3. ПРЕДАТЕЛИ И ПРЕДАТЕЛСТВО. И ОТ НАША СТРАНА — НЕПОСЛУШНОСТ
Сега ще опиша как презимувахме.
Напусто беше хубавата, буйна и широка Стара планина, когато отначало още ни подкопа несъгласието. Уж всинца бяхме се уговорили, че ще ме слушат и никой няма да се отделя до пролетта, но не стана тъй.
Пуснахме конете да пасат и се пръснахме из гората да видим за най-доброто място да си направим колиба. Никола Мавродиев и Божил оставих да вардят конете. След половин-един час, когато се върнах, Божил ми каза, че нашата работа се била развалила. Никола Мавродиев си отишъл. Рекъл му, че тука, на тоз Балкан, мъчно щяло да се презимува.
Ядосах се много. Събрах момците и определих Желю Чернев и Христо от Каваклий да тръгнат. Където стигнат Никола, да го убият или ако не го улучат, да идат в село Хаини и да кажат на нашите приятели, ако отиде при тях Никола, или да го убият, или да го вържат и докарат при нас. Да идат и по Средна гора, да заръчат, където се появи по селата при наши познати, да гледат да го убият.
Христо и Желю тръгнаха в гората подире му. Стигнали го в Чилийската гора. Убили го, заровили го там из камъните и до вечерта донесоха му оръжието и пари, колкото имаше в себе си.
За първи път ми се случи за измяна да убивам другар. Както знаем, Никола от по-напред беше си заслужил смъртта, но аз все търпях, дано не дойде работата до там. Сега вече повече не можеше да се търпи.
Подир това пратих в Тревненските колиби, в село Гърците, да повикат дядо Стоян Странджата и от Горановци Добри Солито и Тодор Мошеморку. Дойдоха. Дадох им конете да ги правят, каквото искат, и да ни набавят на нас, каквото ни трябва. Тези добри хора, сиромаси, но с богати сърца, на драга воля изпълниха всичко. Донесоха сол, брашно, вино, ракия... Разказаха ни още, че се разчуло как сме взели конете на котленци. Турските потери се хвалели, че ни гонили през Плевенско чак до сръбската граница. Ние сме отишли в Сърбия, а потерите се върнали.
Надокарахме крави откъм Тунджа, изклахме ги, насолихме месото в кожите за през зимата. Разположихме се за зимуване, но не седяхме мирни. Все пречехме. По Балкана времето беше добро. Нямаше още сняг. Най-близките до нас
145
села бяха: откъм Хаинбоаз — Чилийски рът и Златарят, откъм Елена — колибите или селото Дрента. Ние не се явявахме нито в Дрента, нито в Чилийски рът или Златарят, за да не ни знаят, че сме наблизо.
Един ден, не помня къде бях ходил с две момчета, и минах през Твърдишкия балкан по местността Паскалев мост, по-горе по предела. Там бяха на Хаджи Петко от Елена свинете. Накарах свинарите да ми заколят едно прасе от десет оки, да го опекат и им казах да рекат на Хаджи Петко, че съм го глобил едно прасе. Щом свинарите казали на хаджията думите ми, той, без да се бави, отива в Търново при пашата. Разправил му, че съм взел от неговите свине, и поприказвал, види се, с пашата да ни избият. За таз цел, като си дошъл от Търново в Елена, говорил с Юрданчо Сирачето.
Взел Юрданчо тази работа върху себе си. Събрал около трийсет заптии сеймени и дошъл в село Дрента под предлог, че излазял на лов. Юрданчо останал в Дрента, в къщата на Илия кмета, а заптиите тръгнали из гората уж по лов. Юрданчо разказал на Илия кмета каква е работата: че по тоз балкан се намира четата на Панайота, да се търси леснина да се избие или пък да им се дадат тескерета да идат в Румания или Сърбия. Същият Илия, на когото преди десет-петнайсет дена бях поръчал, ако се случи да се разчуе за нас, тозчас да ми извести, защото иначе ще го считам за предател и ще го заколя. Но тоз беден Илия преди няколко години беше наплашен от Димитър Калъчлията, който хвана двете му деца, момче и момиче, и го води из гората, дорде не взе от Илия десет хиляди гроша. Тогава пусна децата.
Аз познавах Илия по една проста случка. На сила станахме приятели, но сега са видя, че то било за наше щастие. Ето как го срещнах за пръв път. Това се случи един ден преди празника Въведение господне, или Света Богородица. На тоз ден бил празника на черквата в с. Дрента и ставало събор, но аз не знаех. Неочаквано беше паднал сняг. То на хубаво време няма хора по тез места, камо ли днес да има човек в гората. Затова казах да повикат стражара, който пазеше откъм долчинката, по която иде пътеката от Конаре за Дрента. Тъкмо обядваме, ненадейно един човек, стар, да има шейсе години, висок, сух, но види се здрав, притропа с кон пред колибата. Ний наизскачахме с пушките отпреде му, слисахме го.
Дръпнах го настрана, питам го:
— От де идеш?
— От Конаре.
— Къде отиваш?
— На Дрента.
— Защо?
146
— Утре е празника на черквата в Дрента, натоварих на коня малко тютюн, отивам да го продам на сбора, да взема някоя пара.
Гледам човека — стар, коня го бива. Питам стареца:
— Ами насам няма пътека, що щеш тука?
— Снега ме забърка, изгубих пътеката, намерих сетне стъпки в снега и по тях дойдох.
Нямаше какво, трябваше да се пусне стареца, а пък сетне да видим какво ще правим.
— Е, хайде, върви си, но да не казваш никому, че си ни видял, иначе ще бъдеш убит!
Той обеща.
— Ами де ще бъдеш довечера на конак?
— У Илия кмета.
Замина старият, но мен вече не ме сдържаше. От где да зная какво може да стане. След малко взех и аз с двама от моите момци пътя подире му и вечерта късно — ето ме и мене у Илия кмета. Единият момък оставих да държи дългите ни пушки край Илиевата къща до една копа сено, а ний с Аджема Никола, наметнати с ямурлуци да се не виждат другите оръжия по нас, влязохме в Илиевата къща.
Илия вечеряше още с децата си. Казахме му, че имам свини в Конарския балкан и сме дошли да купим нещо за нашите свинари. Поседяхме, дорде заспаха децата. Нашият старец и той там, но ние се правим, че го не познаваме. Заспаха всички, остана само Илия. Тогава му се открих кой съм и го запитах казал ли му е стареца що е видял днес в Балкана. Илия призна, че му е казал, но щял иначе да мълчи, защото бил много умен човек.
Заговорих на Илия за туй, че трябва да се приготвим за бунт и да се освободим от турското иго.
— Да има барим петстотин такива като Димитър Калъчлията и байрактарят му Злати, тогава може да има надежда. Иначе не може да се направи нищо — отговори Илия.
Аз го уверявах, че ние имаме по Балкана още много чети като нашата и като му дойде времето, ще ги съберем и ще вдигнем бунт, но на простия селянин Илия кмета никак не му се вярваше да имаме успех в нашия въображаем бунт и събирането на чети.
Тука му е мястото да кажа още за един българин, пак от Северна България. През тази същата есен аз няколко пъти ходих в дома на дядо Стоян Странджата и пътят ми беше през местността Дрянов връх. Там често виждах един селянин колибарин, орач, да си оре нивите. Името му беше Дамян — млад, около трийсет и две годишен, висок, черноок, с дълги черни мустак. Гледах го — добър войник би станал, а пък ако имаше и юнашко сърце, много ще му прилича
147
пушка и сабля. Веднаж като вървях, той пак ореше там. Спрях се и седнах, запитах го за едно-друго, най-сетне му рекох:
— Бре Дамяне, бре! Що си биеш главата с тез бавни волове да ореш по планината, да се мъчиш! Я натири воловете, ела с нас да изколим турците, да се освободим, че да заживеем рахат.
