[[
Галерия
от факсимилета.. ]]
ПРЕДГОВОРЪ
Навършватъ тридесеть години отъ мѫченическата смърть на първия синъ на
Македония, апостола и революционера Пере Тошевъ. Тридесеть години македонскиятъ
Раковски чака своето животоописание. Тридесеть години името и дълото му стоятъ
обвити отъ мрака на забвението. Нѣколкото кратки статии излезли досега, далечъ
не даватъ вѣрна представа за сѫщината на неговата апостолска дейность, за
величието на подвига му.
Предлаганите страници съвсемъ не обхващатъ всичко, каквото трѣбва да се знае за
Пере Тошевъ. Тѣ сѫ скроменъ опитъ да изяснятъ онѣзи мигове отъ живота на голѣмия
революционеръ, които сѫ почти неизвестни. Тѣзи страници не биха видѣли бѣлъ
свѣтъ, ако не идватъ да задоволятъ една насѫщна нужда—да изяснятъ на широкитѣ
народни кръгове кой е Пере Тошевъ.
Пѫтувамъ като фелдфебелъ-школникъ да заема длъжностьта си полкови лѣкарь въ гр.
Битоля. Южно отъ Прилепъ, първата гара е наименована „Пере Тошевъ”. Мнозина
четатъ: старитѣ, съ християнско смирение, свалятъ шапкитѣ си, младитѣ се
спогледватъ въпросително . . .
Нѣколко седмици преди това М-вото
6
на
желѣзницитѣ запитва насъ, потомцитѣ на Пере Тошевъ, да съобщимъ данни изъ живота
му.
Къмъ
края на 1941 год. селата Мързенъ и Фаришъ—Тиквешко, водятъ разпаленъ споръ, кое
отъ селските училища да носи името на апостола. Налага се учительтъ на с.
Фаришъ, събуденъ троянски българинъ. Той заявява, че въ с. Фаришъ почиватъ
коститѣ на апостола и кръщаването на фаришкото училище на негово име, ще бѫде
най-добрия незиданъ паметникъ на революционера-просвѣтникъ.
Въ тая
насока— да измъкна образа на Пере Тошевъ изъ забравата, мисля че постигамъ
значителенъ успѣхъ. Написахъ животоописанието му по споменитѣ на близкитѣ и
познатитѣ му и по източницитѣ, споменати на края. Нека то напомня на иднитѣ
поколѣния за великитѣ имъ дѣди, нека ги рѫководи въ наросополезната имъ
дейность, докато се яви пъленъ и изчерпателенъ трудъ, за първия синъ на
борческа, вече свободна Македония.
с.
Фаришъ—Тиквешко
Пролѣтьта 1942 год.
Д-ръ
СВѢТОЗАРЪ ТОШЕВЪ
гр.
Прилепъ, героично минало.
Въ
североизточната часть на китното Пелагонийско поле, прочуто още отъ римско време
поради своето плодородие, почти въ подножието на възпѣваната Бабуна и
легендарната Селечка планини, се гуши стариятъ и прочутиятъ български градъ
Прилепъ. Близостьта на високитѣ планини и богатството на полето създаватъ отъ
прилепчани борци. Срѣдище на пѫтищата, които водятъ отъ най-западнитѣ и южнитѣ
български краища къмъ срѣдищнитѣ български земи, гр. Прилепъ още отъ най-древни
времена, взема живо участие въ сѫдбинитѣ на българския народъ.
Легенди и повѣрия говорятъ, че тукъ сѫ били последнитѣ дни на най-борческия и
епиченъ български царь Самуилъ. Старци разказватъ, че тукъ Самуилъ е видѣлъ
безбожно ослѣпенитѣ свои войски и въ скръбьта си, като не е могълъ да понесе
тежката загуба, склопилъ за винаги очи.
Наближаватъ днитѣ на турското робство. Надъ родната земя, висятъ черни, страшни
облаци. Напразни сѫ усилията на последния български царь Шишманъ да спаси
частици отъ отечеството ни. Изкупителна жертва става сестра му Мара, хубавата
бѣла българка. Султанскитѣ дворци, разкошътъ въ тѣхъ, не я съблазнязатъ. Въ
душата ѝ, съ всѣки изтекълъ божи день, разраства тѫгата по поруганата Христова
вѣра. Като не може да понася повече позора и тежкиятъ животъ въ
8
султанския харемъ, тя заболява. Султанътъ, за утеха, ѝ подарява управлението на
цѣлата планинска мѣстность на „Селечка”, заобиколена отъ три страни отъ р.
Черна. И до днесъ тази планинска мѣстность населението нарича „Мариово”. Това
име му напомня за страшнитѣ дни, за епичнитѣ борби на българскитѣ царе, за
твърдостьта, съ коята Мара брани своята вѣра и българското име. А Марковитѣ
кули, катъ волни орли, кацнали по скалиститѣ височини на Бабуна, сѫ живиятъ
паметникъ на това героично минало.
