Иванчо Карапанчев, взема го и вързан го закарва в Търново, а оттам през Свищов и Русчук — за Цариград. Но като руски поданик и като нищо не уловили в него, избавил се Иванчо и пак си отишъл в Русия.
Аз като се известих какво е станало подир толкоз очаквания за бунт, решихме с приятелите да изпратим един человек в Свищов, там той да узнае що има в Белград. За таз работа отиде Анастас Хаджи Добрев, когото по него време сливенските младежи наричаха Гарибалди. Анастас отиде, а след осем-девет дена се върна и ни разказа, че в Белград — Сърбия, бунтът е траял не повече от три до пет дена. Сърбите се помирили с турците, а Раковски наредил: „Ако не са се повдигнали българите в някой град или села, то да вардите да се не побунват, защото откъм Сърбия надежда няма. Сърбите се помириха с турците.”
Това известие толкоз ме наскърби, щото ме замая. Аз преди една година — това беше 1861 — бях пращал пари по една жена — в Едирнянската (Одринската) тъмница — на нашите затворени другари и да помолят там, в Едирне, по-видните хора (едирненските българи чообаджии) да действат пред едирненския валия, дано пуснат от сливенския затвор шурето ми и брат ми, които бяха затворени от две и повече години. Но едирненските първенци бяха казали на баба Люцканица (тъща ми), че първо ний трябвало да се откажем да ходим хайдути, а че тогава можело да пуснат братята ни. Тя, бедната бабичка, ги уверявала, че не ни знае, а те пак ѝ повторили: „Вий ги знайте, но им кажете — нека идат в Сърбия, защото не ще мине много време и тия ваште юнаци хайдути ще дойдат със сръбските войски тука.”
Аз това добре го бях запечатил в главата си и досега помня това приятно за мене и другарите ми известие. Кой ти знаеше по онова време за политика и за положението
134
на Сърбия! Че остави нас, хайдутите по гората, но ето и в Едирне по-видните хора също мислели: щом потегли Сърбия, ще завладее цяла Тракия и ще освободи Македония и България. Ето, такива бяха въображенията по онова време — 1861 и 1862 година. По-долу ще отбележа как е произведен бунта в Белград и защо и с каква цел са го произвели сърбите.
И тъй, подир тез известия от Сърбия наште надежди за въстание се изгубиха временно, а за мен и другарите ми положението стана незавидно. В това време много хорица, които бяха вземали участие в приготовленията за бунт, пострадаха.
Аз нямаше какво да правя в това отчаяно положение. Едни останаха без капитал, други се спасиха, забягвайки в Румания. За бунт надежда няма, трябваше да се захваща отново от аз буки. Момците ми заявиха, че не желаели да ходят по Стара планина, искали да минем или в Румания, или в Сърбия. Но аз си представлявах, че сърбите, за да се помирят с турците, са имали сериозни причини, но че идущата пролет ще бъдат приготвени и ще отворят войната. Затова не исках да се отделям от стария Балкан, в когото имам най-голямо упование. Българинът, който иска правда и свобода, трябва да се надява на своите юнашки плешки и да се подпре на милата си майка Стара планина. Ако е той неин истински син, ако в неговите гърди лежи правда и юнашко сърце, той никога няма да пострада и в най-черните обятия на Стара планина.
По тези съображения казах на другарите си, че ще презимуваме пак в Балкана. Не им определих точно къде, понеже не исках да знаят мястото. Наумил си бях да е близо до Хаинбоаз, на върха на Стара планина, където се събират Лазовския боаз, Кръстата локва и Папратлива поляна. Момците склониха. Казах им, че от сега до идущата пролет никой не може да се дели от четата. Всички обещаха и аз ги поведох.
Отново приближихме Котел, в местността Толим таш. Седнахме край чешмата до пътя. Откъм Тича или Читак се зададоха неколцина турци, възседнали по един добър ат, въоръжени от глава до пети — с по два пищова на пояс, с ятагани, с по два кобура пищови отпред на конете и с дълги пушки на раменете. Единият се провиква да пее турската песен „Аллах деди туфеямя даяндам, аллах деди кулужима гувендим”.
Като чух песента на турчина, рекох на момците:
— Завардвайте пътя, тез кабадаи, живи или мъртви, ще ги уловим!
