7. БУКУРЕЩКИ СЛУЧКИ
Пристигнах в Букурещ на 22 май 1866 година. Слязох на хотел Дачия, наречен по него време хан Манук, и най-напред се срещнах с моя другар и байрактар Хаджи Димитър Аренов, с когото не се бяхме виждали, откакто се разделихме в Белград през 1864 година. Поразговорихме се с него и го запитах где е Раковски. Предложих му да идем при него. На това Хаджи Димитър ми отговори, че не ходел при Раковски — били се скарали.
— Защо? — запитах го аз.
— Много са причините — отвърна той.
— Нищо, аз ще ви помиря. Хайде да ме заведеш.
— Ще те заведа — отвърна той, — но само до пътната врата. При Раковски не отивам.
И наистина се върна. Аз почуках на вратата, излезе една жена около трийсетгодишна. Казах ѝ кого търся. Покани ме в двора. Там имаше градина. Беше преди обед, около десет-единадесет часа. Гледам, в градината един човек копае. Жената го извика:
— Бате Раковски, ела, че те търсят.
Той остави копанта и ме покани в една от стаите. Това беше първата ми лична среща с Раковски.
Като се разговорихме, между другото той ми каза, че тогавашния румънски министър Братияну дохождал при него и го запитал може ли Раковски да събере доброволци и да помогне на Румания, ако турците решат да минат Дунава. Раковски отвърнал, че може в десет дена да събере пет хиляди български доброволци, само да му даде влашкото правителство нужните средства.
След като се разделили, Братияну си изменил плана. Казал на едно лице: „Ако се дадат на Раковски средства да събере шест хиляди и дори по-малко хора, той може да направи на нас различни пакости.” Братияну добре знаеше, че Раковски беше добър и верен приятел на изпъдения княз Куза. А княз Куза имаше и други приятели в Румания. Щом ги видеше въоръжени, първи Раковски с неговите волонтири щеше да произведе демонстрация за връщането на Куза, затова и Братияну го преследваше тайно, без да знае никой причината. Раковски сам не се осъзнаваше: той говореше в полза на княз Куза и се вайкаше, че са го изпъдили, че той бил най-добрият княз. Истина е, че по князуването на Куза много български младежи учеха в Букурещ медицина. Раковски
196
ми разказваше как княз Куза му обещавал помощ в случай на въстание в България. Та тази е причината, според мен, дето го мразеше Братияну.
Братияну пък разправял, че при него дошъл някакъв българин и му казал: „Варди се от Раковски, той може да направни разни пакости.” Самият Раковски се съмняваше в две лица: в Иван Касабов или в Иван Грозев. Но не можеше да определи кой от двамата. Веднъж ми каза, че бил получил писмо от Касабов да се пази, да не ходи нощно време из Букурещ, че полицията го следяла.
По онова време започнаха да дохождат момчета българчета да питат ще ли Раковски да записва самоволници. Най-сетне той ми каза:
— Виждаш каква е бедата. Момчетата се привървят непрестанно и питат кога ще захванем да записваме. От друга страна, полицията ме преследва. Аз трябва да се отстраня от Букурещ. Хайде, ела и ти, Панайоте, да идем при моя сродник Никола Балкански на мушията му, че и там ако ме преследват, ще заминем за Браила.
Като гледах в какво положение се намира тоз български деятелен работник за милото си отечество, застарял и заболял, куражлия човек, но годините, теглилата, болестта вече отнели от него мощните сили, съжалих го. И го придружих до мушията (румънската дума за голям чифлик). Преседяхме там четири-пет дена. Раковски все повтаряше:
— Аз няма да се дам жив да ме уловят и да ме предадат на турците. Аз седем години съм лежал в цариградските тъмници, само да посмеят сега да ме ловят. . .
Но вече донесоха съобщение, че и на мушията е опасно за Раковски. Тогава той ми каза, че искал да отиде в Браила, и ме помоли и аз да ида с него. Не можех да му откажа, като гледах как няма помощ от никъде и се надява само на изнурената и болна негова снага. Казах му:
— Не бой се, господин Раковски, власите не могат да те предадат на турците! Ако ли пък се случи противно, ние ще да се защищаваме като левове. Аз ще ида в Браила заедно с тебе и ако браилската полиция смее да те закачи, то ще да направя такава комедия, която ще учуди цял свят. Политическите са в безопасност дори и в азиатските господарства, а Румания е конституционна и християнска държава.
