Революционни борби въ Азоть (Велешко) и Порѣчието

Ст. Аврамовъ

 

ГЛАВА VIII.

 Липса на авторитетенъ организаторъ и инструктори. Четата на Георги Сугаревъ пристига въ Велешко. Обясненията между Георги Сугаревъ и Иванъ Алябака. Отношенията между четницитѣ и населението. Прехрана и облѣкло. Обсадата на с. Стровие. Настѫплението въ Порѣчието. Отрядътъ влиза въ село Црешново. Вакханалиитѣ на сръбскитѣ войводи. Въ село Бѣлица. Връщане въ Азотъ. Пропагандата подготвя нападение. Четитѣ на пропагандата въ с. Нежилово. Пещерата при с. Нежилово. Проучване на пещерата. Страхътъ на нежиловци отъ пещерата.

 

Както се обясни по-горе, при пристигането на Григоръ Соколовъ въ Порѣчието и затвърдяването му презъ 1904 и първата половина на 1905 година, въ Велешко се развиваха междуособни борби, поради които междуособици организацията не разполагаше съ достатъчно сили, за да може да му нанесе единъ по-сериозенъ ударъ и да осуети неговата противонародна дейность.

 

Войводата Панче Константиновъ, макаръ и да бѣше младъ и идеенъ революционеръ, който ежедневно слагаше въ опасность своя животъ въ борбата срещу пропагандата, нѣмаше твърдъ характеръ и желѣзна воля, които бяха толкова необходими за единъ околийски войвода въ единъ такъвъ важенъ за организацията районъ. Вследствие на недоразумѣнията въ града и околията той стана непостояненъ въ избора на срѣдствата за борба срещу пропагандата, изгуби самостоятелностьта си, липсваше му единъ по-широкъ критерий за всестранно обсѫждание на организационнитѣ работи, като почна да води борбата срещу пропагандата на щастие. Напоследъкъ той стана извънредно флегматиченъ и изгуби самоинициативата. Той изживѣваше нѣкакъвъ душевенъ кризисъ, съвършено изостави себе си и стана играчка въ рѫцетѣ на хората, който нѣмаха ни най-елементарната отговорносгь предъ организацията.

 

Войводата Иванъ Наумовъ Алябака пъкъ бѣше почти легендаренъ герой, който се хвърляше като разя-

 

 

90

 

ренъ лъвъ въ сраженията и повличаше четници и милиция следъ себе си. Съ тѣзи си ценни качества той всѣ смутъ въ редоветѣ на пропагандата, а въ редоветѣ на организацията внесе ентусиазъмъ за борба. За съжаление, нему му липсваха тактически похватъ и широкъ замисълъ въ предприетата борба на единъ що-годе рѫководитель. Той се използуваше добре като боеви човѣкъ, но трѣбваше да бѫде постоянно направляванъ отъ единъ войвода съ по-високъ интелектъ. Той бѣше много откровенъ и не скриваше своитѣ недостатъци въ воденитѣ борби и извънредно се измѫчваше отъ това. Въ лицето на Панчо Константиновъ той виждаше своя естественъ съюзникъ, съ когото взаимно, поне отчасти, се допълваха. И Константиновъ чувствуваше нуждата отъ мощната дѣсница на Алябака. Между двамата войводи съ създадоха братски отношения, правѣха си взаимни отстѫпки и за най-дребната организационна работа размѣняха мисли помежду си.

 

Обаче, за да се свърши окончателно съ пропагандата въ тоя край, чувствуваше се нуждата отъ единъ енергиченъ организаторъ, съ по-широкъ крѫгозоръ и житейска опитность, който паралелно съ войводитѣ да отпочне борбата съ нова тактика, нови форми и методи, на когото да се даде неограниченъ мандатъ да заглуши мѣстния сепаратизъмъ и насочи усилията си за окончателното унищожение на пропагандага. Това бѣше наложително, защото велешкиятъ революционенъ районъ представляваше най-важния стратегически вѫзелъ, презъ който преминаваха почти всички чети, транспорти и кореспонденция на ВМРО за Битолския вилаетъ, а така сѫщо и почти единственъ етапъ за пренасяне на ранени и подгонени организационни деятели. Съ загубата на Бабунията и завземането ѝ отъ пропагандата, ВМРО рискуваше да изгуби базата си за действие и позициитѣ си въ югозападна Македония, понеже се лишаваше отъ своя прѣкъ каналенъ пѫть.

 

Голѣма часть отъ мѣстнитѣ дейци на организацията бѣха физически изтощени отъ денонощната непосилна работа. Мимо това, единъ следъ другъ, мнозина отъ първитѣ македонски дейци падаха по браннитѣ полета и отъ день изъ день се отлагаше, все за по-добри вре-

 

 

91

 

мена окончателната ликвидация съ сръбската пропаганда.

 

Въ тоя именно духъ велешкиятъ околийски войвода Панчо Константиновъ направи писмено изложение предъ рѫководството на ВМРО, като, чувствувайки отговорностьта, която всецѣло падаше върху него, той искаше да бѫдатъ изпратени въ негова помощь значително повече интелигентни сили. Особено едно отъ писмата му до ВМРО, съ което съобщаваше надмощието на нелегалната сила на пропагандата, бѣ доста обширно, въ което той искаше помощь и въ което той въ голѣма степень описваше трагедията, която лично той изживѣваше поради своята отговорность.

 

Организацията, предъ видъ на критическото положение на тоя районъ трѣбваше веднага да изпрати единъ авторитетенъ рѫководитель и една група интелигентни четници, като на първия възложи тежката и отговорна мисия по унищожаването гнѣздата на пропагандата въ Азотъ и Порѣчието.

 

Мнозина отъ по-виднитѣ дейци на ВМРО търсѣха подходещъ деецъ, обаче, такъвъ не се изпрати. Мнозина пъкъ не смѣеха да заематъ такъвъ важенъ и пъленъ съ отговорности постъ. Отлагайки отъ день изъ день уреждането на велешкиятъ революционенъ районъ, организациита даде възможность на пропагандата неимовѣрно да се засили и да вземе широки размѣри, налагайки се било съ злато, било съ тероръ. Ако навремето още бѣха се взели ефикасни мѣрки противъ пропагандата, Азотъ и Порѣчието не щѣха да станатъ нейна важна база за действие.

 

Битолскиятъ окрѫженъ войвода Георги Сугаревъ е отъ онѣзи мнозина скромни и предани дейци на македонското дѣло коиго умрѣха съ орѫжие въ рѫка срѣдъ вихъра на неравната борба срещу враговетѣ на потиснетия македонски робъ и върху чиито свещени кости всрѣдъ народа израстна, като изполинъ, съзнанието за революционна борба низъ македонскитѣ бранни поля.