Дамян ме гледа и мълчи. Като млъкнах, отговори ми с две-три думи:
— Не може, господин войводо. Не може, додето цар не повели, нищо не можем да направим.
Аз се разсърдих на неговите надежди — на царе да сме чакали да повеляват, че тогава да се освободим! Тежко на тоз народ, който чака на чужд гръб да се освободи. Много ще робува:
— Върви, Дамяне, върви храни турските сеймени! — рекох му и заминах, като считах Дамяна за голям простак.
Ще оставя Дамяна и ще продължа разказа си с онова, което стана подир разговора ми с Илия кмета.
В дюкяна на Илия имаше хубави вишни сушени и други много работи за продан. Той ми се похвали, че имат и барут. Не ми трябваше, но взех три оки барут и други потреби и му заръчах, ако се случи нещо, да прати да ми извести, че инак няма живот за него. Той обеща и ме покани да остана на събора, но аз казах:
— Що щè лисица на пазар? Това не бива и нам не е простено за сега да се месим с общата маса. Когато му дойде времето, тогава, ако даде бог да сме живи.
Тръгна Илия да ни изпроводи до вратника. Аз почуках на дръжката на ятагана, нашият момък излезе от копата и ни подаде пушките. Илия се зачуди, че не сме викнали нашия другар в къщи да са огрее. Аз му казах, че той е научен навънка да седи, а по пътя нагоре имаме и други. И пак му поръчах, щом чуе нещо за нас, на часа да прати неговото момче на определеното от мене на върха място и там, на кухия бук, да похлопа с брадвата няколко пъти и да чака. Някой от нас, който е стражар, ще излезе.
Отидохме си на колибата. Подир няколко дена долната стража, откъм Лазоския боаз, ни съобщи, че въоръжени хора дошли през гората откъм Кръстата локва и вървят към Чилийски рът, към пътеката за Дрента. Аз тозчас взех нагоре през гората, успоредно на тях, а другите момци тръгнаха по пътеката на върха. Сетих се, че работата не е чиста, но да видим какво ще излезе.
Мръкна. Вечерта времето беше хубаво. Сняг нямаше. Подир един ден на кухия бук се похлопа. Отидох аз сам. Илиевият син, около двайсет и две годишен момък, в бели дрехи,
148
облечен — аба или шаяк, но дебел плат. Проводил го баща му да ни каже, че дохождали сеймени да ни търсят по гората. Отиде си момчето.
Е, сега вече не е за седене тука. Вечерта отивам у Илиеви с четири момчета да узная какво е станало. Тогава Илия разказа за Хаджи Петко от Елена, за прасето, дето му взехме, как Иванчо Сирачето пратил сеймените си да ни търсят в гората. Илия, като изслушал на Юрданчо предложението или да ни избият, или да ни вземат пари, че да ни дадат тескерета да се махнем някъде, казал:
— Юрданче, не можем ги изби, защото досега са ги нападали толкова пъти потери, а нищо не са им направили. Где у нас толкоз способни хора да ги избият? А пък ако ги подгоним и не успеем да им направим нищо, те ще ни изпоколят тук из гората с децата ни. А колкото за паспорти, белким те кога искат, не могат сами да идат на Румания или в Сърбия?
Дали е тъй съща била приказката между Юрданчо и Илия, не зная, но Илия тъй я разказа. Поблагодарих му за труда, рекох му да не се бои и ако иска, да вземе всичко от нашата колиба, защото ние ще заминем на друга страна. Илия отговори:
— Страх ме е, брате, не дохождам и не ща нищо.
Времето се развали. Заваля сняг. Върнахме се на колибата, но снегът вече до колене. Стояхме още два дни, дано да престане, а то натрупа до над колене и все равно — не вее вятър в дебелата гора. Трябваше да се махаме. Да са проклети предатели! Ако бог не ги накаже, тогава ние ще се потрудим да им отмъстим. Същото предателство е било и в 1835 година — същата тази фамилия е предала капитан Георги Мамарчев в Капинския манастир. Но не само тези предатели, има и други. Сетне пак ще поговоря за еленчани през разните времена.
Най-сетне запалихме всичко, та го изгорихме. Поведох момчетата към Хаинбоаз, през Чилийски рът. Щом излязохме от гъстата гора над Чилините, вятърът загърмя, Балканът от силния вятър реве през дърветата като бесен, снега дълбок, затъваме из преспите... Едвам можахме вечерта да минем през село Чилийски рът и осъмнахме в Хаинбоаз. Но как се върви! Сняг дебел, вятър силен, нийде нищо живо не се види освен вълци, дето вият по гората, и някои зимни птици грачат. Нищо друго не се чува.
Него ден преседяхме в Хаинбоаз. Снегът престана, но вятърът силен. Тръгнахме пак. Докато излезем от боаза, вървеше се, защото вятърът ни биеше в гърба и ни караше напред. Но студа пронизвайте до костите. Как да е, дойдохме до село Хаините. Ако и да имах приятели в това село, не
149
исках да ме виждат в това лошо положение. Поехме пътя на изток, към село Конаре. Вятърът ни бие вече отляво, събаря ни на земята. Никола Аджема и още двама се обадиха (единия беше Георги от Терзбоаз, най-якият и едър помежду ни) да не ходим по тоз път към Конаре, а да поемем направо към Тунджа, към Ченакчий, в Средна гора. Не се съгласих, защото тя е малка планина и гъсто населена, няма где да се дене човек. Тогава Никола ми прчедложи:
— Пусни барем нас, пет-шест души, защото тъй и тъй ще измрем от студ.
Понеже и аз се питах дали няма да измръзнем като кютуци някъде, пуснах ги, само им поръчах никому да не казват где са ме оставили и за къде съм тръгнал. Разделихме се. Те отидоха към Тунджа, накъдето ги носеше и самият вятър, ние взехме пътя през лозята към Конаре. Но върви ли се? Щом излязохме от Хаинските лозя на поляната, вятърът ни понесе към Тунджа, биеше на талази. Преминеш сто-двеста крачки, напрегне вятъра, отнесе те, като че търкаля празна шапка. Сняг няма дълбок, навятите преспи не ти дават да вървиш. Тъкмо си събереш душата, натиснеш напред, не си преминал стотина крачки, ето нов талаз те затъркаля като кълбо и хайде — в някоя преспа до гуша. Има-няма час и половина път от Хаините до Конаре, а едва два часа преди съмване стигнахме в Конаре. Отчаян, пратих две момчета да похлопат на Петър Хамура и да го повикат при мене. Чакахме с другите момчета на завет до един плевник. Двамата се върнаха — никой не им отворил. Пак тръгнахме. На половин час пред нас имаше, откъм Козосмаде, овчарски колиби, но празни. Едвам се примъкнахме там. Накладохме огън, посгряхме се. Към пладне вятърът престана, времето беше ясно и студено.
Тръгнахме отново, вечерта преминахме край четирите села, които бяха на пътя ни: Козосмаде, Твърдица, Джумалий и Терзбоаз. Минахме Бинкос боаз. Съмна се. Денят прекарахме близо до боаза. Вечерта пак продължихме край село Карасарлий. Но бяхме гладни, нямахме хляб. Стигнахме село Черлий. Христо, нашият другар от село Кавлаклий, имаше в това село приятел, та отиде да вземе хляб. Хляб нямало, донесе пет-шест оки брашно. Хайде пак напред, до село Гумчя се зазори, осъмнахме в полето. Него ден останахме в Гумчянската кория. Гората беше млада и гъста, но ние бяхме прегладнели, накладохме огън. Добре — брашно има, вода няма. Всеки от нас, напълнил тасчето си за вода със сняг, топи в него снега и замесва по малко брашно, поопече тестото на въглищата и още горещо го глътва като халва. Тъй позатиснахме глада. Него ден останахме, без да ни видят, в това опасно място, на един час път от Сли-
150
вен. Вечерта се промъкнахме през полето край Сливен, че в Сините камъни. Там знаех една пещера като колиба, в нея имаше и вода. Минахме по реката за горепоменатото място и аз се отбих при един долапчия от Гюрчешме, Нен-чо, мой познат. Казах му да извести на приятелите ми в града да дойдат да се видим и хляб да донесат, че ще изпомрем гладни. Заръчах да съобщи на Иван Балджиев, а той да дойде с когото иска.