Потеглихме от мушията Циганка за Браила. В Браила отседнахме в хана Симо, който беше на двамата братя българи Петраки и Панайот Симови. На другия ден дойде при нас притежателят на хана, Панайот Симов. Поговориха с Раковски, отиде си. Подир него дойде Хаджи Радущ Хаджи Христов Чепаров с доктор Георги Миркович и още други прияте-
197
ли българи. След дълги съвещания решението беше да се махнем от Румания, че е опасно за Раковски. Раковски написа на министъра дълга телеграма, в която го питаше защо го преследва полицията. Чакахме до другия ден за отговор — отговор няма. Тогава поехме към Галац, отседнахме на един хан в края на града. Раковски веднага отиде при руския консул в Галац да си покаже пашапорта и да го попита в случай на опасност може ли да го защити. Консулът му отвърнал:
— Сега в Румания няма никакъв ред, тя себе си не може да защищава, камо ли тебе и мене. Аз не мога да ви помогна, нямам войска да се бия с власите. Бягайте в Русия.
Като чух какво е казал консула, стана ми смешно, защото той май и от нас беше по-страхлив. Но сега и нашия страх се увеличи. До тука вървяхме все по шосето. Сега от Галац тръгнахме през полето, през селата, стигнахме близо до Болград, заобиколихме градът и пак през полето — право на руската граница.
Приеха ни много добре на руския кордон. Но Раковски след тия дни на безпокойства и уплаха, щом влязохме в Кубеи, се разболя и лежа около двайсет дни. Като се оправи, потеглихме от Кубеи за Кишинев и отседнахме на Киприяновския манастир, който е близо до Кишинев. Аз останах в манастира с конете и Лазар, черногорец, който ни караше колата, а Раковски отиде в Одеса да си промени пашапорта и да потърси парична помощ от някои негови познати търговци. Не помня колко дена минаха, получих телеграма да отидем с Лазар на панаира в Полша, наречен Балта. И Раковски щял да дойде там. Не можех да разбера какво ще търсим на панаира. Намерихме се там с Раковски. На панаира най-много евреи и най-големия пазар на коне.
Раковски ми каза, че не можал да намери пари. Николай Миронов му дал само осемстотин рубли. Раковски го помолил да му даде поне седем-осем хиляди, но оня му се оплакал, че тази година загубил от житата двеста хиляди и нямал повече.
Запитах Раковски да ми каже какво разправя Николай Миронов, какво мислят русите за нас, българите. Раковски отговори, че русите имали енфернална политика за нас българите. Отговорих му, че не разбирам думата „енфернално” що значи, а той обясни, че руските боляри не мислят добро за нас, българите. Прекъснахме разговора.
Щом се видя с малко пари, Раковски тоз час се залови за салтанат. Купи един файтон, купи четири коня, а и от Влашко бяхме докарали три, станаха седем коня и две коли. Ха беля, де!
Поехме пак назад към Кишинев. Там научихме, че в Ру-
198
мания довели нов княз, Карол. Работата в Румания вече поправена. Ще вървим нататък. На минаване през градеца Кумрат наехме един помак, Георги Чернев, родом от Велико Търново, да ни кара единия файтон.
И тъй от Кумрат през Кубей, Болград, та в Галац. Сега вече румънската полиция не ни безпокоеше. Раковски се развесели. Стигнахме в Браила, видяхме се там с приятели. Заминахме при Никола Балкански на мушията Циганка. Тази мушия е близо до Букурещ, на около пет часа от града. Никола Балкански ни посрещна много любезно и ни обеща да храни безплатно конете през зимата с ечемик. Стаите и дървата за нас — също безплатно. Добър човек е тоз Балкански, мислех си. Трябва да е много богат. Макар че мушията е с наем, все пак много богато разполага. Още не познавах много добре характерите нито на Раковски, нито на Балкански.