 

Той е роденъ въ гр. Битоля презъ 1876 година отъ крайно бедни родители. Преживѣната мизерия въ голѣма степень се бѣ отпечатала по лицето му. Още въ дет-

 

 

92

 

скитѣ си години той е почувствувалъ умраза и отвръщение къмъ поробителя, а въ юношескитѣ му години тя добива все по-голѣмъ и по-голѣмъ размѣръ. Едва завършилъ IV. класъ на Битолската гимназия, поради голѣмитѣ семейни лишения, той напуща гимназията и се отдава на учителската кариера, въ която единственно намиралъ своето призвание: да буди народа и го учи, какъ да се бие и умира за свободата си. Той учителствува въ града Битоля, Битолската и Кичевска околии.

 

 

 

Войводата Георги Сугарев

Войводата Георги Сугаревъ.

 

Презъ 1901 година, недоволенъ отъ легалната си дейность, той става четникъ въ Демиръ-Хисарската чета при войводата Никола Петровъ Русински. Презъ сѫщата година, обаче той бива избранъ за членъ на рѫководното тѣло на битолската революционна организация и, за да може да изпълнява възложената му организационна длъжность, става учитель въ гр. Битоля. Но шумниятъ градъ и надмѣннитѣ ефендиета и влечуги-

 

 

93

 

тѣ около тѣхъ погнусяватъ издънъ душата на Сугарева. Градскиятъ животъ не задоволяваше възвишената борческа душа на тоя пламененъ борецъ: той напуща Битоля и съ нѣколцина другари почва нелегална дейность въ Битолска околия. Той превъзпита въ революционно съзнание своитѣ четници и, впоследствие, мнозина отъ тѣхъ станаха войводи. Той отиваше навсѣкѫде, гдето се почувствуваше нужда отъ неговата смѣла организаторска опитность. Той преброди Демиръ-Хисарско, Кичевско, Рѣсенско, Крушевско и Порѣчието. Сугаревъ извънредно обичаше да общува съ селянитѣ и по цѣли нощи да води разговори съ тѣхъ по революционнитѣ и частно-домакински тежения на дадено село. Той бѣше извънредно тихъ, спокоенъ и разсѫдливъ: обичаше да изслушва и винаги бѣ справедливъ въ своята преценка по какъвто и да било въпросъ. Каквито и конфликти да се появяваха всрѣдъ мѣстнитѣ организации, Сугаревата намѣса още въ зародиша имъ ги претѫпяваше. Той имаше твърдъ характеръ и силна воля, крайно упоритъ въ сѫжденията си и никога не отстѫпваше отъ заетото веднажъ отъ него становище по даденъ въпросъ. Той притежаваше ценни качества за единъ добъръ организационенъ рѫководитель.

 

Илинденската епопея презъ 1903 година завари Сугарева войвода въ Битолско, а презъ самото възстание той биде назначенъ горски началникъ и взема участие въ редъ ожесточени сражения, въ които тихия, скромния и винаги мълчаливъ каленъ борецъ създаде дивни легенди всрѣдъ мѣстното население. Настѫпи злополучниятъ край на въстанието, въ което мнозина смѣли борци беззаветно сложиха своя животъ предъ олтаря на свободата — малцина останаха живи. Въ Битоля и Битолско рѫководнитѣ лица на организациитѣ се намираха въ ужасно положение. Мнозина се отчаяха, обаче Сугаревъ бѣ единъ отъ първитѣ сподвижници на Даме Груева, който съ стоицизъмъ понесе грозната катастрофа. Той виждаше и чувствуваше болкитѣ народни, но той не плачеше, а съ своята непринудена блага усмивка, почна да утешава и ободрява: „Ако турцитѣ сега сполучиха да потушатъ възстанието, при другъ случай не ще могатъ да сторятъ това и ще дойде день великъ, въ кой-

 

 

94

 

то день ще изгрѣе, като зорница, лелеяната свобода на македонския народъ,” — повтаряше Сугаревъ точно така, както говорѣха нѣколцината още Дамеви другари и сподвижници. Така беззаветно той работи всрѣдъ народа и подържа духа му до края на 1904 година, когато, поради голѣмо физическо изтощение, бѣ принуденъ да се прибере на почивка въ България.

 

На 25. августъ 1905 година пристигна въ село Орѣше, заедно съ 28 членната си чета, битолскиятъ окрѫженъ войвода Георги Сугаревъ. Неговото пристигане внесе голѣмъ ентусиазъмъ срѣдъ четницитѣ и населението. „Сугарето пристигна” — се носеше новината отъ уста въ уста. Ние — малчуганитѣ— отъ своя страна чувствувахме и разбирахме желанието на народа да види пристигналия войвода и радость бликаше въ душата ни, виждайки какъ се ценятъ отъ народа заслужилитѣ вѣрни и безкористни дейци на Организацията.

 

Сугаревъ съобщи на П. Константиновъ и Ив. Наумовъ Алябака, че той ще остане повече време въ Велешко съ мисията да се поведе една по-интенсивна борба противъ пропагандата. Между другото, той съобщи за срещата си въ Кратовско съ Даме Груева и други рѫководни лица на Организацията, за уговоренитѣ мѣрки, които непременно трѣбва въ скоро време да се взематъ срещу пропагандата, заявявайки, че той — до като го повикатъ въ Битолско — заедно съ цѣлата си чета остава въ Велешко. Панчо Константиновъ и Иванъ Алябака, като слушаха предложението на Сугарева, нескрита радость озари лицата имъ и тѣ не намираха думи да изкажатъ радостьта си.

 

Въ всички квартири се водѣха най-оживени разговори между четницитѣ на Сугарева и по-старитѣ такива. Последнитѣ обясняваха на новопристигналитѣ за кървавитѣ борби съ сръбската пропаганда, които съ възторгъ слушаха подвизитѣ на другаритѣ си. Цѣлата нощь се седѣнкуваше, зората се сипва, а разговоритѣ и пѣснитѣ още продължиха, въ които най-живо участие вземаше и мѣстното население.

 

Следъ като се говори обширно по общото поло-жение въ велешкия районъ, Сугаревъ настѫпи най-болното мѣсто — сепаратистическитѣ тенденции въ района.

