ПРЕДГОВОР
Ha 16 юни 1826 г. султан Махмуд II издава ферман, с който обявява ликвидирането на еничарския корпус. След едно ожесточено сражение в Цариград предния ден тази многовековна военна формация е унищожена в буквалния смисъл на думата. Събралите се за поредния бунт еничари са избити на Атмегдан с насочени за право мерене оръдия, а тези, които се укриват зад стените на близките еничарски казарми, намират смъртта си в пламъците на подпалените сгради. Погромът над еничарите в столицата е последван от масовото им избиване в провинциите. Жестокостта и насилието не са необичайни в живота на Османската империя и през първата половина на XIX в., но този път те са така брутални, че стъписват всички поданици на държавата. Но въпреки ужаса от тази истинска сеч действията на султана и неговите приближени се приемат с одобрение от огромната част от населението. Султан Махмуд II демонстрира решимостта си да проведе реформи, а поданиците му облекчено въздъхват от премахването на най-ретроградната сила, която столетия възпира развитието на османското общество. Унищожаването на корпуса се посреща като наложителен акт. Над четири столетия еничарският корпус е основна част на османската военна машина и в тази дълга отсечка от време той преминава сложна парабола, която го превръща от елитна ударна сила в социална язва, разяждаща всичко и всички в османската държава. Затова унищожаването му е една от малкото акции в нейната вътрешна политика, приети с одобрение от мнозинството на разнородното ѝ население.
В своя ферман от 16 юни 1826 г. Махмуд II забранява изобщо да се произнася думата еничарин [*]. Но тя остава трайно не само в турския език. Сега, век и половина след ликвидирането на еничарите, терминът битува в речника на всички балкански народи като словесен знак за най-злите социални сили. В говоримия български език днес еничарин означава неконтролиран,
*. На турски език jeniçer, войник от османската платена пехота, която от времето на създаването си се нарича jeni-çeri (нова войска). В съвременния български език са наложени два неправилни варианта на термина — еничар и еничарин. Приемаме втория като относително по-близък до оригиналния изговор вместо точния йеничер, който съдържа и неговата етимология.
7
необуздан насилник, поставен в привилегировано положение от самата власт.
Дългата история на еничарския корпус, неговото участие в политическия, икономическия и социалния живот на Османската империя отдавна са го утвърдили като неизбежен обект както при изучаването на османската държава, така и при осветляване миналото на балканските народи. Днес трудно можем да определим границата, която отделя фактографското описание на тази османска институция от нейното аналитично изследване. Още първите европейци, наели се да опишат историята на Османската империя, правят по-кратки или по-обстойни изложения за османската платена пехота и нейната роля вимперската войска. Създаването на еничарската пехота, системата на необичайното ѝ рекрутиране от децата на немюсюлманските поданици, безспорното ѝ значение за военните успехи на османците, както и намесата ѝ във вътрешнополитическия живот формират един специфичен проблемен кръг, без който историята на османската държава и тази на балканските народи между XV и XIX столетие не може да бъде обяснена. Впрочем в европейската историография еничарската тема невъзниква самостоятелно. Във всички ранни истории на османската държава, като тези на Леонклавиус [1] и П. Рико [2], сведенията за еничарите, а в голяма степен и оценките за тях са почерпани от османските хроники и фактически представляват техен по-обстоен или по-кратък преразказ — средновековна смесица от мит и реалност.
Промяната в международната конюнктура в края на XVII и началото на XVIII в. засилват в Европа стремежа да се разбули воалът на екзотична тайнственост върху живота в Ориента, а прагматичните политически и икономически интереси на тогавашните велики сили налагат едно по-точно и по-подробно запознаване с т. нар. левантински свят и неговия обществен живот. И понеже всяко настояще остава неясно, ако не се познава миналото, историографският интерес към Османската империя става все по-активен. Значимостта на еничарския корпус в нея поражда и първия специализиран труд върху миналото и настоящето му. Неговият автор Л. Марсили подробно се занимава със структурата на еничарската организация, механизмите на нейното действие и мястото ѝ в армията. Но и той не може да преодолее описанието нанещата, силно се влияе от османската летописна традиция и, разбира се” както съвременните му историци, е далеч от опита за анализ [3].
