ЮНАЧКИ.
(1/5)
|
57. Краль Шишманъ, краль Латинъ и овчаръ Табарина. Отъ Струга 60. Секула Детенце и Алтан-дзвезда 61. Стоянъ. Отъ Панагюрище 64. (Заиграла е донанма). Отъ Софія 66. (Имала майка еднего сина). Еднаква 68. Митре и Стефанъ и Гьорги Арнауче 69. Стефанъ и Дели Магдалена. Отъ Панагюрище |
57. Краль Шишманъ, краль Латинъ и овчаръ Табарина.
Отъ Струга.
Посвѫршилъ сѣ краля Шишманина,
Сѣ посвѫрши отъ краля Латинина.
Богъ го уби краля Латинина,
Кога ми ѥ не’ста посвѫршило,
Големъ каулъ тои ми вѫрзало:
„Ако земашъ твои-те мнуко’и
Твой мнуко’и, войной сино’и,
Ке сѣ вратишъ назодъ безъ не’еста;
Оти ми се на кавга кавгаджій,
А на вино ми сè піяници,
74
А на сабя ми сè кеседжіи.”
Тога велитъ краля Шишманина;
„Не ’и земамъ, туку да ми да’ишъ
Да ми да’ишъ ’уба’а не’еста.”
Ѣ̀ посвѫрши ’уба’а не’еста.
Дойде ко’а, дойде лепо време,
Да ми канитъ китени свато’и,
Поканило отъ край до край земя;
А негой-те мнуко’и не канилъ.
Тіе ми сѣ мошне налютиле,
И ворѣтъ на своя стара майка:
„Айти майко, стара майчице!
Защо вуйко на свадба не канитъ?
Големъ пещешъ я ке му однесефъ
Ке му носефъ триста кила чейнца,
Други-отъ триста то’ари грозѥ,
Наймали-отъ триста руди овци!” —
„Айви синкой, ай мили сино’и!
Ако віе ми имате атаръ,
Да о’ите на зорумъ по сватой
Ак’ на свадба вуйко не ве кани.
Богъ го уби краля Латинина!
Кога свѫрши ’уба’а не’еста,
Каулъ стори васъ да ве не зематъ,
За да пострамотитъ ваши вуйко.” —
„Айти майко, айти мила майко!
Кого знаишъ оти сме найюнакъ,
Него пущи на зорумъ по сватой!”
Тог’ имъ велитъ нивна стара майка:
„Айви віе мой мили сино’и!
На васъ атаръ да не ви останитъ,
Оти Мирче наймалъ ѥ поюнакъ.
Кога ойдофъ во зелена гора,
Кога ойдофъ ручегъ да му носамъ ,
Си го найдофъ подъ евла заспано;
Кога Мирче душа поземаше,
Вѫрво’и-те ми ’и убораше;
Кога Мирче душа пода’аше,
Вѫрво’и-те ми ’и исправаше;
По тва знаамъ, оти Мирче ѥ поюнак.”
75
„Айти майко, айти стара майко!
Како Мирче да го донесиме?” —
„Айви синой, мои мили синой!
Напишите една бѣла книга,
Пущите ѭ съ пиле соколо’о; —
Како знаишъ въ дворѥ да сѣ на’ишъ,
Оту майка ни ѥ з’ умиранѥ,
Аль ке ѭ на’ишъ жива, али не.”
Написа’е таа бѣла книга:
„Како знаишъ, Мирче, наши брате,
Како зна’ишъ бѫрго да си до’ишъ,
Оти ни ѥ майка мошне болна,
Аль ке ѭ на’ишъ жива, али не.”
Написале книга и пущиле,
Ѭ пущиле съ пиле соколо’о.
Ми однесе пиле соколо’о,
Ѭ однесе во гора зелена,
Ѭ даде на Мирче помалечекъ.
Кога книга Мирче ѭ пеало,
Мирче ми сѣ сѫлдзи заронило;
Како ми ѭ книга отпеало,
Така Мирче стадо ми турило
Си турило деветъ стада овци,
И предъ пиле сѣ нашло во дворѥ.
И ми найде негва стара майка,
Кѫде седитъ на дивапъ високи. —
”Богъ те убилъ моя стара майко!
Що ми пущи гѫрди-не абери,
Що ми пущи во гора зелена,
Да си турамъ стадо неброено!”
„Айти синко, Мирче помалечекъ!
Жити бога, Мирче, единего,
Жит’ босици, що сумъ те доала,
Ке те пущамъ у вуйка на свадба,
Да ми о’ишъ на зорумъ по сватой.
Безъ да знаитъ твои мили вуйко!”
Тога стана Мирче помалечекъ,
На майка си атаръ не расипалъ;
И си явна своя бѫрза коня,
И си кладе гуна табарина,
76
Отиде у краля Шишманина,
Ни кането, Мирче, ни честепо;
И си найде китени свато’и,
Кѫде ядѣтъ и кѫде ми піѥтъ;
А Мирче-та баре не пречеквѣтъ.
Мирче седна на край во деца-та.
Ядѣтъ, піѥтъ, кинисвѣтъ но не’ста.
Мирче одитъ на зорумъ по сватой
Мирче негово-то мило мнуче;
Крадь Шишманинъ одитъ ужалено,
Ужалено, мошне умилено,
Защ’ не бѣ’а негой три мнучина,
Защо многу безъ не’ста сѣ враті’е.
Отидо’е во кралски дворо’и,
Отидоӗ у краля Латинина,
Ядѣтъ, піѥтъ три дни и три нокье;
Тога велитъ краля Латинина:
„Не ѥ унеръ да ядите, да піӗте,
Тук’ ѥ унеръ, унеръ да сторите —
Кой ѥ юнакъ отъ юнака роденъ,
Низъ златъ пѫрстенъ да поминитъ стрела;
Така да’амъ ’убава невеста.”
’Си-те сватой ми сѣ зачуді’е,
’Си-те сватой въ земи попаднале;
Краль Шишманинъ рѫце-те си кѫршитъ,
Ронитъ сѫлдзи по бѣли образи.
Тога велитъ овчаръ табарина:
„Айти тебѣ краля Шишманина!
Що сѣ тѫлчишъ по бѣли колена?” —
„Айти тебѣ овчаръ табарина!
Какъ да не плача, да не сѣ тѫлча,
Що ми сакатъ голема унера,
Така яска не’еста да земамъ;
Баре не си канифъ мой мнуко’и
Тога я не ке сѣ пострамотефъ.”
Тога велитъ овчаръ табарина:
„Немай гайле, ясъ ке ти го свѫршамъ.”
Златенъ пѫрстенъ кладо’е на нишанъ,
Како фарли, низъ пѫрстенъ помина.
Как’ погоди, така сѣ зарадви
77
Сѣ зарадви краля Шишманина.
Пак’ имъ велитъ краля Латинина:
„Кой ке можитъ три злати яболка,
Да познайтъ коӗ отъ коя година ѥ!”
Тога сватой ми сѣ зачудили,
Сви-те сватой въ земи попаднале.
Тога велитъ млада овчарина:
„Денесите три злати яболка,
Донесите мащрапа со вода!”
Донесо’а три злати яболка,
Донесо’а мащрапа со вода.
Ми ги фѫрли яболка во вода,
Пѫрв’ яболко остана надъ вода;
„Ова, велитъ, оломнанско бѣше;”
А второ-то во стреде мащрапа;
„Ова, велитъ, ѥ ланско ядолко.”
А трекьо-то на гѫзеръ паднало,
„Ова, велитъ, ми ѥ годинешно.”
Пакъ имъ велитъ краля Латинина:
„Три еднакви к’ облечамъ девойки,
Да познаишъ коя ѥ невеста.”
И иста’илъ три лепи девойки,
Еднолики три-те токлогла’и.
Пакъ сѣ чудитъ краля Шишманина.
Тога пойде овчаръ табирина,
Пойде овчаръ при лепи девойки,
И имъ фарля жѫлти-не дукади;
„Коя ѥ не’ста дукад’ да не зематъ,
Коя не ѥ да зематъ дукади,
Оти сега гла’и ми играетъ.”
Тои фарлятъ не’ста простумъ стоитъ,
А девойки си бератъ дукади. —
„На ти, крале Шишманине, не’ста,
И бегай си сега со свато’и.”
Друга мома си фатилъ за рѫка
И си ѭ фарли подъ табарина,
Пакъ по сватой на зорумъ си одилъ;
Отидо’е въ дворой Шишманови;
Ми го чествѣтъ овчарина многу;
„Не сумъ овчаръ, тук’ сумъ твой мили мнукъ,
78
Айте сега на моя-та свадба
Защ’ си грабнафъ за мене не’еста.”
Кога пошле во дворѥ Мирче’и,
Го видела Мурче’а-та майка,
Го видела въ рѫце сѣ плюснала:
„Богъ те убилъ Мирче помалечекъ!
Защо вуйка ти си пострамоти,
И преграби негова невеста!” —
„Айти майко, айти стара майко!
И за него, майко, и за мене,
И за мене юнака си зедофъ.”
Яле, пиле три месеци дана,
Отъ како ми ѥ не’еста зеле.
58. Царъ И. Шишманъ.
Отъ какъ ся е, мила моя майко ле, зора зазорило,
Отъ тогасъ е, мила моя майко ле, войска провѫрвяло,
Конъ до коня, мила моя майко ле, юнакъ до юнака;
Саби-ти имъ, мила моя майко ле, както ясно слѫнце,
Оганъ святка, мила моя майко ле, презъ гора зелена,
Войвода имъ, мила моя майко ле, самъ цар Иванъ Шишманъ,
Отговаря, мила моя майко ле, самъ царъ Иванъ Шишманъ:
Боже силни, мила моя моя майко ле, боже сѫздателю,
Помогни ни, мила моя майко ле, сила и юнаштво!
Бой щемъ да ся біемъ, мила моя майко ле, на Совійско поле,
Крѫвъ ще леимъ, мила моя майко ле, за Христово име,
Ще прославимъ, мила моя майко ле, Христіянска вѣра. [*]
*. Въ Самоковъ ходитъ преданіе за последни-отъ бой, кои Болгарски-отъ царъ И. Шишманъ направилъ со Турци-те, и на кои цар-отъ смѫртелно сѣ рани на юначко-то ноле. Следующе-то преданіе извлекохме изъ пѫтнически-те записки од Г. В. Чолакова.
Преданіе. Турска-та ордіа била во Костенецъ, а Болгарска-та околу Самоковъ на место, кое сѣ викатъ Сеферъ Чешмеси Баиръ. На тои решителни последни бой Цар-отъ Шишманъ сѣ рани на седумъ места; и кѫде пѫрсна кѫрв-та му, тамо извреха седумъ кладенци, кои и денеска носатъ това име и сетъ въ растояніе одъ Самоковъ еденъ четвартъ одъ час-отъ; И кѫде пѫрснала повике кѫрвъ, тамо изврелъ поголѣмъ кладенецъ. Одъ Седум-те Кладенци Цар-отъ Шишманъ тешко раненъ сѣ тѫргна въ крепост-та (одъ коя и денеска стоятъ развалини) на место, кое сѣ издигатъ на десна-та стѫрна на дервен-отъ, одеещемъ одъ Самоковъ. Въ крепост-та умре одъ рани-те, и тамо сѣ закопа. Гроб-отъ му состо-итъ одъ натрупани каменя въ дѫлжина шестъ аршини. Турци-те това место викатъ Кѫсѫмъ Ефенди, т. е. св. Димитріа, и честатъ гроб-отъ како свѣтъ; и за това го посещаватъ ’секои петокъ, ако и пѫт-отъ да ѥ стѫрменъ. Бой-тъ сѣ сторилъ околу дваесетъ и шести денъ одъ Октомврія, и Турци-те вѣрватъ че, св. Димитрія имъ помогналъ на победа-та.
79
59. Дете Малечково и Ламіа.
Сѫнце и месецъ ми сѣ облогве’е —
„А егиди ѣсна месечино!
Обевъ едношъ міе д’ угреиме,
Обевъ едношъ міе да зайдиме.”
