I. Любенъ Каравеловъ отъ Г. Константиновъ
2. Родителитѣ на Каравелова, неговитѣ детски и юношески години
4. Въ Русия. Шестдесетитѣ години
8. Епоха на „Свобода“ и „Независимость“
Л. Каравеловъ (1837—1879)
1. Градъ Копривщица. — Името на Копривщица, заедно съ тия на редица прибалкански и срѣдногорски градовце, сега забравени и опустѣли, крие часть отъ романтиката на нашето минало. Тия имена не говорятъ за героични подвизи на царе и велможи, легендитѣ около тѣхъ не разкриватъ тайни на замъци и рицарски кули. Тѣхната романтика е много по-проста, но затова пъкъ по-сърдечна и интимна — романтиката на българското еснафство, идилията на чистия балкански животъ. Но тамъ, всрѣдъ идиличностьта на отношенията, всрѣдъ строгия патриархаленъ редъ на живота, по-близу до живота, по-близу до природата и Бога, се роди великата идея за свободата на цѣлъ народъ. Отъ тамъ, отъ историята на тия бедни сега, но нѣкога волни и могѫщи селища, започва и новата история на народа ни . ..
Кога за първи пѫть е било заселено родното мѣсто на Каравелова, точно не се знае. За това време говорятъ само предания и легенди; исторически данни нѣма. Споредъ една отъ легендитѣ, Копривщица е заселена презъ 16 вѣкъ отъ пастири, споредъ друга — основателка на града е нѣкаква българска болярка, а трето предание говори, че първитѣ жители на Копривщица
4
били български благородници, бѣжанци отъ Велико-Търново. Тъй или инакъ но въ съзнанието на копривщенци отъ миналото столѣтие здраво е била заседнала мисъльта, че тѣ сѫ потомци на волни, свободолюбиви прадѣди. Отъ тукъ иде донѣкѫде обяснението на тѣхния силенъ копнежъ къмъ свобода и независимость. Балканската природа е била най-добрата закрила и кърмачка на тоя копнежъ. Къмъ края на 18 вѣкъ града вече билъ известенъ въ империята. Исторически зарегистрирани сѫ отъ тогава и редица кърджалийски нападения, които сѫ унищожили града. Отъ 1810 година той започва новъ животъ. Презъ 1819 год. ималъ 1000 кѫщи, а къмъ срѣдата на миналото столѣтие до 10,000 жители. Тогава Копривщица е въ своя стопански разцвѣтъ, има две черкви и две училища — мѫжко и девическо. На 1837 год. Неофитъ Рилски отваря взаимно училище, трето по редъ, следъ Габровското и Сливенското, а презъ 1846год. завърналиятъ се отъ Одеса Найденъ Геровъ отваря и класно училище. Отъ 30-тѣ до 70-тѣ години тамъ се организуватъ силни еснафи, които се надпреварватъ въ обществено строителство и родолюбие. Тѣ издигатъ нова величествена черква, поематъ издръжката на училища и др. Девическото училище, напр., се е издържало отъ абаджийския еснафъ; другитѣ две общи училища сѫ издържани отъ населението.
Еснафскитѣ сдружения — абаджии, гайтанджии, терликчии, чорапчии и др. — внасяли демократичность въ общественитѣ отношения. Копривщенецътъ се отличавалъ съсъ своята социална отзивчивость, сговорчивость и честь. Всички предприятия сѫ били почвани съ общо съгласие и подъ общъ контролъ. Балканската природа възпитала у гражданитѣ естествено благородство и трудолюбие. Както казва и Каравеловъ въ прочутата си повесть Българе отъ старо време:
„Въ Копривщица нѣма плодовита земя — само камѫне, пѣсакъ и глина, но както са види, по причина на тая неблагодатна и сиромашка почва, Копривщица е едно отъ най-живите и отъ най-дѣятелните села. Нейната безплодна земя, която изисква голѣми трудове и изобиленъ потъ, не е допуснала човѣците да потѫнатъ въ сѫнливата азиятска бездѣятелность; но, напротивъ водила ги е постоянно камъ силната воля, камъ енергията и камъ постоянния трудъ, и сѫздала е изъ тѣхъ дѣятелни промишленници и многополезни мислители. Гиганските планини съ своите голи върхове и съ своите гористи поли сѫ прегѫрнале отъ сичките
5
страни това бѫлгарско село, като майка, която се грижи за своята челѣдь; а нависналите надъ него скали, които чегато часъ по часъ искатъ да паднатъ, приучаватъ човѣкътъ отъ най-ранната му младость да се не бои отъ никакви опасности“.
Главниятъ поминъкъ на копривщенци е билъ отъ занаятитѣ и скотовъдството; земедѣлие тамъ не е могло да се развие. Освенъ съсъ своитѣ стегнати и заможни еснафи, града се е славилъ и съ джелепитѣ си — закупвачи на овни, които закарвали за продань въ Цариградъ за турския Курбанъ-байрамъ. Докато занаятчиитѣ и дребнитѣ скотовъдци съставяли демокрацията на града, джелепитѣ, а особено бегликчиитѣ, били аристократитѣ. Отъ Копривщица е прочутото бегликчийско с мейство Чалъковци, които сѫ откупвали беглика почти за цѣла Европейска Турция. Тѣ сѫ имали мрежа служители изъ България — повечето копривщенци. Бегликчиитѣ сѫ се считали за царски хора, съ голѣмо влияние предъ турскитѣ власти; тѣ носѣли и орѫжие. Благодарение на тѣхъ и цѣлия градъ се е ползувалъ съ известни свободи. Турската власть тукъ се е представяла само отъ нѣколко чиновници и насилие надъ населението не е упражнявала.
Освенъ легендитѣ за своя болярски произходъ, копривщенци скѫпо сѫ тачили и споменитѣ за мѣстни герои-хайдути, които достойно пазели честьта на града отъ кърджалии и разбойници. Двама отъ тия хайдути — Детелинъ войвода и Дончо войвода — възхвали и Каравеловъ въ своитѣ разкази.
Уединена всрѣдъ природата, сравнително автономна, съ завидно материално положение, Копривщица презъ цѣлото столѣтие запазва своя български патриархаленъ обликъ. Нейнитѣ граждани се отличаватъ, освенъ съ свободолюбието и патриотизма си, още и съ голѣмата си любознателность и ученолюбивость. Отъ тукъ излизатъ видни рѫководители на българското просвѣтно и революционно дѣло.
2. Родителитѣ на Каравелова. Неговитѣ детски и юношески години. — Стойчо Любеновъ Каравела, бащата на нашия писатель, е произхождалъ изъ „аристокрацията" на Копривщица. Той е билъ въ връзки съ кѫщата на Чалъковци, при които е билъ настойникъ по събиране на беглика. Дълго време е ходилъ по полуострова да закупува овни, които е продавалъ въ Цариградъ.
6
На времето си той е отъ най-събуденитѣ копривщенци, ревностенъ спомоществуватель на българската книжнина и училищна просвѣта. Майката на Каравелова, Недѣля Доганска, е отъ известния бегликчийски родъ Доганци — прочути не само съ чорбаджийството си, но и съ своя независимъ и гордъ характеръ. Най-известниятъ отъ този родъ, чорбаджи Петко Догана, е билъ страстенъ защитникъ на българщината.
Гр. Копривщица
Въ такова гордо и заможно семейство се е родилъ Любенъ Каравеловъ презъ ноемврий 1837 год. Детскитѣ му години изтичатъ въ охолность и лудости. Тогава точно и баща му, пъкъ и цѣла Копривщица, иматъ завидно благосъстояние. Дивната и сурова природа, свободния животъ на копривщенци и строгия редъ въ отношенията имъ, опредѣлятъ за винаги характера на бѫдещия общественикъ, фолклористъ и писатель. Своеволната и непокорна натура на Каравелова се проявява най-напредъ тукъ, гдето е имала толкова примѣри за подражание. Тукъ се запаля за първи пѫть у него и огъня къмъ просвѣтата, къмъ книгата. Всичкитѣ му роднини сѫ издигнати, грамотни и родолюбиви хора. За
7
тѣхъ вдъхновениятъ историографъ на българскитѣ революционери, Захари Стояновъ, пише:
„Коприщени, роднинитѣ на Любенъ Каравелова ако щѣте, сѫ съставлявали най-горната рѫка въ тоя градъ (Пловдивъ). Тѣхната дума се е слушала при пашата, тѣ сѫ рѫководѣли пловдивската аристокрация, най-после тѣ сѫ били застѫпници официално на беднитѣ и угнетенитѣ."
Първоначално образование Каравеловъ добива въ родния си градъ. Тукъ, както вече отбелязахме, има взаимно и класно училище. Въ последното Геровъ, който го и основава на 1846 год., учителствувалъ две години. Следъ него, отъ 1848 — до 1856 год. тамъ учителствува известния ученикъ на Герова, граматикъ и ревностенъ преводачъ Иоакимъ Груевъ. Каравеловъ сигурно се е училъ и при двамата първи по култура учители въ България. За неговото поведение като ученикъ и изобщо за младенчеството му нѣмаме почти никакви сведения. Найденъ Геровъ, при когото Каравеловъ се е училъ много малко време, въ едно свое писмо отъ 14 мартъ 1869 год. до Христо Георгиева, като си спомня за ученичеството на Каравелова, не пише нищо опредѣлено. Впрочемъ, Каравеловото семейство и това на Герова изглежда не сѫ се твърде обичали. И Любенъ Каравеловъ въ своитѣ пѫтни бележки, както и Геровъ въ отбелязаното по-горе писмо, не се отзоваватъ ласкаво единъ за другъ. Отъ копривщенскитѣ учители Каравеловъ пише съ симпатия за бащата на Герова, хаджи Геро Мушекъ, обезсмъртенъ въ „Българе отъ старо време“.
Въ Копривщица Каравеловъ училъ около 7 години. Вродената му склонность къмъ просвѣта била подържана и подхранвана отъ уроцитѣ и разказитѣ на неговитѣ даровити учители. Името на Русия, което въ дома му се споменавало съ благоговение и което будѣло толкова спомени и мечти за свобода, тукъ, въ училището, чрезъ Герова и Груева, носѣло и друго обаяние: — разказитѣ на неговитѣ учители за живота и литературата въ братската страна увличали любознателния младежъ както приказкитѣ. Като завършилъ копривщенското училище, известно време Каравеловъ вѣроятно е пѫтувалъ съ баща си изъ полуострова, за да закупватъ добитъкъ. Благодарение на тия пѫтувания той можа да изучи цѣла България, па и съседнитѣ народи, да се запознае съ родния битъ, съ поминъка и мечтитѣ
8
на българина. Особено за рѣдката способность на бѫдещия писатель да може да наблюдава и да извлича типичното въ народния животъ, тия пѫтувания сѫ били благодатна и съ решително влияние школа. Живитѣ, вѣрни и разнообразни описания на българскитѣ села и градове, които тъй често пъстрятъ разказитѣ на Каравелова, се дължатъ на тия му ранни пѫтувания. Колоритностьта и правдивостьта на тия описания говори най-непосрѣдственно за голѣмия даръ на Каравелова да наблюдава — даръ появенъ още въ юношеска възрасть.
Стойчо Каравела ималъ силно желание синътъ му да стане „тежъкъ търговецъ“, затова решилъ да го изпрати въ Пловдивъ, прочутъ тогава съсъ своитѣ гръцки училища. Вече доста възрастенъ, Каравеловъ заминава да продължи учението си. Пѫтуването и живота си въ Пловдивъ той описва на руски езикъ, най-напредъ на 1857 год. въ „Отечественые записки“ и после въ отдѣлната си книга „Страницы изъ книги страданій болгарскаго племени“ (Москва, 1868 г.). Тия си пѫтни бележки подъ заглавие „Изъ записокъ болгара“ после той отчасти преведе въ вестницитѣ „Независимость“ и Знаме“ — (Записки за България и за българитѣ). Написани живо и увлѣкателно, пропити съ хуморъ и ирония, пълни съ фолклоренъ и исторически материялъ — тѣ сѫ едни отъ първитѣ пѫтописи въ нашата литература.
3. Въ Пловдивъ. — Осемнадесеть годишенъ юноша, Каравеловъ пристига въ Пловдивъ, за да продължи образованието си. Градътъ има силенъ гръцки обликъ, той е прочутъ съ своитѣ гъркомани. Макаръ тукъ българитѣ да сѫ организирани вече около Н. Герова и копривщенскитѣ първенци за борба срещу опастното гръкофилство, макаръ Геровото училище значително да е затъмнило славата на гръцкитѣ, Каравеловъ, по желанието на родителитѣ си, постѫпва въ гръцкия „гимназионъ". Тукъ той е трѣбвало да изпита горчиви разочарования и безкрайни обиди за своята волна балканска природа.
— Гръцкитѣ учители ме приеха надменно, разказва Каравеловъ въ своитѣ спомени, — забраниха ми да нося български дрехи и да говоря български, като ме заплашиха, че въ противенъ случай ще има пръчка. Главниятъ учитель Ксантосъ, възпитаникъ на виенския университетъ,
9
който четѣше гръцкитѣ класици, а именно Платона, въ сѫщото време, когато говорѣше за любовьта къмъ човѣка, биеше съ юмруци— . . .
Подписъ на Л. Каравеловъ отъ 1873 г.
Въ Пловдивъ Каравеловъ живѣе две години. Това, което той наблюдава въ гръцкото семейство на Киръ Янко, гдето е настаненъ да живѣе, и въ нравитѣ на пловдивското гражданство, оставя у него неизгладими впечатления. Тукъ той за първи пѫть се запознава съ сложнитѣ отношения между гърци, турци и българи. Гъркоманията, жестокоститѣ на гърци и турци до 1855 год., той не е познавалъ. И затова противоположноститѣ между балканския поетиченъ битъ и пловдивския животъ го поразяватъ. Той наблюдава отношенията между бедни и богати и още тогава застава на страната на последнитѣ. Неговитѣ социални възгледи, както и умразата му къмъ турци и гърци се оформятъ най-напредъ тукъ, въ Пловдивъ, гдето младежката му впечатлителна натура е била вълнувана отъ голѣмитѣ социални и национални противоречия, отъ жестокостьта на турци и чорбаджии и отъ надменностьта на гърцитѣ. Той е отвратенъ отъ разврата въ градскитѣ гръцки семейства, отъ нечистотиитѣ и лицемѣрието на града изобщо, които съпоставя съ привлѣкателнитѣ картини на селския патриархаленъ и откритъ животъ. Не е твърде очарованъ и отъ българитѣ, които сѫ оказвали още много слаба съпротива на разрушителното гръцко влияние. Каравеловъ влиза въ връзки съ по-младото и интелигентно поколѣние, което подъ влиянието на Герова, Чалъкова, И. Груева и др. започва да се организира за борба противъ гърци и турци. Той симпатизира на демократичнитѣ
10
идеи у тия млади българи. Въ редица свои социални повести Каравеловъ изобразява отношенията между различнитѣ съсловия и нации въ Пловдивъ, които отношения за първи пѫть сѫ отворили неговия погледъ и сѫ го накарали да се замисли сериозно за сѫдбата на своя беденъ, но честенъ и трудолюбивъ народъ. Въ своята голѣма повесть „Децата не приличатъ на бащитѣ си“, гдето е дадена широка картина на пловдивския животъ отъ онова време, Каравеловъ влага въ устата на единъ отъ героитѣ си следното признание, което може да се вземе и за негова лична изповѣдь:
„На която страна и да се обѫрнешъ, насѣкаде срѣщашъ или звѣрове, или скотове. Сичката моя душа е препѫлнена съ ядове и чемере. Мене накарва да излѣза изъ кожата си сѣки подлецъ, който ма срѣща на пѫтьтъ и който, като ми са поухили сладко и масленно, ми казва „добаръ вечерь“. . . Но Пловдивъ, да ви кажа право, е за мене много по-добра школа, нежели московскиятъ университетъ. Тоя градъ е за мене подводна скала, която ма накара да плувамъ осторожно, да търса безопасенъ пѫть и да бѫда твѫрдъ въ своитѣ рѣшения. Да, азъ благославямъ сѫдбата, която ма доведе въ тоя Вавилонъ. Тука азъ научихъ онова, което са неизучва ни въ една школа: азъ познахъ своиятъ народъ, опознахъ са съ неговите страдания, защото видѣхъ съ очите си неговите помощници и покровители. Въ Москва сички ние, които говорѣхме за народътъ и за неговите нужди, бѣхме деца, които обичатъ да поговоратъ за голѣми работи. Който желае да види съ очитѣ си що е народъ, какво трѣба на тоя народъ, какво е неговото положение и кои сѫ най-първите негови угнѣтатели, той трѣба да отиде по селата, а ако нѣма време и вѫзможность, то — въ конакътъ, дѣто хилѣди жертви очѣкватъ правосѫдието на невидящата богиня; а който желае да узнае що е подлость и какви вредителни паразити сѫществуватъ подъ ясното небе, той трѣба да поживѣе въ Пловдивъ и да са опознае съ вашитѣ чорбаджие. Бѣдните наши селѣне! На която страна и да поглѣдашъ — душата ти са възмущава, чувствата ти са оскѫрбяватъ, сѫрцето ти та боли. Честниятъ човѣкъ нѣма дѣ да преклони главата си: насѣкаде подлость, шпионства и злоба...“
Презъ лѣтото Каравеловъ отивалъ заедно съсъ семейството на Киръ Янко изъ околнитѣ села и тамъ допълнялъ впечатленията си отъ робската българска действителность. Подъ влияние на Герова той вече проявявалъ голѣмъ интересъ къмъ родния битъ и къмъ народното творчество. Това, което е чувалъ и видѣлъ изъ селата, после влѣзе като богатъ и соченъ материялъ въ неговитѣ повести, статии и стихове. Народнишкиятъ характеръ на неговитѣ обществени и литературни възгледи
11
се оформя тукъ, гдето и неговата творческа паметь се обогатява съ толкова различни и ценни спомени.
Къмъ края на своето двегодишно учение въ Пловдивъ, Каравеловъ се прехвърля въ българското училище, въ което разширява познанията си и калява още повече своето запалено вече родолюбие. Преди това, още въ кѫщата на Янко Ушаклията, той, покрай другитѣ залисии, прочелъ и нѣкои руски книги. Презъ дългитѣ и досадни зимни вечери той жадувалъ да прочете нѣщо родно и близко. Български книги тогава, колкото ги е имало, не сѫ могли да проникнатъ въ гръцката кѫща, въ която е билъ изпратенъ да се научи на „приличие“ и да се подготви за тежъкъ търговецъ. Но ето че бащата на единъ отъ Каравеловитѣ другари, който често пѫтувалъ за Молдова, донесълъ нѣкакви руски книги. Каравеловъ си спомня, че отъ този свой другарь той е прочелъ: Рицари лебедя или дворъ Карла Великаго, романъ отъ XVIII вѣкъ; Живота на Наполеона Бонапарта, Превръщанията на Овидий и Руско-гръцко-френски разговорници. По тия книги и други сензационни романи Каравеловъ е започналъ най-напредъ да учи руския езикъ. Поради оскѫдицата на четиво, той ги е знаелъ на изустъ. После, когато се прехвърля въ българското училище, той чете руски вестници и други книги. Освенъ това, Каравеловъ вземалъ уроци и по латински езикъ отъ единъ унгарецъ, павликенски свещеникъ.
