4. „ЛЕЖТЕ, ОТМОРЕТЕ СЕ, ТУК Е БЕЗОПАСНО”
Сърбия, Иванова ливада, месец септември
около 15, 1863 година.
Едвам за петдесет и четири дни стигнахме в Сърбия. След почивка от два-три часа, като се разговаряхме помежду си, някои от момчетата думат:
— Има си хас сега да не ни приемат! Да кажат: „Назад, ние не приемаме такива хора!”
— Няма нищо. Лежте, отморете се, тук е безопасно. Не бойте се! — успокоих ги. — Нали видяхте Дунава, ако не тук, във Влашко ще идем.
Оставих момчетата да ме чакат, оставих и пушката си и като тръгнах по една пътека, намерих караула. Една доста голяма стая в гората, наоколо поляни. Извиках от далеко:
— Ей, братя! Нека един от вас дойде насам. Отговориха ми:
— Ходи вамо! Отидох аз при тях.
— Кой си ти? — пита ме един.
— Аз съм от турско — рекох, — дойдох да ви се явя. Имам още другари, идваме от далеко. Кой град е тука наблизо и кой е началник в града? Идете да обадите на началника, че сме дошли и дали ще ни приемат.
Бюлюкбашията отговори:
— Хочим, брате. Началник на Княжевац е господин Юца Наумович. Той е отдавна началник овде.
Аз казах:
— Е, кой ще иде, нека да му дам пари да ни накупи щото ни трябва.
— Добро, добро — отвърна бюлюкбашията.
Казах какво да обясни на началника. Бюлюкбашията прати един от двамата си момци. А сам той дойде с мене донейде по пътеката и там близо до колибата ми показа един шумак с думите:
— Ето овой шуму, доведи ваши момки и да седите там да ви не виждат други люди освен нас. Тако е заповед от наши власти, като дойдат такива люди, да ги не вижда народа.
171
— Добро, добро — му казах аз, — но хляб ако имате, дайте ни.
— Има, брате — отговори бюлюкбашията. И се върна назад.
Отведох момчетата в показания от него шумак и след около два часа другият пандурин ни донесе два хляба, печени в огъня, и нищо друго. Види се, тез хора много бедно живеят. Запитах пандурина колко му е месечната заплата. Не помня добре, но от сто гроша повече не беше, а на бюлюкбашията — сто двайсет и пет. А тез хора са и женени, имат и семейства. Сеят си около колибата малко лук и картофи, правят дялани лъжици, седят там зиме и лете, но пак задоволни.
На другия ден се върна пандурина, който беше пратен в Княжевац. Началникът казал да ни заведат в града, но късно вечерта, да ни не виждат хората, и то на някой си Черни Милош в хана. Хан ли, кръчма ли — по него време в Сърбия още не бяха наредени нито градищата, нито селата. На тръгване от караула дадохме на бюлюкбашията четири алтъна, а на пандурите — по два. Те не искаха да ги вземат, но ние насила им ги оставихме.
Един пандурин ни заведе в Княжевац. Беше късно вечерта и влязохме направо в хана на Черния Милош. Този Милош много такива момци като нас е приемал и прикривал, защото щом усети турското правителство, че са дошли царски душмани в полусвободна Сърбия, то тоз час протестира и си ги иска. Но братята сърби тайно намерили леснината. Крият ги и отговарят: „Няма такива хора.”
Запознах се отблизо с Милош ханджията. Той ми разказа, че преди три години Илю войвода също е бил в неговия хан, но турците усетили, протестирали и правителството за малко — да ги даде на турците обратно. Ала Илю отговорил: „Ние няма живи да идем в турско, но ще се наловим един други за ръцете и ще да изпразним пищовите си сами в нашите гърди. Вие не сте ни уловили, че да ни предавате. Ние ще си идем назад в турско, та нека барем там ни избият!” После ги пратили в едно затънтено село някъде си и съобщили в турско, че Илю пак е избягал назад в турско. А сетне му дали пътя навътре из Сърбия.