Сѫнце угреӑ рано на утрина
Отъ утрина до ручега дойде,
Тога угреӑ ѣсна месечина. —
„Чекай, чекай сѫнце невѣрниче!
Али вака вѣра си дѫржало,
Обевъ едношъ ке си угреиме,
И пакъ обевъ ке си зайдиме!”
И говори она лепо сѫнце:
„А егиди ѣсна месечино!
Не сѣ греитъ мори на пладнина,
Тук’ сѣ греитъ мори на утрина!”
И говори ѣсна месечина:
„А егиди сѫнце невѣрниче!
Не угреафъ рано на утрина,
Защ’ си гля’афъ голема унера!
Збила ми сѣ млада вдо’ичица,
Дà постигна она мѫшко дете;
Седумъ баби що ми ѭ бабі’е,
Одвай ми го дете постигнала.
80
Кога дете отъ майка сѣ роди,
Ми сѣ роди и въ часъ ми зазборва:
„А егиди моя мила майко!
Пови ме во кумашъ пелена,
Тà стегни ме со сѫрмени повой,
Оста’име три дни и три нокье
Оста’и ме малу да поспіа.”
Как’ ѣ рече майка така стори;
На три-те дни дете сѣ разбуди:
И говори дете малечко’о:
„А егиди майко, мила майко!
Али имашъ татко’а бѫрза коня,
Али имашъ татко’о оружѥ?”
И му вели негва мила майка:
„А егиди мои мили синко!
Татко’а ти бѫрза коня имамъ,
И оружѥ татко’о ти имамъ.” —
„Али имашъ татко’о бѣло рубо?” —
„Имамъ, синко, татко’о ти рубо.” —
„Ако имашъ рубо извади ми!”
Си отвори свои шаренъ ковчегъ,
Му извай татко’о бѣло рубо,
Сѣ промена, лепо сѣ наружи,
Му изва’и татко’о оружѥ,
Му изва’и коня певліана;
Си излезе отъ вити-те порти,
Не сѣ кажвитъ дете кѫде к’ одитъ.
Дете одитъ у свой мили вуйко,
Дете одитъ у вуйка си Янкула.
Вуйко чини свадба три месеци,
Свадба чинитъ, а ніетъ си нематъ,
За да одитъ по ’уба’а не’еста,
Го страфъ д’ одитъ п’ ’уба’а не’еста;
Богъ ге убилъ кучка-на Ламіа
Ми паднала на рамни пѫтища,
Що поминвитъ куртуліа нематъ.
Кога пойде дете во дворо’и,
Си разигра коня певліана
Тукъ сѣ вѫртитъ окулу свато’и
Тук’ сѣ вѫртитъ съ голема лютина: —
81
„А егиди китени свато’и
Ево иматъ три месеци дана,
Кè ядите и кѫде піете,
Не о’ите п’ ’уба’а не’еста!” —
„А егиди дете малечко’о,
Да ти кажиме чудо големо;
Богъ ѣ̀ убилъ кучка-на Ламіа,
Ми паднала на рамни пѫтища,
Що поминвитъ куртуліа нематъ;
Страфъ имаме д’ ойме по не’еста.” —
„Стан’те, стан’те, по мене идете,
Ясъ ке ода напредъ предъ свато’и!”
Си стана’а китени свато’и,
Киниса’е д’ одѣтъ по не’еста;
Дете одитъ напредъ предъ свато’и,
Сватой одѣтъ по малечко дете.
Прибиза’е край кучка Ламіа,
Тука ми ’и свато’и застои.
Тог’ истаи жѫлта боздогана,
Ми истаи сабя димишкіа,
Со сабіа по гѫрло ѭ сече,
Со боздоганъ по сѫрце ѭ паритъ.
Що ке видитъ чудо и големо!
Въ бѣло сѫрце три рала свато’и,
По свато’и три млада зетеи,
До зетеи три млади не’ести;
’Си-те ми сѣ чудо зачуді’е.
Отидо’е п’ ’уба’а не’еста,
Во дворѥ ѥ злата яболшница.
Ядѣтъ, піѥть не’еста земаетъ.
Яболшница дете ѭ откорна,
Що рожаше три злати яболка.
Си киниса напредъ предъ свато’и,
Си отиде въ дворю’Янкуло’и,
Що го гледатъ, ’се чудо сѣ чудитъ,
Юнащинà що дете сторило.
Си дойдо’е сватой со не’еста;
Тога воритъ дете малечко’о;
„А егиди мои мили вуйко!
Ево иматъ три месеци дана,
82
Какъ ядофте, піефте за свадба-та;
Айте сега дома ’си свато’и,
Да ядиме мое-то кѫрщенѥ!”
Сѣ зачуди вуйко му Янкула,
И си зеде китени свато’и,
Си отиде у свое мило мнуче,
И кѫрщенѥ ядѣтъ три недели.”
60. Секула Детенце и Алтан-дзвезда.
Коня коитъ Янкула Войвода,
Коня коитъ рано во неделя,
Плочи кла’атъ отъ карагроше’и,
Клинци кла’атъ сѫрма прецедена,
Четир’ нодзе четири хиляди.
Го догледа Секула мило мнуче,
Го догле’а и лепо говоритъ:
„А егиди мой вуйко Янкула!
Що те тебе нужба дотерала,
Коня коишъ рано во неделя,
Плочи кла’ашъ отъ карагроше’и,
Клинци кла’ашъ сѫрма прецедена,
Четир’ нодзе четири хиляди!” —
„Егиди Секула мило мнуче!
Ясъ ке одамъ на мой-отъ виляетъ
За тва коамъ коня арджеліо.” —
„А егиди мои мили вуйко!
Ясъ ке ти сѣ тебѣ милно-моля,
Да ме земашъ на твой-отъ виляетъ,
Твой вилеетъ земя Арбанешка,
За да видамъ що унеръ чините!”
И говори вуйко му Янкула:
„Егиди Секула мило мнуче!
Ясъ ке пойдамъ на денъ Велипетокъ,
Тамо игрѣтъ до три вити ора;
Пѫрво оро ’се добри юнаци,
А второ-то ’се млади невести,
83
А трекьо-то ’се добри девойки;
Напредъ игратъ Дзвезда Алтан-дзвезда,
А до неа Цвѣта Арбанешка;
Дзвезда дѫрѫитъ златена мащрапа,
Полна, рамна со вода студена;
Кой посаквитъ све вода му даватъ.”
Пакъ сѣ молитъ Секула Детенце:
„Да ме земишъ мой вуйко Янкула!” —
Ясъ те земамъ Секула Детенце,
Дан’ ми кренишъ голема страмота!’ —
„А егиди мой вуйко Янкула!
Ак’ ти крена голема страмота,
Кога назодъ дома ке си ода,
Ке помина на мой войни копѥ,
Да сѣ удра въ мое бѣло сѫрце!”
Го завѣрва вуйко му Янкула,
Си го зеде на свои вилеетъ,
Си пойдо’е на денъ Велипетокъ.
Там’ найдое до три вити ора;
Пѫрво оро ’се добри юнаци,
А второ-то ’се млади не’ести,
А трекьо-то ’се добри девойки.
Напредъ ми ѥ Дзвезда Алтан-дзвезда,
А до неа Цвѣта Арбанешка,
Дзвезда дѫржитъ златена маштрапа,
Полна, рамна со вода студена.
Тог’ с’ излуди Секула Детенце,
Ѣ посака та вода студена,
Ѣ посака на Дзвезд’ Алтан-дзвезда,
Ѣ посака и вода му даде.
Богъ го убилъ Секула Детенце!
Не ѣ̀ фати за златна мащраца,
Тук’ ѣ фати за рѫка десница,
Та ѣ̀ фарли на коня задъ себе;
Дупна коня по гора да бегатъ.
Си помина край свой войни копѥ,
Тà сѣ удри въ свое бѣло сѫрце.
Тога велитъ Секула Детенцс:
„А егиди ’уба’а девойко!
Извикай Ерина Самовила,
84
Тая ми ѥ вѣрна посестрима,
Тая знаитъ билки чемерлики,
Ке ми оздрайтъ мое бѣло сѫрце!”
И говоритъ ’убаа девойка;
„А егиди незнаенъ деліа
И да викнамъ мене не познаатъ,
Не познаатъ мене по гласо’и;
Само викни тебе ке познайтъ.”
Само викна Секула Детенце:
„Айде, айде Ерино Самовило,
Айде, айде моя посестримо !
От’ си паднафъ на мой войни копѥ,
Тà сѣ удрифъ въ мое бѣло сѫрце;
Донеси ми билки чемерлики!”
Уще збор-отъ не ми го дорече,
Вчасъ ми дойде Ерина Самовила,
Му донесе билки чемерлики,
И назоли нему бѣло сѫрце.
Вчасъ ми стана на нога юначка,
Си сѣ качи на коня бѫрзего,
И си качи ’уба’а не’еста,
Си отиде тога дури дома,
Та си пойде на свой вити порти,
Не чекаше майка да извикнитъ,
Преку беденъ со коня прескочи;
Во дворо’и не’еста ѣ̀ сметна.
Тога викатъ на своя-та майка:
„Слези, слези моя мила майко!
Слез’ да видишъ чудо и големо!
Си донесофъ ’уба’а не’еста,
Теб’ одмена, а менѣ постеля.”
|
61. Стоянъ. Отъ Панагюрище. |
|
|
Маре Стоене, Стоене, Стоене единъ у майкя! |
Стояну госте додоха Деветъ сестрици кралици, |
85
|
Десета сестра царица; Донесе мѫшко детенце, Мѫшко и́ дете вѫрлаче, Вѫрлаче вѫрло душманче, Ка ревна, веке не мѫлкна, А вода нема ни капка. Даватъ му вино, то не ще; Но като вика „водица, Водица, уйчо, водица!” Стоянъ ѥ юзелъ две стовни, Тà ѥ на вода отишалъ На Самодивско езеро. Тамо завари три жени Три жени, три Самодиви, Че са въ езеро міеха, |
Мѫшки си дяца кѫпеха. Като видяха млатъ Стоянъ, Три жени кажатъ Стояну; „Маре Стоене, Стоене! Тà що та носатъ тадява, Още петли-те не пеле. Иди си дома, Стоене, Майкя-ти да та лекува.” До де петли-те пропяха, До де да с’ иде млатъ Стоянъ, Два пѫти петли пропяха, Клета го глава блѫснѫло, Люта го треска растресло, Тà легна Стоянъ, тà юмре. |
|
62. Царь и царица. |
|
|
Заспала ми ѥ царица Царю на десно коляно, Царъ си царица будеше: „Я̀ стани, либе царице! Че божекъ тропа на порти, Тà стани да го подаришъ.” А царица му думаше: „Царю ле, господарю ле! Оти ма сега сабуди, Какво ли гледахъ на сѫне! Гледахъ го не догледахъ го: Слѫнце на земя паднѫло И по слѫнце-то месеца, И по месеца звезди-те.” |
Царъ си царици думаше: „Либе хубава царице! Намъ това не ѥ на добро. Слѫнце-то ни ѥ царство-то, Звезди-те ни ѥ аскер-а, Месеца сме ніе сосъ тебе.” Токо сѫ това думале, Още го не издумале, То тежакъ аскеръ дофтаса, Тà си са царя фанѫле, Тà го са на конъ качиле, Назатъ му рѫце врѫзаха, Подъ конъ му нозе коваха. |
|
63. Царъ и соколъ. |
|
|
Завилъ са ѥ сивъ бѣлъ соколъ На царьови равни двори, |
Сега три дни ка са віе, ни сѫ вдига, ни сѫ слага, |
86
|
Гледаха го царьови-те Царьови-те чохадаре, Тà си царю отговарятъ: „Ейти царю честити! Завилъ ся е сивъ бѣлъ саколъ На твои-те равни дворѥ, Сега три дни ка са віе, Ни сѫ вдига, ни сѫ слага.” И царъ си имъ отговаря; „Я̀ хвѫрлете ситна мряжа, Ситна мряжа со ченгеле!” Послушаха чохадаре Та хвѫрлиха ситна мряжа, Саколъ хвѫрчи ощ’ на горе, Още горе надъ мряжа-та. Извилъ са е сивъ бѣлъ саколъ, Падна царю на коляно, |
Си растрѫси десно крило, Тà си падна бѣло книже, Изъ книже-то ситно писмо, И царъ си имъ отговаря: „Ей царьови чохадаре! Я̀ викайте попъ Никола, Да расчете бѣло книже, Тà да види що е въ книже, Що е въ книже написано.” И викаха попъ Никола, Книже чете слѫзи рони, Тà на царю отговаря: „Ей та царю ле честити! Е’ ми глава, е’ ти сабля! Азе три дни да попувамъ, А ти три дни да царувашъ.” |
|
64. ( Заиграла е донанма ) Отъ Софія |
|
|
Заиграла е донанма У Цариграда голѣма; ’Се е излѣло да гледа; Излѣла е и Марія, На рѫце царче изнела. Загледала сѣ Марія У тая пуста донанма; Окрѫнѫло са царче-то. Царица-та и́ говори: „Маріо, царче да найдешъ, Ил’ ти отрѣзвамъ рѫце-те, И ти очи-те извѫртамъ.” И Марія и́ говори: „Царица, млада глупава! Немой ми вѫрте очи-те, Немой ми сече рѫце-те, Нало ми обричи коса-та, Тà ме отлична остави, Тà отъ градъ на градъ да ходимъ, |
И да ти тражимъ царче-то.” И царица-та послуша, Тà и́ обриче коса-та. Па отъ градъ на градъ ходила. Заиграла е донанма У Будинъ града голѣма, И Маріа е отишла. „Излѣзли сѫ Будинци Будинци стари кметове, Изнели царче на рѫце. Марія царче познала Познала и го вѫзела, Па на Будинци говори: „Будинци стари кметове! Дали на цара да кажемъ?” И Будинци и́ говорятъ: „Недей на цара не кажешъ! Ето ти тяшко иманѥ, Веке що можешъ да дигнешъ.” |
87
65. Симонъ и негова невеста.