В това време румънското правителство вече започна да пропъжда хората, дошли в Букурещ да се записват доброволци. Толкова много бяха те, че наводниха града с празноскитающи се. Полицията ги прехвърляше в други градове. Сред тях имаше най-много българи.
Подир няколко дни отидохме с Раковски в Букурещ и слязохме в хана на един българин по име Росети, от Сливен. Шеговит човек, стар ханджия, познат на всички българи в Букурещ. Всякога там отсядахме. Раковски излезе да се види с някои от нашите и да разбере какво се е случило след заминаването ни от Букурещ. Срещнал се с Иван Касабов и взел да го пита, защото се чуваше, че някои българи имали таен комитет. Иван му отговорил:
— Най-напред трябва да се закълнеш, та тогава ще ти разкажа.
Раковски кипва, какъвто си беше нервозен и луд човек. Взел да кълне, да псува Касабов. Ето го след малко пристига в хотела сърдит до полуда и ни разказва всичко.
— Не се сърди, господин Раковски — рекох аз. — Ако захванеш да се сърдиш на всяка глупост, отдавна би трябвало да оставиш този свят.
Разбира се, думите ми бяха само утешение — сърдит бях повече и от Раковски.
— А бе, брате Панайоте! Надеял ли съм се аз, че това свищовско кюлхане Касабов, когото съм хранил, обличал и обичам, надеял ли съм се да дръзне то да си играе с мене? Мислил ли съм аз, че тоз човек ще има такова калпаво сърце? Питам го днеска да ми разправи какво се е работило през това лято, а той ми казва да се закълна, че тогава щял да ми каже. А бе, брате, аз съм се клел да служа на България повече от сто пъти, а сега съм достигнал до такова
199
унижение, щото един келеш, който е бил мой слуга, когото съм хранил и обличал, да търси от мене клетва, че ще бъда верен на отечеството си. Аз знаех вече всичко, но щеше ми се от Касабова да чуя какво се е вършило. Подозирах отдавна, че това животно има черно, неблагодарно сърце, но никога не съм мислил, че е способно на такива низки пакости.
— Моля те, бай Раковски, бъди по-търпелив и ми разкажи по-подробно.
— Ето какво са направили Касабов, Грудов и още двама чапкъни — извика Раковски. — Румънското правителство ги подкупило и накарало ги да направят комитет и да заклеват простите работници, защото уж Румания щяла да захваща бой с Турция. Работниците повярвали, оставили си работата и се приготвили. А Касабов и неговата компания мислят, че са направили големи работи! Но ако утре се окаже сгодно време, хората няма вече да ни вярват, защото много пъти са ги лъгали различни шарлатани. Да лъжат народа за двайсет жълтици! Да беше нещо за народните работи, бих им опростил. Но за двайсет жълтици — гнуснава работа! Много низка работа! За да не ги познаят работниците кои са, те си туряли маска на лицето.
През зимата Раковски влезе и с тия хора в големи препирни и неприятности. Касабов и Грудов се мъчеха да унищожат Раковски, да намалят неговите заслуги и да останат сами.
Отидохме си на мушията при Н. Балкански. Зимата прекарахме залисани в разисквания и планове. Раковски ходеше често в Букурещ. През нея зима написа книгата „Българските хайдути”. Често се разболяваше, но се оправяше. Храчеше и кръв. От лявата страна, под гърдата, често му отичаше едно място, на около три пръста широчина. Лекуваше се с разни мушами, лепеше ги, дано да се пробие отока, но напразно. Едно, че здравето му вече беше съсипано, друго — голямата нервозност усложняваше болестта му.
Като го гледах такъв, стараех се да го предразполагам с думи към добро настроение, но напразно. Той за нищо и никакви дреболии кипва, ядосва се и си мисли, че още има снага и сила, за да направи нещо. Разсърди се на някого и казва: „Сега като го ритна, и ще го убия!” Хване да се облича да ходим на лов из гората за яребици. Започне да си обува чизмите, тегли, тегли, обуе единия и дума: „Ох, уморих се!” Почака малко, пак затегли и другия, обуе се. „Е хайде, сега съм готов. Остава, да се качим и да вървим.”
