5. ОТНОВО В РОДИНАТА
Поведе ни Коста войвода през видинските села, край Гайнаци, Акчар, Черно поле и Превала, от което беше Коста — влашко село. От там, ето ни над Чипровци, на Три чуки, от където се гледа навсякъде. От там се упътихме в Пиротско. Дойдохме до село Дойкинци, из което село имахме един другар, Савата. От Дойкинци вземахме през витошките села и излязохме при село Гинци. От Петрохан минахме по пътя, който води от София за Берковица. Спряхме при Клисурска река. Намислихме, ако мине пощата, да я развалим и оберем, че новите ни другари бяха още сиромаси, а и на нас нямаше да ни дойде артък, ако се случеха повече пари. Пари на нас ни трябваха за много по-важни работи. Но за наше нещастие пощата мина, ала нищо не носеше. Беше празна. След пощата минаха четирима турци добре въоръжени. Отиваха от Пазарджик във Видинско и носеха връшници да ги продават по видинските села. Намерихме в тях пет оки барут. Взехме го, взехме им и всичкото оръжие и ги пуснахме. Не мина час, на пътя се показаха други двама турци. Искахме да ги уловим живи, но те се скриха зад дебелите дървета и вдигнаха пушките. Ние стреляхме. Единия убихме на място, другия ранихме. Турците бяха от Враня. Взехме и тяхното оръжие.
Ето че излязоха потерите от Пирот и Берковица. Ние поехме пътя напред. Дойдохме до Искъра, близо до село Дупни връх във Врачанския балкан. Както се бяхме уговорили, предложих на другарите си да преминем Искър и да вървим към Троянския балкан, оттам за Карловско, Габровско и към Сливен. Моята дружина се уплаши, като видя, че потерята е голяма, а и ни един от тях не беше ходил тъй далеко. Те си знаеха най-много от Сърбия до Цариброд, Пиротско, до Искъра — Видинско, и по-нататък — не смеят. Колкото и да ги придумвах, не успях да ги увещая да вървят. Напомних им, че лесно даваме обещания, а не си оставаме верни на думата. Но Коста войвода от Пирот и Велко от Турчин ми отказаха — не отивали в непознати места!
Помислих си да се отделя. Не бях известен какво прави Хаджи Димитър. А да тръгна сам по Балкана, който и да ме види от приятелите ми, ще помисли, че потерите са ни разбили и аз съм останал единствен. За-
182
това след като дълго размислях, върнах се и аз с другите назад по Видинския вилает. Слязохме от Врачанския балкан, дойдохме близо до Кутловица, преминахме реката, взехме малката рътлина.
Беше на Света Троица. Хляб нямахме. Наблизо имаше едно село. Ако се не лъжа, казваше се Каменна рикса. В това село имаше чифлик на един турчин-арнаутин, за когото моите другари знаеха, че по Ломското и Белоградчишкото въстания е убил доста българи и на жените е рязал ненките. Като стигнахме на половин час от селото, предложих на Коста ей сега, по пладне, да идем в селото под предлог, че сме потеря, и да влезем право в чифлика на арнаутина. Ако се случи и той да е в чифлика, поне да му отмъстим. А и хляб ще вземем колкото ни трябва.
Моите другари се колебаеха, но накрая склониха. Оставихме вън от селото осем души да вардят да не би потерята да дойде от някъде. Други наредих да пазят около чифлика. Чифликът — сред село. Взех Коста войвода, Петър и още две момчета и право към куличката, на горния кат. Зданието беше на два ката. Като влязохме на долния кат, там имаше един слуга българин, когото аз попитах на турски език где е агата.
— Горе е.
— С кого е?
— Със селския чорбаджия — отговори българинът слуга.
Оставих един момък на вратата да пази, и слугата остана там, а ние с четиримата другари по стълбите — при агата арнаутин. Заварихме арнаутина и двама българи — единия селския кмет, другия селския кехая. Като влязохме, аз казах на арнаутина:
— Селям алекум!