Посвѫршилъ сѣ Симонъ добаръ юнакъ,
Си сѣ свѫрши и ми сѣ ожена.
Яле, пиле три дни и три нокѥ;
Дошла коа, дошла лепо време,
Да го кла’ѣтъ во бѣла гердека;
Царъ ми пущиль до три капиджі’и:
„Земайте го Симонъ добаръ юнакъ;
Оти мене войска ме надоли!
Какъ ке г’ найте, така да го зейте,
Ак’ ѥ голо, голо да го зейте.”
Ми дойдо’е до три капиджіи,
Едношъ клюквѣтъ, а два пѫти виквѣтъ:
„А излези Симонъ добаръ юнакъ,
Да ми одишъ на войска царе’а!”
Тои спіетъ во бѣла гердека,
Бар’ не знаитъ, от’ на врата клюкаетъ
Ми клюкаетъ до три-не елчіи.
А ’убава не’еста ми слушатъ,
Страмъ ѥ било юнака до скорнитъ,
И си ронитъ сѫлдзи по образи;
Сѫлдзи падвѣтъ на него’о лице,
Дури ми го сѫлдзи попариле.
Тога ми сѣ Симонъ разбудило:
„А не’есто мое добро мило!
Що те тебе нужба натерало,
Незнаено, уще не видено,
Тà ни оба міе отпознати,
Сѫлдзи ронишъ дур’ ме попарі’е!” —
„Айти тебѣ Симонъ добаръ юнакъ;
Како, Симонъ, я да не си плача,
Како, добро, да не рона сѫлдзи!
Кѫде клюкаетъ царски капиджіи,
За да одишъ на войска царе’а.”
Той часъ Симонъ на нога ми рипна,
И отвори негой вити порти,
И ми виде до три капиджіи;
И тіе три силни капиджій
88
Какъ го найдоӗ, така го грабна’е.
Тога велитъ Симонъ добаръ юнакъ:
„Не неида, тà ме пограбвите;
Да си зеамъ моя бѫрза коня,
Тà да идамъ на войска царе’а!”
Повратилъ сѣ Симонъ добаръ юнакъ,
И ми влезе въ темна конушница,
И опитвитъ доветъ атли коньи.
’Си-те ми ’и бутуръ пофатило,
’Си-те коньи въ земи попаднале,
Сѫде еденъ ми сѣ одг’орило: —
„А егиди Симонъ добаръ юнакъ!
Изжули ми мои триста рани,
Тà кла’и ми седло шикосано;
Да о’име на войска царе’а!”
Го поседла своя бѫрза коня;
И ми велитъ ’уба’а не’еста: —
„Айти тебѣ Симонъ добаръ юнакъ!
Земи, Симонъ, ова киска цвѣке;
До кога ке стоитъ разцутена,
До тога я тебе ке те чека;
Кога киска ке ми ти изгоритъ,
Тога млада ке ти сѣ премѫжа.”
И отишолъ Симонъ добаръ юнакъ,
И отишолъ на войска царе’а,
Ми воивалъ за деветъ години,
Дури ми сѣ Симонъ забора’и,
Що си зборвалъ съ ’уба’а не’еста;
Тук’ му велитъ негва бѫрза коня:
„Айти тебѣ Симонъ добаръ юнакъ!
Види киска ти ѥ подгорена,
Невеста ти сега сѣ премѫжвитъ,
Земи изанъ отъ нашего цара,
За да бѫрго не’ста прифтасаме.”
Тога Симонъ тѫрчатъ пра’у при цара,
Ронитъ сѫлдзи, и рѫце си кѫршитъ:
„Айти тебѣ цару татко мои,
Дай ми изанъ дома да си ода,
От’ денеска не’ста сѣ премѫжвитъ!”
Царъ му велитъ „ак’ сакашъ невести,
89
Иматъ овде колку да ми сакашъ!
Я си има до триста алайки,
Одбери си, Симонъ, коя сакашъ!”
Симоиъ мошне ми сѣ уядвело,
Мошне младо ми сѣ уплакало;
И си пойде прм своя бѫрза коня:
„А егиди моя бѫрза коньо!
Мои-отъ царъ изанъ не ми диватъ.” —
„Бѫрго пойди на наша царица,
Тая, Симонъ, изанъ ке ти да’итъ!”
И си пойде Симонъ добаръ юнакъ: —
„Ай царице, ай господарице!
Ти сѣ молямъ, о господарице,
Жити бога, да си пойда дома,
От’ денеска не’ста сѣ премѫжвитъ!”
И му велитъ нему царица-та:
„Тѫрчай Симонъ да зафтасашъ не’ста!”
Тога велитъ коня, бѫрза коня :
„Престегни ми мои цѫрни очи,
Защо не гля кѫде ке си ода,
Ако сакашъ не’ста да фтасаме.”
И му вѫрза негой цѫрни очи;
И си летна коня по небеси,
И си стигна по край негоо село.
Тамо найде свои стари татка,
Си го найде кѫде лозѥ копатъ
Лозѥ конатъ и сѫлдзи ми ронитъ.
Ми г’ опитвитъ незнаеиъ деліа:
„Ейди старче, ейди мили старче !
Що те тебе нужба дотерало,
На Велигденъ лозѥ да ми копашъ?” —
„Бегай, бегай незнаена дельо,
Не зборви ми, не пукви ми сѫрце!
Сѣ премѫжвитъ отъ сина ми не’ста,
Не’ста седе до деветъ години;
За тва вамо су ти избегало.”
Тога велитъ незнаенъ деліа:
„Айде, старче, дома да ме носишъ!”
Ми го зеде предъ коня, предъ себе,
Го однесе во него’и дворѥ.
90
И ми велитъ Симонъ добаръ юнакъ:
„Айде старче напрай ми ужина,
Да ужина посде да поспіа,
Ет’ на кодку сати да ме скорнишъ.”
И си стана стари-отъ бабайко,
И му напрай една Турска манджа;
Сѣ наяде Симонъ добаръ юнакъ,
И ми легна Симонъ да преспіетъ.
Кога дойде време, що нарѫча,
Тога него старецъ го скориватъ:
„Стани, стани незна’ена делъо,
Оти дойде ко’а за ставанѥ.”
Си станало Симонъ добаръ юнакъ, —
„Айде старче сега да ме носишъ
Да ме носишъ кѫде свадба чинѣтъ!” —
„А егиди незнаена дельо!
Какъ д’ ода, какъ съ очи да с’ опуля!”
„Айде, айде, старо, да о’име!”
И го зеде предъ себе предъ коня,
Отидо’е кѫде свадба чинѣтъ.
Свирби свирѣтъ, ора ми играетъ;
Назадъ ми сѣ старо повратило.
Какъ го виде невеста Симона,
Вчасъ го позна от’ ѥ нейдзинъ стопанъ,
Ми го кладе въ чело на тѫрпеза,
И ми служитъ незнаена деля,
Чаша да’атъ и на скутъ му седна.
’Си-те ми сѣ тога зачуді’е.
Тога велитъ Симонъ добаръ юнакъ:
„Ова ми ѥ люба, пѫрва люба;
А на зет-отъ я що ке му да’амъ?
Ке му да’амъ сестра Ангелина,
Ни той да сѣ сега пострамотитъ,
Ни я да сѣ сега пострамотамъ.”
Си ѭ зеде ’уба’а не’еста,
Си ѭ слече рубо невестинско,
Ѭ облече сестра Ангедина,
Ѭ однесе кѫде свадба чинѣтъ.
Тога старче ми го запознало,
Оти било него’о-то чедо.
91
66. Еднаква. (Имала майка еднего сина)
Имала майка еднего сина
Еднего сина млади спаі’а
Во понеделникъ го посвѫршила,
А во четвортокъ го оженила,
А во петок-отъ аберъ му дошолъ,
На войска д’ одитъ ендекъ да копатъ.
Ке ѭ оста’итъ млада не’еста
Емъ тельосана, емъ каносана,
Емъ каносана, нецеливана.
И ми станала млада не’еста, у
Тà що ми влезе въ мала градина,
Що ми набрала киска босильокъ,
И му порѫчвитъ млада не’еста:
„Егиди море младо спаивче,
Да си ѭ скріешъ оваа киска,
Да си ѭ дѫржишъ деветъ години,
Да ѭ погле’ашъ киска бояильокъ.
Кога ке ми ти киска овенитъ,
Тога ке ти сѣ пусто посвѫрша;
Кога ке ти сѣ киска изгоритъ,
Я тога пусто ке сѣ омѫжа.”
И си ѭ зеде младо спаивче
И си ѭ зеде киска босильокъ,
Що си ѭ кладе въ десна пазу’а,
Що си ѭ чува деветъ години,
А на десета му ѥ текнало,
Кискà босильокъ ѥ погле’ало;
Киска босильокъ ми овенела
Ми овенела, ми загорела.
Ендекъ ми копатъ и сѫлдзи ронитъ,
Дури ендек-отъ го завадило.
Си го догледа вѣрна дружина,
Си го опитвитъ младо спаифче:
„Егиди море младо спаифче,
Младо спаифче, вѣрна дружина!
Що ти сѣ тебѣ мошне нажали,
Тà олку плачишъ мошне умилно?
92
Али за майка, али за татка?”
Тога имъ зборвитъ младо спаифче:
„Егиди віе вѣрна дружина!
Ни майка жаля, ни татка плача,
Туку си плача млада не’еста.
Майка имаше еднего мене,
Во понеделникъ ме посвѫршила,
А во четвортокъ ме оженила,
А во петокъ-отъ аберъ ми дошолъ,
На войска д’ ода ендекъ да копа.
Си ѭ остаифъ млада не’еста
Емъ тельосана, емъ каносана
Емъ каносана, нецеливана.
Та що ми даде киска босильокъ,
И ми нарѫча млада не’еста —
Кога ке ми ти киска овенитъ,
Я тога ке сѣ пусто посвѫрша;
Кога ке ми ти киска изгоритъ,
Я тога ке сѣ пусто омѫжа; —
Киска-та- сега ми овенала
Ми озенела и загорила;
Сега сѣ мѫжитъ моя не’еста.”
Тога му зборвитъ вѣрна дружина:
„Егиди море младо спаифче!
Коня явни си дома одай си;
Міе за тебе риджа чиниме
Риджа чиниме завалъ да нематъ.”
