РАЗВОЙ НА ВЪСТАНИЕТО

Данните за времетраенето на въстанието са оскъдни. От едно писмо на софийския архиепископ Стефан Кнежевич, поел ръководството на Българската кустодия и подготовката за въстанието след смъртта на Петър Богдан, писано на 10 февруари 1688 г., научаваме, че „тук (в Чипровци — б. а., П. Ч.) всичко било готово за въстание още от началото на тая година” само се чакало да се даде „известен знак” за обявяването му.

Към пролетта на 1688 г. под ръководството на Георги Пеячевич започнали да се създават въстанически чети. Две от тях — под командването на самия Пеячевич и на Богдан Маринов, напуснали Чипровци, за да се присъединят като самостоятелни военни единици към императорските войски.

Смятаме, че създаването на двете въстанически чипровски чети (или дружини) означава начало на въстанието, въпреки че то не било официално прокламирано. Това не станало, за да не бъдат привлечени към Чипровско преждевременно османски военни сили, които бързо биха се справили с въстаниците, ако не им се притекат на помощ отвън. Щом чипровчани и другите българи от покрайнината грабнали оръжие и, организирани в чети, излезли от родния си град, фактически въстанието било обявено.

Един открит наскоро от Й. Списаревска документ в архива на Конгрегацията във Ватикана — релация, написана от архиепископ Стефан Кнежевич на 22 октомври 1688 г., хвърля нова светлина за това кога и как е завършило въстанието. Оказва се, че архиепископът е бил в родния си град Чипровци по време на събитието.

Става ясно, че Чипровското въстание завършило не през септември, както се твърдеше досега, а през октомври същата година. Това още веднъж потвърждава, че въстанието е траяло продължително време — от март до октомври 1688 г.

Новост е съобщението на Стефан Кнежевич, че войските на софийския бейлербей на 18—19 октомври изненадващо нападнали Чипровци и го превзели с щурм. Тогава те пленили над 2000 души чипровчани и жители на околните села, а 3000 бегълци, водени от самия Стефан Кнежевич и охранявани от въстанически чети, които не са били в града по време на нападението, преминали през Дунав на 22 октомври 1688 г.

Не са малко и сведенията за продължаване на бойните действия и след потушаването му между разпръснати в планината и на други места въстанически чети.

Както отбелязва и проф. С. Дамянов, вече е време да се ревизира споделяното досега схващане за краткотрайността на Чипровското въстание.

За военните действия по време на въстанието най-малко се знае. Поради откъслечността и противоречивостта на съществуващите сведения историците и военните специалисти досега рядко са се занимавали с разглеждането на този въпрос. Тъй като не е изследвана цялата документация за войната между Австрийската и Османската империя от 1683— 1699 г. и специално за периода 1688—1689 г., много неща са неизвестни и до днес. Малко се знае за походите на австрийската армия на сръбска, влашка и българска територия; за хода на военните действия на тази армия, а и на османските войски по време на въстанието; къде са се водили боеве; какви са били силите на противника и на въстаниците; как са били въоръжени и т. н. Сигурно е обаче, че въстанието не е започнало и завършило само с една единствена битка в местността Жеравица край Кутловица, в която въстаниците претърпели жестоко поражение, както е писано неведнъж.

След разгрома на въстанието българското население в Северозападна България не се примирило, а останало враждебно настроено към османската власт. Изглежда в планината останали въстанически сили. Затова в Чипровци били оставени „на гарнизон” наемниците на граф Текели, многобройни османски военни части, за изхранването на които османската държава поискала от своя васал влашкия воевода Константин Бранкован да изпрати през 1689 г. 600 вола и 300 крави [161].

Трудно е да се определи какви османски сили е трябвало да се противопоставят на въстаниците. Изглежда отначало Портата е разчитала на свои редовни части от 3—4000 войника, подпомогнати от също толкова маджарски наемници, както и на местните отряди от мюсюлманско население.

Не е изяснена напълно и организацията на въстаниците. Мнозина съвременници и участници в събитието говорят за чети и дружини начело с предводители — „капитани” и знаменосци [162].

Сражавайки се няколко пъти с османски части, чипровските чети, предвождани от Георги Пеячевич и Богдан Маринов, достигнали вече освободените области Бачка и Банат и се поставили на разположение на австрийското командване. През юни и юли те вече действали с успех срещу османската армия. Силната крепост Оршова и други селища във Влашко, опорни точки на османската отбрана, били овладени с пристъп след ожесточени боеве благодарение на смелостта на чипровските чети, особено на тази на Георги Пеячевич, прераснала в конна дружина.