Старитѣ манастири въ околностьта и черквитѣ въ с. Варошъ (стариятъ гр. Прилепъ)
сѫ огнищата, кѫдето се е пазела българската вѣра и писменость. Въ тѣхъ
българската вѣра и писменость не сѫ загасвали нито за единъ мигъ презъ тежкитѣ
дни на петвѣковното двойно робство. Кога по-силно, кога по-слабо, искритѣ на
тѣзи огнища сѫ освѣтявали на народа пѫтя къмъ свобода и щастливи бѫднини...
Въ
този героиченъ български градъ се раждатъ двамата най-велики сина на Македония:
черковникътъ, духовниятъ пастиръ Методи Кусевъ и апостолътъ, просвѣтникътъ,
революционерътъ Пере Тошевъ. Градъ Прилепъ е първиятъ македонски градъ, кѫдето
копнежътъ на македонскитѣ българи за свобода добива своя организиранъ видъ. Тукъ
Пере Тошевъ основава първиятъ революционенъ комитетъ и поставя началото на В. М.
Р. О. презъ 1893 год. — годината — начало на кървата революционна борба....
9
Чакревци.
Десеть
години по-рано гр. Прилепъ е свидетель на страшна кървава драма. На връхъ
Великдень на 1883 г., всрѣдъ града бива избита четата на „Чакревци”. Кои бѣха
тѣзи „Чакревци”? Що ги бѣ принудило къмъ въорѫжена съпротива на султанския
режимъ? Бѣха ли тѣ носители на нѣкаква революционна мисъль и дѣло? Не! Те бѣха
македонски харамии, които, засегнати въ личния животъ отъ своеволията на
властьта или следъ кърва разплата, бѣха хванали гористата снага на „Селечка”.
Тѣхната дейность се изразява въ убийства на лица проявили се съ голѣми
издевателства надъ невинното българско християнско население... Но тѣ бѣха
удобна срѣда, върху, която семето на бунта би дало богатъ, изобиленъ плодъ....
Отъ тѣхъ биха излѣзли добри революционери, работници на организирана борба за
свобода.
Около
1883 г. Чакревци бѣха започнали да проявяватъ вече осмисленъ и почиващъ на
организирани начела, харамийски животъ. По това време Пере Тошевъ е въ връзка съ
тѣхъ. Тѣ мислятъ еднакво—да започнатъ смислена революционна борба....
Пере
Тошевъ пѫтува да следва въ Солунъ. Прилепски търговци му даватъ вързопчета съ
пари, които да предаде на тѣхни близки. Пере Тошевъ и другаритѣ му, изъ пѫтя за
Градско, биватъ причакани отъ Чакревци и „обрани”. Чакревци се сдобиватъ съ
необходимитѣ срѣдства за
10
борбата... Ако да не бѣше печалниятъ имъ край презъ пролѣтьта на 1883 год,
Македония, десеть години по-рано, щѣше да има своята революционна борба.
Въ
Пловдивъ и Асеновградъ.
Пере
Тошевъ е роденъ въ гр. Прилепъ презъ 1865 год. отъ видни и богати родители.
Произходътъ на неговитѣ дѣди се губи нѣкѫде изъ Дебърско. Напуснали бащина
стреха поради арнаутски издевателства, прадѣдитѣ му отначало се заселватъ въ с.
Варошъ, а отъ тамъ въ гр. Прилепъ. Кѫщата, въ която се е родилъ Пере Тошевъ, е
още запазена. Сега тя е обърната на ханъ. Първоначалното си образование Пере
Тошевъ е получилъ въ родния си градъ. Гимназия е следвалъ въ гр. Солунъ, въ
времето, когато тамъ учителствували най-видни педагози, писатели и политически
деятели. Скроменъ и съсредоточенъ въ себе си, Пере Тошевъ не прави впечателение
на борческа природа, докато, съвсемъ неочаквано, при единь обискъ, турцитѣ
залавятъ у него запретена българска христоматия на Величковъ—Вазовъ. Изключватъ
го отъ Солунската гимназия и той заминава за Пловдивъ, кѫдето презъ 1884 год.
постѫпва ученикъ въ тамошната мѫжка гимназия.
Сѫщата
1884 г. Пере Тошевъ замисля основаването на македоно-одринска революционна
организация. Въ тази насока въ Пловдивъ и Асеновградъ той има значителенъ
успѣхъ.
11
Панайотъ Сребревъ, секретаръ на първия асеновградски революционенъ комитетъ,
разказва, че презъ м. априлъ 1884 год. по внушение на Пере Тошевъ е билъ
основанъ въ Асеновградъ таенъ революционенъ комитетъ за освобождаването на
Македония и Одринско Пере Тошевъ е билъ представляванъ отъ македонския българинъ
Спиро Костовъ, тогава житель на гр Плоадивъ. Спиро Костовъ тогава се е
подписвалъ „Караджата”
Събранията ставатъ въ сградата на сегашната Асеновградска гимназия и въ дома на
Хр. Драголовъ. Първитѣ подведени подъ клетва лица сѫ:
1.
Костадинъ Балтовъ, още живъ отъ Стрелча, сега житель на гр. София.
2.
Панайотъ Сребревъ, житель на Асеновградъ, още живъ, п. адвокатъ-ходатай.
