Като имам предвид ролята, която играе езикът при класификацията на различните племена и по-големи единици - народи, позволявам си да обърна внимание на едно твърде малко изследвано за съжаление южнославянско наречие, погранично между българския и сръбския език и твърде важно, както за съвременната, тъй и за историческата етнография на Балканския полуостров. Подразбирам моравското или (според Караджича) ресавско наречие, на ко­ето говорят повече от двете трети на всичкото славянско население в Сърбия.

Моравското наречие, което обхвата цялата южна, източна и централ­на Сърбия до реката Колубара и левите притоци на Ибър, и което е много близо до шопския² и скопския³ говор, показва от една страна, народността на съвременните моравски селяни, и от друга, като се вземе предвид разпрост-ранеността му, родството с речените говори и съвпадението на неговите и ония на поменатите говори граници с границите на средновековното на пръв поглед сръбско царство, дава ни да узнаем народността на славянските племена, които влизаха в състава на това царство...

В моравското наречие се срещат следните особености:

1. Вместо старославянския (старобългарския)⁵ носов звук, чува се зву­кът "у": рука, мука, пут.

2. Гласно "л" не съществува и вместо него се явило "у": вук (вълк), Iабука (ябълка), вуна (вълна).

3.  Старославянските тъмни'' звуци "ъ" и "ъ" се заменят със звука "а", който когато е без ударение, се произнася средно между "а" и "ъ". напр.: Пожаревац и Пожаревъц.⁶

4. Вместо старославянското "шт" и "жд" - "ћ" и "ђ", които хора по-стари от трийсет години произнасят по-меко, приблизително като смекчени "к" и "г" - кь, гь (к', г').

5.  Ударението в моравското наречие може да пада на всичките слогове на думата. Назначението му е в това, да покаже на кой слог. гласът трябва да се повиши...⁷

На основание на горепосочените особености на моравското наречие, по-голямата му близост до българския, отколкото до сърбо-хърватския език, разпространеността му до най-западните граници на средновековното Сръб­ско царство, отсъствието на точни данни за съществуването на сърби в пределите на Сърбия на моравското наречие до основаването на царството на Неманичите и най-после, понеже има прави и косвени указания за отсъст­вието на сръбски племена в тая страна, аз дохождам до следните заключения:

1.   Че съвременните сръбски славяни от моравско наречие са по-близки до българските славяни, отколкото до сърбо-хърватите:

2.  Че прадедите на моравските славяни са били по-близки до ония славяни, от които по-после се образува българският народ;

3. Че средновековото славянско царство, основано от Неманя. разшире­но от приемниците му и наричано сръбско, е било образувано от племена по-близки до ония славяни, от които бе образувано българското царство, отколкото до сърбо-хърватските племена:

4.  Че в сръбското царство сръбска е била само династията на Неманя.

Трябва да се надяваме, че по-близкото запознаване с моравското наре­чие и сравнителното му изучаваше с македонското и шопско наречие ще доведат до най-верни понятия за съвременната и историческата етногра­фия на славянския мир.⁸

* Тоя реферат е четен в едно от заседанията на Петербургското етнографическо общество и отпосле печатан в органа на обществото"Живая старина". VII. вып.. III и IV. отдел V. смес. с. 482-485.

сп. Български преглед,   V, кн. I, септември  1898, с.   121-127.

¹ Караджич подменя името на Моравското наречие с Ресавско. заради названието на реката Българска Морава, по което е наречено то. Това име красноречиво разкрива етни­ческия характер на населението от областта. В статията К. Мисирков дава предимство на термина моравско наречие.

² Говорът на една от основните етнографски групи на българската народност.

³ Очевидно става дума за северната част на този пограничен български говор.

⁴ Владимир Карич, сръбски географ и етнограф.

⁵ Мисирков правилно поставя знак за равенство между термина старославянски и старобългарски, тъй като езикът е един.

⁶ Става дума за еровите гласни ъ и ь, които след сливането на двата вокала се произнасят като ъ.

⁷ Авторът привежда многобройни примери с окситонно (крайно) ударение, нетипични за сръбски език. Нататък до заключението на статията на Мисирков се спира и върху ред други особености на моравското наречие, вкл. и в мимическите изражения, след което заключава в посочения текст.

⁸ Този си труд Мисирков пише, за да определи по-точно разграничителната линия между сърби и българи въз основа на езикови изследвания. Анализирането на моравското (ресавско) наречие сочи, че то е българско. Този проблем Мисирков засяга и в следващ свой голям труд "Бележки по южнославянската филология и история" (виж тук следващия мате­риал). За Мисирков граничната линия между сърбите и българите върви по водораздела на р. Колубара и Морава, след това по тоя между Сръбска Морава и Ибър към Скадар и Адриатическо море. Земите на юг са населени със славяни от българската група - там и още по на юг в Македония. Статията е излязла и на руски език, поместена в сп. "Живая старина" - Периодическое издание отделения зтнографии императорскаго русскаго географическаго общества, год. VII, выпуски II и IV/ 1898, отдел V, смес, с. 482-485.

Бележките в настоящето издание по езиковите проблеми тук. както и в следващи материали на Мисирков, са написани с ценната помощ на проф. д-р Иван Кочев, за което му изказвам искрена благодарност.

Предговорна   бележка

Читателите на тая статия ще бъдат Вероятно изненадани от грамад ното противоречие, което ще срещнат в нея в сравнение с онова. което те прочетоха или могат да прочетат в брошурата ми "За македонските работи".¹ За отгатване на това противоречие достатъчно е да се припомни, че аз там изтъпих като импровизиран политик. Тая "политика" трябваше неутрализирането на македонските интереси за балканските държави и доказва­нето етническата и историческата индивидуалност на македонците. Но тъй като в тая "политика" можеха да съглеждат "маниер" на българското правителство, то по адрес на последното бяха пуснати не малко излишни резкости. Тези излишни "доказателства", че мислите ми не са никакъв маниер на българското правителство, ами на един импровизиран "политик" по македонския въпрос, както и всичкото съдържание на брошурата до толкова далеч стоеха от безпристрастната наука, щото аз счетох за крайно неудоб­но да се срещна през двумесечното живеене в София с какъвто и да е от софийските филолози и историци.² С това разбира се аз нанесох силен удар на научните си интереси и занятия. Аз се върнах в Русия и, предоставен на собствените си сили, без всяка морална поддръжка, трябваше с неимоверни усилия да се заловя отново за онова, което напуснах с отпътуването си от Петербург за Битоля.

Резултатът на тези мои усилия представлява предлагаемата статия.*

Старата терминология за разграничението на сръбските наречия, ус­тановена от В. С. Караджича и запазена от сръбските филолози до последна­та руско-турска война, когато сърбите излезоха със своите претенции над Македония, показва, че сръбските учени признаваха южните граници на "йекавското" наречие за южна граница на сръбския език. Според тази терминология, не само езика на македонците не се отнася към сръбския, но тъй също и езика на "старо-сърбиянците" не се причислява към последния. В. С. Караджич не беше филолог, но той владееше тънко особеностите на езика, което способстваше за верни филологически определения. Класификацията на сръбско-хърватските наречия и определянето границите на сърбско-хърватския език от В. С. Караджича са отговаряли на тогавашните понятия на сърбите за разпространението на сръбщината, или пък то е отговаряло на тогавашното национално самосъзнание на сърбите. След това, освен разли­чието между сръбските и балгарските наречия и говори, българското наци­онално самосъзнание на македонците³ е могло да влияе за установяването на Караджичовата терминология за разграничение на сръбските наречия...

Българската народност на славяните*, които се поселиха на изток от Морава, се признаваше от много историци, които предполагаха посърбяване-то на тия българи едвам в ХШ и XIV векове, когато областта на Морава влезе в състава на държавата на Неманичите.⁴

Историята и съвременното състояние на южните славянски езици зна­ят една граница между българския и сърбо-хърватския езици и народи, която била установена между тях от заселването на полуострова със славяни, ос­танала като етническо-политическа граница между българи и сърбохървати през всички средни векове и останала като етническа и езикова граница до наши дни.Това е линията, която захваща от десния бряг на р. Сава, върви на юг по водораздела на Колубара и Морава, след това по тоя на Сръбска Морава и Ибър към Скадар и Адриатическо море...

Последствията за българската народност от образуването и растене-то на държавата на Неманичите са били различни за северната (басейна на р. Морава и днешна "Стара Сърбия") и южната половина на западните бъл­гарски земи. В това време, когато при съхранението и езика и бита българс­кият характер на населението, на север възникнал "сръбски" патриотизъм. на юг (Македония и днешна югозападна България) не са станали никакви изменения в българската народност. В това ни убеждават: местните предания, в които са се запазили следи за националното самосъзнание на македонците, от времето когато Македония влезе в състава на Неманичевата държава; албанската Мусакиева хроника от началото на XVI в.; отзивите на "сръбс­ките" летописи за Македония и за Стефан Душана; разпадането на Душановото царство при сина му Уроша и събитията след смъртта на последния; отражението на събитията от втората половина на XIV в.в "сръбските" хроники и в българската и сръбската народна поезия...

Народната поезия на южните славяни, на пръв поглед не съдържа в себе си някакви данни по въпроса за границите между българския и сърбо-хърватския народи. Обаче подобно заключение може да бъде направено само при повърхностното изучаване на южнославянските епоси. Сърбите, които с по-голямо внимание се отнасят към изучаването на своето минало и на своята народност, в народните епически песни на македонците виждат едно от главните последствия на културното влияние на сръбството върху македон­ските българи, които те смятат за македонски славяни, па даже и за маке­донски сърби. Според това мнение, народният епос на южните славяни се явява като главен фактор при решаването на етнографически спорни въпроси. Този възглед на сръбските учени напълно споделяме, обаче заключенията, ко­ито те вадят от сравнителното изучаване на югославянските епоси са ди­аметрално противоположни на нашите; т.е. сравнителното изучаване на югос­лавянските епоси не говори в полза на сръбското влияние в Македония, а обратното, обяснява, че българският епос е преминал от Македония, през Дубровник в сръбските земи...

Горният сръбски слой, нанесен благодарение на изложените факти обаче е толкова тънък, щото още в края на XIX в., при самостоятелно и внимателно изучаване на моравското наречие, не е било трудно да се определи българското потекло и българския характер на населението от по-големия дял на днешното кралство Сърбия. С увеличението територията на Сърбия постоянно се е увеличавала площта на посърбяването на българите, незабе­лязано от европейците и без ефикасен протест от страна на българския народ.

До някъде по-сериозен отпор срещна посърбяването от страна на бъл­гарския народ след възникването на новата българска държава, която встъ­пи в борба със сърбизма, и стремленията на последния да разшири областта на своята деятелност с втурването си в друга българска област - Македония...

Главният пък недостатък в развитието на славистиката е късното изпъкване на българския народ в качество на участник в това развитие. Главните въпроси върху национално-културното минало и настояще бяха ре­шени без да ни питат за нашето мнение по тия въпроси. Благодарение на това се установи в науката пренебрежително отношение към нашия епос: бяха указани граници на българския народ; беше определено какво ние трябва да почитаме за свое културно наследие; беше ни посъветвано да отождествяваме разпространението на българския народ в различните исторически епохи до нашествието на турците, с пределите на държавата, която в това време е носила името България и да считаме за сърби всички ония българи, които влязоха в състава на съседната държава на Немановци като почитаме [= приемаме] културната деятелност на тия българи за деятелност на сръбския народ.

Ето в кратки черти причините за замъглението на въпроса за граница­та между българския и сърбо-хърватския народи.

* Сп. Македоно-Одрински преглед, II, 18 април 1907. бр. 34. с. 553.

** Под думата "словене" аз подразбирам етническото цяло, славянски народ, който от края на IX век заменя народното си име "словена" с името "българи": под думата "славяни" аз подразбирам славяните и славянските народи изобщо. вкл. и българите (отнапред словените).

 Одеса, 30 декември,   1908.⁵

 
Българска сбирка, XVII, януари 1910, кн. 1, с. 39-42; февруари 1910, кн. 2, с. 100; маи 1910, кн. 5, с. 328; г. XVIII, март 1911, кн. 3, с. 197; април 1911. кн. 4, с. 265-267.

 
¹ "За македонцките работи" е издадена в София през 1903 г.

² Този аргумент на К. Мисирков въобще не се взима под внимание при публикациите на негови биографи македонисти в Скопие.

³ Тук Мисирков уточнява, не само че има различия между сръбските и българските наречия и говори, но че е налице и "българско национално самосъзнание на македонците". И това не се взима под внимание от авторите македонисти.

⁴ Мисирков разработва и в други свои трудове въпросите за Неманичите. Сръбски крале от тази династия разширяват властта си и на юг, по етнографски областите по Морава и в Македония остават български. Това се доказва и при разглеждане на говорения там език.