Изобщо, дветѣ години прекарани въ Пловдивъ иматъ решително значение за бѫдещата дейность на Каравелова. Тукъ той разшири познанията си и, което е най-важно, опозна своя народъ, неговата душа, мечтитѣ и страданията му. И когато следъ две години се връща въ родното си мѣсто, бащата е останалъ не малко разочарованъ отъ своя синъ, който намѣсто съ познания по търговския занаятъ, се връща само съ една любовь въ сърдцето си и съ гнѣвно възмущение срещу гърци, турци и чорбаджии. Но бащата все още не се отказва отъ желанието да направи сина си търговецъ. Сега той го взема съ себе си и обикалятъ заедно за купуване на добитъкъ изъ цѣло Българско, Македония и дори Сърбия. Така младиятъ Каравеловъ прекарва още една школа за опознаване съ народа. Той наблюдава българскитѣ обичаи, записва пѣсни и поговорки. Презъ
12
1857 г. той за известно време учи въ Одринъ абаджийскиятъ занаятъ, а по късно живѣе около една година въ Цариградъ, гдето е работилъ въ търговска кантора. Поради кримската война, по това време интересътъ и любовьта къмъ Русия у насъ сѫ били особено силни. Каравеловъ, който вече е познавалъ хубоститѣ на руския езикъ, е ималъ силното желание да замине за великата братска земя, която по онова време е привличала всички събудени български младежи. На 1 юлий 1857 год. той напуска Цариградъ. Пѫтува изъ Срѣдногорието и Балкана и събира народни пѣсни. Въ своитѣ пѫтни бележки той, освенъ живота въ Пловдивъ, описва увлѣкателно селския битъ.
Двадесеть годишенъ, Каравеловъ вече е миналъ здрава подготовка за обществена и книжовна работа. Роденъ срѣдъ балканско и свободолюбиво село, отхраненъ въ охолность, прекаралъ две години въ Пловдивъ и една въ пѫтуване и изучване на българския битъ, сродилъ се съ душата и блѣноветѣ на своя народъ, жаденъ за по-висока култура и увлѣченъ отъ разказитѣ на по-старитѣ за героичния руски народъ, той решава, заедно съ роднинитѣ си, да замине за Русия. Тукъ Каравеловъ дооформя създалия се вече у него свѣтогледъ и прекарва нова велика школа на нравствено и политическо възпитание.
4. Въ Русия. Шестдесетитѣ години. — Къмъ края на 1857 год. Каравеловъ пристига презъ Одеса въ Москва, за да постѫпи въ военното училище. Като нѣмалъ необходимата подготовка, той постѫпилъ при частенъ учитель, за да изучи главно математиката. Но скоро охладѣлъ и къмъ военната професия и къмъ математиката. Записалъ се свободенъ слушатель въ филологическия факултетъ. Тъй — воленъ, неконтролиранъ отъ никого — Каравеловъ преживѣва въ Москва цѣли деветь години. Той попада въ срѣдата на напредничавата руска интелигенция, която тъкмо по туй време изживѣва най-великитѣ си увлѣчения. Това е времето на Херценъ, Чернишевски, Добролюбовъ и Писаревъ — вдъхновени и велики водачи на руската младежь презъ шестдесетитѣ години. Отъ тѣхнитѣ идеи се прониква и Каравеловъ и ние не можемъ да си обяснимъ правилно неговата дейность отъ тукъ нататъкъ безъ да се запознаемъ
13
съ основнитѣ тенденции въ руския общественъ животъ и въ руската литература презъ тия десеть години.
Подъ общото наименувание „шесгдесети години“ въ историята на руската обществена мисъль отбелязватъ годинитѣ отъ 1856 до 1868. Тѣ съвпадатъ съ първитѣ години отъ царуването на императоръ Александъръ II — известенъ и въ Русия и у насъ съ името Царь освободитель. Това сѫ 10 години на велики надежди и велики разочарования. Тогава въ крайни, болезнени форми се създаватъ въ Русия понятията „интелигенция“ и „народъ“ и съ едно религиозно, мистично увлѣчение се търси тѣхното примирение, сливане въ едно. Спороветѣ между западници и славянофили постепено се измѣстятъ отъ едно чисто социалистическо и радикално течение, което гледа на живота не съ окото на екзалтирания мечтатель, а съ това на наблюдателя, който преди всичко иска да се справи съ действителностьта, съ икономическото и социално състояние на руския народъ. Главниятъ въпросъ на руската общественость е крепостничеството. По отношението си къмъ него шестдесетницитѣ се раздѣлятъ рѣзко на две групи — едната е съ Херцена, Чернишевски и Добролюбова, а другата съ Писарева. Раздѣля ги датата 19 февруарий 1861 год., когато излѣзе знаменития манифестъ за освобождаването на селянитѣ. Първата половина отъ тоя периодъ е изпълнена съ надежди и възторгъ. Тогава Xерценъ, емигрантъ, съ своя „Колоколъ" не само даваше съвети но дори и величаеше императора за неговитѣ намѣрения да освободи селянитѣ. Той се обръща къмъ Александра II съ писма и го подканя да даде свобода на руското слово и да измие отъ Русия позорното петно на крепостничеството. Идеитѣ на Херцена бѣха нѣщо като синтезъ между западничеството и славянофилството. Отъ славянофилитѣ той усвои мнението за своеобразностьта на руската душа, за спасителната роль, която ще играе руския народъ при освобождаването на свѣта отъ предразсѫдацитѣ и робството. Отъ Европа Херценъ научи социалистическитѣ идеали, само че той смѣташе Русия за призванна да осѫществи тия идеали. Общинското владение на земитѣ, споредъ него, позволява въ Русия веднага да се пристѫпи къмъ социалнитѣ реформи, докато Европа, за да стигне до тѣхъ, ще трѣбва да преживѣе редица сътресения.
Точно когато Каравеловъ пристига въ Москва, Херценъ е ималъ най-голѣмо обаяние всрѣдъ напредничавата руска интелигенция. Постепенно, следъ 1861 год. и особено следъ Полското възстание отъ 1863 год., което бѣ подкрепено отъ Херцена, това обаяние започна да намалява. Властители надъ умоветѣ въ Русия бѣха вече Чернишевски, Добролюбовъ и Писаревъ.
Чернишевски заемаше заедно съ Херцена рѫководно мѣсто всрѣдъ интелигенцията още въ първата половина на шестдесетитѣ години. Неговитѣ идеи вече решително се приближаватъ къмъ западно-европейския социализъмъ. Първоначално Чернишевски, подобно на Херцена, пише похвални статии за Александра II;
14
и той е увѣренъ, че императорътъ ще запази общинското владение на земитѣ и че ще ги даде изцѣло въ рѫцетѣ на селянитѣ. Но скоро, още на 1859 год. той публично заявява, че се срамува отъ увлѣчението си.
„Колкото и да е важенъ въпроса за запазване общинското владение, заявява Чернишевски, — все пакъ, той съставя само едната страна на работата. Като висша гаранция за благосъстоянието на хората, до които се отнася този принципъ има смисълъ само тогава, когато сѫ дадени вече другитѣ низши гаранции за благосъстоянието."
Тукъ Чернишевски намеква за освобождаване общинскитѣ земи отъ голѣмитѣ задължения. Постепенно той застава на чело на едно движение за по-радикални промѣни въ стопанското устройство на Русчя. Чернишевски е близъкъ на революционнитѣ групи известни подъ името „земя и воля“. Той е предшественикъ на социализма съсъ своитѣ стопански теории за народното благосъстояние, които противопостави на тия за националния доходъ. Но и Чернишевски, като своя предшественикъ Херценъ, поставя като първо и висше благо — човѣка, индивида.
„Нѣкои, — пише Чернишевски въ Съвременникъ“ презъ 1859 г. (№ 2), — предписватъ на държавата по-висока цель, отколкото потрѣбноститѣ на отдѣлнитѣ хора, — именно осѫществяването на отвлѣченитѣ идеи за справедливость, правда и др. п. Нѣма съмнение, че отъ подобенъ принципъ много по-лесно могатъ да се изведатъ за държавата по-широки права, отколкото отъ другата теория, която говори само за ползата на отдѣлнитѣ хора; но, изобщо, ние сме за втората теория, и не поставяме на земята нищо по-високо отъ човѣшката личность."
Тъй Чернишевски, отъ чисто политическитѣ и стопански теории минава въ областьта на морала. За него държавата е и етична цѣлость.
Виждаме, че рускиятъ общественъ животъ презъ шестдесетитѣ години постепено се революционизира. Вдъхновени и цѣлостни водачи като Херцена и Чернишевски издигатъ въ култъ руския селянинъ и зоватъ млада и интелигентна Русия да му помогне, дори да се поучи отъ него. Така се създава едно типично руско революционно народничество, което играе велика роль въ руската история. Въ областьта на морала се създава принципа за полезностьта — утилитаризма. Този принципъ наддѣлява и въ литературата, която въ Русия винаги, а особено сега, играе нравствена, освободителна роль. Руската литература по туй време е крайно реалистична и народническа. Тя е едно отлично срѣдство за пропаганда, за подобрение на живота, който за шестдесетницитѣ е най-висшето благо. Чернишевски пише специаленъ трактатъ за „Естетическитѣ отношения на изкуството къмъ действителностьта", въ който за „прекрасно“ се признава само едно: — живота. „Прекрасното — това е живота; прекрасно е това сѫщество,
15
въ което виждаме живота такъвъ, какъвто трѣбва да бѫде по нашитѣ разбирания“.
Тая чисто реалистична теория се разви най-ярко въ вдъхновенитѣ страници на Добролюбова, гениалниятъ критикъ на шестдесетитѣ години. Ученикъ на Чернишевски, той доразвива въ областьта на литературната критика неговитѣ естетични и обществени идеи. И за Добролюбова литературата има смисълъ само като отражение на живота.
„Литературата, пише той въ статията си „Литературння мелочи прошлаго года“ (1859) постоянно отразява тѣзи идеи, които бродятъ въ обществото, и мѣрка за голѣмия или малъкъ успѣхъ на писателя може да служи това, доколко той е съумѣлъ да изрази тѣзи обществени интереси и стремежи.“
Горещъ поклонникъ на свободата и на човѣка като нравственъ факторъ, Добролюбовъ взема само поводъ отъ литературнитѣ явления, за да пише не естетически преценки, а обществени, публицистични статии. Естетиченъ критерий за него е само ползата отъ литературното произведение. Той е ядовитъ врагъ на всичко посрѣдствено и пригладено въ живота, а особено на еснафския моралъ и на ония, които прѣчатъ за свободната проява на човѣка.
Въ своята знаменита статия за Островски „Темное царство“ той заявява ясно и подчертано, че не чувствува въ себе си призвание да възпитава естетическия вкусъ на публиката. Той се спира и тълкува само ония резултати, които ни дава едно внимателно вглеждане въ произведенията на Островски, въ връзка съ изобразяваната отъ тѣхъ действителность. — Особено отрицателно отношение къмъ естетиката взе последниятъ отъ идеолозитѣ на шестдесетитѣ години — Писаревъ, който постави преди всичко въпроса за хлѣба, за свободата. Той разви принципа за ползата до последни предѣли като отрече всѣко значение на естетиката. Писаревъ създаде и теорията за „мислещия реалистъ“, т. е. онзи мечтанъ идеаленъ гражданинъ, който ще синтезира своята личность съсъ обществото; своята полза съсъ обществената, който ще построи живота върху принципа на общочовѣшката солидарность.
Тия идеи, които слагатъ на коренна преоценка руската действителность, които предписватъ нови велики и тежки задачи на интелигенцията, увличатъ и младия Каравеловъ. Наблюдавалъ вече въ Пловдивъ разнитѣ социални и национални противоречия, запознатъ съ печалната сѫдба на потиснатитѣ и възнегодувалъ срещу безправието и жестокоститѣ съсъ всичкия жаръ на своята буйна природа, той тукъ, въ Москва, попада въ срѣди, чието идейно и нравствено вълнение му е тъй близко, че го увлича изведнажъ и го прави единъ отъ първитѣ си апостоли. Каравеловъ чете Херцена, Чернишевски и Добролюбова и усвоява не само идеитѣ имъ, но и тѣхния речникъ и саркастичния патосъ на съчиненията имъ. Особено се прониква той отъ тѣхното народничество и отъ либералнитѣ имъ идеи. По-късно, когато
16
поема рѫководството на българската емиграция въ Букурещъ, като публицистъ и белетристъ, Каравеловъ повтаря и насажда на българска почва за първи пѫть сѫщитѣ идеи и сѫщитѣ разбирания за ролята на интелигенцията и на литературата.
Л. Каравеловъ въ Сърбия
Повеститѣ му, особено социалнитѣ, и най-вече „Крива ли е сѫдбата“? е написана подъ силното влияние на Херцена („Кто виноватъ“?) и на Чернишевски („Что дѣлать“). Политическитѣ му статии сѫщо така и по стилъ и по идеи напомнятъ статиитѣ на рускитѣ шестдесетници. Но едновременно съ увличането си подиръ радикалнитѣ идеи на Херцена и Чернишевски, Каравеловъ дружи и съ славянофилитѣ — особено съ И. С. Аксаковъ, който е помагалъ на всички български младежи. Подъ влияние на славянофилитѣ Каравеловъ засилва интереса си къмъ българското и общославянско народно творчество. Заедно съ реалистичнитѣ и тенденциозни романи на шестдесетницитѣ, той чете битовитѣ и сантиментални повести на украинската писателка Марко Вовчокъ, стиховетѣ на Тарасъ Шевченко и великолепнитѣ украински разкази на Гоголя. Тия две насоки на тогавашната руска литература: реалистично — утилитарното и битово — сантименталното опредѣлятъ възгледитѣ на Каравелова и упражняватъ върху него изключително влияние. Тѣ събуждатъ у него стремежа къмъ писателство. Тукъ, въ Москва, той пише и печата за първи пѫть.
17
5. Първи произведения. — Точно когато Каравеловъ заминава за Русия, баща му постепенно икономически запада. Както отбелязахме вече, Каравеловъ не можалъ да постѫпи въ военното училище, а останалъ свободенъ слушатель въ университета. Цѣли деветь години той живѣе въ крайна мизерия. Едва къмъ края на пребиваването си въ Москва, когато печата първитѣ си трудове, той подобрява малко отъ малко състоянието си. Разочарованъ отъ университетската наука, която тъй малко подхожда съ увлѣченията на времето, гладенъ и необлѣченъ, Каравеловъ се губи по цѣли седмици съ разни бохемски и революционно надъхани дружини. Но едновременно съ това Каравеловъ денонощно се занимава. Той чете цѣлата съвременна руска оригинална и преводна литература; познава Тургенева, Достоевски, Успенски, познава руското народно творчество, представителитѣ на социалнитѣ науки — изобщо цѣлиятъ крѫгъ на духовнитѣ интереси презъ това време. Презъ 1860 год. въ Москва се събиратъ около славянофилитѣ по-будни български младежи и организиратъ издаването на списание „Братски трудъ“, редактирано отъ В. Поповичъ и Райко Жинзифовъ. Заедно съ К. Миладиновъ, Нешо Бончевъ и Теохаровъ, Каравеловъ е отъ първитѣ сътрудници въ това списание, отъ което излизатъ само четири книжки. Въ него той е напечаталъ нѣколко стихотворения и две статии — една за българската литература и друга за славянитѣ въ Австрия, съ явна славянофилска украса. При подкрепата на славянофилитѣ Каравеловъ замисля да издаде редица „Паметници на българския народенъ битъ“. Съ помощьта на И. Прыжовъ той издава на 1861 година първия томъ отъ тая замислена на широко серия: — Памятники народнаго быта болгаръ, (издаваемые Любеномъ Каравеловымъ) книга первая, Москва. Въ предговора къмъ този доста обемистъ томъ (324 стр.) Каравеловъ се спира върху дѣлото на Венелина, което има несравнимо значение за „нравственото възраждане на българския народъ“. Следъ туй отдава похвала на Срезневскій, Безсоновъ, Хилфердингъ, на Верковича и Раковски и помѣства нѣкои езикови и граматични указания. Книгата съдържа 3000 пословици и забележки, народенъ дневникъ, гдето сѫ изредени паралелно и великоруски,
18
бѣлоруски, украински, полски и сръбски обреди, легенди и повѣрия; български собствени имена, легенди — преведени и на руски, и накрай единъ речникъ на български думи. . . Този сборникъ е едно отъ главнитѣ указания за връзкитѣ на Каравелова съсъ славянофилитѣ. Но тия връзки никога не сѫ били особено интимни. Отъ славянофилитѣ Каравеловъ усвои само любовьта къмъ славянството и къмъ народното творчество, което е обърнало вниманието му още въ България. Още тогава той е събиралъ пѣсни и пословици и особено е наблюдавалъ и се е увличалъ въ поезията на народнитѣ обичаи и вѣрвания. Съ политическитѣ и държавнически разбирания на славянофилитѣ Каравеловъ никога не е ималъ нищо общо. Дори нѣщо повече: — той, възпитаникъ на Чернишевски, бѣше тѣхенъ врагъ. Затова, когато се пуска слухъ, че неговитѣ „Паметници“ били издание на славянофилското дружество „той протестира най-енергично. Признава само, че лично И. С. Аксаковъ му е услужилъ съ 170 рубли, докато цѣлото издание струвало 475 рубли. Вториятъ томъ отъ „Паметницитѣ“, който споредъ програмата на Каравелова щѣше да съдържа „женски“и „детски" пѣсни, не можа да излѣзе. Отъ него останаха въ рѫкописъ известни части.
Усвоилъ вече писателската техника на рускитѣ утилитаристи и народници, запознатъ основно съ българскиятъ народенъ битъ, Каравеловъ скоро започва да пише и оригинални повести — цельта на които е да представятъ по-непосрѣдствено духовния обликъ и страданията на поробения българинъ. Той вече знае дотолкова руския езикъ, че пише направо своитѣ повести и статии и ги печата въ нѣкои отъ най-голѣмитѣ руски списания по онова време: С. Петербургскія вѣдомости, Отечественныя записки, Журналъ м-ства народнаго просвѣщенія, Русскій вѣстникъ и др. Тия си изключително битови повести — писани подъ силното влияние на Гоголя и Марко Вовчокъ — Каравеловъ по-късно събра въ отдѣленъ сборникъ: Страницы изъ книги страданій болгарскаго племени, повѣсти и разказы Любена Каравелова, Москва, въ Университетской типографіи (Катковъ и К-о) 1868 г. Тукъ влизатъ: Турски паша, Българе отъ старо време, Бошко, Войвода, Слава, На чужди гробъ безъ сълзи плачатъ,
19
Сирото семейство, Дончо и Неда — всички преведени и преправени по-късно отъ самия Каравеловъ.