 

 

95

 

Сугаревъ — като единъ отъ най-близкитѣ идейни сподвижници на Даме Груева — постави ребромъ следнитѣ въпроси предъ Алябака: „Защо ти, бай Иване, човѣкътъ, който презъ време на възстанието бѣше единъ отъ най-храбритѣ и преданни защитници на Крушовската република и единъ отъ най-вѣрнитѣ и будни стражи на организацията, стана орѫдие на Сарафова и цепишъ редоветѣ на организацията въ Велешко? Нима ти — като идеенъ и честенъ борецъ — неможа да останешъ вѣренъ на организацията? Не знаешъ ли, че съ тоя сепаратизъмъ страда и организация и народъ. Тоя сепаратизъмъ стана причина да се залостятъ агентитѣ на пропагандата и ето виждашъ, че днесъ ние сме дошли тукъ да се боримъ съ нея и да даваме голѣма кървава дань. Сега, когато те видѣхъ, че сте заедно съ Константинова и той ми съобщи, че нѣма между васъ борба за първенство, право да ти кажа това ме много радва. При все това предварително не мога да изкажа радостьта си, боейки се да не съмъ прибързалъ. Повтарямъ, товз разцепление на силитѣ на Организацията ни донесе много жертви и страдания. Дано поне сега се тури край на миналото и зацари братство между васъ.

 

Когато Сугаревъ напълно се изказа, Иванъ Алябака, който презъ всичкото време само се червѣше и нито съ една дума не прекѫсна мисъльта на Сугарева, съвършено разчувствуванъ заяви следното: „Следъ въстанието азъ искахъ — като на велешанинъ — да ми се даде велешкиятъ районъ, обаче поради нѣкакви интриги това не стана. Азъ бѣхъ отхвърленъ, а въ Велешко се изпрати Стефанъ Димитровъ, който абсолютно никакъ не бѣше запознатъ съ района, въ който отдавна сръбската пропаганда имаше доста гнѣзда. Азъ се амбицирахъ и искахъ съ своя чета да дойда тукъ. Борисъ Сарафовъ ми помогна и азъ презъ миналата година дойдохъ. Срещнахъ се съ Стефанъ Димитровъ и му предложихъ усдугитѣ си да му бѫда подведомственъ, като ми се даде районъ въ Азотъ. Той не се съгласи на това ми предложение. Конгресътъ ми наложи и азъ напуснѫхъ района съ тѫга въ душата си. Много райони ми се даваха, обаче, мисъльта ми бѣше за Бабуна. Тази година пристигнахъ въ Велешко съ единсгвената мисъль да се

 

 

95

 

справя съ Григоръ Соколовъ, обаче, още при преминаването на Вардара, въ родното ми село Ораовецъ, бѣхъ ударенъ отъ Стефанъ Димитрова. Макаръ и силно обстрелванъ, безъ да пукна пушка, заловихъ голѣма часть отъ четата му и, за да не потече братска кръвь, се отстранихъ, като освободихъ четницитѣ му. Почнахъ да се движа въ Порѣчието и Крушовско. Това даде възможность на Григоръ да се справи съ Стефана и да го убие. Вѣрно е, че пѫтьтъ, който сме хванали, ще ни докара до положението да бѫдемъ избити като псета отъ Григора. Щомъ се научихъ за убийството на Димитровъ, нищо не ме сдържаше, пакъ дойдохъ тукъ — ей така. . . . боли ме за родния ми край. Азъ съмъ работилъ за организацията и ще умра за нея, но, за да стана велешки войвода, не сарафистъ ще стана, но и всѣкаквистъ само и само краиътъ ми да стѫпи ей тукъ — на Бабуна. Противъ мене е стреляно отъ Стефанъ Димитровъ и хората му, но азъ не вдигнахъ рѫка да стрелямъ противъ когото и да било и никога не ще мога да дигна рѫка противъ нашитѣ. Тия борби се изживѣха, но душата ми е наболѣла, че докато не се справимъ съ пропагандата, спокойствие не ще намѣря и мисля ще се разболѣя. Пиши на Даме, че Алябака срещу пари не служи никому. Гоце е билъ за мене кумиръ и ще си остане. Давамъ си братската рѫка, заяви Алябака темпераментно, съ твърдата вѣра, че не ще съмъ азъ който ще вдигна тая рѫка противъ брата си.”

 

Тая беседа успокои Сугарева и той напълно се довѣри на Алябака, особено следъ размѣна на мисли съ Константинова, който тъй сѫщо заяви на Сугарева, че като другарь, Алябака е незамѣнимъ и че е способенъ на саможертва.

 

Следъ пристигането на Сугаревъ се изнизаха нѣколко по-спокойни дни, презъ които той, съ съдействието на Константиновъ и Алябака, постоянно разучаваше и обсѫждаше единъ планъ за настѫпление въ Порѣчието. Неприятельтъ — чрезъ своитъ платени орѫдия, като че ли бѣше узналъ за Сугаревото пристигане — бѣ престаналъ да следи нашето движение. Тримата войводи, съ групи четници, обходиха нѣколко села и по-важни стратегически пунктове, граничащи съ Порѣчието. Сѫще-

 

 

97

 

временно и Арсо Локвички съ група четници замина по рекогносцировка въ Порѣчието. За да може по-добре да се следи неприятеля, на „Склопчарницитѣ”, „Даутица”, „Смиловъ Камъкъ” и „Якупица” се поставиха постове.

 

Отношенията между четницитѣ и населението, т. е. между нелегалнитѣ и легалнитѣ бѣха повече отъ сърдечни. Легалното население съ радость посрѣщаше четата и съ спокойствие преспиваше презъ нощьта, знаейки, че има кой да бди надъ него. Залаятъ ли селскитѣ кучета, и легални и нелегални ставатъ на кракъ за да направятъ провѣрка на постоветѣ. Всичко годно да носи орѫжие — само при единъ зовъ за помощь — се явява като милиция. И мѫже и жени и старо и младо бѣше въ услуга на организацията. Почти най-важнитѣ и отговорни постове за охрана се даваха на женитѣ, които работейки по нивитѣ и въ гората съ най-голѣма предпазливость следѣха да не приближи неприятель къмъ селото

 

На женитѣ бѣше забранено да се кичатъ съ златни и сребърни пари, подъ страхъ на наказание и конфискация. Дко нѣкоя жена се осмѣлѣше да ги носи, тѣ се вземаха отъ рѫководителя на селото и се предаваха на организацията. Това се правѣше отъ страна на организацията за да се приучатъ женитѣ на скромность и да не биятъ въ очи предъ турци и арнаути, че иматъ златни пари и че сѫ богати. Отъ друга страна пъкъ се целѣше да се приучи населението на жертви къмъ организацията и всичко излишно да се дава за нейната издръжка. Поради това у селскитѣ жени не се виждаха никакви накити и нанизи.

 

Съ пристигането на Сугаревата чета настана голѣмо оживление. Бѣше недѣленъ день. Рѫководительтъ на с. Орѣше, Андрея Стояновъ, се яви при войводитѣ, които бѣха на конакъ въ неговата кѫща, и имъ заяви: „Бре войводи, що сте се умислили, драго ми е да ви гледамъ, я станете да му друснемъ едно нашенско хорце, та да се развесели мало и голѣмо”. Алябака го изглежда изъ подъ вежди и го пита: „Бай Андрея, ти да не си полудѣлъ”.