3.
Георги Ковачевъ, починалъ, отъ Асеновградъ.
4.
Никола Крьстевъ, отъ с. Караджово, Асеновгродско, учитель, починалъ.
5.
Герасимъ Старчевъ, отъ гр. Сопотъ, учитель, починалъ.
6.
Христо Драголовъ, отъ Асеновградъ, търговецъ, сѫщо починалъ.
7.
Георги Милевъ, отъ Асеновградъ, търговецъ, починалъ.
Така
основания комитетъ си поставя за цель да събира срѣдства и орѫжия и да изпраща
чети въ Македония и Одринско. Този комитетъ е билъ ревизиранъ презъ 1884 г. м.
юлий, следъ Петров-
12
день,
отъ Пере Тошевъ. Той пристигналъ вѣ Асеновградъ придруженъ отъ Владим. Кусевъ,
разгледалъ книжата, питалъ за събраното орѫжие и следъ като привършилъ работата
си, разходилъ се съ комитетскитѣ хора въ мѣстностьта „св. Петка”. Вечерьта Пере
Тошевъ е пренощувалъ въ града и на другия день си заминава за гр. Пловдивь.
Новооснованиятъ комитетъ въ Асеновградъ функционира до 1885 год. като
макед.-одринска революц. организация. Презъ 1885 г. Пере Тошевъ влиза въ връзка
съ Захари Стояновъ. Двамата се разбиратъ и решаватъ да промѣнятъ вида на
Асеновградската революционна организация, отъ организация за освобождаването на
Македония и Одринско, въ организация за съединението на северна съ южна
България. Въ тази промѣна на разбиранията значителна роля играе и Иванъ
Андоновъ. Освобождението на Македония се отлага за по-благоприятни времена.
Презъ
1885 год. Южна България кипи отъ трѣскава работа по подготовката и
осъществяването на съединението съ Княжеството.
По
въпроса за съединението, водачитѣ на южна България се раздѣлятъ на две.
Съединиститѣ сѫ за бавни, умѣрени действия. Групата на Захари Стояновъ, ветеранъ
отъ Априлското възтание, си поставя за цель да свали румелийското правителство
съ сила и да присъедини южна България къмъ свободното Княжество. Скоро групата
взема облика на революционна организация. На едно тайно събрание въ с.
Дермендере
13
(сегашното Фердинандово) презъ м. юлий 1885 г. съзаклетницитѣ решаватъ да
обявятъ съединението чрезъ революция. Възстанието избухва на 6 септемврий 1885
год, и обявява съединението на южна съ северна България. Този день Пере Тошевъ,
съ другаритѣ си, има за задача да заеме пощата въ гр. Пловдивъ. Тази задача тѣ
изпълватъ безупрѣчно.
Асеновградскитѣ
революционери, снимани следъ съединението.
Когато
започва Сръбско-българската война на 2. ноемврий 1885 год., Пере Тошевъ
участвува като доброволецъ въ отряда „Македонски харамии” на капитанъ Паница. Въ
епичнитѣ боеве край гр.
14
Пиротъ
на 14 и 15 ноемврий 1885 год отряда на капитанъ Паница проявява нечувана
храбрость. Подъ прикритието на силенъ артилерийски огънь „харамиитѣ” завладяватъ
окончателно гр. Пиротъ, като разбиватъ и обръщатъ въ бѣгство цѣлата сръбска
Дунавска дивизия. Пере Тошевъ се сражава съ голѣма самоотверженость като опитенъ
боецъ, за което бива награденъ съ ордена за храбрость.
Успѣхътъ на съединението и споменитѣ за героичнитѣ подвизи на „Македонскитѣ
харамии” край Пиротъ дозакрѫглятъ зародилата се у Пере Тошевъ преди две години,
при срѣщата му съ Чакревци, идея за създаване на обща Македоно-одринска
революционна организация. Въ тази насока Пере Тошевъ и другарьтъ му Андрея
Ляпчевъ биватъ напѫтвани отъ тѣхния по-възрастенъ и съ богатъ революционенъ
опитъ другарь Захари Стояновъ.
Въ
периода 1885 год. до 1850 год. Пере Тошевъ, заедно съ другаритѣ си, устройва
наново редица тайни съвещания изъ Пловдивскитѣ села. Една такава срѣща станала
въ с. Бачково—Асеновградско. Пере Тошевъ, Андрея Ляпчевъ, Лепавца и другаритѣ
имъ, се били събрали подъ „старата круша” край селото. Взематъ решение
организирването на македоно-одринскитѣ роби да започне отъ долината на р.
Чепеларска (р. Чая), като отъ тамъ се проникне къмъ Одринско и Македония. Въ
последствие, направенитѣ проучвания въ Чепеларско, показватъ, че тамъ не е
удобно да се
15
работи
на революционна основа. Ето защо презъ 1890 год. двамата вѣрни другари Пере
Тошевъ и Андрея Ляпчевъ обикалятъ Македония съ разузнавателна цель. Обиколката
си тѣ завършватъ обнадеждени, съ повишено самочувствие. Въ Македодония тѣ
намиратъ будно борческо население годно да прегърне идеитѣ и методитѣ на
революцията и да се жертвува за тѣхъ, когато нуждата наложи.