Родната кѫща на Л. Каравеловъ
Освенъ горнитѣ повести, въ сѫщата книга сѫ препечатани и пѫтнитѣ бележки на Каравелова — Изъ записокъ Болгара, отъ които само една часть той преведе на български. — Въ тѣхъ увлѣкателно и съ голѣми подробности се описва бита на българското село, устройството и жителитѣ на гр. Пловдивъ, павликянскитѣ обичаи, живота на българскитѣ овчари и т. н., заедно съ ценни автобиографични бележки. Както въ повеститѣ, тъй и въ пѫтнитѣ си бележки, въ които се чувствува влиянието на Херценовитѣ „Былое и думы“, Каравеловъ прави впечатление съ строгия реализъмъ на описанията и съ голѣмата си страсть къмъ изобразяване народния битъ. Въ две отдѣлни статии (Лазарь и Святки у болгаръ) той разглежда разнитѣ празднични обичаи у българитѣ, като ги съпоставя съ тия у други славянски народи. Накрай помѣства и статията си за Вукъ Караджичъ. Съ статиитѣ и битовитѣ си разкази Каравеловъ
20
обръща вниманието на руското общество. Той минава за добъръ познавачъ на славянството, особено на южното. Известниятъ историкъ на руската и на славянскитѣ литератури, Пипинъ, го съветва да се отдаде изключително на изучване народното южнославянско творчество. На 1867 год. Каравеловъ печата въ „Журналъ Министерства народнаго просвѣщенія“ (часть 138) ценна статия върху нѣкои сръбски и хърватски съчинения — Южнославянская библіография за 1867 г. Отъ тази статия вече личи, че Каравеловъ се е интересувалъ извънредно много отъ историята и литературата на сръбския народъ. Този интересъ до голѣма степень се дължи на славянофилитѣ, но ще трѣбва да отбележимъ, че Каравеловъ се е запозналъ донѣкѫде съ сръбския езикъ и народъ още на младини, когато се е училъ въ Копривщица при сърбина Георги Божиловичъ, както и по-сетне при пѫтуванията съ баща си и въ Пловдивъ. Въ отбелязаната критична студия Каравеловъ подчертава голѣмото значение, което би имало за културата едно сближение между славянитѣ. За да допринесе за това сближение, той се заема да следи и популяризира южнославянската литература и история.
6. Каравеловъ въ Сърбия. — На 1863 год. избухва възстание въ Полша, на което симпатизира голѣма часть отъ радикалската и социалистическа интелигенция. Поради връзкитѣ ѝ съ полскитѣ революционери, тая интелигенция се подлага на жестоки преследвания. Реакцията се засиля още повече следъ несполучливия атентатъ устроенъ отъ Каракозова срещу императора на 4 априлъ 1866 год. Каравеловъ, който е билъ въ интимни връзки съ революционната младежь и съ нейнитѣ водачи, сѫщо е преследванъ. Оставането му въ Русия е невъзможно. Презъ пролѣтьта на 1867 год. вече ние го виждаме въ сръбската столица, която той избира за срѣдище на своята дейность едно поради връзкитѣ си съ сръбската литература и интелигенция и второ — поради близостьта на отечеството.
Още преди дохождането на Каравелова въ Бѣлградъ, между българскитѣ революционери и сръбската дипломация сѫществуваха постоянни връзки. Презъ шестдесетьтѣ години на миналия вѣкъ, изобщо, българо-сръбското сближение като че бѣше най-интимно. Особено
21
българскитѣ войводи и водачи на емиграцията живѣеха съ вѣрата, че съ сръбска помощь ще може да се освободи, при едно организирано повсемѣстно възстание, и българския народъ. На 1862 год. въ Бѣлградъ Раковски организира своята прочута легия, въ която участвуваха Левски, В. Друмевъ и много събудени и интелигентни българи. Печалната участь на тая легия е известна: — следъ като я използуваха за своя лична защита и печалба, сръбскитѣ власти наредиха нейното разформируване. Отъ тогава датува първото силно и ядовито разочарование на българитѣ отъ „братскитѣ“ чувства на сърбитѣ. Когато Каравеловъ пристига въ сръбската столица, споменътъ отъ 1862 год. още е прѣсенъ и живъ. Възпитаникътъ на рускитѣ славянофили и на шестдесетницитѣ се опита този пѫть, въпрѣки горчивото минало, да постави отново проблемата за сръбско-българското сближение, но вече на нови, по-здрави основи.
Сръбската омладина, организирана около гимназиитѣ, разнитѣ сдружения и великата школа посрѣща Каравелова като скѫпъ гостъ. Той за първи пѫть донася въ нейнитѣ срѣди идеитѣ на рускитѣ шестдесетници. Сръбската общественость и сръбската литература, които до тогава страдатъ отъ прекаленъ романтизъмъ и сантиментализъмъ, постепенно се проникватъ отъ новитѣ идеи на реализма и позитивизма. Каравеловъ е първиятъ вдъхновенъ апостолъ на тия идеи. Като писатель и като агитаторъ всрѣдъ будната сръбска интелигенция, той подлага на безпощадна критика цѣлиятъ еснафски и бюрократиченъ духъ на бѣлградското общество. Проникнатъ отъ дълбоката вѣра, че на сръбския и българския народи предстои обща велика мисия, Каравеловъ иска да освободи организираната вече сръбска младежь отъ всички предразсѫдъци и антагонизми на които ги е научилъ тѣхниятъ патриотиченъ романизъмъ и династиитѣ на Обреновича и Карагеоргиевича. Девизата „съ помощьта на науката и върху основата на истината“, която издига сръбската омладина по-късно, е внушена за първи пѫть отъ Каравелова. Тукъ той намира годна почва за идеитѣ на Бьоклъ, Дреперъ и Дарвинъ, както и за социалнитѣ програми на Чернишевски, Добролюбова и Писарева. Първото нѣщо, съ което се отличава Каравеловъ въ бѣлградскитѣ срѣди, — е неговото ядовито недоволство отъ сѫществуващия редъ. Съ това той най-много допада на сръбскитѣ прогресивни и радикалски елементи, които искатъ да преобразуватъ обществото върху принципитѣ на науката и социалната справедливость. Съ редица статии и повести Каравеловъ подхранва тия благородни стремежи въ младежьта, на която става любимецъ. Неговата висока фигура, съ черна гѫста брада, съ благъ погледъ и вдъхновено чело, навсѣкѫде е посрѣщана съ рѣдка почить и радость. Веднажъ, споредъ разказъ на Захарий Стояновъ, Каравеловъ почивалъ на една отъ пейкитѣ въ бѣлградската
22
градина. Когато всрѣдъ гѫстата разхождаща се тълпа прониква вестьта, че „брат бугарин“, както наричали Каравелова, е въ градината — всички го обкрѫжаватъ и му устройватъ една трогателна овация. . .
В. Свобода, 1869 г.
Тъй Сърбия става второ отечество на нашия апостолъ и писатель. Той скоро изучва сръбския езикъ до съвършенство и става пръвъ, любимъ писатель на сръбската интелигенция отъ онова време. Тя се привързва къмъ него, поради силната му и нескривана обичь къмъ сръбския народъ, поради новитѣ идеи, които внася въ обществения животъ и въ литературата и главно поради благородния патосъ на неговитѣ проповѣди. Каравеловъ пише въ „Застава“ статии за федериране на южнитѣ славяни, говори за руска литература и упѫтва сръбски младежи да превеждатъ — главно Гоголя и Тургенева, които той цени не само заради художническия имъ даръ, но главно като изобличители на общественитѣ слабости, като голѣми поклоници на добродетелитѣ и творчеството на простия народъ. Чрезъ литературата и чрезъ устната проповѣдь Каравеловъ иска да подготви сръбското общество за една задружна борба съ българитѣ — крайната цель на която да е освобождаването на двата народа, които да заживѣятъ братски, организирани въ федерация, проникнати отъ социалнитѣ и хуманитарни идеи на неговитѣ руски учители
23
— главно тия на Чернишевски, който пише специални статии за федерирането на южнитѣ славяни. Вѣрата на Каравелова въ бѣлградската интелигенция е голѣма. Заедно съ другитѣ омладинци и той гледа на сръбската столица като на „балкански пиемонтъ“. Но поради крайнитѣ си идеи и поради жестоката критика, която правилъ на сѫществуващия редъ, Каравеловъ не е билъ гледанъ благоприятно отъ бѣлградскитѣ управници. Следъ близо едногодишно живѣене въ Бѣлградъ, гдето се и оженилъ за една сръбкиня, той билъ принуденъ да се премѣсти презъ 1868 год. отвждъ Дунава — въ Нови-Садъ. Тукъ той се сближава съ Светозаръ Милетичъ, виденъ общественикъ и публицистъ, съ известния сетнешенъ писатель Змай-Йованъ Йовановичъ и др. Въ „Застава“, редактирана отъ поменатия Милетичъ, той пише статии по литературни и обществени въпроси, а въ голѣмото списание „Матица“ започва да печати голѣмата си и съ исторично значение въ сръбската литература повесть „Је ли крива судбина?“
Съ това първо реалистично произведение въ сръбската литература, въ което има много малко, почти никакъ, белетристика, а много разсѫждения, апология на науката, на справедливостьта и истината, Каравеловъ е изразилъ най-ясно своитѣ протести срещу бѣлградската действителность, позитивистичнитѣ си разбирания и идеализацията на сръбската напредничава младежь. Животътъ и обичьта между главниятъ герой на тая му повесть, Любомиръ Калмичъ и Цая — не го занимаватъ толкова, колкото тѣхнитѣ разбирания и отрицателното имъ отношение къмъ бюрократичния, закостенѣлъ и жестокъ семеенъ битъ на бѣлградчани. Както въ повечето си повести, Каравеловъ нѣма обективно-художническо отношение къмъ своитѣ герои — а ги използува само за да изкаже чрезъ тѣхъ протеста си и новитѣ идеи, които ще преобразуватъ обществото. Навсѣкѫде вие чувствувате само неговиятъ сатириченъ погледъ, омразата му къмъ бюрократи, лицемѣри и потисници. Затова Је ли крива судбина въ сѫщность е само единъ ядовитъ памфлетъ срещу бѣлградското общество и една гореща проповѣдь на позитивизма и радикализма. Тукъ е отразено най-ярко неговото отношение къмъ литература и общественость.
„Азъ мисля, заявява Каравеловъ чрезъ героя на своята повесть, че Сократъ струва повече, отъ колкото сичките гръцки герои, като почнемъ отъ Агамемнона па до Александра Македонски; че Кассии и Брутъ сѫ много по-благородни, отъ колкото сичките римски царйове и императори; че нашия братъ Хусъ, Коперникъ, Фохтъ, Хайне, и други, мѫченици на свободата на сѫвѣстьта, на науката и на благоденствието на человѣчеството, сѫ много по славни, много по-величественни, отъ колкото сичките германски херцози и австрийски и пруски кралйове и императори; че Шекспиръ, Нютонъ, Борисъ, Боклъ, Волтеръ, Дидеро, Чернишевский,
24
Бѣлинский, Говличенъ — съ едни дума сичките людие, посвѣтени на науката, знанието и трудътъ сѫ много по-святи, много ми сѫ по-любезни нежели сичките Плантагенети, Бурбони, Капети, Каолити, Романовци."
Цѣлото произведение е препълнено съ подобни откровения, които сѫ имали несравнимо влияние върху читателя. Тъй то се оформя като една пламенна апология на радикализма, на науката, на свободата на съвѣстьта, на демократичнитѣ начала срещу деспотията на суевѣрия и властници. Отъ сръбскитѣ водачи той харесва само Карагеоргия и Милоша, които сѫ най-вѣрни изразители на народното свободолюбие, а отъ писателитѣ Вукъ Караджичъ и Доситей Обрадовичъ, които, заедно съ народнитѣ войводи, „сѫ показали на цѣлия свѣтъ лицето на сърбския народъ такова, каквото е въ действителность.“
Въ тая си повесть, писана подъ силното влияние на Чернишевски (Какво да се прави?) и на Херцена (Кой е виновенъ?), Каравеловъ, заедно съ своето свободолюбие и своя позитивизъмъ, се явява горещъ защитникъ на жената. Цѣлата повесть е пропита съ жлъченъ протестъ срещу тиранията на семейството и обществото надъ жената — майка или дъщеря. Каравеловъ е отвратенъ отъ жестокоститѣ на сръбския битъ, който съзнателно задушва всѣка човѣшка и творческа проява на жената, поставяйки я въ унизителното положение на робиня и безропотна послушница. За него жената има редица скрити нравствени добродетели, които всѫщность сѫ основата на повечето добрини въ обществото. Идеализирането на жената, което е характерно за нашето и сръбското възраждане, у Каравелова е поставено не само на романтична и етична основа, но и на социална. Той е единъ отъ първитѣ апостоли всрѣдъ южнитѣ славяни за равноправието на жената и мѫжа. Тия свои идеи той разви после въ редица повести и статии. Въ „Наказалъ ги Богъ“, печатана пакъ на сръбски въ Млада Србадија (1870) Каравеловъ ясно възстава противъ цѣлата система на възпитание и срещу ония битови условия, които обезсмислятъ женското сѫществуване Спасението и на мѫжа и на жената, тѣхното връщане въ живота като равноправни творци, ще настѫпи само чрезъ едно превъзпитание, върху принципитѣ на положителнитѣ науки и справедливостьта. Човѣкътъ трѣбва да се откаже отъ предразсѫдъцитѣ и природната си леность, за да се отдаде на новъ строителенъ животъ. За достигане до това съзнание, сѫ необходими нови, непокварени натури, които ще презратъ всички мѫчнотии,
25
не ще отпуснатъ рѫце, „а ще грабнатъ отъ сѫдбата пълната чаша на насладитѣ и честьта“ . . . И Каравеловъ, като общественикъ и писатель, се стреми да съдействува за създаване такива именно апостоли на ново възпитание, които ще освободятъ обществото отъ всички унизителни, нечовѣшки прояви и състояния.
Критиката, на която подлага Каравеловъ бѣлградския животъ, е безпощадна. Той пръвъ отваря очитѣ на събуденитѣ интелигенти, като имъ сочи безотрадното състояние на бѣлградския моралъ, на просвѣтата и на взаимнитѣ отношения въ семейството и обществото, че всички тия болни въпроси на сръбската общественость сѫ го вълнували дълбоко, макаръ да е отъ друга народность, личи отъ искренитѣ възгласи, съ които той често прекѫсва изложението, за да излѣе болката си или да сподѣли впечатленията си съ читателя.
Влиянието на Каравеловата повесть всрѣдъ сръбската младежь е било грамадно. Той е билъ четенъ като никой другъ, неговитѣ идеи увличали и вълнували цѣлото сръбско общество.
Д. Мариновъ, който по онова време билъ въ Бѣлградъ и който по-късно преведе Је ли крива судбина на български, разправя :
„Никой не мислѣше, че Бѣлградъ има лоши страни, че обществото му страдае отъ слабости и недостатъци. Нашия литераторъ въ своето кратко временно прѣбивавание въ Бѣлградъ забѣлѣжи, изучи и позна низостьта, въ която са намѣрваше това общество, което имаше претенция да бѫде менторъ на цѣлия сърбский народъ и съ своето вѣщо перо, съ своята талантливость изложи тая низость на бѣлградското общество така живо, съ такавъ увлѣкателенъ слогъ и съ такавъ гладъкъ езикъ, щото появяванието на неговата повесть: „Е ли крива судбина?“ произведе фурорь. Ретроградите дигнаха срѣщу него голѣма гюрултия, а омладината го защищаваше храбро. Сичките признаха въ него едно: езика му и стилъть му сѫ неподражаеми, взеха езика и стилътъ му за образецъ.“
И не само тогава, но и днесъ историцитѣ на сръбската литература поставятъ Каравелова като родоначалникъ на сръбския реализъмъ. Прекалената тенденциозность и публицистичность на неговитѣ повести бѣше най-подходна за това време на залисия и краенъ романтизъмъ; литературата тогава имаше само единъ дългъ: — да съдействува за нравственото и политическо освобождаване на гражданина. Тия утилитаристични възгледи за литературата, както знаемъ, нашиятъ писатель усвои въ Москва отъ Херцена, Чернишевски, Добролюбова и Писарева. И когато дохожда въ Бѣлградъ той намира най-подходна почва за тѣхното широко прилагане. Каравеловъ усвоява отъ рускитѣ шестдесетници не само общитѣ имъ идеи, но и тѣхния патосъ, речника имъ, стила имъ; нѣщо повече: —
26
той нѣкѫде дословно или перефразирано повтаря онова, което сѫ казали учителитѣ му. Разказитѣ и статиитѣ му сѫ препълнени съ цитати, които той не всѣкога означава, съ чисто журналистични или научни разсѫждения, съ възгласи, препорѫки и ругатни. Защото той не иска да пише увлѣкателно художествено изложение за що било и що не било, а желае преди всичко да научи читателя на своя новъ моралъ, да проагитира идеитѣ, които ще трѣбва да преобразуватъ обществото.
„Ако читательтъ тѫрси въ тая моя повѣсть занимателни заплитания — заявява Каравеловъ по подобие на рускитѣ си учители — разврѫски и явления, които потрѫсватъ душата; ако очѣква на краятъ на повѣстьта смърть или свадба, то зная, че той нѣма да бѫде задоволенъ съ моята повѣсть. И онзи отъ читателите нѣма да бѫде задоволенъ съ повѣстьта ми, комуто главното удоволствие е да отнема чуждъ кѫсъ хлѣбъ и който може би храни въ дома си нѣколко готовани и лѣнивци. Съ моята повѣсть ще бѫдатъ задоволени само отдѣлни лица, които сѫ хвѫрлени отъ сѫдбината въ тѫмнитѣ кйошета на свѣтътъ и гледатъ да ся избавятъ отъ тие неудобства. Въ главите имъ са роятъ разнообразни мисли; тѣхъ мѫчатъ сѣкога различни вѫпроси и сѫмнѣния; тие, въ своето уединение, прииматъ радостно сѣкоя нова книга като новъ познайникъ, който ще имъ бѫде другарь въ живота... Тя имъ става най-ближна приятелка, ако е достойна да отговори на единъ отъ ония голѣми вѫпроси, които за тѣхъ още не сѫ рѣшени“.
А Каравеловитѣ повести сѫ отговаряли на много отъ злободневнитѣ обществени въпроси, тѣ сѫ били учени наизустъ, разнасяни и тълкувани били по-разни крѫгове дори и въ рѫкописъ. Много благородни заложби въ сръбската младежь сѫ били присадени и култивирани отъ „брата бугаринъ“, който е ималъ великата способность да се вживява въ психиката и стремежитѣ на чужди народности, на които е помагалъ съ съвети и личенъ примѣръ.