Още на другия ден съблякох хайдушките бирготлии и гайтанлии дрехи, купих едни сръбски дрехи и отидох при началника, господин Юца Наумович. Той ме прие доста учтиво и братолюбиво и ме разпита за всичко, що има по турско. Аз му казах, че ако Сърбия беше започнала война през 1862 година, ние също бяхме готови да
172
направим въстание. След това попитах за Раковски къде е, и обясних, че имам намерение да се срещна с него. Но началника доста черно ми описа Раковски. Раковски бил лош човек, каза, хич не скъпял народните пари, харчел много. Направил бал в Белград и похарчил триста жълтици за бала. Нямало никаква надежда от него. Толкова ми стана мъчно за това, дето го чух, че не можех да се побера в кожата си. Ще се пукна от яд. Блъскам си главата дали е истина казаното, защото голяма надежда имаме ние на Раковски, откога чака избавлението си България. Поне тогавашните прости емигранти като мене тъй мислехме: че Раковски е в състояние всичко да направи. Аз пък имах и простотата да вярвам на всичко, що чуя за него. Минаха два-три дена, а аз ще се пръсна от яд, че съм чул такива укорителни думи за най-прочутия българин!
Подир това вика ме началника. Правителството му писало, че сме свободни да живеем където искаме в Сърбия, само да е дванайсет часа навътре от границата. И ме пита:
— Къде искате да идете?
— Ние нищо не знаем от Сърбия, затова гдето вие кажете, там ще идем. Знаете ли къде е Илю войвода?
— В Крагуевац — отговори началника.
— Е, дайте ни за там пашапорти.
Дадоха ни пашапортите, опростихме се с началника господин Юца Наумович, нарамихме пушките и тръгнахме и ние денем да вървим през села и градове. Това нещо беше за нас нов живот. А има и това в Сърбия, че оръжието не беше забранено. Ако можеш, носи на гърба си и десет пушки. От това се виждаше, че правителството не се боеше от народа. Чудна работа! Де в турско да понесеш пушка без тескере за оръжие! Таз свобода в Сърбия ми се видя извънредно голяма.
Стигнахме в Крагуевац и отседнахме в Яначковия хан, до каменния мост. Там дойде, та ме намери Стаменко байрактарят на Илю войвода, и ме покани да идем при Илю, да се видим. Запознахме се с Илю войвода из Малешево, от село Берово. Доста добър човек, изгладен юнак. В същото време се запознах и с Цеко от Ломпаланско, от село Дългошиевци. Цеко беше разговорлив човек, много се хвалеше и послъгваше, доста преувеличаваше някои работи. Но как да е.
Цеко ме заведе при крагуевацкия началник Митрикевич, хром с единия крак. Разказах му от къде съм, защо съм дошъл.
По-късно се запознах с Коста войвода, от някакво влашко село близо до Чипровци. Коста беше още млад
173
човек, около 32—33-годишен. Отначало той ходил с Тоше войвода от Чипровци, а сетне две-три години сам предвождал чета. Той пък имаше един другар, Петър от Пирот или от едно близко до там село. Та по цял ден ние седяхме заедно и крояхме планове, като хора без работа.
Моите другари заминаха за Белград. Аз останах с байрактаря си Хаджи Димитър да прекараме зимата в Крагуевац. По това време се въведе в Сърбия жандармерията и пандурите ги натириха. И ето, от Белград дойдоха около двайсе души черногорци, които до тогава вардели арестанти в Топчидере, край Белград. И всички тез хора се събраха, без работа, чакат да дойде пролет. Едни от тях ще търсят работа, други искат да вървят в турско. На Илю и Цеко сръбското правителство им даваше някаква издръжка, но помня само, че на Илю беше повече, а на Цеко — по-малко. Но не бяха само тез двамата. Имаше много други пръснати из стара Сърбия, из Босна, где ли не щеш. Дето имаше по-лични емигранти, сръбското правителство им даваше по нещо, за да ги има под ръка в нужно време, ако стане стълкновение с Турция. Княз Михаил Обренович, син на Милош Обренович, и неговия тогавашен министър Илия Горашянин добре ръководеха и под опитността на тез двама души сръбският народ живееше много свободно и почти без никакви данъци.