И ето ги, още подир пладне Балджия, Анастас Хаджи Добрев и Вълко тепавичаря от Гюрчешме, който имаше долап в село Сотиря под Ридлок. Казали, че отиват на неговия долап, натоварили катъра с хляб, вино, ракия, скумрия прясна. . . Момчетата, без да чакат, притекоха се и разтовариха катъра. Първата ни работа беше да се нахраним, а сетне да се разговаряме. Подир се разпитахме за едно-друго. Аз им разказах що ми се е случило. Приятелят ми Атанас каза:
— Вие щом не позаколвате и по някой българин да ги поуплашите, тъй ще ви предават. Коли, коли — думаше Атанас, но вече си беше пийнал.
— Бог да ги коли, ние за тях се стараем, а те ни предават, че да видим де ще му излезе краят — отвърнах му аз.
Иван Балджията ме дръпна настрана и ме запита де ще зимуваме. Отвърнах, че още не зная. А той дума:
— Знаеш ти, султана да е жив и здрав, той ще се потруди за вас.
„Султана” викахме на Паскал, кмета на село Глушник.
Като си тръгнаха приятелите ми за Сливен, поръчах им добре да слушат дали ще се чуе нещо за нас и за нашите другари, които отидоха в Средна гора.
Седяхме още два дни на това място. От там заведох момците пак на Рамадана, дето бяхме зимували и миналата зима. Пратих да известят Паскал и Иван от Глушник да дойдат и да донесат храна.
На другия ден Паскал, наречен „Султан”, и Иван, наречен Кара Хасан, нарамили шишанетата уж по лов и дойдоха при нас. Щом се поздравихме, Паскал зачудено ме загледа и започна:
— Ех, Панайоте, Панайоте, и друг път съм те виждал умислен и посърнал, но до такова посърване не съм те виждал. Дали е от яките студове или ви изпотрепаха потерите? А и къде ти е байрактаря, де са ти другите момци?
— Те са здрави — отговорих. — Не е причината в потерите и зимата, а предателството, то ма докара до това жалостиво положение. Някои еленски чорбаджии, за да се покажат верни поданици и любимци на турското правителство, за малко да ни продадат за трийсе сребърника. За
151
тях е нищо предателството, те са и от турците по-лоши. Но ако бог не ги накаже, кога да е, няма да се отърват от ятагана на планинските юнаци, хайдутите, борците за свобода. Те нийде село нямат, но не се и свършват! Тях ги раждат българските предели, за да наказват зломислениците на българския народ. Колко чети юнашки са изгинали от предателство, но ето че пак не се свършват, корена им не се свършва!
— А де мислите да презимувате? — пита Паскал. — Останете тука, аз ще ви помагам, всичка ще доставя.
Иван се обади:
— Аз никаква работа няма да похвана, само уж ще ходя по лов и ще ви посещавам. Голяма работа ли е да изхраним десет-двайсе хора? Ако се извести на всички приятели, само с баници ще ви храним. Сега да ида да кажа в Калояново на Бойче, на Динка, на Злате, в Есерлий на кмета Бано, в Кавлаклий на дядо Динко, с кола, ако искаш, брашно и всичко ще докарат.
Гледах го и мълчах. Като млъкна, рекох:
— Ами ако се обърне работата на предателство като при еленчани?
— От нашето село, ако се случи такова нещо — викна Иван, — на огън ще ги изгорим. Не знаеш ли, от Есерлий ченгене Анко за една дума само го опекохме жив!
Отговорих:
— Зная, Иване, зная, мили мой, но дано не дойде работата до там.
Ивановите думи ме окуражиха и им поръчах да донесат мотики да си направим колиба.
Прекарахме зимата. Дойде пролет. Беше около десетина дена преди Благовести. Не помня кой донесе съобщение, че работата на бившия ми байрактар и нашите другари била лоша. Българите негодували, нямали симпатии към тях, щели да ги предадат. Запитах коя е причината. Казаха ми, първата им грешка била, че ходели по обири през зимата, втората — че се споразумели с Осман Бозвелиев от Нова Загора, третата — че Никола Аджема ходил на сватба, преоблечен в селски дрехи. То имало и други грешки, но за тях приятеля, който донесе известието, не е знаел. А не помня кой беше той. Веднага написах едно писмо и го изпратих чрез Атанас Фетвата до Георги Омайников в Сливен, той да го препрати с когото знае в Кортен, край Нова Загора. Писмото стигнало. Прочели го нашите другари. В него ги предупреждавах за грешките им и за това, че се готвят да ги предадат. Пишех им да бягат от Средна гора, да дойдат в големия Балкан, а като се затопли времето, към Гергьовден ще се намерим и ще видим какво ще правим.
152
Нашите юнаци, щом прочели писмото, рекли: „Той Панайот е страхлив, нека не бере кахър той за нас!” Моят пратеник ми предаде думите, на мен не ми стана приятно да чуя такива приказки от хора, които отблизо познавам, но се засмях и казах: „Радвам се, като виждам, че сред нас има неустрашими юнаци.” Казах го с нажалено сърце, като знаях, че село Кортен е твърде близо до Нова Загора и в случай на предателство тези наши юнаци ще бъдат избити до един.
Не минаха два-три дена, една сутрин рано гледам Паскал и Бойчо идат, и двамата въоръжени с пищови, шишанета, ножове — всичкият им такъм по тях, — а лицата им пребледнели. Бойчо още с доброутрото каза:
— Оплескахме я вече!
— Що има, казвайте — учудих се аз.
Бойчо и Паскал започнаха да разправят. Предишния ден били в Сливен по селски работи като кметове. Преди мръкнало отишли в полицията, когато дошло известие, че Никола Аджема и другарите му били разбити в село Кортен, имало ранени, живи изловени и щели да ги докарат в Сливен.
— По тоз начин — казал Паскал — и ние ще бъдем издадени от тях. Щом ги турят на мъка, ще изкажат всичко.
— Не бойте се, не вярвам живо уловените тъй лесно да издадат работата. А най-сетне, ако се случи такова нещо, не е страшно, нали сте вече при нас — успокоих ги. И казах на момците: — Ха сега, съберете таз колиба и да се оттеглим в Матейския балкан, че тогава ще видим какво ще стане и какво ще правим.
Времето беше хубаво, по Балкана нямаше сняг. Скоро научихме, че от докараните в ареста на Сливенската тъмница единия бил Никола Аджема, другия Костадин от Джиново, третият Тотю Филип. Аджема ранен в крака, Тотю и в крака, и в ръката, и в устата, само Костадин здрав заловен. А Георги от Тербоаз, още като захванал боя, и му счупили ръката, той дръпнал пищова с другата ръка и се убил сам. Другите двамина, Стоян Караджата Арнаудов от с. Жеравна и Божил Бахов, били отишли в Нова Загора в къщата на Ени Гергана да си набавят някои неща. Потерята, като видяла, че сред уловените ги няма Панайот Хитов и Стоян Папазов, запитали къде сме. Те отговорили, че двамина от другарите им са в Нова Загора. Потерята решила, че това сме ние — Панайот и Стоян, — бързо се върнала от Кортен в Нова Загора и заградила къщата на Ени Гергана. Стоян и Божил, щом видели, че са издадени и заградени, пробиват дупки в стената на къщата, за да се мерят и бранят. Новозагорският кадия, който бил с потеря-
153
та, приближил и започнал да ги убеждава да са предадат, а той ще им опрости вината. И да побързат, че оставало един час до смрачаване. Но Стоян, юначен момък, взел да гърми. Турците пък загърмели отвън и взели да викат:
— Скоро огън на къщата, както в Кортен!