Така прекарахме до към средата на зимата.
Тук му е мястото да спомена за един забравен наш момък, Стоян Велков Софийски от село Желява, под полите на Мургаш планина. Когато ние с Раковски щяхме да зами-
200
наваме за Русия през пролетта на 1866, чак на мушията дойдоха десет момчета да питат дали ще записваме самоволници. Като им отговорихме, че не е време, да си гледат работата, отидоха си, само Стоян Велков остана при Н. Балкански, докато се върнем. Вземал от Н. Балкански една кръчма под наем и се заловил на работа. Тази кръчма на полето, на около половин час път от мушията, но имаше добра продажба.
Стоян Велков беше младо момче, около двайсет и две годишен, снажен, як момък с руса къдрава коса, сиви очи, пъргав. При него всякога се навърташе по някое момче от ония, които бяха при нас на мушията и се готвеха да тръгнат с мене в Балкана. Те бяха Стефан Арабов, Георги Черков, Милан Лапчевич и други. Като виждах опасното място сред полето, където беше кръчмата на Стояна, думах му:
— Тук ще трябва добре да се вардиш да не дойдат някои влашки хайдути, че може да те убият и да те оберат. Често оставаш самичък, затова бъди внимателен. Дойде ли пладне, пищовът и камата ти да са запасани на тебе, че инак може да те убият.
Стоян слушаше съветите ми. Веднъж дошли трима пътници, яли, пили и замръкнали да нощуват в кръчмата. Той бил въоръжен. Гостите си легнали и той отишъл в своята стая. Хвърлил оръжието, легнал си. След около половин час пътниците почукали и го повикали да им даде още една ока вино, да му платят, че сутринта да нямали сметки за оправяне, защото рано щели да вървят. Без да се сети за измамата, Стоян излязъл без оръжие и им дал виното. Взел да пише с молива сметката, когато власите се хвърлили да го вържат. Стоян як, не се дава. Най-сетне един от тях взел топора и захванал да удря Стояна, гдето завари — по гърба, по главата, — а други двама го държали и се мъчели с едно малко ножле да го заколят. Стоян отблъсвал ножлето с ръцете си. Изпорязали му ръцете, отрязали му и половината ухо. Един от хайдутите рекъл: „Прободи го в сърцето!” От това Стоян толкоз се сепнал, че напрегнал всички сили, отървал се от тях и право в стаята да си вземе оръжието. Но те го били взели преди, когато се борели с него. Като опипал стената и видял, че му няма оръжието, Стоян се сетил, че има един пищов под възглавницата си. Грабнал го, но ония били по петите му. Гръмнал в тях, ударил единия в бута, а другия блъснал с пищова по главата. Пищовът се счупил на парчета. В това време и ония гръмнали с неговата пушка в него, но не го улучили. Хитрият и полуубит Стоян, макар да не го улучили, изохкал и рекъл по влашки „Ох, амморит!” и се прострял на земята. Направил се на умрял. Влашките хайдути тогава казали:
201
— Брей, какво куче! Не можахме да го убием с толкоз удари с брадва по главата!
А единия от тях рекъл:
— Я виж да не е жив, че ако стане, избива ни като котки.
И оня взима и го удря два-три пъти. Стоян всичко слушал, но се преструвал на умрял. Тогава разбойниците го оставили, обрали каквито пари намерили и си отишли.
Като лежал Стоян полумъртъв и като усетил, че ги няма вече, станал едвам, привлякъл се до леглото, завил се и там осъмнал. Сутринта от ближните села дошъл един поп, приятел на Стояна. Влиза в кръчмата и го вижда — лежи. Като узнал всичко, дойде на мушията и ни разказа. На часа отидох при Стояна. Щом ме видя, тръгнаха сълзи от очите му, а те посърнали и малко. Рекох:
— Не бой се, няма нищо. Ще оздравееш.
А той вика:
— Не, ще умра.