Когато заговорехме понякога с някой сърбин, обикновено той започваше да се оплаква, че сърбите плащали голям порес и все пъшкат, че не можели да се изплатят. Едни хора, като са научени да живеят почти без данък, то на тях и един порес и прирес им се виждат много! Ако ги запиташ: „Има ли да плащате данък на снопи?” — „Няма.” — „А по колко беглик плащате на овца?” — „Що е то беглик?” — ще се почудят. Няма данък на лозя, няма на свиня, на тютюн, няма и няма — само един порес. По него време, според мен, сърбите в свободна Сърбия живееха без никакви други данъци освен порес и общинския прирес. Че на кой не би му се искало да живее в такваз държава, тъй охолно, и да си води търговия или какво и да е? Но що да правиш, като няма на тоз свят пò да обича човек от оня край, гдето се е родил и отраснал. И тъй се е свързал с всичко по онез предели, че само една смърт е в състояние да го накара да забрави мястото, гдето е видял най-напред белия свят! Може ли човек спокойно да гледа как съседните му народи живеят със свободни права, а неговото отечество е в ръцете на гладни вълци, които презират человеческата свобода, като че тя е дадена само за турските бейове и турското
174
население, а за християните — робство! Тъй ми каза един турчин през 1867 година в Тиченския балкан, а пък аз от яд за неговите думи накарах, та го обесиха, което читателят ще види по-нататък, като разказвам за 1867 година. Може ли человек да забрави всичко и да се пресели в чуждото гнездо, а хората там да го подиграват? Да казват, че тоз народ, от който е той член, е неспособен за свобода и затова търпи игото! Но где са средствата, где са искрените приятели на българския народ? Отчаяно положение! Не остава, освен да вземеш пушката с десет или двайсет души и да идеш да умреш! Друго спасение няма!
Често се събирахме и разговаряхме с Илю и с Цеко, а и с Коста. Подир два или три месеца дойде един пандурин в хана и ми каза, че началника ме викал. Тръгнах за полицията. Крача и мисля защо ли ме викат.
Влязох при него.
— Викали сте ме, господин началник.
Той ме изгледа от глава до пети и ме запита:
— Ти що работиш тука, в Крагуевац?
— Нищо — отвърнах аз.
— Ами от де вземаш пари да харчиш?
— Имам си аз пари.
— Ти си ходел по кафенетата да пиянствуваш!
— Не съм, господин началник. Аз никога никакво питие не тургам в устата си и нищо не пия.
— Не зная аз, тъй съм известен от полицията. — И тоз час нареди да ми се даде пашапорт за Паракин.
Нищо не казах, замълчах, само се чудех що е това пък сега? Ето че и пияница ме направиха. Взех пашапорта, но макар да мълчах, хванаха ме дяволите и се развълнувах. Отидох при Илю да му кажа сбогом и му разказах що ми се е случило. Илия и Цеко ми обясниха, че началника бил будала човек, а полицая бил проклет крадец.
— Я ти да беше му дал някоя рубла, че да видиш щеше ли да има от тебе по-добър. Стой тука, недей излиза от Крагуевац.
— Ще ида аз в Паракин — отвърнах, — но се чудя какво виждам тук, в Сърбия.
— Нима мислиш — запита Илю, — че в Сърбия няма лоши хора? Наистина, малко са такива като нашия хром началник Митрикевич, но ги има. Ако върховното правителство знаеше що става в града, то би унищожило злото. Но кои сме, да се обадим? Всеки се пази от беда.
— Нека правят каквото щат, но аз ще ида в Паракин!
— Остани тука, пък да видим какво ще ти направи
175
началника, аз отговарям за тебе — рече Илю. — Я ми дай пашапорта си да го видя!
Аз му го подадох, а той го скри в джоба си. И кое на шега, кое на истина, не ми го върна.
Отидох си в хана ядосан. Тъй се случи, че тъкмо тогаз от пощата иде едно момче и пита дали няма някой, който търси служба. Трябвало им човек за в пощата.
— Аз търся служба — викнах му.
— Ела тогава с мене да идем при господин Ехта, управителя на пощата в Крагуевац.
Отидох при него. Той ме погледна учудено.
— Ти ли искаш да служиш в пощата?
— Искам.
— А знаеш ли, че търсим момче за охрана с оръжие?
— Зная.
Господин Ехта ме погледна още по-зачудено.
— А имаш ли други дрехи, защото с тия чохени дрехи, които струват повече от двайсет жълтици, е грехота да носиш оръжие и да ги изпокъсаш!
— Имам аз други, ако е за дрехите, имам и пари.
Записа ме той и ми каза, че ще имам месечна плата три минца и една рубла. Отвърнах, че ми стигат, а той поръча да му доведа един човек гарант за мене.
Върнах се в хана и казах на Яначко ханджията, че ми трябва човек да ми стане гарант, за да служа в пощата.