Начало
на организацията. Първи революционни комитети. Аграрниятъ въпросъ
Презъ
1892-93 год. Пере Тошевъ е учитель въ родния си градъ Прилепъ. Тукъ той
пристѫпва внимателно къмъ изпълнение на своитѣ революционни замисли. Съ
недостижимо умение и внимание, Пере Тошевъ подбира бѫдещитѣ революционни
работници, разкрива имъ великата тайна и ги заклева въ света служба на
освободителното дѣло.
Тукъ,
въ Прилепъ, той основава презъ 1893 г. първия македонски революционенъ комитетъ,
родоначалника на В. М. Р. О. Прилепчани първи издигатъ знамето на бунта и
свободата. Първо въ Прилепъ млади и буйни глави, решени да умратъ даватъ клетва
предъ олтаря на отечеството да му служатъ вѣрно и безкористно съ всички сили. Въ
първия революционенъ комитетъ влизатъ прилепчанитѣ: Георги Пешковъ, Ицко
Карамбулевъ, Йорданъ п.Костадиновъ (Коминарниковъ), Панту Кондорбей. Съ Пере
Тошевъ е близъкъ и Ицо Гавазовъ -
16
възпитаникъ на Чакревци. Пере Тошевъ подбира дѣлови люде, които безъ колебание,
ще изпълняватъ повелитѣ на революцията. Той мечтае да създаде революционери въ
европейски смисъль на думата. Гьорче Петровъ разправя какъ Пере Тошевъ желае „да
изпрати хора въ Европа, за да изучатъ бомбаджилъка, та съ него да съборимъ
Турция.”
Следващата учебна година Пере Тошевъ учителствува въ гр Скопие. Въ Скопие той
продължава своята учителска и революционна дейностъ, по предначертания си планъ.
Преди да напустне града, той дочаква Христо Матовъ, комуто да предаде комитета и
да го запознае съ мѣстнитѣ работници. Това говори, че Пере Тошевъ и Христо
Матовъ сѫ се разбрали по-рано. За съжаление, твърде оскъдни сѫ сведенията за
учителската и революционата му дейность въ гр. Скопие. По-изобилни и точни
сведения има за дейностьта му въ Битоля презъ 1894/95 год. Тукъ Тошевъ
продължава да сѣе семето на революцията заедно съ Гьорче Петровъ сѫщо отъ
Прилепъ.
„Гьорче Петровъ отначало се увлича въ борбата противъ гръцката пропаганда и
ревностно събира материали върху географията на Македония. Гьорче Петровъ е
по-общителенъ отъ Тошева и необикновено ловъкъ агитаторъ, особено между еснафа.
Съ своя силенъ и оригиналенъ умъ той после играе ролята на духовенъ вождъ и
теоретикъ на революцията.”
Съ
право А. Страшимировъ нарича Пере Тошевъ съвестьта на организацията, а Гьорче
Петровъ — ра-
17
зумътъ. Отъ тукъ Тошевъ и Петровъ ставатъ нераздѣлни. Въ последвалитѣ идейни
борби Гьорче винаги подкрепя и допълва идейнитѣ насоки на Пере. Тѣ оставатъ
приятели до последния день на Пере.
„Благодарение на Тошева и Петрова организацията въ Битоля се поставя на здрави
основи и се развива бързо, при сътрудничеството на цѣла редица новопокръстени
сили, като: Георги Пешковъ, прилепчанецъ, отъ героичното семейство Пешковци;
Григоръ Попевъ, сѫщо прилепчанецъ, търговецъ: Анастасъ Лозанчевъ, фотографъ; Я.
Кецкаровъ, отъ Охридъ, учитель; дяконътъ Тома Николовъ, отъ с. Вранещица,
Кичевско; Христо Чемковъ и Войденъ Бърдаревъ, учители и др.”
Сѫщата
година въ Битоля идва и Даме Груевъ. Споредъ Хр. Силяновъ, отъ трудоветѣ на
който сѫ направени горнитѣ извадки, въ Битоля двамата голѣми сина на Македония
сѫ се споразумѣли напълно, като сѫ уеднаквили своитѣ разбирания и начини за
борба. Самъ Груевъ казва: „Тошевъ бѣше единствениятъ, съ когото бѣхъ по-интименъ
и съ когото се разбирахъ.” Споредъ К. Шапкаревъ и Петъръ Ацевъ, Пере Тошевъ по
онова време, едва ли не е иронизиралъ революционната дейность на Даме Груевъ.
Д-ръ Христо Татарчевъ твърди, въ споменитѣ си, че Тошевъ, по това време, е
отбѣгвалъ Груева.
Разрастнала се и взела вида на революционна, организацията започва издаването на
първия таенъ хектографиранъ органъ „На орѫжие.” Редакторъ е билъ Гьорче Петровъ
при помощьта на
18
Перевитѣ племенници. „На орѫжие” излиза деветь пѫти и е разпращанъ въ
тридесеть-четиридететь броя. Скоро организацията замисля смели действия.