— Не бой се — казвам, — аз ще те излекувам! Не бой се! На часа се разпоредих да се затопли стаята и да донесат три овена, да ги заколят и да се наложи снагата му с пресните кожи. Превързах раните, отрязах онова парче от ухото, което висеше. И тъй, след четиридесет дена Стоян беше на крака. Само по главата още имаше следи от болестта, защото беше много разбита горе, на темето.
Сега ще оставя Стояна, а сетне пак ще се върна на него, защото Стоян загина от турските потери в 1872 година в Софийско с другарите си на Мургаш планина. Нея година беше отишъл по балкана с Юрдан, сестрин син на Раковски. А в 1867 година Стоян беше в моята чета.
Раковски нямаше приятелство с букурещките богати българи. Те страняха от него, защото той, щом му влезеха пари в ръцете, не гледаше къде харчи и за какво харчи, а като издава някой вестник, по свое убеждение напада когото иска и където иска. Та по тез причини по-богатите българи не го мразеха, съчувствуваха му, но не можеха да другаруват с него, защото той съвети не търпеше. Щом има пари, харчи без сметка.
Една вечер, не помня за какво стана дума, бяхме тримата: Раковски, Балкански и аз. От дума на дума — аз пò обичах да слушам, отколкото да се препирам — Балкански и Раковски се скараха здравата. Това беше в нашата стая. Балкански стана и си отиде. Подир това вече не си ходеха и не си говореха.
Като гледах, че народът е раздразнен и че Крит се бие
202
юнашки, предложих на Раковски да съставиме няколко чети и да произведем бунт. Раковски не одобри моите планове. Рече ми:
— Крит скоро ще положи оръжието, защото няма помощ от никъде. Можеме ли ние да воюваме, когато нямаме ни пушки, ни барут, ни предводител? Грудов ли със своето дебело шкембе или Касабов със своите очила ще да поведат войската?
— Ние трябва да събереме всичките войводи, които живеят в Сърбия, в Русия и в Румания, и да се захванем на работа — отговорих аз.
— А от де ще вземеш пари? — пита Раковски.
— Ще намериме.
— Не е време — отвърна Раковски. — Нашите чорбаджии (букурещките) очакват от Русия печено агне. Бъди уверен, брате Панайоте, че нито Сърбия, нито Русия за сега ще ни помогнат, а пък ние сами не сме в състояние да направим нищо.
— Ако е така, то да гледаме да съберем пари, та да въоръжим поне хиляда момци — рекох аз. — Нищо няма да направиме иначе сега за сега.
Като слушах думите му, не можех да повярвам, че това е Раковски. Наговорихме се тайно, без да знае той, с Балкански да помолиме за помощ букурещките търговци начело с прочутия банкерин Христо Георгиев, който имаше под влиянието си всички български търговци както в Букурещ, тъй и по провинцията. Намислихме да иде Н. Балкански да им каже, че аз съм решен да вървя това лято в Балкана, но искам да се срещна с тях, да се запознаем и да им изложа своите убеждения по нашите български работи.
Отиде Н. Балкански в Букурещ. Казал им и Христо Георгиев определил едно място, където да се срещнем, при условие никой да не узнае, че са се виждали с мене.
И тъй, след два дена отидохме с Н. Балкански в един хотел — и до днес не разбрах кой беше. Букурещките богати българи бяха четирима души: дядо Маринчо Бенлията от Шумен, Стефан Панзаря, казанлъчанин, Христо Георгиев, карловец, и Михаил Колони, сливненец.
Срещата ни излезе сполучлива. Познавах дядо Маринчо Бенлията от зимата. Той минаваше често по пътя Плоещ—Букурещ и оставаше на гости на Н. Балкански. Поведохме разговор за ослобождението на българите от турското иго и аз им разказах, че се готвя да замина тази пролет в Балкана. Те слушаха думите ми с внимание. Дядо Маринчо беше около шейсетгодишен, Христо Георгиев — около четиридесет и пет, Стефан Панзаря имаше петдесет, а Михаил Колони беше на петдесет и пет — шейсет. Опитвах се да ги убедя, че
203
е време веч и ние да помогнем на отечеството си и да си изпълним дълга кой както може. Тези зрели и опитни хора отговаряха с малко думи. Те ми обясняваха, че ние сами не можем да направим нищо на турците, трябвало да търсим и други средства. Казаха:
— Ние, като търговци, не можем явно да се намесваме в бунтовнически работи. Ако и да вземем участие, трябва никой да не знае.
