АЛБАНЦИТЕ В БЪЛГАРИЯ

(откъс от "Албания"; Боби Бобев, Тома Кацори; 1998)


Албанци се появяват в България не по-късно от падането на Албания под османска власт. В началото идват по тези места като обикновени работници за жънене и вършеене на по-севите през лятото, а по-късно - като майстори зидари, работят по дъскорезници, стават пъдари или къфази (т. е. телохранители или пазачи на консулства, училища и др.) - това са били основните им занаяти. Много стари и нови презимена го потвърждават. Албанците оставят и значителен брой топоними в различни градове и села - Арнаутска махала, Арбанашки път и др. Една малка подробност: в тайния език на майсторите зидари, или както те го наричат „мещерския език", има много албански думи, които преминават дори във всекидневния живот. Например думите кекав, кинта, скивам; келеш и др. са заемки от албански език.
В България в миналото е имало много албански гурбетчии, но нито един изследовател на албанците у нас не дава точно тяхното число, вкл. Леонид Грабоцка, един от най-големите познавачи на албанците в България, не уточнява този въпрос. Според нас към края на XIX в. в София са живели повече от петстотин семейства от албански произход, а понастоящем са около сто, и макар че са се слели с българската националност, не забравят своите корени.
България се освобождава от османска власт през 1878 г. Албанците гурбетчии вземат участие във възстановяването на страната заедно с целия български народ. Леонид Грабоцка пише: „В тази обстановка много албанци, особено от южната част на Албания, нямайки спокойствие и възможност да изкарат препитанието си в родината, емигрираха в новоосвободена България, където намираха гостоприемство и подслон от
дружелюбния български народ. В България е имало албанци и преди освобождението й, но сега, в условията на свободата, и те вкусиха от радостите на националната свобода и в сърцата им се зароди едно неопределено желание да видят един ден и своята страна, Албания, освободена от ноктите на османците."
В средите на албанците в България все още няма интелектуалци, но голяма част от тях се занимават със занаятчийство или дребна търговия, предприемачество, а има и съдържатели на ресторанти, кафенета, складове за продажба на плочи или вар, дървен материал, които постепенно си създават завидно благополучие.
Като невидима нишка идеите на Албанското възраждане проникват и между гурбетчиите албанци в България. Те често слушат за дейността на албанските дружества в Истанбул и Букурещ, защото много от тях идват тук или от Османската империя, или от Румъния. Освен това дейците от истанбулското дружество Дрита (Светлина) трябва да минат през България, за да отидат в Букурещ, а тези от Букурещ - през София, за да отпътуват към империята. Разбира се, тук се срещат с албанците емигранти и споделят мисли за завладяната страна и за борбата за нейното освобождаване. Но пак трябва да отбележим, че подемът в освободена България дава подтик на живеещите тук албанци към тяхната крайна цел.
Албанците в София живеят задружно - те заедно прекарват празниците си или имените си дни. В тези събирания и празненства те не могат да не споменават за съдбата на своето отечество. Но това се разисква с особена жар в два локала - в кафене „Албания" на двамата поети Адам Шкаба и Спиро Гаро и в хана на Димитър Моле при топлия бунар. Младият съдържател, дошъл от Букурещ през 1886 г., донася оттам албански книги и вестници и ги чете на висок глас, защото по-голямата част от гурбетчиите не знаят писмо и четмо. Тук се чува винаги глъч и всичко се съсредоточава до съдбата на страната и възможността тя да се освободи като България. Като всяко начало, и това е много трудно. Албанските християни, измамени от гръцката пропаганда, не вярват на албанското слово. Освен това, както християните, така и мохамеданите се плашат от османската власт, преследваща албанската книжовност. Но истинските родолюбци не отстъпват. Със себеотрицание и търпеливост те продължават работата си. В началото са малко, но от ден на ден стават все повече и повече и накрая техният майчин език започва да се харесва на всички, защото той е лесен за изучаване и произнасяне. За тази цел те искат от Истанбул и от Букурещ буквари и граматики, вестници и други помагала на свой език, които са им изпратени Веднага. Стари и млади стават ученици. Когато се събират в стаята на хана при топлия бунар на улица „Сердика", те учат буквите под светлината на кандилото. Ханът на Димитър Моле се превръща в народно училище, а ханджията - в техен учител. Оттук по-късно идва името на тяхното дружество Дъшира - копнеж по родния език и родината, копнеж да видят Албания свободна както всички балкански страни, и особено като България.
След пробуждането на националното чувство и след въоръжаването с познания за родния език и страната, за славната история на Георг Кастриоти - Скендербег, емигрантите започват да работят с още по-голяма жар за освобождението на отечеството. За тази цел те решават да създадат патриотично дружество, за да разпространяват изучаването на албански език и в самата Албания, и навсякъде, където има техни сънародници. Преди такива дружества са образувани, както казахме по-горе, в Истанбул и Букурещ. Трябва да се знае, че по-голямата част от албанското население изповядва исляма и му е забранено изучаването на родния език и отварянето на училища, където се преподава на албански език. Затова тази борба за албанския народ е една от най-трудните, нещо като борбата на българския народ за вяра и независима българска църква.
И така на 1 януари 1893 г. е организирано първото събрание. Разказват, че било леденостуден зимен ден. София се белеела под бялото си наметало. Но това не попречило на гурбетчиите, които били свободни през този ден, да изпълнят хана на Моле, така че стаята, където се провеждало събранието, не ги побирала, и голяма част от тях надничали отвън. Имало и християни, и мюсюлмани, тоски и геги, емигранти от четирите краища на Албания. Това се виждало по техните национални носии, в които били облечени, макар и далеч от отечеството си. Българите не само не им попречили, но и ги поощрявали в начинанието им.
Събранието открил Димитър Моле и, както винаги, с огненото си слово трогнал сърцата на всички. В разискванията взели участие много гурбетчии, едни се съгласили с думите на оратора, а други се страхували от репресии и гонения от страна на османската власт, която управлявала страната. Но надделели по-смелите, по-решителните. И така събранието решило с мнозинство да се образува дружество. Провели се избори. За председател на дружество Копнеж, бил избран майсторът зидар Лигор Прифи Борова, а за секретар - най-просветеният - Димитър Моле, който знаел не само албански и български, но и немски и гръцки. Избрани били съветници и касиер. Между съветниците бил Спиро Гаро, буден младеж, който една година по-късно бил изпратен в Истанбул, за да влезе в пряка връзка с пламенните възрожденци, ръководени от неуморимите родолюбци Сами и Наим Фрашери, Яни Врето, Васо Паша, Исмаил Кемали и др.
На първото събрание се записват 53 членове. Много от гурбетчиите, взели участие в него, остават извън кръга на членуващите. Страхуват се да не бъдат преследвани от османската власт, когато се завърнат в родния си край. И не без основание. Но по-късно те се включват в редиците на дружество Копнеж и нито един емигрант не остава извън него. Така на 1 януари 1893 г. са сложени основите на дружеството и еква известната песен, написана от Спиро Гаро, която завладява сърцата на всички емигранти вътре в страната. Тя и до днес се пее с любов и почит:

На първи януари
се основа дружеството.
Основа се в София
 за училище в Албания.

Дейците, избрани да ръководят дружеството, предприемат активна и плодотворна патриотична дейност. На основателите им е ясно, че водачите на албанското национално движение са в Истанбул и за тази цел следващата година, т. е. през 1894, изпращат там Спиро Гаро да ги осведоми за основаването на дружеството, да им съобщи програмата и да контактува непосредствено с тях, получавайки и напътствия.
Спиро Гаро се връща въодушевен от това, което е видял и чул от членовете на дружество Дрита, от срещите с Наим и Сами Фрашери, с Яни Врето и др. Оттам той донася и много книги и списания.
Следващата година дейците от Копнеж се свързват с Букурещкото дружество, което се ръководи от пламенния и заможен албанец Никола Начо, открил в столицата на Румъния албанска гимназия само за ученици от Албания и от диаспората. По-късно там учат и няколко души от София, между които Кристо Люараси, Адам Шкаба и Коста Яни Требицка.
Трябва да се подчертае, че на дейността на дружество Копнеж се гледа със симпатии от страна на българския народ и неговото правителство. Това доказва самото му основаване, което става с разрешението и подкрепата на българските власти, което доказва устава и печата на дружеството, одобрени от българския съд.
Трябва да се има предвид и това, че българският цар Фердинанд симпатизира на албанската борба за освобождение и затова взема двама албански младежи да се изучат в българско военно училище. Те са Лек Маргини от Мирдита, Северна Албания, и Стефан Кандилари от Корча, Южна Албания. Освен това царят поканва и проф. Перикли Чилев да преподава на синовете му - принцовете Борис и Кирил - албански език, което може би е правел с по-далечни намерения.
Главната цел на дружество Копнеж е просвещението и затова за учител е поканен Коста Яни Требицка, който е със средно образование и за тогава е най-изученият албанец в София. Поради липса на сграда или помещение той ходи от къща на къща, където има деца, а нощем преподава на гурбетчиите в хана на Моле. Тази традиция продължава и по-нататък - до 1940 г. Учителки са били жената на Кристо Люараси Поликсена Деспоти, а по-късно - Килидона Атанаси. Те и до ден днешен се помнят с любов и уважение.
През 1894 г. в София идва известният албански просветител Петро Нини Люараси, който за пръв път открива в областта Колоня, Южна Албания, училища, където се преподава на албански език. От дружеството го посрещат радушно и събират помощи за тези училища. Петро Нини Люараси, придружен от Адам Шкаба, посещава и министъра на просветата в София, който го приема и го дарява с един златен наполеон, като му казва, че София за тях може да бъде както Букурещ е бил в миналото за България.
Една от най-важните инициативи, която предприема Копнеж, е основаването на печатница в София, носеща името „Мбротъсия" („Напредък") и ръководена от Кристо Люараси. Първата албанска книга, излязла от тази печатница, е Дитърфенси (Денопоказалец, т. е. календар). На другата година този календар се издава вече от Мидхат Фрашери под псевдонима Люмо Скендо, един от най-просветените албанци по това време, син на известния албански възрожденец Абдул Фрашери, брат на Сами и Наим Фрашери. Изданието вече се нарича Календари Комбиар (Народен календар) и продължава да излиза в България до края на Първата световна война. С основаването на Копнеж и особено с печатницата „Мбротъсия" София става като магнит за албанските възрожденци и няма нито един от тях, който да не я е посетил. Защо е особено важна дейността на дейците от дружество Копнеж? Знае се, че видните деятели на Албанското възраждане се намират в Истанбул. Възлов център е и Букурещ, но нито едно от тези две селища няма пряка връзка с Албания. Затова важността на България, и особено на София е значителна. Може да се каже, че възрожденците нарочно изпращат тук и двама от най-изявените културни дейци за онова време - Люмо Скендо и Шахин Колоня. Скендо ръководи, както казахме, Народен календар, а Шахин Колоня - в. „Дрита", който започва да излиза през 1901 г. и е един от най-важните и най-хубави вестници, издавани на албански език преди Освобождението. Печатницата