Стоян, като чул това, а вече бил настъпил и първи мрак, натъкнал една дълга дреха на пушката и се дръпнал малко настрана от вратата. Отваря вратата, подава пушката с ямурлука, потерята изгърмява на дрехата, после Стоян изскача навън с нож в ръка и Божил — по него. Стоян прескача един плет, а Божил, който беше май тежък, докато прескачал, изкъртил целия плет. И тъй, през тъмнината, и двамата, здрави, избягали от Нова Загора и поели в Средна гора.
Но река Тунджа придошла, не могли да прегазят. Затова се принудили да минат по дървения мост на корията Ямурджа, до село Ченакчий и тръгнали да ни търсят в Матейския балкан. Намериха ни след два-три дена по балкана Гребенец, здрави и читави. Такава е человеческата съдба: тези, само двама, посред Нова Загора се измъкнали живи, а другите в село Кортен, в полите на Средна гора и накрай село, в отделна къща, отдето човек най-добре може да се брани, оставили да ги изловят. Но простата невнимателност всякога е опропастявала ленивите хорица.
Тук ще кажа няколко думи за добрия и богат селянин дядо Георги Таукчиолу, който таман бил се уговорил с една госпожа кадъна потуркиня от село Лежеково при Кортенските бани, на около час от Кортен. Добрият дядо Георги вече бил приготвил работата, да приведа четата в нейната къща, на баба кадъна Келерджиева, като ѝ обещал да ѝ даде пари. А тя, баба кадъна Келерджийка, била научена да храни и крие чети, но турски, а не български. Сега по неволя и бедност имала нужда от пари, за да жени сина си Мурат, кръстен на името на брат ѝ, който също беше потурнак, и приела да крие нашата чета. Но за жалост преди това четата беше предадена и разбита.
Искам тук да разкажа коя беше тази кадъна потуркиня и кой е брат ѝ Мурат. Кадъната е заробена по време на сръбското въстание, вдигнато от славния сръбски юнак Кара Георги. Под негова команда бил въстанал и града Алексинац. Но в едно нападение турците завзели градеца и Келерджия, мъжът на баба кадъна, който бил с турската войска, отвел от градеца две деца, едно момиче и едно момче, на по осем и десет години, чиито християнски имена, не зная. Децата били на някой се поп Иво. Келерджия се върнал от войната с двете деца. На момчето дал име Мурат, а на момичето — не помня какво. Момчето наредил като отрас-
154
нало и го оженил, а момичето държал при него си и по турския обичай я взел за жена. Момичето търсело начин да избяга, но не се намерило кой да я избави. Веднъж поканила овчаря, който пасял овцете им, да я вземе и да избяга с нея накъдето знае, но той се уплашил и ѝ рекъл да не дохожда повече при него, да не ги види Келерджия, че и двамата ще ги заколи.
Горе-долу таз е историята на госпожа кадъна Келерджиева от Лежеково, при Кортенските минерални води.
Сега да видим нашите двама другари, след като ни намериха в Балкана. Аз вече знаех за всичките работи, които бяха извършили, откакто се бяха отделили от мене, но не исках да ги питам. Само запитах где са другите. Те ми казаха:
— Ти знаеш какво се случи.
— Знам, зер. Знам, че ходехте да обирате и по сватби. Ето лакомството до къде води. Всяко нещо трябва да чака да му дойде времето!
Подир това научихме, че Аджема Никола, Костадин от Джиново и Тотю Филип били докарани в Сливен. Никола и Тотю ранени, Костадин здрав, Аджема вече го изпитват и той захванал да казва всичко, щом му обещали, че като уловят мене, него ще пуснат и ще го направят бюлюкбашия, защото той не бил крив, а работел под моите заповеди. И той, като всяка будала, казвал всичко, що му идвало на ума. Изказал чича си, поп Юрдана, че е наш приятел и дохождал да причестява момците, че давал мехлем на ранените, че Бойчо, кмета от село Калояново, е наш приятел, че Паскал ни върши най-много работа, че Генчо Сиов от Крива круша, щом се появим в Средна гора, ни набавял всичко, що ни трябвало и много други.
И ето, както през 1860 година по обира на Али ефенди тъмницата се напълни и като нямаше къде да ги затварят напълниха и ханищата, тъй стана и сега. Отвсякъде започнаха да водят участници в нашата чета. Бедният Коста, от Стара Загора, който беше ходил с нас чак до Гелибол, го уловиха и заедно с Тодора от тревненските колиби Войнеже ги докараха в Сливен и ги обесиха на пазаря. А пък Никола не закъсня да издаде и новите си приятели турци от Нова Загора Османаа Бозвелиев и сина му Бозвелия. Хвърлиха ги в тъмницата. Бозвели избяга, а баща му остана затворен.
Най-сетне питали Аджема:
— Кажи кой уби заптието в Кишишлика?
Той казал право:
— Панайот.
— Ами кой удари Топчи бюлюкбашия на Демир капия?
155
— Панайот.
— Ами кой изряза ръцете на Али ефенди?
— Все той.
— Ах, кучето проклето! Где може да се намери, че да го уловим или убием, а теб да пуснем? — рекъл пашата. — Кажи, не знаеш ли где ходи тоз звяр, кой му дава хляб да се храни?
Аджема отговорил:
— Той не ходи само на едно място и навсякъде има приятели. Аз не ги зная всичките, ала най-много се върти по Матейската планина и всичките села наоколо са негови. Най-много го хранят Паскал и Бойчо, но те вече са отишли при него.
Всичко това беше истина. С четата бяхме в Матейската усойна, без да подозираме, че ще се случи такова предателство. Макар да беше пролет и да нямаше сняг, студено беше още. Затова се и бавехме по три-четири дена на едно място, да минава времето, да се постопли.
Пашата, щом чул къде ми е свърталището, заповядал на Али бюлюкбаши да вземе своите сеймени, да вдигне всички села, които ограничават Матейския балкан, да го заобиколят и да ни намерят и избият или живи да ни заловят.
Това се случи два или три дни след Благовести. Беше сутрин, неделя, времето беше ясно, имаше дебела слана. Слънцето още не беше изгряло и ние още ядяхме топлата пита, опечена в пепелта. Пристигна Христо от Кавлаклий, който беше на стража и викна:
— Издадени сме! Потеря иде и много са!
— Откъде знаеш, че са много?
— Видях ги на отсрещния рът. Само турци са и ги познах по дрехите, че са от Ново село и Мокреци, а пък от горния път се чуват много гласове.
Разбрах, че не е чиста работата, и им викнах бързо да прибират кой що има. Един от момците пита:
— Ами хляба? Сега го зарових в огъня. Да го оставим ли?
— Оставете го. Сетне ще го извадим, нека се опече — казах и се отеглихме, като скрихме наоколо някои неща, които не можехме да носим.
И ето че през гората, близо до нас, минават двама българи. Пратих да ги заловят и ги запитах от де са. Били от Драгоданово. Дошли да ровят гората.
— Защо?
— Да търсим хайдутите.
— Кой ви каза, че има хайдути в таз гора и кой ви прати?
156
— Снощи дойдоха сеймени от Сливен по всичките села и заповядаха да излезем още в полунощ. Който има оръжие, да вземе. Който няма, ей тъй, като нас, с брадви ни изкараха да търсим хайдутите.
— Ами имате ли хляб?
— Че имаме.
— Дайте си хляба на нас. Ето, ний сме хайдутите. Ако бяхте турци, щях да ви изрежа главите, но защото сте българи, ще ви пусна живи и ще ви поръчам никому да не казвате, че сме ви ловили, че сетне, ако паднете в ръцете ни, ще ви изколим. Ха сега, вървете си.
