ОТ СОЛУН ДО КРАЛИМАРКОВИТЕ КУЛИ

(Поместено в: Мир, 40, No 10307, 24 ноември 1934, с. 4)

Една вечер през късно лято на вратите на нашия дом в Солун похлопа Константин Самарджиев, добре известен книжар и културен деец от епохата на народния подем в този беломорски край.

Това бе през 1890 година. Предстоящо бе започването на учебните занятия, А това значеше много работа за всички и немалко грижи за едно учителско семейство.

Константин Самарджиев познаваха всички в града като добър и сериозен човек, като отличен събеседник.

Големи бяха грижите му да помогне от Солун за преуспяването на учебното и църковното дело в родния му град Прилеп.

Още с първите думи моят събеседник откри целта на посещението си. Ръководителите на учебното дело в родния му град са намислили да ме поканят да уредя девическо класно училище там. Най-важното им условие било да остана в Прилеп най-малко една година и като учителка. Общината ми определяше заплата, която в днешни пари се равнява на три пъти повече от заплатата на най-добре платените гимназиални учители, И все пак за мен, майка с дребни деца, не бе така лесно да задигна цялото си семейство за дълъг и труден при тогавашните условия път, един вид – да затворя къщата си в Солун, който град ми бе станал нещо като втор роден град.

Но Самарджиев, отсетне и други добри приятели настояваха и пред мене, и пред моя съпруг. Позоваваха се на това, че моят баща Димитър Миладинов, както е известно, е работил тридесет-четиридесет години преди оная епоха, съвместно с хората на Възраждането, между другите градове на западнобългарските земи още и в Прилеп.

Трябва да призная, че това бе за мен най-убедителният аргумент.
За няколко дни събрахме накуп необходимия за път багаж, както днеска правят това "скитниците" учителски семейства, и тръгнахме към града на Крали Марко.

Железницата Солун – Градско тогава бе нещо като провинциален товарен влак. От Солун потеглихме призори, а едва на обяд стигнахме в Градско, крайната точка на железния път по онова време. По пътя висяхме дълго на всяка станция. От Градско и от неговите хубави закръглени рътлини скоро ни подвзе един стар прилепчанин кираджия с раздрусания си файтон, теглен от три силни коня. И отново се понизаха дългите часове на мъчителното пътуване.

От двете страни на вълнообразния път се простираше безкрайна оран, а насреща в дълбочината, при настъпилия мрак, се открояваха тъмните силуети на една от друга по-чудновати планини.

Вечерта преспахме, както можахме, в един мизерен хан, кацнал върху стръмните завои на Плетвар. Бе много студено. Най-вече страдаха бедните ми две малки дечица. Те съвсем не знаеха накъде ги води майка им. Такава бе тогава, чини ми се, такава е и днес, съдбата на българския учител. Добрият ми съпруг и другар в живота положи големи грижи да направи пътуването по-малко трудно, но това не винаги му се отдаваше.

В Прилеп пристигнахме на другия ден преди обяд.
Величествена картина се откриваше пред погледа ни. Омайни бяха далечните поля и планини. Ето, направо Бабуна и сетне Пелистер, а вляво – навъсеното чело на Мъгленията, с Каймакчалан в дъното.

Така с нашите чести пътешествия учехме ние, тогавашните учители, родната география. Така запечатвахме в сърцата си безкрайната любов към родната земя. На мене това оказваше отлично въздействие, тъй като географията и историята бяха моите предмети в училището.

Самият град Прилеп ни се стори прибран, чист и скътан. Той се гушеше в пазвите на Бабуна, която вече напущахме с раздрусания ни файтон. Над града, вдясно, гордо се надвисваха скалите, на които от векове стърчат развалините на Марковите кули и белите куполи на старинната света обител "Архангел" [1], ако се не лъжа. Всичко околно ни обземаше още с първия миг и ни отнасяше в далечната история на българския народ, когато властта и славата на Марко Крале се е носила по всички наши земи, от Дунава до Бяло море.

Гостоприемството на прилепчани нямаше край. Непосредствено след пристигането ни при нас дойдоха първенците на общината и главният учител на мъжкото класно училище Атанас Наумов, когото познавах от предишни години от Етрополе, дето бяхме учителствували заедно.

Наумов улесни първата ми задача – бърже и правилно да се ориентирам за нуждите на женското образование в града и в околията. Улесниха ме много и младите учителки Пазова и Ракиджиева (сега г-жа д-р Янчулева), и двете – питомки на Солунската девическа гимназия и бивши мои ученички.