Много по-обстойно се занимава с еничарския корпус Мураджа д’Осон, който в третия том на седемтомното си съчинение върху Османската империя, написано в началото на XIX в., прави опит да разкрие цялата история на тази военна корпорация. Той представя нейното начало, спира се на организацията ѝ
8
и обръща особено голямо внимание на описанието на нейното разположение. Нему принадлежи първата оценка за ролята на тази институция в еволюцията на османската държава, но единствено по отношение на централната власт, в рамките на военния и политическия живот. В неговото съчинение описанието продължава да преобладава над изследването, но констатациите за състоянието на еничарската пехота в края на XVIII в. са ценни и полезни и сега [4].
Съществен е приносът за изучаването на еничарския корпус на големия познавач на Османската империя Иозеф фон Хамер. Разглеждайки го като компонент на държавното устройство и на системата на управление, той убедително разкрива ролята му за могъществото на империята и участието му в кризата, така отчетливо доказана от събитията в края на XVIII и началото на XIX в. Наред с изложението на основните въпроси около създаването и организацията на корпуса той последователно маркира процеса на неговото развитие, промените, които постепенно го деформират. Той пръв се опитва да намери механизма, който превръща бившите военнопленници и насилствено откъснати от дом и семейство момчета, поставени в странен статут на роби на централната власт в лицето на султана, в най-могъщата сила на своето време, и наред с това се стреми да разкрие факторите, предизвикали деградацията им [5]. В своята „История на Османската империя“ Й. фон Хамер многократно описва конкретно ролята на еничарския корпус в политическия живот на държавата [6]. Изложението на австрийския османист носи неизбежните слабости на своето време, но и до днес то е необходимо градиво при изучаването на еничарската организация, както и по редица други проблеми от османската история. Наследниците му в полето на османистичната историография повтарят не само изложените от него факти, но и неговите оценки и констатации.
В края на 80-те години на XIX в. в европейската историческа наука се появява първата специализирана история на еничарския корпус. Авторът ѝ А. Джевад поднася едно доста подробно описание, в което освен известните вече факти около изграждането и организацията на тази военна корпорация обръща внимание на нейното въоръжение, мястото ѝ в дворцовия живот, значението ѝ като полицейска институция. Въпреки че използува нови архивни материали във връзка с числения състав и разпределението на еничарските части, А. Джевад допуска сериозни фактологични неточности, а съчинението му е безспорна компилация [7].
По-късно второ специално съчинение върху еничарския корпус прави немският османист Т. Менцел. Трябва да се подчертае вниманието, което той отделя на еволюцията на тази военна институция, на нейния разцвет и упадък, инфилтрирането ѝ
9
в икономическия и социалния живот на империята. Във фактологическо отношение този труд стои несравнимо по-високо от всички предхождащи го и въпреки че и в него липсва анализ на институцията, която се разглежда и оценява преди всичко като военна формация, той е първият, който потвърждава необходимостта от самостоятелно изследване на еничарската проблематика с оглед по-пълното осветляване на османската и балканската история [8].
В многобройните трудове, посветени на историята на Османската империя, написани в края на XIX и началото на XX в., също се отделя значително място на еничарския корпус. В тях се повтарят многобройните факти около неговото създаване, организация и развитие, но с малки изключения не се допринася съществено за разширяването на представата за неговата същност и роля в целокупния живот на империята [9].