⁵ Поместеният текст е излязъл от печат през 1910-1911 г. Тук обаче, хронологично материалът е поставен в 1908 г., тъй като на отпечатаният материал Мисирков слага дата на завършване труда 30 декември 1908 г.

Предговорна бележка към ст. Бележки по южнославянската филология и история,  1907 г.

- 3 -
 
ЮЖНОСЛАВЯНСКИТЕ   ЕПИЧЕСКИ   СКАЗАНИЯ   ЗА ЖЕНИТБАТА  НА  КРАЛ ВЪЛКАШИН  ВЪВ  ВРЪЗКА С ВЪПРОСА ЗА  ПРИЧИНИТЕ  ЗА "ПОПУЛЯРНОСТТА НА КРАЛ  МАРКО  СРЕД  ЮЖНИТЕ  СЛАВЯНИ
 
От  К.  П.  Мисирков

Одеса,   1909. 99 с.

...................... ¹

Историческите събития от втората половина на XIV век, спомените за които са отразени в българския и сърбо-хърватския епос, засягат еднакво и сърбите, и българите: за последните тези събития стоят даже по-близо, отколкото до сърбо-хърватите. Поради това едва ли може да се признае за правилна и изчерпателно пълна сръбската национална оценка за исторически­те събития от втората половина на XIV век, които протичат освен това на българска земя, в Македония (с. 4-5)....

Българските, т.е. моите родни национални предания и песни за Крали Марко станаха понятни за мен само след пребиваването ми в Сърбия, след запознаването  със  сръбския  епос  и  сръбската   история  на  XIV  век.

Опознаването със сръбския епос веднага събуди в паметта ми българските предания от моята родина за Крали Марко. Много общо се оказа между българските и сръбските епически предания, но в същото време забелязах и съществени различия: 1. У нас главният герой се казва Крали Марко, т.е. Крал Марко, докато в същото време при сърбите той е само Кралевич, т.е. кралски син Марко; 2.Нашите народни песни нищо не споменават за злоденията и коварството на крал Вълкашин², на когото са посветени цял ред сръбски народни песни (с. 6)...

Ако Вълкашин е бил представител на интересите и политическите тен­денции на македонските българи, то той не би могъл да не заслужи съчувст-вието на последните и ненавистта на сърбите. Ето ключа за разбиране на историческата и епическата личност на крал Вълкашин и неговия син Крали Марко: и единия, и другия се ползуват с по-големи симпатии в българския югоизток, отколкото в сръбския северозапад (с. 9)...

От посочения откъс от Труношския летопис за Вълкашин виждаме, че след смъртта на Душан³, при цар Урош⁴ започнала най-упоритата борба между българския юг, начело на който стоел Вълкашин, и истинския и смя­тащ себе си за сръбски север, начело на който стоел княз Лазар...⁵

Ето какво намираме за името "бугарщици"  при  В.  Богишич.  Народни песни от най-старите, главно приморски записи (Белград,  1878, с. 30-32): "В загребски ръкопис (началото на 18 век), в трета глава в песен с дълъг размер, написано с ръката на самия събирател: "Пjесан бугарска", т.е. българска песен. Бугарин (т.е. българин) при Гундулич може би означава именно човек от българската земя, но леко може да се случи тази дума да означава и певеца. Този последен негов смисъл се посочва и в речника, приложен към Загребското издание на "Осман" на Гундулич от 1854 г. По този начин думите "бугарска пjесан, бугаркиня, бугарскицы, бугарщица, бугарити" (т.е. българска песен, българка, български, българщици, побългарява) ние срещаме в тясна или по-точно изключително тясна връзка с песните с дълъг размер. Тези думи сре щаме в Бока, в Дубровник, по островите на Далмация и в Хърватска, в тези области, където тези песни са били най-вече разпространени (с. 78)...

Сръбските учени от 40-те години извеждат думата "бугарщици" от латинските думи "vulgus, vulgaris", е като означение, че тези песни са народни или простонародни. Това виждане споделя и проф. Харлански. Против сръбското тълкуване за произхода на името бугарщици възразява проф. М. Дринов (с. 79)... Проф. Шишманов също обяснява, произхода на името бугарщици от народното име българи (бугари). При това той посочва 16-слоговия стих на бугарщиците, който по негово мнение се явява удвояване на осемсричковия стих на българските епически народни песни, докато в същото време сръбските песни имат 10-сричков стих (СбНУ, т. 1, с. 40) (с. 80)...

В родното ми село, покрай тези, които се занимават с винопроизводство ми се е случвало да наблюдавам отношенията между продавачите и купувачите на вино. В селото са идвали от южните гръцки села... Случвало се след обилна вечеря, поляна и с много вино, да започват песни от гостите стопаните. Едните пеели на гръцки, а другите на своя роден език, т.е. едни на български, а другите на гръцки език. Младежта с готовност заучавала чуждите песни, като по такъв начин в българските села се заучавали и пели гръцки песни, а в гръцките села прониквали български песни. В нашето и съседните села през зимата пристигали твърде много шивачи от Галичник и Дебър, т.е. българи от Западна Македония (с. 96)...

 
К. П. Мисирков. Южно-словянския эпическия сказания о женитбе короля Волкашина в связи с вопросом о причиних популярности короля Марка среди южных словян.  Одеса,   1909.  99 с.

¹ Този труд на К. П. Мисирков в основата си представлява фолклорно проучване. С оглед на насоката на настоящия труд тук се спирам върху преценките на Мисирков за българския характер на славянското население в Македония. На десятки места той кате­горично отбелязва тази безспорна черта на тези, които в други негови трудове (напр. "За македонцките работи" и в някои статии от по-късно) нарича "македонци". Тук те са българи. техните песни са български, като такива те са известни не само в Сърбия, но и в Далмация и Хърватска - отбелязва категорично Мисирков. Изпуснатите пасажи са означени с многоточие (...)

В българската литература трудът на К. Мисирков е преценен внимателно от проф. Михаил Арнаудов в "Периодическо списание", кн. LXXI, кн. 71, 1910-1911, с. 136-145; крити­чен отзив печати и Г. И. Кацаров пак в Периодическо списание на БКнД, кн. 70. 1909, с. 725-734.

² Вълкашин, феодален крал на Македония, със седалище в Прилеп, загинал в битката с турците край с. Черномен през 1371   г.

³ Крал Стефан Душан (1308-1355) се обявява за цар на Сърбия след което завладява части от Македония.

⁴ Цар Урош (1355-1371), син на Стефан Душан. Смъртта му слага край на централна­та власт на Сърбия.

⁵ Сръбският княз Лазар Хребелянович (1329-1389), воювал с Марко и Вълкашин.

Южнославянските епически сказания за женитбата на крал Вълкашин..., 1909

- 4 -
 
К.   Мисирков
 
ОСНОВИТЕ   НА   ЕДНО   СРЪБСКО-БЪЛГАРСКО СБЛИЖЕНИЕ

Никога до последната година, собствено до анексията на Босна и Херцеговина към Австро-Унгария, не е имало по-сгодна почва за едно сръбско-българско сближение и не се е чувствувала необходимостта от него, как­то сега. Достатъчно е да си припомним най-главните епохи в историята на Балканския полуостров през XIX в и началото на XX век за да се убедим в това. В първата половина на XIX век отсам Дунава и Сава е имало само две малки полунезависими славянски държавици: Сърбия и Черна гора, от които Сърбия от три страни е била обиколена от Турската империя. Малката Сърбия през това време е била толкова слабо заета с вътрешните свои работи, щото за някаква важна политическа роля, вън от своите предели, не е могла да мечтае.¹

Но още в първите десетилетия на втората половина на XIX век рабо­тите прияха друг обрат: последва обединението на Италия при главната роля на Сардинското кралство: започна духовното и политическо събуждане на българския народ, които, с освобождението си от Турция се домогваше да възстанови старото българско царство, в което да се обедини всичкия бъл­гарски народ; започна се едно движение за свобода против турците между сърбите в Херцеговина и Босна...

Положението на Сърбия бе трагично в много отношения: 1. Мечтите да играе ролята на Пиемонт - обединител на Балканския полуостров се раз-биха на най-дребни парчета, 2. Изгледите за прирастването на държавата на източните и западните и граници изчезнаха завинаги и 3. Сърбия трябва­ше да се опасява и от туй, че България може да поиска назад етнически българските окръзи, отстъпени на Сърбия в Берлин...

Тоя страх бе толкова голям, щото погълна всичкото внимание на сръб­ското правителство и общество, които през тая тридесетгодишна епоха главните си сили, и морални и материални, изхарчиха в постоянна борба с българския народ и оставиха почти без внимание чисто сръбските земи на запад от Сърбия...

По Берлинския трактат няколко чисто български окръзи бяха присъеди­нени към Сърбия. Последнята като изгуби Босна и Херцеговина, можеше да се опасява, че един ден България може да поиска назад отстъпените ней по Берлинския трактат български земи. Но още друго нещо: български се е гово­рило през XIX век в Сърбия, не само в новоприсъединените земи, но и в цяла източна и южна Сърбия, т.е. на изток от водоразделите на Колубара и Голяма Морава, на Сръбска Морава и Ибар.

Националният принцип легна в основа на българските стремежи към политическа свобода. Същият принцип е давал право на българския народ да счита новоприсъединените по Берлинския трактат окръзи към Сърбия за български. Но в Сърбия гледаха на работата инак: там осъзнаваха, че ако българските притезания на новоприсъединените окръзи бъдат признати за справедливи, то тогава на същите основания трябва да се признаят права­та на България върху по-големия дял на Сърбия, защото не само в Пиротско, Лесковачко. Нишко и Вранско се говори неправилно сръбски, т.е. говори се български или преходно сръбско-български, но тъй се говори по целия Моравски басейн, с изключение на сръбска Морава до впадането в нея на Ибар. С други думи, ако в Сърбия признаеха правата на България върху новите окръзи, то трябваше същото да признаят и върху големия дял от Сърбия (т.е. да се отрекат от политическата си независимост и от ръководеща роля в балкан­ските работи, която искаха да си запазят и след берлинския трактат). Както се вижда от казаното, отчаяната борба, която с удивителна енер­гия води Сърбия с българския елемент има по-дълбоки и скришни причини.

Сега няколко думи за характера на борбата на Сърбия с българския народ. Преди всичко в Сърбия се пазеше една тайна върху особеностите на наречията, особено на Моравското наречие. Миличевич и Карич дадоха най-повърхностни описания на говорите на това наречие. Струва ми се, че най-пълно описание на това наречие дадох аз.² Сръбските филолози нищо не при­бавиха към казаното от мене, т.е. продължаваха по-напрежната политика на скриване любопитните особености.

Едновременно със скриването особеностите на Моравското наречие. те усилено се стараеха да изгладят тези особености посредством училища, литература, канцелария, военна служба. Работата в това отношение бе тол­кова енергична, щото през тая тридесетгодишна епоха по-големия дял на днешното кралство Сърбия бе почти посърбен.

На тая вътрешна политика на Сърбия в борбата с българския народ е съответствувала не по-малко енергична външна политика. Отначало във външ ната политика на Сърбия срещу българския етнографически принцип бе про-тивопоставен историческият принцип. Сърбите преди всичко се обърнаха към българите с твърдението: "вий казвате, че новоприсъединените по Берлинския договор окръзи са били български! Ами как така - тези земи още от основаването на сръбската държава (на Немановци) са били сръбска земя и езика, който там се говори, си е чисто сръбски". Тая мярка почнаха да й применяват с особено упорство на всякъде на юг и изток и се получи удиви­телна картина; оная страна, която поне 10-20 години е влизала в държавата на Немановци, оказа се че била отдавна сръбска земя, а щом земята е сръбска, а не българска, то в нея се говори на чисто сръбско наречие. От тая гледна точка, разбира се, не може да става дума за българско население в самата Сърбия. По такъв начин в Сърбия много умно прехвърлиха сръбско-българския спор из границите на самата Сърбия и от отбранително взе се напада­телно положение спрямо българската народност. В това положение тя оста­ва и до сега когато се търси едно сближение с България на почва на призна­ването на един дял от етнически български земи като сфера на сръбско влияние. Нападателното положение на Сърбия си остава и до днешен ден, при някои изменения на тактиката: отначало българското население в Македония бе обявено за чисто сръбско, също толкова чисто сръбско, колкото населени­ето на Босна, Херцеговина, Черна гора и пр. След това сърбите посвалиха домогванията си: те обявиха, че населението в Македония е толкава българско, колкото и сръбско, т.е. средно-сръбско-българско, но ни сръбско, ни българско, а неутрално, което лесно може да стане и сръбско и българско. Най-после те се хванаха за мисълта за особна македонска народност, която и наместиха в Южна Македония. Северна Македония обявиха за чисто сръбска, а Средна Македония за етнически преходна област от сръбския език към македонския. Говори се, че най-напоследък те още повече намалили домогванията си.