Коня си явна младо спаифче,
Коня си явна дома да одитъ,
Пусти пѫтища ’и забора’илъ,
А бѫрза коня ’и паметвило.
Колку ми дошле во стреде гора,
Що си стреті’е млада не’еста
Млада не’еста со ’се свато’и.
Тога имъ велитъ младо спаифче:
„Егиди віе китени сватой!
Аль изанъ иматъ млада не’еста
Рѫка да бацитъ, даръ да ѣ дарва?”
Тога реко’е млади свато’и:
„Адетъ немаме рѫка да бацвитъ
93
Рѫка да бацвитъ на пѫтници-не.”
Тога ми велитъ младо спаифче:
„Со арно изанъ да ѣ да’ите,
Дане безъ изанъ рѫка ми бацитъ!”
Рѫка му баци, и си ѭ дарва
Си ѭ дарва бурма позлатена,
Що си ѭ тои пѫрво пѫрстенвалъ.
И си ѭ позна млада не’еста
И си ѭ позна бурма златена,
И си го фарли дулакъ отъ гла’а,
И що си слезе отъ бѫрза коня: —
„Позастойте сѣ бѣли свато’и!
Д’ овдека било, божіе речено,
Оти ми дойде мой-отъ господинъ,
Ясъ не ѥ кабилъ со васъ да идамъ!”
Тога ми зборвитъ младо спаифче:
„Егиди мори млада не’есто,
Али ѥ жива моя-та сестра,
Аль ѥ мѫжена, аль немѫжена?”
Тога му зборвитъ млада не’еста:
„Ни ѥ мѫжена, ни ѥ свѫршена.”
Тога си зборвитъ младо спаифче:
„Егиди море бѣли свато’и!
Айте пакъ назодъ дома да ойме,
Я назодъ празни васъ не ве пущамъ,
Ке ви променамъ моя-та сестра
Моя-та сестра млада не’еста,
Невеста менѣ, а сестра тебѣ.”
Дома ’и врати бѣли свато’и,
Тà що с’ ’и дѫржа три дни, три нокье.
Си ѭ цромена мила-та сестра
Си ѭ промена си ѭ испрати.
67. Сирота Яна.
Прошетала ми сирота Яна,
Прошетала ми край цѫрно море,
Що ми ѭ нашла мраморна плоча,
94
И си сопаса отъ бѣло сѫрце
Отъ бѣло сѫрце свилени поясъ,
И си опаса мраморна плоча,
Ми ѭ носила деветъ месеци,
Ми ѭ изва’и отъ бѣло сѫрце,
И си ѭ пови съ кумашъ пелена
Съ кумашъ пелена, со сѫрменъ поясъ,
И си месила бѣла погача,
И си канила кум-отъ и поп-отъ,
Да ми го кѫрстѣтъ мѫшко-но дете.
Како ’и кани, такадойдо’е;
Го однесо’е мѫшко-но дете,
Мѫшко-но дете во лепа цѫрква;
И го отвивѥтъ мѫшко-но дете,
За да му кла’ѣтъ на дете име.
Кога да видѣтъ чудо големо!
Повіена ѥ мрамориа плоча;
Си ѭ враті’е плоча-та назотъ.
Тога имъ велитъ сирота Яна:
„Егиди куме, куме и попе!
Како на дете име кладофте?” —
„Егиди Яно, сирота Яно!
Аль сѣ кѫрща’атъ мраморна плоча?”
И си ѭ зеде сирота Яка
И си ѭ зеде мраморна плоча,
И си ми седна во стреде дворѥ
Викнала Яна тѫги со гласой:
„Егиди боже, е’ мили боже!
Кѫде сѣ чуло, и сѣ видело,
Деветъ месеци мраморна плоча,
Да ми сѣ носитъ на бѣло сѫрце,
Како ѣ̀ носифъ така остана,
Не сѣ чинела мѫшко-но дете!”
Плюсна да плачитъ дури до бога,
Дури сѣ чуло глас-отъ на бога.
Тога си велитъ вишени господъ:
„Егиди віе до два ангела!
Ай да слезите на цѫрна земя;
Али оганъ земя изгорило?
Али вода земя ѣ̀ понесло?
95
Али Турци земя ѣ̀ плене’е,
Тà що ѥ пискотъ на цѫрна земя?”
Кога слегве’е до два ангела,
Кога слегве’е на цѫрна земя,
Кога да видѣтъ сирота Яна,
Кѫде седнала на стреде дворѥ
На стреде дворѥ на мраморъ плоча,
Кѫде ми пищитъ, кѫде сѣ тѫлчитъ.
И ѣ велеетъ до два ангела:
„Егиди Яно, сирота Яно!
А що сѣ буфташъ, а що сѣ тѫлчишъ,
А що сѣ тѫлчишъ на мраморъ плоча?” —
„Егиди мори божьи ангели!
Какъ да не вика, какъ да не плача?
Ево я носа мраморна плоча
Мраморна плоча на мое сѫрце;
Ясъ чинефъ, оти та ке сѣ сторитъ
Та ке сѣ сторитъ мѫшко-но дете.
За тва сѣ тѫлча, за тва сѣ буфта.”
И си стана’а до два ангела
И сѣ качі’а дури на небо:
„Егиди боже, е’ мили боже!
Не ми ѥ оганъ земя изгори,
Не ми ѥ вода земя Понесло,
Не ми ѭ Турци земя плені’е,
Туку седнала сирота Яна
Сирота Яна во стреде дворѥ,
Тукъ си дѫржеше мраморна плоча
На бѣло сѫрце деветъ месеци,
И го пущила во бѣла цѫрква,
Да го кѫрстеетъ мѫшко-но дете.”
Тога имъ велитъ боже милечекъ:
„Егиди віе до два ангела!
Душа дайте на мраморна плоча,
Да ми сѣ сторитъ мѫшко-но дете.”
И ми слего’е до два антела,
И отидо’е Янини дворіе,
Душа ѣ дад’ве на мраморъ плоча,
И го напрайе мѫшко-но дете.
Тога и Ана сѣ зарадвала
96
Сѣ зарадвала, сѣ насмеала;
„Егиди боже, боже милечекъ!”
Отъ повтуръ Яна меси погача,
И ми покани попа и кума.
Ѣ го кѫрсті’е мѫшко-но дете
Ѣ го кѫрсті’е ’си-те бого’и,
И го донес’ве сиротѣ Янѣ.
’И гоща’ала сирота Яна
За три месеци ’си-те бого’и.
И си седнала во стреде дворге
И си го леля мѫшкс-но дете,
Съ нога го леля, песма му пеитъ:
„Нани ми, нани сине богоецъ!
Ти да му зе’ишъ на краль-отъ кральство,
Ти да му зе’ишъ на цар-отъ царство,
Да му седнишъ кралю на столнина,
Да му седнишъ цару на царщина!”
Богъ ѣ̀ убилъ тая зло комшіа,
Що обула железни опинци,
Що си зела и железно стапче,
Ми отиде при цара, при краля:
„Егид’ честиту цару и кралю!
Що си иматъ сирота Яна
Що си иматъ мѫшко-но дете,
Тва ке ви царвитъ, тра ке ви кральвитъ.” —
И ми пущі’а до две елчіи
До две елчіи во рамни дворіе,
И ми зедо’е мѫшко-но дете.
И си писнала сирота Яна:
„Охъ леле боже, охъ мили боже!
Си го фарлі’е въ темни зандани.”
И си ми зела сирота Яна,
Си обула железни опинци,
И си ми зеде стапче железно,
За да побаратъ мѫшко-но дете.
И та ми пойде дури при цара
Дури при цара, дури при краля,
Риджа имъ чинитъ, мольба сѣ молитъ:
„Камо ми менѣ мѫшко-то дете!
Дайте ми менѣ, а да го дѫржамъ
97
Я да го дѫржамъ, да го изгле’амъ!
Оту що сакате, тва чинете му.”
Дете ми расти и ми порасти,
И ми сѣ стори найдобаръ юнакъ,
И ми сѣ стори царъ надъ царе’и,
И ми сѣ стори краль надъ крале’и.
68. Митре и Стефанъ и Гьорги Арнауче.
Седнале ми две ѭтарви млади
Седнале ми на високи диванъ,
Подфарле’етъ злато-но яболко;
Една фарлятъ, друга го дочеквитъ.
’И догледалъ Гьорги Арнауче,
Как’ догледалъ ’убави невести,
Ишкилъ нему му іе останало.
Пріятелство що ми не знаело.
Богъ го убилъ Гьорги Арнауче!
Що пособралъ ’се одбрана войска,
Да ми грабитъ лична Митре’ица,
Да ми грабитъ лична Стефо’ица.
Тога ми сѣ две ѭтарви пулѣтъ
Отъ бедени високи чардаци,
Що да видѣтъ чудо и големо,
Кѫде войска обколила ними!
Тога юнакъ Митре и Стефана
Сонъ ’и сварилъ и заспале два-та.
Тога велѣтъ две ѭтарви млади:
Како да ’и отъ сонъ разбудеетъ.
Тога велитъ ашикъ Митре’ица:
„Айти тебѣ млада Стефо’ице!
Ай скорни го Митре любовъ моя,
Ясъ ке скорна Стефа любовъ твоя;
Тук’ задскри сѣ задъ марморъ дирека,
Оти Митре ми ге лунича’о,
Дан’ те тебе со сабя посечитъ.
Тà ми пойде млада Стефо’ица,
И сѣ задскри задъ мраморъ дирека,
Лекумъ него млада го скориватъ.
98
Кога отъ сонъ стана ашикъ Митре,
Тѫргна Митре сабя дипленица,
И ми удри мрамора дирека.
Тог’ говоритъ илада Стефо’ица:
„Айти тебѣ Митре деверъ мои!
Заизлези сега до надвора,
Да ми видишъ войска обколила,
Конь до коня, юнакъ до юнака,
А байраци како боріе горски.”
Тога стана юнакъ отъ юнака,
Кога виде чудо и големо
Си затвори порти челико’и.
А све село войска напѫлнато.
И стана’а до два бракя мили,
Облеко’а пандзурли кошули,
Си кладо’е щици челико’и,
Си кладо’е сабьи дипленици,
Ми явне’е нихни бѫрзи коньи,
И зедо’е кѫрстетни байраци,
Отворі’е порти челико’и
Излего’е надворъ до надвора.
Тога велѣтъ на млади невести:
„Айви віе наши пѫрви люби!
Дуръ гледате кѫрстетни байраци,
Віе брига ичъ да ни неиате!”
Тога веке с’ отделиле илади;
С’ истѫргнале онѥ остри сабьи,
Сѣ удрі’а два юнака млада
Съ тіе триста одбрани юнаци,
Тà посекле триста мина силни,
Све посекле два юнаци добри,
Напра’иле кѫрвца до колена.
Отъ що съ кѫрвца ми сѣ измачкале,
До два бракя не ми сѣ познале,
Туку обе що си сѣ грабнале,
Да сѣ біетъ съ онѥ остри сабьи,
Ама никой надгласъ не ми могле.
А две люби отъ бедени гледатъ,
Со тѫрчанѥ надворъ изскочі’е,
И со гласѥ жадно ми викале:
99
„Ашикъ Митре, и ашикъ Стефане
Віе сте ми два брака рогени!”
Митре’ица Митрета фатила,
Стефо’ица Стефана фатила;
’И фатиле и любовъ нагушкале.
69. Стефанъ и Дели Магдалена.
Отъ Панагюрище.
Зажени са Стефанъ харенъ юнакъ,
Тà заиска дели Магдалена;
Магдалена плаче, тà го не ще, —
„Не ща, мамо, Стефанъ харенъ юнакъ,
Че сѫмъ азе поюнакъ одъ него.”
Майчица си Магдалени дума:
„Я̀ си земи Стефанъ харенъ юнакъ,
Кога бѫде Стефану свадба-та,
Ти са стори премлада умряла,
Асъ да викна, тà да та оплача.”
Послуша ѭ дели Магдалена,
Тà е зела Стефанъ харенъ юнакъ.
Кога било Стефану свадба-та,
Си калеса Стефанъ харенъ юнакъ
Сто кумове, сто старисватове,
И два мина премлади девере.