Щом стигнаха турците помежду, извикаха им отподире:
135
— Стойте!
Дорде се обърнат, отпреде им вече пушките бяха насочени в тях и аз им рекох:
— Не бойте се! Ние сме бюлюкбашии.
Но турците не се лъжат. Изтеглиха пищови насреща ни и думат:
— Не се предаваме и не вие, а ние сме заптии!
Както и да е, единия с голяма мъка се предаде. Другият не ще: седи на коня, държи пищова запънат в нас. Най-сетне Иван Инджето не се стърпя, гръмна в турчина, който беше на пет-шест крачки от него, а турчина опали пищова и рани Иван в ръката. В същата минута осем пушки от нашите пронизаха турчина на коня. На моето шишане устата беше под мишницата му. Но от тези девет удара той не се търкули. Конят отскочи две крачки напред и спря. Тъкмо посегнах да стрелям с пищова в гърба му, турчинът падна.
Разпитахме другия от къде идат. Разказа ни: от Осман пазар, изпратени заптиета за Котел. Пуснахме го жив, дадохме му и конете, само му взехме оръжието.
Той, щом стигнал в Котел, разказал що се случило с тях. А господа котлените, за да не се каже, че в техния район се намира хайдушка чета, тоз час вдигат потеря и дохождат на мястото. Няма никой. Набеждават другаря му, че той го е убил. Потвърдили това и от Тича. Казали, че уж тези двамата, като минали през Тича, пили там ракия и се карали, та затова тоя убил другаря си. Дрънват турчина в тъмница и там прекарва, бедния, дълги години, без да е виновен. До преди една година беше жив в Осман пазар. Тез и двамата турци бяха хора по на четирийсе години и юнаци, но какво ще правят при толкова пушки? Ако бяха се предали, и двамата щях да ги пусна живи, само оръжието им щях да взема.
В същия ден поехме към Върбица. Дойдохме в местността Сеченият камък. Спряхме там, да повардим пътя. Не минаха и два часа, ето десетина турци на коне и добре въоръжени, идат откъм Шумен и пеят турски песни. Заградихме ги да попремерим силите си. Те се обърнаха да бягат, насилиха конете назад, ранихме един в крака, но той успя да премине през момчетата с добрия си кон и се скри. На друг коня се удари, потича малко, падна и умря. Двамина се хвърлиха от пътя надолу из шумата и се не видяха. Другите успяхме да задържим.
И тогава що да видим? То не били турци, а българи! Сред тях — моя най-добър приятел от Сливен, Иванчо Хаджи Георгиев Ходжа Балинов, от Гюр Чешмя — оня, на когото се уби коня. Двамата, дето избягаха, били кот-
136
лени — единият бил Иван Дойнов, на другия името не помня. Оня, дето го отнесе коня му и го ранихме в крака, бил от Филибе, другите — жеравнени и някои от тях роднини на шуря ми. Захвана тюхкане, че направихме грешка, но кой бе крив? И ние ходехме с турски дрехи и с турски имена, търговците и те, щом тръгваха на дълъг път, обличаха турски дрехи. Защото турските шайки не нападаха на своите правоверни братя. И по таз проста причина стана грешката. Скроихме такъв план: като взехме по нещо от дрехите и от оръжието им, накарахме ги да кажат на турската власт, че турци са ги обрали. Защото ако обадеха истината, турската полиция щеше да ги нахака в тъмницата.
По този начин се свърши грешката.
* * *
Зарад тез наши простъпки начаса или подир пет десет часа на това място щеше да дойде потеря и от Осман пазар, и от Шумен, та и от Котел. Добре пристигне потерята, ние с момците бяхме вече в Стидовската усойна.
Потерите се пуснаха по Върбишкия балкан, а ние стояхме спокойно в Стидовския балкан, дорде поутихна работата. Слязохме близо до село Каябаш, при Каябашкото блато, под високата могила откъм север. Останахме него ден там. От таз могила се виждаше околността. Един българин работеше на нивата си. Повикахме го да го разпитаме що има в село, какво се чува. Другарят ни Тодор от Войнеже беше работил в това село и познаваше селяните. Запитах селянина:
— Правят ли ви турците пакости?
— Няма — каза българина.