 

„Драго ми е, брате, скоро такъвъ день не съмъ виждалъ, стария боклукъ се разпали, кажете да му дръпнемъ ли едно хорце” — пита Стояновъ.

 

 

98

 

Докато се разправяха Алябака и рѫководительтъ, хорцето се изви край кѫщата, зачу се гласътъ на гѫдулката, Андрея дръпва Алябака и се хващатъ на хорото. Цѣлъ въ вода отъ запотяване бай Андрей безпирно играе, веселъ и доволенъ.

 

Едни играятъ, други си говорятъ и разговорътъ се води все за минали и бѫдещи борби.

 

Имаше моменти, когато и аскетскиятъ четнишки животъ се подслаждаше съ хора и пѣсни, които намѣсто да изтощятъ силитѣ внасяха нови струи бодрость и ентусиазъмъ за борба.

 

Четницитѣ по цѣли седмици се хранѣха съ хлѣбъ и сухо сирене, но никой не претендираше за нѣщо по-хубаво. Всички съзнателно гладуваха, знаяйки че за народното дѣло всѣки ще трѣбва да се лишава по цѣли дни отъ прехрана. Презъ време на устройване засади и отбиване такива имало е дни, когато по день, два и три не се е хапвало залъкъ. Въ тоя периодъ на идейна борба най-постоянниятъ съпѫтникъ на четницитѣ бѣха гладътъ и гадътъ (въшкитѣ.) Отъ постоянното скитане, почти безъ почивка, всички бѣха пълни съ гадъ. Щомъ се видѣше малко спокойствие, четата се раздѣля на две групи — първата заема охраната, втората отиваше да си изпере дрехитѣ. Щомъ втората група изперѣше дрехитѣ си, смѣняваше първата, която дохождаше да се пере. Ако нѣмаше борба съ двокраки неприятели, то веднага почваше съ шестокраки неприятели, които не бѣха по добри отъ първитѣ. И еднитѣ и другитѣ смучеха кръвь. При все че имаше гладъ и гадъ, все пакъ буйнитѣ пѣсни и смѣхове караха мнозина да се мислятъ за щастливци, за избраници народни, които сѫ грабнали пушка въ рѫка да се борятъ за своя народъ, който заслужава свободата.

 

Така течаха днитѣ на четнишкия животъ, понѣкога много весели, а по нѣкога тѫжни и скръбни. Но животътъ си иска своето, живитѣ се подготвятъ за борба и търсятъ начинъ да отмъстятъ за паднали другари.

 

Новитѣ четници се намираха въ първитѣ дни въ особено положение, но следъ нѣколкодневно общуване съ старитѣ свикваха съ четнишкия животъ и съвършено се промѣняха.

 

На 5. септемврий 1905 година къмъ полунощь при-

 

 

99

 

стигна въ бивуака единъ селянинъ отъ с. Стровие и съобщи, че сръбскиятъ войвода Григоръ Соколовъ, заедно съ четата си, влѣзълъ въ селото. Войводскиятъ съветъ — макаръ че селото Стровие бѣше съвършенно близко до арнаутското село Църнилища — взе решение веднага да се влѣзе въ Стровие и се удари неприятеля. Четитѣ набързо се приготвиха и съ радость всички потеглихме на пѫть. Макаръ че почна да вали силенъ дъждъ, четницитѣ безъ почивка се катерѣха по скатоветѣ на Бабуна и преди да пукне зората група четници заеха всички важни изходи около селото. Иванъ Алябака съ четата си трѣбваше да щурмува селото. Въ голѣмата бързина Алябака, навлизайки въ селото, пада въ единъ трапъ и силно се контузи въ лицето, разкървява си носътъ, но при все това навлиза въ първитѣ кѫщи на селото.

 

Всички четници съ нетърпение очакваха влизането въ бой съ неприятеля, обаче следъ малко пристигна бележка отъ Алябака, донесена отъ четника Наумъ Йосифовъ, веднага преди да се разсъмне да влѣзатъ всички въ селото, тъй като неприятельтъ сполучилъ да избѣга по-рано. Постоветѣ заеха закрити мѣста и се настаниха, а четитѣ навлѣзоха въ селото. Отъ разпита на селянитѣ се оказа, че неприятельтъ поставилъ постове на орѣшкия пѫть, които щомъ усѣтили приближаването ни веднага се прибрали въ село, следъ което цѣлата чета се оттеглила по посока на с. Гостиражни.

 

Въ една отъ квартиритѣ на четницитѣ пристигна единъ младежъ, Цвѣтанъ, и съобщи, че Григоръ Соколовъ съобщилъ на него и на още нѣколцина младежи да станатъ негови четници срещу заплата, обаче следъ тѣхния отказъ той ги заплашилъ, или доброволно да тръгнатъ съ него, или въ противенъ случай ще ги вземе насилствено. Поради бързото напущане на селото той не е ималъ възможностьта да изпълни заканата си. Цельта на Григоръ е била, като вземе тия младежи въ своята чета, които като синове на селскитѣ първенци отпосле ще повлияятъ на бащитѣ си да станатъ сърбомани. Цвѣтанъ съ сълзи на очи молѣше да го вземемъ съ четата, за да не го отвлѣче Григорь Соколовъ. По настояване на Алябака и Сугаревъ, Костантиновъ го взе за свой четникъ.

 

 

100

 

Къмъ 3 часа следъ пладне дойдоха селяни и съобщиха, че отъ Прилепъ пристигнало едно отдѣление отъ стотина души аскеръ и заело позиции край селото. Всички бѣхме увѣрени, че предателството е извършено отъ ренегата Григоръ Соколовъ. При това положение, се взема решение, ако аскерътъ почне да обискира селото, да се почне сражението въ село та следъ настѫпването на нощьта да се изтеглимъ въ балкана.

 

Къмъ 4. часа турскиятъ милязимъ повика първенцитѣ на селото при себе си. Следъ като ги заплашва, че ако го излъжатъ ще запали селото, запитва ги, има ли комити въ селото. Последнитѣ му отговарятъ, че войводата Григоръ Соколовъ нощувалъ въ селото и че на разсъмване заминалъ по посока на „Лилячица”. Следъ дълго разпитване милязиминътъ повѣрвалъ селянитѣ, а може би и отъ страхъ да влѣзе въ сражение тръгва обратно за Прилепъ. Благодарение на спокойното държане на селянитѣ и умѣнието имъ да заблудятъ милязимина, предателството не можа да се осѫществи.

 

Привечерь заедно съ новия четникъ Цвѣтанъ четитѣ се отправиха за Орѣшкия балканъ. Григоръ Соколовъ, който е наблюдавалъ отъ Бабуна връщането на аскера и заминаването на чегитѣ, отива въ Стровие, гдето измѫчвалъ и изтезавалъ селскитѣ първенци и имъ предложилъ да станатъ сърбомани, иначе ще ги избие. Най-много сѫ пострадали кметътъ и помощницитѣ му, които бѣха викани отъ милязима. Така вървѣше Григоръ по стѫпкитѣ на организационнитѣ чети, биеше и изтезаваше населението за да го принуди да става сърбоманско.