В писмо от август 1688 г. до австрийския император Леополд I, архиепископ Стефан Кнежевич помолил за помощ. Разбирайки невъзможността въстаниците сами да удържат напора на османските войски, императорът наредил на генерал Капрара да „побърза да помогне на българите”. Тази негова заповед потвърждава, че българите вече били въстанали през лятото на 1688 г., но не могли сами да се противопоставят на османския военен натиск. По нареждане на австрийското императорско командване на помощ веднага бил изпратен генерал Хайслер с 6 полка редовна войска, подсилена с артилерия, която трябвало бързо да премине р. Морава и да заеме позиция близо до България. Авангардна роля била отредена на конните дружини, предвождани от Георги Пеячевич и от унгарския съюзник на Хабсбургите Владислав Чаки и на четата на Богдан Маринов. След приближаването им към българските земи към тях се присъединили още осем въстанически чети — четири от Чипровци и толкова от Копиловци [163]. Във всяко въстаническо селище били организирани по една или повече чети в зависимост от броя на боеспособното население. Затова не е изключено те действително да са били 200, както споменава Георги Пеячевич. Ако всяка чета е наброявала средно по 100 души, въстаниците действително са били около 20 000.

Създаването на още въстанически чети доказва, че през септември 1688 г. въстанието в Чипровци и Северозападна България вече било в разгара си. Въстаниците заели възлови места около Чипровци и други селища в покрайнината.

Не са известни стратегическите планове на генерал Хайслер, но изглежда съгласувано с висшето командване е било взето решение част от присъединилите се към императорските войски български сили да се отправят към крепостта Жеравица при Кутловица. Целта вероятно е била тук да се присъединят към тях и въстаниците от селищата в поречието на р. Огоста и от равнината. Архиепископ Стефан Кнежевич съобщава във вече споменатата релация до Ватикана на 22 октомври 1688 г. за трагичния край на въстанието не край Кутловица, а в самото Чипровци.

И все пак, макар и да няма документално потвърждение, честото твърдение в историческата ни литература, че при Жеравица е имало битка, изглежда не е лишено от основание. Възможно е на това място да е станал наистина бой между въстаниците и поробителите, който да е направил впечатление на съвременниците, за да се споменава неведнъж. Но точно кога се е разиграло сражението и как е завършило то не е съвсем ясно. Правдоподобно е становището на Б. Чолпанов, че боят при Кутловица е предшестван от редица сблъсквания на въстаническите сили с османските войски и маджарите на граф Текели [164]. Бихме добавили, че този бой не само е бил предшестван, но и продължен с нови схватки на въстаниците с османските войски.

Кутловица, тогава укрепено средище, населено главно с турци, било завзето от въстаническите сили след ожесточен бой. За това съобщава и проф. Л. Милетич, като цитира сведения от съвременници на събитието: „И той, българският народ, който се вдигна от четирите споменати града: Чипровец, Копиловци, Железна и Клисура, нападна града Кутловица, от гдето прогони неприятелите, след като изби мнозина от тях (к. м., П. Ч.).” [165]

Малко проучен е въпросът за въоръжението на въстаниците. Според Б. Чолпанов чипровските конници, освен саби и пики имали и мускети (вид старовремски пушки). Но като се има предвид необходимостта от непрекъснатото им зареждане, и то по време на движение, резултатите от мускетния огън не ще да са били много ефикасни. Въстаниците не разполагали с артилерия, макар че австрийската армия имала такава и можела да ги подкрепи с оръдия, обслужвани от нейни артилеристи. Що се отнася до селските въстанически отряди, дори и някои от тях да са притежавали мускети, или „дубровнишки пищови”, за каквито се споменава, ще бъдем по-близо до истината, ако приемем, че те били въоръжени със саморъчно изготвено оръжие за близък бой: дълги ножове и кинжали, саби, ятагани и коси. Съществува легенда, че в местността Ковачев рът до Чипровци някога е имало много ковачници, които по време на въстанието работели денонощно. В тях непрекъснато се изковавали саби и мечове и с такива (а и с мускети) бил въоръжен и отрядът от „сто рудари” от Чипровци, проявил се при отбраната на града и в битката при Жеравица. Хр. Дерменджиев, специалист по старинно оръжие, не изключва и употребата на лъкове и стрели, копия и боздугани, тъй като модерното за тези времена оръжие било недостатъчно.