А пък аз, как се изпуснах, казах му, че ще вървим с четата в турските села по Камчията и ще идем към Михларския балкан, та ако има някои турци от тез села да им досаждат, да ми кажат.
Но българина все думаше:
— Няма нищо, няма нищо. За сега никаква досада нямаме от турците.
Момчетата настояха да му поискам за вечерта малко ракия, че много им се пиело. И аз с всичкия си ум, без да познавам човека какъв е и без да съм го виждал друг път, поръчах му:
— Ей там до пътя, на онова дърво дъбово, ще донесеш един хляб и една ока ракия. На ти пари и да не казваш никому.
137
Той обеща. Минало беше пладне и си отиде.
Започна да се мръква. Видяхме, че селянина донесе нещо, остави го до дървото и си тръгна, без да знаем, че той разказал в село. Селският кмет, като разбрал, че се разчуло, за да не бъде отговорен сетне пред властта, съобщил в турското съседно село Чаркишли за всичко, що българина чул от мене.
Събират се сто, сто и петдесет турци, вземат и българите каябашци със себе си — защото каябашци са прочути ловджии, добри нишанджии — и щом се мръква, се разделят на две чети от по двеста хора, все отбор юнаци. Едните взели пътя, дето иде от Градец, другите се наредили край село, отдето ние ще минем, между блатото и селото, в дълбокия хендек. Тъй се приготвили да ни избият, ни един да се не отърве жив.
А ние нищо не чувстваме за предателството, нито пък на мен ми се появи някой знак за смърт. С мен имаше тез предявления — кога ще загине някой, един или два дена напред предвиждах. Но сега такова нещо нямаше. Щом се притъмни добре, поведох момчетата. Дойдох до дървото, снеха момците хляба и ракията, изпиха ракията, разчупиха питата. Поседяхме малко, наядохме се. Макар че нямах съмнения за опасност, разпоредих момчетата по обичая си. Казах им:
— Рядко да вървите един от други и бодро, че ще минем край селото. Трябва да сме предпазливи.
Времето ясно и тихо. Вятър от нийде не полъхва. Дигам пушката си и тръгвам из пътя към село, което е на шест-седемстотин крачки от нас. Момците — подире ми, на по десет-петнайсе крачки един от друг.
Додохме до село, пътя върви край самите къщи. Взех наляво от пътя, през поляната. На около трийсе крачки наляво беше гола поляна, малко издигната. Ние вървяхме наредени като колци. Щом додохме успоредно със средата на селото, запукаха пушки от хендека и ни викнаха:
— Урун!
Ние също изгърмяхме, но те непрестанно гърмят. Докато някой от нас свари да напълни и да гръмне, на наша една пушка десет гръмват откъм село. Обърнахме на бяг към блатото, но те тичат подире ни, гърмят и викат:
— Урун!
Излязохме до блатото, хванахме добра позиция на брега и взехме да се бием по поляната. Противниците прекъснаха огъня и се смълчаха. Ние притичахме в тъмнината. Гледаме се, няма двама от нас — Иван Инджето и Яни от Банско.
— Е, убиха ги — викаме си, — но не са могли да ги
138
приберат противниците ни, защото стреляхме постоянно, дорде бяха на поляната.
Върнахме се на поляната, дано ги намерим убити или ранени. Няма ги. Таман тръгваме към блатото, пак ни зачесаха от хендека.
Казах на момците:
— Вървете, не гърмете вече напразно. Те са в рова, нищо не можем да им направим.
Свърнахме назад към Градец, оставихме пътя и взехме край блатото. Под брега вървя и псувам и се заканвам, че отсега нататък и кокошките ще изколя на каябашци, камо ли тях да оставя живи. Вървя и псувам, а отгоре ни изгърмяха от шейсе пушки повече, но ни надхвърлиха и във водата изшупуркаха сачми и куршуми. Никой не гръмна от нас. Само Хаджи Димитър гръмна, но нищо — де ще удари, ний сме под брега, а ония — на равното над нас. Брех, и оттам ни заградили! Умълчах се. Пак се върнахме към село.
Казах на момците:
— Момчета! Вижда се веч, че сме издадени и отвсякъде заградени. Вървете полека подире ми.