 

Следъ завръщането отъ с. Стровие веднага се почнаха приготовления за настѫпление въ Порѣчието. Арсо Локвички замина съ разузнавателна цель въ Порѣчието съ двама свои съселяни. Четницитѣ и милиционеритѣ отъ селата Бистрица и Орѣше се предупредиха да се подготвятъ за единъ по-дълъгъ походъ.

 

На 10. септемврий 1905 година отрядътъ напусна с. Орѣше и тръгна по течението на Орѣшката рѣка, газейки балканскитѣ ручеи, които стреммоглаво се вливаха въ нея. Следъ усилено изкачване по стръмнитѣ скатове на Бабуна, привечерь отрядътъ се изкачи на балкана „Даутица”. Отъ висотатаг при заникъ, се очерта разкошна

 

 

101

 

гледка, по която накацали селата Богомила, Орѣше, Папрадище, Кѫпиново, Нежилово и Црешново. Следъ малка почивка въ папратищата, отрядътъ потегля и пристигна въ мандритѣ на Даутица, гдето мандруваха каракачански стада.

 

Четата на Алябака, като добре запозната съ мѣстностьта, става авангардъ. Отрядътъ измина около единъ километъръ пѫть и настѫпи въ една равнина на самото било на „Даутица”, дълга 2-3 километра, обрасла съ високи буйни папрати и напоявана отъ бистра балканска рѣка. Преминаването презъ високата папрать ставаше много полека и мнозина четници се изпораниха. Съ голѣми усилия, почти безъ почивка, едва къмъ полунощь отрядътъ почна да слиза въ долината. Водачътъ вследствие на настѫпилия гъстъ мракъ изгуби козята пѫтека. Алябака се завърна при отряда и почна да го води напреки презъ скали и паднали грамадни дървета, презъ долини и урви. Отъ всички страни шуртѣха течащитѣ отъ балкана води и ливадитѣ бѣха така наводнени, че всички четници, падайки-ставайки, се измокриха до кости. Пѫтувайки цѣла нощь всрѣдъ мрака, кой съ навехната рѫка кой съ изпораненъ кракъ, едва призори се чуха селски кучета и отрядътъ наближи село Црешново - Порѣчието.

 

Следъ като се поставиха постове край селото, войводата Иванъ Наумовъ Алябака, придруженъ отъ четницигѣ Наумъ Йосифовъ, Пано Арнаудовъ, Блаже Биринчето, Велко Апостоловъ и Стефанъ Аврамовъ, навлѣзе въ селото. Сигналистътъ на Сугаревата чета свири сборъ. Селянитѣ, подъ силния звукъ на трѫбата, се изпокриха въ кѫщитѣ си. Почна се обискъ. Едва следъ голѣми претърсвания група четници доведе кмета и свещеника нз селския мегданъ. Следъ уплахата тѣ дойдоха на себе си и заявиха, че щомъ охраната съобщила за наближаваща група хора, всички чети веднага отстѫпили. Въ селото, при най-щателенъ обискъ, нищо не се намѣри. Съ четитѣ бѣха избѣгали и селскитѣ първенци, които бѣха станали прави „сърби”.

 

На всички четници направи голѣмо впечатление фактътъ, че почти всички селяни познаваха войводата Сугаревъ и се изреждаха да се рѫкуватъ съ него и да го увѣряватиъ, че тѣ не сѫ никакви сърби, но че сръбскитѣ чети,

 

 

102

 

като пълновластни господари на Порѣчието, ги принудили да се учатъ да говорятъ на сръбски езикъ, който при все това тѣ още не можели да научатъ. Група селяни искаха да говорятъ повече съ Сугарева, но единъ други недовѣрчиво се споглеждаха и се бояха да не кажатъ нѣщо повече отъ позволеното. На селянитѣ се предложи всички да донесатъ орѫжието си. Набързо се донесоха нѣколко мартинки и берданки.

 

Двама наивни селяни, мислейки че сръбскитѣ чети сѫ вече окончателно изгонени отъ Порѣчието, се явиха прѣдъ Сугарева и съ сълзи на очи почнаха да му разправятъ за гаврата, на която сѫ били подложени тѣхнитѣ дъщери и други селски девойки отъ сръбскитѣ войводи и четници. Веднага Сугаревъ нареди да се доведе при него селскиятъ свещеникъ, който по това време се разправяше съ Алябака и Арсо Локвички.

 

Свещеникътъ, като видѣ двамата селяни, гузно почна да се озърта. Сугаревъ стана и го запита: „Отче, защо позволявашъ на сръбскитѣ войводи и четници да се гаврятъ съ честьта на селскитѣ момичета? Познавашъ ли тия двама старци? Защо не запази дъщеритѣ имъ отъ позоръ? Нима забравяшъ своето предназначение предъ Бога и народа ? Нали ужъ си поставенъ да учишъ народа въ християнската вѣра и подържашъ морала между паството си?”. — Следъ като изслуша Сугарева, безъ всѣкакъвъ срамъ и стѣснение, свещеникътъ отговори: „Е, що да имъ права, господинъ Сугаревъ, млади люге... но войводитѣ сѫ люге все избрани, тѣ нѣматъ кукя и домакина и коя чупа и невѣста имъ се бендише, сами си я взематъ... що могамъ да имъ сторамъ, нали е силата у тѣхъ”.

 

Това откровено самопризнание на деморализирания селски свещеникъ отврати издънъ душа Сугарева. Последниятъ, силно развълнуванъ и покрусенъ отъ тая разюзданость на свещеника, го заплю и му каза: „По-добре ще направишъ да хвърлишъ расото и си обръснешъ брадата, отколкото да позволявашъ да се гаврятъ съ паството си”. Свещеникътъ обаче нито даже се почувствува засѣгнатъ, а само се усмихваше. Отъ това негово държане ясно се виждаше, че той е подпомагалъ и култивиралъ разврата, защото напълно е билъ зависимъ отъ

 

 

103

 

войводитѣ, които сѫ му плащали заплатата. Сугаревъ напълно се отврати отъ този божи служитель и му каза да се махне отъ очитѣ ми.

 

Ето до кѫде бѣше стигналъ развратътъ въ тоя беденъ и съвършено изолиранъ край. Григоръ Соколовъ и неговитѣ сателити живѣеха тамъ на широка нога, мислейки че се намиратъ въ бѣлградскитѣ и нишки шантани ядѣха, пиеха и развратничеха.