Премени ги Стефанъ харенъ юнакъ
Кумове-те вовъ алено,
Девере-те вовъ зелено,
Сватове-те вовъ шарено,
Самъ си Стефанѣ вовъ златено.
Трѫгнѫла свадба голяма,
Конъ до конъ, кола до кола,
Сами Стефанъ вовъ талига,
Сестра му рада при него.
Искачи са дели Магдалена,
Искачи са на високи чардакъ,
Тà погледа отъ джамлій пенджера,
Тà си виде Стефанъ харенъ юнакъ,
100
Че си иде сѫсъ голяма свадба,
Тà са стори премлада умряла;
А майкя и’ викнала да плаче:
„Стани, стани дели Магдалено!
Тàда видишъ Стефанъ харенъ юнакъ,
И да видишъ Стефану свадба-та,
’Се кумове и старосватове,
И два мина премлади девере.”
Па отиде Стефанъ харенъ юнакъ,
Искачи са на високи чардакъ,
Тà си виде дели Магдаленà,
На девере тихомъ отговаря:
„Еви вазе два мина девере!
Я̀ идете на стара планина,
Донесете ледове, снягове,
Да и’ туримъ на клето-то сѫрце,
Ако бѫде премлада умряла,
Не ще трепне ни съ рѫка, ни съ нога;
Ако бѫде кастенъ учинила,
Тя ще трепне я съ рѫка, я̀ съ нога.”
Послушаха два мина девере,
Отидоха на стара планина,
Донесоха ледове, снягове,
Туриха и’ на клето-то срѫце;
Тя не трепна ни съ рѫка, ни съ нога.
Отговаря Стефанъ харенъ юнакъ:
„аЕ’ ви вазе два мина девере!
Я̀ идете на вѫрла грѫмада,
Тà фанете замя осойница,
Да и́ туримъ на клето-то сѫрце;
Ако бѫде премлада умряла,
Не ще трепне ни съ рѫка, ни съ нога;
Ако бѫде кастенъ учинила,
Тя ще трепне я̀ съ рѫка, я̀ съ нога.”
Послушаха два мина девере,
Донесоха замя осойница,
Туриха и́ на клето-то срѫце;
Тя не трепна ни съ рѫка, ни съ нога.
Па са вѫрна Стефанъ харенъ юнакъ,
Вѫрна си са сѫсъ голяма свадба.
101
А си стаяа дели Магдалена,
Тà погледна одъ джамлій пенджери,
На Стефана тихомъ отговаря.
„Ета тебе Стефанъ харенъ юнак!
Ти си́ юнакъ, асъ поюнакъ отъ теб’.”
|
70. Рада Влахиня. |
|
|
Хубаво Радо Влахино, Презъ село идатъ Татаре, Всичко-то село излезе, Черни Татаре да гледа, И бяла Рада излезе, Черни Татаре да гледа. Всички-те миромъ минаха; Едно проклето Татарче А то си миромъ не мина, Ами си коня разигра, Тà зело Рада Влахиня. Радина клета майчица И тя следъ Рада идеше, Текомъ тече и вика: „Дещерко Радо хубава! Кога си идешъ, Радо ле, На Татарскі-ятъ вилеятъ, Ако ми бѫдешъ болярка, И ти ми китка допрати, Стегната съ бѣла коприна, Бѣло за тебе да носа. Ако ми бѫдешъ сирота, А ти ми китка допрати, Съ черпа коприна увита, Черно за тебе да носа.” Кога ѥ тамо отишла На цареви-те сарае, Самъ ми ѥ царя посрешна, Даде и́ златна яболка, Па на Рада си думаше: |
„Хубава Радо Влахиньо! Я̀ прими златна яболка, Три пѫти порти удари, Ако ся порта отвори, Ти щешъ царица да станешъ; Ак’ ся порта не отвори, А ти робина щешъ станешъ.” Послуша Рада Влахиня, Пріяла златна яболка, Десна си рѫка дигнала, Яболка небе хвѫрлила, Порта-та са отвори. Самъ си ся цар-отъ обрадва, Тà пріе Рада Влахиня, На чардаци кк искачи, Тà и́ столнина хариза; Станала Рада царица. Минало ся до три години, Добила мѫшко детенце, Тогава царю думаше: „Царю ле, государю ле! Азъ имамъ стара майчица, Кога на сàмъ да дода, А то ми мама зарѫча, Ако зи клета робиня, А азе и́ запрата, Та жива да ме жале’е; Ако ли бѫда царица, А азе да и́ запрата, Бело, зелено да носи.” |
102
|
Тогава цар-я думаше: „Хубава Радо Влахиньо! Оти ми не си́ казала, Че имашъ стара майчица, Одавна да сѫмъ испратилъ, |
Майчица да ти доведа.” Па прегна златна кочіа, Качи ся Рада царица Съ неино мѫшко детенце, Та̀ у майка си отишле. |
|
71. Рада и Циганче. |
|
|
Хубава Радо, Радо ле! Де-то слѫнце-то заходи Тамъ има, Радо, зеленъ боръ, И подъ бора си седеха Радини брате троица, Червено вино піеха, Между себе си думаха: „Кой ще ми ся юнакъ нае, Да си префарли зеленъ боръ, Листе-то да му преброи, Да земе Рада сестра ни.” Редомъ ся юнаци фрѫгали, Не можи да го прехврѫлятъ, Ни листе да му преброятъ. Одъ долу идетъ Циганче, И въ рѫка носи бѣлъ камикъ, Тà си прехврѫли зеленъ боръ; Очи метна листъ преброи, Тà зело Рада хубава. Рада викнала, що могла: „Боже ле, мили Боже ле! Така ли Рада мислила, Бѣла промяна готвила, Черно Циганче да земе, На дарба Рада да ходи, По село, и по друмове?” Циганче Рада предумва: „Я̀ мѫлчи, Радо, не плачи, |
Ако сѫмъ азе Циганче, А майкя ми ѥ кавурка, Кавурски ще тя посрешни. Не щемъ тя пуща, Радо-ле, Изъ село, Радо, да ходишъ, До де дарове содерешъ.” Пристала Рада хубава, Тà ѭ Циганче завело. А майкя му ѥ изляла; Та не ѥ била кавурка, Ами ѥ била Циганка, Тà ѭ Цигански посрѣщна И и́ Цигански продума. Ка виде Рада хубава, Че на Циганче говори: „Циганче черно Катунче! Я̀ дай ми златна чакія, Да разрежеме яболка, И съ тебе да ѭ изедемъ.” Не сетило ся Циганче, Но и́ дало чакія Не разрезала яболка, Но сѣ въ сѫрце-то удари, Черни сѫ крѫви заляха; И тя си трепно думаше: „Циганче, черно Катунке! Да сѫ находи майкя ми По Цигански-те гробища.” |
103
|
72. Бѣла Рада. |
|
|
Похвали ся бѣла Рада Снощи вечеръ на кладенци Предъ моми-те, предъ момци-те: „ Азъ сѫмъ мома надъ моми-те, А невяста надъ невясти, И юнакъ сѫмъ надъ юнаци. Я си въ село и не мія, Но ся мія въ поле съ роса, Де-то Совко стадо пасе.” Зачуле ѭ јовкови-те Јовкови-те деветъ сестри, Текли Јовку, тà казали: „Јовко мили, Јовко бае! Похвали сѫ бѣла Рада, Че сѫ міе въ поле съ роса Де-то Јовко стадо пасе.” Разлюти ся дели Јовко, На овчяре отговаря: „Ей овчѣре, мой дружино! Посрешнете друмове-те, Преставете пѫтеки-те, Тà хванете бѣла Рада.” Рада била па похитра Па похитра, поразумна, Облече ся съ турско рухо Въ турско рухо ’се червено, И наметна тѫнка пушка, И запаса чивтъ пищоле, Тà ся мятна на вранъ коня, Па отиде на планина, |
Де-то Јовко стадо пасе, На овчере съ глава клати, А на Јовко ножъ помѫкна: „Ей Јовко ле, ей чобане! Заколи ми цело ягне Цело ягне бозайниче, Де бозало деветъ майки; Донеси ми руйно вино, Да кипяло деветъ пѫти.” Уплаши ся Еванъ чобанъ, На овчѣре отговаря: „Ей овчѣре мой дружина! Хванете ми цело ягне, Де бозало деветъ майки; Донесете руйно вино, Де кипяло деветъ пѫти.” Донесоха цело ѣгне, Де бозало деветъ майки; Докараха руйно вино, Де кипяло деветъ пѫти. Та па седна, наѣде сѫ, Наѣде сѫ и напи сѫ. Па ся метна на вранъ конъ, Тà отиде возъ планина, Тà па му ся въ очи присмя: „Ей Јове ле, ей чобане! Рада тебе въ рѫце вляла, Като ѣре на влѫкъ въ уста; Не би вреденъ, ни кѫдаренъ.” |
|
73. Краль Матліа и три сестри. |
|
|
Вино піетъ краль Матліа Со три Турци Анадолци; |
Богъ ’и убилъ до три Турци! Му фарлі’е ифтиріа |
104
|
Ивтиріа на пра’ина — Си окаралъ турска вѣра, Турска и джаміа. Отидо’е на кадіа На кадіа да сѣ судѣтъ. Судъ му дойде краль Матліу, Да сѣ турчитъ, да сѣ беситъ, Или да сѣ въ оганъ горитъ. Тога велитъ краль Матліа: „А егиди до три Турци! Ясъ ке ви сѣ милно молямъ, Віе мене да пущите, Да си одамъ дури дома. Ясъ си имамъ до три сестри, Да опитамъ мой-те сестри; Како ке ми изанъ да’ѣтъ Така джевапъ да ви да’амъ; Али да ме потурчите Али да ме обесите, Али да ме изгорите.” Го пущі’а до три Турци, Си отиде дури дома При свои-те мили сестри: „Мори сестри, мили сестри! Ке ви кажа мой-те мѫки; Що си пойдофъ на меана Со три Турци Анадолци, На ядонѥ, на піенѥ Ми фарлі’е ивтиріа, Сумъ окаралъ турска вѣра Турска вѣра и джаміа; М’ однесо’е на кадіа На кадіа да ме судѣтъ. Судъ ми даде да ме турчѣтъ, Судъ ми даде да ме бесѣтъ. Али да ме в’ оганъ горѣтъ; Учете ме що да чина!” И му велитъ постара-та: |
„Море брате, мило брате! Ни беси сѣ, ни гори сѣ, Туку, брате, потурчи сѣ, Сестри брата да имаетъ.” И му велитъ постредна-та: „Ни турчи сѣ, ни гори сѣ, Туку, брате, обеси сѣ.” И му велитъ наймала-та: „Ни беси сѣ, ни турчи сѣ, Туку брате изгорисе; Колку оганъ ке завалѣтъ, Колку тебе да те фарлѣтъ, Ке дойдиме ’си три сестри, Вишни бога ке молиме, Дробни сѫлдзи ке рониме, Да повеитъ силенъ ветаръ, Да зароситъ ситна роса, Да потечитъ силенъ порой, Да угаснитъ силенъ оганъ, Ти да брате куртулисашъ,” Како сестра го научи, Така брате ѭ почула; И имъ рече на Турци-те: „Ни сѣ турчамъ, ни сѣ бесамъ, Туку въ оганъ ке сѣ горамъ.” Завалі’е силенъ оганъ, Го зедо’е краль Матліа, Да го фарлѣтъ въ силенъ оганъ. Колку въ оганъ да го фарлѣтъ, Му дойдо’е ’си три сестри, Вишна бога помолиле, Дробни сѫлдзи зарониле. Ми повеа силенъ ветаръ, Ми зароси ситна роса, Ми потече силенъ порой, Силенъ оганъ ми угасна, Куртулиса краль Матліа. |
105
74. Маса плената.
Течитъ река студена низъ стредъ село Вѫрбяни,
Що налеа река-та до две вѫрби китени,
На вѫрби-те имаше два одара шарени,
На одар-отъ седе’е до два млади юнаци;
Еденъ бѣше Яьо̆-ага, други-отъ Весел-ага,
Весел-ага Пиперко, Яьо̆-ага Пустина.