Снопите не бяха още прибрани от нивите. На запад до селото имаше кръстци. Примъкнахме се до тях. Рекох на момчетата:
— Заложете се тука, да почакаме дано от потерята минат някои, та да си отплатим за нашите двама другари. Те са убити нейде, но де са, не са знай!
Поседяхме около час, няма никой да се яви. Лятна нощ, малка, ще съмне. Реших:
— Стойте вие тука, аз ще запаля някоя къща. Дано дойдат да я гасят, че да си отмъстим за предателството им.
Стигнах до края на селото. Пустите му къщи, все с плочи покрити, не се палят. Имаше един голям плевник, дадох му кибрита, той сух като прахан — дорде се върна на триста крачки до момците, светна цялата околност. Вдигна се пламъка колкото джамия, огря полето като ден. Зареваха жени, деца около къщата. Чу се мъжки глас:
— Е, какво им сторихте? Избихте ли сега хайдутите? Де се крийте? Елате гасете огъня, де! — мърмори един, но затулен някъде. Не се вижда
Никой от никъде не се обажда. Плевнята изгоря. Пак притъмня.
Поведох момците към полето и осъмнахме в Мараша (лозята). Хаджи Димитър беше си изгубил феса, Стоян Караджата — една карта и се ядосваха, че им останали вещите в робство. Съмна. Като се прегледахме, на Георги Турзобалията чантата издънена с куршуми, както била на
139
гърба му, на Караджата фесчето, както било попрегънато на главата му, на две места пробито с куршум, не със сачми, на друг каиша на пушката му откъснат с куршум, а няма никой от нас ранен! Слава тебе, господе! Макар че нашите неприятели са много изобилни, но и поборнишката съдба не е сякогаш мащеха! Само нашите двама другари мислехме, че са убити. Но не излезе тъй.
Тоз ден изведох момците над село Седларево, на източния край на Балкана — Гребенец. На другия ден дойдохме на западния край на Гребенец. Там имам приятели овчари. При тях намерихме нашите изгубени момци. Те ни разказаха, че щом загърмели първите пушки, побегнали назад и загубили пътя.
Човек, когато се надява, че е сигурен в предприятието си, то се случва да бъде излъган в надеждите си. Тъй двеста души добре приготвени турци и българи ненадейно от трийсе стъпки захванаха да гърмят въз нас — седмина, и пак не им се отдаде ни един да убият или да ранят. Ето, любезни читателю, когато не е още дошъл часът на смъртта, тъй се случва, че и най-добрите стрелци грешат и не могат да уцелят приготвената с изкуство жертва!
* * *
След горното произшествие при нас дойде Иван Железчев от село Глушник, един от добрите ми приятели. Бяхме го кръстили с турското име Кара Хасан, защото накъдето и да потеглеха турските потери от Сливенско, взимаха и Ивана — като добър мерач — с неговото ловджийско шишане и да им показва пътищата. Дойде Иван при Балюва чешма на върха и ни разказа какво станало след онова, дето ни се случи при Каябаш.
Турците и българите, които ни бяха заградили, като ги разпитвали от правителството защо и как от толкова близо не могли да ни убият и как толкоз добре приготвена потеря да не може нищо да направи на такваз малка хайдушка чета, лъгали. Думали: „Какво да правим, ефендим, те не бяха малко. Имаше до осемдесе души!” А други думали: „Имаше и от сто повече. И не че ние не убихме от тях. То кой знае колко са убити и ранени, но те си взеха убитите и ранените. И ний видяхме, че са на две чети. Едни се биеха с нас, а други запалиха селото и занесоха ранените. Ето, тоз фес и тоз хляб от тях са останали.” Защото на Хаджи Димитър феса беше останал и на Георги хляба от издънената чанта беше изпаднал заедно с гаванката, дето си носеше сол в нея.
От туй се вижда, че и турците, и българите каябашци
140
са лъгали от немай къде, че сме били много. Защото ги е било срам да кажат правото. По таз причина, дума Иван, поръчано било от всяко село да излезе потеря да преследва хайдушката чета. Тази вечер трябвало да пристигне в Глушник Али бюлюкбаши, на Топчия брат му. Това рече Иван. И си отиде.