 

Това, разбира се, не е само въ с. Црешново. Почти низъ всички села въ Порѣчието се е сѣяло развратъ и покруса надъ семейната честь на поробения народъ.

 

Отрядътъ, следъ като направи обискъ на село Црешново, по даденъ сигналъ, тръгна по направление на село Бѣлица. Водачъ на отряда стана свещеника на село Црешново. Въ Бѣлица се направи обискъ, обаче, безъ никакъвъ резултатъ. Отрядътъ постави постове и се оттегли на почивка при изворътъ на единъ отъ притоцитѣ на р. Велика, които прилича на малко езеро, водитѣ на което сѫ бистри като сълза. За тоя изворъ всрѣдъ мѣстното население сѫществуватъ много предания.

 

За откриването дирята на неприятеля се употрѣбиха голѣми усилия, обаче, безрезултатно, тъй като въ тоя горски край мѫчно можеше да се намѣрятъ следитѣ имъ. Отрядътъ, макаръ че бѣше на почивка, стоеше на бойна нога, очаквайки нападението на неприятеля.

 

Въ Бѣлица, Алябака и Арсо Локвички проследиха свещеника и схванаха, че той посрѣдствомъ селяни влиза въ връзки съ неприятеля. Това стана причина надзорътъ върху него да се удвои. Когато отряда напусна село Бѣлица и почна изкачването си по планината „Караджица”, свещеникътъ предложи услугитѣ си да ни проведе до „Даутица”. Алябака и Арсо Локвички се усъмниха въ искренитѣ намѣрения на свещеника. У тѣхъ се бѣ сложило убеждението, че той иска да отведе отряда въ засада, устроена отъ неприятеля, поради което и двамата го следѣха най-зорко. Въ единъ завой на пѫтеката въ планината, за моментъ орловитѣ очи на Арсо Локвички схванаха, че тукъ пѫтьтъ е опасенъ и че може да стане нещастие. По заповѣдь всички застанаха на мѣсто. Арсо излѣзе напредъ и следъ направената рекогносцировка заяви, че по стѫпкитѣ, нанесени по пѫтя, се виждатъ

 

 

104

 

следитѣ на неприятеля. Той сѫщо заяви, че тукъ има три опасни мѣста, на които непремѣнно ще има засади. По тоя пѫть искаше да ни преведе свещеникътъ. Щомъ той разбра, че неговитѣ планове сѫ разкрити, незабелѣзано се промъква и хуква да бѣга, обаче бѣ застигнатъ отъ Блаже Биринчето и Н. И. и убитъ. Знаяйки где могатъ да бѫдатъ поставени засадитѣ, Арсо Локвички преведе отряда точно надъ самитѣ засади на около 330 метра височина надъ неприятеля.

 

Следъ тридневно скитане низъ Порѣчието, отрядътъ съвършено изтощенъ отъ постоянното скитане по „Караджица” и „Даутица” да следи неприятеля, се завърна обратно въ Азотъ. Безрезултатниятъ походъ въ Порѣчието най-много се отрази върху Алябака; той, преди тръгването имаше голѣма надежда, че ще може да се нанесе единъ силенъ ударъ върху четитѣ на пропагандата. Той смѣташе, че е изпуснатъ единъ добъръ случай. При това бѣше увѣренъ, че пропагандата не ще прости на организационнитѣ чети за влизането имъ въ Порѣчието и че въ най-скоро време ще се помѫчи да си отмъсти.

 

Рѫководството веднага следъ завръщането отъ похода взема бързи мѣрки за охрана и постави постове за да се следи движението на противника.

 

Четницитѣ следъ една малка почивка отъ единъ день почнаха почистването и изкърпването на дрехитѣ си. Наложителна бѣше една почивка отъ три дни, разбира се, ако неприятельтъ благоволи да разреши.

 

На другия день рѫководството получи сведения, че хора на пропагандата проникнали около „Склопчарницитѣ”, други около „Куртовъ Камъкъ”, трети около развалинитѣ на Гарванъ и „Смиловъ Камъкъ”, а четвърти по върха Якупица. Рѫководството, за да си изясни положението, изпрати група четници и милиция щателно да провѣри и донесе по-достовѣрни сведения. Отрядътъ се раздѣли на групи и презъ нощьта зае най-важнитѣ пунктове, а въ тилъ на отряда група четници зае пѫтя Орѣше-Богомила. Цѣлата нощь се мина въ очакване неприягеля. Призори се завърна Арсо и донесе, че презъ нощьта Григоръ Соколовъ съ четата си е нощувалъ около мандритѣ на „Даутица” и следъ полунощь заминалъ по направление на изворитѣ на Бабуна. Последваха и

 

 

105

 

други донесения за движението на неприятеля. Отъ всички донесения се установяваше, че неприятельтъ се готви да нанесе неочакванъ ударъ. Цѣлиятъ отрядъ бѣше на бойна нога и очакваше нареждания. Всѣки бѣ на поста си. Въ очаквания и приготовления измина денътъ.

 

Привечерь, на мѣстностьта „Голѣмъ Сланикъ”, пристигна единъ милиционеръ и донесе, че една неприятелска група преминала около „Смиловъ Камъкъ”. Следъ него пристигна другъ, който донесе, че при „Смиловъ Камъкъ” дошла друга група, идеща отъ Якупица. Рѫководството поради полученитѣ сведения реши да дочака неприятеля на „Голѣмъ Сланикъ” и нареди постоветѣ да бѫдатъ на мѣстата си и въ случай на престрелка съ неприятеля на време да се яватъ.

 

Къмъ полунощь дойде Нежиловскиятъ рѫководитель Гюро и донесе, че презъ нощьта четитѣ на Григоръ Соколовъ и Йованъ Дългъчътъ влѣзли въ Нежилево, поставили охрана и останали на нощуватъ въ селото. Въ това село сърбоманитѣ бѣха свили гнѣздо, като даже сполучиха да изпращатъ селянитѣ на гурбетъ въ Сърбия. То вече отчасти се сърбееше. Районната чета много рѣдко влизаше въ него, подозирайки, че може да ѝ се устрои засада отъ пропагандата. Самото селце се намира въ една дълбока котловина, оградена отъ всички страни съ балкани. Близо надъ самото село сѫ изворитѣ на рѣката Бабуна, кояго тече презъ срѣдъ селото, като по нейното течение е и единствениятъ селски пѫть. Съобщенията съ съседнитѣ села ставатъ само по кози пѫтеки.

 

Дойдоха нови куриери и донесоха, че по „Мокровъ” забелѣжили движение на неприятелска група. Това даде поводъ на рѫководството да обмисли добре, дали да обсади Нежилево или не, защото имаше опасность отъ външна засада на противника и по тоя начинъ да попаднемъ между два огъня. Рѫководството следъ дълго съвещание взе решението, първата група да остане по заетитѣ позиции и безъ заповѣдь да не ги непуща, а втората група да обхване всички кози пѫтеки между Папрадище-Нежилево и се пресѣче пѫтьтъ за отстѫпление на противника. Понеже не се знаеха истинскитѣ намѣрения на противника, взеха се мѣрки за запазването на Папрадища.