Нивото на европейската историография при проучването на еничарския корпус до първите десетилетия на XX в. е отразено най-ясно в статията, посветена на еничарите, написана от Г. Хуърт, в първото издание на Енциклопедия на исляма [10]. Тя носи всички достойнства и недостатъци на проучването на този проблемен кръг до момента. Основното ѝ достойнство е доброто познаване на фактите, а главният недостатък — почти пълната липса на исторически анализ. Корпусът се разглежда като военна институция и само бегло се засягат въпросите за присъствието му в социално-икономическия живот. Политическата му роля се представя чрез описанието на многобройните еничарски бунтове в столицата, без да се търсят истинските им причини, нито реалните им последици. Ако трябва да резюмираме състоянието на проучването на проблемния кръг около еничарите в османската история до началните години на нашия век, можем да кажем, че институцията е била позната вече в твърде подробни детайли, без да бъде исторически осветлена.
Възбуденият интерес към османските източници, чието начало е поставено в 20-те години и който продължава до днес, естествено наложи един нов поглед върху дворцовите, административните и военните институции на османската държава. Появиха се множество съчинения за нейната държавна и военна уредба, които интерпретират в нова светлина редица проблеми около същността на османската платена пехота не само като военна организация, но и като социален феномен.
Ф. Гизе въз основа на анализ на хрониката на Ашък Пашазаде потърси корените на еничарската организация в доосманския период на Мала Азия и разкри връзките ѝ със селджукското дервишко-занаятчийско братство на ахиите, играло толкова значителна роля в политическия живот на разпадащия се Селджукски султанат [11].
А. Гибънс в своята „История на Османската империя“, която
10
страда от немалко недостатъци, се заинтересува от причините, обусловили необходимостта от създаването на еничарската пехота, и ги обясни с малобройността на тюркското население в изграждащата се многонародностна империя и наложената от нея политика на асимилация на неислямските народи [12].
В 40-те години известният турски историк И. X. Узънчаршълъ отдели на еничарския корпус първия том от обемистото си съчинение, посветено на платената войска (kapu kulu). В труда си той включва огромно количество архивни документи, недостъпни и досега за чуждите историци. Богатият изворов фонд му разкри възможност да осветли редица съществени подробности около структурата на корпуса. Той преразгледа обстойно всички основни въпроси около създаването и организацията на институцията. Подробно проследи промените, настъпили в нея в края на XVI в. Значително внимание отдели на ролята ѝ в политическия живот и в процеса на дезорганизация, както и отражението ѝ върху общото състояние на империята. Но И. X. Узунчаршълъ често пъти се отнася напълно безкритично към своите извори, предпочита техния преразказ вместо анализа им, търси обяснения на събития и процеси не в социалната обстановка и даже не в политическата конюнктура, а в действията на отделни лица. Обемистият му труд дава една формална представа за еничарския корпус, която на места по патетичност на тона, особено за ранния етап от историята, звучи странно приповдигнато като за съвременно историческо изследване [13].
Десет години по-късно Дж. Палмер направи едно действително сериозно и аналитично изследване на ранната история на еничарския корпус. Той напълно пренебрегна описателството, за да анализира ранните хроники и неосмански източници от епохата, засягащи организирането на интересуващата ни институция. Той доказа, че еничарският корпус е формиран при управлението на Мурад I (1359—1389 г.), и постави в по-обилна светлина редица въпроси около кръвния данък, ролята на еничарите в армията и в двора, връзките им с дервишкия орден на бекташите [14].