Казах на моите отбрани юнаци:
— Работата е опасна. Ние не седим мирни, но ще бъдем и добре преследвани, и може би разбити. Но не бойте се! Бог е с правдата. Тез наши балкани ще бъдат завардени от Шумен до Търново и Сливен с потери, но ние тази нощ трябва да осъмнем в Казанлъшката нахия. Дорде не минем Хаинбоаз, няма никъде да спрем и ще вървим все по равното поле.
Когато мръкна, бяхме вече при устието на Кавлаклийската река. В първия мрак, когато овчарите засвириха с кавалите, ние правехме бързи и широки крачки през Сливенското поле, по пътя към Бинкосбоаз. Една отморка при село Бинкос, от там по шосето — два часа път. Преди зори бяхме на Хаинската река, там, където се смесва с Тунджа. Взехме по Тунджа. След час вече не можеше да се върви по полето и аз хванах Балкана към Мъглиж.
Тоз ден всинца спахме като окъпани от дългия път, само на стражарите очите не бяха затворени. Трябваше да бъдат двама стражари, на караул. Хаджи Димитър ги сменяше на често — той изпълняваше байрактарската длъжност. Но летен ден, голям ден. Подир пладне в два часа вече всички бяха будни и отморени. И пак взехме Балкана към Селци, а от там за Тревненския и Енинския предел, към върха, наречен Българка.
След двайсет и четири часов вървеж из дебелия Балкан се намерихме на високия връх Българка, но и тук потерите бяха изобилни. Няма спасение в тоз Балкан. Тогаз поехме през Големия Бедек, през Габровските колиби, под Габрово, пак в големия Балкан от към запад. Подир четири дена се намерихме на Новоселския Балкан, между Карлово и Троянския път.
Каракачаните овчари дават хляб, но есен наближава, а и потери има. Няма как човек да се разположи. След три-четири дена казах на момците:
— Трябва веч да напущаме големия Балкан. Студено. Стягайте се, ще вървим надолу, по топлите места.
След четири дена през Гопцата и Марица бяхме на Сакар планина, между Мустафа паша, Едирне и Каваклий. Сакар е много добър балкан, но е опасен, — мъчно може да се избавиш от потерите, защото Сакар не може да се сравни и с една най-малка рътлина от Стара планина.
141
Той е само да се отмориш в него тайно, да ти даде път нощно време накъдето искаш. От него можеш да минеш през Марица, можеш в Хасекията през Тунджа, можеш да тръгнеш за големия Бакаджик. И тука не е бащината ти къща.
Останахме малко по Беглишката кория. Няма потери, но тук народа е убит от турското зло и от гръцкото духовенство. Облечен с български дрехи, говори и български, и гръцки. Някои се казват гърци, други — българи. Слушаш, говорят гръцки. Запеят — песните им български! Най-много пеят песента на Индже войвода.
На мен не ми излизаше из ума как и где ще презимуваме с момците и дали няма да бъда причина да ни изтрепят потерите нейде из Балкана. Реших: връщаме се по Тунджа!
Дойдохме при Ямбол, в Кофелския орман. Гъста, непроходима гора беше ормана по онова време. Диви свине и вълци — пълно. От там отивам в село Глушник. Намирам бившия ми байрактар Никола Аджема с другарите, които се отделиха от нас през лятото. Събрахме се всички тук. Съгласихме се, че ще ме слушат и ще презимуваме в Балкана. Но аз предадох половината момци на Хаджи Димитра и го изпратих в Конарския балкан, или Лазоския боаз, над Хайнето, около местността Сминова поляна. Казах му, като иде там, да избере място за колиба и да извести нашия приятел от Хаинето Иван да ни приготви брашно и каквото трябва за ядене.
А пък мене ме беше яд на някои от котленците. Обещали ми бяха от по миналото лято да ми дадат около трийсе чифта навуща и цървули и сто лири за оръжие, но като пращах да им ги искам, все лъжеха, че уж парите били събрани, но хаджията, дето ги държал, го нямало. Виждах им подигравките и бях намислил да ги поуплаша. За тази цел взех шест момчета и аз един — седмия. Поехме през Мараша, минахме Градешката дъбрава и стигнахме Котленския боаз при котленските лозя. Научих там, че след един ден всички първенци котленци ще вървят в Добруджа при овцете си, за лъчене. Пресякохме бързо Балкана, завардихме пътя, който иде от Котел за Преслав, в усоето при Чучура близо до Беклемето или Караулето.