И той ми отговори:
— Алекум селям, хош гелдинис.
Аз му отговорих:
— Хош болдук.
За жалост моите другари не знаеха турски език и мълчаха.
Арнаутинът ни каза да седнем, но аз тоз час поисках да ми повикат кмета, че момците ми са гладни, вече два дни как се скитаме по горите да търсим хайдутите. Да ни дадат бързо хляб и сирене и щом ядем, ще вървим.
Арнаутинът посочи към кмета и каза:
— Хайде, чорбаджи.
И каза на кехаята по български:
— Скоро хляб и ядене.
Аз добавих да дадат четирийсет хляба и четирийсет
183
оки сирене, защото нямам време да пущам моите сеймени по къщите. Ще ядат там, на край селото и ще вървят.
Кехаята се затече. Арнаутинът поръча да сварят кафе и ме запита от где съм, защото се виждало, че не съм тукашен. На това аз отговорих, че съм от Одрин, но понеже съм дошъл в Лом Паланка, някои от агите, които ме познавали, че съм майстор да гоня хайдути — бил съм няколко години по одринско кърсердар — и тъй като тъдява се появили хайдути накарали ме да изляза, та дано да ги унищожа.
Кафето дойде. Пихме го. Кехаята донесе хляба. Понеже беше празник, всички хора си бяха в село. Пратих хляба да го занесат на края на селото. Вече нямах нужда от етикеции. За да измисля причина, казах на арнаутина, че уж той сам е давал хляб на тез хайдути, дето сега ние ги търсим. Нищо че е давал хляб — само че искам да ми каже дали ги познава. Арнаутинът ми се кълнеше, че не е виждал хайдути и никому хляб не е давал. Аз рекох на Коста и Петър:
— Вържете го! Ще го пратя в Лом Паланка.
Но арнаутина като че се усети. Не искаше да се даде да го вържат и тури ръка на пищова. Коста мигновено го удари със своя ятаган през ръката. Вързахме го. Изкарахме го долу на двора с окървавена глава. Поведохме го нагоре, а подире ни дойдоха двайсет до трийсет българи да молят да го не колим, че щяло да бъде лошо за селото. Ние ги нахокахме, а селският поп, който най-много молеше, изяде един ятаган по гърба. Върнаха се селяните.
Изведохме арнаутина на бърдото над селото и взехме да го питаме:
— Защо караш селяните да работят ангария? Защо си клал хора по въстанието? Защо си рязал на жените ненките? Защо си пекал децата им?
Тоз звяр трепереше и ни молеше да му опростим. Но в това време момчетата, които преглеждаха нещата му, намериха в кесията му обеци от селски накит, гривни женски, пръстени. . . Напусто го питахме от где са тез неща в неговите джобове и как са дошли у него. Но арнаутина, който до тогава молеше, онемя, нищо не ни отговори и това остана тайна за нас.
Разправихме се с арнаутина — пратихме го да носи много здраве на онези арнаути, които преди три години бяха избити до един при Кървава бара от нашия другар Коста и тогавашните му другари. И заминахме за село Превала, от там на Топлидолския балкан, Пиротско.
Но потери от Видин, Берковица и Пирот напълниха
184
Балкана. Слязохме долу, близо до Пирот. Върнахме се мак в големия Балкан, в Дойкинския боаз, а потерите непрестанно ни следяха.
Един неделен ден стигнахме уморени в усойната в Дойкинския боаз. Мястото беше въртоп — гъста гора, не се вижда нищо наоколо. Моите другари искаха там да останем през деня. На мен то не ми се харесваше и им казвах:
— Там насреща, през боаза, има хубаво високо място, от дето се вижда навсякъде. Да отидем там, тук е опасно.
Но Коста и Петър ми отговориха, че тук не било лошо, в таз гъста гора кой щял да дойде. Не ме послушаха. Турнаха стражата на двайсет крачки от нас, защото не се виждаше надалеко.