Още през първите дни от пристигането ни в тази деиствителна българска твърдина – Прилеп, научихме че ученичките в класното девическо училище не бяха само деца на прилепчани. между тях имаше и такива от околните села. Други бяха дошли чак от Мориховията и даже от Щипско.

Този наплив на учещи се девици не бе обичаен за онова време и за един сравнително малък провинциален град, какъвто бе Прилеп. Това се дължеше на будния народен дух у прилепчани и на желанието им да просветят своите девици. Това желание за напредък ни радваше много, защото познавахме силата на българската майка, минала през училището на народното възраждане за тези краища.

Поразяваше ме и богатството на града. Познаваща добре българските земи от Тулча до Охрид и до Костур, за мен, като македонска българка, бе гордост да срещам в нашите краища на всеки двадесет-тридесет километра цъфтящи и напредващи богати градове, като Прилеп, Щип, Велес, Дойран, Тетово, Кичево, Крушево, Струга, Охрид, Лерин, Костур, Воден и пр., и пр. В тая канава от цъфтящи западнобългарски градове Прилеп заедно с Битоля и със Скопие действително заемаше едно централно място. И може би точно затова владиката Кусевич ще да е имал навремето право да иска за тези западнобългарски земи един от големите училищни центрове, освен Солун, да бъде и родният му град Прилеп.

Този град се радваше на непонятно за сегашните времена материално благосъстояние. И днес още се нижат пред очите ми прекрасните училищни сгради и хубави църкви, пълните със стока чаршии, засмените и весели лица на младежта, бодрата походка на занаятчии и работници.

Поразяваше ме и твърдото, с нищо несломимо бълтарство на това трудолюбиво население. Колко бих искала да знаят всички наши братя тука, на свободна българска земя, какво значи българското сърце на македонския българин! Практични хора били прилепчани. Е добре, практичен е българинът от всички български земи. И слава богу, че е практичен, както всички умни други народи на света. Това сигурно не ще попречи, а ще помогне да се изведе народният кораб в по-тихи води, стига само просветителите ни и учителите ни да бъдат крепки и далновидни. Ние сме шепа народ и трябва взаимно да се ценим, да не се делим на мизийци, на тракийци, на македонци и на не знам още какви племена.

Специално прилепчани са рядко симпатични българи, с трезв поглед върху живота, с крепка и твърда вяра в бъдещето ни като народ.

Един порок имаха тогава, пък може да имат и сега прилепчани. В никой от другите български градове не съм срещала по-големи шегобийци и по-дръзки присмехулници от тях. На какво се дължи тая основна черта на характера им, ще ни поясни Антон Страшимиров [2], или някой друг бъдещ проучвач и познавач на българската душа, която сами ние всички още не сме добре опознали, нито пък умеем да я ценим достатъчно. За себе си, като стара народна учителка, мога да кажа само едно: през време на моята учителска работа в клас не съм срещала деца с по-буден интерес към знанието и с по-силна отечествена любов от децата на тия прилепски шегобийци. Още нещо, рядко съм виждала по-даровити и по-благовъзпитани моми от момите на този народ на Прилепията.

Нашето семейство живееше у Бадеви [3]. Къщата им се намираше на голям площад. Пред прозорците на площада денонощно шуртеше старинна многоуста чешма.

Домакинята бе добросърдечна, мила, бъбрива бабичка. Имаше трудолюбива дъщеря на име Султана [4]. Недалеч от Бадевия дом, навътре в квартала, една след друга бяха наредени хубавите ктпци на прилепските първенци. От нашия двор към тези къщи се минаваше през прелестни градини, постлани с едър калдъръм, отделени с високи стени и стари порти, обрасли с лози. Всички тези градини и дворища – поразително прилични на копривщенските, бяха потънали в зеленина и пъстри цветове.

Там някъде навътре, доколкото си спомнювам, живееха Бомболови [5] – тогавашни меценати на училищата и на учебното дело. В другата страна живееха Крапчеви и други знатни семейства, имената на които за съжаление съм вече позабравила.

Други от прилепските знатни семейства имаха жилищата си край реката, по направление на пътя за Марковите кули, недалече от турския квартал, който се намираше отвъд реката. Спомням си например къщата-палат на Хаджиздравеви, по всяка вероятност потомци на някой Здравко воевода. Хубав, едър, снажен род бе родът на дядо Хаджиздравев, Дъщерите му и внучките му бяха същински писани звезди.

Народът, прилепският народ, страстно много обичаше веселбите и тържествата. През време на тези тържества прииждаха и хиляди селяни и селянки от цялата провинция с техните омайни пъстроцветни носии. За нас най-красиви бяха носиите на населението от Кралимарковия Варош – най-високата част на града, старинно престолно седалище на легендарния герой, сега обособено в отделно село Варош.