Изследването на Дж. Палмер носи всички белези на осъществената промяна в подхода към османската история, която промяна все по-ярко се изявява след Втората световна война. При търсенето и обяснението на социалните, икономическите и политическите структури в началните етапи от развитието на империята като че ли най-значителна е заслугата на X. Иналджък. Във всички свои общи изследвания той отделя значително място на еничарите и като самостоятелен феномен, и като основен елемент от системата „кул“ [15]. Статията му Ghulam в новото издание на Енциклопедия на исляма директно
11
третира характеристиката на институцията. Той убедително твърди, че еничарите са инструментът, чрез който през XV в. се налага абсолютистичната власт на султана, а системата „кул“ квалифицира като основен камък на държавното управление от ранния му етап [16]. Същият автор обаче още през 1966 г. в доклад пред I конгрес по балканистика в София формулира тезата, че рекрутирането на децата от немюсюлманското население чрез девширмето е актът, с който османците осигурявали участие на подвластните им народи в управлението — теза, която показва как странно могат да се интерпретират историческите факти, но която не остана без последователи [17]. Впрочем тази теза бе опровергана от друг турски историк — Н. Севинч, който откровено обобщава, че системата „кул“ и начинът ѝ на рекрутиране чрез девширмето е средство, чрез което османците успявали „с векове да предотвратят опасността християните да излъчват свои водачи, които биха могли да застанат начело на тяхното недоволство. Успя да противопостави българин на българина, грък на гръка, славянин на славянина“ [18].
Детайлизираното анализиране на еничарската институция като политически и социален компонент в османския обществен живот утвърди еничарската проблематика в почти всички общи и частни изследвания върху османското административно, военно и политическо устройство. В началото на 60-те години X. Гиб и X. Бауен в анализа си на османското общество обясниха неговото значение във военната организация и в политическия живот с конкретно историческата еволюция на империята [19].
След труда на Дж. Палмер последваха редица конкретни проучвания върху кръвния данък и предшествуващия го пенчик, върху произхода и ранната история на еничарството. Тук трябва да посочим работата на П. Витек за отношението между девширмето и шериата, в която той достига до заключението, че събирането на кръвен данък е нарушение на мюсюлманското религиозно право, наложено от ограничените човешки ресурси на непрекъснато воюващата османска държава [20]. В две свои статии, едната от които в Енциклопедия на исляма, В. Менаж обобщи фактите около създаването на тази необичайна за европееца тегоба и нейните основни характеристики, като постави началото на възникването ѝ при Мурад I [21], опирайки се на публикуваното от С. Врионис известие на Исидор Клабас от 1395 г. [22].
В. Папулия посвети на произхода и същността на кръвния данък специално монографично изследване, в което го определи като продължение на военния опит на номадите в Османската империя. Девширмето и произлизащата от него система „кул“ тя обяснява с отсъствието на социални бариери в ислямските
12
общества и в универсалния характер на мюсюлманската религия. Посочва, че началото на еничарския корпус е свързано не само с издигане на военната мощ на империята, но и с нуждата от поддържане на равновесието между многобройните елементи в ранното османско общество — аристокрацията, спахиите, племенното опълчение [23].
Само три години по-късно на същите въпроси, но много по-кратко се спира и немският историк Е. Вернер в труда си, посветен на създаването на Османската империя, подчертавайки ролята на еничарите за ислямизацията на Балканите в началото на османското настаняване тук [24].
Известният английски османист Ст. Шоу в своята „История на Османската империя“ многократно разглежда сбито, но обосновано множество въпроси, свързани с историята, същността, ролята на еничарите и цялата система „кул“ в еволюцията на османското общество. В този труд, който днес може да се ползува като енциклопедичен справочник, най-добре е показано инфилтрирането на еничарите във всички сфери на живота в империята в продължение на векове, взаимовръзката на еничарския корпус с изменението на неговите социални и икономически структури. И Ст. Шоу, както по-голямата част от посочените дотук автори, разглежда еничарския корпус в един-единствен аспект — с оглед проблемите на османското общество, като подминава мястото му в живота на немюсюлманските народи [25].
