VII.
Организаторската дейность на Дѣлчева по границата. — Пръвъ таенъ конгресъ въ Солунъ. — Първо разпредѣление Македония на революционни окрѫзи. — Първитѣ шифъри, първиятъ печатъ на организацията. — Гьорчо Петровъ заедно съ Дѣлчевъ изработва и напечатва първия по-подробенъ уставъ на организацията. — Гьорчо Петровъ дохажда въ София като задграниченъ представитель на организацията. — Дружеството „Странджа” и Одринско. — Устройва се собствена лѣярница на бомби.
4. юний.
Азъ бѣхъ въ Солунъ, когато Дѣлчевъ дойде въ София; то бѣшо презъ есеньта.
Въ София Дѣлчевъ най-напредъ бѣше свързалъ редовни сношения съ Щипъ и Виница, за кѫдето изпращаше и материяли. Сѫщо бѣше наредилъ и съобщения съ Джумая, Разлога и Сѣръ. Наредена бѣше по пощата и кореспонденция съ Солунъ. Работата му бѣше опредѣлена.
Съ В. К. почти не е билъ въ сношение, макаръ официялно да не бѣха скѫсани връзкитѣ. Дружилъ е повече съ офицеритѣ-комитаджии на частна другарска нога, но си е водилъ работата съвършено самостоятелно. У тѣхъ е срѣщалъ доста радушно другарско спомагателство. Въ Кюстендилъ и Дупница бѣше наредилъ хора,
49
до които се обръщалъ на частна нога: въ Кюстендилъ Димитъръ попъ Георгиевъ, малешевецъ, малешевски войвода, и въ Дупница Малешевски Никола, добъръ и вѣренъ на вѫтр. организация и сега, идеалистъ, безкористенъ (не приема организационни пари). Тѣзи сѫ били довѣренитѣ хора на Дѣлчева. Съ тѣхно съдействие си нареди пунктове по границата и канала за Щипско—Кочанско, за Малешевско—Струмица, Джумайско—Сѣръ и за Разлога. Нуждата отъ срѣдства я бѣше почувствувалъ. Отъ часть му се изпращали пари отъ Солунъ, а тукъ бѣше наредилъ чрезъ офицеритѣ тайно, съ месечни вноски да му се доставятъ срѣдства отъ близки приятели отъ София и провинцията въ много ограниченъ размѣръ. Пращаше малки пратки — револвери, нѣкои бомби отъ Тюфекчиевъ, дребна работа.
Презъ ваканцията 1896 г. направихме единъ видъ, конгресъ въ Солунъ, 15—16 души. Бѣхме отъ Солунъ 6—8 д., отъ Битоля Пере Тошевъ, отъ Воденъ Кирилъ Пърличевъ. Отъ солунскитѣ бѣхме азъ, Татарчевъ, Даме, Мнд. Димитровъ, Николовъ. Тогава първъ пѫть се видѣхме съ Матова, Дѣлчева, Попъ Арсова; първъ пѫть тогава се опознахме помежду си. Работата ни бѣше взела по-широки размѣри и всички бѣхме почувствували нуждата по-силно да се организува работата. Това събрание бѣше, тъй да се каже, учредително. И отъ тогава датува солунската организация, тогава вече Ц. К. се призна. До тогава още не се знаеха членоветѣ на Ц. К., всичко до тогава вървѣше на другарски начала и всѣки работѣше въ своята срѣда главно по свое усмотрение и само другарски се съветваше. Въ разговори — като въ компания (ни бюро, ни председатель, ни протоколи) стана размѣна на мисли, всѣки се запозна съ положението въ другитѣ райони.
