6. ПАК СЪРБИЯ
Тръгнахме от Видинско, наближихме Връшка чука. Двама от другарите ни, Сава и Велко, казаха, че имали приятели в сръбските села, щели да се потулят там. Но ние четиримата нямахме познати по селата, затова трябваше да отидем на пограничната стража в Зайчар.
Като стигнахме, началникът заповяда да ни дадат една стая при пандурите, където останахме около четиридесет дена. Най-сетне от Белград пристигна известие, че е заповядано Коста и Петър да ги предадат на турците, защото много пъти минавали границата и ходели в турско. А мене и Димитър да ни пратят в Чачек с ограничени пашапорти. Да не ни се позволява от там да ходим на друго място, там да останем да работим. Но преди да ни пуснат, взеха ни парите; колкото имахме на лице — около сто жълтици. Другите ни пари бяха скрити.
Щом се разчу из града, че ще предават Коста и Петър на турците, добрите граждани, които ни съчувствуваха, изпратиха телеграма до княз Михаила с молба да опрости и измени решението, но напразно. Пратиха още три-четири молби, пак същото.
Най-сетне Цвятко пандурина от Белоградчик ни каза да не се боим, нищо нямало да се случи. Това всичко било за пред народа, да го сплашат. Но той сам, Цвятко, бил отреден да ги кара и предаде на турците. От друга страна му било поръчано, щом се отдалечат от града, да им даде оръжието и да ги пусне да вървят из Сърбия и да се потулват някъде. Цвятко сам допълни:
— Че и да ми е заповядано да ги предам, аз белким съм луд? С тях отивам хайдутин, но не ги давам на турците. Нали и аз съм бягал от турско.
И тъй, Цвятко възседна коня, Петър и Коста тръгнаха отпреде му през пазара и отидоха. Нашите пашапорти — моя и на Димитър — бяха готови. И ние ще вървим за Чачек. Но за да опитаме, помолихме началника да ни дадат поне за път нещо от парите, дето ни взеха, че няма и хляб с какво да си купим. На това началника като викна, бе цигани ли не ни направи, бе просеци ли не ни нарече! Най-сетне каза, че нашите пари оставали в полза на правителството, а ние да сме просели по селата.
— Ами ако не бяхме си скрили парите, какво щяхме
191
да правим? Виж, не ни дават нищо — прошепна ми Димитър.
— Мълчи — му казах, — че ако ни чуят, ще ни претърсят.
— Зер ако хванат да ни претърсват, ще чакаме! — вика Димитър. — Аз ще му опаля на тоз проклет началник един куршум и ето ни през границата — до там няма и един час. Хайде да го убием и да бягаме!
— Не може и не трябва! — отговорих. — Защото ние сме българи и щом се разчуе, че българите убили началника, това ще бъде укор за всички българи, които живеят и си изкарват хляба в Сърбия. Ще търпим. Няма да се мине много и ние ще им докажем дали сме цигани и просеци или сме хора, които обичат своето отечество и сме готови всякогаш да умрем за него.
Вдигнахме пушките и взехме пътя.
На половин час от Зайчар ето ти го дядо Иван, който пролетта ни беше предупредил, че ни чакат, да не ходим в града. Дошъл да ни изпрати, знае за Коста и Петър, знае, че Цвятко пандурина ще ги пусне.
— Хайде, много здраве! И не забравяйте вие, млади юнаци, своето отечество. Не бойте се. Бог дава, но в кошара не вкарва! — Тъй ни изпрати дядо Иван.
Минахме през Болевиц, на път за село Криви вир. Замръкнахме в селото. Това село е затънтено в началото на Черна река. Преспахме и на другия ден продължихме за Паракин, а от там за Крушевац, старата сръбска столица на княз Лазар. Градеца Крушевац е на река Сръбска Морава, на едно равно място, заобиколен с планини. Откъм турската граница е планината Ястребовац. Види се, едно време тук са се упражнявали старите сръбски юнаци. По това малко поленце са правили войнишките си маневри и от тоз градец е потеглил княз Лазар за бойното Косовско поле със своите войски, с тях е бил и прочутия Милош Обилич, който уби султан Мурат на Косово. От този град е потеглил и Юк Богдан със своите девет синове, до един изгинали в Косовската битка. Сега Крущевац е една полусъборена паланка, почти като село. Минахме през град Карановиц и най-сетне пристигнахме в Чачек.
След два-три дена отидох при началника на Чачек и го помолих да ми даде пашапорт за Белград. Той ми погледна пашапорта и каза, че пашапорта ми бил ограничен от зайчарския началник и не може да ми даде за другаде. Посъветва ме да се заловя за работа. Не било позволено да се седи без работа.
След няколко дена Димитър се пазари да пече хляб на една фурна, а аз останах в хана, гдето бяхме отседна-
192
ли, да готвя яденето. Уговорихме се на по шейсет гроша месечна заплата, само да не се каже, че стоя без работа. Съдържателят на хана, гостилницата, фурната и кафенето — всичко в едно — беше херцеговец, Христо Марков, много добър човек. Имаше шест-седем слуги, но не ги биваше много. А той освен хана имаше и друга търговия и освен туй беше и годен, ще се жени. Започнах да готвя и стоях около месец и половина, а Марков, като видя, че работя добре и слугите стягам, веднъж ми каза:
— Ти, брат Панайоте, не си за слуга. Чудя се как си дошъл на такова положение. Способен си за работа и си верен. Мен ме е срам да ми слугуваш за шейсет гроша.