Две от най-големите от тия народни тържества съм запомнила по-добре. Едното на Великден. На тоя ден мало и голямо излизаше на една височинка вън от града, по пътя за Мориховско. От тая височинка се виждаше целият град, а още по на запад, по стръмнините на Бабуна, виждаха се развалините на Марковите кули. Тържеството започваше с песни, с някакви чудно хубави старинни песни, а сетне се нижеха народните хора. Не бяха рядкост старите гусли и гласовитите гуслари. При ритъма на тъжни напеви те пригласяха Маркови песни. Като че ли основният мотив на напевите бе тъгата по някакви изгубени векове, отлетели в далечината. Навярно това бяха вековете на дивния Марко Крале, на Муса Кеседжия и Църна Арапина и на толкова още юнаци, възпети в събраните от братя Миладинови "Български народни песни". Гуслените струни се опъваха, гусларите пееха, а народът на групи се суетеше около тях. Същински народни сборища бяха тези великденски тържества в Маркокралевия Прилеп.

Второто тържество, което съм запомнила, бе всеобщо народно шествие към Марковите кули. То ставаше на Архангеловден. Казвам всеобщо, защото в деня на празника иа този християнски светия, когото изглежда народът отъждествяваше със самия Марко Крале, хиляди и много хиляди жени и деца, млади и стари, се нижеха на безкрайни върволици по стръмнината нагоре към развалините на Маркокралевите палатн и по направление към отсрещната канара, на която също тъй от най-старо време бе построен манастирът "Св. Архангел".

Това бе истинско щурмуване на Марковите кули. Аз вървях тогава, преди близо четиридесет години, по-бодро и по-здраво отсега. Бодро и здраво крачеше след мен цяла дружина ученички. Които от тях са здрави и живи, могат да си спомнят тоя хубав всенароден прилепски празник, посветен на св. Архангел Михаил и на Марко Крале.

Под Маркокралевите кули няма плато. Нито планински гръб, на който да може да се събере много народ, както става сега тука, в свободна България, на Шипченските тържества, но за многото хиляди млади и стари поклонници все се намира място. Там, над Прилеп, височините, на които Марко Крале е построил замъците си, представляват от себе сбор от остър варовник и сив кристален гранит. По тези височини и днес народът сочи на отпечатъците от копитата на Маркокралевия кон Луд гидия. В тази посока всяка година пристъпва по височината безбройният народ, за да отдаде чест на своя спотаен в планинските пещери велможа Кралев Марко.

В същия ден на св. Архангел Михаил или в деня на Марко Крале, преди да се прибере в къщи, при вечерен здрач, народът запалваше големи огньове от пясък, потопен в газ, доколкото си спомням – на десетки места. Това нощно продължаване на тържеството ставаше на площада, на който се намираше къщата, в която живееше семейството ми. Безстрашните преспиваха през нощта под развалините на Маркокралевите кули. Те запалваха също големи огньове, издигащи се като змейови езици в тъмнината по светиархангеловските височини.

Тържеството продължаваше до късно през нощта, докато и тука, в града, и там, по височините, огньовете загасваха и докато първи петли пропяваха.

В манастира, надвиснал над планинските склонове досам Кралимарковите кули, през деня се слагаше народна трапеза. Помня игумена, по някакъв старинен обичай заедно с хубавото руйно вино изваждаше от избите една грамадна и добре запазена рибена кост, от главата до опашката – близо цял метър, и я закачаше на манастирските чардаци.

Чудноват ни се представяше целият този народен обичай. С тази риба, остатъците от която биваха показвани на деня на празника, някога Крали Марко бил гощавал свои гости.

През следвашите дни, когато отново всеки се предаваше на работа и ние започвахме училищните занятия, всички деца имаха само една мисъл, един разговор – предмет на деня бе Марко Крале. Мало и голямо през тези дни живееше с паметта за покровителя на града и с неговия дух.

Слушала съм или съм чела някъде, че на Запад някои малки бургове край Рейн и днес още живеят с легендите на миналите векове и с епичните борби на рицарите на толкова известната руина Лорелай и неволно ми е минавало през ума как тогава, преди повече от четиридесет години, прилепчани и жителите на цялата прилепска околност бяха въздигнали в култ спомена за Марко Крале и в ред празници през годината живееха изключително с възкръсването на тези спомени. Стари хора ми посочваха даже някакви родствени отношения между рода на Марка Крале и отделни млади и стари левенти от по-новите поколения.