Данните за военното ръководство на въстанието са в една или друга степен противоречиви.

Ив. Георгиев обръща внимание, че въстанието се активизирало особено след завземането на Белград от австрийските войски на 6 септември 1688 г. Тогава Георги Пеячевич, който вече бил с дружината си в редовете на австрийската армия, изпратил своя другар Иван Станиславов от Чипровци със задача да тръгне из селата в равнината и да призовава към бунт цялото българско население. След завръщането си в родния град Станиславов веднага разпратил куриери „по околните села”. Командването на въстаническите сили в Чипровци било поето от Матея Пеячевич, баща на Георги Пеячевич, а Иван Станиславов станал техен знаменосец [166]. Споменава се, че ръководител на четата на рударите от Чипровци бил Лука Андреин (някъде отбелязван като Андрейнин, Андренин), а големите въстанически чети от околните села били предвождани от братята Иван и Михаил Станиславови, начело на четите от Копиловци били Кръсто Нешев Кислин и Мито Попов [167]. Друг автор отбелязва, че в сражението при Жеравица, където били избити „няколко хиляди въстаници”, главен въстанически ръководител бил Георги Пеячевич [168].

Изглежда, че Георги Пеячевич наистина е бил главният военен ръководител на въстаниците, след като именно той, начело на своята дрружина, е организирал щурма на заеманата от турците крепост Оршова във Влашко и я овладял. Освен това Пеячевич вече участвал и в други сражения и битки с османските войски и бил придобил известен военен опит и командирски качества. Австрийският историк Н. Шмит подчертава, че въстаническата войска на българите нанесла няколко „поражения” на граф Текели, участвал в потушаването на въстанието. Георги Пеячевич останал в паметта на народа като признат военен водач с името „Георги Чипровчанина”, за което се говори и в една народна песен от с. Стакевци, Белоградчишко, записана през 1893 г. [169]

Когато се изяснява въпросът за военните действия на въстаниците по време на Чипровското въстание, той непременно трябва да се свърже с хода на войната между Австрийската и Османската империя. Вече споменахме, че въстаниците трябвало да се съсредоточат най-напред край Кутловица съгласно плановете на императорското военно командване. Вероятно по предварителна уговорка целта на въстаническите сили била да се прогонят османските войски от целия район около Видин, който бил главната и най-силна крепост в Северозападна България, сериозна пречка за бързото напредване на австрийската армия. Тази крепост била превзета от императорските войски едва през есента на 1689 г., защото преди това зад Балкана бездействали главните им сили, а и тези, определени да помогнат на въстаниците. Не е случайно, че и от Видин през 1688 г. излезли въстаници начело с известния капитан Хорват от Видин, за когото се споменава, че бил в авангарда на императорските войски и през 1690 г. Макар че не успели да превземат Видин, каквато очевидно е била целта им, те можели да блокират крепостта и евентуално да създадат фронт срещу тукашните османски войски и срещу ония, които ще се опитат да им се притекат на помощ.

Но тази цел не могла да бъде реализирана не само поради несъгласуваността между ръководството на въстаническите сили и на австрийската армия, но и поради колебливостта и липсата на оперативност на императорското военно командване. Тогава османският съюзник граф Текели бил много по-слаб от въстаниците, дълго време не смеел да влезе в открито сражение с тях, а само ги безпокоял с набезите си, но в повечето случаи неговите отряди търпели поражения. И вместо да стоят на едно място и да изчакват напредването на австрийската армия, въстаническите сили трябвало настойчиво да преследват и да отблъснат противника далече от този район. А през това време османското командване успяло да си осигури превъзходството над въстаниците. Според много автори занемаряването на дисциплината, известна дезорганизация и липса на бдителност, също допринесли за неуспеха на въстанието.

Основната причина за разгрома на Чипровското въстание били стратегическите и тактическите грешки на австрийското командване, което не насочило решително и навреме въстаническите сили на българите към Видин и към други османски крепости, а ги оставило да бездействат.