На 10 юний 1868 въ Бѣлградъ пада убитъ Михаилъ Обреновичъ. Каравеловъ, като рѫководитель на недоволницитѣ, билъ заподозрѣнъ въ убийството. На 15 юний, по искане на сръбскитѣ власти, маджаритѣ го арестуватъ, заедно съ приятеля му Владимиръ Йовановичъ и презъ Варадинъ го отвеждатъ въ Будапеща, гдето стои затворенъ 7 месеца. Напраздни сѫ били протеститѣ на двамата затворници, на сръбската преса и на общественици — маджарскитѣ власти бавили следствието и ги подлагали на тежки физически и морални мѫки. Едва на 4 януарий 1869 год., следъ оправдателна присѫда, Каравеловъ и Йовановичъ сѫ пуснати на свобода. Сръбската интелигенция посрѣща двамата мѫченици съ неописуемъ възторгъ. Застава и букурещкия български вестникъ Народность помѣстватъ дописки, отъ които личи какви тържества сѫ устройвали въ тѣхна честь сърбитѣ навсѣкѫде — отъ Пеща до Нови-Садъ. Каравеловъ е провъзгласенъ за „народенъ мѫченикъ“; отъ
27
общата му участь съ Йовановичъ, сърбитѣ взематъ поводъ, за да говорятъ за братството на двата народа, да изтъкнатъ необходимостьта отъ задружно действие въ името на свободата. Връзкитѣ между нашия писатель и общественъ будитель и сръбската омладина ставатъ още по-силни и интимни. Сърбитѣ ценятъ въ него преди всичко чувствителната му съвѣсть, неговиятъ нравственъ патосъ и писателския му даръ. Като се връща въ Нови-Садъ, Каравеловъ подновява съ по-голѣмъ жаръ обществената си дейность. Но той скоро е трѣбвало да се отзове на поканата на българската емиграция въ Букурещъ, която е знаела неговитѣ дарби и несравнима енергия. Сега вече настѫпватъ за него най-свѣтлитѣ и върховни моменти: — следъ като се е скиталъ повече отъ десеть години изъ чужди страни, той, подготвенъ и въ разцвѣта на сили и талантъ, ще трѣбва да служи най-активно на своя народъ, на отечеството, къмъ което се е стремилъ съ религиозно благоговение. Презъ юний 1869 г. Каравеловъ е вече въ Букурещъ. Но връзкитѣ си съ сръбската литература и общественость той не прекѫсва. Освенъ Је ли крива судбина, на сръбски езикъ той е публикувалъ и други разкази: Сока (Сръбски омладински календаръ, 1869 г.), Горка судбина (Матица, 1869), Наказао ги Бог (Млада Србадија, 1870), Из мртвог дома (Млада Србадија, 1871). Лично той, както и други сръбски книжовници, превежда на сръбски нѣкои отъ печатанитѣ на руски езикъ повести: Българе отъ старо време (1868), Неда (1672), На чужди гробъ безъ сълзи плачатъ (1879), Хаджи Ничо (1872). Отъ всички тия произведения, които Каравеловъ е писалъ на сръбски езикъ, следъ Је ли крива судбина най-значително е Из мртвог дома. Тукъ той излага живота си въ будапещенската тъмница, впечатленията и мислитѣ, съ които е излѣзълъ отъ нея. Макаръ и писано подъ силно чуждо влияние, това произведение на Каравелова има голѣмо автобиографично значение. То е ценно като изповѣдь на общественикъ съ чувствителна социална съвѣсть и като протестъ срещу жестокоститѣ на единъ насилнишки режимъ. Жалко е, че още не е преведено на български езикъ и че не е известно у насъ почти никакъ. Следъ Неповиненъ Българинъ на Раковски (1854 г.) това сѫ
28
първитѣ тъмнични бележки писани отъ българинъ — литература съ извънредно голѣмо историческо значение. Тя се явява обикновено презъ време на политически тероръ, като скритъ протестъ или като изразъ на болка и разочарование. Значението на подобна мемоарна литература е толкова по-голѣмо, колкото е по-голѣма личностьта, която я пише, колкото по-значителни и дълбоки сѫ откровенията, които тя сподѣля съ обществото. И никѫде другаде не сѫ отразени тъй силно чувствителната съвѣсть, хуманнитѣ идеи и протестния патосъ на Каравелова, както въ тия му записки.
Покрай последовното и подробно повествувание, което ни дава преживѣното и виденото въ тъмницата, той преди всичко иска да предизвика нашето възмущение, да ни внуши своитѣ свободолюбиви разбирания, да прероди нашия духъ. Заедно съсъ своя учитель Достоевски, и Каравеловъ гледа на тъмницата като на човѣшка гробница. Тукъ замира всѣки благороденъ стремежъ — най-добрия и честенъ човѣкъ може да стане престѫпникъ. Тъй затворътъ постига резултатъ обратенъ на онзи, който обществото очаква отъ него. По примѣрътъ на Бланки, на когото сѫщо подражава, Каравеловъ изтъква какъ бързо и пагубно се измѣня човѣшката личность, когато се изолира отъ свободното общество. Нѣма нищо по-опасно за нравственостьта на човѣка отъ самотата — особено пъкъ когато тя е наложена съ насилие. Престѫпницитѣ и престѫпленията нѣма да се премахнатъ чрезъ жестокоститѣ на затвора, а чрезъ едно коренно социално преустройство на обществото въ името на хуманностьта и справедливостьта. Тъй Каравеловъ се предава на размисъль върху състоянието на днешното общество, критикува го, сочи неговитѣ жестоки неправди. Той говори за политиката на маджари спрямо славяни, спира се на положението въ Босна и Херцеговина, спомня си за своитѣ приятели и близки. Предъ помрачения му и ядовитъ погледъ изпѫква и образа на отечеството:
— „А Бугарска? За Бугарску се може казати то исто што је речено и за Босну и Херцеговину, него ваља додати још то, да бугарски народ стење још и под јармом својих поштених „чорбаџја“, који продају и своју рођену децу само да се могу добро најести и напити.“
Какъ е гледалъ Каравеловъ на тия свои записки личи най-добре отъ една рецензия, която той прави по-късно върху произведението на Силвио Пелико „Тъмницитѣ ми“, преведено отъ Драганъ Цанковъ презъ 1874 г. (Цариградъ, Българско печатарско дружество „Промишление“). Въ тая статия, крайно интересна за онзи, който иска да се запознае съ неговитѣ възгледи, Каравеловъ, следъ като изтъква, че основенъ законъ на всѣки напредъкъ е борбата и следъ като възстава срещу ония, които предоставятъ всичко на сѫдбата, пише:
„Въ книгата на Силвия Пеллика не сѫществува нито оная човѣческа самонадѣяность, нито оная велика гордость, нито оная свѣщенна борба, нито онзи величественъ разумъ, които увеличаватъ човѣческите дѣйствия предъ нашите очи и които ни накарватъ да даваме на предпринимачете
29
велики титли. Въ сичката история на „Темниците ми“, ние видиме слабохарактерно сѫщество, което са покорява на своята сѫдба и което не иска нищо друго, освѣнъ наивно сѫчувствие даже и отъ онова човѣчество, което е било главна причина на неговите страдания. . ."
Каравеловото произведение е пропито тъкмо съ противоположенъ духъ — то е преди всичко протестъ, зовъ за борба — въ името на „величествения разумъ“, който не може да се примири съ нещастията и жестокоститѣ на единъ общественъ редъ, що оправдава сѫществуването на гробници като будапещенския затворъ. Съ своя патосъ и съ идеитѣ си тъмничнитѣ бележки на Каравелова се рѣзко отличаватъ отъ тия на К. Величковъ (Въ тъмница) и Ив. Евст. Гешовъ (Записки на единъ осѫденъ).
Макаръ присѫтствието на Каравелова въ сръбскитѣ омладински срѣди да е твърде кратковременно, неговото влияние въ литературата и обществения животъ е голѣмо. Съ своитѣ критики и повести той постави началото на реализма, като развѣнча окончателно старата романтична и сантиментална естетика. Освенъ това, Каравеловъ внесе въ сръбската общественость духъ на критицизъмъ, на позитивизъмъ и идеитѣ за едно социално преустройство. Той бѣше врагъ на традиционната сръбска политика и разчиташе да организира младата интелигенция около идеята за федериране на южнитѣ славяни, на която идея служи до края на живота си. Съ отиването му въ Букурещъ връзкитѣ между него и сръбскитѣ обществени водачи не се прекѫсватъ. Съ сръбската литература той сѫщо не скѫсва отношенията си. Две отъ повеститѣ си той печата следъ 1869 г. въ Млада Србадија. Тъй Каравеловъ се явява предшественикъ на голѣмия сръбски общественикъ и хуманистъ Светозаръ Марковичъ, сѫщо възпитаникъ на рускитѣ шестдесетници, който създаде презъ седемдесетитѣ години цѣла епоха въ социалната и литературна история на Сърбия. Когато Каравеловъ започва редактирането на в. Свобода, сръбската преса се отзовава най-ласкаво за него. Между неговитѣ вестници и сръбскитѣ сѫществува непрекѫсната връзка. Презъ 1871 година той дохожда наново въ Бѣлградъ, за да търси печатница. Млада Србадија съобщава дори, че Каравеловъ щѣлъ да продължи издаването на своя вестникъ въ Бѣлградъ. Разбира се, това не стана. Но Каравеловъ не престана да вѣрва въ сръбската интелигенция. Очарованъ отъ славата, съ която го обкрѫжиха омладинци като писатель и апостолъ на нови идеи, възпитаникъ на
30
славянофилитѣ, фанатикъ по природа — той до края на живота си живѣ съ мисъльта, че сърбитѣ искрено желаятъ задруженъ братски животъ съ българитѣ. Тукъ той се прояви до известна степень като наивенъ, мечтателенъ политикъ, макаръ да бѣше основалъ разбиранията си на здрави предпоставки. Но тази му политическа романтика е колкото неговъ недостатъкъ — толкова и негово предимство. Тя сѫщо тъй ни разкрива величието и благородството на неговия духъ.
7. Каравеловъ въ Букурещъ. — Последнитѣ години отъ пребиваването на Каравеловъ въ Русия, както и двегодишната му дейность всрѣдъ сръбската интелигенция, съвпадатъ съ единъ отъ най-бурнитѣ периоди въ живота на нашата емиграция въ Румъния. Разпръсната изъ разнитѣ градове на свободното и гостоприемно кралство, българскитѣ колонии, съставени изключително отъ свободолюбиви и енергични интелигенти, презъ шестдесеттѣ години на миналия вѣкъ се обединяватъ около единъ комитетъ въ Букурещъ, който, въ разлика отъ рѫководителитѣ на българското движение въ Цариградъ и другаде въ Турция, дава нова-революционна насока на своята дейность. Презъ 1866 год , следъ детронацията на румънския князъ Куза (11 февруарий 1866), за Румъния настѫпватъ несигурни дни. Водителитѣ на румънитѣ, Братияно и Росети, за да се предпазятъ отъ евентуално нападение на Турция, прибѣгватъ до помощьта на българската емиграция, на която обещаватъ подкрепа при едно възстание за освобождението на българския народъ. Така се създава една „свещенна коалиция“ между румънскитѣ водачи и Д. Диамандиевъ, Хар. Саровъ, Ат. Андреевъ и Ив. Касабовъ, които съставятъ първия таенъ български комитетъ. Цельта на този комитетъ първоначално е била да организира чети и да ги праща въ България — но непремѣнно съ съгласието и на румънския комитетъ, който се задължавалъ да подпомогне българитѣ съ пари и бойни припаси. Но, сѫщо както стана и съ българската легия презъ 1862 г. въ Бѣлградъ, и този комитетъ е трѣбвало да престане да действува скоро следъ като румънитѣ сѫ уредили своето княжество. Макаръ и създаденъ по румънско желание и прѣко свързанъ съ интереситѣ на съседното княжество, този комитетъ може да се счита като
31
пръвъ организаторъ и вдъхновитель на организираната революция. Следъ скѫсване връзкитѣ съ румънския централенъ комитетъ, българитѣ, взели единъ пѫть поука отъ подобна акция, решаватъ да продължатъ организацията на своя комитетъ самостойно.
Българе отъ старо време, 1872
Ат. Андреевъ и Хар. Саровъ заминаватъ за България, за да създаватъ тамъ мѣстни тайни комитети. Въ Букурещъ се изработва уставъ, създава се специаленъ таенъ церемониалъ съ клетва за приемане нови членове на комитета, а отъ октомврий 1867 г. започва да излиза и вестникъ „Народность" органъ на сѫщия комитетъ. Преди това членътъ на комитета П. Кисимовъ издава една брошура „България предъ Европа“, въ която, следъ като излага нещастното положение на българския народъ и двуличната и жестока политика на Високата Порта, апелира къмъ европейскитѣ държави да се застѫпятъ за този измѫченъ народъ, дордето той не е съсипанъ окончателно отъ мюсюлманския развратенъ режимъ. Издаването на тая брошура, въ която нѣма нищо революционно, П. Кисимовъ счита като първа решителна
32
стѫпка въ дейностьта на комитета. Втората стѫпка е единъ „Мемоаръ до негово Императорско Величество Султанъ Абдулъ Азисъ Хана“ издаденъ презъ пролѣтьта на 1867 година. Авторъ на този мемоаръ е пакъ Кисимовъ — голѣмъ любитель на печатната борба. Напечатанъ на български и френски, сѫщо както и първата брошура. Мемоара е крайно интересенъ съ своето „дипломатично“ съдържание. Следъ като се обръщатъ къмъ султана съ колѣнопреклонното: „Милостивѣйшій нашъ господарь и отецъ“, когото молятъ да не ги осѫжда за гдето дръзватъ да му говорятъ за „опасноститѣ, които грозятъ империята", авторитѣ излагатъ желанията на българския народъ, както следва: — да се даде на този вѣренъ народъ политическа и религиозна самостоятелность, свободна конституционна уредба, подъ скиптъра на Султана, който да прибави къмъ титула си и „Царь на българы-тѣ“.
П. Кисимовъ постепенно се сближава съ групата на чорбаджиитѣ и русофилитѣ начело съ Христо Георгиевъ, известни съ името „партия на старитѣ“ или „Добродетелна дружина". Тази русофилска партия действува независимо отъ тайния комитетъ. Подъ влиянието на руския пълномощенъ министъръ въ Букурещъ тя влиза въ връзки съ сръбския краль Михаилъ и съ сръбското правителство и предприема преговори за едно сръбско-българско единение. Почти едновременно съ Мемоара до султана, изработенъ отъ хора на тайния комитетъ, Добродетелната дружина приема единъ Протоколъ за бѫдеща федерация между Сърбия и България. Въ този Протоколъ между другото четемъ:
„За да сполучимъ тая желателна цель, (т. е. свободата) трѣба да изберемъ единъ съседенъ народъ, съ помощьта на когото да сполучимъ освобождението си съ взаимна полза, и за такъвъ народъ ний не можемъ да прѣдпочетемъ другъ освѣнъ сърбскиятъ, който съ народностьта си, съ вѣрата, и съ мѣстното положение е сближенъ съ насъ преди вѣкове, интереситѣ ни прочее сѫ равни, и за това само съ тѣхното побратимство можемъ да бѫдемъ народъ независимъ“...
По-нататъкъ въ протокола се изтъква:
„ 1. Съединението братско трѣбва да стане между Сърбитѣ и Българитѣ подъ име Югославянско царство. 2 Югославянското царство ще се съставлява отъ Сръбско и Българско (Българско обема областитѣ: България, Тракия и Македония) 3. Глава на новосъставляемото правителство ще бѫде днешниятъ князъ сръбский Михаилъ Обреновичъ съ право на наследство.. “
Тия два документа — Мемоарътъ и Протокола — единиятъ отъ които провъзгласяваше султана за царь на българитѣ, а другиятъ — сръбскиятъ краль за царь на българитѣ, сѫ много характерни за настроенията всрѣдъ рѫководителитѣ на емиграцията въ Румъния. Отъ тогава се създаватъ две враждебни партии: едната, макаръ и съ неизяснена програма, е за самостойна дейность
33
на българския народъ, а другата е подъ силното влияние на руската дипломация. Едновременно съ тия две партии — „млади“ и „стари“, работи и трета: това е партията на българскитѣ воеводи Панайотъ Хитовъ, Филипъ Тотю и др., които следватъ заветитѣ на великия Раковски. Окончателното разцепване на българската емиграция настѫпва презъ 1868 год., когато хората отъ Добродетелната дружина, самопровъзгласили се за нотабили, изпратиха една телеграма до парижката конференция, събрана по поводъ Критското възстание.
Вестникъ „Народность“, който до това време все още минаваше за общъ органъ на българската емиграция, решително осѫди телеграмата на „старитѣ“, които искаха отъ конференцията да внуши на Портата да даде автономия на България, като се уреди „едно всеобщо събрание, избрано чрезъ общо гласуване на два степени и единъ управитель (каймакамъ), избранъ чрезъ всеобщо събрание и утвърденъ отъ Н. В. Султана“. В-къ „Народность", около редакцията на който се навъртатъ все хора изъ срѣдата на „младитѣ", обединени отъ по-демократични идеали и препорѫчващи други методи на борба, злъчно напада тая самозвана българска аристокрация, която не държи смѣтка за народното настроение и си приписва права, които никой не ѝ е делегиралъ. Тъй се откриватъ първитѣ фронтове, създаватъ се първитѣ политически партии въ новата българска история: консервативна и демократична. Първата обединява предимно малкото чорбаджии и хрисими русофили, а втората има задъ себе си най-бойкитѣ, талантливи и жилави представители на зародилата се интелигенция, която иска да остане вѣрна на народнитѣ демократични склонности. Но партията на младитѣ има единъ голѣмъ недостатъкъ: — тя е бедна. Всички фондове сѫ въ рѫцетѣ на „нотабилитѣ.“
Телеграмата до парижката конференция е отъ 29 декемврий 1868 год. Нападкитѣ на „Народность“ срещу съставителитѣ ѝ почватъ веднага. Касабовъ и Великсинъ сѫ най-върлитѣ имъ врагове.
„Намъ би било много жалко, заявява „Народность“, ако свободомислящиятъ и демократическиятъ свѣтъ би помислилъ само, че въ нашия български народъ има аристократическа сгань; това би било една голѣма увреда и индигнация за цѣлия български народъ“.
„Старитѣ" вече замислятъ да издаватъ свой органъ. Очитѣ имъ сѫ обърнати къмъ Каравеловъ. Въ едно писмо отъ 23 февруарий 1869 год. Христо Георгиевъ пита Найденъ Герова, който по това време е руски вицеконсулъ въ Пловдивъ, да ли Любенъ Каравеловъ би билъ годенъ за вестникарска работа. Като руски чиновникъ и привърженикъ на една умѣрена и дипломатична борба, Найденъ Геровъ не одобряваше революционната метода. Той намираше, че дори и дѣдо Славейковъ е нетактиченъ и краенъ. Ето защо на писмото на Хр. Георгиевъ
34
той дава следния отговоръ:
„Добре бѣше да ся издава единъ вестникъ народенъ, нъ писанъ съ умѣреность, каквото да не му е забранено да дохожда и по тыя мѣста. Нъ за такъвъ вестникъ Каравеловъ, колкото го азъ знаія, не вѣрвамъ да го скопоса. . ."
Както знаемъ, Каравеловъ по туй време е вече въ Нови-Садъ. Въ своята дейность за осѫществяване южнославянска федерация той сигурно е знаелъ за Протокола на „старитѣ“ по сѫщия въпросъ. Безъ да познава по-нататъкъ природата на българскитѣ „нотабили“ и безъ да е запознатъ съ движенията всрѣдъ българската емиграция, Каравеловъ приема поканата на Христо Георгиева.
Презъ мартъ с. г. Каравеловъ е въ Букурещъ. Съставената отъ него програма се одобрява и вече предстои излизането на новия вестникъ. Но преди да излѣзе първия брой, Каравеловъ, който не можелъ да търпи ничия опека — особено пъкъ на чорбаджии, и който вече е освѣтленъ за борбитѣ всрѣдъ емиграцията, скѫсва всѣкакви връзки съ „старитѣ“.