е обнародвала десетки заглавия, между които ще споменем книгата на Спиро Дине Морски Вълни - събрани народни песни и приказки, както и много пословици. Тук излиза и една от най-известните книги на Албанското възраждане - Каква е била, каква е и каква ще бъде Албания от Сами Фрашери. Тя е преведена на много езици, но в София е отпечатана и на турски, и на гръцки език. Тази книга пророчески предвижда както освобождението на Албания, така и всички изменения, които стават в нея. От същия автор в София излиза и драмата Беса (Дадената дума), преведена на български език и представена на сцената на цирк-театър „България". От печатница „Напредък" се издават и творбите на големия албански възрожденски поет Наим Фрашери Стада и ниви и неговата поема Истинското желание на албанците. Тази печатница след Първата световна война се премества в Тирана, където продължава своята работа и дава ценен принос за албанската култура и познания.
В София са печатани и други албански вестници и списания. Един от тях е „Шкюпея е Шкюпнис" („Албански орел"), който се ръководи от Йосиф Вагери. Кристо Люараси издава в. „Свободна Албания". В София излизат и печатни издания с по-малко и по-кратковременно значение - списанията „Ветътима" („Светкавица") под редакцията на Тома Аврами, и „Шкипърия" („Албания") на Никола Ляко.
За пропагандиране на албанския въпрос и борбата на албанците за освобождение допринасят и много известни български културни дейци. Тук можем да споменем проф. Пе-рикли Чилев, Димитър Ризов, Недялко Колушев, Петър Чаулев и др., които пишат книги и статии за историята, културата и дейността на албанците в националноосвободителното движение.
Албания се освобождава през 1912 г. по време на Балканската война. България посреща радушно албанската независимост. Знаменателна е телеграмата, която Пейо Яворов изпраща по този повод на албанските власти във Вльора.
Много видни албанци посещават България и специално София. През 1906 г. тук идват Байо Топули, брат му Черчиз Топули и Земан Машкулора. По-късно към тях се присъединява и Михаил Грамено. Байо Топули е председател на тайния комитет за освобождение на Албания, а Черчиз е войвода на албански чети. Те прекарват в София повече от шест месеца. Целта на посещението им е закупуване на оръжие и боеприпаси. Дъшира ги подпомага всестранно.
През ноември 1911 г. в София пристига Фан Ноли. Той е първият свещеник, проповядващ на албански език. Дотогава литургията се извършва на гръцки. Теофан Стилиян Ноли, известен като Фан Ноли, е, както вече подчертахме, една от най-значителните и вдъхновяващи личности в албанската култура. Той
отслужва литургия на албански език в църквата „Св. Спас". Освен събраната албанска колония, на литургията присъстват както български, така и румънски и гръцки владици, които са по това време в София, най-вече водени от любопитството да оценят един албански свещеник, тъй като службата изисква не само познания, но и талант. Ноли се справя блестящо и присъстващите единодушно го помолват да повтори богослужението.
През 1915 г. в София пристига Темистокли Гърмени с четата си, която е от шестдесет души. Албанската колония ги подслонява по къщите си, албанските ресторанти ги хранят безплатно.
След края на Първата световна война най-изтъкнатите дейци на Дъшира Мидхат Фрашери, Димитър Моле, Кристо Люараси, Танас Требицка и др. се връщат в Албания, за да допринесат за изграждането на свободното си отечество.
През 1928 г., когато Зогу е провъзгласен за крал на Албания, в редиците на дружеството настъпва разцепление между привърженици и противници на краля. Тогава част от членовете се отдръпват от Копнеж и образуват дружество Георг Кастриоти. Впоследствие, виждайки политиката на крал Зогу, и Копнеж се обръща против него. До 1940 г. двете дружества продължават поотделно своя живот. Така ги заварва 1945 г. След тази дата и двете дружества прекратяват своята дейност поради наложените нови закони, които забраняват чужди дружества, образувани без междуправителствени културни споразумения. След 1945 г. като приемник на Копнеж и Георг Кастриоти се образува Демократичен фронт.


[Back]


  Материалът е любезно предоставен от Баш Бугараш