50
Спомнямъ си само туй, че тамъ установихме разпредѣлението на окрѫзи. До колкото си спомнямъ, окрѫзитѣ бѣха първъ Солунски, 2-ри Битолски, но съ право щото градъ Прилепъ да може и направо да се сношава съ Ц. К.; Скопски другъ окрѫгъ; после имаше окрѫгъ Щипски, окр. Струмица и Джумая (а не Сѣръ). Въ Джумая бѣше Тане Мурджевъ. Единъ окрѫгъ Велесъ и Тиквешъ съ право да се сношаватъ съ Ц. К. направо. Одринъ го приехме за окрѫгъ. Въ Одринъ бѣше Попъ Коцевъ, въ Цариградъ бѣше Димитъръ Ляповъ, който претендираше Цариградъ, ако не да бѫде центъръ то поне самостоятеленъ и да върши посрѣдническа роля между България и Македония. Реши се Цариградъ съ Одринъ да съставлява единъ окрѫгъ. Даме Груевъ не понасаше Ляпова и настоя да не му се дава значение, че ще си имаме главоболие.
Тогава първъ пѫть се направи опитъ за административно нареждане на организацията и се предвидѣ редъ, съобщенията съ Ц. К. въ вѫтрешностьта да ставатъ само чрезъ окрѫзитѣ, и то чрезъ едно лице, прието за главно въ окрѫга, безъ назначение и изборъ. Всѣки самъ съ работата си се бѣ наложилъ и просто се признаваше.
Тогава се предвидѣ шифъръ за Ц. К. съ окрѫзитѣ и шифъръ за окрѫзитѣ, сѫщо шифъръ между Ц. К. и София. Въпросътъ за печатитѣ (да има печати) бѣше подигнатъ. На първо време си остана, щото само Ц. К. да има печатъ и съ него да се подпечатватъ разпискитѣ за цѣлата организация. Даме бѣше за туй, а Пере бѣше противъ тая централизация; той искаше да си има печатъ за Битоля отдѣлно. Тамъ се изтъкна нуждата отъ уставъ и правилникъ. До тогава бѣше въ сила единъ кратъкъ правилникъ отъ нѣколко члена, изработенъ отъ Дамета (клетвата и пр.). Това правилниче бѣше
51
несистематично, литографирано. Реши се да се изработи единъ пъленъ правилникъ, уставъ. Като дойдохъ въ София, тукъ го изработихъ въ София (съ Дѣлчева), напечатахъ го и го изпратихъ. Поканихъ Ризова и Ляпчева да ми спомогнатъ. Ляпчевъ ми бѣше написалъ само единъ членъ, първия, който гласѣше горе долу: „Основава се въ Македония революционна организация като клонъ отъ общата македонска революционна организация”. Това му бѣше нему въ главата, да бѫдемъ ние клонъ. Следъ това азъ самъ изработихъ устава. На конгреса Пере Тошевъ поднови опита да стане сближение съ екзархийскитѣ хора — съ Самарджиева и пр., и въ конгреса Пере докладва, че не може да се дойде до помирение, и тогава се реши да се прекѫснатъ всѣкакви преговори, но да имъ се съобщи, че сѫ отворени вратитѣ на организацията и тѣмъ, да влѣзе, който пожелае, на общо основание. Принципътъ на автономията бѣше вече изтъкнатъ въ София, и ние говорихме по тоя въпросъ изобщо. Отвори се въпросъ да приемаме жени членки въ организацията, защото вече имахме жени членки. Азъ бѣхъ противъ, но не помня, какво решение се взе. Дребни въпроси се зачекваха, но нищо по-сериозно не решавахме.
Дѣлчевъ въ нѣколко писма изказваше нуждата, другъ човѣкъ да дойде въ България на негово мѣсто. Повече искаше човѣкъ тука да води официялнитѣ работи, а той е билъ по наклоненъ да стои повече по границата. Нуждата да се разширятъ нашитѣ връзки съ България бѣхме я и ние почувствували. Освенъ това изпъкна въпросътъ за пушки, понеже тогава правителството бѣше продало пушкитѣ кримки на братя Иванови. Даме още по-напредъ, когато бѣше миналъ презъ София, бѣше се срещналъ (чрезъБориса и Бозуковъ) съРачо Петровъ, и Рачо, воененъ министъръ, на своя лична отговорность бѣше
52
обещалъ 2000 мартини за вътрешната организация. Братя Иванови бѣха повдигнали въпросъ предъ Дѣлчева тука, че тѣ, като взели пушкитѣ, сѫ готови да подарятъ нѣколко хиляди за Македония. Дѣлчевъ е знаялъ, че това става съ знанието на правителството и че има надежда да се получи орѫжие и направо отъ правителството.