Първиятъ брой на вестника (подъ име „Отечество“ и съ мото „Работи и се надѣвай“, докато Каравеловъ е искалъ той да се нарече „Свобода"), излиза на 25 юлий 1869 год. ,а въ в. „Народность“ отъ 6 юний с. г. Каравеловъ дава следното съобщение:
„Преди нѣколко време се издаде едно обявление за новъ вестникъ „Отечество“, въ който е подписано и моето име. Азъ, наистина, се условихъ съ едно букурещко дружество, което носи името „старитѣ“ да бѫда редакторъ на този вестникъ и написахъ за него програма споредъ моятъ погледъ върху българскитѣ работи и българскитѣ интереси въобще. Но мене трѣбваше да отпѫтувамъ за Австрия по свои частни работи и затова оставихъ обявлението или програмата си на горереченото общество, за да го напечати и раздаде дорде се азъ върна. Преди една недѣля се върнахъ въ Букурещъ и какво намѣрихъ? — Моята програма измѣнена и прелѣена по калъпътъ на г. „Христа и компания“. Азъ никога не съмъ билъ чуждо орѫдие, никога не съмъ продавалъ своятъ народъ и затова се отказвамъ отъ това обявление и известявамъ сѣки българинъ да не приписва горереченото обявление мене“.
Това е първата стѫпка на Каравелова всрѣдъ Букурещката емиграция, гдето изведнажъ проличава неговиятъ темпераментъ и непримиримостьта му съ чорбаджиитѣ, които, споредъ младитѣ, сѫ били руски орѫдия. Тукъ Каравеловъ се срещналъ съ Касабовъ, Великсинъ и Ботйовъ — и особено последниятъ го е освѣтлилъ напълно за политиката на „старитѣ“.
35
В. Отечество започва да излиза подъ редакцията на П. Кисимовъ, а Хр. Георгиевъ този пѫть (отъ 8 юлий) пише на Найденъ Герова:
„Сосъ Каравелова незнамъ аку ви казахъ чи доди и заключихми кондрактъ да изваждами Вѣстникъ, за което бѣха готови и обявленията и добре чи ги не раздадохми, понеже съ него сѫ растура работата, и по-добрѣ чи станѫ тъй, защото той bилъ по-лошъ, и отколкуто ми представихти вія, язъкъ за 25 лири дѣто ни изеди, за него повече ще ви пишѫ коги имамъ свободно врѣ ме, а сега ще ви кажѫ чи нашыты половина учени, кату си зели въ главѫта чи сѫ голѣми хора станали, а пъкъ няматъ пари да живѣятъ, достигатъ за пари и най-мрѫснитѣ работи да правятъ просто нѣщо баю Найдене, и тежко и горко на българитѣ аку чакѫтъ отъ такивѫ учени да сѫ прокопцатъ“.
Тъй се свършватъ преговоритѣ между Каравеловъ и старитѣ. „Нашыты половина учени”, които се нападатъ отъ Н. Геровъ и Хр. Георгиевъ, сѫ: Маринъ Дриновъ, В. Стояновъ, Н. Бончевъ, които създадоха българското книжевно дружество — развито постепенно въ днешната Академия на наукитѣ. Старитѣ и на тѣхъ гледатъ съ недовѣрие.
Интересно е да се отбележи, че Хр. Георгиевъ въ сичкитѣ си писма, гдето напада младитѣ, между тѣхъ и Ботйовъ, Левски, Каравеловъ, кове орѫжието си все отъ факта, че „нѣмали петь пари“, че „за пари и майка си продаватъ“ и т. н. Истински чорбаджийски критерий!. . .
8. Епоха на „Свобода“ и „Независимость“. — Годината 1869, когато Каравеловъ дохожда въ Букурещъ, отбелязва новъ етапъ въ идейното развитие на нашата емиграция. Раззчарована отъ несполукитѣ на Панайотъ Хитова, Ф. Тотя, Хаджи Димитра и Караджата, разцепена въ своитѣ схващания, тая емиграция оттукъ нататъкъ, подъ влиянието на Каравелова, дава нова ориентация
36
на своята дейность. На мѣстото на старитѣ разбирания за изолирана революционна, комитска акция, сега се изгражда теорията за организирано всенародно възстание. Идеолози на тая теория сѫ, освенъ Каравеловъ, — Левски и Ботйовъ. Каравеловъ е умътъ на новата организация, Ботйовъ е неговъ помощникъ и продължитель, а Левски е сърдцето и душата ѝ. Познати. още отъ 1867 год. въ Бѣлградъ, Левски и Каравеловъ дохождатъ до едни и сѫщи разбирания за организиране революцията. Презъ 1869 и 1870 год. Левски вече обикаля България и подготвя отдѣлни революционни гнѣзда. Каравеловъ го подпомага съ съвети отъ Букурещъ, гдето голѣмата и будна часть отъ емиграцията е съ него. Отъ 7 ноемврий 1869 год. Каравеловъ започва издаването на свой седмиченъ вестникъ — Свобода — въ който прокарва идеитѣ за самостойна борба на българския народъ, за балканска федерация и противъ всѣка чужда намѣса — особено противъ тая на официална Русия. „Цельта на „Свобода“ е, заявява Каравеловъ въ програмната си статия, да защищава българскитѣ интереси и да показва на българскиятъ народъ пѫть, по който трѣбва той да върви, за да може по-лесно да достигне до своето нравствено съвършенство и до своята политическа независимость. Освенъ това, „Свобода“ ще употрѣби сичкитѣ си сили да опознае българскиятъ народъ съ неговитѣ съседи и обратно“. Освенъ уводни политически статии вестникътъ помѣства дописки изъ България, Бесарабия, Сърбия, Австрия, Босна, Далмация и др ; повести и разкази изъ българския животъ; статистически сведения; критика и библиография; история, наука и др. „Свобода" излиза до 25. IX. 1872 г.. когато бива спрѣнъ по искане на турското правителство, следъ обира на пощата отъ Димитъръ Общи. Отъ февруарий 1873 год. Каравеловъ започва новъ вестникъ — Независимость, съ сѫщата програма. Всичкитѣ броеве на тия два вестника сѫ били пълнени почти изцѣло отъ Каравелова. Съ изключение статиитѣ на Ботйова, той е поправялъ и преправялъ коренно всички дописки. Навсѣкѫде личи неговия стилъ, неговитѣ идеи. Чрезъ вестницитѣ той организира емиграцията, тѣ сѫ нейнитѣ органи и рѫководители. Никой преди Каравелова не е писалъ тъй ясно и убедително, съ такава категоричность на убеждението и съ такава
37
идейна последователность.
Панайотъ Хитовъ
Въ историята на българската обществена мисълъ името на Л. Каравелова е свързано непосрѣдствено съ тия на Раковски и Ботйова. Отъ Раковски той наследи идеята за самостойна борба на българския народъ, а на Ботйова предаде организираната и демократизирана българска емигрантска интелигенция, която пръвъ той надъха съ опредѣлени свободолюбиви идеи. Но ако Каравеловъ се сближава съ Раковски по силата на еволюцията, която го извика за замѣстникъ на гениалния патриотъ и вдъхновенъ бунтаръ, съ Ботйова общность та му е много по-интимна, обусловена отъ редица общи предпоставки на тѣхното политическо възпитание. Много отъ идеитѣ на двамата революционери и водители на българската интелигенция се почти изцѣло покриватъ — а ако не бѣше голѣмата разлика въ темпераментитѣ имъ, Каравеловъ и Ботйовъ може би нѣмаше днесъ да ни се представятъ тъй обособени. Ако бихме искали да опредѣлимъ само значението, което иматъ двамата за организирането на емиграцията, благородството и ширината на тѣхнитѣ идеи и характери — Каравеловъ сигурно би изпѫкналъ съ много предимства предъ Ботйова. Безъ огнената поезия на Ботйова и безъ неговия легендаренъ подвигъ на „Волътъ“, не би сѫществувало и онова безкрайно и величо обаяние, което крие името му. Затова въ нашето отношение къмъ Ботйова има много поезия, много възторгъ и беззаветно преклонение,
38
като къмъ нѣкакъвъ приказенъ, непостижимъ герой, докато Каравеловъ очаква отъ насъ само една обективна, спокойна преценка. Къмъ него нашето отношение е само исторично; тукъ всѣка поезия е изчезнала. Дори нѣщо повече: ние изобщо нѣмаме отношение къмъ него. Съчиненията му, особено знаменититѣ му статии, сѫ известни само може би на нѣколко десетки българи. А надали има освенъ Ботйова другъ български общественикъ и публицистъ не само преди, но дори и следъ освобождението, чието слово да е било тъй оригинално и вдъхновено, и което да е вълнувало тъй българската общественость, както Каравеловото. . .
Въ лицето на „Свобода“, а после на „Независимость“, „Дума“, „Будилникъ“ и „Знаме", които следватъ все традицията и тона на Свобода — ние имаме първия идеенъ свободолюбивъ органъ въ нашата история. А изключителностьта на тоя органъ се дължи преди всичко на личностьта на Каравелова, на неговия писателски даръ и на идеитѣ му. Кои бѣха идеитѣ на които служеше Каравеловъ ?
Преди да дойде въ Букурещъ, Каравеловъ отправя едно писмо съ дата 1. I. 1869 г., помѣстено въ „Народность“ г. II. бр. 16, до Букурещката емиграция, въ което преди всичко подчертава, че за
„да достигне човѣкъ пълно независимъ животъ и да бѫде достоенъ да носи име човѣкъ, трѣбва му първо и първо образование, твърда воля и здравъ умъ да може да разбере по кой пѫть да върви. Само тоя народъ може да бѫде робъ другиму, който стои по-низко съ образованието си отъ своя господинъ...“
Проследимъ ли статиитѣ на Каравелова по-нататъкъ, ние навсѣкѫде ще се натъкваме на тая основна предпоставка, която обуславя неговия свѣтогледъ: — образованието, просвѣтата — като здраво и сигурно срѣдство за истинска свобода. Тукъ най-силно личи влиянието на Чернишевски, който поставяше просвѣтата като главенъ факторъ на всѣка еволюция, па и революция. По отношение южнославянската свобода Чернишевски дори мислѣше, че „е по-полезна една добре написана книга, нежели сто щика“; южнитѣ славяни, споредъ знаменития руски общественикъ, „нравствено по-скоро ще победатъ своитѣ врагове, отколкото физически. . .“ По пѫтя на своя учитель, и Каравеловъ дохожда до убеждението, че безъ
39
наука, безъ просвѣта всѣкакъвъ напредъкъ, всѣка свобода е изключена. И ако въ живота си Каравеловъ е ималъ нѣкакъвъ кумиръ, предъ който да се е прекланялъ, това е било само просвѣтата. Нея той е слагалъ като първо условие на българската революция. Следъ просвѣтата, или „бистрия умъ", както се изразява често Каравеловъ, българската свобода предполага сѫщо тъй „силна воля и любовь къмъ отечеството“. На науката, на разума разчита Каравеловъ като на естественъ и неизбѣженъ революционенъ факторъ. Просвѣта значи: преди всичко непримиримость съ всичко зло, консервативно и тѫпо въ човѣшката природа и въ общежитието. Каравеловъ е врагъ на хегелиянството, което приема, че всичко сѫществуваще е разумно и което клони да отрече всѣка борба за по-добъръ животъ.
„Единъ народъ, както и единъ частенъ човѣкъ — пише Каравеловъ — не може да напредва, ако той не отхвърли отъ себе си мисъльта, че ужъ всичко е добро, което сѫществува отъ памтивѣка и което е учувано до днесъ. Сѣки човѣкъ и сѣки народъ трѣбва да отхвърли отъ себе си тая логика, която утвърѫдава, че ужъ сичко що сѫществува днесъ е разумно и добро. Човѣкъ е сѫщество способно за цивилизация, за това той трѣбва да усилва своя умъ, навсѣкѫде да търси що е справедливо и добро и ако той се увѣри, че е открилъ нѣкои недостатки въ обществения животъ, то той трѣбва да употрѣби всичкитѣ си сили, за да изправи тия недостатки, а не да чака да се изправятъ тѣ сами отъ себе си“.
И омразата на Каравелова къмъ турцитѣ се засилва отъ убеждението му, че тѣ по природа сѫ ограничени и жестоки, чужди на всѣкакъвъ стремежъ къмъ усъвършенствуване, на всѣко благородство. Споредъ него, „турчинътъ стои на по-низка степень и отъ добитъка“. Затова Каравеловъ е зълъ врагъ на чорбаджии и други външни и вѫтрешни фактори, които мислятъ, че българи и турци могатъ нѣкога да живѣятъ заедно, въ разбирателство.
Въ сѫщото писмо до букурещката емиграция, за което споменахме, той се изказва и по този въпросъ ясно, както е присѫщо на природата му:
„Мнозина наши братя мислятъ, или баремъ говоратъ, че ние можемъ да се сложиме съ турцитѣ, да коронясаме султана съ българска корона, да му плащаме данъци, но да имаме свои закони и свое самоуправление. Но азъ мисля, че само лудъ човѣкъ може да вѣрва, що това може да бѫде. Турчина
40
е турчинъ, него ни Богъ, ни дявола не може да го направи човѣкъ. Може ли, кажете ми, чистъ и честенъ народъ да има нѣщо общо съ такива люде? Не, братя, оставете сичко на страна и търсете братство между себе си и между своитѣ братия, коию търпятъ сѫто като ние“.
Тия разбирания, тоя дуализъмъ, срещу който се опълчва Каравеловъ, се проповѣдваха отъ провъзгласилитѣ се български „нотабили“, чорбаджиитѣ, които на 1868 год. изпратиха до парижката конференция дългото изложение, съ което искаха отъ великитѣ сили да принудятъ султана да даде автономия на България.
Отъ 1869 год. Каравеловъ е водачъ на българската революционна емиграция. Той идеализира хайдутството, въорѫжената отбрана. Организаторъ е заедно съ Левски и на тайнитѣ революционни комитети вѫтре въ България. Защото, следъ Раковски, той е главниятъ представитель на схващането за самостойна борба на потъпканитѣ срещу турската власть. Въ това отношение идеалогията на Каравелова е много характерна. Той, просвѣтитель по темпераментъ и убеждение, приема революцията като единствено срѣдство за свобода. Защо? — Защото знае, че политическата свобода е първо условие за всѣки напредъкъ и защото е дълбоко убеденъ, че никоя велика сила не може да извоюва — било чрезъ орѫжие било по дипломатически пѫть — българската свобода. Преди да отидемъ по-нататъкъ въ разбора на Каравеловитѣ политически възгледи, нека видимъ неговото гледище върху въпроса за положението на българския народъ.
Срещу кое робство всѫщность се борѣше Каравеловъ? На този въпросъ ясенъ отговоръ ни дава следния цитатъ отъ в. Свобода, год. I бр. 3 —
„Когато той (българскиятъ народъ; се освободи отъ гръцкото духовенство и отъ турското иго, то ще бѫде свободенъ политически, а когато се освободи отъ своята простота и незнание, отъ своитѣ стари суевѣрия и допотопни нрави, то той ще бѫде свободенъ и духовно".
Ясно е: Каравеловъ има предвидъ два вида робства — политическо и духовно. Първото обуславя второто. За да бѫде народътъ свободенъ духовно, да може да развие своята нравствена мощь, той трѣбва политически да е свободенъ. А освенъ турцитѣ, подтисници на българщината сѫ и гръцкитѣ духовници. Третиятъ, икономическиятъ, факторъ на робството, у Каравелова е застѫпенъ най-слабо. Ясно той се изразява само въ омразата му къмъ чорбаджиитѣ. Въ Независимость, год. III, бр. 48 той пише съ свойствената
41
отсѣченость на своя стилъ:
„България ще да бѫде спасена само тогава, когато турчинътъ, чорбаджията и владиката се окачатъ на една върба. Друго спасение нѣма".
Сѫщитѣ мисли, съ сѫщата категоричность ще срещнете на много мѣста въ Каравеловитѣ статии. Но Каравеловъ мрази чорбаджиитѣ не защото сѫ чорбаджии, не защото е убеденъ врагъ на капитала, а поради тѣхната инертность и угодничество къмъ турцигѣ. Докато въ разказитѣ си, напримѣръ, той къмъ турци и гърци има винаги едно опредѣлено отрицателно отношение, за чорбаджиитѣ не е така, тамъ ще срещнете и чорбаджии патриоти, благородници. Изобщо, що се отнася до възгледитѣ на Каравелова по стопанскитѣ въпроси, напраздно бихме търсили нѣкаква системность. Той е преди всичко идеалистъ-революционеръ, който обича онеправданитѣ, за които е готовъ да се жертвува и омразата му къмъ чорбаджиитѣ е продиктувана само отъ идеализъмъ, отъ хуманность.
Хаджи Димитъръ
Но въ известни моменти той счита, че чорбаджиитѣ сѫ много по-опасни врагове на народа отколкото турцитѣ: —
„У насъ отдавна се е появило мнение, че главната причина, която ни държи подъ турското иго, произхожда не отъ силата и не отъ способноститѣ на турцитѣ, а отъ чорбаджийската подлость. Това е вѣрно като день. Азъ смѣло мога да кажа, че народътъ ще бѫде принуденъ да исколи по-напредъ чорбаджиитѣ, а после тѣхнитѣ помощници, т. е. правителственитѣ злодейци“ (Независимость, 46 бр.).
Презъ лѣтото на 1869 год. делегация отъ страна на българския революционенъ комитетъ заминава за Женева, по съветитѣ на Каравеловъ, за да се срещне съ хора на Херцена, Бакунина и Мацини и да имъ изложи своитѣ искания. Когато Бакунинъ се опиталъ да прокара всрѣдъ българскитѣ делегати своитѣ революционни теории, срещналъ решителна съпротива. Той е трѣбвало да се
42
съгласи съ Т. Райновъ и другитѣ делегати, че българитѣ не могатъ да мислятъ за никакъвъ социализъмъ, понеже стопанскитѣ условия на тѣхния животъ сѫ особени. Въ тоя моментъ тѣ се стремятъ само къмъ свобода и къмъ спиране на турскитѣ звѣрства. Не може да има никакво съмнение, че Каравеловъ, който изпраща делегацията при Бакунина и Херцена, възгледитѣ на които е знаелъ и съ които е билъ лично познатъ, е билъ на сѫщото мнение относно социализма и българската революция.
Въ едно писмо до Н. И. Жуковски, Бакунинъ, следъ като осѫжда заедно съ К. Маркса панславизма и руската политика къмъ славянитѣ и „едностранчивия национализъмъ“ на последнитѣ, препорѫчва създаването на една секция отъ руси, чехи, поляци, сърби и българи, която да образува нѣщо като славянски революционенъ интернационалъ. Въ сѫщото писмо Бакунинъ пише:
„Бѣше при мене тукъ (въ Локарно, 17. VII. 1870), единъ добъръ българинъ К. и азъ говорихъ съ него по този въпросъ, но той замина и отъ тогава не зная нищо за него“.
Ако сѫ вѣрни предположенията, че подъ буквата К. се крие името на Каравелова — още единъ пѫть се потвърѫдава, че той е избѣгвалъ да се обвързва съ разнитѣ социалистически интернационали. Тѣ сѫ го интересували дотолкова, доколкото може да се поучи отъ тѣхната опитность на организатори и конспиратори. Инакъ неговата революционна проповѣдь е съвсемъ самостоятелна. Сближава го съ Бакунина и Херцена и неговото гледище за политиката на руското правителство, въ която той не е виждалъ нищо свободолюбиво и хуманно.