— Аз сам съм гарант за тебе, с децата си заедно.
Бях му дал около шейсет лири да си купува нещо, та ме попита Яначко дали ми трябват, да ми ги даде. Отвърнах, че не ми трябват, и отидохме при господин Ехта. Каза той пред пощаджията, че е гарант за мене. Няма подпис, няма нищо.
Като се върнах пак в хана, Илю, Цеко, Коста — всички научили, че съм се пазарил и ще служа в пощата. Взеха да ме съдят защо съм се хванал оръженосец, да срамя на войводите името. Аз още повече се ядосах. Казах им:
— Оставете ме. Аз трябва да служа, защото не искам утре да дойде полиция и да ме безпокои. Ще взема да забравя себе си, да туря ръка на полицая и я остана жив, я не! Видяхте моите момци, които съм водил и са вървели подире ми на живот и смърт. Е, кажете, моля ви, мога ли да търпя аз един сополив полицай да се подиграва с мене и един гурелив и хром началник — Митрикевич — да ме нарича пияница, когато, вие поне знаете, че нито питие употребявам, нито в кафене хода! Оставете ме — повторих, — за една зима и с камъни да ме товарят, ще
176
търпя. Аз съм прекарал по-големи нещастия от това!
Илия и Коста млъкнаха, само Цеко все още се мъчеше да ме убеди да се откажа. Наведе ми и примери: как по времето на княз Александър Карагеоргов посред Белград полицията заповядала на него и на другарите му да се махат от Сърбия. Георги от Раковица и брат му и много други отишли в Русия, а Цеко се направил на болен, лежал в болницата, доста време не щял да яде нищо, докато изпъждането се разминало и си останал в Сърбия и до сега.
Слушах, слушах, че му казах:
— Не си хаби думите напразно. Аз нямам намерение да седя в Сърбия. Щом попремине зимата, пак ще приказваме.
Облякох сръбските дрехи, които бях купил в Княжевац, и хайде в пощата.
Преседях в пощата няколко месеца.
Запролети се. Коста и Петър често дохождаха и се разговаряхме. Господин Ехта виждаше това и дори се страхуваше да не се случи нещо с пощата, защото Коста и Петър идваха там с оръжието си и с арнаутските си дрехи, с фустанели, червени джепкени и джумадани.
И тъй, дойде пролетта. Един ден, като се разхождах из двора на пощата и мислех, господин Ехта ме съгледал и ме попита:
— Що мислиш, Панайоте?
— Смятам вече да напущам пощата.
— Добро, добро — отговори господин Ехта. — Ще те пусна.
И ми даде сметката. Вече бях свободен.
По това време Хаджи Димитър се намираше в едно село близо до Крагуевац. Селото се зовеше Книке, от него беше прочутият сръбски войвода Петър Кникенен, който се е отличил в маджарското въстание против Австрия. С него е бил и младият сърбин Миливое Блезновиц от село Близнава. Тогава сърбите са помагали на Австрия против маджарите. Бедните маджари, не им стигаше руският монарх Николай Павлович, че и султан Махмуд, ами и от сред Шумадия се вдигнали сръбски войводи против една нация, която решила да си потърси свободата. Хак им е на славяните! Нека им трошат немците главите!
Но да дойда на предмета си.
Пратих да повикат Хаджи Димитра, който нарочно беше отишъл в Книке, за да не се случи с него тъй, както с мене. Дойде Хаджия, пак се курдисахме на Яначкова хан и всеки ден измисляхме по един план как да направим.
177
Вяра, клетва, обещания.. . Макар да нямахме намерение за бунт, но работата беше да не оставяме турското правителство на мира. А излезем ли с три чети по Стара планина и по Рила, ще си имат работа турците с нас.
Отначало Илю обещаваше и той да дойде. Той имаше на разположение свои момци, македонци, които го слушаха и гледаха в очите. Каже ли им „Вървете!”, и те тръгваха след него. И Коста можеше да събере момци колкото си иска. Аз също си имах моите момчета, но времето беше такова, че не трябваше да събирам много хора. Мислехме с по двайсет-трийсет души да тръгнем, заедно да излезем от Сърбия и като стигнем Чипровския балкан, да се разделим. Смятахме да си разменим някои от момците, за да се запознаят с балканите. Повечето от моите момци бяха отишли в Белград.