Бележит по онова време бе дядото на учителя от първоначалното училище, на име Ангел (изумила съм името на дядото и фамилното име на учителя). Първоначалният учител Ангел бе сам оригинален, рус, грамаден човек. Отсетнешни години научих, че той рано починал. Неговата метода на преподаване била малко сурова. Карал малките палавниковци ученици да му носят най-дългите пръчки от мурово, черничево дърво, и с тях е достигал от катедрата до някои немирни ученици, за да им напомни задълженията и да ги научи на ред.

Изобщо, училищното дело в Прилеп бе на значителна висота. Общината сама поддържаше училищата и църквите. Тя бе една от най-богатите български общини на тоя край.

Учещите се имаха всички пособия, всички тогава известни учебници и помагала. Особено развити бяха вечерните н неделните училища, умело ръководени от Атанас Наумов.

Ние бяхме основали неделно женско училище, подпомогнато от по-просветените граждани и от учителките. Това неделно женско училище накара много възрастни моми отсетне да се запишат за редовни ученички в ръководеното от нас класно девическо училище. За да улесня работата в това класно девическо училище на Прилеп, аз се постарах да сглобя един кратък правилни.

Всичко това съм запомнила в общи черти от прилепската 1890 – 1891 учебна година до днес. През тая същата учебна година прилепското учителство, учениците и гражданството празнувахме петдесетгодишнината [6] от отварянето на първото ново българско училище откъм тридесетте години на миналия век, без да се смятат още по-старите килийни училища. Добре е това да се знае от по-младите поколения, особено от тези, които ще има занапред да ни дадат една по-точна и истинска картина за развитието и за усъвършенствуването на българското учебно дело.

Факсимиле от "Правилник за девическите училища" - Прилеп

На следващата 1891 година, през августовските горещини, с цялото си семейство ние бяхме се пак завърнали в нашия любим Солун. Дълги години следтова истинскн скърбяхме, че не ни се вече отдаде възможност на Архангеловден да се понесем отново по каменните стръмнини към развалините на Кралимарковите кули. Скърбим за това и сега, на старини. Но живеем с надеждата, че скоро един ден безпрепятствено и свободно ще могат да правят това напредващите и по пътя на стръмния народен възход нови български поколения, по-способни, по-сръчни и по-издръжливи от нас, отживелите старци.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Отнася се за манастира "Св. Архангел" над с. Варош, Прилепско. Построен е по времето на цар Симеон или на цар Петър. На манастирската врата е изографисан св. Архангел Михаил с меч и везни в ръцете. По време на своята обиколка през 1889 г. В. Кънчов намира там няколко черковнославянски ръкописни книги от XV в., две от които е предал на библиотеката при Солунската мъжка гимназия.

2. Антон Тодоров Страшимиров (1872 - Варна; 1937 - Виена) - писател, учител и общественик. От 1900 г. се включва активно в македоно-одринското движение и участвува в редактирането на в. "Реформи". След Илинденско-Преображенското въстание подкрепя левицата начело с Яне Сандански и Христо Чернопеев. През 1908-1909 г. с Гьорче Петров издава в Солун сп. "Културно единство:. Участвува в Балканската и Първата световна война. Заслужава да се отбележат и някои от творбите на големия писател, посветени на освободителните борби в Македония - "Българската интелигенция и македоно-одринското освободително движение" и "Македонски войводи" (С., 1900), "Истината по положението в Македония" (С., 1908) и др. Особен интерес представлява романът "Роби", в който авторът възпява македонското революционно движение.

3. Бадеви са известна прилепска фамилия. Установи се, че семейство Алексиеви са живели в дома на Георги (Гьоре) Димков (Димов) Бадев. Синът му Спиро (1872 - Прилеп; 1956 [?] - София) завършва педагогическия курс на Солунската мъжка гимназия през 1891-1893 г. Според Г. Кандиларов учи през 1892-1893 г. и учителствува в родния си град.

4. Султана Георгиева Бадева (ок. 1868 - Прилеп; 1925 - София).

5. Бомболови са известна търговска фамилия. Мирче Бомболов (Бомбол), един от най-състоятелните българи в Прилеп, още от 1866 г. е член на общината, а Коста Бомболов е "общинар" чак до 1897 г. Йордан Бомболов е дългогодишен учител в мъжкото училище и директор през 1891-1893 г.; и пр.

6. Според Георги Трайчев през 1842 г. в черковния двор са положени основите на първото общинско училище, което е довършено през 1843 г. В сборника "Сто години ново българско училище в гр. Прилеп 1843-1932" (под ред. на К. Църнушанов, Скопие, 1932, с. 3) е отбелязано, че на 24 май 1943 г. е отпразнувана 100-годишнината от създаването на новобългарското училище "Св. Кирил и Методий".