Каравеловъ и всичкитѣ рѫководители на нашата революция отъ онова време сѫ били въ близки връзки съ рускитѣ и италиянски революционери, отъ които сѫ вземали поука и подкрепа. Бакунинъ, Нечаевъ и Мацини сѫ кореспондирали съ букурещкитѣ водачи. Иванъ Касабовъ, единъ отъ партията на младитѣ, пише въ своитѣ спомени:
„По нашата кореспонденция съ Бакунина и Мацини истеглювахме, понѣкогашъ, много полезни работи за България, когато ний сами не можахме да ги узнаме. За много работи се допитвахме съ тѣхъ, и тѣ ни даваха много добри упѫтвания въ политическо отношение“.
Бѫдещиятъ историкъ сигурно ще открие много паралели въ дейностьта отъ една страна на Бакунина и Нечаева, и отъ друга на Каравелова и Левски. Само че нашитѣ революционери никога не изпустнаха изъ предвидъ типичнитѣ български условия и конкретната цель: — освобождаването на българския народъ. Въ течение на три години Левски обхожда почти цѣла България и навсѣкѫде създава мѣстни комитети. Презъ пролѣтьта на 1872 год. вече се свиква въ Букурещъ събрание на делегати изъ Румъния и България, което оформя окончателно Българскиятъ Централенъ Революционенъ
43
Комитетъ, на чело съ Каравелова, който комитетъ става и върховенъ народенъ институтъ. Левски и Каравеловъ изработватъ устава, въ първитѣ точки на който сѫ отбелязани ясно идеитѣ на двамата велики апостоли:
„1) Българскиятъ Революционни централни Комитетъ има цѣль да освободи България чрѣзъ революция, морална и съ орѫжие. Формата на бѫдѫщето българско управление ще бѫде неопредѣлена до онова врѣме, дорде българското освобождение не стане дѣло свѫршено.
2) За да бѫде изпѫлнена тая цѣль, дозволява се сѣко срѣдство: пропаганда, печатъ, орѫжие, огѫнь, смѫрть и пр.
3) Ние, Българете, желаеме да живѣемъ съ сичкитѣ наши сѫсѣди дружественно, а особенно съ Сърбите и Черногорците, които сѫчувствуватъ на нашите стрѣмления, и съ Ромѫнитѣ, съ които нашата сѫдба е тѣсно свѣзана, и желаеме да сѫставимъ съ тѣхъ федерация изъ свободни земи.
4) Ние желаемъ, щото тая земя, която е населена съ Бѫлгаре, да се управлява Бѫлгарски, т. е. сѫобразно съ нравитѣ, обичаитѣ и характерътъ на Бѫлгарскиятъ народъ; а ония земи, които сѫ населени съ Ромѫни, съ Сѫрби, съ Черногорци и съ Грѫци, да са управляватъ сѫобразно съ характерътъ на Ромѫнскиятъ, Сѫрбскиятъ, Черногорскиятъ и Грѫцкиятъ народи.“
Въ устава изобщо сѫ отразени изцѣло политическитѣ убеждения на Каравелова. Тамъ се заявява изрично, че Б. Ц. Р. К. не е врагъ на никой народъ, въ това число и на турския, доколкото той не се явява орѫдие на подтисническата власть.
Черковното робство за Каравелова е и духовно и политическо. То сѫщо тъй ще се премахне по пѫтя на общата народна революция. И когато Каравеловъ заявява: „Свободата не ще екзархъ — иска Караджата“, той изразява само едно тактическо разбиране, безъ да се обявява за врагъ на самата черква. Вѣрно е, че къмъ поповетѣ той не храни особени симпатии — но не отрича и значението имъ за духовния животъ на народа. Той е нападалъ всички, които се отклоняватъ отъ първата и най-важна цель: свободата.
„По нашето мнение, пише Каравеловъ, ние днесъ трѣбва да оставиме на страна и черковнитѣ въпроси, и враждата съ гърцитѣ, и препирнитѣ съ сърбитѣ и пр. и пр. и да се завземемъ за нашата политическа свобода дорде не е късно. Отъ нашата политическа свобода зависи почти всичко: когато ние достигнемъ своята политическа свобода, то и черковниятъ въпросъ и сичкитѣ други ситни и едри въпроси ще да се разрешатъ сами по себе си“.
Защото
„българската иерархия ще облекчи нашето българско положение, но тя не ще да избави народътъ ни отъ насилията и отъ страданията, въ които се е той намиралъ и въ които се намира и днесъ“.
44
Българскиятъ народъ трѣбва преди всичко да е свободенъ, та следъ това ще мисли какъ да нареди черковното си и гражданско управление. Но Каравеловъ съветва българитѣ да изоставятъ враждата си къмъ гърцитѣ не само защото не иска да се харчи енергията на народа въ странични увлѣчения, но защото предполага, че гръцкия народъ, който сѫщо е поробенъ, ще може да бѫде използуванъ за една обща революция. Тоя му възгледъ е нераздѣленъ отъ схващането, което има по разрешението на източния въпросъ. Каравеловъ, както видѣхме, разчиташе, че българскиятъ народъ самъ ще може да се освободи отъ турцитѣ. Помощь може да очаква само отъ ония народи, които му сѫ близки по сѫдба.
Тъй Каравеловъ дойде до идеята за балканска федерация. Тая федерация, която той наричаше ту „восточна“, ту „Дунавска“, трѣбваше да се образува по следния Каравеловъ планъ:
„По наше мнение восточната федерация трѣбва да бѫде съставена така:
1) Сърбия, Босна, Херцеговина и Черна Гора трѣбва да съставятъ едно цѣло,
2) България, Тракия и Македония да съставятъ друго цѣло;
3) Албания да добие независимо самоуправление, което да се намира подъ покровителството на Сърбия и България;
4) Ромъния трѣбва да остане при днешното свое положение;
5) Цариградъ да остане свободенъ градъ;
6) Тесалия и Епиръ да се дадатъ на Гърция;
7) Султанътъ да се пресели въ Азия, заедно съ своитѣ турци“.
Сѫщинската федерация, обаче, Каравеловъ си представяше само отъ българи сърби и румъни. —
„България, Сърбия и Ромъния трѣбва да съставятъ една тѣсна федерация, която ще има три независими управления и единъ общъ парламентъ, т. е. едно общо върховно правителство“.
Патриотизма, националната гордость на Каравелова не му позволяваше да включи въ федерацията и гърцитѣ. Тая Дунавска федерация за Каравелова трѣбваше да бѫде сѫщо като Швейцарската и Северо-американскага — една федерация, основана върху пълна свобода, парламентаризъмъ и демократичность.
„Погледайте на Швейцария и Америка, препорѫчва той на читателитѣ си, и вие ще видите, че щастието човѣческо се заключава не на скиптеръ и тронъ, не на корона
45
и на монархия, а на чисто човѣческа свобода. А има ли по-щастливъ народъ отъ американцитѣ и швейцарцитѣ? Азъ отговарямъ — нѣма“.
Каравеловъ имаше великата вѣра, че тая федерация ще се осѫществи. За нея той работи и въ Бѣлградъ и Букурещъ, въпрѣки разочарованията, които идѣха всѣки день отъ страна на сръбската балканска политика. Постоянството, съ което отстояваше това свое разбиране будѣше дори подозрения. И за отбелязване е, че най-много и най-жестоко го нападаха тия, които подписаха Протокола, съ който провъзгласяваха сръбския краль и за български владѣтель. П. Кисимовъ не престана да обвинява Каравелова въ прекалено увлѣчение къмъ сърбитѣ, дори и следъ смъртьта му.
Стефанъ Караджа
Фактътъ, че Каравеловъ бѣ донесълъ печатницата си отъ Бѣлградъ, караше противницитѣ му да го подозиратъ въ подкупничество. Днесъ, обаче, е ясно, че това е една крайно недостойна клевета къмъ безукоризнения идеалистъ Каравеловъ. Вѣрно е едно: — сърбитѣ, които познавали способноститѣ и увлѣчението на нашия революционеръ, сѫ му направили известни облекчения при купуване на печатницата, Но тия облекчения не сѫ били отъ естество да премахнатъ задълженията, които сѫ тежали на неговия бюджетъ години следъ покупката ѝ. Освенъ това, Каравеловъ обичаше сръбската интелигенция и разчиташе само на нея. Къмъ официалната сръбска власть той взе отрицателно становище още веднага следъ пристигането си въ Бѣлградъ . . .
46
Влиянието на Каравелова всрѣдъ букурещката емиграция е несравнимо. Особено младежьта се увлича въ него и му вѣрва безпрекословно. Каравеловиятъ темперамeнтъ е такъвъ, че или трѣбва да го слушашъ — или да си далечъ отъ него. Навсѣкѫdе — и въ революционния комитетъ и въ разговоръ и въ писма личи неговата силна, императивна воля. Словото му винаги е категорично, съмнения и противоречия не търпи — особено когато се отнася до чорбаджии и русофили.
„Неопитнитѣ младежи, пише Кисимовъ въ своитѣ спомени, надъхани съ Каравеловската неразбранщина, дори и въ самата църква произведоха скандалъ при четенето: „Отче нашъ иже еси“ . . . защото било руски язикъ, а трѣбвало да се чете: „баща нашъ, който си“ . . .
Но гордостьта и сприхавостьта на Каравелов не всѣки пѫть сѫ били търпѣни отъ ония, които сѫ го заобикаляли. Тия качества на неговата личность понѣкога сѫ били дори вредни за общото дѣло. Левски на нѣколко пѫти предупреждава Каравелова да спре нападкитѣ си срещу старитѣ, защото по този начинъ се отвлича вниманието на емиграцията и се внася смутъ въ редоветѣ ѝ. Въ едно писмо отъ 27. II 1872 год. той му съобщава, че много хора не го обичатъ поради страстьта му винаги да заповѣдва. Дори и съ самия Левски Каравеловъ често е влизалъ въ противоречия, особено по дейностьта на Д. Общи, природата на когото великиятъ апостолъ е схваналъ изведнажъ. По организирането на революцията вѫтре въ България Каравеловъ е ималъ много крива представа и затова Левски често го предупреждава да не му се мѣси въ работата. Сприхавъ и непримиримъ, Каравеловъ се е увличалъ лесно въ известна идея, но и лесно се е разочаровавалъ, когато е виждалъ, че за осѫществяването на тая идея се иска много време . . .
Въпрѣки енергичната съпротива на Левски, Д. Общи на своя глава нападна и обра царската хазна презъ септемврий 1872 год. въ Арабаконашкия проходъ. Но скоро той бѣ заловенъ, плановетѣ на Б. Ц. Р. К. бѣха разкрити и много хора изловени и избити. Този фактъ стресна всички революционери — и най-много Каравелова. Презъ ноемврий с. г. той пише до Левски писмо въ което казва:
„обстоятелствата извикуватъ безъ друго коражъ отъ наша страна и подигание на революция; причинитѣ, които и ти можешъ да познавашъ, не щемъ да ти ги расказваме, а обаждаме ти само, че трѣбва да са върви на бой безъ да губимъ ни минута. На сичкитѣ тадявашни юнаци са писа и щѫтъ да заминатъ отъ среща и надѣваме са за помощь отъ Сьрбія и Черна Гора. . ."
47
На това нареждане Левски, който е познавалъ най-добре състоянието на духоветѣ, енергично се противопоставя. Той решава дори да се прибере въ Влашко, разочарованъ, покрусенъ, огорченъ. По-нататъкъ неговата сѫдба, както и тая на революцията, е известна. Левски бѣ уловенъ, чрезъ предателството на попъ Кръстя, и следъ страшни мѫчения полумъртавъ бѣ каченъ на бесилката презъ февруарий 1873 год. Неговата смърть почерни цѣла България. Разочарованието и мѫката на Каравелова бѣ най-силна: безъ Левски и той като революционеръ е немислимъ.
Следъ спирането на в. „Свобода“, отъ 23 февруарий 1873 год. Каравеловъ започна новъ вестникъ — Независимость, който излиза до 12 октомврий 1874 год. Идеитѣ на които служи новиятъ вестникъ сѫ сѫщитѣ — но патосътъ му ослабва. Освенъ това, клеветитѣ срещу Каравелова, както и недоразуменията съ хората отъ Централния комитетъ се засилятъ. Отъ тукъ нататъкъ въ живота на нашия пламененъ и гордъ писатель настава нова ера — ера на нравствени страдания, на преоценки и уморителна мизерия. Още скоро следъ започването на „Независимость“ той се оплаква на приятелитѣ си, че гладува и заявява, че ще спре вестника. Надъ всичко, той е ималъ и дългъ за печатницата 102 жълтици. Въ едно писмо отъ 17 августъ 1873 г. Ив. Драсовъ съобщава на П. Хитовъ:
„Г-нъ Каравеловъ ми явява, че вѣстникътъ му ще прѣстане, че нѣмалъ достатъчно капиталъ... Какво ще за напредъ да върше, азъ не знамъ, нъ зная, че много ще изгуби народътъ ни като прѣстане и „Независимость“ — съ еднѫ думѫ 7 милиона Българи иматъ само единъ вѣстникъ политически! “...
И наистина, изключителностьта на Каравеловитѣ вестници се е чувствувала отъ цѣлия български народъ. Въ едно писмо до Каравеловъ Левски ясно изразява своята радость за гдето
„Ніи Българитѣ бѣхми честити чакъ отъ сега да са здобіемъ съ вѣстникъ пълно свободень“.
Вдъхновеното Каравелово слово, широката хуманность на неговитѣ идеи и изключителностьта на личностьта му сѫ били чувствувани отъ всички.
С. С. Бобчевъ разказва:
„Азъ се учехъ тогава въ турската медицинска школа; нашитѣ другари бѣхме дотолкозъ наелектризирани отъ идеитѣ и учението на К., щото ний не можахме да умиримъ своето любопитство. Жаждата да четемъ Свобода ни обземаше до невѣроятность силно. Ние чакахме съ нетърпение, кога ще дойде нѣмската поща и тогазъ... О! тогазъ у насъ бѣше праздникъ... Тамъ, подъ покрива на турската школа, ний смѣло четѣхме Свобода и Независимость; ний забравяхме опастностьта, която ни очакваше въ случай, че се хванѣхме en flagrant délit“.
48
Убеденъ, краенъ демократъ и патриотъ, Каравеловъ бѣ приелъ революцията като срѣдство за постигане на свободата. Но той мечтаеше за една революция организирана, осмислена, гдето да вземе участие цѣлия народъ. Отъ прибързани действия той винаги съветваше да се предпазватъ. Особено следъ смъртьта на Левски, неговото разочарование отъ революционнитѣ похвати день изъ день се усилва.
„Всѣка прокламация, пише той една година следъ обесването на Левски, която би се появила въ сегашно време и която би съветвала българския народъ да възстане и да търси своитѣ права, е произлѣзла изподъ перото на нашитѣ неприятели. Не лъжете се, братя! Приготовлявайте се и мълчете. Скривайте своитѣ действия . . . Когато удари часътъ, то народа ни ще да възстане безъ прокламации. Ние сме длъжни да възстанемъ всички заедно, или да чакаме по-добри и по-щастливи минути".
Съ тия свои мисли Каравеловъ постепенно се отчуждаваше отъ емиграцията и революционния комитетъ, рѫководени вече отъ Ботйова, пламененъ идеологъ и пѣвецъ на бунта. И нѣколко месеца следъ горната си статия, той въ Независимость (12. X. 1874 г.) се отказа отъ политиката, като предостави на историята да се произнесе по неговото дѣло. Съвременницитѣ му го бѣха напуснали и оклеветили.
Проследимъ ли внимателно идеитѣ на Каравелова, вникнемъ ли въ неговото възпитание и въ темперамента му, въпросътъ за така наречения „преломъ" въ разбиранията му добива ново освѣтление. Виждаме, че тукъ всѫщность нѣмаме нѣкакъвъ рѣзъкъ завой, а просто възприемане на една нова тактика. Видѣхме, че още преди да дойде въ Букурещъ, той поставяше като първо условие за успѣшна борба просвѣтата, „бистрия умъ“. Революцията той приемаше като неизбѣжно срѣдство и когато видѣ какви горчиви опити даде тя, когато изгуби главния, гениалния организаторъ на тая революция — загиналъ позорно, предаденъ отъ близкитѣ си, когато отгоре на всичко, се почувствува изолиранъ отъ единъ съперникъ като Ботйова, той реши да се прибере въ черупката си и да заработи отново за онова, което и по-рано считаше за главна предпоставка на обществения напредъкъ: просвѣтата. Така той остана и вѣренъ
49
на своята природа, която въ едно спокойно време би направила отъ него голѣмъ писатель, ученъ, фолклористъ и пламененъ проповѣдникъ на човѣщина и демокрация.
Дори и въ очитѣ на своитѣ съвременници, на които е проповѣдвалъ съ такъвъ жаръ за революцията, Каравеловъ не е минавалъ за бунтарь по природа.
„Като гледахъ действията и перото му, — пише Касабовъ, разбрахъ, че Каравеловъ не е въ духътъ си революционенъ човѣкъ, но той бѣше роденъ строгъ литературенъ мѫжъ, а особено превъзходенъ новелистъ.“
Отъ 15 януарий 1875 год Каравеловъ започва чисто научно и литературно списание Знание, което излиза редовно до руско-турската война. Изданието му поема нарочно съставено „Дружество за разпространение полезни знания“, въ устава на което изрично се поменава, че „не желае да се мѣша въ никакви политически дѣла. Неговата девиза е азбуката“ . . . По-късно, презъ м. януарий 1876, год. въ Букурещъ помежду Каравеловъ, Ил. Шиваровъ и Д. В. Храновъ се постига съгласие за вършене книжна търговия. Сѫщото сдружаване поема и изданието на втората годишнина отъ „Знание“, както и единъ вестникъ на Д. В. Храновъ — „Ступанъ“. (год. III). Цельта на списанието е да издига нравствено, да просвѣщава преди всичко. Въ програмната му статия четемъ:
„Беконъ говори, че човѣкътъ може само тогава, когато знае. И наистина, действителностьта или историческитѣ факти одавна вече сѫ доказале на човѣчеството, че благосъстоянието на единъ народъ или на единъ човѣкъ зависи изключително отъ суммата на знанието, съ което са тие ползуватъ. Ако духовното око е закрито, то физическото благосъстояние на човѣкътъ не е въ състояние да върви напредъ" . . .
Каравеловъ остави политиката на Ботйова, — но той не е отстѫпникъ, не е измѣникъ на освободителното българско движение. Той само счете, че тактиката, следвана отъ него до спирането на „Независимость“, не е подходяща и искренно, открито заяви това предъ всички. И въ тоя случай благородството на постѫпката му е рѣдко, поучително. Ние отбелязахме вече, че Каравеловъ винаги най-фанатично вѣрваше въ просвѣтата, въ силата на знанието. Скоро следъ като се настани въ Букурещъ съ своя печатница той уреди една
50
„Детска библиотека,“ съ която преследваше чисто просвѣтни цели. Въ една отъ брошуркитѣ на библиотеката — „За воздухътъ и за неговото влияние на животнитѣ и на растенията“ (1872) той се обръща къмъ децата съсъ следнитѣ напѫтствени слова, които го представятъ и като единъ отъ първитѣ наши педагози:
„Учението е добро нѣщо, момченца! Учениятъ човѣкъ много знае, отъ сичко отбира, сичко му е познато, сичко му е полезно. Даже и отъ гнилитѣ дрипелци той прави хартия, за да пишеме и да са учиме по нея. Освенъ това, учениятъ човѣкъ живѣе по-добре, по-лесно и по-щастливо отъ неучениятъ.“
Убеденъ просвѣтитель, Каравеловъ не можеше да понася раздвоението и реши да остане вѣренъ на себе си. Защото той ценѣше преди всичко последователностьта, нравствената стойность на всѣки общественъ деятель. Похватитѣ на неговитѣ врагове го отвращаватъ и огорчаватъ. Той мечтае за едно общество издигнато, просвѣтено, гдето всѣки ще бѫде оставенъ спокойно да работи и гдето преценкитѣ ще се обуславятъ преди всичко отъ признателность и обективность...