Този проблем остава постоянен в историографията на балканските народи, в която квалификациите на кръвния данък и оценката на значението на корпуса съществено се различават от горепосочените. Б българската историография обособяването va еничарската тема като самостоятелна се дължи на Г. Гълъбов, който още в 1939 г. публикува два закона за събиране на момчета за еничари и чрез османски документи разкри съпротивата на населението срещу тази тегоба, лишаваща го от синовете му [26]. В съвременната ни историопис еничарската проблематика не можеше да бъде пренебрегната при изучаването на основни проблеми от социално-икономическата и политическата история на българите във вековете на османското владичество. Изследвайки османската военна организация във връзка с аграрните отношения през XV—XVI в., В. Мутафчиева потърси социалната характеристика и на еничарския корпус и не можа да го свърже нито с родовите, нито с феодалните структури в османското общество [27]. Петнадесет години по-късно тя отново се върна на еничарската проблематика, но в много по-късна епоха, разкривайки мястото и ролята на провинциалното еничарство в анархията, настъпила в балканските османски провинции в последните десетилетия на XVIII и първите на XIX в. [28]. Н. Тодоров определи еничарството като най-широката
13
артерия за ислямизация на българското население [29]. Стр. Димитров в статия за въстанието на патрона Халил в 1730 г. показа еничарите в по-различна светлина, като разкри сред тях една плътна прослойка от лишени от имущество и обречени на реална бедност хора [30]. Подробно се занима с кръвния данък и ролята на еничарите в ислямизирането на българския народ П. Петров [31].
Няколко статии и студии върху социалната характеристика на системата „кул“, върху кръвния данък и неговото значение в съдбата на народа ни и върху провинциалните еничарски организации публикува авторът на това изложение [32].
Нови документи за събиране на деца за еничари и съпротивата срещу него съобщи скопският историк А. Матковски [33]. На конференция в Единбург А. Лопашич, разглеждайки ислямизацията на Балканите, постави кръвния данък като един от основните методи за ефективността на този процес [34].
Засиленият в последно време интерес към еничарската проблематика в съветската османистика се доказва от изследването, посветено на историята на робството в Османската империя, на А. Д. Новичев [35] и това на И. Е. Петросян [36] за създаването на еничарския корпус, публикувани в два последователни тома на Тюркологический сборник.
Без претенции за изчерпателност на историографския преглед за състоянието на проучванията на кръга проблеми около еничарството ще посочим и най-новото монографично издание „Еничарите — тайнствената сила на турската държава“ от Г. Швейзер [37]. То по-скоро има характер на популярно изложение на историята на османската държава, в което еничарите и тяхното участие в нейния живот са център на разказа, но свидетелствува за интереса към тази проблематика в широк план.
Направеният историографски преглед не е изява на желанието да се следва традицията. Той не претендира за пълнота и изчерпателност. В него са пропуснати редица общи съчинения, където еничарската проблематика неизбежно присъствува. Вероятно не са включени и някои важни проучвания с почастен характер. Неговата задача е да покаже преди всичко дълговечността на кръга от проблеми, свързани с еничарите в историографията, и неговата все по-засилваща се актуалност. Първоначалният описателски етап днес е заместен от стремежа към анализ, който детайлизира въпросите, за да осветли еничарския корпус в отделните етапи от османската история, да проследи развитието му като социална структура в тази военизирана държава, да покаже връзката му с всички нива на управленския механизъм. Наред с посочените проблеми стоят if тези за общата му характеристика, което изисква дешифрирането на същността на системата „кул“, както и неговата
14
роля във феодализацията на османското общество. Налице са множество въпросителни за ролята му в историята на балканските народи. Около проблемите, свързани с девширмето и неговото значение в ислямизирането на балканското население, се оформи широк кръг въпроси за мястото на еничарите в управлението, икономиката и обществения живот на провинциите. Провинциалните еничарски организации, както се вижда от казаното дотук, останаха встрани от досегашните проучвания. Като се изключат значително по-многобройните проучвания върху девширмето, ролята на провинциалното еничарство се засяга в една статия на Р. Мантран, отнасяща се за африканските османски провинции [38], големия труд на А. Суческа за аяните и локалната власт в югославските земи [39] и на В. Мутафчиева за състоянието на същата институция в последните десетилетия на XVIII в., където еничарското участие е неизбежен проблем [40]. Върху формирането и функциите на еничарските организации в българските земи и участието им в провинциалния стопански живот са посветени и две мои статии [41].
