СЛЕД ТЕСАЛИЙСКАТА ВОЙНА - В НЕГУШ [1]

Барабаните биха непрестанно и тази нощ. Чудноват, тежък и глух барабанен удар. Познавахме го от най-ранни детски години. Когато семейството ни напусна старата Миладиновска къща и се пресели в Матовската къща, която принадлежеше на майка ми, ние бяхме на хвърлей място от отвъдните турскн квартали, които през нощите на всеки по-голям мюсюлмански празник бумтяха и бумтението им непрекъснато прииждаше през отворените прозорци в стаите ни.

Чувала съм този барабанен удар през годините на шуменското си учителствуваве преди Освобождението. Класното ни девическо училище бе също в съседство с турските квартали – тези нечисти, тесни шуменски квартали, от които днес и помен не остана.

И там, през нощите на големите турски празници, примесен с ежечасните отмерени удари на нощния пазач – пазвантина, по улиците бумтеше барабанът на правоверните.

Спомените за Руско-турската война бяха тъй живо свързани с това непрекъснато бумтене. Като че ли отиващият си мюсюлмански свят намираше някаква опора или утеха в тези барабанни удари.

Предчувствията не са ме лъгали. На следния ден призори още узнахме, че Турция обявила война, този път – на юнана.

Хубаво, животворно пролетно утро се разстилаше над тихите морски води. Бавно се надигаше топлият слънчев ден. На свой ред пробуждаше се и големият стар град. А там, далече край мътните устиета на бързотечния Вардар, един след други се вдигаха сивите нощни воали и отминаваха към сливащите се в безкрайна линия пространни солунски полета. Зад тях ето и легендарните Дурла и Паяк, гордо вирнали челата си редом с челото на дивния Олимп.

Но какъв е този издалече смътно долавян щум? Като че ли в града да се чуват някакви викове на тълпи? Изневиделица скоро и самият залив се бе изпълнил с транспортни параходи. Сирените им непрестанно бучеха и изпращаха към брега тежки черни мауни, характерните големи солунски лодки, натъпкани с току-що пристигнал аскер от Анадола. От двете страни на целия този гъмжащ по морето свят се виждаха няколко по-големи и други по-малки турски военни единици.

Крайбрежната бе цяла натъпкана от хора. Истински лагер. Хиляди набърже стъкмени и въоръжени войници очакваха реда си да се проточат към Вардарската капия, а оттам на запад и юг към бойното поле. Белобради старци с чалми, забулени жени, безброй сополиви дечурлига правеха картината още по-пъстра, по-интересна и необичайна.

Местното християнско население се бе цяло изпокрило. Повечето квартали бяха заприличали ва мъртви. Никой не можеше, най-малкото без риск да бъде малтретиран, да се покаже навън. Възбуждението всред турците бе по-голямо, отколкото през нощта. Родители задържаха децата си. Училищата трябваше да бъдат затворени.

Колко и тази картина наподобяваше на предвечерието ва Руско-турската война!

Така продължи цяла седмица, докато пристигнаха, първите сведения от бойното поле, благоприятни за турците. И тогава радост някаква заливаше лицата на движещите се като сенки правоверни. Първите представители на властта и те дадоха изблик на благосклонно внимание към нас, българите. Заповядаха незабавно да се отворят училищата ни и зорко ги охраняваха.

Обнадеждващи бяха и новините от Княжеството.
От София бяха сполучили да прокарат признаването на ред нови църковно-училищни правдини за българите в Турция. Като всяка друга държава, която се е отнасяла несправедливо към населението си, Турция винаги е отстъпвала само когато се е виждала натясно. С общо допитване на българите в Македония бидоха предоставени нови митрополитски центрища за някои от македонските епархии.

Това облекчаваше сърцата ни. Повдигаше духа на народа. Даваше възможност при по-голямо спокойствие тоя толкова много преследван български народ от Македония да съсредоточи силите си.

Известен е краят на войната в Тесалия. Гърците бидоха бити, но вместо да бъде възнаградена, Турция изгуби тази богата провинция. Нещо повече, на свой ред въстаналите критяни получиха автономно управление.

Ние никога не сме живели с политика. Нито пък с радостите и скърбите на други. За нас бе по-важно кой път ще вземе народното ни дело в поробените български краища. Ние не проумявахме защо, въпреки подчертано изказаното желание на нашето население още не се допущаха наши учители и свещеници в най-южните, чисто български краища на Македонвя, най-"вече в градовете и селата по двете страни на дивната Дурла планина.

Това накърнено българско честолюбие може би ни застави да посетим и хвърлим лично поглед на тамошните селища, сгушени по планинските склонове южно от железопътната линия Солун – Битоля и югоизточно от Воден.

Първата ни прицелна точка бе Негуш. Близки хора, познати на негушани, улесниха заминаването ни за там. Един хубав летен ден през същата 1897 година ние напуснахме приветливата малка железопътна гара на града. Нашият влак скоро превали големия мост и мочурите на Галик, сетне Вардара. Стигна безкрайната шир на плодородното Солунско поле и скоро през Карасу и Бер (Верия) се озова всред слаби хълмисти възвишения, между Дурла и Паяк. Тука най-ниските предни склонове на двете планини си дават среща в прелестната предводенска низина.

Влакът лъкатуши и бавно извива към височините на Негуш, Въртокоп и Воден. Чудна прохлада лъха из родните поляни и откъм насрещните лозя. Стремглаво се спущат бързеите на Дурла по воденските скали. Пенливо минават далече над нас и ослепително блестят водите на македонската Ниагара при Воден. Дългата бяла ивица се точи по отвесните канари, разбива се на голям сребрист облак, отново събира сили и тука долу, пред Въртокоп, поема дългия път за равнината.