Пратих двамина от момците да извадят хляба, който бяхме оставили в огъня, но где го хляба? Минали други потераджии, извадили го, занесли го. Видя се вече, че тази потеря е голяма, но и Гребенец много хайдушки чети е отървавал живи и здрави, може би и нас ще спаси. Само да стигнем до върха на Сейменските гробища.
И тъй, поехме из гората нагоре, измежду потерята. Те вървят надолу към Матейския юрт, ние се примъкваме към върха над Олуците и споменатите гробове, в гъстия връх. От там се вижда целия Матейски балкан, пък и цялата Тракия, че и да умре човек на такова място, не трябва да му е жал.
Стана пладне и отвсякъде потераджиите взеха да се събират на Матейския юрт, или по български — на мястото на запустялото преди трийсет и пет години село Матей. Струпаха се там, почерня поляната. От нас до там нямаше и един час разстояние. Пръснаха се пак из гората, а като се свечери, взеха на тълпи на тълпи да се връщат по пътищата към селата. И сядат на поляната да си почиват.
А Паскал, взел шишането на око, цели се в отморяващата се потеря и дума:
— Да дръпна ли да натъркалям отведнъж трима тъй, както си седят един до друг?
Аз го сгълчавам:
— Мирен стой! Нека си ходят хората. И ти да беше в село сега, и ти щеше да бъдеш тук с тях. Те нищо не са криви.
Заминаха потераджиите, слънцето заседна. Нищо не се чува веч. Гората утихна и аз казах на момците полекичка да вървят, да идем на кладенеца да пийнем вода, че цял ден сме били жадни. Тръгнахме внимателно. Като наближихме на стотина крачки до водата, гледам, наоколо насядали сеймени с онез ми ти гайтанлии джепкени, с тара болос шалове. Спрях, посочих с пръст и думам на Хаджи Димитра, който беше до мене:
157
— Видиш ли ги, насядали до извора, и вода няма да ни дадат да пием.
А Хаджи Димитър ми дума:
— Хайде сега да ги натъркаляме.
— Няма нужда. Нека си седят. Хайде назад, защото сигурно не са само тез. Види се, че ще вардят пътеката тази нощ, и не можем вървя. Затова ще седим на същото място да видим какви мерки те ще вземат, че да знаем и ние какво да правим.
Към два часа през нощта времето изстина. Падна слана. И потераджиите, които бяха останали да вардят по гората, взеха да кладат огньове. Засветиха стотина огньове по Балкана. Тогава казах на моя нов байрактар Хаджи Димитър:
— Виждаш ли сега, че има още петстотин души да вардят из гората? Ако се откачим от едни, ще се натъкнем на други. А гората е още черна, времето студено, ще трябва да избягваме всяко стълкновение.
Стояхме и на другия ден пак на същото място, защото макар да познавах добре тази местност и да съм пасал кози и ходил по него връх, не бях сигурен, че ще се промъкна между потерите.
* * *
Когато бюлюкбашията се върнал в Сливен, пашата вече знаел, че потерята е намерила хляба в огъня. Та като дошъл Али бюлюкбаши в конака, пашата му рекъл:
— Де са хайдутите?
— Не можахме да ги видим.
— Ах, неспособни кучета — викнал пашата, — ако те хвана за брадата сега, ще ти смажа кокалите. Хляба им взели, а тях не видели! Кой знае дали и ти не си ортак с тях.
Бюлюкбаши Алия, който беше по-малък брат на Ахмед Топчи бюлюкбаши, когото преди една година бях ранил на Демир капия и още не можеше да се вдигне от смъртоносната рана, докачен от недоверието на пашата, тозчас си подал оставката и си отишъл у дома.
А пашата викал из конака:
— Неспособни хаирсъзи, да вдигнат те толкоз села с три-четири хиляди хора, заградил хайдутите и пак казва, че не можал да ги види!
Подир това бяхме принудени да слезем долу край селата. Нашият нов другар Бойчо ме помоли да го пусна да иде до домът си, да поръчал нещо на домашните си. Пуснах го и пратих с него шурея си Стоян и Желю Чернев. Отидоха в село Калояново, а ние останахме да ги чакаме до
158
селото, в корията. След един час Стоян и Желю се върнаха, но Бойчо го няма. Питам аз къде е останал, а те ми казват, че щом влязъл в домът си, тоз час дошли при него няколко от селяните и го посъветвали да се откаже от хайдутлука, да не подивява, че таз работа не била добра. Селяните, и турци, и българи, щели да гарантират за него. Бойчо, който си беше богат селянин и видя, че потерите не се шегуват, види се, си е премислил „Я аз да се предам, че каквото рече господ”, дал два хляба на момчетата и рекъл да ми кажат какво е решил.
На това Паскал се разсърди много. И все повтаряше: „Ах, да знаех, аз него щях да го убия!” А пък аз им отвръщах, че ако бесят, него ще бесят. И взехме пътя към Сотирския боаз, към Сините камъни.
Минавахме покрай всяка воденица с надежда да вземем отнякъде хляб или брашно, но те запустели, никого няма. Най-сетне в една намерихме около трийсе-четирийсе оки жито, воденицата чиста, хубава, а жив човек няма.
— Скоро пущайте воденицата — викам аз. Насипахме житото, набърже го смляхме на едро, имаше пет-шест кокошки, изкъсахме им главите, и тях ги турихме в торбите и хайде към Сините камъни, на Кушбунар.
Стояхме там два-три дни. Случайно дойде при нас Никола Заяка от Сливен да си сече дърва. Разпитах го що има, що се чува за нас и той ми разказа, че сега вече в Сливен не седял пашата, а дошъл друг някакъв военен чиновник, Мусрат бей, в чин миралай бей. Та той издал заповед, където и да се появим, хляб да ни дават хората, но и тоз час да идат в конака и да кажат, че сме дохождали. Който не иде да обади, щял да бъде наказан на вечна робия и имотът му ще се вземал от правителството.
Поблагодарих на Никола Заяка, дадох му и някой алтън за благодарност, че научих какви мерки е взело правителството. Никола Заяка не ми беше помагал друг път в нищо, но се знаехме още от млади години, като бях касапин в Гюр чешмя, а неговата къща беше наблизо.
Пролетта вече взе да надвива. Шумата взе да се зеленее, но и за нас пропастта взе да зее. Събрах момчетата, разказах им всичко, каквото съм чул и какви мерки са взети против нас. Припомних им, че тази година прилича на 1856, когато убиха Бойчо войвода в планината Бели бок и жив уловиха Пею Буюклията и прочее и прочее. Разясних им, че вече не можем да искаме от населението да ни крие и да не казва, като ни даде хляб. Напротив, ще ги пращаме да идат и на часа да кажат, че сме дохождали.
— А вие — завърших — бъдете юнаци и скороходци.
159
Вече не се боя. Хайдутина няма защо да се страхува, а трябва сега да кумува, че после ще кръщава.
— Как тъй — обадиха се някои от другарите, — как тъй досега все се криеме и пак ни намират, а сега ще пращаме да казват и пак нямало нищо!
— Вървете и не се бойте! — повторих аз. — Тази вечер ще се запознаеме с новодошлия миралай бей. Ще го поздравим.
Слънцето беше още на икиндия и аз ги поведох от Сините камъни над Сливен, към Керемидната къшла. Не ми беше за месо, но заклах три ярета. Слънцето вече захождаше. Пратих овчаря Илия Аврамов да иде да каже на миралай бей, че сме дошли, да дойдат да ни ловят. Момчето отишло, казало на бея, а той пратил около трийсе души сеймени да ни гонят. Но докато ония дойдат, вече било станало среднощ. По него време аз бях с четата на къшлата Куруазмак, от там също взех агнета и хляб и пак пратих овчарите да кажат да дойдат да ни ловят. Турците пак изпратили колкото имало заптии и на него място. Аз отидох и на третата къшла, Каракютук или Чолаковата кория, и оттам взех четири агнета, сварих ги с кожите, недрани, за по-бързо. И оттам пратих да кажат. Остана час и половина, дорде съмне. Това беше преди Великден.