За всичкитѣ тѣзи работи намѣрихме за добре да дойда и азъ въ София. Туй бѣше още презъ зимата 1896 година. Азъ дойдохъ чакъ презъ мартъ 1897 год.
Минахъ презъ Цариградъ. Съ екзарха не се видѣхъ. Криехъ се отъ турската полиция; съ български параходъ излѣзохъ на Варна. Въ Цариградъ наредихъ комитети тамъ. Изгладихъ недоразуменията съ насъ и съ одринци. Въ Цариградъ нѣмаше опредѣленъ комитетъ. Тамъ бѣше Ляповъ, Симето (тогава ученикъ) и други нѣколко души: Бѣха вече посветили нѣкои отъ българитѣ. Най-деятеленъ бѣше единъ младъ печатарь, словослагатель, интелегентенъ, събуденъ момъкъ.
Въ Варна се заехъ да уредя отношенията съ дружеството „Странджа”, одринско дружество съ Петъръ Драгулевъ на чело. Когато бѣхъ въ Цариградъ, бѣха ми описали дейностьта на дружеството „Странджа”, опасностьта за Одринско отъ претенциитѣ на това дружество и ми изтъкнаха нуждата да се уредятъ тия въпроси така, щото да не имъ се мѣсять въ Одринско, а да имъ пращатъ само помощи и материялъ. Въ Варна срещнахъ Драгулева, говорихме дълго, прие предложението ми да не се бъркатъ вътре въ работитѣ, а желанията си за тамъ сѫщо и помощитѣ да ги изпращатъ чрезъ насъ въ София или чрезъ наши прями хора на границата — за какъвто ми бѣше съобщенъ тогава Пътъръ Мишевъ въ Хибибчево (учитель). Претенциитѣ на „Странджа” за Одринско бѣха сѫщитѣ, каквито на В. К. за Македония. Капитанъ Петко, като старъ войвода, бѣше ходилъ въ
53
Чепеларско за да прокара тамъ влиянието на „Странджа” въ запад, половина на Одринския вилаетъ, а чрезъ Бургазъ, Айтосъ и Ямболъ сѫ опитвали да влияятъ въ източната половина.
Павелъ Генадиевъ първъ популяризира идеята на организацията въ Одринско, именно въ Мустафа паша, а попъ Коцевъ — въ Одринъ.
Драгулевъ не устоя на обещанията си, продължаваше по старому да дига шумъ около „Странджа”, но не прояви нѣкоя особена дейность ни тука ни вѫтре.
За сѫщата цель ходихъ въ Бургасъ и се запознахъ съ Геерги Минковъ (родомъ отъ Малко Търново), който стана нашъ приятель тамъ. После въ Айтосъ ходихъ при единъ Стоянъ . . . книжарь, социалистъ; въ Ямболъ — при Йорданъ Джамбазовъ, и двамата председатели на дружествата „Странджа”, да ги убедя да действуватъ съгласно съ нашитѣ принципи, да помагатъ безъ да се вмѣсватъ въ работитѣ на Одринско. Въ Хибибчево на Петъръ Митовъ (тамкашенъ житель и учитель), който е билъ въ връзка съ Мустафапашенско, дадохъ му сведения и наставления, и той остана като нашъ посрѣдникъ между София и цѣло Одринско. На границата отъ Хибибчево се срещнахме съ Янакий . . . отъ Мустафа Паша, кондураджия и рѫководитель въ Мустафа паша, гдето бѣше най-силната организация. Павелъ Генадиевъ бѣше вече напусналъ Мустафа Паша. И съ Янакий уредихъ бѫдещитѣ отношения спрямо „Странджа” и спрямо България, именно да се разбиратъ само чрезъ насъ, съ мене и Дѣлчева, а вѫтре — чрезъ Одринъ съ Лазаръ Димитровъ.