Под натиска на превъзхождащия ги по численост и въоръжение неприятел, след сраженията при Кутловица и другаде, въстаниците се оттеглили към планината. Те се укрепили в Чипровци, като се надявали да задържат врага до идването на императорските войски. Упорита битка се завързала в теснината около с. Клисура, близо до Чипровци. Както преди няколко десетилетия татарските орди не били допуснати в Чипровци, така и сега въстаниците се опитали да спрат османско-маджарските сили по-далече от града. Но врагът все пак успял да надделее и се озовал пред Чипровци, където боевете продължили по-дълго, до 18—19 октомври 1688 г. Защото въстаниците се сражавали упорито, още повече, че ръководителите Иван и Михаил Станиславови и други дейци предварително взели мерки за укрепяването на града, който според Н. Шмит „за всеки случай бил снабден с всичко потребно да издържи неприятелска обсада”. В защитата на Чипровци взело участие и цялото местно население — мало и голямо, жени и мъже, рудари и селяни, занаятчии и търговци, но то било принудено да отстъпи пред много по-силния неприятел.

Къде другаде, освен при Кутловица, Клисура и Чипровци, са се водили боеве по време на въстанието, днес е малко известно. Едно предание разказва, че при с. Челюстница станало едно „отчаяно сражение”, в което конете „газили кръв до колене”.

Но и след загубването на Чипровци като център и опора на въстанието, след разгромяването на въстаническите сили, борбата срещу омразния поробител не престанала. Доста въстаници, макар и с вече оредели и преустроени чети, се прехвърлили из балканските усои и на други места, където продължавали стълкновенията си с османски и маджарски части до края на 1688 г., а и през следващата 1689 г. Укрилите се чипровски въстаници станали основното ядро на многобройната чета на българския православен свещеник — войвода, известен като Черноречкия или Тимошкия поп, която действала по тези места и през 1690 г. с над 100 „хайдути”, както и в околностите на Видин, Кутловица, Берковица и Ломско, т. е. в районите на Чипровското въстание. Със своите набези тази чета няколко години смущавала поробителите. Османската власт се принудила да възложи задачата за унищожаването на четата на коменданта на Одринската крепост Реджеб.

Но четата отново се изплъзнала и през Дунава се озовала във Влашко.

И след Чипровското въстание в Северозападна България, особено в крайдунавската област — Видин, Лом и Оряхово, не престанала въоръжената съпротива на българите срещу османците, макар и тя да била последица, а в известна степен и продължение на самото въстание [170].

Граф Лудвиг Баденски, главнокомандващ австрийските войски на Балканите, съобщава на своя император през 1689 г. за части от чипровски въстаници и че е възложил командването на Белоградчик на българина „капитан Стефан Продан[ов]”, който „през миналата зима (на 1688/1689 г. — б. а., П. Ч.) славно се отбранявал от тукашните позиции”. Този български предводител предложил на австрийците да се бие на тяхна страна заедно със своите „хиляди хусари (конници — б. а., П. Ч.) и хайдути”. А през следващата 1690 г., по донесение на генерал Ветерани, капитан Хорват от Видин завзел отново Чипровци и нападнал Берковица. Във връзка с това генералът молел императора да му даде още 12 000 войника, защото „посредством близкото и неочаквано (за османците — б. а., П. Ч.) въстание на всички народи (българите — б. а., П. Ч.), а също благодарение плодородието и изобилието на страната с продоволствие, ще стигна до Цариград и ще изгоня турците през морето на Азия” [171].

През 1688—1690 г. както в Северозападна България, така и на други места в страната ни, се забелязва преплитане и сливане на въстаническото с хайдушкото движение, участие във военните действия срещу османските войски на въстаници и хайдути, самостоятелно или като части от австрийската императорска армия, навлязла в нашите земи.
 

РАЗГРОМ НА ВЪСТАНИЕТО

Разказите на съвременници и очевидци за потушаването на Чипровското въстание са покъртителни документи за изстъпленията на озлобените османски войски и на техните маджарски наемници над беззащитното българско население, което не успяло да избяга и да се спаси. Най-характерен е случаят с Чипровци, където бил и центърът на въстанието.

Релацията на Стефан Кнежевич е „изпълнена с ужаса на преживяното” и той „пръв дава потресаващи сведения за безмилостното смазване на Чипровското въстание, за пълното разорение на цветущия български градец” заедно със съседните му села — Копиловци, Железна, Клисура. Духовният водач на българите католици съобщава във Ватикана „за кървава сеч, в която загинало [в Чипровци и околните села] цялото мъжко население заедно със старците, за злочестата съдба на малките деца и младежи, отвлечени в робство”. Описаното от него потвърждава не само преданията за трагедията на Чипровци, но и разказите на много оцелели въстаници и съвременници на събитието [172].