Презъ пролѣтьта на 1870 год. се пръска слухъ, че въ Сибиръ като заточеникь е умрѣль Чернишевски. По тоя случай въ Свобода, 30. IV. 1870 год., Каравеловъ дава следното съобщение:
„Въ Нарчинската губерния е умрѣлъ писатель и социалистъ руски Чернишевски. За него може да се каже, че е мѫченикъ и страда само за идеитѣ си. Но най-голѣмото негово достойнство и святость е било, че той не само е писалъ и говорилъ най-либерално, но така сѫщо е и работилъ и живѣлъ, каквото е писалъ.“
Сѫщо като своя знаменитъ учитель, и Каравеловъ презъ цѣлиятъ си животъ страда само за идеитѣ си, като него и той остана рѣдка, цѣлостна нравствена личность, която се принесе жертва за народната свобода и просвѣта. Когато следъ освобождението и куцо и слѣпо тича по канцелариитѣ и търси служба, Каравеловъ, боленъ и почти забравенъ, пренася печатницата си въ Търново и възнамѣрява да започне новъ вестникъ „Основа“. Той най-добре е знаелъ, че българскиятъ народъ тъкмо въ този моментъ има най-голѣма нужда отъ политическа просвѣта. Възторга и увлѣчението на другитѣ у него били замѣнени съ съзнание за новъ много по-тежъкъ подвигъ. Тукъ най-силно
51
проличава неговото нравствено величие. Урокътъ, който ни остава Каравеловъ, е изключителенъ — равенъ на него нѣма въ цѣлата ни нова политическа история.
9. Отношение къмъ човѣка, природата, нравственостьта. — Цѣлостьта и значителностьта на Каравеловата личность се чувствува още по-силно въ отношението му къмъ човѣка изобщо, къмъ общество, религия, нравственость. Тукъ най-добре проличава неговия идеализъмъ, неговия нравственъ патосъ и широкото благородство на сърдцето му.
Както видѣхме вече, Каравеловъ е неуморимъ проповѣдникъ на доброто, на труда и свободата. Той е зълъ врагъ на ония, които искатъ да спратъ естествения ходъ на човѣчеството къмъ усъвършенствуване.
„Моралистите, — отбелязва той въ Крива ли е сѫдбата — които проповѣдватъ да бѫде человѣкъ задоволенъ съ самого-себе, показали сѫ, че тие съвършенно непознаватъ человѣческата природа“.
Борбата, противодействието на онова, което иска да се наложи за постоянно, е въ основата на живота.
„Дѣйствие и противодѣйствие — въ това са състои сичката история на человѣчеството. Напредъ са хвѫргатъ хората за това за да се вѫрнатъ утре или въ доуги-день назадъ; а измѫкватъ са назадъ само за това, за да са сѫбератъ съ силите си и да прескокнатъ голѣмо пространство напредъ“. . . (Турски паша).
Това, което отличава човѣшката природа — то е: непресекващия стремежъ да се издигнемъ надъ другитѣ, надъ сколната срѣда. А това може да стане по два начина: морално и материално.
„Моралниятъ или умствениятъ пѫть е тѣсенъ, стрѫменъ, каменитъ, и тоя каманакъ непрѣстанно наранява и убива краката, но и за това пакъ человѣкъ, кога свѫрши това пѫтешествие, отдѫхне, олѣкне на душата му, добро му е, радостенъ е и веселъ, живѣе щастливо и става человѣкъ. такавъ, какъвто трѣбва да бѫде. Другиятъ пѫть, материялниятъ — е гладѫкъ, хубавъ, дава развлечение, но когато човѣкъ свърши пѫтешествието, осѣти горчевина и той са прѣобрази въ животно. . . той самъ не е станалъ ни най-малко по-добъръ“. . .
Каравеловъ има вѣра въ човѣка, той е убеденъ, че доброто е присѫщо на всѣка личность, но че „лошото въспитание и лошавите примѣри и навици развиватъ въ него наклонность да прави зло“. Чорбаджиитѣ, къмъ които Каравеловъ имаше безкрайна омраза, сѫ станали жестоки и нечовѣци пакъ поради условията въ които живѣятъ: —
„нищо не унижава и не прави човѣкътъ да бѫде добиче отъ колкото парите“. (Богатиятъ сиромахъ).
Турската свирепость сѫщо тъй се дължи не на природата на турчина, а на неговото възпитание, на бита и религията му:
„виновенъ е Мохамедъ, вѣроисповѣданието, халифите, шехъ-юлъ-ислямътъ, султанътъ и най-послѣ, условията, които сѫ ги въспитале“ (Турски паша)
52
Ето защо, всѣка човѣшка — лична, или обществена проява той преценява само отъ гледището на нравственостьта, на доброто и ползата, която може да принесе въ общежитието. Съ този свой критерий Каравеловъ се отнася и къмъ политика, и къмъ религия, и къмъ изкуство. Всѣки актъ споредъ него трѣбва да бѫде разуменъ и съобразенъ съ срѣдата, въ която се проявява. Той е врагъ на всѣко суевѣрие, на всѣка безсмислена мистика и на всѣко дѣло, което нѣма опредѣлена хуманна цель.
„Единъ отъ европейскитѣ мислители, пише Каравеловъ въ Богатиятъ сиромахъ, — говори, че безвѣрието, даже откритото отрицание на сичките божества, е много по-полезно за човѣкътъ, нежели грубото суевѣрие и безчовѣчните нрави и обичаи, които са освещаватъ съ всевѫзможни религиозни обряди. Това е така. Сѣко религиозно постановление може да бѫде свѣто за човѣкътъ само до тогава, до когато е то нравствено и човѣшко; сѣки единъ народенъ обичай намира съчуствие между човеческото само до тогава, до когато отговаря на човѣческите наклонности; най-послѣ сѣко народно проявление са уважава отъ хората само до тогава, до когато облегчава живота на онзи народъ, комуто то принадлѣжи. Азъ мисла, че само чистата и свѣщенната истина е способна да намѣри отзивъ въ сѣко време и у сѣка народность“. . .
Свещенно божество за Каравелова е природата, която той разбира по-тѣсно: — тя е нацията, срѣдата, въ която се раждаме.
„Природата ни е направила бѫлгаре, а природата е освѣщенно божество. Не вѣрвайте на грѫците, които ви казватъ, че само грѫцкиятъ богъ е богъ; а боговете на сичките други народности сѫ дяволи и антихристи. Както религиозните вопроси са рѣшаватъ най-вѣрно отъ разумните и естествените закони, така и господарствените вопроси трѣбва да са рѣшаватъ отъ разумните и естествените сили на природата. Безнравственностьта не е религия. Разумната религия не угнетява совѣстьта и не бои са ни отъ лѫжата, ни отъ джелятитѣ, ни отъ звѣрските насилия. . . Ако мѫдреците говоратъ, че народностите не могатъ безъ религия, то азъ ще да ви кажа, че сѣка една религия трѣба да бѫде тѣсно свѣзана съ народностьта на това или онова племе. Друго яче тя не е вече религия. . .“
Идеалътъ на религията е свободата, — свободата на народитѣ, свободата на човѣка, прочистенъ отъ всѣка безнравственость. Затова Каравеловъ преценява духовнитѣ човѣшки прояви доколко тѣ иматъ освободително и облагородяваще, нравствено значение. Особено изкуството, което следъ религията е най-върховна проява на човѣшкия духъ, трѣбва да бѫде безукорно чисто, божествено безстрастно. . .
„Шарлъ Вандло, отбелязва Каравеловъ като разсѫждава за религията, е написалъ една „знаменита“ картина, която има такова съдържание „Сара довожда Авраму своята робиня Агаръ и сѫблазнява свойятъ стари мѫжъ да лѣгне съ нея на едно ложе. Агаръ е изображена полугола, хубавица и привлѣкателна. Тая хубава жена са старае да възбуди сладострастие; Сара возхвалява нейните прелести; а стариятъ патриархъ, като сѣки восточенъ сластолюбецъ,
53
многозначително сочи съ пѫрстътъ си къмъ мегкото ложе“. Ако сичкото това може да се нарече религиозна нравственость, то трѣба да се одобри и патриархалностьта на нашитѣ бащи, които гледатъ на децата си като на свои робе и робини и които управляватъ сѫдбата имъ по своята собствена воля.. .“ (Богатиятъ сиромахъ).
Каравеловитѣ статии, повести и стихове сѫ препълнени съ енергични и жлъчни протести срещу всички жестокости, които невежеството и бита сѫ всадили въ българското общество. Въ това отношение той много прилича на Островски и на неговиятъ знаменитъ критикъ — Добролюбовъ.
П. Кисимовъ
Особено голѣма е приликата имъ по защитата, която правятъ на жената срещу жестокостьта и тиранията на родители и съпругъ. Каравеловъ е най-пламенниятъ апологетъ на жената, най-ревностенъ проповѣдникъ на равноправието. Отъ гледище на неговата нравствена философия, мѫжътъ и жената сѫ равноценни величини :
„Когато енергията са появлява у мѫжътъ, то тя са похвалява; а когато са появлява у жената, то ѝ са дава страшно име. Чегато достойнствата и нравственнитѣ проявления на човѣкътъ припознаватъ различие между мѫжътъ и жената!“
По въпроса за освобождението на жената Каравеловъ пише съ несравненъ нравственъ патосъ; величието на неговия духъ тукъ проличава най-силно. Ако Толстой знаеше съчиненията на Каравелова, можеше да извади отъ тѣхъ много бисери за своя „Путь жизни". . Както по-рано въ Бѣлградъ се застѫпи за сръбкинята, тъй и въ Букурещъ Каравеловъ поставя въпроса за сѫдбата на българката на предно мѣсто въ своето проповѣдничество.
54
Каравеловъ е отъ малкото общественици на своето време. Той познава цѣлата хуманитарна култура на XIX, вѣкъ, знае всички видни мислители, учени и герои на историята и обогатява духътъ и творческитѣ си възможности съ опита на тѣхния животъ и съ откровенията имъ. Той не е обикновенъ политикъ и вдъхновитель на тълпитѣ, а голѣмъ духъ, благороденъ умъ, който гледа на човѣшката личность като на скѫпа морална ценность, като носителка на божественъ огънь. Този огънь на свободолюбие и чистосърдечие искаха да възпламенятъ неговитѣ вдъхновени, енергични слова, които и днесъ криятъ сѫщата заразителна сила, както и въ онова велико време, когато той бѣ призованъ да бѫде вождъ на българската интелигенция и апостолъ на българската свобода.
10. Литературно наследство. — Следъ като знаемъ общественитѣ идеи, темперамента и литературното възпитание на Каравелова, въпросътъ за значението и сѫщностьта на неговитѣ повести и стихове е много ясенъ. Защото литературното дѣло на Каравелова е недѣлимо отъ общественото. Неговитѣ повести не сѫ писани за художествена наслада или за праздни занимания, а сѫ прѣкъ общественъ актъ, апелъ за борба, протестъ срещу политически и социални неправди. Въ своитѣ три четвърти тѣ и по стилъ и по значение не се различаватъ отъ политическитѣ му статии. Но все пакъ Каравеловата белетристика, преценена отъ чисто литературно-исторично гледище има несравнима цена. До него пишатъ повести Друмевъ и Блъсковъ. Достатъченъ е само бѣгълъ погледъ, за да се разкрие грамадната разлика между тѣхъ и Каравелова. Той ни остави около 25 повести, които свидетелствуватъ за необикновена ерудиция, за рѣдка, проницателна и творческа наблюдателность и за цененъ белетристиченъ даръ. Въ тия повести е обгърната цѣлата българска действителность отъ онова време, погледната съ окото на единъ богатъ, благороденъ, културенъ духъ. Въ тѣхъ е заключенъ живота на българския селянинъ, на чорбаджии и турци, тамъ лъха свежия копривщенски вѣтрецъ, живѣе българската природа, патриархалния народенъ битъ, звѣрствата на силнитѣ и безкрайнитѣ добродетели на слабитѣ. Вѣренъ и последователенъ ученикъ на рускитѣ шестдесетници, на позитивизма
55
и утилитаризма, Каравеловъ като белетристъ и поетъ е строгъ реалистъ и социаленъ агитаторъ. Самъ той опредѣля задачитѣ на литературата така:
„Както отъ историята ние искаме да ни открие истината и да ни покаже човѣческиятъ животъ съ сичкитѣ негови величия и слабости, съ сичкитѣ негови заблуждения и добродетели, така и отъ изящната словесность ние трѣба да искаме, щото тя да ни открие или да ни опише човѣкътъ какъвто е, безъ да увеличава или да уменшава неговитѣ пороци и добродетели.“
Отъ това свое строго реалистично гледище, по пѫтя и съ патоса на своя великъ учитель Добролюбовъ, Каравеловъ подложи на строга критика тогавашната българска, а по-рано и сръбска литература. Тъй, заедно съ Н. Бончева и Ботйова, той се явява единъ отъ първитѣ български критици. Но като белетристъ Каравеловъ никога не можа да запази онова безпристрастие на художника, за което пише по-горе. Неговиятъ темпераментъ, пъкъ и времето въ което работѣше, не му позволяваха това. Тогава книжнината бѣше въ пълна услуга на живота, тя тръбваше да разрешава предимно практични, жизнени задачи — да служи за нравственото и политическо освобождение на българския народъ.
„Сѣка една драма, сѣки единъ романъ, сѣка една повѣсть — пише Каравеловъ — само тогава могатъ да се нарѣкатъ бѫлгарски, когато въ тѣхъ са описватъ сцени изъ бѫлгарскиятъ животъ. Колкото по-естествено и по-вѣрно е изображенъ бѫлгарскиятъ животъ, толкова повече е по-сѫвѫршенно и по-драгоцѣнно и самото литературно произведение. Опишете дѣйствителниятъ животъ какавто си е и вие ще да принесете на народътъ по-голѣма полза отъ колкото да му пишете или преводите нравственни повѣстници и куклени комедии. . . Който иска да каже, че добрите и смиренитѣ хора блаженствуватъ, а сѫрдитите и непослушните страдаятъ, той не е нищо друго, освѣнъ простъ лѫжецъ или гнуснавъ лѫстецъ. Открийте на човѣкътъ истината и послѣ го оставете да тѫрси самъ своето щастие“.
Такива освободителни, нравствени задачи поставяше Каравеловъ на нашата литература. На тѣхъ служеше той съ своитѣ повести и стихове . . .
Отличителенъ белегъ на Каравеловия белетристиченъ даръ е наблюдението. Неговитѣ повести сѫ преситени отъ разнообразни описания на социални отношения, на българския патриархаленъ битъ, на природни картини и на всевъзможни приключения. Той познава българската действителность до най-малки подробности.
56
Съ особена любовь рисува сцени изъ домашния патриархаленъ животъ. Той е влюбенъ въ чистотата на селскитѣ нрави, въ обичаитѣ на народната маса. Затова и най-издържани и вдъхновени сѫ неговитѣ битови повести — особено Българе отъ старо време, която, макаръ и писа а подъ силното влияние на Гоголя, е типична съ своитѣ български остроумия, съ издържания си ирониченъ стилъ. Каравеловъ е запознатъ изтънко съ народното творчество, съ неговата форма и съдържание; духътъ му е пропитъ отъ народната мѫдрость. Любовьта му къмъ проститѣ обичаи на народа, къмъ неговитѣ пѣсни и приказки достига до култъ. За него народното творчество е най сигурното срѣдство за опазване типичното въ народната душа, за откриване добродетелитѣ на народа. Той е единъ отъ първитѣ наши фолклористи и събирачи на народни пѣсни. И като такъвъ той си поставя за прѣка цель: — обществената полза: —
„ние желаеме да извлѣчеме изъ сѣко природно явление и изъ сѣко умствено произведение сѫществена полза, която да улучши нашето настояще и да приготви за бѫдещето поколѣние нова двигателна сила. Ако сѫбираме нашитѣ стари паметници и ако съставляваме изъ тѣхъ огледало на прошедшето, то ние правиме това не за кефа на самодивитѣ и не за хътъръть на змейоветѣ а за любовьта на истината, която ще да ни научи съ какви срѣдства трѣбва да унищожиме грубитѣ суевѣрия“.
Това е мнението на учения, на утилитариста Каравеловъ. Друго е неговото отношение къмъ народния битъ и къмъ народното творчество, когато се предава на поетични съзерцания. Тогава той разкрива въ суевѣрията само красота, въ простотата поезия, които привличатъ и галятъ сърдцето. И най-прочувствени и издържани сѫ тъкмо тия негови страници, които рисуватъ битови картини. А тѣ пъстрятъ всичкитѣ му повести. И ако нѣкога белетристиката на Каравеловъ остарѣе, тия вдъхновени описания, тия вѣрни картини изъ простия и суевѣренъ животъ ще останатъ, тѣхъ забравата и праха на времето не ще покриятъ.
Външно, композиционно, стилно нито една повесть на Каравелова, освенъ Българе отъ старо време, не е издържана, тѣ сѫ разкѫсани, развлѣчени — безъ центъръ и последователность. По-издържани сѫ ония му повести, които излѣзоха най-напредъ на руски езикъ.
57
Поставенъ при крайно неблагоприятни условия на животъ, принуденъ да изпълва самъ вестницитѣ си, Каравеловъ въ Букурещъ не е ималъ никаква възможность да се вживява въ своитѣ сюжети, да ги обмисля и композира. Често той почва известенъ разказъ безъ да знае какъ ще го завърши. Повествуванието му търпи всички случайности и отклонения. Отстѫпленията — лирични, публицистични и др. — сѫ най-характерни за неговия стилъ. Първитѣ — лиричнитѣ отстѫпления, той е научилъ отъ Гоголя, който му е внушилъ и обичьта си къмъ поезията на народния животъ, а вторитѣ — отъ шестдесетницитѣ. Тия отклонения въ разказа сѫ твърде характерни за стилътъ на Каравелова, — чрезъ тѣхъ той влиза въ прѣкъ разговоръ съ читателя, прави своитѣ изповѣди и излага своята проповѣдь.
Хубаво, поетично е следното лирично отстѫпление въ „Българе отъ старо време' : —
„Обичамъ та, мое мило отечество! Обичамъ твоите балкани, гори, сипѣе, скали, и тѣхнитѣ бистри и студени извори ! обичамъ та, мой мили краю ! обичамъ та отъ всичката си душа и сѫрце, ако ти и да си обреченъ на тѣшки страдания и неволи! Сичко щото е останало до сега въ моята осиротѣла душа добро и свѣто — сичко е твое! Ти си оная благословена земя, която цѫвти, която е пѫлна съ нѣжности, съ сияние и величие, слѣдователно ти си ма научило да обичамъ и да плача надъ сѣко едно човѣческо нещастие, — а това е вече много за единъ човѣкъ... И до сега още чувствовамъ вѫзрождението на твоиятъ меризливъ зеленчукъ, който испѫлва сичкото пространство, на която страна и да хвѫрли човѣкъ окото си; азъ и до сега чуя пѣсеньта на славѣите и чуруликанието на ластавиците; най-послѣ, азъ и до сега слушамъ крѣхкиятъ гласъ на българското момиченце, което мете дворътъ си съ бѫрсалката, и пѣе си своята народна пѣсенчица“ ...