Турци турски зборве’е Маса да ѣ грабеетъ.
Маса иматъ два брата глава-та си дава’е,
Маса не ѥ дава’е. имъ каза на бракя си:
„Море мили братина, Турци турски що зборвѣтъ,
Мене да ме грабеетъ.” Леле Масо грабеетъ.
Бракя сѣ зачуді’е кѫде сестра да скріѣтъ,
Да не имъ ѭ пограбитъ Весел-ага Пиперко;
Да не имъ ѭ однеситъ во некоя планина,
Кѫде люгѥ да нематъ. Маса легна да спіетъ.
Бракя на ловъ пойдо’е; дури бракя дойдо’е,
Маса не ѣ̀ найдо’е. Турци ми ѣ̀ грабне’е.
75. Мита плената.
Мито, мори Мито, бѣла Русуменке,
Богъ да ти убіетъ твоя мила майка!
Богъ да ти убіетъ твои мили татко!
Що ти напра’и’е стредъ село ме’ана
По край берберана, по край мизиляна.
Тука помина’е три млада Татари
Три млади Татари, три млади бекяри;
Конакъ ти сторі’е на твоя ме’ана,
И ми ти реко’е три млади Татари:
„Точи, Митро, точи вино немерено,
Кога ке сѣ врата, тога ке ти плата.”
И имъ наточила вино немерено,
Турци си седна’е ручекъ да ручаетъ,
Вино го испі’е, Митрѣ ѣ викна’е:
106
„Точи, Митро, точи, жити цѫрни очи!
Вино ке платиме и ке надплатиме.”
Ми точила Митра колку що сакале.
И Татари тога ми с’ опіяниле,
На Татари Митра пари посакала;
Н’ извадо’е пари тіе да ѣ даетъ,
Туку си ѭ тіе за рѫка фаті’е,
За рѫка фаті’е, затъ коня фарлі’е,
Си ѭ однесо’е во нивно-то село,
Во нивно-то село, при нивна-та майка.
Митра ми плакала, майка си кѫлнала:
„Леле майко, леле, богъ те убилъ тебе!
Лели ясъ си седефъ майкини пазу’и,
Лели ясъ си седефъ таткини скуте’и;
Я кѫде сумъ си дошла сега въ Турски рѫце
Турски рѫце, майко, во млади Татари.
Що поборго, майко, я да си прежалямъ,
Аль мое-то руво, аль мой-отъ вилеетъ?
Еле, мила майко, ’се да забора’а,
Какъ да забора’амъ дена Велигдена,
Що си го молифме и си го чекафме,
И си го чекафме со яйце цѫрвено!
А овдека, майко, я що ке позна’амъ!
Незна, майко, незна кога ѥ Велигденъ!
Овіе имаетъ еденъ Турски байрамъ,
И той не го знаетъ во кой денъ ке бидитъ.
И моя-та животъ, майко, не сѣ знаитъ,
За моя-та вѣра кѫрв-та ке пролеа!”
Како що си рече, Митра така стори.
|
76. Стоянъ и Ганка Бѣлканка. |
|
|
Направи Стоянъ, Стояне, Направ’ железни цѫрвули, Още жилезна туяга, Чи трѫгнамъ Стоянъ да трѫси Да трѫси лика прилика. Ходилъ е Стоянъ, ходилъ е |
Ходилъ е девятъ години, Пакъ си Стоянъ не намери За себе лика, прилика. Чи си отиде младъ Стоянъ Въ Боричъ касаба голѣма, И тамъ е Стоянъ намерилъ, |
107
|
За себе лика прилика Намерилъ Ганка Бѣлканка. Ганка по чушме ходеше, Между робинки вѫрвеше, Две-те скутови дѫржеха, И три и́ пѫт-а метяха. Стоянъ на Ганка думаше: „Ганка ле бѣла Бѣланке! Стана до деветъ години, Лика прилика не найдохъ, Ти ми си́, Ганке, прилика.” Ганка Стояну думаше: „Стояне, холамъ Стояне! Питай Стояне мама си, Дали ще каилъ да стани, Ти ми си чисто Бѫлгарче, Пакъ азъ сѫмъ клета Чифутка.” Стоянъ у тѣхъ отиде, И на мама си думаше: „Мамо ле, мила мамо ле! Намерихъ лика, прилика Прилика Ганка Бѣлканка; Тя си мя, мамо, проводи, Да ми тя, мамо, попитамъ, Дали щешъ каилъ да станешъ, Да зема Ганка Бѣлканка, Кату е клето Чифутче, Накъ азъ сѫмъ чисто Бѫлгарче.” Стоянова-та майчица Тя на Стояна думаше; „Стояне, холамъ Стояне, Я земи си го, Стояне, |
Чифутче става Бѫлгарче, Въ черкова ща го заведемъ, Въ черкова ща го прикрѫстимъ.” И Стоянъ стана отиде, напѫлни мишинъ дисаги, Напѫлни жѫлти алтѫни, Че вовъ Боргасъ си отиде, На бяла чушма застана, Че прѫсна жѫлти алтѫни. Ганка алтѫни береше; Стоянъ алтѫни не гледа, Най Стоянъ гледа да земи Хубава Ганка Бѣлканка, И ся на бога молеше: „Да си падни тѫмна мѫгла!” Де стоя господъ, дà слуша, Паднала ми тѫмна ижгла, Тà си Чифутче укрила; Вовъ чѫркови го завели. Чѫркви сѫ ся затворили, И попови опѫлтели. Сватъ Неделко си продума: „Стояне, холамъ Стояне! Да не сте нещо роднина?” Стоянъ Неделку думаше: „Неделко, свату Неделко! Каква ще да сми роднина? Ази сѫмъ чисто Бѫлгарче, Пакъ тя е клето Чифутче.” Кога си сѫ распитали, Чи то били братъ и сестра. |
|
77. Јована и Дервиши. |
|
|
Јовано, лична, Јовано! Направи ладна ме’ана, Прави висока керхана |
На два пѫта, на два друма, Дек’ вѫрватъ люди секакви, Дек’ вѫрвитъ криво и слѣпо. |
108
|
Тамъ седе лична Јована, Дà си збрала триста калфи, Тà продава руйно вино, Руйно вино, люта ракя. Пречула ми сѣ Јована, Съ убавина, гиздовина, Найповике со работа, На ’се-та земя сѣ пречу ’Се-та земя околіа И Вардаска Вардаріа, На Солунска-та на’иа; Дур’ сѣ пречу на Дервишка Дервишка далечна земя. Нели дочу Дервиш-баша, Та си собра триста души Триста души, голй Дервиши. Навяна’а бѫрзи коньи, Кинисаха ке си пойдатъ Ке пойдатъ Јова да пленатъ. Ка’ дойдоха до стретъ пѫт-отъ, Нел’ дотекна на Јована, Тà сѣ качи на ме’ана, Тà разгледа горе, долу Горе, долу по друмове; Нигде нищо не загледа. Сѣ здадеха темни мѫгли Темни мѫгли и прахови. Не са били темни мѫгли, Ток’ били голи Дервиши. Скоро скоро сѣ свалила И на калфи имъ говоре: „Варай калфи віе шегарти! Току идатъ триста души Триста души голй Дервиши. Ка’ дойдатъ голи Дервиши, Столови да имъ кладете И чаши да имъ дадете.” Дуръ си реч-та да дорече, |
Дойдоха голи Дервиши, И излезеха шегарги, Тà фатиха бѫрзи коніе, И имъ столови кладоха; На ’си-те вино дадеха. Тогай веле Дервиш-баша: „Не сме дошле да піеме, Тукъ сме дошле да плениме Да плениме лична Јова.” Тога веле лична Јова: „Лель сте дошле да м’ плените, Язе сакамъ, съ васъ ке дойдамъ. Ке пойдиме цѫрно море, Ке ви пливнамъ по море-то Віе по мене да пливнете; Кой преплива цѫрно море, Тои мене ке ме земе.” Послушаха лична Јова, Тà и́ велятъ и говоратъ: „Ке одиме цѫрно море.” Тà станаха, тà пойдеха. Тà спливна лична Јована; Дервиши спливна’а по нея. Ка си пойде до стредъ море, Сѣ повѫрна за да виде — Калпаци пливатъ надъ море, Дервиши нематъ по нея; Па она назадъ сѣ вѫрна, Сѣ вѫрна излезе на край, Да си пойде на механа, На калфи веле, говоре: „Турейте ми чаша вино, Защо сумъ си уморена, Дур’ д’ издавамъ триста души Триста души голй Дервиши.” Ѣ туриха руйно вино, Лична Јова та сѣ напи; Отъ зѫбъ на зѫбъ въ гѫрло нематъ. |
109
78. Жална Кана.
Мори Кано, жална Кано!
Богъ да біе вѫрли Турци!
Що фарлиха зла ифтира,
Зла ифтира турска беда,
Оти Турчинъ си любила,
Младо Турче Яничарче.
Те фарлиха въ теменъ зѫнданъ,
Те удриха судна мѫка,
Съ тежокъ тумрукъ на нодзе-то,
Дребенъ синджиръ на гѫрло-то,
Белезіи на рѫце-то;
Судна мѫка ми те мѫчатъ,
Сакатъ да ми те потурчатъ.
Богъ да біе твоя тета,
Що си дойде на майка ти
Да и́ веле и говоре:
„Варай сестро, милна сестро!
Що си стоишъ, що си гледашъ?
Стан’ д’ одиме на зѫндана,
Да видиме жална Кана,
Даль ѥ жива, даль си умре.”
Твоя майка ѭ послуша,
Тà дойде’а на зѫндана;
Отъ далеку ми си викатъ:
„Мори Кано, милна щерко,
Даль си жива, илъ си умре!”
Жална Кана сѣ провикна
Сѣ провикна отъ зѫндана:
„Жива сумъ си, на мѫка сумъ;
Съ тежокъ тумрукъ на нодзе-то,
Съ дребенъ синджиръ на гѫрло-то,
Съ белезіи на рѫце-то,
Сакатъ мене да потурчатъ.”
Богъ да біе твоя майка!
Тогай веле и говоре:
„Дай си вѣра, милна щерко,
Ке загинишъ уще млада,
110
На пуста младосъ неодена,
На рухо ненаносена,
На оро ненаиграна,
На песни ненапеана.”
Сѣ провикна жална Кана:
„Отъ бога, мале, да найдешъ!
Ка’ дойде, да не дойдеще!
Мѫлчи, мале, онѣмела!
Дека стоишъ ослѣпела.
Какъ си вѣра да предадамъ,
Що я пѫрво да забравамъ!
Даль на оро ке ме видишъ?
Аль на гости ке ти дойдамъ,
Иль на гости ке ми дойдишъ?
Или бракя ке пречекамъ,
Или въ цѫрква ке си одамъ,
Или Велигденъ ке чинамъ,
Ели божикь ке дочекамъ?
Еденъ денъ иматъ въ година
Денъ си иматъ, денъ байрамъ,
Па не знаятъ кога идитъ.”
Какъ дочуха вѫрли Турци,
Още въ мѫка ѭ удриха;
Не имъ стигна тежокъ тумрукъ,
Не имъ стигна дребенъ синджиръ,
Не имъ стигна белезіи,
Въ нокти спици и́ набі’а.
Душа, даде, а не вѣрà.
79. Маріа Плената.
Кинисала ми мила Маріа
Мила Маріа на жетва д’ о’итъ,
Ленъ да ми беритъ, ѭчменъ да жніетъ.
Ми ѭ стреті’е Турмана Турци
Турмана Турци, Катумъ Егюпси,
Ѭ поплені’е мила Маріа,
111
Ѭ однесо’е Катумско село.
Що ѭ дѫржале за три години
Лете на сѫнце, зима на чаренъ,
Дур’ ѭ сторі’е Катумъ Егюпка,
Дуръ постигнала мѫшко-но дете.
Тà ѣ дадо’е два стапа въ рѫце,
Торба на рамо, дете на рѫце,
Тà ѭ пущі’а мила Маріа
Отъ село въ село лѣбецъ да питатъ;
И ми одела мила Маріа
Отъ село въ село, отъ кукя въ кукя,
Й ми отиде въ майкино село,
Въ майкино село, вуйко’а кукя, —
„Дарви ме, вуйко, жити Маріа!” —
„Айде отъ тука цѫрна Егюпко!