Предстои разрешаването на аграрния въпросъ. За Пере Тошевъ е ясно, че за да
спечели за борбата македонскитѣ роби, той трѣбва да ги обезпечи материално.
Какво е положението въ Македония преди появяването на организацията? Въ това
време сѫществува типиченъ феодализъмъ. Турцитѣ сѫ почти единственитѣ
земевладѣлци. Бедното християнско население работи по бейскитѣ чифлици, като
слуги и ратаи. Това тежко положение на населението създава най-голѣми грижи на
основателитѣ и рѫководителитѣ на организацията. Тѣ чувствуватъ, че единъ човѣкъ,
който е постоянно нахокванъ отъ своя господарь, който за корица хлѣбецъ превива
гръбнакъ, е неспособенъ за борба. Не само това. Тѣ знаятъ, че постоянния допиръ
на роба съ поробителя води къмъ предателство. Тѣ знаятъ, че гладниятъ стомахъ не
е за възвишената борба, която му се проповѣдва. Затова тѣ гледатъ на първо време
да разрешатъ въпроса за земевладението. И го разрешаватъ. Поголовното избиване
на селскитѣ турски земевладѣлци дава възможность на вчерашнитѣ слуги и ратаи да
се почувствуватъ господари на земитѣ, които обработватъ Така, безъ много
теоризиране, а само съ добра воля и чиста съвесть е разрешенъ най-болния въпросъ
на времето въ Македония. И чудото става... Почувствувалъ се стопанинъ въ тихия
семеенъ кѫтъ, почувствалъ кесията си
19
напръщяла отъ пари, македонецътъ — робъ последва своитѣ учители...
Следъ
Битоля Пере Тошевъ учителсгвува въ Солунъ. Навредъ той е учитель и
революционеръ, който се проявява като даровитъ организаторъ и прикрива твърде
умѣло своята революционна дейность. Идеалистъ и мечтатель, малко затворенъ въ
себе си, Пере Тошевъ спечелва дълбоката обичь на населението съ горещата си душа
и чрезъ нея решава всички недоразумения, възникнали въ организацията. На
освободителното дѣло, той служи съ нечувана преданость, готовъ всѣки мигъ на
изкупителна саможертва. Влюбенъ въ дѣлото до фанатизъмъ, той издига добруването
на македонскитѣ българи въ свое рѫководно начало въ по-нататъшния си животъ.
Заточение.
Презъ
1901 г Пере Тошевъ и племеникътъ му Коце Тошевъ биватъ арестувани и затворени
поради предателството на единъ гевгелийски революционеръ-работникъ. По това
време навсѣкѫде изъ Македония аферитѣ следватъ една следъ друга. Презъ тази
година тѣ започватъ съ една отъ най-шумнитѣ — Солунската афера. Тази афера е
предвестникътъ на множество афери и сблъсквания навсѣкѫде изъ македонската земя.
Отначало турцитѣ не сѫ предполагали, че въ лицето на Пере Тошевъ хващатъ опасенъ
и важенъ „комита”. Изправятъ го предъ сѫда, който го изпраща
20
заедно
съ много други революционери, на доживотенъ затворъ и заточение въ Подрумъ кале,
Мала Азия. Въ България общественото мнение следи съ затаенъ дъхъ тия паметни
процеси. Европа тръпне отъ ужасъ и възторгъ, предъ нравственото величие на
македонскитѣ водачи, а турцитѣ предчувстватъ наближаващата Илинденска буря. Въ
Подрумъ кале заточеницитѣ сѫ подложени на постояненъ тормозъ и страшна мизерия.
Но това не сломява тѣхния борчески духъ. Тамъ, далечъ отъ „свидна родина”, тѣ
повтарятъ революционната си клетва и очакватъ деня на своето завръщане, когато
ще могатъ съ нови сили, „съ докраенъ жарь”, да ѝ служатъ отново. Блѣнуваниятъ
день на освобождението имъ не закъснява. Презъ 1902 год. амнистията засѣга
всички заточеници въ Подрумъ кале. Пере Тошевъ се завръща въ България и отъ тамъ
въ Македония, кѫдето продължава роволюционната си дейность и води полулегаленъ
животъ.
Смилево — „македонското Оборище”. Преустройство на организацията следъ
възстанието и борба съ сърбоманитѣ.
Цѣла
Македония е обхваната отъ възстаническа треска. Апостоли, чети, куриери
кръстосватъ навредъ робската македонска земя и привършватъ последнитѣ
приготовления за възстанието. Ставатъ редица революционни конгреси, докато
най-сетне се стига до решението за общо възстание. На
21
едни
отъ тѣзи конгреси Пере Тошевъ участвува, на други не. На Смилевския конгресъ
Пере Тошевъ се очертава като защитникъ на партизанската четническа борба. Кое го
принуждава да е противъ обявяването на общо масово възстание? Е ли той
малодушенъ? Не! Той се опасява да не би организацията, изтощена въ едно общо
масово възстание да се окаже въ последствие негодна да отстоява напора на
сръбскитѣ и гръцки чети, появили се по това време на границитѣ на Македония.