* * *

И тъй, тридесетгодишната епоха от Берлинския трактат до анекси­ята на Босна и Херцеговина трябва да се признае за най-неблагоприятното време в сръбско-българските отношения. От анексията насам настъпва една нова епоха в съдбите на южното православно славянство.

Анексията преди всичко е победа на католицизма над православието, това е победа на католическото австрийско славянство над православното южно славянство. Последното се стреми към политическа свобода, първото се стреми към заробвани отначало икономическо, а подире и политическо на балканските народи. От гледна точка на изгубването на цели две православ­ни страни в полза на католицизма, които се стремеха към политическа свобода, на която те имаха пълно право, ний българите не можем да не съжаляваме задето анексията стана. Но с туй почти се свършват нашите съболезнования. От българска, от южнославянска гледна точка други моти­ви за съжаление няма, а има основание да се радваме (?) за станалото изобщо от българско-сръбска гледна точка и в частност от сръбска. Аз зная, че казаното от мен тук ще предизвика голямо удивление, а може би негодувание: Анексията е едно голямо поражение на сръбското народно дело, вредително и за българските интереси, защото сърбите като изгубят Босна и Херцеговина, всичкото си внимание ще обърнат на Македония, а на това ние не можем да се радваме. Това възражение лесно може да се предположи, обаче не е много мъчно да бъде оборено, защото опасността от подобен обрат на работите е преувеличена.

Сърбите щели да обърнат всичко внимание на Македония. Превъзходно. Аслъ това е желателно от българска гледна точка. А ще ли го направят те това? Ако го направят, от това ще бъде по-добре и за тях, и за, България и за Македония. Обръщането на всичко внимание от страна на Сърбия върху Македония е едничко условие за сближение на  България  и Сърбия.  -  Какъв абсурд, ще каже българският читател.

- Не, тук абсурд няма, но има една малка неясност. Под обръщането от страна на Сърбия всичкото й внимание към Македония, аз разбирам, че Сърбия еднаж за винаги трябва да се откаже от Босна и Херцеговина и политически и културно и да търси политическо и културно единение с Македония и България. Ако Сърбия иска да поддържа в Македония местната култура, т.е. да остави езика на населението в неприкосновеност и да способствува на развитието на населението в посока, показана през средновековната ни история, то мисията на Сърбия в Македония може да бъде само приветствувана. Но правила ли е това Сърбия досега в Македония? - Не! Тя В Македония е насаждала чужд език, както това е правила и у дома си. като е обявила непримирима борба на българските особености в езика: тя е насаж­дала и у дома си босно-херцеговинското наречие в основа на литературния език.

Не сръбско-хърватска Сърбия ни е нужна в Македония, а Сърбия - сръбско-българска; а пък Сърбия ще стане такава само тогава, когато ни даде реални доказателства, че тя еднаж за винаги се отказва от Босна и Херцеговина и от другите сърбо-хърватски земи, за да се обедини тясно икономически, политически и културно с българския народ в Македония и България. Но от сръбско-българска Сърбия ний търсим реални доказателст­ва за това нейно искрено и безповратно решение. Явява се въпрос: защо отказването на Сърбия от Босна и Херцеговина ний считаме като необходи­мо условие за едно сближение между България и Сърбия. И в право ли сме да поставяме такива, на пръв поглед непосилни за Сърбия условия?

На тоя въпрос ний ще отговорим следующето: преди всичко трябва да е вън от всяко съмнение, че българско-сръбското сближение ще е насочено против Австро-Унгария. Претенциите на Сърбия върху Босна и Херцеговина могат да послужат като повод за стълкновение със съседнята могъществе­на монархия. Реалното отказване на Сърбия от поддържане културно-политически връзки със сърбо-хърватския народ, от една страна, ще отстрани Всякакви стълкновения на сдружените славянски държави с Австро-Унгария, от друга - ще установи яки вътрешни връзки между тях. Също така сдружа­ването няма да бъде насочено и против Турция, която и България и Сърбия с всички сили ще поддържат, като се удовлетворят с обезпечаване в нея на сръбско-българския народ. Дума за разделяне сфери на влияние не може да става, защото в Македония има само един народ, когото, ако искат сърбите нека го наричат сръбски, а българите - български; самото население в Македония може да се нарича както му е драго: българско или сръбско.

Отричането на Сърбия от културно единство със сърбохърватския народ в Австрия е необходимо като гаранция, че допускането на сътрудни­чеството на Сърбия в Македония няма да измени народността на македон­ците и да приготви в бъдеще някое сливане и на една най-малка част на Македония с другите сръбско-хърватски земи. Без тая гаранция Сърбия ще посрещне в Македония най-сериозен отпор от страна на българския народ и. няма съмнение, че тая братоубийствена борба ще бъде използвана от общи­те ни врагове.

Прекъсването всякакви културни връзки на православна Сърбия с по предимство католическия сърбо-хърватски народ й се налага и от историята: никога днешна Сърбия от заселението на Балканския полуостров със славяни и до днес не е влизала в една славянска държава заедно с Босна, Херцеговина и другите сръбско-хърватски земи, а винаги е споделяла съдбите на българския народ в България и Македония, особено с последнята. Съдбите на сръбско-хърватските земи Сърбия е споделяла само през турско време. Защо днес в Сърбия искат да съединят несъединимото? Ако искат съединението с Босна и другите сръбско-хърватски земи, с които, казахме, никога Сърбия не е жи­вяла наедно, то тя трябва да се откаже от тъй наречената Стара Сърбия и от Македония. Ако ли предпочита последните, трябва да се откаже от първите.

Анексията на Босна и Херцеговина, с която се извърши подпълно обеди­нението на сръбско-хърватския народ под властта на Австро-Унгария, реши участта и на Сърбия: последнята е избавена от безнадежното положение да си троши силите върху съединяването на несъединимото и, като е останала като най-източно краище на сръбско-хърватския или северо-западно на бъл­гарския народ, има пред себе си една трудна дилема, какво да избере: българ­ският изток и юг с православна южно-славянска култура или сръбско-хърватският запад с католическа немско-маджарско-славянска култура. ³ Първият път обещава на Сърбия политическа и икономическа независимост, наци­онална култура въз основа на оная на държавата на Немановци, която дър­жава никога не е обгръщала австрийски сърбо-хърватски земи; в също Време първият път иска от Сърбия жертва на самолюбието - напущането на лите­ратурния език, въведен от В. С. Караджича, и въвежданието на степен на литературния език на едно от македонските наречия, напр. Скопското наречие, обаче с всичките му български черти и колкото такива има повече, толкова по-добре, защото по такъв начин се създава почва за общ сръбско български литературен език с най-малка обида за националното самолюбие на сърбите, които ще бъдат удовлетворени с приемането за такъв на едно старо сръбс­ко наречие, за каквото те признават скопското.

Другият път води към лишение на икономическата и политическа свобода, към единение с ония области, с които Сърбия никога не е съставяла единство, към единение с чужда за Сърбия католическа, немско-маджарска култура и към прекратяване на всякакви връзки с миналото.

Ето дилемата, пред която е поставена Сърбия от анексията на Босна и Херцеговина. Сърбия трябва да избере първото или второто. Сърбия е оная страна, която особено се нуждае от сближение и няма съмнение тя първа трябва да направи отстъпки за сближението. Сближението трябва да бъде трайно и границите му, разбира се, трябва да са съществени.

От настроението, което господствува в Сърбия, зависи сближението: ако в Сърбия реалните възгледи на действителността преобладаят над фантастичните, то незабавно трябва да започне подготвянето почва за едно реално съглашение с България. Обаче, който знае работите в Сърбия, не може освен да бъде песимист по въпроса за едно сръбско-българско сближение. Сърбия през XIX век е преживяла две епохи от мечтателно въодушевле­ние с неосъществими идеали: 1. за балкански пиемонтизъм и 2. за великосръбска държава, която да обгръща и всички сръбско-хърватски земи и половина­та от българските. Това мечтателно въодушевление за неосъществими иде­али е станало плът и кръв на сръбската интелигенция. Хора, които трезво гледат на работа има колко?... Все пак обстоятелствата най-после карат хората да се съобразяват с действителността и по тая причина можем да очакваме, че и в Сърбия ще настъпи отрезвението и там ще разберат, че независимостта на Сърбия зависи изключително от тясното единение с бъл­гарите - единение културно, което с течение на времето да приведе към образуването от двете земи един народ и по дух и култура, може с две народ­ни имена: сърби и българи: тоя сръбско-български народ на Балканския полу­остров ще, състави източната, по-голямата половина на южното славянство. И така, сближението между Сърбия и България е необходимо. То сега е най-възможно. Основните положения за сближението трябва да са: Пълното прекъсване на стремление на Сърбия към австрийските сръбско-хърватски земи; приемането на скопското наречие с всичките му българизми за литера­турен език в Сърбия; въвеждането във всички български средни училища кур­са на историята на Немановци, като западно-българска и също така литера­турата на "сръбската" редакция на старо-българския език, като средно-западно българска. Признаването неутралността на Македония, която кул­турно самичка има да се определи.

Това е едничкия път, който може да предупреди завършването на тра­гичната история на Сърбия с една ужасна политическо-икономическа катастрофа. Това ще спаси Сърбия от гибел, ще приготви едно славно бъдеще на православното южно славянство, В създанието на което Сърбия ще показва на себе си, като на равна с България участница.*

* Бел. на Ред. [на "'Българска сбирка") - Между другото, ние по никакъв начин не сме съгласни с автора относително съжденията му за бъдните отношения на Сърбия към Босна и Херцеговина.

Българска сбирка, XVI,  1909, кн. 8, с. 530-535.

¹ Кръсте Мисирков не знае или не иска да споменава нищо за "Начертанието" на Гарашанин, прието като национална сръбска доктрина през 1844 г. От него личи, че всъщност Сърбия още през първата половина на XIX в. вече мисли и действува по всички посоки тъкмо "вън от своите предели". Старателно прикривано, "Начертанието" е разк­рито от австро-унгарската дипломация още през 1883 г. и публикувано през 1906 г., така че Мисирков вероятно го е знаел - то е било цитирано години преди написването на настоящата статия. Така преценено, съдържанието на този труд звучи още по-странно. и то след като по време на следването си в Сърбия авторът е имал добрата възможност да е в течение на сръбската политика, вече направо и от Стоян Новакович, авторът на "македонистката'" теория. Виж по-подробно по въпроса в кн. ми: Националните доктрини на балканските страни. С, 2000. с. 75 и сл.

² Мисирков има предвид труда си "Значението на Моравското или ресавското наречие за съвременната и историческа етнография на Балканския полуостров" (Виж тук в начало­то - 1898 г).

³ Мисирков не взима предвид (или не мисли по това), че в "Начертанието" на Гарашанин Сърбия планира да действа и по едната, и по другата посока, като прави съответните уговорки и последователността на своите действия.

⁴ Като взима предвид явно невъзможността да се осъществят мислите на Мисирков - те са абсолютно неприемливи за Сърбия - редакцията на "Българска сбирка'' (редактор С С. Бобчев) изрично прави тази уговорка. По-късно Бобчев става пълномощен министър на България в Петербург, поддържа писмовна връзка с Мисирков, които пред него се изявява вече като убеден българин.

Основите на едно сръбско-българско сближение, 1909 г.

С изложението от почитаемия автор на  "Македония" ние не можем никак да се съгласим.

Македония понастоящем не представлява по-голямо етническо разнообразие, отколкото България до освобождението й от турско владичество. Също не е напълно твърдението, че Македония е областта "къ­дето се досягат всички балкански народи" и че там като че ли "най" вече се преплита тяхната история и се смесва тяхното население", поради което тя е ябълката на раздора помежду им".

Доколкото сме запознати с настоящето и миналото на Македония. тази централна област на Балканския полуостров представлява за нас до такава степен етническа българска земя, колкото е и България до освобож­дението си от властта на турците.

Българският национален тип в Македония е не по-малко чист, отколко­то в България. Това всички признаваха до последната руско-турска война. Теорията за чистотата на типа население по краищата на полуострова (както и твърдението за особен "босненски език") принадлежи на австрийс­кия патриот и член на австрийската горна камара, виенския славист Ватрослав Ягич, и това учение има политическа подкладка, преследваща на­учно обосноваване на австрийските политически планове относно Македония. В Македония също така не е имало място за историята на балканските народи. В Македония, както и за по-голямата част на Балканския полуост­ров до завоюването му от турците, се е водила борба главно между гърците и българите, между Византия и българското царство. Албанците са взимали малко участие в спора. На югоизточния край на своята етническа област сърбите създали кралството на Неманичите, което със самото си възниква­не представлява сръбско-българска, а впоследствие даже и преимуществено българска държава. Държавата на Неманичите в историята на българския народ има същия характер и играе същата историческа роля на обединител на западносръбските земи, както и Литовското велико княжество в истори­ята на руския народ, и ролята на българите в историята на държавата на Неманичите е равносилна с ролята на руския народ в историята на Литва, до присъединението й към Полша. Поради това борбата на Неманичите с Византия за Македония не усложнява историческата борба на балканските народи за тази област.