Заспали сме и не помня колко сме спали, но на сън чух как отнякъде гръмна пушка тъй силно, че от гърма ѝ цялата гора екна. И гледам, иде един стар турчин, сух, с бял шал и вика турчина: „Уха-ха-хаа!”
Щом чух гърмежа, както лежах завит с шала си да ме не хапят мухите, скочих и седнах на мястото си и си помислих: „Виж ти какъв сън, сякаш беше истина!” Погледнах момчетата, всички спят. Легнах и аз и на часа заспах.
Не минаха и петнайсет минути, чух, че тича стражаря и вика:
— Потеря! Потерята иде!
Той ги видял чак като дошли на двайсет крачки от нас по една тясна пътечка. Дорде се разсъним, потерята загърмя въз нас и видях едно момче, Никола от Велес, както беше прав до мене, падна на земята, пак скочи и побягна подир другите. Дорде си прибера едно-друго, другарите ми избягаха. На това място ми останаха едната котка за ходене и една кърпа. Оставих ги, търтих и аз да бягам подир тях.
Щом ги стигнах, викам им:
— Стойте! Стойте, не бягайте!
Но кой те слуша? Бягат като подплашени сърни. Като видях, че не ме слушат, търтих тъй силно, че ги надминах всичките. Най-отпред бягаха Коста и Петър, гологлави. Щом ги стигнах, запрях ги. Викнах им:
— Стойте, бре! Не виждате ли, че може отвсякъде да сме вече заградени и сами ще се натъкнете на куршумите? Върнете се нагоре и полека. Пазете се да не налетим на пусия.
Върнах предните и аз се върнах. Бяха се разкапали момчетата. Най-отзад беше останал Никола велешанеца, когото видях, че падна, като загърмя потерята. Той бил
185
ударен много лошо отляво, пронизал го куршума. Водеше го Димитър, държеше го под мишницата. Турците още продължаваха да гърмят, но не смееха да нагазят гъстия шумак. Раненият тежко Никола не можеше повече, падна на земята. Аз рекох на Димитър:
— Остави го, той умира.
Простихме се с него, взехме му оръжието и тръгнахме да стигнем другите. Ето че Велко от Турчин останал подир, не може да върви. В едната ръка стиска едно тенеке, дето си носи вода, в другата пушката и не мърда. Викам му аз:
— Върви скоро, Велко, че ще те стигнат турците, идат!
А Велко зяпа, едвам-едвам отговаря:
— Не мога да вървя.
— Що ти е? Да не си ударен?
— Не съм — казва. — Повън ми се ходи.
— Да не си се осрал, бре?
— Че и аз не усетих как стана — дума той тихо.
Викнах на Димитра:
— Вземи пушката и тенекето от него, че да го почакаме. Ето как ще го уловят живо това говедо!
И тъй, едвам го заведохме при другите.
Тоз ден беше най-нещастният за мене, откакто бях тръгнал из Балкана. Събрахме се горе всички. Само бедният Никола го нямаше вече. Те двамата с Димитър бяха от Велес. Думам на другарите:
— Хайде сега полека да прибегнем към потерята през шумата и да убием поне двама-трима, че да отмъстим за Никола.
Но те не се съгласиха. Потерята била голяма, щели сме да загубим и още някой другар. Нямаше що да правя. Сега вече видях, че това не са моите стари другари. Гледам на Коста и Петър фесовете на главите и ги питам:
— Вие като бягахте, бяхте гологлави, а сега с фесове. Как тъй?
— Бяхме ги скрили в пазвите, да ги не загубим през гората.
— Ех, че калпава работа сте били — рекох им. — На онова място остана на Коста войвода чантата, на някои момчета пищовите, на някого ятагана. Сънливи другари!
Хванаха ме дяволите, ядосах се, дето не ме слушат. На другия ден ги помолих да се съберат всички на едно място и им рекох:
— Аз вече не ща да бъда с вас. Вие не слушате нищо.