Още няма пладне, ето ти и моите котленски чорбаджии, около трийсе души, с коне и катъри. Между тях имаше и жеравнени. Заобиколихме ги. Нямаше що да правят — нямат оръжия. Събрахме ги на едно място.
Аз взех да ги ругая.
— Е, сега ще се подигравате ли с нас? Скоро дайте пари, че ей сега ще ви изколя. Не щете да давате навои
142
и цървули — тогова нямало, оногова нямало! Ето, сега сте всички тук. Да ви видим!
Но понеже не познавах лично ни един от тях, Божил Бахов, който ги знаеше, ми ги показваше. Смъмрих ги:
— Ние не сме останали на ваште навуща и цървули! Нито на парите ви! Искаме само да видим как сте разположени в Котел към бунта, ако се случи!
Един сух, висок человек, черноок, около четирийсе и петте започна да ме убеждава:
— А бе, бай Панайоте, добре де, брате, ще дадем. Ами ако се узнае от турците, де ще идем ние тогава? Нали ще ни избесят? За вас е лесно. Вие сте взели вече пушките и сте казали „Живот или смърт”. Но ние не сме за тази работа. Боиме се.
Тогава дядо Желю дръпна ножа.
— Скоро парите, пезевенклер!
Бедните хаджии взеха да изтърсват кесиите, нахвърляха едва трийсетина лири.
Изгледах аз Желю и му кимнах:
— Остави ги. Тоз страх им стига.
В тоз миг се зачу откъм Върбица един турски глас — иде и нещо си пее. Момчетата го посрещнаха. Турчин на кон. Щом лъснаха отпреде му пушките, прекъсна песента. Докараха го при нас, но аз в туй време още продължавах да съдя чорбаджиите.
— Вие не взимате участие в народните работи, но засрамете се от Раковски, вземете пример от него!
Този, който ми отговаряше, рече:
— Моля ви, махнете тоз турчин да не гледа, че приказваш с нас, че ще каже в правителството и ние ще пропаднем.
Казах на момците да го откарат настрана.
Стоян Арнаудов от Жеравна, Караджата и Божил Бахов ме извикаха настрана и ми казаха, че познават всички котленци, които сега са в ръцете ни, и ако искам, да пусна един или двама от тях да идат в Котел, и ако им поръчаме, до привечер хиляда или до две хиляди лири ще ни бъдат донесени. Смъмрах ги да не дразнят момчетата, че ги избивам. Викнах:
— То не е ваша работа, бре! Да мълчите! — и се върнах при котленците. Казах им, че ако и другата година пак си позволят да ме лъжат, тогава знам какво да правя с тях. Сетне отбрах шест добри коня от техните, взех и на турчина коня — той не беше толкоз добър, но го взех, защото беше турски. Един от котленците, позастарял човек с чакърест кон, ушите ми проглуши да оставя неговия, да взема друг кон, но не го послушах. От това място господа кот-
143
ленските хаджии се върнаха в Котел, а ние станахме конници.
В същата вечер минахте с конете през Глогова, през Куминчето близо до Котел, под Котел през Боаза, през Хорамията и същата нощ осъмнахме над Сливен, при Равна река. Прекарахме там деня, пасаха конете, а като мръкна, възседнахме ги и слязохме покрай Сливен, до салханата, че в полето. Там, покрай Тунджа, към село Конаре, и преди да съмне, влязохме в Конарския балкан и излязохме на Сминова поляна. Там намерихме Хаджи Димитър с другите момци. Нищо още не беха приготвили.
Поведох ги всички, излязохме на върха на Балкана, дето се въззема Лазоският боаз и върха се нарича Кръстата локва и Папратлива поляна. Хубаво място. Едра, стара гора, букова, от хилядогодишни дървета, бог знае от кога, още от дядо Адамовото време. Пустош. Няма хора. Нападала буковата шума, като вървиш, шумти, и правиш в нея път, сякаш газиш сняг до колене. Разгледахме околността. Да презимуват в таз буйна и пуста гора не само десет-петнайсе, и петстотин, и хиляда хора биха могли да се укрият в нея.