Обещахме им, но аз поисках да узная защо се боят толкова, след като са търговци в Румания, а не в България. Тогава ми отговори Христо Георгиев:
— Вие не знаете, бай Панайоте, че ние можем да пострадаме и в Букурещ, защото политиката често се менява и румъните на часа могат да ни съсипят. Срещнете се с дядо Деше, котленеца, който имаше три-четири мушии и цяла махала къщи и дюкяни, наричаха го майор Дешу. Както ние днеска сме се събрали да помислим за България, тъй и той преди двайсет години предприе да направи нещо за България. Но като го туриха в тъмницата и по хайдушки начин му отнеха гражданските права, бедният, едвам се спаси от затвора. Наистина — каза господин Георгиев — аз не се боя толкоз, защото вземаме мерки да не ни разберат. Ние ще работим със Сърбия, да съединим техните и нашите сили, та дано тогава да направим нещо.
На тез негови думи отговорих, че аз миналата пролет съм дошъл от Сърбия и зная, че сърбите за сега нищо няма да предприемат, защото турските гарнизони седят в крепостите Белград, Шабац, Смедерово, Сокол и Адкале. А Сърбия още никак не е уредена вътрешно.
— За това не се бой — отвърна господин Христо, — вие не сте посветени в тайните на кабинетите, това е наша работа. Ние ще пратим хора в Белград и ще работим.
— Работете, както намерите за добре, а на мене дайте да купя пушки и да замина за Балкана.
Господин Христо даде на Н. Балкански сто лири турски и се разделихме. Отидохме с Балкански на мушията и взехме да приготовляваме каквото трябваше за четите. Купихме калъпи за леене на куршуми, имахме и барут още от зимата, момчетата започнаха да правят фишеци. Всичко беше готово.
Прескочихме пак с Н. Балкански до Букурещ. Срещнах се с дядо Маринчо Бенлията и му казах, че желая да говоря с господин Христо. Искаше ми се да увещая търговците да купим поне хиляда или две хиляди пушки. Вечерта се срещнахме с Христо в дома на дядо Маринчо. Започнах да ги убеждавам, че ако стане бунт в България, ще ни трябват по-
204
вече пушки. Господин Христо мълчеше и ме гледаше в очите. Най-после започна да говори:
— Не, бай Панайоте, не може, ви казвам. Да не мислиш, че аз не мога да намеря пари за тез две хиляди пушки? Но кажи ми, где ще ги турим, как ще ги купим? Всичко ще се узнае, нищо няма да направим. Аз мога да намеря до петстотин хиляди жълтици, но с това само ще съсипем народа. Без вънкашна сила да помага, не можем. Вие си идете това лято и употребете всички средства да не допущате бунт да стане. А ние ще се помъчим, дано оправим със Сърбия. Сетне ще се търсят пари за всичко.
Макар че тайно се работеше, в България се разпръскваха големи лъжи: че уж това лято много чети щели да минат от Влашко. Ето че пристига от Сливен моя приятел Атанас Хаджи Добрев. Минал нарочно през Казанлък, Шипка, Габрово, иде при нас на мушията да ме пита колко чети ще минат и как стои работата. Казах му всичко вярно: че не ще има бунт, въпросът е само да се вдигне шум около нашето бъдещо освобождение. А моят приятел Атанас ме уверяваше, че стига да минат повече чети в Балкана, те щели да се присъединят към нас. Атанас Хаджи Добрев се върна в Сливен. Но щом ние пристигнахме в Сливенския балкан, същият Атанас, когото наричахме Гарибалди, забягна в Цариград и вече не го видяхме. Такива са обещанията на много наши българи.