Подобно на Младена отъ „Кървава пѣсень”, който на „Оборище” се опълчва смѣло
срещу Войводата и му заявява, че народътъ е властникъ на сѫдбинитѣ си, така и
Пгре Тошевъ, предвиждайки тежкитѣ последици за организацията и за Македония, се
противопоставя на онѣзи, които желаятъ широки пълномощия... Априлското и
подготвящото се Илинденско възстание, Пере Тошевъ схаща като идилии, които
носятъ само нещастия, кърви и пепелища.
„Ние
приличаме на заредена бомба отъ предстоящия трѣсъкъ на която Европа тръпне,
гръмнемъ ли, Европа ще види силата ни и скоро ще забрави”.
Колко
предчувствия, колко голѣмъ революционенъ опитъ се крие въ тѣзи му думи!
Постояниятъ тормозъ, макаръ и по-слабъ, е по-цененъ, по-плодоносенъ, отъ
мигновения и ефектенъ тормозъ. Пере Тешевъ не бѣ разбранъ! Той стига късно на
Смилевския конгресъ и го заварва при взети вече решения, когато конгреса
приключва дейностьта си. Пере Тошевъ не заема оставеното му мѣсто въ централния
щабъ на въз-
22
станието. Прилеско, Велешко, Кичевско и Тиквишко сподѣлятъ Перевитѣ разбирания и
взематъ участие въ Илинденското възстание само съ партизански отряди. Това тѣ
сторватъ за да помогнатъ на възстаналитѣ братя и да докажатъ, че поставятъ
единството на организацията надъ личнитѣ разбирания. Веднажъ, правилно или не,
взето решението за възстание, тѣ му се подчиняватъ въ името на единството на
организацията. Въпрѣки, че отказва да заеме мѣстото си въ централния щабъ Пере
Тошевъ взема участие въ възстанието, като рѫководи действията на въорѫженитѣ
чети на Мариовския революционенъ районъ. Тошевъ се сражава храбро като старъ
боецъ. Въ другитѣ революционни райони, най-вече въ Битолския, възстанието
избухва масово, и въпрѣки героизма, саможертвата, пепелищатата и потоцитѣ отъ
кръвь, не донася дългоблѣнуваната свобода. Подобно сладостенъ сънь, свободата
обвива въ топлитѣ си прегръдки за повече отъ три месеци възстаналитѣ роби, за да
ги остави, съ идването на зимата, гладни, голи и боси — безъ подслонъ и безъ
хлѣбъ. Все пакъ Илиндень остава най-свѣтлиятъ, най-възторжениятъ,
най-легендарниятъ епизодъ въ борбата на македонскитѣ българи за свобода и
човѣшки правдини. На Илиндень македонскитѣ българи доказватъ, че сѫ готови да
изгорятъ въ пламъка на собственитѣ си домове, но да живѣятъ свободни!
23
Нещастниятъ изходъ на възстанието не отчайва Пере Тошевъ. У него още по-силно
залѣга убеждението, че организационнитѣ сили трѣбва да се пестятъ. Завидни сѫ
усилията, съ които Пере Тошевъ работи, следъ възстанието, за възобновяване на
революционната организация. Той остава въ Прилепения революционанъ районъ съ
другаритѣ си Гьорче Петровъ, Георги Пешковъ и Петъръ Ацевъ, като съ това повдига
духа на населението и запазва имената и престижа на водачитѣ.
Убеденъ въ правотата на своитѣ нови възгледи, върху които трѣбва да се преустрои
организацията следъ възстанието, Тошевъ ги отстоява съ нечувано постоянство. Въ
този възстановителенъ периодъ за организацията, схващанията и дѣлата му сѫ
ненадминати по замисъль, самоотверженость и изпълнение. Съ право обвиватъ името
му съ славата на обновитель на революционната организация. На възстановителнитѣ
конгреси въ Кръстецъ, Трояци, и Бѣловодица, Прилепско, той слага преустройството
на организ. на револ.-просвѣтни начала. Пере Тошевъ изтъква, че културната
дейность трѣбва да върви успоредно съ революционната. Той ратува учителството да
се отдръпне отъ революционната борба и да посвети усилията си само въ полето на
науката и културното повдигане на народа. По този начинъ ще се спести излишното
изразходване на интелигентни сили. Въ тѣзи му мисли и идеи гласътъ на учителя се
смѣсва съ гласа на апостола и революционера.
24
Тъкмо
по това време „Порѣчието” е вече загубено за организацията. Тамъ вълнѣятъ
сърбоманскитѣ чети. Даме Груевъ е на мнение да имъ се противопостави съ орѫжие.
Пере Тошевъ прави последни усилия да отклони сърбоманскитѣ войводи отъ погрѣшния
имъ пѫть и да ги приобщи и спечали за организацията. Той не се поколебава на
нѣколко пѫти да отиде въ тѣхнитѣ села и да настоява за опомняне... Паметна ще
остане срещата му съ Григоръ Лямевъ: Даме е плененъ отъ сръбския войвода
капитанъ Тренко. Известяватъ на Пере. Пере веднага се явява при Григора, който,
като го вижда, просълзява се и го пригръща. Следъ два дни Даме е освободенъ и
предаденъ на Пере. Но види се убедителностьта на сръбското злато е била много
по-силна отъ думитѣ на апостола Пере Тошевъ.