Релацията на Стефан Кнежевич била докладвана на Висшия католически съвет в Рим в съкратен вид едва през 1689 г.

„Архиепископът на София в България описва окаяното положение на своя диоцез през миналата [1688] година, когато турците, подозирайки, че християните биха могли да се обединят с успешно напредващата императорска (австрийска — б. а., П. Ч.) войска, която се приближавала към тази [Българската] провинция, наредили:

Първо. Да бъдат посочени всички християни от римо [католическото] вероизповедание както следва, а именно: всички мъже, както старите, така и младите, да бъдат избити, освен момчетата до шестнадесетгодишна възраст, които да бъдат заробени заедно с младите жени, а старите [жени] също да бъдат убити.

Второ. Черквите, манастирите и къщите на християните да бъдат сринати до основи и изравнени със земята, което е било изпълнено.

Селищата, които претърпели това разорение, са Чипровци — резиденцията на архиепископа, Копиловци, Железна и Клисура, където от децата и жените били заробени повече от 2000 души извън избитите.

Останалата [част] от тези християни на брой 3000 души [били принудени] непредвидено да изоставят всички свои имущества, за да спасят живота си и след като преминали Дунава, намерили убежище във Влахия, където [сега] живеят в крайна немотия и измират от глад...

... С тях се намират и отците от провинцията България, които били техни енорийски свещеници в родината им...

... Лишени от средства за препитание, молят за подкрепа...

... Сам Стефан Кнежевич при това внезапно връхлитане [на турците] бог го удостоил с милостта си, за да може да избяга и, пътувайки цяла една нощ, [да спаси живота си] като прекоси... Дунава, но останал без дрехи, без епископските си одежди и пр. — оплячкосани...

... После [Стефан Кнежевич] се извинява, че пише объркано, тъй като е извън себе си поради своите сегашни терзания и казва, че щом като бъде осведомен за [католическото} население от Пловдив, което е подвластно на неговата администрация и за [тамошните] мисионери дали са живи или мъртви, ще даде отчет на Свещената конгрегация.”

На довереника на султана Мустафа Кюпрюлю, назначен за велик везир през 1689 г., и това се сторило недостатъчно. Той побързал да издаде веднага потресаваща заповед до всички османски власти и мюсюлмани: отсега нататък „гдето се срещне чипровчанин, същият да бъде убиван или отвличан в робство”.

В „Хрониката” на някогашната Българска католическа провинция, съхранявана допреди няколко десетилетия в Банат, е останало, съставено по разкази на очевидци, следното описание на погрома в Чипровци и околните селища, което потвърждава изложението на Стефан Кнежевич от 22 октомври 1688 г.:

„И така турците, идвайки в четирите католически града, т. е. в Кипровец, Копиловец, Железна и Клисура, излели целия си бяс върху невъоръжените и от страх вцепенени българи и с нечувано зверство, не прощавайки ни на пол, ни на възраст, посекли голяма част от тях, възпрепятствани да избягат, а част отвлекли в непосилно робство. Гореказаните градове с храмовете и манастирите превърнали в пепелища и каквото ценно останало с повторни набези и плячкосвания отнели, разрушили и унищожили... Майките не се тревожели за пропадащото им ценно облекло, злато и сребро и други украшения, а се хвърляли да изтръгнат децата си от ноктите на турците... Немощни и почтени старци и старици, неиздържащи на бягство от страх и слабост, падали под вражия меч... Много мъже поели из горите, скитали насам-натам...” [173]

Освен че ограбили чипровчанина Георги Лукеркиеркич, османците отвлекли жена му и тримата му невръстни синове. Юношата Андрей Антонов Радибратов, изгубил родителите си във въстанието, разказва за „плачевна погибел и разорение на града Чипровци и други селища”. „След като сториха тези жестокости [турците] тръгнаха из другите съседни области, търсейки деца на някой католик или да ги избият, както направиха с техните родители, или насила да ги потурчат...” На свещеника Антонио от с. Копиловци заробили майка му, тримата му братя и двама племеника. Но за тях се намерил добър човек — „търговец схизматик (православен — б. а., П. Ч.), който откупил близките му и ги освободил от робство. Но те пак били принудени да ходят [да скитат], просейки на-същия си хляб, за да живеят” [174].