В Македония не се смесват народите от Балканския полуостров. Гърците и албанците заемат само южната и западната погранични посоли на Македония. Власите и турците не представляват изключение за Македония: те живеят също така и в България и Гърция (в Тесалия). Сърбите въобще не се допират до Македония, тъй като съседните с Македония части от Сърбия са населени с българи. Населението на така наречената Стара Сърбия, как­то и по-голямата част от Кралство Сърбия, наричащо себе си сърби, при­надлежи към сърбо-хърватския народ дотолкова, доколкото белорусите, на­ричащи се литовци, принадлежат към литовския народ. Сърбия на изток от водораздела между Колубара и Морава и на изток от р. Ибар, както и така наречената Стара Сърбия по етнографския си характер и по своята истори­ческа съдба могат да бъдат наречени "българска Белорусия".

Македония се явява ябълка на раздора не поради преплетената история, нито вследствие смешението там на народите от Балканския полуостров, а изключително по политически причини от скорошно произхождение. Старият спор между гърците и българите в Македония се усложнил по време на послед­ната руско-турска война, когато австрийската дипломация изнася напред сръбските интереси в Македония, тъждествени с австро-унгарските планове за Солун (Салоники). Делото на австро-унгарската дипломация скоро било поето под авторитетното покровителство на австрийското славяноведение начело с професора академик В. Ягич, създал цяла школа на австро-славянските и руски слависти. Австрийското славяноведение, използвайки като свое силно оръжие немският език и неограниченото влияние на руското славяноведение, бавно и точно налагат на европейското, руското и даже на българското обществено мнение вижданията на австрийските интереси по македонския въпрос.

Учението за чистите национални типове, разположени по краищата на Балканския полуостров, за мнимите сръбски особености И македонските наречия, за преходния характер на тези наречия, за сръбската народност в Македония, за усложняване на историческата съдба и за смешението на насе­лението в Македония, всичко това, заедно с някои други мнимо-научни и мнимо-безпристрастни виждания - е създадено или непосредствено от ново­то австрийско славяноведение и особено от главния му представител В. Ягич и неговите ученици, или под високото му покровителство; това разбира се представлява крупна услуга за политическите цели на австро-унгарската дипломация. Виж моите трудове: 1. ''Бележки по южнославянската филоло­гия и история" в "Българска сбирка" за 1910 г.; 2. "'За значението на Моравското или Ресавското наречие за съвременната и историческа етнография на Балканския полуостров" в "Български преглед" за 1898 г.; 3. "Южнославянските епически песни за крал Вълкашин във връзка с въпроса за причините за попу­лярността на крал Марко" в XVI том на "Записки на историко-филологичес-кото общество при Императорския Новорусийски университет" и отделно.

Бел[ежка на] пр[еводача]

(В книгата си Мисирков добавя в превода на стр. 187 и следната своя бележка:)²

Приведената класификация на българските говори на проф. Б. Цонев ни се струва не съвсем правилна, преди всичко към трите български замени са първичните tj и dj трябва да се добави и четвърта, сега ограничена само във Воденско-Ениджевардарските говори в Македония, но която по-рано е била по-разпространена, а може би и общобългарска. Воденско-Ениджевардарските говори заменят първичните tj и dj с йк' {jtj) и йг' (jdj) - стрейк'я, мейг'я. Явно по-старата общобългарска замяна на първичните tj и dj била замяната с jtj и jdj, при което в някои говори (източните) последното j изчезнало, като не оставило след себе си и никакви следи, в другите обратно изчезнало първото j от групата jtj и jdj (в северозападните говори). Първото j там, където не е изчезнало без следа или се е доближило към предходната гласна като неслого-образуващо i (й) (Воденско-Ениджевардарските говори) или в съзнанието на говорещия не е загубило връзка със следващите след него t и d, но поради трудното произнасяне на двете съгласни jt и jd в една сричка, j е преминало в ш: по този начин jt и jd дали шт и шд, а последното после дало жд. Шт и жд от tj и dj възникнали в българския език още преди Кирилометодиевите прево ди на светото писание и както през IX век, така и понастоящем, тази замяна била само диалектическа, източнобългарска, а не общобългарска. В македонските говори, в говорите на Западна България, в българските говори на Сърбия замяната на шт и жд или въобще отсъствува, или е проведена непоследователно. Последното очевидно свидетелствува за влияние на езика на църквата и писмеността върху народните говори в Македония. Езикът на Кирилометодиевите преводи бил явно Киречкьойския говор на IX век, който познавал шт и жд вместо tj и dj и я вместо . Източната граница на българската диалектична област, познаваща е вместо  се явява като из­точна граница на говорите, които въобще не познават шт и жд от j и dj, или които употребяват тази замяна непоследователно и едновременно с други замени. К' и г' както показват примерите с йк’ и йг’ от първичните tj и dj в македонските говори представляват от себе си местно явление и въобще не могат да бъдат обяснени с влиянието на моравското наречие. Още по-малко основателно е предположението на проф. Цонев за поява в македонските говори на е вместо  под влиянието на същото в моравския говор.

За съвършенно друг характер на македонските звуци к' и г' от една страна, и съответстващите им сръбски звуци - от друга, въпреки твърдени­ята на проф. Облак за сходство между тях (виж неговите Macedonische Studien) говори това, че братя Миладинови, когато печатат своя сборник с българс­ки песни в Загреб, и следователно които знаят едновременно с македонските говори и сръбско-хърватския език, не са намерили възможност да предават българските звуци к' и г' като ползуват съответстващи сръбски букви. Ние сме уверени в това, че характеристиката на македонските звуци к' и г' у Облак не съответствува на действителността, на основание личното поз­наване на македонските говори, в частност с говора на с. Бугариево, описан от проф. Облак: последният (говор) се явява почти наш роден говор, тъй като с. Бугариево отстои всичко на 30 версти от с. Постол.

Струва ни се, че представата за близост на македонското к' и г' със съответстващите сърбо-хърватски звуци или за тъждественост на първите с последните се оформила у Облак още преди пътуването му в Македония под влиянието на лъженаучната теория на проф. В. Ягич за преходните южносла­вянски говори. Като ученик на В. Ягич и последовател на теорията му за преходните говори. Облак приел последната при изучаване на македонските говори и при изучаването на последните се е стараел да потвърди първото: при това се е давало преимущество на любимата теория на учителя, през призмата на когото се разглеждали изучаваните акти.

бел.  пр[еводача]

¹ К. Мисирков високо оценява труда на проф. А. Иширков "България". В своя предговор той изрично бележи: Предлаганата на вниманието на руските читатели книга на професор Л. Иширков запълва съществена празнина в руската научна литература. Богатото съдър­жание на книгата, българският й автор и илюстрациите дават вярна представа за приро­дата на България и за бързите културни успехи в свободната част на българския народ. Целта на издаване на настоящия превод ще бъде достигната, ако той послужи за основа на верни заключение за България и българите", (с. VI).

Горещ български патриот обаче, К. Мисирков не удобрява един пасаж в Увода на Иширков. Независимо от голямата почит и висока оценка на световно известния български професор, последното изречение в увода на оригиналното българско издание поражда възражения у Мисирков. Там Иширков пише: "Македония, средината на Балканския полуостров, е областта, дето се досягат всички балкански народи, там се преплита най-вече тяхната история, меси се тяхното население и затова тя е ябълката на раздора помежду им" (с. 7 от оригиналното българско издание). След като предава точно всичко, казано от проф. Иширков, нашият преводач се счита задължен да напише към цитирания пасаж своя бележка, която предаваме тук. Тази бележка е написана на хубав руски език, които Мисирков е владеел свободно. Високата оценка на труда на проф. Иширков личи и от обстоятелство­то, че книгата е не само преведена, а и издадена в 6000 тираж от самия Мисирков. Или както е означено в руското издание: Одесса, издание К. Мисиркова, ул. Полтавской победи, 28. 1911. Написаното от Мисирков е толкова ясно и основно аргументирано, че няма нужда да се придружава от коментар. Колко далеч неговия автор стои от издадената само осем години по-рано своя книга "За македонцките работи"!

² Мисирков дава тук-там още някои бележки под линия (с. 8, 12, 14, 44, 75, 83, 150, 151, 167), с които обяснява някои турски думи, неизвестни за руския читател или уточнения за някои топонимни названия, специфични за българския език. Той превежда точно текстовете на Иширков за българския характер на населението в Македония, "народното съзнание за национално единство сред тях се засилило и се съхранило до наши дни" (с. 168 от руския превод на Мисирков).

Като иска да коментира превода на Мисирков, неговият скопски биограф Блаже Ристовски го "изяснява" специално в бележката за особеностите на воденско-ениджевардарския говор. Той дава под линия текстът на Мисирковата бележка (стр. 187-190), за да докаже по свой начин още веднъж, че "Мисирков не се труди да доказва българщината на Македония, както може да се помисли на пръв поглед, а напротив; да изтъкне пред руското обществено мнение с конкретни факти самостоятелността на македонския народ и маке­донския език. Мисирков според Блаже Ристовски се стараел да докаже, че има и четвърта замяна на старите tj и dj, съвсем самостоятелна, която отново доказва според него самостоятелния характер на македонския език. Това той правел, защото у него "ясно блестяла загрижената национална свест и съвест на един буден македонец" (според Ристовски в кн. му за Мисирков, 1966, с. 491). Тези обяснения са характерни за техния автор, въпреки че в текста на Мисирков няма подобна трактовка, каквато му се приписва. "Обясненията" на скопския автор е, че Мисирков схващал "оние долги разговори и преговори за поделба на Македониjа", та затова като добър македонски патриот изтъквал "единственоста на теориjата, и на народот во неговата татковина, и ако формално дури и ги подкрепува бугарските претензии". Подобни умозаключения от страна на акад. Блаже Ристовски сигурно вече не могат да очудят никого. Те са горе-долу по "правилото": "Мисирков казва "бяло", но той всъщност е искал да каже "черно"!

Бележка към кн. на А. Иширков. България, 1911 г.

- 6 -
 
КЛАНЕТАТА И ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА В МАКЕДОНИЯ ¹
 

Предадена ни бе от родения в  Македония г.  К.  М(исирков) обширна статия под посоченото по-горе заглавие. Поради невъзможността да я от­печатаме изцяло, даваме извлечения от нея. Авторът, добре осведомен за положението в многострадалната си родина, изтъква че терористичните нападения, които дават повод за масови избивания и погроми над българите от страна на турците, довеждат в действителност само до съвсем незначи телни единични жертви. Така например в Щип от бомби загиват всичко двама души и несъмнено, че и в Кочани е имало не повече жертви от покушенията.² (И следва част от текста на Мисирков, вече поместен във вестника:)

"Независимо от незначителните жертви от хвърлените бомби - казва К. М(исирков), необходимо е да се обърне внимание и на това обстоятелство, че не всички бомби, избухнали в Македония и приписвани от турското прави­телство на българските революционери, са действително хвърлени от българи. Така например съществува основателно подозрение, че бомбите, експлоадирали в Щип и довели до истински погром, са хвърлени от турците с цел да се избиват българи. Такова основателно подозрение съществува и по отноше­ние на бомбите, избухнали в Кочани.

При тези условия, питаме се какво остава да вършат македонските българи при периодически повтарящите се кланета в Македония? Изселване или прекратяване хвърлянето на бомби по пазарите? Но кой е доказал, че в Щип и в Кочани действително българи са хвърлили бомби на пазаря? Къде е гаранцията, че турците нямат намерение да доведат до масово избиване на македонски българи с цел да създадат повод за турско-българска война?

Отслабването на българския елемент в Македония взима ужасни размери. Македонската интелигенция, по-отзивчива към турския произвол и като има Възможност да печели своя къс хляб извън пределите на своята родина, на­пуска тази нещастна страна. Турците обаче очевидно се стремят не до прос­то лишаване на македонските християни от тяхната интелигенция: те во­дят борба с цялото християнско население, като поголовно го изтребват или като извършват нечувани насилия с цел да увеличат и без това силната емиграция на християните от Македония.

Отдавна незавидното и в последно време до крайност изострило се положение на нещата в Македония дава нравствено право на македонското християнско население да разчита на покровителство от страна на христи­янска Европа и на великата славянска Русия. Положението на нещата в Македония е взело характер на дълго ужасно природно бедствие и ако маке­донското въстание от 1903 г. доведе до материална помощ от страна на американци и англичани, то системното грубо изтребление в последно време на християните в Македония трябва да разчита на хуманно отношение от страна на Русия и Европа към страдащите македонски християни.