Съ сѫщото патриотично чувство Каравеловъ описва въ най-голѣми подробности българската природа, българскитѣ градове и села. Често неговото описание става сгѫстено, дълбоко прочувствено и тѫжовно — тогава той дава внушителни, цѣлостни картини отъ робската действителность:
„ . . . Изъ веднашъ предъ мене са изправяха хилѣди окѫсани, блѣдни и убиени отъ скѫрби бѫлгаре и бѫлгарки, и захващатъ да пѣятъ и да играятъ хоро. Пѣсеньта имъ е жалостна и тѣшка, но въ това сѫщо време весела и оживляюща, като утрѣнното духане на вѣтаратъ; тя въ едно исто време накарва човѣка да играе и да се весели, накарва го и да заплаче; тая пѣсень има до толкова болни и разбиени звукове, каквито сѫ и гѫрдите, които я пѣятъ. По цѣла Бѫлгария човѣкъ не може да изучи сичките подробности за страданията и за неволите, които тѫрпи днесъ народътъ, отъ колкото изъ народните пѣсни, които са чуятъ въ вечерно време по бѫлгарските полета. Вѫрви тая бѫлгарска пѣсень по градовете, по селата, по горите и планините; влазя въ кѫщата и на сиромаси, и на богати, отива при овчарете, по колибите, и сѣкого утѣшава тя" . ..
58
Другитѣ отстѫпления — публицистичнитѣ, се срѣщатъ по-често. Та и три четвърти отъ неговитѣ повести сѫ всѫщность проповѣдническа публицистика. Каравеловъ използува всичкитѣ си герои главно, за да прокара чрезъ тѣхъ своитѣ собствени идеи за политическо и социално преустройство.
Така, напр., въ Турски паша, — повесть, дадена по „запискитѣ на една калугерка“, ние следъ дълги разсѫждения за природата на турци и гърци четемъ и този ясенъ възгласъ:
„ . . . Сѫрбия и Елада достигнаха своето щастие. А ние? Ние, които така изкусно и сладко умѣеме да бѫбреме, да крѣскаме и да са хвалиме съ своето преминало величие, слава и свобода, ние и до днесъ пѫшкаме въ най-гнуснавите окови. Като слѣпци ние освобождаваме себѣ си само съ думи, а не сме способни да извѫршиме на дѣло онова политическо вѫзрождение, което само може да ни даде право да бѫдеме люде и да сѣднеме на единъ рѣдъ съ другите народности ... Не помна въ коя книга бѣхъ прочела слѣдующитѣ думи: „робството туря на човѣческото чело такава една дамга, която му служи за безчестие и срамъ, и човѣкътъ става равенъ съ добитакътъ. Голѣма сила и ягка енергия е потрѣбна да извадишъ единъ робъ изъ неговото кално положение". Това е така; но азъ не зная дали е нѣкой народъ тѫрпѣлъ толкова, колкото сме търпѣле ние!“
Каравеловъ е неспокоенъ, холеричень темпераментъ. Като писатель той е пристрастенъ — или мрази или обича. Когато говори за турчинъ, чорбаджия или предатель той не може да сдържи гнѣва си, — единъ следъ другъ се нижатъ все по-страшни епитети и сравнения; и обратно: хубоститѣ на българската природа, добродетелитѣ на българката и на простия българинъ сѫ изредени чрезъ всички умилителни и умалителни имена, които познава народния говоръ.
Ето, напр. какъ е даденъ портрета на хаджи Ничо:
„Хаджи Ничо е човѣкъ благочестиви, намусени, намрѫждени, величественни, съ една дума, човѣкъ чорбаджийсвенни. Лицето му прилича на пѫлна месѣчина, каквато са тя показва на смѫртнитѣ хора на тринайсетиятъ день послѣ своето рождение : лице свѣтликаво, лѫскаво, мазно и червеникаво, а главното достоинство на това лице е да са потѣе и зиме и лѣте. . . Съ една дума, физическите негови красоти сѫ опредѣляватъ твѫрде просто: махнете му главата и ще да остане една квадратна маса, която е сѫставена изъ лой и крѣхкина“.
Още по-фигуративно и пристрастно е нарисуванъ портрета на чорбаджи Нено: —
„Подъ една кичеста круша въ една отъ трендафиловите градини било послано черно-жълто китено чердже, на което сѣдѣле двѣ лебеници или, както ги наричатъ казанлѫчене, двѣ дини, които представлявале едносѫщность и нераздѣлность, или, да кажа по понятно, едната лебеница, която била твѫрде голѣма и малко продѫлговата сѣдѣла на черджето, а другата, която била малка и туплеста, сѣдѣла на пѫрвата лебеница, така щото отъ тие двѣ разновидни лебеници происходило едно нараздѣлно мазно тѣло, което са наричало Нено чорбаджи. . ."
59
Знаме Знание 1875 г.
Сравненията, заедно съ метафората, сѫ най-характернитѣ художествени срѣдства на Каравелова.
Често той именува чорбаджиитѣ само съ една дума: — шкембе, или турцитѣ — чалми. Тия похвати сѫ присѫщи на всѣки ирониченъ или саркастиченъ стилъ. Въ това отношение Каравеловъ има своя великъ учитель въ лицето на Гоголя. Отъ него той се е научилъ да предизвиква комични ефекти чрезъ сравняване хората съ вещи, или пъкъ като ги поставя въ смѣшни и унизителни пози. Само че Каравеловъ не знае художествена мѣрка. Единствена Българе отъ старо време е издържана до край въ тонъ на шеговитость и лека, остроумна ирония. Каравеловъ нѣма за цель да рисува издържани типове, а иска да ни отврати отъ известни хора и постѫпки. Затова той едновременно съ рисуването имъ дава и преценката си, като възхвалява доброто и ругае лошото. Но има отдѣлни мѣста въ неговитѣ повести, които сѫ написани спокойно, прочувствено и художествено. Особено ценни и образни сѫ неговитѣ сравнения, черпени най-често отъ народнитѣ говори. Разпръснати изъ разни
60
повести и статии, тия сравнения ни говорятъ за богатия жизненъ опитъ на Каравелова и за интимната му близость съ народната душа. Освенъ това тѣ ни подсѣщатъ за неговия широкъ поетиченъ, творчески усѣтъ. И за отбелязване е, че най-оригиналнитѣ му фигури сѫ пропити отъ тънка ирония — тѣ сѫ чужди на сарказъма и гнѣвностьта, които отличаватъ статиитѣ и повеститѣ писани на политически и социални теми.
Изобщо взета белетристиката на Каравелова, макаръ да е повлияна чувствително отъ чужди автори, макаръ да има дори цѣли страници, заемани отъ Успѣнски, Гоголя и др., е отъ голѣмо значение за развоя на нашата художествена литература. И днесъ ние можемъ да имаме къмъ нея не само отношение като къмъ нѣщо съ минало, исторично значение, — а и като къмъ живъ художественъ организъмъ, който още възбужда, вълнува и увлича. Или най-малко, тя е и ще бѫде ценна, като откровение на единъ широкъ, благороденъ духъ. Много по-слабо е значението на неговото стихотворно дѣло. Лишено отъ всѣкаква поетична нотка, неорганизувано външно и подражателно — това дѣло е безъ значение за еволюцията на българския стихъ. Но, трѣбва веднага да добавимъ, че за времето си неговитѣ стихотворения сѫ имали голѣмо значение — като проповѣдь, като агитация за бунтъ и човѣщина. Народътъ ги е челъ, декламиралъ и се е увличалъ въ тѣхъ, а и днесъ още пѣе „Хубава си моя горо“ и „Преминуватъ годинкитѣ“. Каравеловъ остави и една драма — Хаджи Димитъръ Ясеновъ — сѫщо безъ всѣкаква художествена стойность.
Несравнимо е значението на Каравелова за българския литературенъ езикъ, гдето внесе ново богатство отъ слова, обрати и сентенции. Той, който познаваше българската душа и природа, който се бѣ вживѣлъ въ всички проблеми на своето време, разкриваше себе си и околния свѣтъ съ рѣдка лекота и ширина на перото си. И отличително е, че всички наши писатели отъ преди освобождението иматъ свой, индивидуаленъ езикъ. Личноститѣ на Славейковъ, Каравеловъ и Ботйовъ се отразяватъ въ всѣка тѣхна фраза. Тѣ иматъ свой речникъ и свой синтаксисъ. Литературниятъ езикъ не е още създаденъ; тѣ сѫ първитѣ, които съ неудържимъ замахъ и свобода разкриватъ неизчерпаемото съкровище на словеснитѣ обрати и съчетания. Никога не се е живѣло
61
тъй напрегнато съ проблемитѣ на езика и нацията, както по онова време. Въ това отношение ние стоимъ много по-назадъ. За насъ езикътъ става вече механизъмъ, до като за тѣхъ бѣше организъмъ — символъ на живота, на народа. Ала основната причина за тая рѣзка индивидуалность въ езика на нашитѣ писатели отпреди освобождението сѫ тѣхнитѣ силни, ярки характери. Може би най-непосрѣдствено ще почувствувате личностьта на Ботйовъ или Каравелова тъкмо чрезъ тѣхния езикъ, въ нѣкоя случайна фраза или дума. Ето защо, да се изучи езика, речника на тия писатели, е необходима предпоставка не само на едно филологично или естетично проучване, но и на изследването, което гони чисто психологични, социални и общо портретни цели.
11. Следъ освобождението. По време на Априлското възстание 1876 г., Каравеловъ отново билъ обхванатъ отъ революционенъ огънь. Казватъ, че тогава той ходилъ да събира четници, за да прехвърли Дунава. Сѫщата година се води война, между сърби и турци. Каравеловъ подканя и българитѣ да се намѣсятъ. По-късно, презъ руско-турската война, той напуска Бѣлградъ, гдето престоялъ презъ 1876 г., и постѫпва като преводачъ при руската главна квартира. Съ рускитѣ войски Каравеловъ дохожда въ България. Негови съграждани си спомнятъ какъ презъ 1878 год. пристигналъ въ родното си мѣсто, заедно съ двама руски офицери и се упѫтилъ къмъ училището. Тамъ намѣрилъ една разкѫсана карта на Балканския полуостровъ, откѫсналъ отъ нея едно парче и го сложилъ въ портмонето си. Когато чорбаджиитѣ го запитали защо му е този кѫсъ, той имъ обяснилъ, че е откѫсналъ отъ картата мѣстото на България, което за него е светиня. Сложилъ го въ портмонето си като талисманъ.
Съ такова религиозно преклонение предъ родината, Каравеловъ започва отново обществената си служба. Чуждъ на общия ламтежъ за високи служби и почести, той пренася печатницата си най-напредъ въ Търново, а сетне въ Русе и продължава изданието на Знание, което бѣ спрѣло презъ 1876 год. Възнамѣрявалъ да започне новъ голѣмъ вестникъ „Основа“, за което поканилъ да му сътрудничи и Вазовъ. Но туберкулозата, която си спечелилъ отъ непосилния трудъ и мизерията, прекѫснала
62
неговия земенъ животъ на 21 януарий 1879 год. Погребали го тържествено до гроба на Караджата, името на когото нѣкога издигна като лозунгъ на българскага революционна емиграция. Гробътъ му стои и днесъ въ Русе — забравенъ, обрасълъ въ бурени. Никакъвъ паметникъ не краси ни неговото вѣчно жилище, ни кой и да е отъ възпоменателнитѣ паркове на България. Оставена е само неговата блага, забележителна съ челото и погледа си фигура, да краси училища и клубове и да внушава най-непринудено рѣдкото благородство и идеализъма на онова време, което роди нашата свобода и въ което той бѣше единъ отъ първитѣ.
12. Заключение. Каравеловъ и ние. — Въ своитѣ повести Каравеловъ пръвъ отрази широко и вѣрно българската действителность отъ преди освобождението, като я обагри съ чувството на романтика. Въ това отношение Каравеловъ си бѣ създалъ строги норми. Като предпоставка на всѣко художествено пресъздаване, той изискваше отъ себе си и отъ всѣки писатель основно запознаване съ родния битъ, съ духа, мечтитѣ, вѣрата и склонноститѣ на народа. Вникнете въ неговитѣ разкази и вие ще видите съ каква любовь говори той за българскитѣ патриархални нрави, каква тѫга го овладява, когато си спомни за хубавитѣ кѫтове на родината и каква вѣра окриля духа му, когато предь съзерцателния му погледъ се мѣрне чистия, непокваренъ българинъ. А особено българката. Въ нея Каравеловъ има беззаветна вѣра, тя е символъ на чистота и родолюбие. За нейнитѣ правдини той се бори съ всички сили на своето вестникарско и художествено слово.
Каравеловъ е възпитаникъ на руската общественость отъ шестдесетитѣ години на миналия вѣкъ, когато въ литературата царѣше така наречения утилитаризъмъ, когато като първо условие на всѣки общественъ актъ — въ това число и художественото произведение — се поставяше ползата. Та и по-сетне, когато застава на чело на българската емиграция, Каравеловъ гледа на писателството си като на допълнение на главната цель на своята деятелность и на живота си: — свободата. Отъ тамъ идатъ и постояннитѣ отклонения въ неговитѣ разкази, гдето той разсѫждава, жигосва и ругае по съвсемъ странични поводи подтисницитѣ на народа. Колкото българитѣ
63
и българкитѣ сѫ идеализирани, два пѫти по-силно сѫ окарикатурени и обругани турци, гърци и гъркини. Безпристрастието е чуждо на Каравеловия темпераментъ. Той предварително заявява разположението или отвращението си къмъ рисуванитѣ герои. Но Каравеловъ преди всичко е писатель. И то съ голѣмъ талантъ. Неговата неизчерпаема енергия просто учудва. Като белетристъ той поставя началото на оная струя въ българската литература, представители на която въ наше време сѫ отъ една страна Т. Г. Влайковъ, Елинъ Пелинъ и Йордань Йовковъ, а,отъ друга Г. П. Стаматовъ, Г. Райчевъ и Вл. Поляновъ. Влайковъ и Елинъ Пелинъ въ значителна степень сѫ дори и ученици на Каравелова. Битовата повесть у насъ, която най-типично отразява българския духъ, води началото си отъ Каравелова. Той даде нейната насока. И не само това, — той даде и редица цѣлостни типове и прочувствени художествени, лирични страници, които оставатъ като вѣченъ приносъ на българското поетично слово. И ние, които въ литературата се връщаме съвсемъ естествено къмъ заветитѣ на Каравелова, имаме дългъ да реабилитираме неговото име като писатель и да го извадимъ отъ оная забрава, на която нашата безплодна залисия бѣ го обрекла.
Не по-малко ни е близъкъ Каравеловъ и като общественикъ и политически деятель. Между идеитѣ на които той служи, и ония, които осмислятъ нашия общественъ животъ, има близко, органично сродство. Крайния радикализъмъ на Каравелова, неговата политическа романтика и днесъ е близка на голѣма часть отъ българската интелигенция. Защото и днесъ проблемитѣ, които има да разрешава българското племе и българскитѣ общественици, сѫ почти сѫщитѣ, за които работи Каравеловъ. Въ това отношение той ни даде и рѣдъкъ примѣръ: — съ своя идеализъмъ и съ своята упоритость.
3. Стояновъ. Предговоръ къмъ Сѫчинения на Любена Каравелова. Томъ първий. Руссе, 1886. Сѫщот 1) Чьрти отъ живота и литературната дѣятелность на Любенъ Каравеловъ. Пловдивъ, 1885; 2) Любенъ Каравеловъ и неговитѣ клеветници, Пловдивъ, 1883.
С. С. Бобчевъ. Л. Каравеловъ, неговий животъ и книжовна дѣятелность. Сп. Наука, 1831 г. кн 1—2.
64
Н. Величковъ. Л. Каравеловъ, критическа студия. Съчинения, томъ VIII.
Ив. Г. Клинчаровъ. Любенъ Каравеловъ, биография. София,. 1925 год.
Д. Т. Страшимировъ, Любенъ Каравелов. Сп. Духовна култура, кн. 24—27. 1925. Сѫщо : История на Априлското възстание, т. I. стр. 70 нат. Пловдивъ, 1907.
Б. Пеневъ. История на новобългарската литература по стенографските бележки на Ив. Кънчев отъ лекциите на проф. Б. Пенев, четени презъ 1920, 1921 и 1922 година, издава филоложкото дружество. (Бележките не сѫ прегледани отъ г. професора). София, 1922. Сѫщо: 1) Любенъ Каравеловъ въ будапещенската тъмница. Сборникъ въ честь на В. Н. Златарски. София, 1925. стр. 253 нат.; 2) Битовитѣ повести на Каравелова (откѫслекъ). Юбилеенъ сборникъ по миналото на Копривщица, стр. 219.
Юбилеенъ сборникъ по миналото на Копривщица. (20 априлъ 1876 год. — 20 априлъ 1926 год.) събралъ и наредилъ проф. Архимандритъ д-ръ Евтимий. Издава копривщенското дружество „20 априлъ 1876 год.“ въ София по случай 50 годишнината отъ копривщенското възстание. София, 1926.
Ас. Младеновъ. Любенъ Каравеловъ (историко литературенъ очеркъ). Вж. Избрани съчинения на Л. Каравелова, подъ редакцията на Ас. Младеновъ. Томъ първи.
Ив. Вазовъ. Срещитѣ ми съ Л. Каравеловъ. Библиотека Ив. Вазовъ № 46.
Б. Ангеловъ. Любенъ Каравеловъ, литературенъ очеркъ, сп. Мисъль, г. XIV, кн. 2. Сѫщо: Българска литература, т. II, стр. 191.
А. Тодоровъ. Къмъ оцѣнката на Л. Каравеловъ въ българската книжнина. П. сп., кн. БХУ (1904 г.).
М. Арнаудовъ. Любенъ Каравеловъ. За 50 годишнината отъ смъртьта му. сп Българска мисъль, год. IV, кн II. 1929.
Ст. Чилингировъ. Тарасъ Шевченко на български. Сборникъ Ив. Д. Шишмановъ. София, 1920 г.
Т. Атанасовъ. Любенъ Каравеловъ като фолклористъ. Сборникъ Ив. Д. Шишмановъ. Сѫщо: Любенъ Каравеловъ за българския книжовенъ езикъ. сп. Родна речь, год. II, кн. 4. 1929.
Ив. Д. Шишмановъ. Тарасъ Шевченко, неговото творчество и неговото влияние върху българскитѣ писатели прѣди освобождението. . . Библиотека на Славянска Бесѣца, кн. XVI.
Иованъ Скерличъ. Къмъ сръбско българскитѣ литературни влияния. сп. Мисъль, г. XVI, кн. 10.
Т. Марковић. Љубен Каравелов у српској књижевности. Српски Књижевни гласник, кн. 24. 1910. св. V и VI.