Една случайност ни даде възможност – на неколцина мои другари и на мен – да отидем първи в току-що освободена Македония. Бурята на войната едва бе стихнала в северните области на Македония, а в южните продължаваха да се водят боеве, когато преминахме границата при Камилата (Деве баир). На граничния пункт на този проход съм идвал неведнъж, вперил поглед в далечината, с мисъл за съдбата на онези, които някога оставихме там. Тогава граничната линия наистина беше крепост – с телените мрежи, с вълчите ями и с разните наблюдателници. Тази граница беше страшна, нечовечна за всеки, който имаше възможност да се изправи пред нея. Похитителят беше взел всички военни мерки, за да запази ограбеното. Днес, когато храбрите войски на Третия райх бяха преминали тази граница крепост, всеки бункер и наблюдателница представляваха купчина градивен материал.

Старата граница при Камилата (Деве Баир)

      - Оттук, на двадесетина метра от граничния камък, след полунощ на шести април германските артилеристи насочиха своите оръдия и за кратко време разрушиха цялата укрепителна система на сърбите – разправяше един наш граничен подофицер. – Тук, на този пункт, аз служа доста отдавна. Пък и редовната военна служба изкарах все по тази граница. Зная какъв непоносим труд вложиха нашите братя, карани насила от сърбите да работят по тези укрепления. Наведени и в повечето случаи обърнати с гръб към нас, те не смееха дапогледнат насам , забранено им беше. Всяко най-малко неподчинение можеше да им донесе много неприятности...

       - Аз съм от тези места. Помня през моето детство, пък и баща ми ми е разправял какво оживление имаше някога по този път, през този проход – продължи подофицерът. – Някога турците са поддържали много добре тази съобщителна артерия. Но сърбите я затвориха. Не даваха пиле да прехвръкне. Страхуваха се. И за това този някога оживен път сърбите не го поддържаха – буреняса.

       Заселването на славяните в Македония се извърши главно от Северозападна Българияпрез този най-къс път – Радомир, Кюстендил, към Скопие, и втори – Радомир, Дупница, Горна Джумая, Демир Хисар за Бяло море. С тези естествени съобщителни линии някои обясняват еднородността на славянския елемент в България, Тракия и Македония.

         По същите пътища в течение на векове били поддържани и държавно-политическите и културни връзки.

       Сега пътят от билото на прохода към Македония беше много развален и опасен. През деня е имало нещастни случаи с няколко камиона. Една германска пионерна група усилено разширяваше и укрепваше опасните места. Работата не беше привършена и ние трябваше да чакаме два-три часа на самата граница, докато стане възможно преминаването.

       Часът беше около осемнадесет, когато началникът на германските пионери даде знак за тръгване. Ние преминахме границата и влязохме ликуващи в новоосвободена Македония. От гърлата на всички се чуха възторжени слова за този многоочакван ден: Македония, люлката на българската писменост, е свободна и присъединена към майката родина.

        Не ми е възможно да предам чувствата си за това велико събитие от нашата най-нова история. Нека това сторят други, по-достойни майстори на перото. На мен ми стига, че преживях този момент с всичката му сила, и съм особено благодарен на онези, които ми дадоха шанс за това.

        Отначало казах, че една случайност ни даде възможност да отидем първи в новоосвободена Македония. Тук ще кажа и нашата задача: от съответно място ни беше възложено да установим временни управления в новоосвободените градове до идването на редовните български административни власти. Тази задача, разбира се, приехме с небивал възторг и с благодарност. Нека ми бъде позволено да отбележа, че това беше и една награда от провидението за нас, на които не ни се разрешаваше да минем през югославската територия дори и с транзитна виза.

         В София се беше разчуло за заминаването ни и при тръгването се бяха натрупали около нас много наши роднини, приятели и познати, които ни възлагаха безброй поръчки и ни отрупваха с подаръци за свои близки в Македония. Мнозина ни завиждаха. Всеки искаше да бъде на наше място. И с право. След толкова дългогодишни борби и многобройни жертви да отидеш да поздравиш своя роден брат и сестра, свободни вече, и да получиш възторжена братска целувка, притиснат здраво в прегръдките им, и замаян от щастие да слушаш топлите молитви на старица, отправени към всевишния от благодарност за великото събитие, са неповторими моменти на възторг и радост, които всеки би искал да преживее. Всичко това ние видяхме и изживяхме с опияняваща сила.

         Неописуеми са страданията в толкова вековното робство на нашите братя в Македония. Затова и радостта им е тъй голяма. Надеждите и упованията за правда и самоопределение на народите бяха една изкусна залъгалка от страна на онези, които ковяха съдбините на народите. Македония, наречена от някой “градина на мъките”, беше типичен пример в това отношение. Своя протест срещу робството българите от Македония изразиха с няколко въстания. Целокупният български народ води три войни за свободата на брата роб, в които българската войска покри с много победи своите бойни знамена. В края на всяка война съдбата отреждаше ново робство. За Македония настъпваха още по-черни дни. Но дойде денят на правдата, когато войските на Райха счупиха веригите на робството и ние, неколцината щастливци, вървяхме вече из свободната българска земя на Македония.

Българска военна колона в поход към Македония

         От граничния проход Камилата пътят се спуска доста стръмно към коритото на Крива река. Многото бойни коли, минали през този неподдържан и изоставен път, го бяха разрушили. А и “щуките” със своите точни попадения бяха допринесли много, за да бъде преминаван трудно.

        Тук ясно се виждаха следите на войната. Германските войски са действали с изненадваща бързина. Това личи от многото изоставени сръбски бойни материали. Една гранична застава, построена близо до пътя, на около три километра от граничната линия, беше претъпкана от пленници сърби. По лицата им се четяха уплаха и примирение. Други пленници работеха по укрепването на пътя.