Не умеете да ходите по балкана, пък искате да правите
186
големи работи. Ще ида във Влашко, вместо да ставам тук за смях на хората, а вие, като ви е страх, идете и садете лук из Сърбия, вместо да ви колят турците напразно по балкана.
Подир това Коста, Петър, Димитър, Велко и Сава ме замолиха:
— Недей прави тъй, бай Панайоте! Да останем барем ние, четири или пет души с тебе, че да ходим това лято. Наесен и ние искаме да идем във Влашко.
От немай-къде приех предложението да им бъда войвода.
И тъй, дойдохме близо до сръбската граница и изпратихме в Сърбия ония, които бяха съвсем неспособни. Велко беше от всичките най-долен, но той ми трябваше, защото имаше познати и приятели покрай Дунава — за преминаване във Влашко.
През лятото ходихме по Белоградчишко, Пиротско, Софийско, Видинско. В Пиротско едвам можахме да отмъстим за Никола, като издебнахме Бели Мехмед бюлюкбаши при овнете на пирдопчани в Дойкинския балкан. Убихме двама и един ранихме. А бюлюкбаши Бели Мехмед побегна под егрека в гъстия букак. Ние стояхме над егрека в камъните цял ден. Вечерта, преди да заседне слънцето, дойдоха още двама бюлюкбашии и завардиха трите места, от където трябваше да минем. Нямаше какво да се прави, тръгнахме през гората без пътека. И то не е равна гора, ами урви и усое — същата, където преди потерята уби Никола, само че на един час разстояние по-нагоре. Останахме в усойната до някое време. Но нямаше как, трябваше да вървим. Взехме надолу през гората близо до боаза.
Аз вървях напред, но то тъмно, не се вижда. Уж беше равно и аз прекрачвах много предпазливо. Изведнъж сякаш се отвори някаква бездънна яма. Не можах и да продумам, само чувах въздуха да фучи край ушите ми, одирах се о нещо и летях надолу Най-сетне паднах на земята върху главата си и на минутата скочих на крака и извиках:
— Назад! Тю бре, момчета, аз се убих.
Кръвта вече ми заля очите. Турих ръка на челото. То уж здраво, но над лявата вежда кожата разрязана до кокала, по-горе на главата и там на две места кожата пробита. Но на кокала нищо няма. На часа наместих сам разрязаната кожа над веждата и я притегнах с един ръченик, който беше в джоба ми.
Другарите запалиха свещ, заобиколиха от ляво и дойдоха долу при мене. То що да видиш? Една проста скала
187
разсича урвата на около триста крачки дължина и около шейсет метра височина. Но кой да го знае? Благодарение на това, че долу, дето паднах, пръстта беше мека и имаше стара шума, не се убих съвсем.
Другарите ми вързаха хубаво главата и поискаха да им дам оръжието си да го носят, като мислеха, че аз не ще мога да вървя, камо ли оръжието си да нося. Като поразмърдах тялото си, видях, че никъде няма счупено, нито изместено. Болеше ме много само лявото рамо, но от натъртване, а не от повреда. Казах на другарите си, че нищо ми няма. Тръгнахме пак. После видяхме, че боаза бил близо, близо бил и пътя, но откъде да знаеш, непознато място. Та ето, от това ми остана белега над лявата вежда.
На другия ден минахме от лявата страна на Берковишкия балкан, близо до селата Копеловци, Говежда, Главановци. Тръгнаха и потерите подире ни. Благодарение на сгодните местности успявахме да се провираме между потерите. Между Главановци и Копеловци поръчахме на една бачия да ни донесат хляб и ядене. Овчарят се върна и каза, че на бачията имало сеймени, които гледали кой къде ходи. Трябвало да им обадят, иначе не можели да вземат хляб и ядене. Рекох на Коста:
— Сега ще трябва само за хляб да направим един бой.
— Бива — дума Коста, — но как да идем на бачията им?
— Аз ще ти кажа.
Викнах овчаря, който чакаше не далеч.