Миралай бей, като видял, че с петдесет или сто души сеймени няма да стане работа, телеграфирал в Одрин да му изпратят един баталион войска, с която да ни преследва А пък аз със събраните провизии се оттеглих в Кавлаклийската река, в полите на големия баир Котогово, и останах там три-четири дни. Миралая не седеше мирен. Изкара всичките села на потеря. Бедните селяни. То за тях е дадена всичката мъка на този свят. Не можаха и празниците да си прекарат на рахат. Гледаш, на всяка пътека по една чета потеря, по всеки рид вървят хора, разговарят се, сякаш отиват на сватба. Мръкне вечер, потерята остава да варди по гората и нощем. Такава била заповедта на миралай бея. А защото вечер е студено, потераджиите кладат огън да се огреят, но сухата шума се подпалва и гората хваща огън. Ето, и тя, бедната, страдаше, като нямаше кой да се загрижи за нея. А някои от потераджиите сами я палеха, да става хубава паша.
Аз пък, като гледах, че при нас няма пожар, накарах момчетата да запалят гората наоколо ни, за да се мисли, че и тук има потеря.
Не помня добре, но май след три-четири деня се срещнах случайно със Злате от Калояново. Той слизаше откъм Дерибога. Оставил потерята, отива за хляб в село. А Злати е един от най-добрите мои приятели и роднини, но, разби-
160
ра се, в този случай го беше много страх да не се узнае, че се е виждал с нас.
— Не бой се, не бой — му рекох аз, — само ми кажи какво ново има и що стана с Бойчо в село.
Злати отговори:
— Щом си дойде, на другия ден го заведоха при миралая, а оня му казал: „Не бой се, Бойче чорбаджи! Аз зная, ти не си крив. Бил си принуден да даваш хляб. Сега да те видя. Вземи една чета от потерята, поведи я, защото ти знаеш къде ходят тези царски душмани.” И Бойчо се поклонил и хайде с потерята!
Като го слушах, не ми се искаше да вярвам, а зная, че Злати не лъже. Той ми каза още, че се раздал слух — нямало повече потеря да ни гони, а войска щяла да дойде подире ни.
След като научих каквото ми трябваше, рекох му:
— Не бой се, ти мой добри приятелю и роднина. Ти знаеш всичките наши планове, но, види се, нищо няма да се сбъдне. Миналата година през лятото — 1862 — щяхме да правим въстание. Ето го Паскал тука, нали него провеждах да ходи да донесе сведения? Но с нашите надежди нищо не стана. Тази година още по-лошо. Мислех, тъй като миналата година в Сърбия започналото вълнение не се сбъдна, то може таз година тя да е готова да почне нещо по-сериозно. Но ще видим. До към жетва ако не се покаже от никъде знак да има Турция война с някоя държава, то и нашата работа ще бъде напусто, а вече ми додея да се пълнят тъмниците с най-добри наши юнаци. Ето ги, висят по бесилките и ние нищо не можем да им помогнем. Ако заколим на някое място един крастав турчин, заптие, на негово място пропадат десет българи. Но вие, Злате, не се бойте! Ако и това лято не стане нищо, вече няма да зимувам в Балкана, а ще заведа момчетата в Румания или Сърбия. Ако ли ни изпотрепят потерите някъде, какво да се прави? Носи много здраве на всички приятели.
И Злати си улови пътя към село.
Щом мръкна, поведох четата пак към Сините камъни. Като дойдохме до Камарските лозя, Паскал остана уж по себе си, назад. Чакам го да дойде, няма го. Върна се Стоян Караджата да го търси, не го намира. Подсвирна — напусто. Няма го Паскал. Е, ето че и тоз тъй добър човек и юнак, който уж думаше, че да знаял, че Бойчо ще се предаде, щял да го убие, ето че и тоз добър човек си отиде.
О, о, каква слабост у хората! Побегна и Паскал, и той е решил да се предава на турското зверство. Тоз ли е Паскал, когото аз толкоз обожавах! Тоз ли е человекът, който толкоз бой е ял от турците! Тоз ли е Паскал, който от много
161
време насам, като го съветвах да се пази да се не усети, че има работа с нас, защото ще пострада, ми отговаряше: „Зер, войводо, ти не ма харесваш за другар? Аз искам да походя с вас, да видиш кой е Паскал!” А ето че пък сега избяга. Иди и вярвай само на вънкашния изглед на хората и на техните обещания. Кой ще открие тайната на неговото бягство от нас?
След два дена вече бях известен, че Паскал се е предал на турското правителство по примера на Бойчо. Миралаят повикал сливенския тогавашен кмет Димитър Черния, или по турски Кара Димитър, и рекъл му:
— Димитре чорбаджи, вземи Паскаля и го разведи днес из града, че привечер да го доведеш при мене.
Кметът взима Паскал и го разхождал цял ден из града. Но в града между тогавашните младежи се породил ужасен страх. Мислели си: „Ей сега ще пропаднем, ако Паскал изкаже как през 1862 година го молехме да ни изведе и да се съединим с четата на Панайота Хитова!” И тъй, вечерта мръкнало. Кметът завел Паскал при миралая в конака. Миралая казал на Паскал:
— Е, Паскал чорбаджи, какво ще ми кажеш по тез хайдушки работи? Аз зная, че ти не си крив с нищо. И аз да съм на село, и аз ще давам хляб.
Паскал отговорил:
— Моля ви, миралай бей, днеска ходих много из града, почерпихме се с приятели, забунена ми е главата. Сутринта на бистър ум ще ви разкажа всичко.
Миралая поръчал на юзбашията да турне Паскал сам в одая. А на кмета казал да си иде, че сутринта пак да дойде.
На другата сутрин миралая, щом дошъл в конака, първата му работа била да повикат Паскал на изследване. Но юзбашията се върнал без Паскал и съобщил, че Паскал е умрял. Беят заповядал да извикат кмета, а мъртвото тяло да пратят на село, в Паскаловия дом.
Но на Паскал гърлото било отекло и казват, че бил отровен. Кой го е отровил, и до сега не се знае. Аз само помня, че Паскал си носеше отрова за опасно време. Ако види зор и нужда, сам да се отрови. Защото много пъти ми е казвал как са го връзвали турците и са го били заради Димитър Калъчлията. Той и на него му беше давал хляб и му беше помагал. Та затова си носеше отрова, зашита в една петелка, та ако му вържат ръцете, да може със зъби да я откъсне и глътне. Сега коя е истината, не зная. Според мене, той или сам се е отровил, или гражданите го отровиха от страх да не ги издаде, че са се готвили за бунт.
162
В това време войската пристигна от Одрин. Цял баталион все с червени рошави манафи, и ги наредиха по нашата махала, като за екзекуция. А пък от нашите домове изпъдиха фамилиите ни и ги обърнаха на солдашки казарми.
Аз още се въртях по сливенските гори. Нямаше опасност за четата ми, защото след Гергьовден, както казва пословицата, и на трънка лист има. Нямаше от що да се боя, само ми беше мъчно за добрите загубени приятели: поп Юрдан, владишки наместник и член в мезлиша, сега в букаи в тъмницата, предаде го братовия му син Никола Аджема; Бойчо — с потерята; Паскал умря, другите — всички в тъмницата. Останалите ми приятели аз сам знаех, че не желаят да ме виждат, а в този случай и аз сам не исках да им се явявам. Тази черна за мен и приятелите ми 1863 година изяде и дядо Стоян Странджата от тревненските колиби Гърците. Били го бедния старец в търновския затвор и щом си дошъл у дома, умрял.
* * *
Реших да напусна Сливенския балкан и поведох момчетата към Черно море. Но войската не закъсня да ни хване дирите и докато стигнем до Мандра гьол в корията Джанкардаш и вземем хляб от къшлата край корията, не зная по какви причини там вече заварихме и пет-шестима турци. Дорде го видя, Стоян, шуреят ми, ядосан дръпва ножа и отсича на двама главите, а другите дърпа и удря с ножа. Тича един от момците и ми казва: „Стоян коли турците!” Отидох. Те реват.