Отидохме с Хаджи Димитър при Илю и го запитахме смята ли наистина да дойде с нас. Отговори, че не ще можел. Беше много кахърен, защото наскоро байрактарят му Стаменко умря от шарката сипаница. Плака бедният Илю за байрактаря си, добрия юнак Стаменко. Стаменко, бедният, беше ранен на десетина места със сабли, ранени му бяха и очите. Излезли бяха през 1863 година, пролетта, с около двайсет души из Сърбия и до село Горни Лом потерята ги беше натикала в една пещера. От двайсет души само трима се бяха измъкнали живи, но пълни с рани. Стаменко, дорде беше жив, все ми казваше: „Само да дойде пролет, аз ще накарам войводата Илю да вървим. Или да ме убият, или ще заплатят за моите другари.” Но той умря!
Илю ми каза, че не иска да дойде, но че Цеко искал да тръгне с нас. Огледах Цеко, а сетне му рекох откровено:
— Не иска да дойде с нас оня, на когото само от името му турците умират от страх, като го чуят по Рила планина, а ти, Цеко, дето си запасал сабля и си турил на кръста два пищова и се казваш войвода, и една кокошка не си заклал! Защо ще идваш с нас? Не ми трябваш!
Въпреки думите ми Цеко не се разсърди — беше от хората, дето не се сърдят на такива приказки. Аз дори се съмнявах в него — ами ако издаде нашия план на правителството? Затова се договорихме тайно с Коста от влашкото село и Петър от Пиротско те да отидат в Паракин и там да приготвят момчетата. А пък аз с байрактаря си Хаджи Димитър ще отида в Белград да намеря моите момци и там ще направим плана. Или аз ще отида в Паракин, или другиго ще проводя да ги вземе, ще решим къде да се съберем и ще излезем в турско поне с две чети.
Но предварително да кажа няколко думи за Раковски.
178
През цялата зима, колкото пъти се разговаряхме с Илю и Цеко за Раковски, те и двамата все бяха против него — не бил добър човек. Наистина аз не познавах Раковски, но като му четях книгите, не можех да повярвам, че ги е писал лош човек. Тези и двамата са били с него в Белград през 1862 година, когато е била легията, и ми приказваха разни работи. Също като началника в Крагуевац. Разбира се, длъжен бях да се вслушвам в онова, което говорят за един патриот неговите другари. Но се чудех кога ли ще даде господ да се раждат добри хора, без никакъв порок. На тоз свят добро не можеш направи, пък колкото и добър да бъдеш!
Беше пролетта на 1864 година. Отидохме с Хаджи Димитър, взехме си сбогом с Илю и му казахме, че като не иска да дойде с нас, то поне да ни научи какво да правим. Той отговори, че нищо не можел да ни научи. Отидохме и при Цеко за сбогуване. Цеко дойде да ни изпрати на половин час далеко от града, по пътя към Баточина. Там се намира един манастир. За него се разправя, че в таз гора в старо време зимували хайдути, а сетне те направили манастира, който се казва Хайдушкия манастир.
След два-три дни ние с Хаджи Димитър бяхме в Белград. Намерихме нашите другари: шурят ми Стоян, Божил Бахов, Желю Чернев, Никола Белия. . . Разходихме се из Белград, съобщих плана си да вървим в Балкана. Одобриха го. Стоян, шуреят ми, го болеше кракът от една малка рана от сачма малко над петата и се отказа да ходи вече с нас. Искаше да отиде в Русия. Там имаше един приятел, Каню Великов, който отколе беше забягнал от Сливен, защото двете му сестри, Стойна и Ганка, се бяха потурчили. Той не можа да претърпи срамът и побягна в Русия. Казах на Стоян, че щом като го притеснява раната, да стои настрана. А пък ако стане обща война, тогава може и хромите да вървят.
За да разберем как точно да действуваме, решихме да пратим Хаджи Димитър в Букурещ при Раковски да го попита дали е време за бунт или още не е. Стоян и Хаджи Димитър заминаха за Букурещ. Хаджи Димитър трябваше или сам да се върне, или от там да излезе със своя чета и да се срещнем в Габровския балкан.
Останахме в Белград с Желю да чакаме. Минаха няколко дена, а никакво известие няма. Времето тече, мъчно ще се измъкнем от Сърбия. Защото и по-горе казах, че в Сърбия слободията е такваз, каквато не зная има ли нейде в други държави. Ако щеш, задени се с пушка и върви, където щеш! Само в турско да минеш с
179
чета е забранено. Разбира се, така трябва и да бъде. Но ние направихме един план: да си вземем пашапорти от Белград за Зайчар, защото по него време там става панаир. Уж сме търговци, ще се съберем в Зайчар и една нощ ще минем границата.