— Иди кажи на сеймените, че при теб са дошли хайдути и искат хляб и ядене. Заръчали са ти да носиш храната ей там, над пътя, а те ще ти се обадят, като минеш край тях.
Върна се овчаря към бачията и ний — подире му. Качихме се на една рътлина над бачията да гледаме какво ще става. Щом овчаря каза на сеймените за нас, те тоз час оставиха бачията и се скриха в гората. Седяха там около час. А овчарят взе яденето и хляба и пое по пътя нагоре. Щом дойде до нас, пратих двама, та го изпревариха и го доведоха. Питам го какво са казали сеймените.
— Занес хляба, виж колко души са, с какви са дрехи и ни кажи. Те са сега там, в шумата — отговори овчаря.
— Иди им кажи, че не си видял колко сме, защото само трима сме излязли.
Не мина и половин час, сеймените надигнаха пушките и поеха през високия Берковски балкан. Коста, щом ги видя, каза:
— Като ги е страх да минат от тази страна, ще идат
188
право при Биволския сурек, на богатия Ахметаа от Берковица, горе на мочурите. Там им е мястото да ги избием до един.
Всички се съгласиха. Коста, който знаеше всяка пътека в тази гора, още преди да мръкне, ни изведе на мястото, където лежали биволиците. На егрека нямаше никой. Стояхме, чакахме, вечерта дойдоха биволиците, но пие не се обадихме на биволарите. Не дойдоха сеймените.
На другия ден тръгнахме пак. Отидохме във Врачанско, после към Ломпаланско, край Дунава, около Добридол, Акчарско.
Наближи есен. Един ден събрах другарите си и им казах, че вече е време да минем във Влашко, Румания. Тона място, гдето ги събрах, беше на височината в гъстата гора, на половин час от Акчар Паланка. От там се вижда долу към Дунава, до Лом, а оттатък Дунава се виждат илашките села. Под нас край Дунава имаше рибари с колиби, каици и всички принадлежности за ловене на риба.
Показах рибарите на моите другари и им рекох:
— Ето средство да минем Дунава. Щом се мръкне, ще вземем един каик и сме на отсрещния бряг.
Но що да видя? Моите другари ми отговориха, че било по-добре да минем в Сърбия, защото във Влашко сме нямали ни един познат или приятел. А не познаваме и влашкия език. Отговорих им, че е много добре в Сърбия, но щом минем там, ще ни хванат и затворят, защото нарушихме закона и избягахме тази пролет от там. Но моите другари отвърнаха, че много пъти били излизали от Сърбия, ходили по Балкана и се връщали. Никой нищо не им казвал, само веднъж княжевацкия началник Юца Наумович ги навързал — били повече от двайсет и пет души — и ги прекарал вързани край турските караули, да ги видят турците. Но за наказание княз Милош го отчислил от служба и две-три години стоял без работа. Та затова моите другари смятаха, че като идем в Сърбия, няма нищо да ни рекат.
Аз им повторих, че мене ме е страх, че времената не са еднакви и политиката в двайсет и четири часа може да се промени четирийсет и осем пъти, камо ли от княз Милош до княз Михаила. Казах им още, че съм слушал от сърби как сам княз Милош провождал хора от Пирот да побунат пиротския окръг. Пратил бил там някой си полицай Цвятко. Когато Цвятко не можал да сполучи и турците го усетили, той избягал. Турция поискала от сръбското правителство бунтовника полицай Цвятко. Княз Милош
189
не посмял да го предаде, да не би да го принудят турците да каже истината и да хвърли княза в опасност. Затова заповядал да набият жив на кол Цвятко, бунтовника на Пирот. Набили го на кол и княз Милош с това показал, че не търпи бунтовници.
Петър ми отговори, че дорде са турските гарнизони в сръбските крепости, княз Милош нямало да допусне да се подиграват с българските емигранти.
Съгласих се да вървим в Сърбия, но не знаех какво ще стане.