Русия е длъжна да помогне на Македония в името на хуманността, в името на човеколюбието. Тя е длъжна и може да предотврати повторени­ето на щипските и кочанските събития. При това също е необходимо нейна­та дипломация веднаж завинаги да се освободи от неправилния възглед за същността на македонското движение. Ние имаме предвид мнението за ха­рактера на македонското движение, така както бе определен преди девет години от убития в Битоля руски консул А. А. Ростковски. Въпреки че мнени­ето на покойния да е представлявало само негово лично мнение и е било формулирано отдавна, в дадения случай се налага обществено разгласяване и опровергаване от страна на тези, чиято дейност се осветлява неправилно.

Покойният А. А. Ростковски заявяваше, че четничеекото движение в Македония се стреми да постигне автономия като че ли с цел да създаде чиновнически длъжност за българската интелигенция. Като считах този въз­глед на покойния А. А. в основата си неверен, в течение на девет години аз се пазех не само да го опровергавам, но и даже да го оглася. Сега обаче, когато турските ужаси взимат нечувани размери и когато отношението на руска­та дипломация към събитията, разиграващи се в Македония, остава както и по-рано загадъчно, аз не мога да не излезна в защита на намеренията на македонската интелигенция.

Действително македонската интелигенция се стреми всячески да добие автономия в управлението на Македония начело с християнски генерал-губернатор. Автономията обаче е нужна не за да предостави на българите ред административни постове, а за да даде Възможност на македонската интелигенция да се върне в родината, вместо да се скита по чужди места и да се превръща в конкуренти за съседните народи в тяхната родина. На македонската интелигенция не са нужни административни постове в родината, а безопасно ползване от тях на местата, които има вече там за християните, а именно: места за свещеници, учители, лекари, адвокати, журналисти, т.е. места, не изискващи нито един грош от турската хазна. Тези места маке­донската интелигенция не може да ползува поради отсъствието на безопас­ност за живота на християнската интелигенция в Македония и всякаквите притеснения, причинявани й от турските власти. Турските притеснения са насочени преди всичко против християнската интелигенция в Македония.

Европейската дипломация подозира скрити егоистични намерения у хрис­тиянската интелигенция в Македония: ако обаче тя би се загрижила за обез­печаване на живота, честта и имуществото на християните по села и градове, би могла да се убеди в скромността на исканията на македонската интелигенция. Но тя е уверена, че личната и имуществена безопасност за християните не може да се обезпечи от турската администрация. От тук е ясно, че християните в Македония се нуждаят от друга, нетурска администрация, че те се нуждаят от автономия за Македония начело с християнин генерал-губернатор. Автономията на Македония е нужна на бъл­гарската интелигенция не за разкриващите се нови административни длъжности, а за личната и имуществена безопасност на цялото християнско население и преди всичко на неговите културни елементи. Без автономия е немислим прогресът и културата в Македония. Македонската интелигенция; е готова да повери себе си и своите интереси на администрация от каквато и да е друга националност, извън турската: нека тя се състои от швейцарци, белгийци, шведи, англичани, немци, унгарци, само да не е турска и да е независима от Константинопол.

Такива са желанията на македонската интелигенция. От казаното е ясно, че обвиненията на покойния А. А. Ростковски срещу македонобългарс ката интелигенция, че жертвува интересите на широките маси на българс кото население в Македония заради създаването на нови административни постове, се явява прескърбно недоразумение.³ Интересите на широките маси от населението и българската интелигенция в Македония са тождествени.⁴ И едните, и другите искат реална гаранция, поръчителството на Европа за обезпечение неприкосновеността на живота, на честта и имуществото на цялото македонско население, без разлика на вероизповедание и народност.

Като велика сила и славянска държава Русия няма право да остава равнодушна към турските зверства в Македония и към справедливите поже лания "на македонската интелигенция."

В. Одесский листок, вр.  178, 2 август 1912, апр. 2.
 

¹ Статията е поместена на руски език в "Одесский листок".

² Става дума за атентатите в Щип през есента на 1911 и в Кочани през юли 1912 г. и последвалите масови кланета над мирното българско население, оттекнали дьлбоко сред българското общество и довели до събитията от есента на 1912 г.

³ К. Мисирков познавал много добре руския консул в Битоля А. А. Ростковски. Той преподавал на децата му u често посещавал дома му. При убийството на Ростковски Мисирков бил във файтона заедно с него. За първи път обаче тук срещаме изявление на Мисирков, че не е бил съгласен с вижданията на руския дипломат, че "интелигентите подтиквали към борба и автономия, за да си осигурят постове". Това твърдение на руския дипломат отразява вижданията и на мнозина други руснаци, нерядко повлияни и от различните антибългарски пропаганди.

⁴ Прави впечатление категоричното становище на Мисирков за народностния характер на преобладаващото население в Македония - че се касае за македонобългари, че интересите на широките народни маси от населението и българската интелигенция в Македония са тъждествени. Няма и помен от мислите, развити девет години по-рано от Мисирков в книгата му "За македонцките работи".

Кланетата в Турция, 1912 г.


- 7 -
 
К.   Мисирков
 
СЪРБИТЕ  И  ДУШАНОВАТА  ИМПЕРИЯ

Защо сърбите искат Македония? Какво сръбско има в тая чисто бъл­гарска страна, която си остава такава от VI век до днешен ден, въпреки всички превратности на историческата й съдба?

Казват, че сърбите искали да възстановят Душановата империя. Това желание на сърбите дава повод да обърнем вниманието на българските чита­тели върху две различни отношения на сърбите към Душановата империя: 1. при живота на Душана и след неговата смърт, и 2. през последните 50 години.

Цар Душан¹ е една твърде интересна личност в българската история, искам да кажа в историята на българския народ и в оная сръбско-българска държава на Немановци. Официално за Византия, Унгария, Венеция, Дубровник, Източното българско царство, той е сръбски отначало крал, а сетне цар! Но фактически той е повече български, сиреч западно-български цар, отколкото сръбски крал. Поне такова е впечатлението от неговата политическа и кул­турна дейност за сръбските му съвременници-властели и особено духовенст­вото на Пекската патриаршия. Съвременниците му сърби и следующите по­коления на сръбската духовна и светска интелигенция са запазили едно явно осъждане на всичката му политическа и културна дейност, която се схваща от тях като измена на националната сръбска кауза за обединение на сръбс­ките земи, за постигане на един империалистически блен от временен характер. Всички правдини и предимства, които получи местната българо-македонска аристокрация за Душановата империя, както и пренасянето на държавния център на етнически българска територия в град Скопие, който е бил след 1018 година резиденция на византийския управител на покорена тогава цело­купна България, е увреждало наиионалното чувство на съвременните на Душана патриоти и е дало подтик след смъртта му те да се отметнат от оная създадена от Душана "сръбска" империя, в която македонските българи иг­раеха ръководяша роля.

Разпадането на държавата на Душана представлява същата оная картина, която в наши дни неотдавна се разигра на север от p.p. Сава и Дунав: всеки народ поиска да стане самостоятелен. В числото на опозицион­ните народи, които въстанаха против царското правителство на Душа новия приемник бяха: гърците, албанците и сърбите. Само владенията на Вълкашина и на други българи-феодали в Македония останаха верни на цар Уроша V и водиха борба с бунтовниците, в тяхно число и със сръбските князе, представ­лявани от княз Аазар. Пекските патриарси, като сръбски патриоти, за ко­ито беше оскърбително политическото преобладание на македонските бълга­ри и "сръбската", само по име, империя, открито взеха страната на княз Лазар Гребелянович и другите разбунтувани князе, за което Вълкашин им отговори с подчинението на всичката управлявана от него област на българ­ския охридски архиепископ. Сръбските патриоти, които обявиха Вълкашина за разрушител на сръбското царство и убийца на цар Урош, при всичко, че последния умря след смъртта на първия, и Душана обявиха за убийца на неговия баща, крал Стефан III Дечански.

След смъртта на Стефан Урош V, Пекската патриаршия свика сръбски събор от светски и духовни лица за избиране върховен управител на Сърбия и приемник на бившите сръбски крале, които управляваха до Стефана Душана. На тоя събор не бе повикан нито един от владетелите на Македония и Западна България. По такъв начин Пекското духовенство е ликвидирало несполучливата, от сръбско национално гледище, Душанова империалистичес­ка идея. На тоя събор водителя на бунтовниците, сръбски властелин, Лазар Гребелянович, бе избран за бъдещ княз на Сърбия, а не за цар, защото идеята за сръбско царство с българско политическо надмощие бе противна на учас тниците на събора, между които не е имало нито един от живите още тога­ва сподвижници, привърженици на Душановата идея.

Тъй пропадна идеята на Душана за "сръбска" империя: тъй се разпадна и вече създадената империя.

За съвременниците на Душана, особено на Пекската патриаршия, бе твърде очевидна разликата между сръбския северо-запад и българския юг-изток в държавата на Душана, като изкуствеността на връзките, които поддържаха единството на тези две тъй различни по култура страни. И те веднага след неговата смърт, почнаха бунтовете и интригите си против наследника на Душана и най-предан му болярин Вълкашин. Сърбите сами лик видираха Душановото наследство. Но това бе в XIV век.

В последната четвърт на XIX век сръбските патриоти, които не са могли да усвоят уроците от съдбата на Душановата империя, уроци за ра­зумно схващане на националните задачи, замечтаха да възстановят тая за­копана от самите сърби империя. С помощта на интриги и балкански съюзници, те завладяха по-голям дял от българска Македония. Обаче тези сръбски при­добивки от 1912 година, предизвикаха войната от 1913 година; те предизви­каха войната между сърби и българи в 1915-1918 година и ще предизвикват още безкрай много войни, ако "Душановата империя" не бъде ликвидирана [и поставена] както и в XIV век върху принципа на самоопределение на народите.²

в. Мир. XXV, бр. 5850, 8 март 1919.
 

¹ Стефан Душан заел сръбския трон първоначално като крал от 1331 г. През 1346 г. той се обявява за сръбски цар, след включването на македонската област към неговата държава, в стремеж да изгради своя империя. Привличането на български елемент не допада на сръбските първенци поради все по-растящата роля, играна от македонските българи. Изградената от Душан империя скоро е ликвидирана.

² Запознал се отблизо със сръбската история по време на следването си в Сърбия. Кръсте Мисирков се стреми да използува примерите от XIV в. при разглеждане съвремен­ните апетити на сръбското ръководство отново да завладява български земи, въпреки принципа на самоопределението на всеки народ, издигнат по това време като международ­но изискване. В статията на Мисирков няма и помен от идеите, развивани в "За македонцките работи", въпреки че тази статия е писана в трудно за България време непосредст­вено след поражението след Първата световна война. През 1919 г. той изрично пише. че около Скопие територията етнически е българска, че жителите са македонски българи, че Охридския архиепископ е българин и т.н.

Сърбите и Душановата империя,  1919 г.

- 8 -
 
К.  Мисирков
 
НАРОДНИЯТ НИ ЕПОС И МАКЕДОНИЯ

Народната поезия на южните славяни на пръв поглед не съдържа никак­ви данни по въпроса за границите между българския и сърбо-хърватския народи. Обаче подобно заключение може да бъде направено само при повърхностно изучаване на южнославянските епоси. Сърбите, които с по-голямо внимание се отнасят към изучаването на своето минало и своята народност, откол­кото българите, в народните епски песни на македонците виждат една от главните следи на културно влияние от сръбството върху македонските българи, които искат да представят на външния свят като "македонски славяни" и дори като "македонски сърби. Подобен възглед на сръбските уче­ни показва, че народният епос на южните славяни от тях се разглежда и се превежда един от главните аргументи при решаване на етнографически спорни въпроси. Възгледът на сръбските учени относително етнографическата важ­ност на епоса на южните славяни напълно споделям и аз, обаче заключенията, които правя въз основа на сравнителното изучаване на южнославянските епоси говори не в полза на сръбско влияние в Македония, но обратно за пре­минаване на българския епос от Македония през Дубровник в сръбските земи. По тоя въпрос аз по-подробно изложих своите възгледи в съчинението си "Южно-славянски сказания о женитбе короля Вълкашина" Одеса, 1909 и в "Бележки по южно-славянската филология и история" в "Българска сбирка" за  1910 г.