В Белград точно на Гергьовден на Батал джамия става събор. Като се разхождах из калабалъка, запознах се с едно младо момче с немски дрехи, българче. Питам го от де е. От Елена било, от горе.
— Що работиш тука?
— В литографията, в печатницата. Останах още от легията с Раковски, та до сега.
— Как те думат?
— Иван Кършовски.
Видя ми се отворено момче. Бива го за работа. Разказах му кой съм и какво мислим да правим. Иван Кършовски тоз час се показа готов да върви с нас. Но аз му отвърнах, че не бива, защото ще добие лошото име хайдутин. А той не ще и да чуе. Да говорят, каквото си искат, казва, нали ние в нашите сърца ще знаем, че не сме разбойници, а народни войници? По тия думи разбрах, че това момче ще върши работа. Затова го и обикнах повече и му обясних, че момци имам колкото ми трябват. Ако иска да ни помогне, по-добре ще ни услужи да се качи сега на парахода, да слезе в Свищов, от там да иде в Елена, Габрово, тревненските колиби, в Сливен. И да каже на нашите приятели, че това лято пак ще дойдем. Да са известни и в случай да могат да ни помогнат. Замина.
Вече десет и повече дни, а от Хаджи Димитър от Букурещ нито писмо, нито нищо. Нямаше време да се чака повече, защото панаира в Зайчар стана. А планът ни беше Желю Чернев да вземе десет от момчетата и с парахода до Неготин да дойдат уж за панаира. Аз пък да ида в Паракин, да намеря Коста и Петра и събраните там момчета и през планината ние също да пристигнем в Зайчар. Тъй че заминах за Паракин. Преди това писахме на дядо Иван в Зайчар, че ще пристигнем.
Да спомена за дядо Иван. Той е един от бунтовниците, които правиха въстанието във Видинско в 1848 година. Родом е от Ломпаланските села — от Метковец. Избягал в Зайчар с цялото си семейство. Но щом чуе за бунтовник, хайдутин от България, тоз час се явява при него да му помогне с каквото може. Целият си живот беше посветил да тича и да помага. Та го известихме, че ще вървим в Балкана, да дава ухо дали полицията не е надушила за нашето отиване в турско.
180
Щом пристигнах в Паракин, разказах на Коста плановете си. Пуснахме шест от момчетата да вървят напред, да не сме всички на куп. Ние пък тръгнахме с десет момчета подир тях и още трима поеха след нас. Като наближихме Зайчар, ето ти, дядо Иван пратил едно момче да ни посрещне и да ни предупреди, че полицията вече е известна за нас. Щом стигнем, ще ни вземат оръжието и ще ни върнат във вътрешността на Сърбия. Разбрахме. Спряхме, избрахме Коста за войвода. Аз, като не познавах тези места и хората, се отказах, но обещах, като идем навътре в България, да приема войводството.
И така, покрай Зайчар, през Тимока, хайде през плета — и ето ни в турско, във Видинския край. Преседяхме два дена около село Бойница. Имахме един другар от село Турчин на име Велко. Той познаваше хората от околните села. Някакъв негов познат селянин от Бойница току-що се беше върнал от Зайчар, където ходил да се види със своите роднини. Питахме го що има по Зайчар, а той отговори, че там пристигнали някакви хора, които полицията изловила, взели им оръжието и под стража ги върнали навътре в страната. Разбрахме, че тово са Желю Чернев и Божил Бахов, както и останалите момчета от Белград.
Ето как зимните ни планове да излезем поне с две-три чети се развалиха по независещи от нас причини. Останахме си с една-едничка чета и аз — единствен в нея от далечни места. Другите ни другари бяха от Велес, от Враня, от Пирот, от Берковско. Аз само от Сливен и ни един от старите ми другари няма с мен.
Сядаме и отново се уговаряме да се слушаме и да вървим напред по Балкана, за да идем чак по нашите места — Търновско, Карловско. Обясних им, че още имам надежда Хаджи Димитър да сполучи да излезе с една чета от Румания и щом минем Искъра, да не се боят — аз ще ги водя напред. Договорихме се.