Въ Пловдивъ Павелъ Генадиевъ и Апостолъ Димитровъ (служащъ по източнитѣ желѣзници) оставаха като познати да си служимъ съ тѣхъ единично. Това ми бѣше едниятъ маршрутъ. Отъ Варна ходихъ въ
54
Разградъ да се срещна съ Бозукова и Венедикова за взаимно освѣтление. Отъ тѣхъ първъ пѫть чухъ, че сѫ разочарувани не само отъ В. К., но и отъ дейностьта на тѣхния комитетъ съ братия Иванови—разочарования повече отъ личенъ характеръ.
Въ Варна намѣрихъ неочаквана възможность да удовлетворимъ най-въжделеното наше желание, да заловимъ изкуството на бомбитѣ. Запозналъ се бѣхъ преди време презъ една ваканция въ Цариградъ съ едного отъ виднитѣ арменски революционери съ псевдонимъ Леонъ. Указа се, че той билъ химикътъ и устроитель на атентатитѣ имъ. Въ София Тюфекчиевъ ме запозна съ единъ арменски пратеникъ, и се указа сѫщиятъ, съ когото се запознахъ въ Цариградъ. Забравихъ му името. Въ Варна ми казаха, че имало нѣкои арменци революционери и ми обещаха да ме запознаятъ и сближатъ съ тѣхъ. Уреждаме по скритенъ начинъ срещата, указа се пакъ сѫщиятъ арменецъ. Имаше и двама други, отъ които единъ бѣше председатель на тѣхния комитетъ въ Женева и бѣше дошелъ въ България да урежда и да дава наставления по арменскитѣ комитетски работи. Безъ всѣкакви уговорки, на другарски начала, но сигурно съ надежда на бѫдещи връзки съ насъ, тѣ ми дадоха на разположение единъ свой майсторъ, който фабрикуваше бомби, нѣкой си Киркоръ, когото взимахъ съ себе си въ София. Всичко ставаше мистериозно, — излишни предпазливости. Арменцитѣ се боеха отъ шпиони. Нека спомена, че въ едно по-предишно идване въ София, офицеритѣ ме запознаха съ единъ чехь, който имаше на булевардъ Патриархъ Евтимий желѣзарска работилница. Наредихме тогава да му дамъ пари (150—200 лири) да си нареди калъпи и леярницата съ условие да изучи нѣкое наше момче да лѣе бомби. Бѣхме недоволни отъ Тюфекчиева, който съ голѣма мистериоз-
55
ность ни продаваше бомбитѣ, не искаше да ни каже, какъ се лѣятъ, а сѫщиятъ чехъ му ги лѣлъ. Изучихме тогава Димитъръ Зографовъ, телеграфистъ (прилепчанинъ) и го изпратихме после въ Радовишкото село Дѣдино за да лѣе на мѣстото бомби (въ 1896 г.презъ ваканцията). Въ свръзка съ бомбитѣ имаше единъ Кочо, въ Броди, гдето има желѣзарски работилници, когото видѣхъ въ Варна съ арменеца Киркоръ. Съ тоя Кочо наредихме работилница въ София, скришно да прави бомби. Не можахме да направимъ много бомби, нито можахме да изучимъ нѣкое момче, а цельта ни бѣше и него да изпратимъ въ Броди да лѣе бомби както оня въ с. Дѣдино. И у В. К. имаше сѫщо таково настроение противъ Тюфекчиева, да се освободятъ отъ неговата опека, понеже бѣхме всички забележили, че много шмекерува съ бомбитѣ, които ни продава: само за изглаждане на една бомба взимаше 2 лева, когато едно момче съ турпия можеше на день да изглади до 20 бомби!