Хуриетътъ — просвѣтна дейность.
Наближаватъ днитѣ на младотурския превратъ презъ 1908 год. Македонскитѣ войводи,
въ по-голѣмата си часть, се поддаватъ на внушенията на младотурцитѣ. Повѣрватъ
на тѣхнитѣ обещания. Пере Тошевъ пакъ предвижда катастрофата. Той трѫби
тревога..... Но пакъ не го послушватъ. Започва масово смъкване на четитѣ отъ
македонскитѣ планини.
Младотурскиятъ превратъ е дѣло на турската интелигенция.
25
Младотурскиять преврать е безспорно една военна революция, рожба на накипѣли
вѫтрешни сили за разкѫсване на вѫтрешния чифлигарски строежъ на Турция и за
представянето ѝ външно, като модерна държава. Но за това велико дѣло е нуженъ
широкия размахъ на великъ, гениаленъ реформаторъ.
Турската интелигенция, сплотена около организацията „Обединение и Напредъкъ”, се
оказва безсилна за голѣмото дѣло, което започва. Колеблива и консервативна, тя
скоро създава отъ младотурската власть още по-опасенъ врагъ за българското
население въ Македония. Ужаситѣ на султанския абсолютизъмъ се повтарятъ. Започва
гонение и изтезаване на легализиралитѣ се македонски войводи. Започва жестока
обезоражителна акция.
Преди
младотурскитѣ гонения Пере Тошевъ е въ Солунъ, кѫдето заедно съ писателя А.
Страшимировъ и Гьорче Петровъ издаватъ в „Конституционна заря” и в. „Културно
единство”. Презъ 1910/11 год. Пере Тошевъ става училищенъ инспекторъ.
Денонощниятъ му трудъ ясно свидетелствува за неговитѣ здрави просвѣтни схващания
и голѣмата му загриженость за българщината въ Македония. Многобройнитѣ му
доклади до Екзарха доказватъ, по непоколебимъ начинъ, че нему сѫ еднакво скѫпи
учителската писалка и „българската манлихера”.
26
Фатално решение.
1912
год. заварва Пере Тошевъ въ България. Въ София той живѣе въ крайна мизерия и,
въпрѣки това, не приема предлаганитѣ му за издръжка срѣдства. Той знае, че всѣка
услуга въ последствие ще се отрази на интереситѣ на революционното дѣло. Тѣзи
интереси той поставя винаги надъ личното добруване. Не сѫ липсвали дни, когато
Пере Тошевъ се е скиталъ гладенъ изъ Софийскитѣ улици, страденъ за една цигара.
По
тѣзи дни Столицата живѣе съ трепета на предстоящия двубой съ Отоманската
империя. Усилената дипломатическа дейнесть и военнитѣ подготовки предвестяватъ
настъпващата буря. Първитѣ градоносни облаци вече зачернятъ балканския
хоризонтъ. Още мигъ и тѣ ще се разразятъ въ стихиенъ ураганъ. Пере Тошевъ,
сломенъ отъ гладъ и мизерия, убитъ духомъ, поради дипломатическата подѣлба на
Македония на „спорна” и „безспорна” зони, вѣренъ на думитѣ си „нѣма по-голѣмо
щастие за мене да сложа кости въ родна земя”, бърза да си замине. Предчувствията
за печалния изходъ на сръбско-българскии съюзъ не му даватъ спокойствие. Той
вече вижда земята си въ лапитѣ на новъ и много по-кръвожаденъ владетель....
Напраздни сѫ усилията на другаритѣ му да го отклонятъ отъ фаталното решение.
Пере Тошевъ, махналъ отдавна съ рѫка на живота, отговаря: „единъ пѫтъ се умира”.
27
Смъртьта.
Ранна
пролѣть е! Надъ родната земя полъхва тихъ прохладенъ вечерникъ и леко раздвижва
едва напѫпилитѣ клони на рѣдкитѣ тополи въ дола на р. Раецъ. Рѣката,
буйна и пълноводна, шумно криволичи изъ Дрѣнова клисура. Плѣсъкътъ на пѣнливитѣ
ѝ води се слива съ тихата пѣсень на вѣтреца. Миризма на настъпваща пролѣть
изпълва свежия планински въздухъ.
(Дрѣнова клисура съ лобното мѣсто на апостола.)
Слънцето отдавна клони на западъ. Още мигъ, то ще се скрие задъ скалиститѣ
зжбери на Бабуна. Последнитѣ му лѫчи заливатъ съ обилна ярка
28
червенина цѣлата околность на изтокъ, чакь до Градско и легендарния Вардаръ.
Скоро нощьта ще раздипли тъмно було надъ цѣлата природа, унесесена въ слъдъкъ
почивенъ сънь..... На отвѫдния брѣгъ безгрижно птиче допѣва звучната си пѣсень.