Направеният преглед на основните темп и проблеми при изясняването на еничарската институция до голяма степен цели и да облекчи формулирането на задачите, които има предлаганата монография. Основната от тях е да се разкрие ролята на еничарите в историческата еволюция на народа ни в столетията на османското владичество. Поради плътното им проникване във всички сфери на живота, както вече бе посочено, това означава да се установи и анализира еничарското присъствие в икономическия, обществения и политическия живот на българите, да се покажат значението и резултатите от това присъствие. Неизбежен е проблемът за кръвния данък и неговата роля за българското общество. Тъй като както кръвният данък, така и други форми от дейността на еничарите имат пряко, и то чувствително участие в процеса на ислямизация на населението, неизбежен е анализът и в този аспект. Изследването, направено въз основа на документален материал, отнасящ се предимно за българските земи, трябва да разкрие редица въпроси, свързани с характера и функциите на провинциалното еничарство, необосновано слабо изследвани досега. Изследването на провинциалното еничарство изобщо и специално на това в българските земи не може да не засегне общите проблеми от развитието на еничарския корпус — неговото възникване, развитие и роля в Османската империя. Това е основата, върху която израстват и действуват провинциалните еничарски организации, а в българската книжнина липсва едно по-изчерпателно изложение на институцията. В научното изследване на османската и балканската действителносг възниква и въпросът за взаимовръзката и взаимовлиянието между провинциалното еничарство и столичния корпус и ролята
15
на тази връзка за общото политическо и икономическо развитие на османската държава. Проблемите около еничарството изобщо и около това в българските земи са много. Дали предлаганото изложение ще успее да ги осветли и в каква степен, ще оценят специалистите и широкият кръг читатели.
Историята на еничарския корпус, неделимо втъкана в миналото на балканските народи, е един от ярките примери за мъчителния и лъкатушещ път на човечеството към хуманизирането на обществото. Нашата оценка към този пример е категорично негативна. Но в продължение на четири столетия много поколения хора налагали, прилагали и изпълнявали всички непоносими от наша гледна точка задължения и дейности, произтичащи от самото съществуване на институцията. Колкото е интересна социалнополитическата характеристика на еничарството, толкова е интересна и масовата психологическа драма на хората, били едновременно жертва и сляпо оръдие на една политическа власт, нейна най-вярна опора и най-страшна заплаха, героичен пример от едно минало във време, за което са обществен бич. Развитието на еничарския корпус е свидетелство, че историята довежда до пълната им противоположност онези структури в обществения живот, в които предварително е заложено античовешкото начало. От XVII в. до днес мнозина търсят в еничарския корпус фактора, който обуславя кризата в живота на империята и бавно, но неотклонно я влече към гибелта ѝ. Предварително трябва да кажем, че в тези търсения се намира само частица от много по-сложната истина. Но парадоксалната деформация на институцията е толкова очевиден факт, че никой не може да го подмине. Тази парадоксалност се е създала чрез стотиците хиляди човешки съдби в течение на столетия, превръщани в антипод на своите съвременници в границите на своята държава. Историята на еничарството е доказателство за необходимостта от морал в политическия живот. Тя свидетелствува за цената, с която са се плащали разрушените норми на хуманизъм, достигнати вече от едно общество. Ако търсим в еволюцията на Османската империя историческа равносметка, бихме могли да предположим, че в сражението на Атмегдан на 15 юли 1826 г. и последвалото го клане на еничарите във всичките ѝ провинции се е платило за драмата на други стотици хиляди българи, сърби, гърци, хървати, бошнаци, албанци, които са лишавани също столетия от отгледани синове по-зловещо от смъртта. Защото мъртвите се помнят и обичат. А между еничарите и тези, които са ги родили, османската власт поставя бариера от непреодолима омраза. Един исторически труд по правило не си поставя задачи с морално-етичен характер. Но ако предлаганата монография поне отчасти потвърди тези мисли след две десетилетия научни занимания върху еничарите в българските земи,
16
авторът би бил убеден в смисъла на своята работа — доколкото позволяват източниците обективно и пълно да се покажат същността, развитието и ролята на еничарите в историята на българските земи.