И тъй, дойде пролетта на 1867 година. Аз бях готов. Дадох що трябваше на Филип Тотю, с когото се бяхме уговорили още от зимата, и той замина за Зимнич, от където щеше да премине в Свищов и от там — в Балкана, на уреченото място. Поканих и Хаджи Димитър и Караджата, но те отказаха — трябвало още да се приготвят.
Ходихме с Н. Балкански край Дунава да прегледаме местата за минаване. Одобрих мястото под Тутракан. Но къде да престоим един ден с толкова хора? Оказа се, че наблизо имал мушия нашият Христо Георгиев. Мушията се казвала Улмени, до Дунава. Но и там няма поляна, където да се престои, докато се намерят каици за преминаването на отсрещния бряг. Все пак имаше дълги купни от плява, момчетата можеха да се скрият между тях.
Върнахме се с Н. Балкански на неговата мушия. На Раковски нищо не казахме. Съобщихме му само, че се готвим, но не стигат пушките. Той, бедният, макар и болен, съобщи, че щял да отиде в Браила, от където се надява да донесе пушки и пари. Впрегнаха му файтона и замина. А ние на другия ден натоварихме три коли с всичко приготвено —
205
и оръжие, и дрехи — и отидохме на Улмени, на Христовата мушия. Дошъл беше и Христо Георгиев, за да ни изпрати. Но каици нямаше. Насам търсим, нататък — няма.
Най-сетне Н. Балкански реши да мине в Тутракан и да намери каици. Щеше да каже, че му трябвали, за да пренася крадена сол в турско, без мито. Такива работи често се вършеха тогава. Отива Балкански в Тутракан, намира рибари каикчии, уславя ги по шест турски лири само за да пренесат солта и да я захвърлят на турския бряг. Но в това време го надушила полицията и започнала да разпитва. За късмет, питали Никола Барбата, приятел на Балкански. Барбата известява Балкански да бяга и той слиза на Дунава. Но няма как. В това време един турчин рибар излизал из Дунава да продава голяма чига. Балкански го замолил да го пренесе в Румания, че имал бърза работа. Турчина отговорил, че първо ще си продаде рибата, пък тогава ще го кара. Никола Балкански обяснил, че взема и рибата, дал му и повече пари, само по-скоро да го превози.
Пристигна Балкански в Улмени и разправа как за малко не го хванали турците. Пазарил каиците за девет вечерта. Казах на момчетата да бъдат готови, но реката беше придошла, блатата на много места бяха заляли. Потеглихме за Дунава, газихме тук-там до колене из блатата, аз се катурнах напред, дръннах се в една дълбока яма до пояс. Иван Паршевски, който беше до мене, ме.улови за ръкава и ме изтегли. Стигнахме реката, ето ги и каиците. Вместо сол, нахвърлиха се момчетата вътре. Балкански и още един, с когото ни изпращаха, се сбогуваха с нас, пожелаха ни добър път и сполука. Един влах се обади:
— Нали сол носим, какви са тез хора?
— Не бой се — думам. — Това са момчетата, дето ще вардят солта да не я вземат турците контрабанда.
Каикчиите видяха каква е работата, но нямаше какво да правят. Стори ми се че за десет минути преминахме Дунава до турския бряг. Но водата беше висока, каиците задираха отдолу по нещо, а то били върховете на върбалаците, заляти от Дунава. Боях се да не налетим на турска стража и да не се уплашат каикчиите, че да се върнат обратно. Чаках само веднъж да стъпим на сухо и тогава нашият добър приятел Н. Балкански щеше да се отърве от едно тежко бреме, което му тежеше и рискуваше да го опропасти. Защото, стига да искаха, румъните можеха да му направят пакост, макар че уж се работеше тайно. Но хитрият Балкански, дордето се бавехме да търсим каици, разгласи, че уж бил пазарил някои хора, които дошли от турско да му работят. Оставил ги там, в Улмени, но те избягали. И след нашето заминаване той заявил на румънските власти такива хора, където и да се
206
яват, да ги уловят и му ги предадат. Това беше, в случай че стане нещо, защото селяните в Улмени ни виждаха два-три дни из селото. Но не се случило нищо.
И тъй, с божията воля стъпихме сполучливо в нашето премило отечество България.