Против сръбско влияние върху македонския български епос говори пълна­та противоположност на българския и сръбския епос в отношението им към личността на Вълкашина и Крали Марко и в характеристиката на отноше­нията между тях. Българското влияние върху сръбския епос е очевидно по много признаци: 1. българските песни за Вълкашина, Марка и други епически герои са по-кратки и по-близо се държат до действителността при описването подвизите на героите; 2. далматинските сърбо-хърватски песни по крат­кост и по съдържание са по-близки до българските, отколкото до сръбските епически песни от Херцеговина, Ново-пазарския санджак и другите сръбски земи; 3. името "бугарщици" 4 "български песни" за особен род песни от дълъг стихотворен размер и пеяни с особен, отличен от сръбския, тъжовен мотив, се явява в XVI век в Далмация; 4. Крали Марко като историческа личност, като "цар, крал, деспот на България", в средновековните западноевропейски известия, който не е взел участие в Косовския бой (1389) е могъл първоначал­но да бъде популярен само между българите, които първи в своите народни песни са почнали да възпяват неговите подвизи; 5. Крали Марко в българския епос нагледно и изрично изпъква като български национален герой, когато в сръбските песни за него ние срещаме възхищение на певеца от неговите подвизи, които обаче са по-безсмислени (срв. сръбските и българските варианти на песента Крали Марко и Филип Маджарин, Byk И, + 59; Сбм II, 108-110). но слабо или съвършено не забелязват чувства на сръбския певец към Марка като сръбски национален герой. В най-тежко време за Марко се застъпват "мерни българи", Марко е нареден с български калпак, и една далматинска песен, напечатана в една от първите книги на ^иСръбско-далматински Магазин", издавано в Задар, Марко се нарича народен герои на България. Ако към това прибавим, че Марко у сърбите е известен само с титула "Кральевич", а у българите "Крали", т.е. крал, които съответствува на действителния титул, който Марко е наследил от баща си и е носил след смъртта му, а може би и при живота му в качеството на наследник на кралското достойн­ство на Вълкашин, то ще бъде ясно, че Крали-Марковските песни в Македония са от български произход и говорят за българско влияние върху сърбите, а не обратното.

Общите герои на сръбските и българските народни песни са политичес­ки дейци от Западна България, което се признава не само от албанските и западноевропейските хроники, но и от сръбските, като напр. Троношкият летопис, в който като говори за Вълкашина, на три места нарича неговата област България и Македония, а противниците му начело с княз Лазар Гребелянович "расийстки" "сребстки" князе. За войската на Вълкашина, с която той е водил борба с "расийстките" князе и с турците при Марица, където и погина, същият летопис казва, че е била събрана от "България, Македония и Албания" ("Гласник друштва Српске словесности", V, стр. 70-78).

Ако Вълкашин е бил български крал, то става съвършено ясно, защо българските песни не само не знаят за злодеянията на Вълкашина, които му приписва сръбския епос, но и характеризират го като идеална личност, ко­ято е могла да послужи на Крали Марко като образец, достоен за подражание. В това отношение са особено за отбелязване двете прилепски песни: "Марко грабит Ангелина" и "Вълкашин и Марко" (Сбм, II, 116-121).

От гореказаното следва, че българският епос, съгласно с летописните данни, говори за българско национално самосъзнание на македонците в XIV в, и следните векове до наши дни.

Сп.  "Развитие", II, кн. 2 и 3, февруари-март 1919, стр. 80.

¹ В няколко свои работи Мисирков подчертава, че и в областта на епоса данните говорят, че българското национално самосъзнание съществува още от XIV век "и следните векове до наши дни". Така и епосът, заедно с другите области на народните прояви гово­рят за българската принадлежност на македонското славянско население.

Народният ни епос и Македония, 1919 г.

- 9 -
 
К.  Мисирков
 
КРАЛИ  МАРКО
 

"Един е Крали Марко. Злобни хора какво и не искат да злосторят с него" - се провиква Белградския вестник "Нов лист", който се сърди и задето сръбския писател Бранислав Нушич в една своя трагична комедия изкарва Крали Марка като бъбрив банатчанец и ... задето българите го смятали за свой човек и като непоколебим привърженик на Стамболийсковия авантю­ристичен режим и че се хвалели с него, пускали из Македония неговия портрет, приготвяли дори особени цигари "екстра" с оригиналния подпис на Крали Марка. Но, утешава се в заключение сръбският лист: "Според народното предание, ако Марко наистина се пробуди, тогава той ще има право да разчисти сметките си с българите и тогава ще плати дълга на г. Бранислав Нушич."

Напълно разбирам и споделям тревогите на сърбите в свръзка с името на Крали Марка. Те има за какво да се тревожат. Още през живота си Крали Марко е имал смелостта съвършенно да игнорира своите сръбски съвремен­ници и да царува цели двадесет и три години като македонски български крал. Той не е имал силата на баща си, крал Вълкашин, да държи под своя власт бунтовните сръбски земи, които баща му постоянно държал под страх на военно нашествие, но след смъртта на Вълкашина и при постоянната турска опасност безсмислено е било да се държат под една и съща върховна власт две съвършенно различни по култура страни: силно посърбената моравска земя на княз Лазар и неговите привърженици и българска по народност и култура Македония.

Тази разлика между двете земи отдавна съзнавали и Крали Марко и баща му крал Вълкашин от една страна, и техните духовни и светски противници: сръбското духовенство от Печката патриаршия начело с пат­риарха и сръбското дворянство начело с княз Лазар Гребелянов, от друга.

Само цар Душан и крал Вълкашин са могли да държат под своя върховна власт и сърби, и българи, опирайки се главно на последните срещу първите. Но умре Душан, а след него и крал Вълкашин, и сърбите се отцепиха от държавата унаследявана от Крали Марко от баща си. Бунтовниците по покана на Пекския патриарх се събраха за избиране нов върховен глава на държавата след смъртта на крал Вълкашин и цар Урош Петий.

На това избирателно събрание Крали Марко не е бил поканен и не се явил и от тогава Македония и Моравска Сърбия винаги са били на противо­положни страни, като Крали Марко иели двадесет и три години е бил с българите в Македония и против сърбите.

Такъв е бил Крали Марко.

"Един е той, а злобни хора какво ли не искат да злосторят с него."

Но сърбите са в тревога от Крали Марко. Сърбите искат да направят от него възпитател на сръбски патриотизъм между поробеното македонско население, но Крали Марко е лош възпитател, особено на сръбски патриотизъм. Той не е сръбски жандарм, нито сръбски дедектив, той никога не е бил сръб­ски културтрегер в Македония, а самостоятелен местен македонско-български владетел, сърцето на когото в унисон е тупало с онова на неговия любим управляван и защитаван народ, за което македонският български народ го е издигнал до степента на велик син на Македония, а след това му е създал широка популярност всред всички балкански народи, като го наложил даже и на винаги враждебния нему и на баща му сръбски народ.

Крали Марко отдели своята Македония от Сърбия, като неговия народ подчини сръбския народен дух под неговата власт, след смъртта на македон­ския герой.

"Брачо срби!"

Помнете, че и нас, македонците интересува вашата, пък и нашата история, но ний като учим българския език и история, никога няма да се откажем от правото си да разбираме нещата и явленията в действителния им вид, а не тъй, както на вас ви е приятно.

Крали Марко е син и гордост на Македония и един от трите македонс­ки завоеватели, които името на своята страна разнесоха далеч зад нейните предели:

1. Александър Македонски разнесе славата на Македония до средните азиатски реки Аму-Дария, Сир-Дария, както и до Индия и Индийския океан.

2.  Св. св. Кирил и Методий разнесоха македонското слово и писмо между всички славянски народи и

3.  Крали Марко подчини под своята власт и оная на македонската муза всички народни певци и народи на Балканския полуостров. В това число и самите вас, потомци на неговите заклети врагове.

И ако Крали Марко се пробуди, в което ний македонските българи, вяр­ваме не по-малко от вас, тогава той ще има право да разчисти сметките си. но не с българите, а с вас, поробителите на неговата любима Македония.

в.  "Илинден", III, бр.  12, 25 март 1923.
 

¹ След като в предишната си статия "Народният ни епос и Македония'' Мисирков заключава, че този епос говори за българско национално самосъзнание още от XIV век и до наши дни, сега в статията си "Крали Марко" той отново подчертава самосъзнанието си. като пише "ний, македонските българи".

Крали Марко, 1923 г.

- 10 -
 
СЪРБИТЕ   И   ИЛИНДЕНСКАТА   20 ГОДИШНИНА

По случай 20-годишнината на Илинденското въстание сърбите прежи­вяха доста неприятни минути, което е нещо напълно естествено пред вид начина, по който те се настаниха в Македония.

Балканският "Пиемонт", както сърбите напразно наричат Сърбия, много добре знае, че измамнически и насилствено се настани в Македония, една страна, която от дън душа ненавижда и презира Сърбия, поробена сега от сърбите, Македония има своя славна далечна и близка история, своя наци­онална култура, своя интелигенция и вътре в Македония и вън от нея, която интелигенция ще се бори с всички позволени и непозволени средства с новите поробители на нейното мило, хубаво и славно отечество.

Сърбите знаят това и това силно ги тревожи. Те не знаят с какви думи да излеят своята жлъч срещу македонската интелигенция и будителите на македонския народен дух, били те вътре в сръбска Македония или вън от нея. Те не знаят с какви думи да нарекат ония съседни на Сърбия държави, които не искат да станат сръбски жандарм и да преследват и избиват македонска­та интелигенция, както това правят самите сърби. Малко това. В съседна със Сърбия България македонците и македонската интелигенция не само се ползуват с пълна лична свобода, със свобода на словото, на събранията, на самоопределение, но и с уважение на тяхното легендарно себеотрицание в полза на поробената си разпокъсана родина. Това тревожи извънредно сърбите, и те наместо да се позамислят върху своето изкуствено и ненадежно положение, се предават на обичайните си лъжи, клевети и угрози, които за никого, освен ограничените сръбски шовинисти, нямат абсолютно никаква цена.

Доколко сръбското общество и сръбския печат си остават по старому наивни и злобни, щом става дума за Македония, македонско национално съз­нание и македонско минало, може да се съди по отзивите на сръбския печат за празнуването в София 20-годишнината на Илинденското въстание.

Както и трябваше да се очаква, сърбите по този случаи изказаха своите симпатии към турската империя, срещу която беше повдигнато маке­донското Илинденско въстание, поставиха си същата Турция за пример, дос­тоен за подражание от сърбите и за идеал, още недостигнат от тех, упрек­наха се задето до сега още не са се вмъкнали в България, която след 9 юни била гостоприемна спрямо македонците, които вършели своята "освободи­телна мисия". Разбира се, сърбите с насмешка говорят за македонската освободителна мисия в Македония, защото истински освободители в Македония могат да бъдат и са само сърбите и никой друг. Само те, сърбите, които излязоха ненадминати и от самата Абдул Хамидовска Турция, с право могат да се наричат истински освободители, защото: 1. освободиха Македония от самото и историческо име и я прекръстиха с изкуственото ново име Южна Сърбия; 2. освободиха македонското население от правото да се нарича македонци; 3. освободиха го от народни училища и църкви; 4. освободиха го от земите му, които ги раздават на чужденци-мухаджири; 5. освободиха от почитане към заслужили отечественици-македонци на полето на родната култура и история, като го насилват да почита чужди на Македония писа­тели и исторически дейци за свои.

Разбира се, сравнена със сръбската ''освободителна мисия" в Македония, освободителната мисия, която върши днес македонската интелигенция, зас­лужава от сръбско гледище презрително и високомерно отношение.

Но гордите сърби и с това не се задоволяват. Те не могат своите лъжи и клевети да не направят дори отвратителни. Но техните съобщения, на 2.VIII. т.г. по случай 30-годишнината на Илинденското въстание, "Въоръжени башибозуци дефилирали са през града" - София. Разбира се тези башибозуци не са македонци, защото няма такива, а има само "истински сърби", които само по заблуда са "македонствуващи". Тези заблудени "македонствуващи", пак по "заблуда", празнували своята 20-годишна борба за "свобода и незави­симост на Македония", а всъщност "манифестирали своята гореща воля за дерение на нещастното македонско население".

Разбира се само сърбите при Кара Георги Петрович и Милош Обренович можаха да водят освободителна война и то само десетгодишна. От де на къде македонците са могли да водят своята освободителна война срещу тур­ците и то цели 20 години. Сърбите имат свои герои в тази борба. От де на къде и македонците да имат свои македонски национални герои? Кара Георги и Милош Обренович са национални герои - защото са сърби, а Гоце Делчев и Даме Груев - са само комити, башибозуци и главорези само за това, че не са сърби, а македонци. Турците, срещу които се бориха Кара Георги и Милош Обренович, бяха истински турци, които сърбите ненавиждаха и ненавиждат; а турците, срещу които водиха борба Даме Груев и Гоце Делчев и всички илинденци и цяла Македония през цели двадесет години, бяха приятели на сърбите, както и сърбите бяха техни приятели. Едните си приличат на другите, ето защо Гоце Делчев, Даме Груев, Илинденци и всички македонци, щом не са сърби, са разбойници и нарушители на мира на Балканския полуостров.