Камо Маріа я да те дарва?”
Отъ тука стана мила Маріа,
Пакъ си отиде таткина кукя —
„Дарви ме, татко, жити Маріа!”
И татко викатъ отъ високъ чардакъ:
„Айде отъ тука Катумъ Егюпко!
Та камо ми ѭ мила Маріа,
Я да те дарва, да те пречека!”
Отъ тука стана мила Маріа,
Пак си отиде у мила майка:
„Дарви ме, майко, жити Маріа!”
Тога ѣ велитъ мила-та майка:
„Айде отъ тука цѫрня Катунке!
Камо Маріа я да те дарва,
Я да те дарва, да те промена!”
Тога ѣ велитъ мила Маріа:
„Егиди мори, мила майчице,
Ясъ ми те зна’амъ, ми те позна’амъ,
Ти оти си́ ми мила майчица,
Я .сумъ ти, майко, мила Маріа,
Али ме знаишъ, аль ме паметвишъ,
Кога ме пущи на жетва д’ ода,
Ленъ да ти бера, ѭчменъ да жніа,
Ручекъ да носа на аргати-те,
Тà ме стреті’е Турмана Турци
112
Турмана Турци Катумъ Егюпси,
Ме поплені’е мила майчице,
Що ме даржа’е за три години
Лете на сѫнце, зима на черенъ,
Дур’ ме сторі’е Катунъ Егюпка,
Тà ми дадо’е два стапа въ рѫце;
Торба на рамо, дете на рѫце,
Тà ме пущі’а отъ седо въ село,
Лѣпъ да си питамъ, дете да ранамъ,
Отъ седо въ село дур’ наше село,
Отъ кукя въ кукя, дури у вуйка.
Пѫрво си викнафъ у мили вуйко;
А мили вуйко не ме познало,
Не ме познало, ме искарало.
Отъ тука станафъ у татка дойдофъ,
И мили татко ме искарало.
Отъ татка станафъ при тебе дойдофъ,
Ади ти, майко, не ме позна’ашъ?
А камо ми го брате Георгя,
А камо ми ѫ сестра Селфіа,
Тà бедки тіе ке ме познаетъ.”
Тога сѣ спущи Марина майка:
„Егиди мори керко Маріо!
Кога си знала ’си-те имина,
Вистина ти си́ мила Маріа
Мила Маріа, мое-то чедо,
Що загинало за три години;
’Се що ми кажвишъ, керко, така ѥ.”
Вака во дворѥ не си ѭ кладе,
Тук’ ѥ однесе но депа цѫрква,
Тà що си викна попа и кума,
Си ѭ прекѫрсти мила Маріа,
Си ѭ прекѫрсти, си ѭ промена,
Си ѭ викаше мила Маріо,
Име ѣ кладе мила Миличке.
Си завали’е два силни огна,
Тà го фарлі’е Катумъ Егюпче,
Го изгори’а, го испеко’а;
Си ѭ собра’а бѣла-на пепелъ,
Тà ѣ фарлі’е по силна река.
113
После разбрале ’си-те свой люгѥ,
Гости сториле за три недели,
И после си сѣ изразделі’е
Изразделі’е кой отъ кѫд’ дошолъ,
Кой отъ кѫд’ дошолъ, дома си ошолъ.
Текрафъ ѣ̀ честѣтъ мила Маріа,
По зіяфети за три години,
Що ѥ дѫржале мила Милинка,
Н’ ѣ̀ изваі’е на ѣсно сѫнце,
Дуръ ѣ̀ сторі’е бѣла Бугарка.
|
80. Добра Болярка. |
|
|
Хубава, Добро, болярко, Болярко, Добро, безчадко! Сами ся Господъ поткани, Манастиръ да си загради, Манастиръ нови черкови. Не достигнало на Бога Отъ сухо злато плавено, Манастиръ да си догради, Врата-та да имъ излее. Той запрати два Ангела У Добра, у болярка-та, Тà па си Добри говоратъ: „Хубава Добро, болярко, Болярко Добро, бездетко! Сами ни Господъ допрати, Да му призаймешъ, Добро-ле, Отъ сухо злато плавено, Манастиръ да си доправи, Врата-та да имъ излее.” |
Добра имъ тихомъ говори: „Два Ангела, Арангела! Призаела бихъ на Бога Отъ сухо злато плавено, Манастиръ да си догради, Манастиръ, нови цѫркови, Врата-та да имъ излее; Ала ми ѥ хатаръ на Бога, Че и мен’ смяша не ѥ далъ, И съ либе да сѫмъ смесена. Вчера си биле петъ свадби, Петъ калешки ся трѫгнали, Всекого си калесале, Коя кума, коя старосватка, Коя деверова майчица; А мене никой не вика, Ни кума, ни старосватка, Ни деверова майчица.” |
|
81. Стоянъ и Патрикъ. |
|
|
Мама си рожба родила, Име ѥ бидо Стояне, |
Въ златна го люлка люляла, Като дюляла, думала: |
114
|
„Нани ми, синко Стояне, Нани ле, расти порасти, Като си, синко, порастешъ, Царство-то да си отѫрвешъ Отъ чужи рѫце, Стояне, що ти ѥ царство бащино, Бащино уще майчино.” Стоянъ мама си думаше: „Майно ле, стара майчице, Много ми въ сѫрце нарани. Имамъ ли сабя френгіа, И дѫлга пушка буйліа, И чивъ кубуре пиштоле, И старъ ми бащинъ буздоганъ? Царство-то да си отѫрва Отъ чужи рѫце, мамо-ле, Що ни ѥ царство бащино Бащино, уще майчино.” Мама Стояну думаше: „Синко Стояне, Стояне, Сичко, Стояне, си имашъ, Туку си коня отседлай, Рано въ неделя си стани, Верно сѣ богу помоли, Войска-та, синко, собери. Ал’ ще ти мало нарѫчамъ, Како си, синко, отидешъ, Редумъ сѣ съ войска нареди, По бѫрда и по планини, И отъ никого си не бои, Само отъ Гѫрци лукави, Лукави уще издатци, Што-то и башта тю издадоха, Въ Едрене града голема Со седумдесетъ и две хиляди, Тамъ си го Турци плениле, Войска му сичка узтурчиле.” Като Стоянъ отиде, Редумъ сѣ съ войска нареди По бѫрди и планини, |
Зафана сички боази, Втичка не пуща да фѫркни. Где го ѥ зачулъ Патрика, Патрика изъ Цариграда, Право при цара отива, И на цара си думаше: „Цару-лю чести Падиша! Честито да ти царство-то! Чулъ ли си́, цару, разбралъ си́, За Стоянъ млади Войвода Отъ голема града Тѫрнова, Що си ѥ съ войска подигналъ, Царство да ти отѫрве, Чи му ѥ било бащино, Бащино уще майчино!” Царъ си Патрику думаше: „Патрико милетъ башіо! Ясъ иска войска да прата Срещу Стояна Войвода Седумдесетъ и петъ хиляди.” Войска си рано станала, Патрика си е’ поведе. Варвеле, що си варвеле, Минале поле широко, Настале гора зелена. Като си Стоянъ изгледна, Стоянъ ми млади Войвода Со жѫлто рокче провикна, Собра си сички Войводи, И на Войводи думаше: „Войводи, млади юнаци! Развивайте кѫрвави байраци, Кой-то ѥ юнакъ натъ юнакъ, Места ще него покаже.” ’Сички Войводи думаха: „Съ радосно сѫрце утиваме, Патрика щемъ живъ да донесемъ.” Патрика беше похитаръ, Той сѣ отъ войска измѫлкна; Сички му Турци исекле. |
115
|
Аль ето ти яда голяма, Патрика съ Арапи достигна. Стоянъ си назатъ повѫрна, И скри ся въ гѫсти планини. Патрика си назатъ повѫрна, И на цар-отъ си думаше: „Цару-лю, честитъ Падиша, Нали ти, цару, азъ казахъ, Колку отъ стари остали ’Сички-те да ги изтурчишъ, Деца-та да имъ поробишъ, Попови да имъ изколишъ, Владици да имъ избесишъ, |
Цѫркви-те да имъ соберишъ, Тоги ща, цару, въ миръ бидишъ; Азъ ще изъ нашке да прата, Тѥ щатъ да бѫдатъ поверни.” Царъ си Патрика послуша, Испрати, дà ги исече, Исече сички попове, Избеси сички владици, Изтурчи млади деца-та, Собори сички-те цѫркви, И много отъ тѥхъ изтурчи. Заплака малокъ и големъ, Какво ѥ зло нападнало. |
|
82. Рада и Циганче. |
|
|
Маре Стоѣне, Стоѣне! Разболялъ сѫ ѥ младъ Стоянъ На врѫхъ на стара планина. Немало кой да го гледи, Гледале сѫ го два орли Два орли, два мили брата. Съ уста му вода носиле, Съ крилѣ му сенка чинале. Стоянъ на орли говори: „Два орла, два мили брата! Понагоре сѣ дижете До где ми душа излезе, Тà па тогава паднете, Бѣло сѫ месо наѣште, Черни ся кѫрви напите; Бѣло ѥ месо юначко, Черни сѫ кѫрви левентски.” На орли кажатъ Стояну: „Море Стоѣне, Стоѣне! Та не сми дошле, Стоѣне, Крѫви-те да ти піеме. Ами сме дошле, Стоѣне, |
Теб’ да си юнакъ гледаме. Знаишъ, Стоѣне, паметвишъ, Кога въ пожара горехме, Тà си тояга подаде, Тà ни изъ пожаръ извади?” Стоянъ на орли говори: „Два орли, два мили брата! Азъ немамъ мило братенце, Віе сте мене два бракѥ. Знайте ли мой-те дворове? Тамъ има драво крѫстато, Идете на мой-те двори, Паднете на това дрѫво, Тà жално, милно грачайте: „Ти Стоянова майчице! Я хайде да те заведамъ, При твоего сина Стояна, Че лежи, тà ще да умре, Че му си́ риза ушила На личенъ денъ на Прокопій, И люто го си́ поклѣла, Пуста сѫ клѣтва збѫднала |
116
|
Сбѫдналà скоро стигнала.” Послушале го два орла, Па си на двора отишле, Тà на дрѫво-то паднале, Тà жално милно грачале. Изляла майкя Стояну, |
Тà ѥ со орли отишла, Тà ѭ при Стоянъ завеле На врѫхъ на Стара планина. Кат’ го видела майкя му, Живаго та прегѫрнала, А мрѫтви ся разгрѫнале. |
|
83. Стане Нине. |
|
|
Стане Нине господине! Зора ми ся е озорило Изъ хубава Влашка земя Изъ гиздаво Дряно-поле. Не ѥ зора, не видело, Най Рабрьо юнакъ де гони Де си гони сури еленъ. Сури еленъ обрѫти ся. Отговара „бегай, бегай Бегай, бегай сури еленъ! Стигна ще тя Рабрьо юнакъ.” Конь му вее, слѫнце грее, Конь му диха, звезди вдига. Рабрьо юнакъ отговаря: „Бягай, бягай сури еленъ, Стигна ще те Рабрьо юнакъ, Отъ девойка прѫвескиня, Прѫво мляко забозина.” Еленъ му сѣ отговаря: „Бѫрзай, бѫрзай Рабрьо юнакъ, Отъ кошута пѫрвескиня.” Той ѭ погна, той е загна, Тà отиде дуръ при море. |
Три девойки платна бялятъ, Тà хварлили съ бухалчица, Ударі’я сури еленъ, Тà го фана Рабрьо юнакъ. Стане Нине господине, Чуле сме тя, тà сме дошле; Имашъ сина златно-коса Златно-коса, сребро-глава. Дай го, дай, Стане Нине, Дай го, дай, царъ да бѫде Царъ да бѫде, банъ да бѫде!” Стане Нине отговаря: „Календаре браке да сте! Имамъ сина златно-коса, Златно-коса, сребро-глава, Не може лефе да дели, Не може аскеръ да реди.” Коледаре отговарятъ: „Дай го, дай го, Стане Нине! Ніе му щемъ лефе дели Лефе дели, аскеръ реди.” На здраве ти, домакине, Тебе пеемъ, славословимъ. |
84. Латински Кралъ и Огненъ.