 

 

106

 

Групата подъ рѫководството на войводитѣ Сугаревъ, Константиновъ и Алябака, следъ нуждната подготовка, къмъ 4 часа следъ полунощь почна да слиза отъ с. Папридища за с. Нижилево. Свещеникъ Иванъ Аврамовъ Чупаровъ и Гюро изпълнявяха ролята на водачи. Призори групата сполучи да заеме всички стратегически пунктове около селото, като оставаше незаетъ върхътъ Якупица, който обаче е правъ като стена и по него не можеше да става отстѫпление.

 

Иванъ Наумовъ Алябака, вземайки мѣрки да не бѫде изненаданъ, съ група четници навлѣзе въ селото. Всички съ вълнение очакваха кървавата разплата съ неприятеля и всѣки четникъ подслушваше, какво става въ селото. Алябака, следъ щателна провѣркя, изпраща четника Наумъ Йосифовъ, който донесе, че неприятельтъ напусналъ селото презъ нощьта. Почна се щателенъ обискъ въ селото, обаче безъ никакъвъ резултатъ.

 

Това ненадейно напущане на селото много осъмни и озадачи нежиловския рѫководитель Гюро. Той взема трима четници и почна своитѣ издирвания. Впоследствие той доведе нѣколцина селяни, между които и стареца дѣдо Нено, въ кѫщата на когото сѫ нощували Григоръ Соколовъ и Йованъ Дългъчътъ. Старецътъ първоначално упорито отричаше, обаче въ последствие призна, че сръбскитѣ войводи нощували въ кѫщата му и че преди разсъмване единъ отъ четницитѣ съобщилъ нѣщо тайно на Григора, който веднага далъ заповѣдь да се излѣзе отъ селото. Изплашено дѣдо Нено повдига рамене и повече не казваше. Доброто държане и мекиятъ тонъ на Сугарева го успокоиха и той призна, че сръбскитѣ чети, щомъ схванали опасностьта, веднага избѣгали въ пещерата, която има изходъ къмъ „Мокровъ” и пѫтя за Ябълчица. Следъ малко заяви: „Отъ една година съмъ въ услуга на Григора, който ми плаща по лира на месецъ. Бѣхъ водилъ низъ пещерата „австриянци и мадемджии”, които съобщили на Григора входоветѣ на пещерата. Преди месецъ той ме заплаши и поиска да го преведа презъ прохода и отъ страхъ да не ме убие азъ го преведохъ. Той сега вече трѣбва да е къмъ „Мокровъ”. И наистина по това време се забелѣзаха къмъ „Мок-

 

 

107

 

ровъ” хора. Константиновъ дигна бинокла и се увѣри, че това е сръбската чета. Това загрижи всички. И този пѫть, за чудо, неприятельтъ сполучи да се измъкне отъ обсадния обрѫчъ.

 

Понеже въ Якупица има много пещери и тия проходи не бѣха известни на Гюро, групата остана да охранява селото, а Сугаревъ съ петима четници се отправи къмъ пещерата. Следъ като се изкачихме малко нагоре въ балкана, дѣдо Нено спрѣ предъ едни камънаци и показа входа на пещерата. Водени отъ стареца презъ единъ процепъ въ скалитѣ, маскиранъ отъ израслитѣ предъ и около него кѫпини и други пълзящи растения, широкъ около единъ метъръ и високъ около три метра, почнахме да навлизаме въ вѫтрешностьта на пещерата. Капящата отъ горе вода ни измокри до кости. Следъ преминаване на 20—30 метра низъ тоя тѣсенъ проходъ въ планината, навлѣзохме въ едно голѣмо празно пространство, на което края — поради слабата светлина не се виждаше. Поради свършване на свѣщитѣ побързахме да напуснемъ пещерата и се върнахме въ селото.

 

Къмъ обѣдъ четитѣ напуснаха Нежилово и заминаха за Даутица, за да следятъ движението на неприятеля, опасявайки се да не проникне къмъ с. Орѣше. Въ Нежилово останаха само раненитѣ и ненапълно оздравѣли Арсо Локвички, Павелъ Наумовъ, Стефанъ Аврамовъ и дѣдо Иванъ Опълченеца, на които се възложи заедно съ Гюро да проучатъ пещерата.

 

На сѫщия день подиръ пладне, придружени отъ водача и снабдени съ повече борина за освѣтляване, тръгнахме за пещерата. По сѫщия начинъ се промъкнахме презъ тѣсния проходъ и навлѣзохме въ вѫтрешностьта. Съ рискъ да се плъзнемъ въ една яма, пълна съ вода, тръгнахме по една стръмна скала и едва можахме да се докопаме до здрава почва. Огь тамъ навлѣзохме въ единъ проходь, удобенъ за ходене, но съвършено низъкъ, по който, пригърбени на две, пѫтувахме около единъ часъ низъ локви, после навлѣзохме въ по-удобенъ проходъ, доста широкъ и високъ, и следъ продължително време, почти съвършено изнемощѣли, навлѣзохме въ една широка галерия, кояго се осветляваше отъ много дупки горе отъ

 

 

108

 

Войводата Павел Наумов, отъ с. Ораовец, Велешко

Войводата Павелъ Наумовъ, отъ с. Ораовецъ, Велешко.

 

 

109

 

балкана. Свѣтлинката бѣше бледо-матова, но все пакъ даваше възможносгь да се оглеждаме наоколо. Следъ малка почивка продължихме да пѫтуваме презъ едни зеленясали отъ влагата камъни, дето двама отъ насъ се силно контузиха отъ плъзгането, после навлѣзохме въ по-сухъ проходъ и за голѣмо чудо излѣзохме въ балкана близо при изворитѣ на р. Бабуна. Щомъ почувствувахме, че ни лъхва свежиятъ балкански въздухъ, радость озари лицата ни и никой не мислѣше вече да се връща по изминатия проходъ. Всички бѣхме бледи и чувствувахме силно стомашно разстройство. Едва следъ двочасова почивка червенина зарумени бледитѣ ни като восъкъ лица. Привечерь, следъ заникъ, по течението на р. Бабуна почнахме слизането и съвършено изтощени пристигнахме въ с. Нежилово.