Това е логиката и такива са чувствата на сръбския народ, в свръзка с празнуването на 20-годишнината на "Илинден" в София от македонската емиграция там. Поне това може да се заключи за сърбите по отзива за станалото в София на 2.VIII. т.г., напечатано в белградския вестник "Нови лист" от трети същия месец.

И тази сръбска логика, в тия сръбски чувства има нещо ненормално, което свидетелствува за неблагополучието на сръбския държавен и народен организъм.

Сърбите виждат слабостта на своето временно величие, на своята великосръбска държава и затова се намират в положение на вечен страх. От кого? Разбира се от Македония.

Този страх те чувствуват постоянно вътре в своята държава, особено във вечно чуждата им Македония. Страхуват се и от македонците, живущи в странство, и в частност в България. И защо ни се боят? Защото в стран­ство има не само въображаеми македонци-башибозуци, които "дерат кожа­та на македонското население", а има прокудена македонска интелигенция: свещеници, учители, журналисти, професори, доктори, адвокати, хора от всич­ки професии, които милеят за своята поробена родина и няма да позволят на Сърбия да фалшифицира близката и далечна история и етнография на Македония и ще намери начин да осуети сръбските плитки планове за денационализация на македонското население. Ето тая интелигенция не дава на Сърбия спокойно да спи и всяка патриотична демонстрация на тая интели­генция е един дълбок нож в гърдите на денационализаторите.

И кой е крив? - Разбира се българското правителство на Цанкова. -Защо? - Защото не искало да направи от македонците добри сръбски граждани, които да заменят своите светии: Св. св Кирил и Методий и св. Климент със св. Сава сръбски и Гоце Делчев, Даме Груев, Илинденци и 20-годишната маке­донска борба за независима Македония с Кара Георги, Милош Обренович и сръбското въстание срещу турците за независима Сърбия.

Наместо сърбите да търсят виновниците за своите вечни тревоги вън от Сърбия, не биха ли направили no-добре да бъдат по-обективни към своята македонска политика и в зачитането на националните права на своите несръбски поданици в Македония да намерят спокойствието на своята съвест и трайността на своята държава, която в тоя момент е също толкова ста­билна колкото и Абдул-Хамидова Турция през време на Илинденското въста­ние преди 20 години.

в.  "Илинден", III, бр. 23, 20 август 1923.
 

¹ Противно на някои ранни свои писания, сега Мисирков изрично подчертава, че в България македонците и македонската интелигенция се ползуват с пълна лична свобода, със свобода на словото, на събранията, на самоопределение и уважение.

Македонските ромъни в гръцка Македония се подлагат, наред с остана­лото обезправено македонско население, на едно жестоко и безчовечно преследване, за да се очисти място за гръцките преселници от Мала Азия. Със същата цел гърците преследват в Македония: мохамедани - турци и помаци, българи, албанци. Крайната цел на гърците е - чрез настаняване на гръцки елемент в Македония и Тракия да се подготви почва за възстановява­нето на средновековната византийска империя.

Което гърците правят в гръцка Македония, сърбите го правят в сръб­ска Македония. И докато ромъните, не свързани с гърците с формален съ­юзен договор, протестират чрез македоно-ромънската студентска органи­зация в Букурещ против гръцките зверства над македонските ромъни, сръб­ските зверства над македонците в Македония остават без протест от стра­на на македоно-ромънската емиграция.

Чрез своята асимилаторска политика в Македония сърбите от своя страна искат да подготвят почва за сръбска хегемония на Балканския полуостров, подобно на оная през средните векове в царуването на Стефан Душана.

Ако би била Македония присъединена към България, последната щеше да се увеличи до размерите на българското средновековно царство на Симеона и Иван Асеня II.

И така, чрез Македония, и само чрез нея, води пътят към средновеков­ните съперничества между гърци, българи и сърби за първенство и хегемония на Балканите. И това съперничество се върши за сметка на европейския мир и спокойствие на Европа. Европейските велики държави се забавляват като малки деца, покровителстувайки едни на една, други на друга, трети на тре­та от съперничествуващите за първенство и хегемония балкански държави и с това вечно подклаждат балканския огън, от които от време на време избухват европейските и дори световни пожари.

Европейците, при всичката си висока култура, едвам почват да забелязват, че спасението на европейския мир не е в покровителстуване на балканските съперничества и борби за хегемония на Балканите, не е също и в балканското равновесие чрез поделба на Македония за сметка на свободата на последната, а - в създаването на Балканския полуостров от Македония една неутрална, гарантирана от великите европейски сили независима държава-буфер, която еднаж завинаги ще турне край на балканските съперни­чества за преобладаване и хегемония, да ликвидира еднаж за винаги с насили­ята на новите поробители над старото туземно население и ще внесе успоко­ение в Македония, в целия Балкански полуостров и в Европа.

Англичаните, както винаги в други случаи, и тоя път първи съзнаха в лицето на генерал Томсон необходимостта да се ликвидира със сегашното положение в Македония чрез създаването на автономна иди независима ма­кедонска държава.

Питаме кой губи и кой печели от създаването на независима македонс­ка държава? Отговорът е много ясен и категоричен:

Губят териториално: Сърбия, Гърция и България, от които ще се отне­мат македонските делове. Haü-много губят, и морално губят разбира се пър­вите и вторите.

Затова пък печелят: всички македонци - туземци, без различие на вяра и народност, и в частност ония от тях, едноплеменните държави, на които немат граници с Македония, каквито са мохамеданите и ромъните и ония - едноплеменните държави на които са погранични с Македония, но са безсилни да помогнат на своите сънародници-страдалци, каквито са българите и албаницте-македонци. А кой ше спори, че българите, мохамеданите, ромъните и албанците представляват болшинството от туземното население в Македония? ¹

От създаването на независима Македония ще спечели мирът и съглашението на Балканите, а също европейският и световният мир. Щом е така, струва ли македоно-ромънската, македоно-турската, македоно-българската и македоно-албанската емиграция да прави отделни протести, едни - против сръбските, други - против гръцките насилия, когато трябва цялата маке­донска емиграция в София, Букурещ и Цариград да обединят своите протес­ти и ги насочат против всички насилници и в защита на правата на всички македонци, без разлика на народност и вера.

Само чрез обединението на всички македонци вътре в трите Македонии и чрез онова на всичката македонска емиграция в четирите съседни балкан­ски столици и в Америка с една обща програма за създаването от Македония една балканска Швейцария, дето всяка община да се ползува със свобода на национално и верско самоопределение, ще се дойде до краят на балканското, общоевропейското съперничество за хегемония на Балканите. Само в незави­сима Македония е изходът от днешното робство на Македония и гаранци­ята за умиротворяването на Близкия изток, а чрез това и на цяла Европа.

в.  "Пирин", I, бр. 8, 2 декември 1923.
 

¹ Тук Мисирков ясно сочи кое е "туземното население на Македония" - това са българи, мохамедани, ромънци (власи) и албанци. Те представляват болшинството от местното население. Към тях в многобройни свои разработки по-късно Мисирков добавя и гърците, които населяват крайни южни райони на Македония. Независима Македония, или както по-късно пише той - Швейцария на Балканите - трябва да обхваща тези народности, които да се ползуват с всички права на свободата.

Изходът, 1923 г.


 - 12 -

Извинявам се пред читателите на в. "Пирин", че спирам тяхното вни­мание твърде често върху сърбите и техните планове и дела в Македония.

Това е напълно естествено и необходимо, защото сърбите заграбиха и погребаха най-голям дял от нашата хубава родина - и второ, защото те са най-вероломните и жестоките от всички наследници на турската власт в Македония. Сърбите не само искат да убият в нас нашето съзнание и да ни натрапят да забравим всички наши заслужили дейци на нашето далечно и близко минало и да ги заместят със сърби: св. св. Кирил и Методи, св.св. Климент и Наум със "свети" Сава; Гоце Делчев и Даме Груев с Кара Георги и Добрица Маткович.

И за да постигнат своята цел, сърбите си позволяват всичко, което никога гърците не са си позволявали: те ни отнеха нашите черкви и училища, те организираха сръбски чети за тероризиране на македонското население, те ни отнеха правото да се наричаме българи, дори македонци, те ни нат­рапват свои училища със своя наука, също толкова фалшива и йезуитска, колкото е била фалшива и йезуитска личността, учението и дейността на "свети" Сава.

Ние не можем да не се интересуваме и да не изучаваме сърбите:

Ако нашето минало не може да не ни интересува, защото в него е извоpa на поука и примери достойни за подражание в нашата дейност по осво­бождението и обединението на поробената ни родина. - изучаването на Сърбия и сърбите ще ни запознае с качествата на нашия вековечен враг и с методи­те на неговите действия, както и с всичката несъстоятелност на неговата идеология и илюзорностите на неговите мечти за дълговечно господство над нас и нашата родина.

За Македония сърбите сега са онова, което бяха турците преди балкан­ските войни. Основната част от македонския въпрос днес е свалянето на сръбското робство. И само след това ще можем да говорим за създаването от Македония балканска Швейцария, държава-буфер, която в границите от 1903 година ще тури край на балканските съперничества за хегемония.¹

За да постигнат своята цел, да заседнат в Македония, по възможност завинаги, сърбите освен дето ни забраняват да се наричаме българи или македонци, казват ни, че нашето национално съзнание било затъмнено от турското робство и през последното ний сме забравили, че сме сърби и по погрешка почнали сме да се наричаме българи.

Питаме сърбите защо босненците, херцеговинците, сърбите от Сърбия, които всички са били под турско робство, не са сбъркали националното си име и не са почнали да се наричат българи и защо, обратно, българите в България не са станали сърби, щом това тъй лесно е могло да стане. Или сърбите ще повторят изтърканата фраза, че българите били по-малко войн­ствени от сърбите, та затова турците забранявали сръбското име и го измествали с българското име? Но при все това, сръбското име се е запазило там, дето има сърби, а е изчезнало там, дето то не е било народно.

Втората капитална лъжа на сръбската наука, журналистика и школа е, че Македония била страна без обозначено национално съзнание и като неоду­шевен предмет е минавала от едни ръце в други и затова била владение ту на византийци, ту на българи, ту на сърби.

И тук сърбите дълбоко се мамят, а още повече измамват ония, които не разбират от история и национална психология. Тая сръбска лъжа и клеве­та трябва да бъде изобличена, за да бъде обезвредена отровата, която сръб­ските училища, наука и журналистика искат да пръскат в Македония.

Македония и македонците никога не са били бездушен предмет и никога не са се лесно помирявали с политическите промени на Балканския полуостров. Македонците през цялото си 1500-годишното си историческо съществуване от идването на славяните в Македония са били най-активните привържени­ци на принципа за свободно национално самоопределение и за политически свободен живот.

30-годишната епическа борба с турците и техните наследници, която до днес издържа Македония, е най-яркото опровержение на сръбската теория, че Македония и македонците са мъртви вещи. Сърбите, ако не виждат, би трябвало да се вгледят по-внимателно и безпристрастно и да се убедят, че както против турците по-рано, против тях - сърбите - сега стоят македонците.

Напразно сърбите приписват на българите извръщането на историята. В това отношение българската наука не заслужава никакъв укор. Обратно, ний македонците с право можем да негодуваме за неподвижността на бъл­гарската историческа наука, която предоставя на самите македонци да се разправят и да се защитават срещу сръбските лъжи и клевети, с които днес сръбските училища тровят невинните душички на Самуила. Стреза, Крали Марка и други.

30-годишната героическа борба на македонците срещу турци, сърби и гърци не е нищо случайно и изключително в историята на Македония. През цялото царуване на Крали Марко, преди турското завоюване на Македония, последната можа да отблъсне всяко сближение със сърбите и да живее отдел­но от тях.

Македонските българи дадоха на Стефан Душан нужната подкрепа да свали от престола баща си Урош III, който се е опирал на сръбското болярство. Победата на Душана над баща му е победа на Македония над Сърбия.

Стефан Урош III бе свален и Стефан Душан бе възкачен на престола от македонските боляри, които носят най-високи титли и заемат най-видни места в съвета на Душана.

Последният приема титлата цар, която носили всички владетели на Македония: Иван Асен II, Калоян, Самуил, Симеон, Борис I, а също и визан­тийските царе.

Македония не е пасивно влезла в състава на държавата на Неманичите, а тя се е наложила, като е направила политически преврат в Сърбия в 1331 година и като от тогава е наложила на сърбите култура, политически схващания, патриаршеството и царската титла на Душана. Скопие, което е столица на целокупна България през византийско време, става място на приемането от Душана на царската титла. Всичко това показва, че Македония при Душана и при неговия син не е била пасивно завладяна от сърбите, а тя сама активно е подчинила под своето културно надмощие цялата държава на последните Неманичевци преди турското завладяване на Балканския полуостров.