— Стой бре, що правиш?
— Ще ги изколя!
— Какво ти правят?
— Ей тъй, не мога да ги гледам. Що щат тука?
— Остави ги, остави! — Едвам отървах другите. Оттеглихме се в корията. Тя гъста и вода има вътре.
На другия ден по икиндия пристигнаха низамите с червените гащи и заобиколиха корията. Ние, разбира се, бяхме поръчали на овчарите да казват, че сме ги навестили. Стояхме два дни в корията и не помня как се изплъзнахме от там. Упътихме се към Хасекията. Като дойдохме до село Езеклий, научихме, че рота низами заминала напред към село Джемерен. Взехме пътя към Големия Бакаджик. На другия ден осъмнахме до сегашното село Айваджик. Тогава там беше пусия и гъста гора. Седяхме цял ден край пътя, който иде от Караджилар за
163
Карабунар. Ето ти по икиндия идат от Карабунар една десетка низами. Стражът ни Божил искаше да ги натъркаляме. Аз не се съгласих.
— Няма нужда да си хабим фишеците. Може случайно и те да ударят някой от нас. Имаме да се срещаме със стотина потери като тез. Ако без неволя се бием с всичките, от нас ни един няма да остане. А ние и да ги избием, това е цяло турско царство, пак други ще изпратят.
След два дни бяхме в Каябашката дъбрава, от там във Върбишкия балкан, Шуменско. Преседяхме там десетина дена. От Сливен и от Шумен взеха да пристигат низами и войнишките им тръби заечаха по бърдата, но ние си стояхме спокойно в гъстия букак. В това време вече бях решен да напусна старите ни свърталища, както казах по-горе, и да се отдалеча временно от България.
В Котленския балкан имаше едни шопи, които дялаха дъски. Разпитах ги от къде са, от кой вилает. Разказаха ми, че били от Софийско, от село Желява. Единия беше дядо Георги Симов, другият се казваше Велко. Аз бях любопитен и защото не знаех география и не съм учил нищо, а и не бях ходил от Карловския балкан по на запад, исках да узная колко е далеко Сърбия от София и дали мога за стигна по Балкана в Сърбия.
Разпитвах аз дядо Георги, той ми разказа за всичките балкани от Пирот до Котел: кой как се казва, где има път през планината, кои са градищата в полите на Балкана. А на мен все ми се струваше, че не ще сполуча да намеря сръбската граница. Затова замолих дядо Георги да му дам петдесет турски лири да дойде с нас поне до неговото село Желява, или по-точно до Мургаш планина. Той обеща. Казах му, че след един месец ще се върнем отново при тях и тогава ще ни поведе. Защото имах още работа. Трябваше да кажа на останалите си живи приятели, че ще замина и щом се срещна с Раковски, ще им съобщя какъв ход ще вземе нашата работа.
Върнахме се пак край Сливен. Пратих, та извикаха Анастас Хаджи Добрев и Балджия Ивана и им казах, че след двайсет-трийсет дни ще замина за Сърбия или за Румания, а сетне ще търсим средство да се съобщаваме с тях. Взехме си сбогом и ги помолих да кажат и на другите ни приятели, че тръгвам.
След двайсет и пет дни отново бяхме при дъскарите. Уж дядо Георги щеще да ни води, но той се отказа. И макар да му обещавах повече пари от преди, не се реши. Наредих на Стоян, шурея ми, да запише всички места, където има турски караули, и каквото там ни трябваше
164
да знаем. Казах на дядо Георги, че като не иска да ни води, сигурно нас ще ни избият потерите по непознатите места. А той ме увери, че такива хора като нас не гинат, никой не можел нищо да ни стори.
Хаджи Димитър ме дръпна настрана и каза:
— Като не ще, има лесно — ще го вържем и ще го заберем с нас.
Но аз отвърнах:
— Не бива да правим такова насилие без нужда. Достатъчно е, дето и толкова ни уведомиха. Ще се стараем да намерим пътя.
И му казах да приготви момчетата. А дъскарите пратихме да ни купят от Котел каквото там ни трябваше.
Като стигнахме на Разбойна, до Котел, казах на момците:
— Сега вече няма шега, ще вървим за Сърбия.
Обади се един от момците, по име Желю Чернев:
— Не знаем пътя. В непознати места ще ни разбият потерите.
— Ако са боят орачите от градушката — отвърнах му, — никой нищо няма да посее и ще мрат гладни. Войниците не трябва да се боят от смърт, щом го изисква нуждата! — И Желю млъкна.
Но други двама, Стоян Караджата Арнаудов от село Жеравна и Христо от Кавлакли, се отказаха да вървят с нас. Шели да идат в Добруджа, нейде по къшлите, и там ще се прикриват. Знаех този им план по от преди. Тях ги лъжеше на Стоян чичо му от Жеравна, дано ги принуди да напуснат това лошо занятие. Аз не им попречих. Оставих ги на същото място и поведох другарите си по предела на големия балкан.
Стигнахме Хаинбоаз, над колибите Паровци, на запад от Високата чука, а под нея на югоизток има един чучур, наречен Хайдушкия. Обичах тази местност и имах приятели от ближните колиби или села. Пратих да повикат другаря ми Добри Солю от колибите Горановци. Дойде Добри, разказа ми всичко, що се е случило подир предателството на Хаджи Петка и нашето избягване от там през зимата, за улавянето на Тодор Тогата от с. Войнеже, затварянето на дядо Стоян Странджата, за това, как е умрял дядо Стоян подир боя в търновската тъмница и как нищичко не казал за нас. Бедният старец, той станал жертва на стари години. Жалко! Изгубихме си най-добрите приятели. Оплаквахме с добро дяда Стояна и си припомнихме с Добри старите войводи. Много войводи са изгинали по тез места с другарите си заедно, но пак не се свършват и няма да се изтребят, дорде не изчезне
165
злоупотреблението от страна на турското управление и дорде турските власти тъй се подиграват със своите поданици. От пет века се продължава клането между тях и нас и ние няма да бъдем мирни никогаж под таз несправедливост.
Взехме си сбогом и аз казах на Добри, че ще го известя за това, каквото ще правим по-нататък. Добрият човек сълзи пророни и рече:
— Кой знае дали ще се видим вече, а казанлъшките читаци пак ще почнат да отнемат момичетата по Бедек, когато отидат да жънат надолу.
— Не бой се — успокоих го. — Стара планина не остава ялова. Тя ще роди други, по-добри от нас.
И си заминахме.
След няколко дена вече бяхме в Троянския балкан. Тамошните българи ми разказаха, че наоколо имало един страшен бюлюкбашия помак, по име Сулю, и много хайдушки чети бил разбил. Всички казваха да се вардим.
Отидохме при един овчар над Черния Осъм, на много хубава местност, заръчахме му ядене и се оттеглихме в приличното нам място — в шумата. Ето ти — потерята дойде при овчаря. Той нямаше как да крие — виждаше се, че готви за много хора, и ние чакахме да видим какво ще стане. Овчарят сочеше към нас, а пък потерята замина на друга страна. Като дойде овчаря да донесе храната и всичко, запитахме го какви бяха онез хора.
— Сулю бюлюкбаши — отвърна той. — Казах му, че вие сте тука, а той отговори, че не търсел вас. Какъв е хитър той — викна овчаря, — нека да бяхте на друго по-открито място, гдето да можеше да ви издебне, че да видиш не ви ли търси! Но тук мястото е много лошо, затуй тъй дума.
Поехме по непознатия за нас балкан. Върхът лош, не се върви лесно, на такова място потерята може да ни дочака и ще им влезем право в ръцете. Огледах посоките, поехме по северната страна и се намерихме на река Рибарица, Тетевенско. По таз река видяхме два-три „тинка”, или малки фабрики за барут. Помаците работят скришом барута и го разпродават, където намерят. Отначало не ги познах, че са помаци, и хванах да им говоря на турски, но сетне, като видях, че не разбират турски, обърнах на български.