БЕЛЕЖКИ
1. Leonclavius, J. Annales Sultanorumosmaniclarum a turcia sua lingua scripti, Frankfurt, 1608, p. 18.
2. Ricaut, P. Histoire de l’état présent de l’Empire Ottoman, Paris, 1670, p. 592—603.
3. Marsigli, L. de. L’état militaire de l’Empire Ottomane, ses progrès et sa décadance, Amsterdam, 1732, p. 67—77.
4. D’Ohsson, M. Tableau général de l’Empire Ottoman. Paris, 1787—1790, p. 392—414.
5. Hammer, J. Des osmanischen Reiches Staatsverfassung und Staatsferwaltung. Bd. II, Wien, 1815, p. 191—206.
6. Hammer, J. v. Histoire de l’Empire Ottoman. V. I, Paris, 1844, p.p. 45, 91, 103, 105 etc.
7. Djevad, A. Etat militaire Ottoman depuis la fondation de l’Empire jusqu’à nos jours. V. I, Constantinopole — Paris, 1887.
8. Menzel, T. Das Korps der Janitscharen. Beiträge zur Kenntnis des Orients, 2, 1902—3.
9. V. Zinkeisen, J. W. Geschichte des osmanischen Reiches in Europa. Bd. III, Hamburg, 1855;
Lamartine, A. de. Histoire de la Turquie. V. I, Paris, 1853;
Jankiere, V.-de la. Histoire de l’Empire Ottoman depuis les origines jusqu’à nos jours. V. I, Paris, 1924 etc.
10. Huart. Gl. Die Janitscharen. Enzyklopädie des Islam, II, Leiden—Leipzig, 1927, p. 612.
11. Giese, F. Das Problem der Entstehung des Osmanischen Reiches. Deutsche morgenländische Gesellschaft. Zeitschrift für Semitistik und Verwandte Gebiete, XII, 1924, p. 165.
12. Gibbons, H. A. The Foundation of the Ottoman Empire. A History of the Osmanlis up to the death of Bayazid I (1300—1403), Oxford, 1916, p. 118.
13. Uzunçаrşili, I. H. Osmanli devleti teşkilâtlarindan kapukulu ocaklari. C. I, Ankara, 1943.
14. Palmer, J. A. — In: The Origins of Janissaries. Bulletin of John Rylands library. Vol. XXXII—2, 1953, p. 448—481.
15. Inalcik, H. Od Stefana Duşana do Osmanskog Carstva. Prilozi za Orientalnu Filologiju, Sarajevo, 3—4, 1952—1953, 1953;
The Cambridge History of Islam. V. I, Part 3, The Central Islamic Lands. Ed. by P. M. Holt, Cambridge, 1970, Part III, p. 295—373;
The Ottoman Empire the Classical Age 1300—1600, London, 1973, etc.
16. Inalcik, H. The Ottoman Empire... p. 63.
17. Inalcik, H. L'Empire Ottoman. I.-er Congrès International des Etudes Balkaniques et Sud-Est Européennes, S., 1966, p. 19.
18. Sevinç, N. Osmanlarda Sosyo-ekonomik Yapl. C. I, Istambul, 1979, p. 196.
19. Gibb, H. A. R., H. Bowen. Islamic Society and the West. V. I, Part 1—2, Oxford etc., 1950—1957.
20. Wittek, P. Devshirme and Shari’a. Bulletin of the School of Orient and African Studies. V. XVIII, 1955, N 1, p. 272—278.