Проф. К. Телбизов, потомък на избягали в Банат след въстанието чипровски българи, смята, че тогава са били избити и откарани в робство (особено жени и момичета) не по-малко от 4000 католици и православни само от Чипровската покрайнина, като много хора се укривали в горите, а после потърсили убежище и в по-далечни краища [175]. Проф. Л. Милетич цитира никополския епископ Антон Стефанов, който получил сведения наскоро след събитието и твърди, че в споменатите четири селища били изклани около 1000 души, отвлечените в робство жени и деца били около 800, а спасилите се с бягство — около 2000, между които и 300—400 мъже, въстаници [176]. Но след като вече разполагаме с документа на Стефан Кнежевич, участник във въстанието, написан само няколко дни след разгрома му, приемаме съобщените в него цифри като най-достоверни. Той не сочи колко са загиналите, но те не ще да са били по-малко от 1000, както съобщава епископ Антон Стефанов. А при наличието на заповедта на османската власт — да бъдат избити всички в Чипровската покрайнина, стари и млади, без децата до шестнадесетгодишна възраст и младите жени, дори е напълно възможно да са били повече.

Пострадали и мнозина от ръководителите на въстанието, както и членове на техните семейства. Матея Пеячевич, баща на Георги Пеячевич, бил убит. От семействата на Иван и Михаил Станиславови били отвлечени в робство 5 жени и 8 деца.

Градът бил ограбен, разрушен и опожарен. Погубена била и богатата библиотека, за което споменават с тъга всички съвременници и летописци.

Запустели местните рудници. След потушаването на въстанието били затворени и мините „Плакалница” и „Медна планина” в землището на с. Очин дол и на с. Згориград, Врачанско. За да не се оказва помощ на скитащите из балкана въстанически чети, Портата наредила цялото население от планинските селища, включително и работниците от съществуващите там мини, да слезе в равнината [177].
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]

161. Телбизов, К. Разселване на чипровчани след въстанието от 1688 г. — В: Чипровци. 1688—1968. С, 1971, с. 67.

162. Нешев, Г. Посланици на българската правда. С., 1970, с. 48.

163. Милетич, Л. Заселването на католишките българи в Седми-градско и Банат. С, 1897, с. 25, 26.

164. Чолпанов, Б. Военните действия по време на Чипровското въстание. — В: Чипровци. (1688—1968, С., 1971, 49—56. Граф Емерих Текели (отбелязван и като Имре Тьокьоли, 1657—1705), бил протестант, върл противник на Хабсбургската империя. От 1678 г. застанал начело на маджарските въстаници. Станал васал на османската държава, която през 1682 г. го признала за „крал” на Унгария. Но сближението с османците подронило авторитета му сред маджарския народ. През 1690 г., заподозрян в измама от османската власт, бил заловен и хвърлен в тъмница. Избивал българско население, опожарил и разрушил безжалостно много селища.

165. Милетич, Л. Заселението на католишките българи в Седми-градско и Банат. С., 1897, с. 306.

166. Плочин, Ал. Цит. съч.

167. Георгиев, Ив. Георги Пеячевич (Водител на Чипровското въстание). — Наше слово (Фердинанд), № 695, 27 авг. 1938.

168. Военните действия през Чипровското въстание. — Чипровец, № 8, 17 септ. 1978.

169. Песента е записана от Жеко Бъчваров, учител в с. Стакевци в края на XIX в. Публикувана от Илия Николчин във видинския в-к „Червено знаме”.

170. В. Септ. слово (Михайловград), юбил. бр., 11 септ. 1968 г.

171. Йонов, М. Цит. съч., с. 318.

172. Списаревска, Й. Цит. съч.

173. Телбизов, К. Разселване на чипровчани след въстанието от 1688 г. — В: Чипровци. 1688—1968. С., 1971, с. 65.

174. Списаревска, Й. Цит. съч.

175. Телбизов, К. Разселване на чипровчани след въстанието от 1688 г. — В: Чипровци. 1688—1968. С., 1971, с. 65.

176. Милетич, Л. Заселението на католишките българи в Седмиградско и Банат. С., 1897, с. 306.

177. Радославов, Б. Цит. съч.