Оставихме помаците барутчии, слязохме надолу по реката до две-три български колиби, но на такова място сред гората, дето никаква поляна няма около къщите. Сякаш се намира човек в Адамовия век. Видяхме един
166
стар човек, повикахме го. Разпитах го за колибите и от кой окръг са. Казах:
— А бе, дядо, по тез хубави балкани няма ли да ходят хайдушки чети?
— Имаше, но сега няма вече. Едно време ходеше Лалю войвода и Менту байрактар.
— А няма ли някоя песен да е останала от тоз войвода и ако има, хайде, моля те, да ми я попееш.
— Аз май не мога да пея, но за ваш хатър ще кажа няколко думи — отговори старецът и захвана:
Прочули ми са Лалю войвода,
Лалю войвода, Менту байрактар.
Пътища вардят, турци запират,
хем ги запират, хем ги обират,
от Узунджова кервани идат,
със тях си иде младо кадийче,
младо кадийче, царско съдийче.
Че го зачу Лалю войвода,
Лалю войвода, Менту байрактар,
керван запряха, кадия фанаха,
та му отнеха до три катъра,
до три катъра, кара грошове,
че са завъртя Лалю войвода,
та му отсече кадийска глава . . .
и тъй нататък, но аз не запомних повече.
След два или три дена се намерихме с четата на планината, наречена Бабата — между Златица и Етрополе. Местността е доста висока и Бабата отвсякъде е гола, гора няма. Само откъм Етрополе усойната има хубава букова гора. Ние седяхме по-долу в букака, а Божил Бахов беше на стража с Никола Белия. Дойде Божил и ми казва, че уловили някакъв човек, който дошъл долу от усойната и излязъл право при тях. Не го познават каква е вяра. Доведе го. Гледам, млад човек, около трийсе и пет годишен, с окъсани дрехи, няма фес, няма калпак. На краката небръснати говежди цървули, главата му привързана с една скъсана кърпа. Гледах, гледах, пък го питам:
— Ти от где идеш?
— От Плевен.
— Къде отиваш?
— На Копривщица.
— От къде си?
— От Копривщица.
— Защо ходи в Плевен?
— Бях слуга там.
— Но защо си тъй гол?
— Не ми плати агата и аз избягах.
— Как ти е името?
167
— Бойко.
— Бойко, казвай право, защото аз те виждам, че не си слугувал, а мязаш да си от тъмницата побягнал. Не бой се, кажи, ние не сме сеймени, а хайдути. Ако е истина, че си слугувал и не са ти платили, то ето, ние ще ти дадем по един-два алтъна, да имаш и за дрехи, и за харч. Но само му мисли, ако си шпионин! Ще ти отрежа главата, щом видя че подире ти иде потеря.
Той взе да се кълне, че не бил шпионин, а бил от тъмница побягнал. Стоял от две години в тъмницата. Казах му, че щом е тъй, ще му дадем пари да си иде, защото обясни, че искал от Копривщица да върви на Цариград.
— Но сега ще ви моля, не ми давайте пари, а вземете ме с вас — рече Бойко.
— Е, добре, ще те вземем!
И тъй, умножихме се с още един другар.
След няколко дена се намерихме на планината Мургаш, от която се вижда цялото Софийско поле. Тази планина беше закупена от един турчин арнаутин, търговец на овни. Сам той седеше при овните си заедно с братчето си, десет-дванайсе годишно момче. Заповядах му на часа да заколи два овена и да ги сложи на огъня. Дръпнах арнаутина настрана, взех да го разпитвам от къде е. Бил от Калкан Делен, от арнаутлука. Докато разговаряхме с него, отгоре през поляната иде млад българин, шоп, висок, около двайсе и шест-седем годишен, с една торба круши. Идел от Врачеш и отивал в селото си, Желява.
— Защо дойде тук, а не си вървиш из пътя?
— Дойдох да питам агата дали ще ми даде да накося по балкана малко сено.
— Чий син си ти?
— На дядо Георги Симов.
— А какво работи баша ти?
— Той с неколцина още от нашето село отидоха да дялат дъски към Черно море.
Разбрах, че този момък е син на нашия дядо Георги Симов, който ни показа пътя в Котленския балкан. Казах, че ми прилича на шпионин, и наредих да го вземат под стража. Арнаутинът ме уверяваше, че не бил такъв човек, но аз му заповядах да мълчи.
Щом яденето беше готово, момците го взеха и отидохме в усойната. Там имаше хубав извор. Попитах младия българин как го зоват. „Хайдушкото кладенче” — каза той. Разбира се, такова място на върха, от гдето се виждат всички балкани, окръжаващи Софийското поле, са го посещавали кой знае колко хайдушки чети, за да го нарекат така. Подир това разказах на младия момък,
168
че познавам баща му и всички, които работят с него. А момъкът, който беше много отворен и не беше от обикновените шопи, ми разказваше, че не се боял от турците.
Напуснахме Мургаш планина, тръгнахме по река Чилиница и след два-три дни осъмнахме на голия връх при село Зимевица. Тъй става, като не са ни познати местата — никъде до селото няма гора! Поехме бързо към Петрохан, или село Гинци. Едва се отдалечихме на половин час от селото, ето че подире ни тръгнаха хора и по тях бляскаше нещо. Като се вгледахме добре, видя се, че не е друго освен потеря. Софийските бюлюкбашии бяха намирисали нашето минаване през Мургаш. Ха сега, крака, по-скоро да стигнем до гората Яката клисура, на изток от Петрохан. Тръгнахме към високия връх откъм село Клисура, но потерята не дойде подире ни, а се изгуби из гората, не видяхме къде. Вечерта, като да тръгваме по върха, ето ги пред нас — загърмяха отгоре ни. Благодарение на големите скали, зад които се прикрихме, нищо не можаха да ни сторят. От нас никой не раниха, а от тях имаше ли ранени или убити, не зная. Но пътят ни се обърка. Не можахме да вървим през нощта, напусто се мъчехме да пресечем усойната — по върха беше опасно. Осъмнахме в усойната.
На другия ден минахме Клисурската река и поехме по Берковския балкан. След някой ден вече бяхме на Три чуки над село Чипровци, в местността Кървави бари. На това място има път, но лош, от Чипровци за Пирот. На върха има голям кръст от камък, забит от някой руски консул, и нещо пише по него, но не помня от кого е забит и поставен там за спомен.
От Три чуки се вижда Дунав, от Видин към Акча паланка, види се Кула; близо до Врашка чука, види се Витоша над София, види се Самоковския балкан — Рилската планина. От там дойдохме над село Топлидол, но тук вече се загубваше пътя, както ни го беше описал дядо Георги. Той бил минавал през Пирот и Ниш с овце за продан, които превеждали от Сърбия, но, види се, нашият път не можеше да бъде от там. Ясно ми стана, че дядо Георги не е вървял през този тук балкан.
Като излязохме над Топлидол, на върха, от там видяхме пътя, който води от Видин за Ниш, през връх Свети Никола. Види се сръбската граница, тоест тогавашната граница на Пандирало и Иванова ливада, а не днешната. Разпитах един говедар за планините, които се виждат от Топлидолския балкан. Той ми показа сръбската граница към Иванова ливада.
След няколко дена вече бяхме с четата на сръбската
169
граница, на Иванова ливада. Чувал бях преди, че Сърбия била заградена с плет. Щом видях ограда с по три приковани върлинки да минава през цялата гора, разбрах: тук е вече прочутата и славна Сърбия, която ние още не познаваме! Прескочихме прикованите върлинки, влязохме около триста крачки навътре и аз рекох на момчетата:
— Е, сега вече можем да смятаме, че сме се избавили от турските преследвания!