По пѫтя изъ Дрѣнова клисура двамина вървятъ и спокойно разговарятъ. Само
хлопатарътъ на кроткото добиче разнася монотоненъ напѣвъ всрѣдъ заспиващата
природа..... Мисъльта, че скоро ще стигнатъ любимия бащинъ чифликъ край с.
Фаришъ, скѫсява пѫтя и го прави лекъ и приятенъ. Нищо не предвестава страшната
драма. Задъ една скала, току надъ пѫтя, турски чети сѫ устроили засада. Тѣ сѫ
заели удобно мѣсто и очакватъ своитѣ жертви. Въ мигъ зловещъ залпъ отеква въ
околнитѣ височини и замира изъ гориститѣ върхове на Селечка. Пере Тошевъ и
другарьтъ му падатъ тежко ранени.. Следъ това неприятелитѣ ги завличатъ и
доубиватъ въ близката воденица. Заравятъ труповетѣ имъ край пѫтя, отъ кѫдето,
следъ петь дни потомцитѣ на Пере Тошевъ, го пренасятъ и погребватъ въ черковния
дворъ на с. Фаришъ.
29
Гробътъ на революционера.
Тъй
завършва мѫченически на 21 априлъ ст. стилъ 1912 год. земния си пѫть апостолътъ,
революционерътъ и просвѣтникътъ Пере Тошевъ. Скроменъ зиданъ гробъ въ черковния
дворъ сега напомня на поклонника за земното му жилище. Прекоси ли човѣкъ, обаче,
Дрѣнова Клисура, Никодинска планина, Бабуна, загледа ли се въ тѣхнитѣ скалисти
хребети, или се услуша въ пѣсеньта на хайдушкитѣ гори, ще чуе споменъ или
легенда за този безсмъртникъ—герой, свѣтълъ и недостижимъ образъ на скромность и
стоицизъмъ.
Крайно
време е, величието на неговото безсмъртно дѣло да бѫде представено въ истинска
свѣтлина, а името му да се носи навредъ изъ Българската земя.....
Пере
Тошевъ е, между най-голѣмитѣ македонски дейци, най-неизвестниять. Той живѣ въ
самота и умрѣ незабелязано. Неговиять тихь и меланхоличенъ образъ е, обаче
пълень съ рѣдко и скѫпоценно очарование. У никой отъ съратниците му вѫтрешниять
животь не бть тъй чистъ, съсрѣдоточень и изобиленъ съ нравствено богатство както
у него.
Изъ
„Великитѣ сѣнки”.
С.
РАДЕВЪ
. .
. . . . . . . . . . . .
. . .
. . Та тѣ сѫ истинскитѣ—велики българи. Ние, що сме—нищо. Предъ тия български
герои — мѫченици, азъ смирено се прекланямъ! Нека бѫде свето името имъ и дѣлото,
на което тѣ служеха и и за което дадоха живота си . . . . . . . . . .
. . . . . . . . . . . . . . . . . . .
Азъ
зная, че тукъ въ Македония земята е изпила много българска кръвь. Зная, че тукъ,
на всѣка чука, всѣки ридъ и доль има безкръстни гробове, потънали въ бурени и
забрава. . . . . Отъ многото разкази, които събрахъ, разбрахъ,че друго
по-заслужило лице—герой—мѫченикъ за честь и свобода и за учебно дѣло отъ Пере
Тошевъ нѣма. Затова решихъ да изкажа, макаръ и съвсемъ малката си признателность
и отплата, а същевременно да подсетя да сторятъ това и други, като
кръстимъ—наименоваме училището на тоя безсмъртенъ герой „Пере Тошевъ.”
Това е
най-хубавия, незиданъ паметникъ, който ще мине презъ сърдцата и душитѣ на
поколѣнията. Тѣ ще произнасятъ името му съ почить и благоговение и ще повтарятъ
думитѣ на поета: „Той не умира!”
(Изъ
писмото на учителя отъ с. Фаришъ.)
КНИЖНИНА.
1) Хр.
Силяновъ—Освободителнитѣ борби на Македония т. I. Илинденско възстание.
2) Д.
Спасовъ— Записки Учение за държавата, стр. 146.
3) Ст.
Стояновъ— Записки по военна история, стр. 35 и 36.
4)
„Просвѣтно единство” — Учители — революционери, бр. 32 (256)
5)
Симеонъ Радевъ — „Великитѣ сѣнки”, 1922 г.
6)
„Свобода или смърть”—органъ на В. М. Р. О, брой 142, юний 1933 г.
7) К.
Шапкаревъ —„Стълбоветѣ на македонската революция,” в. „Обзоръ”, брой 69, София.
8) Н.
Станевъ—История на нова България стр. 50.
__________
Настоящата книжка излиза въ 2,000 броя.
Поради
причини създадени отъ войната, отпечатва се съ две години закъснение.
Приходитѣ отъ нея ще послужатъ за поставяне паметна плоча на лобното мѣсто на
апостола. —
Доставя се отъ д-ръ Свѣтозаръ Тошевъ
Асеновградъ.