Да говорим ли за георическата борба на македонците против Византия под водителството на цар Самуила? И тук сърбите също нямат пръст, а борбата си остава и по инициатива, и по проявена енергия, и по целите, които си е поставила чисто македонска борба.

Същото може да се каже за въстанията срещу Византия през 1042, 1070 години.

Не позволява мястото на една вестникарска статия да се проследи цялата история на Македония и да се види, че Македония винаги в своя живот се е ръководила с импулси за живот, от своя инициатива, преследвала съзнателно цели и затова никога не е била вещ, с която произволно да са се разполагали чужденците, както искат да ни внушат сьрбите чрез своята наука, публицистика и чрез своите училища.

Обективната истина, която винаги е на страната на македонците, е най-доброто противоядие срещу ония лъжи, с които сърбите искат да отро­вят здравото съзнание на македонеца.

в.  "Пирин", I, бр.  15, 20 януари 1924.
 

¹ Въпросът за Балканска Швейцария Мисирков засяга и на други места. Това за него е политическото разрешение населението в Македония да постигне свободата. Така живу­щите там българи, а и власи, албанци, мохамедани и на юг - гърци, ще могат да сложат край на балканските съперничества за хегемония.

² Когато включва настоящата статия в своите "Одбрани страници" на Мисирков. Блаже Риетовски на няколко места, където се говори за българи и македонци, "допуска", че думата "българи" представлява "интервенция" на редакцията или компромис на автора, с цел да каже "много по-важни истини за самостоятелната история и култура на Македония'". Това напомня знаменитото "нема докази, али твърдам"!

Противоядие,  1924 г.


- 13 -
 
К.   Мисирков
 
СВ.  САВА -  СРЪБСКА СЛАВА
(По случай празника му на 25 януари)

На 25 януари сърбите празнуваха денят на своя национален светец, тво­рецът на сръбския национален шовинизъм, на независимата сръбска църква и вдъхновител и ръководител на велико-сръбската идея през царуването на първите петима владетели от династията на Неманя. Понеже сърбите нат-рапиха празнуването на свети Сава и на поробеното от тях македонско население, на което е забранено празнуването на общобългарския празник св.св. Кирил и Методи и годишнината на Илинденското въстание, не е зле ний, македонците, да обърнем по-сериозно внимание върху личността и дейнос­тта на тоя сръбски "светец" и гордост на сръбското племе. Сърбите са заинтересовани в техните училища в Македония да не бъде открито истин­ското лице на тоя сръбски "просветител". Затова пък дълг се налага на македонците, които от македонско и напълно обективно гледище са се заин­тересували от личността и дейността на Сава, да изнесат пред своите сънародници вътре и вън от Македония и пред външния свят всичко по-забележително от живота и дейността на "Св. Сава - сръбска слава".

Сава е калугерско име на сръбския светец. Светското му име е било Растко и бил най-малкия от трите сина на сръбския велик жупан Стефан Неманя, родоначалник на сръбската средновековна династия, известен под същото име.

Растко още малък, без знанието на родителите си, тръгнал заедно със светогорски калугери за Света Гора и тук бил намерен от изпратените от баща му хора да го търсят, покалугерен с името Сава.

В Света Гора се запознал с обширната гръцка и българска култура, която за него, човек от една дива и малокултурна страна, е било цяло откровение. В същото време Сава тук се е запознал с всички средства и прийоми на византийската вътрешна и външна политика, която се е ръково­дела от йезуитския принцип "Целта оправдава средствата", а също с голя­мата услужливост на гръцката църква спрямо целите и прийомите на визан­тийското управление. Не е могъл Сава да не забележи и голямата омраза, която българите в Македония хранели спрямо всичко византийско.

Сава се е указал достоен ученик на византийските си учители. Византизмът бил усвоен от Сава до най-дълбоки тънкости, усъвършенстван и получил най-широко и най-разнообразно приложение през целия живот на Сава. Последният като син на Стефан Неманя, брат на Вълкашин и Стефан Първовенчани и чичо на синовете на последния: Радослав, Владислав и Урош I, е бил и техен главен съветник и сътрудник и чрез това е обединил тяхната дейност, като й дал една обща насока и я освободил от всякакви морални скруполи.

Една подобна характеристика за живота на Сава би трябвало да ни накара да се спрем върху политическия живот на Сърбия при първите пети­ма владетели от династията на Неманя, при които Сава е живял и действувал. Понеже размерите на една вестникарска статия не позволяват да направим това, ще бъдем по-кратки.

Сава без съмнение е взел участие в породняването на рода Неманя с византийския царски род, като втория син на последния, Стефан, бил оженен за византийска принцеса (а първия - Вълкашин, е бил женен за маджарска принцеса), поради което и престолът бил даден на византийски зет.

Сава съветвал баща си да купи място в Света Гора и да построи Хилендарския манастир и последните си години да се откаже от престола и да се предаде на монашески живот.

И ето сега настъпва първото чудо: два деня след смъртта на баща му, Сава отива да го обиколи и пръв забелязва, че от телото на баща му "тече миро". Тази новина той разпръснал между другите калугери и по такъв начин създал на баща си ореол за светост и Стефан Неманя, в калугерството - Симеон, станал "мироточец". Това последното е било необходимо по държав ни съображения: Стефан Неманя през всичката си политическа кариера е бил крайно вероломен и спрямо византийците, и спрямо родните си братя. За да бъде трайна неговата държава, Сава, като представител на църквата взе­ма Неманя под свое покровителство и свършва с провъзгласяването му за "мироточец". Като такъв последния става светец пръв владетел от основаната от него династия и пръв светец. От тогава влиза в мода, заведена от Сава, всеки владетел от тази династия да бъде провъзгласяван за светец, какъвто и да е бил той през живота си. Затова всички крале от тая династия, освен Стефан Душан, са били обявени от сръбската църква за светци.

Наследникът на Стефан Неманя, Стефан Първовенчани, човек и владе­тел също така коварен и вероломен като първия, също бил провъзгласен за светец от брата си Сава. Обаче за да се оправдае това и да се покаже набожността на Стефан Първовенчани, който умрял без да успее да се покалугери, свети Сава го възкресил от мъртвите и тогава възкръсналия приема монашески чин (се покалугерява) и умира като калугер. Ясно е, че след такъв подвиг на възкръсналия и след това второ чудо на Сава, Стефан Първовенчани получава законно право да бъде сръбски светец... по държавни­чески съображения.

Да успокоя сърбите: за двете сръбски чудеса на сръбския "светец" Сава: мироточеството на св. Симеона и възкресението и покалугеряването на Стефан Първовенчани в такъв вид, както ги разправих no-горе, аз съм слу­шал от своя учител по сръбска история в Белградското педагогическо учили­ще г. Живко Попович през 1894 година, и следователно не съм го измислил. Hо аз ги помня добре и никога не ще ги забравя, защото и те най-добре показват какъв е сърбинът. Нито Сава, нито баща му Неманя, нито брат му Стефан Първовенчани, нито всички други сръбски крале-светци не са българи и не са от Македония. И затова ний македонците, не можем да се гордеем с техни те дела. Ние можем и желаем само да познаваме какъв е сърбинът и каква сръбската история.

Сърбите ние трябва да изучаваме, защото не едно историческо бедст­вие в историята на Македония се обяснява с появата на сърбите на истори­ческата сцена.

Ако сегашната разпокъсаност и робство на Македония се обясняват със сръбското коварство и безкрупулност, със "светосавщината" в сръбския народен и политически живот, това не е за първи път в историята.

В началото на XII век, когато Македония е възстанала против визан­тийците под владетелството на Добромир Стрез и последния е бил наклонен да присъедини Македония към България, сърбите се изпречват на пътя на това обединение и с помощта на Сава Стрез бива уговорен от сръбския крал Стефан Първовенчани да стане независим владетел, като сърбите му обеща-ват своето съдействие да завладее той половината от България (очевидно западните български земи, включително Македония).

Но ето че Стрез разбира хитростта на сръбската политика и тръгва с войските си срещу сърбите. И тук се представя случай за нови чудеса на св. Сава, каквито той е извършил и спрямо латинските кръстоносци на Цариградския император Хенрих и спрямо епирския деспот Михаил.

За тези сръбски чудеса на св. Сава, професор А. Погодин в неговата "История Сербии", на стр. 45 разправя: "Латинският император Хенрих е дошел в Ниш. Какво в същност е станало тук мъчно може да се каже: през нощта изведнаж се разнесоха викове на уплаха и "преподобният" невидимо разпръсна тръгналите срещу него неприятели. Неприятелите са се разбягали, колейки един другиго и си отидоха с позор и срам..."

Стефан се успокоил, но не за дълго. Сега му обявил война Стрез. Никакви увещания от страна на Сава не действували; виждайки това каменоумие (!), Сава през нощта тайно си заминал, "радвайки се на непобедимата сила Божия". И тази сила се е появила в същата нощ: Стрез страшно извикал и след това едва успял да каже: някакъв страшен младеж, по повеление на Сава, ме нападна, когато спех и като извади меча ми, сърцето ми прободе. Сава много е плакал за неговото (на Стреза) "непокаяние". По такъв начин, т.е. с подобно чудо Сърбия е била избавена от страшен неприятел.

Обаче през същата година се повдигнал още един неприятел: епирският деспот Михаил, ползувайки се от отсъствието на Стефана, завладял сръбс­кия град Скадър. Предстояла е война, но "един от робите на Михаила въстанал, съсекъл го с меч на леглото му и от зла смърт той е предал своята душа на осъждане от всички живи свидетели и на радост на всички, които се надя­ват на Господа и на неговите свети угодници".

Не без съветите и съдействието на Сава е станало оженването на синовете на брата му Стефан Първовенчани, бъдещите сръбски крале с дъ­щерите на епирския и български царе и не без неговото съдействие е ставало и свалянето на един крал и възкачването на друг сръбски крал, когато тъс­тът на сваления е губил хегемонията на Балканския полуостров, която мина-вала към тъста на другия. В такъ случай Сава съветвал сваления крал да се покалугери и по такъв начин да му се приготви място между сръбските крале-светци.

И още много други "чудеса" е извършил сръбския светец.

От тях за нас, македонците, са от особено значение две: 1. той е основател на самостоятелна сръбска архиепископия, и 2. той е създател на великосръбската идея, идеята, че всичко е сръбско - и което е завладяно от сърбите и всичко, което те занапред ще завладеят.

По първото, т.е. по основаването на самостоятелна сръбска архиепископия, ние трябва добре да помним, че сръбската църква до тогава е била само една далечна, малокултурна и малоприветна епархия на Охридската архиепископия на цяла България и че следователно само от тогава сърбите почнаха самостоятелен духовен живот, когато пък Македония до тогава с векове е имала своя българска национална култура.

От втория въпрос; а именно теорията, че всичко е сръбско, което сър­бите са успяли да заграбят или пък имат намерение и сили да заграбят и че всичко това не е просто сръбско, но и още "старо сръбско", от памтивека сръбско, можем с положителност да установим, че тази теория е произведе­ние на Сава и че следователно Сава е родоначалникът на днешния сръбски шовинизъм.

Бащата на Сава, Стефан Неманя, е отнел властта и земите на своите братя и много земи от Византия и, за да измоли прошка за греховете си, се е покалугерил в основания от него Хилендарски манастир, на който е дал грамота, с която му дава недвижими имоти. В тази грамота той се изразява: "Бог ме постави над тая сръбска земя". В биографията на Неманя, написана от Сава, последният казва, че Бог е поставил Неманя "над всичка сръбска земя". За земите, които Неманя отнел от византийците, Сава казва, че това са били дедови земи на Неманя, разграбени от чужденци поради безре­дия в Сърбия. От прекрояването на думите на Неманя в казания горе хрисовул (грамота) от "тая" на "всичка" сръбска земя, крал от династията на Неманя почнаха да се титулуват "крале на всички сръбски земи" и да се смятат за владетели на всички сръбски земи, при все че те бяха заграбвате-ли на византийски земи с българско население, със стара не сръбска култура. И всичко, което сърбите завладяваха още, по теорията на Сава (беше) "ста­ра сръбска" земя, "дедовска" земя, която поради вътрешни сръбски безредици е била отнета от сърбите и те си я само възвръщат.

Ето този е св. Сава - сръбска слава, която сърбите празнуват на 25 януари, като налагат и на нас, македонците, имащи култура с пет века по­стара от сръбската, да я празнуваме като слава на "свой просветител".

в.  "Пирин", I, бр.  17, 3 февруари 1924.
 

¹ Като използува умело познанията си по миналото на сръбския народ, получени по време на следването си в Сърбия, Кръсте Мисирков подиграва различните измислици, ко­ито се съдържат в сръбската история и са насочени наи-вече срещу българите в Македония.