 

На другиятъ день, при все че имахме болезненъ видъ, пакъ навлѣзохме въ пещерата. Тръгнахме въ друга посока. Галерията, която се откри предъ очитѣ ни, не бѣ голѣма. Бавно и предпазливо ние тръгнахме по стѫпкитѣ на водача, който ни изкачи по едни камънаци и отведе до една дупка срѣдъ скалитѣ. Капещата отгоре вода загаси нѣколко пѫти борината и едва, съ голѣми усилия, се проврѣхме презъ единъ отворъ. Излѣзохме въ едно праздно пространство, доста обширно, като водачътъ заяви, че тая пещера е най-голѣмата. Щѣхме да се задоволимъ съ това, ако не бѣхме съгледали една блещукаща свѣтлина, кояго проникваше отвънъ. Следъ двочасово скитане и претьрсване по пещерата, навлѣзохме въ една друга галерия, доста обширна. Следъ като я добре осветлихме, водачътъ заяви, че за пръвъ пѫть влиза въ нея. На разни пунктове поставихме запалена борина и можахме да видимъ следното: на една страна имаше грубо дѣлани каменни блокове, зидани въ права линия, на дължина около десетина метра, здраво запоени единъ до другъ ; успоредно на тѣхъ — на около два метра разсгояние —друга такава линия подредени каменни блокове. Всичкитѣ блокове бѣхасъ широчинаи височина около 1—1.20 метра. Малко по настрана имаше пакъ такива две успоредни линии отъ каменни блокове. Така подреденитѣ каменни блокове представляваха и имаха видъ на сложена манастирска трапеза, а сѫщо така при-

 

 

110

 

личаха на старинни гробници, наредени една до друга. По примитивната изработка на каменнитѣ блокове личеше, че ги е пипала и обработвала човѣшка рѫка преди много вѣкове.

 

Отсреща забелѣзахме пакъ подобни редици блокове, обаче зиналата предъ насъ яма, пълна съ вода, не ни позволи да отидемъ и ги разгледаме по-отблизо.

 

Намѣрихме нѣколко проходи, отиващи нагоре по скалитѣ, които сѫ били направени годни за минаване чрезъ изрѣзани стѫпала въ скалитѣ, обаче не смѣехме да се изкачимъ по-нагоре, защото на всѣка крачка рискувахме да се търкулимъ въ ямата. Намѣрихме още нѣколко прохода, водещи къмъ други пещери, съ зигзаги, обаче тѣ бѣха затрупани отъ паднали върху тѣхъ скали и не можеше да се види, какво се крие задъ тѣхъ. При това голѣма часть отъ пещернитѣ скали и камъни — вследствие промиването имъ отъ водитѣ презъ течение на много вѣкове — изглеждаха съвършено гладки, като че ли нарочно сѫ обработвани и изглаждани отъ специалистъ каменодѣлецъ. Качването по тѣхъ бѣше извънредно опасно. Висещитѣ пъкъ отгоре и изпъкналитѣ отдолу, въ разни форми и видове сталактити и сталакмити отстоещи намѣста до 5—10 метра височина — при едва мъждеещата свѣтлина и тайнственость смразяваха кръвьта ни. Чу се пронизителенъ писъкъ на нѣкое пещерно животно. Нѣкой отъ насъ каза, че човѣшки гласъ вика за помощь. Изведнъжъ по инстинктъ всички се прибрахме единъ до другъ и почувствувахме особенъ страхъ — мрави почнаха да лазятъ по цѣлото ни тѣло. И наистина инстинктътъ за самосъхранението се пробуди у всички и веднага почувствувахме нуждата да се видимъ на открито небе.

 

Почнахме да търсимъ изхода, но се заблудихме. На всѣка крачка рискувахме да се подхлъзнемъ и пропаднемъ въ нѣкоя пропасть. При това положение фантазията ни се чувствително разви и какви ли не „чудовища” почнаха да се откриватъ предъ взора ни, обаче при наближаването ни се оказваше, че сѫ пещерни камъни.

 

За по-щателното проучване на тая пещера отъ редъ галерии и разклонения е необходимо дълго търпение,

 

 

111

 

но най-важното необходимо е голѣмо самообладание и присѫтствие на духъ, защото на всѣка крачка хвърчащитѣ кукумявки, прилепи и други гадинки внасятъ колебание и всрѣдъ най-безстрашнитѣ хора. И наистина, човѣкъ когато се мисли най-спокоенъ и безстрашенъ, цапва го хвърчащъ прилепъ право въ лицето, обажда се нѣкоя кукумявка и . . . нѣщо се скѫсва . . . изгубва се компасътъ. Следъ дълги лутаници, едва можахме да намѣримъ пѫтя и излѣзохме на чистъ въздухъ. Цѣлата нощь чувствувахме стомашни болки, а нѣкои отъ насъ бълнуваха страшнитѣ пещерни призраци.

 

Селянитѣ разправяха, че преди дълги години петтима младежи влѣзли въ пещерата, бавили се нѣколко часа, двамата отъ тѣхъ безследно изчезнали въ пещерата, а тримата едва сполучили да излѣзатъ навънъ, обаче двамата отъ тѣхъ наскоро умрѣли, а третиятъ отъ страхъ заминалъ на гурбетъ. Това станало причина никой да не влиза въ пещерата.

 

Между другото, населението е съ твърдото убеждение, че призраци сѫществуватъ въ пещерата и че това сѫ духоветѣ на бабунитѣ-богомили, като, споредъ запазенитѣ предания, нѣкои отъ тѣхъ сѫ живѣели въ пещерата. Освенъ това тая пещера и онази при „Яворътъ”, между селата Бистрица и Црешново, сѫ служили на мѣстното население презъ турското нашествие и други такива за скривалища, гдето сѫ престоявали дълго време и гдето се черкували

 

Презъ 1902 година дохождали трима „австрийци”, придружени отъ трима турски войници отъ Богомила. Тѣ разпитвали за пещерата, обаче никой селянинъ не смѣелъ да ги води. Сребролюбецътъ дѣдо Нено имъ става водачъ срещу заплащане. Последниять заяви, че тѣ обикаляли пещерата и сполучили да се промъкнатъ презъ прохода къмъ „Мокровъ”, после дохаждали презъ 1904 година безъ да искатъ водачъ, обаче, кога и кѫде сѫ отишли, никой не ги видѣлъ. Единътъ отъ тѣхъ говорѣлъ сръбски езикъ.

 

Едва въ края на 1905 година, като пленникъ на пропагандата въ Порѣчието, по една случайность чухъ, че мадемджиитѣ „австриянци” сѫ били сръбскиятъ професоръ Йованъ Цвиичъ и другаритѣ му, които отъ Нежилово преминали презъ Даутица и отишли въ Порѣчието.

 

 

112

 

Подъ маската на „археолози”, „историци” и „етнографи” — пропагандата прокарваше мнозина отъ своитѣ агенти, които тактически и неуморно се навираха навредъ, дирейки пѫтища за настаняване пропагандата — пѫтища тъмни и стръмни — защото по явнитѣ и знайни такива тя не можеше лесно да се добере до желанитѣ отъ нея резултати.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]