Погледнах го.
— Не ме карай, газда Христо, да ти разказвам моята история и защо съм се принудил да слугувам. Тя е дълга и широка. Някогаш и аз съм имал, както вие имате, слуги. Но ако ви разправя всичко, ще се уплашите. Ще остана до Гергьовден, а тогава — каквото бог даде.
Замълча, но след няколко деня пак ми предложи:
— Аз, брат Панайоте, ще се женя и не мога, както досега, да си гледам работата. Макар да не искаш да станем ортаци, аз ще те смятам за такъв. Оставям ти всичко на твое разположение.
И той идваше само да прибира парите. А пък аз се запознах с хората от околността — в пазарен ден дохождаха добри селяни, хранеха се в нашата гостилница, плащаха честно. Но по-бедните, които дохождаха само с по една кола дърва, продаваха дървата за десетина-петнайсет гроша, а сетне се залавяха да играят карти. По цял ден воловете им стояха гладни, а вечерта току-виж някои си заложили абите, молят да им дадеш само две свещи на вересия, впрягат добичетата гладни и без аби си отиват в село. В града също имаше бедни момчета картаджии. Намерят ли десет-двайсет динара, и ако им дадеш в хана някоя скрита стая, събират се по пет-шест души и цяла нощ играят карти. Полицията напразно забраняваше. Това беше зараза по него време в този малък градец.
Преседях през зимата в Чачек. Дойде Гергьовден. Напразно моят газда Христо ме придумваше да остана. Запознал се бях с едни градинари от Лясковец и отидох при тях за през лятото. Пазарих се на цяло, без да им се меся на печалбата и на загубата — да ми платят общо трийсет минца.
Напуснах хана и кръчмата, залових мотиката и калистрата. Това вече не приличаше нито на кръчмарлъка, ни-
193
то на друг занаят. Тежка работа. За мене не беше трудна, защото бях в най-добрите си години и здрав. Работих само три месеца, дорде станаха лука и пипера.
Нико Статенов, нашият господар, ми нареди да тръгна с колата из градищата да продавам лук и разни други градинарски работи. Него лято нашите градинари имаха хубава стока. В Ужице, място високо и много студено, зарзаватите бяха скъпи. Пътят беше май лош, но аз редовно ходех с колата там и в Кирановац.
Тъй прекарах лятото, дойде есента. Нико Статенов не си беше ходил две-три години в България, в Лясковец, та ми предложи да ме остави на неговото място в градината, да продавам останалата стока и да наглеждам момчетата, които останаха да зимуват там. Склоних, защото нямах друга работа. Задължих го само да ми донесе известия какво има, що става в нашето отечество. И Нико отиде в Лясковец.
Прекарах зимата много добре. Напролет си дойде нашият Нико, но не можа да ми донесе точни известия. Бях му заръчал да иде в Сливен, от гдето да понаучи нещо, а той не ходил. Затова вече не бях разположен да стоя в затънтения градец Чачек. Позабравило се беше, че съм минавал с чета в турско, и ме знаеха като градинар. В това време се разчу, че в Румания станало нещо. Руманският княз Куза го изпъдили, а на Турция май ѝ се искало да влезе в Румания.
Казах на Нико:
— Искам да ми гарантирате, за да си извадя пашапорт за Румания, уж ще отида да купувам семена за градинарските работи. А пък аз вече няма да се върна.
Нико ми отговори:
— Аз ще ти стана гарант, но сега ми е трудно да ти платя парите.
Имаше да ми дава около трийсет и пет минца. Даде ми запис за тях, та ако сме живи да се видим, да ми ги плати. Купих си кон. Възседнах го и през Морава, през Шумадия, ето ме в Крагуевац при стария войвода Илия Марков. Бях му гостенин нея вечер и му казах, че отивам в Румания. На моя колега не му стана драго, че един по един напущаме Сърбия. Предложи ми да остана при него, но отказах.
На другия ден през Черни връх ето ме в Ягодина, оттам през Куприя, Паракин, през планината Чисто Бродица в Криви вир. Като наближих селото Криви вир, минах край нивите, които бяха в гората. Тез хора, кривовирчени, орат, но ралата им само на дървото, без да му турят лемеж. Не бях виждал такова оране!
194
Подир два дена бях вече на Дунава, в Радоевац, и с нетърпение чаках да се кача на парахода, защото за да стигна в Букурещ по-скоро, трябваше да пътувам до Гюргево по реката. Страхувах се да не ме извлекат турците някъде по дунавските скели, като лисица от дупката ѝ, но си рекох: „Кой ли ще ме познае?” Продадох си коня за пет минца и половина (купил го бях за дванадесет) и хайде на парахода. Дадох оръжието си на капитана и се потулвах да ме не виждат много-много.
Пристигнахме в Гюргево. Слязох от парахода с оръжието си. Но тук вече не приличаше на сръбската свобода — да си вземеш пушката и да ходиш където си искаш. Тоз-час ми прибраха оръжието. Нямаше що да се прави, оставих го и заминах за Букурещ.