Свадба чинитъ краля Латинина,
Свадба чинитъ сина ке си женитъ,
117
Ама му ѥ син-отъ гѫрдомазенъ;
Гора рилка дури до челбинка,
А долна-та дури до пояса.
Тукъ сѣ чудитъ краль-отъ що да чинитъ,
От’ ке земитъ не’ста отъ далеку,
Отъ далеку отъ Легена града
Отъ Легена деветъ бракимъ сестра.
Що му готвѣтъ големи пещежи,
Деветъ бракя деветъ кули азно,
Стара теща отъ сѫрма кошуля,
На кориля камни безценети.
Тесъ му готвитъ сабя дипленица,
Що сѣ диплитъ двана’есетъ дипли,
Що сѣ носитъ во бѣла пазу’а,
Що да сечитъ древя и каменя;
Що му готвитъ софра позлатена,
Що да седѣтъ седумдесетъ мина;
А на неа камни безценети,
Да ручаетъ и да вечераетъ
Безъ свѣкя, безъ бѣла борина,
Отъ софра-та видело да иматъ.
Сна’й му готвѣтъ ждребе тригодишно,
Що го ранѣтъ ’се со сувогрозѥ,
Що да пливатъ преку цѫрно море.
И си стана краля Латинина,
Си го кани Марка Кралевике,
Си го кани чесна кумашина.
Станалъ Марко рано во неделя,
Коня коитъ мошне арджеліо,
Плоча клажатъ отъ бѣли карагрошъ,
Клинци клажатъ окъ жѫлта дукада.
Тога велитъ млада Марко’ица :
„Айти Марко, мое господине!
Що те тебе нужба дотерало,
Коня коишъ олку арджелю?
Аль ке одишъ на войска царе’а,
Аль ке одишъ негдека на свадба?”
Тога велитъ Марко Кралевике:
„А егиди млада Марко’ице:
Ясъ не одамъ на войска царе’а,
118
Асъ не одамъ негдека на свадба.
Ми допущилъ краля Латинина,
Що ме канилъ чесна кумашина.
Ясъ не одамъ чесна кумашина,
Тукъ промени наше мѫшко дете,
Ке го пущаиъ у краля на свадба.”
И си стана млада Марко’ица,
И си зеде свое мѫшко дете,
Мѫшко дете малечекъ Огнена,
Му облече бурунджи кошуля,
Му облече отъ кафтанъ долама,
Му облече джубе нафеліо,
А на гла’а самура калпага;
По пазу’и пакъ що ну нареди?
Му нареди камни безценети.
Дете греитъ, како ѣсно сѫнце.
Го качі’е на бѫрзего коня.
И си стана млада Марко’ица,
Му целива коню цѫрни очи:
„Коню, коню, жити цѫрни очи!
Да ми вардишъ мое мѫшко дете,
Оту ми ѥ дете аджаміа!” —
„Гла’а да’а, а дете не да’а.”
И му рече Марко Кралевике:
„Айти синко, малечекъ Огнене!
Ке те пуща у краля на свадба,
Ама немой да ме пострамотишъ,
Туку испатъ сакамъ да го сторишъ,
От’ си́, синко, Марко’о колено.
Да не піешъ вино и ракіа,
Да не ядишъ манджи господарски,
Да не слегвишъ отъ коня на земи;
Какъ те пущамъ, така да ми дойдишъ.”
Ми отиде у краля на свадба;
Како татко що му нарѫчало,
Така дете збор-отъ му дѫржало.
И ми найде китени свато’и,
Що ми седѣтъ на диванъ високи;
Ядѣтъ, піѥтъ, кум-отъ го чекаетъ,
Да ни одѣтъ п’ уба’а не’еста.
119
И ми дойде Огненъ добаръ юнакъ;
И сѣ спущи краля Латинина,
Му целива на конь-отъ седло-то,
И го молитъ Огнена детенце,
Да му слезитъ отъ коня бѫрзего,
Да го кла’итъ на чесна тѫрпеза.
И му велитъ Огненъ добаръ юнакъ:
„Айти тебѣ краля Латинина!
Ясъ отъ татка изанъ не си зедофъ,
Да си седна на чесна тѫрпеза,
Да си піямъ вино и ракіа,
Да ти ядамъ манджи господарски;
Со ’си коня на диванъ ке идамъ.
Ай замай си китени свато’и,
Да одиме п’ ’уба’а не’еста.”
Тога велитъ краля Латинина;
„Айти синко, айти мили синко!
Да ме простищъ, нещо ке ти кажамъ,
Сумъ те канилъ, а не сумъ ми казалъ.
Али можишъ, синко, да ми одишъ
Да ми одишъ зета аманета?”
Тога велитъ малечекъ Огненче:
„Айти тебе краля Латинина!
Ясъ ти ида зета аманета,
Ако дѫржишъ зборъ, що ке ти речамъ,
Даро’и-те що ке ме дарвеетъ,
Дарай менѣ, не’еста-та тебѣ;
Така ида зета аманета.”
И му рече краля Латинина:
„Дарой тебѣ, не’еста-та менѣ;
Туку дан’ ме, синко, пострамотишъ,
Кога ке ѭ не’еста донесамъ,
Ке те кла’амъ чесна кумашина.”
Киниса’е китени свато’и,
Да ми одѣтъ п’ ’уба’а не’еста,
Излего’е по бѣли друмо’и;
Непредъ одитъ малечекъ Огненче,
Си разигра своя бѫрза коня,
Дете греитъ како ѣсно сѫнце.
Го видо’е Легенки девойки;
120
Тога велѣтъ Легенки девойки:
„Леле боже, леле мили боже!
Бладзе майка що родила юнакъ;
Найбладзе тая що ке го любитъ!”
Отидо’е у Легена града,
Да земаетъ ’уба’а не’еста.
Изваді’е големи пещежи: —
Деветъ бракя деветъ кули азно,
Стара теща сѫрмена кошуля
На кориля камни безценети;
Стари-отъ тесъ сабя дипленица,
Що сѣ диплитъ дванаесетъ дипли,
Що сѣ носитъ во бѣла пазу’а,
Що да сечитъ древя и каменя.
Си изваде софра позлатена,
Що да седѣтъ седумдесетъ мина,
А на неа камни безценети,
Да ручаетъ и да вечераетъ
Безъ свѣкя, безъ бѣла борина,
Отъ софра-та видело да иматъ;
Мили сна’и ждребе тригодишно,
Що го ране’е ’се со сувогрозѥ,
Що да пливатъ преку цѫрно море.
Си зедо’е ’уба’а не’еста.
Ми оделе сватой що оделе,
Излего’е по край цѫрно море;
Ми пове’а еденъ ти’окъ ветаръ,
Ѣ отвеалъ дулакъ отъ не’еста:
И ѭ виде младà зетащинà.”
Тога велитъ ’уба’а не’еста:
„Леле боже, леле мили боже!
Бладзе майка, що родила сина,
А побладзе я іщг ке го люба.”
И ѫ дочу малечекъ Огненче.
Тога велитъ малечекъ Огненче:
„Айти тебе ’уба’а не’есто!
Не пули сѣ, не’есто, во мене,
Тукъ пули сѣ во ’иляда сватой,
Кой ми иматъ рилка до челбинка,
Кой ми иматъ рилка до пояса,
121
Ти со него ке ми сѣ кердосашъ,
А асъ сумъ ти зета аменета.”
Тога велитъ ’уба’а не’еста:
„Богъ те убилъ краля Латинина!
Защ’ ми кладе зета аманета;
Ако бѣше синъ ти гѫрдомазенъ,
Да не зематъ други даро’и-те.”
И му велитъ краля Латинина:
„А егиди малечекъ Огненче!
Не’еста-та пишманъ сѣ сторила,
Не ти да’атъ тебѣ даро’и-те.”
Сѣ налюти малечекъ Огненче,
Си изваде сабя дипленица,
Ѣ̀ пресече софра позлатена,
Тà ѭ фѫрли въ она цѫрно море;
И си зеде деветъ кули азна,
Си ’и фѫрли въ она цѫрно море;
И го зеде ждребе тригодишно,
Го пресече преку поло’ина,
Си го фѫрли п’ она цѫрно море.
Тога рече ’уба’а не’еста:
„Али сещо я да си прежалямъ,
Ама ждребе како да прежалямъ,
Три години що ми го раниле
Го раниле мой-те мили сна’и
’Се со шекеръ и со су’огрозѥ!”
Сѣ разсили малечекъ Огненче,
Ѣ̀ пресече ’уба’а не’еста,
Си ѭ фѫрли въ она цѫрно море;
Остра сабя отъ каменя скѫрши,
Си ѭ фѫрли въ она цѫрно море.
И му рече малечекъ Огненче:
„А егиди краля Латинина!
Али виде Марко’о коленце,
Какъ да одитъ назодъ безъ даро’и,
Ти ке одишъ назодъ безъ не’еста!”
Си разлюти Огненъ бѫрза коня,
Си сѣ фѫрли въ она цѫрно море,
Си преплива она цѫрно море,
Си отиде при свой мили татко.
122
Марко седитъ на диванъ високи,
Го догледа дете отъ далеку,
И ѣ велитъ Марко Кралевике:
„Айти тебѣ млада Марко’ице!
Нещо идетъ дете налютено.”
Кога дойде малечекъ Огненче,
Ми зборвеше мошне налютено.
И му рече Марко Кралевике:
„Що си́, синко, олку налютено?”
И му рече малечекъ Огненче:
„Ясъ не требитъ да сумъ налютено,
Туку требитъ сабя да истаргна,
Да ти зе’амъ гла’а отъ рамена,
Оти кога да сѣ опіянишъ,
Ти не знаишъ тога що да чинишъ,
Со Латини побратимство чинишъ;
Аль не знаишъ оти сè безверни,
Какъ нè кани, така не нè дѫржа;
Не ме кладе чесна кумашина,
Тукъ ме кладе зета аманета,
И ми такса ’се бѣли даро’и,
Дарой менѣ, не’еста-та нему.
После краль-отъ пишманъ ми сѣ стори,
Жаль му бѣше даро’и да земамъ,
Защо бѣ’а големи пещежи; —
Деветъ бракя деветъ кули азно;
Стара теща отъ сѫрма кошуля,
На кориля камни безценети;
Стари-отъ тесъ забя дипленица,
Що сѣ диплитъ двана’есетъ дипли,
Що сѣ носитъ во бѣла пазу’а,
Що да сечитъ древя и каменя;
Що му зготвеӗ софра позлатена,
Що да седѣтъ седумдесетъ мина,
А на неа камни безценети,
Да ручаетъ и да вечераетъ
Безъ свекя, безъ бѣла борина,
Отъ софра-та видело да иматъ.
Снай му зготвеӗ ждребе тригодишно,
Що го ранеӗ ’се со сувогрозѥ,
123
Що да пливатъ преку цѫрно море. —
’И исфарлифъ въ она цѫрно море
И даро’и и млада не’еста;
Ясъ ти дойдофъ назодъ безъ даро’и,
Той побегна назодъ безъ не’еста;
Испатъ сторифъ наша юнащина.”
Тога Марко дете го избаци,
Марко’ица коня го избаци.
|
85. Два Сокола. |
|
|
Имала е мама, немала До двама сиви сокола Сокола до два близнака. Скришумъ ги мама хранина Хранила, още доила, До де соколи порасли, Никой не сѣ е научилъ, Ни-то соколи растеха. Мама имъ певка певала: „Нани ми соколе, нани ми, Соколи до два близнака; Растете и порастете, |
Тешко иманѥ делете, Тешка потера зберете, Бащино цѫрство земете.” Расли соколи, порасли; Еденъ си соколъ ѣздише, Други себе си носеше, Като сѣ двама разделятъ, Единъ за други плачеха. Мама соколи думаше: „Я си станете, идете, Бащино царство земе-те!” |