21. Menage, V. L. Devshirme. The Encyclopedia of Islam. Vol. II, 1961, p. 210—213;
Some Notes of the Devshirme. — Bulletin of the School of Orient and African Studies. Vol. XXIX, 1966, p. 64—78.
17
22. Vryonis, S. Isidor Clabas and the Turkish Devshirme. — Speculum, Vol. XXXI, 1956, N 3, p. 433—443.
23. Papoulia, B. Ursprung und Wesen der „Knabenlese“ im Osmanischerr Reich, München, 1963.
24. Werner, Er. Die Geburt einer Grossmacht — die Osmanen (1300—1481), Ein Beitrag zur Genesis des türkischenFeudalismus, Berlin, 1966, p. 12—44.
25. Shaw, St. History of the Ottoman Empire and Modern Turkey, Cambridge, 1978.
26. Гълъбов, Г. Османотурски извори за българската история. Свезка II. Един закон и други държавни документи за събиране на момчета еничари. ГСУ—ИФФ, XXXV, 1939, с. 1—36.
27. Мутафчиева, В. Аграрните отношения в Османската империя през XV—XVI в., С., 1962, с. 27—28.
28. Мутафчиева, В. Кърджалийско време, С., 1977, с. 26—27.
29. Tодоров, Н. За демографското състояние на Балканския полуостров през XVI в. ГСУ—ФИФ, 53, 2, С., 1963, с. 191—232.
30. Димитров, С. Въстанието на патрона Халил от 1730 г. и отзвукът му в България, ИНИ, 12, 1963, с. 125—138.
31. Петров, П. Съдбоносни векове за българската народност. Края на XIV в. — 1912 година, С., 1975, с. 69—81.
32. Георгиева, Цв. Развитие и характер на кръвния данък в българските земи. ГСУ—ФИФ, LXI с. 3, С., 1968, с. 35—72;
Certains problèmes de la structure sociale de l’Empire ottoman aux XIV-e—XVI-e siècles (Par raport au système „kul“). Bulgarian Historical Review, 1974, N 2, p. 45—57.
33. Matkovski, A. Prilog pitanju devşirme. — Prilozi za orijentalnu filologiju, XIV—XV, 1964—1965, Sarajevo, 1969, p. 273—307.
34. Lopasic, A. Islamisation of the Balkans: Some General Considérations, Islam in the Balkans. Edinburgh, 1982, p. 949—953ı
35. Hoвичeв, А. Д. К истории рабства в Османской империи. Система девширме. — Тюркологический сб., 1976, с. 88—108.
36. Петросян, И. Е. К истории создания янычарского корпуса. — Тюркологический сб., 1976, с. 191—198;
Същата, Янычарские гарнизоны в провинциях Османской империи в XVI—XVII вв. — В: Османская империя. Система государственного управления, социальные и этнорелигиозные проблемы, М., 1986, с. 66—71.
37. Schwеizer, G. Die Janitscharen. Geheime Macht des Türkenreiches, Salzburg, 1979.
38. Mantran, R. L’évolution des relations politiques entre le gouvernement ottoman et les odjaks de l’Ouest du XVIe au XIXe siècles. — Tarih Araştirmalari dergesi, II, 1964, p. 51—66.
39. Suceska, A. Ajani. Prilog izučavanju localne vlastie u našim zemljama za vrejeme turaka, Sarajevo, 1965, 37—57.
40. Mutafcieva, V. L’institution de l’ayanlik pendant les dernières décennies du XVIII s. — Etudes Balkaniques, II—III, 1965, p. 230—238.
41. Георгиева, Цв. Настаняване и заселване на еничарите в българските земи. ИБД, XXVIII, 1972, с. 55—66. La même. Le rôle des Janissaires dans, la politique ottomane dans les terres bulgares. Etudes Historiques, VII, 1978, p. 179—190.