А встрани от водопада целият белокаменен Воден е разперял лебедовите си криле над старата Самуилова крепост.

Като че ли тука всичко е нагодено да спомни за храбрия български цар. Като че ли всеки камък, всяка руина разказва дивни приказки от българското славно минало на тези краища: разказва и за другите две столици на българския Запад при Охрид и Преспа. Като че ли скалите на отсрещния Воден, тази трета Самуилова красавица, сами очертават името. Зад тях ето легендарният Чеган, ето Островското и Петерското дивни езера. А във фона – Мориховските гребени, тия от векове крепки български гнезда, благословени от бога да страдат и все пак тъй щедро надарени да живеят, надарени и с толкова много неземна красота.

Блясъкът на обедното слънце прави картината още по-омайна. Един свят за себе си. Един български свят на далечните векове, смесен с неразрушимия дом на българското име.

Тука селищата са едно до друго. Все снежнобели. Все чисти, прибрани къщурки всред безкрайната шир на зеленината.

Ето там, в дъното, Въртокоп. Какво точно означение на богати български представи за земя и хора!

До всеки нисък хълм – нов хълм, потънал пак в зелемива. Много трябва да се е въртяла и да е копала човешката ръка тука, докато пробие път всред този лабиринт от вълнообразни възвишения. А каква богата, безкрайно богата растителност! Същинска грамадна, повявана от ветровете нива. Полюлян девствен лес.

А тези вечно буйни води край Негуш и край Воден? Ето ги, пак се показват долу в низината. Пенливо се блъскат от бряг на бряг. Извиват и се връщат нак при нас. Също като водите па великотърновската Янтра.

Разбирате ли сега защо ненаситното на божиите хубости българско око е откривало пътищата на нашето народно битие все из планинските дебри и все из необятните недра на майката – българска земя?

Веднъж напуснала негушката железопътна гара, трудно подима пътя към Дурла малката ни талига. От двете страни на пътя – все богат жълтозем-пясъчник. И все същата пищна растителност. Все същите вакли стада по ливадите. Нагоре – отново безкрайни поля. Додето очите гледат, трудолюбивата ръка на нашия селянин е превърнала всичко в градина. Нито педя необработена земя.

Колкото повече се доближаваме до туловището на Дурла, толкова по-пленително става наоколо ни. А селската ни бричка ту се промъква през сенчести тунели, образувани от високи платанови дървета, ту ни измъква всред плувналия в светлина н слънце друм, за да ни довлече отново до прохладната река с нейната непрестанна сладка песен.

Изеднъж колата спира пред високата стена от канари. Оттук надолу – пак море от зеленина. Тъмнозелена, яснозелена, средна – според отраженията на светлината и сенките. Ето петната и на хилядите други багри. От лазурното синьо небе. От блясъка на прелитащите бели облачета. От трепета на засилващия се ветрец.

И нашият богат български език няма думи, с които да определи точно хубостите на тая прелестна Дурла, тъй щедро възпята в народните песни. Прелиствам сборника на приснопаметните ми баща и чичо Димитър и Константин Миладинови. И тука какво обаяние от всеки подреден и напечатан ред! Каква любов на народа към толковато луди гидии, към руйното негушко вино, към белоснежните негушки моми.

А где е Негуш? Малкият, свитият в пазвите на тайнствената Дурла Негуш? Оттука до Солуна града ли Марко Крале и Секула Детенце са гонили Муса Кеседжия и Църна Арапина?

Ето го най-сетне този Негуш, цял изправен пред нас. Със странните си каменни постройки. С полусхлупените тъмнокеремидени покриви. Плувнал в зеленина и блаженство. Изтръгващ тиха въздишка из гърдите на бедните незнайни странници като нас. Като че ли и тука всичко е потънало в някаква нова, тиха радост. Като че ли тука и децата, и мъжете, и жените, и старците са само щастливи деца – пълни с радостни сърца деца.

Улиците на градеца са прави. Из тях се долавя някаква лека планинска мъгла, която на всичко придава по-друг, вълшебен вид. Над всяка врата, по всяко дворище, над прозорците – гирлянди от зеленина и цветя. Вечно пеят своята малка песен и кристално свежите вадички и бързеи от двете страни на всеки друм. Така е във всички дворове, пред всички къщи. А във всяка вада, във всеки вир виждате отразен целия околен чар. Оглеждат се лицата на младите, на засмените негушанки, на целите рояци деца, накацали пред всяка порта на този наистина приказно старинен градец.

Ето, една от тези негушанки идва насреща ни. Крепко и весело подава ръка. Каква силна, плътна фигура. Каква хубава премяна. Широка тъмносиня сукманена пола. Възкафява салтамарка, прилепнала на кръшното й стройно тяло. Отпред - малка, пъстра престилка с безброй алени резки. Дълги проветриви ръкави до над дланите на ръцете. На гърдите, в пълен блясък – наниз от жълтици. Дори обущата на краката са царствени. От груба кожа, но елегантно изработени - по форма като дървените сандали на малките холандски жени.

Когато пристигнахме в Негуш, бе неделя след обяд. Целият негушки свят бе навън по улици и мегдани. Насреща от нас е отредената ни къща. Влизаме от обширния й двор. Идеално чист. Както улиците, и дворът е постлан с големи каменни плочи. В дъното – буйна растителност. Най-високи са две стари орехови дървета. Вляво е самото жилище. Спретнато и то. Качваме се през ваяна дъбова стълба. Пристъпяме към просторен чардак, надвиснал над една канара. Надолу, докъде очите гледат, отново безкрайна шир. Зад нас са стаите. Светли, приветливи и те, с дървени резби по врати и прозорци. Подът е цял потънал в пъстри килими. Червени и сини възглавници покрай стените. В средата – ниска валчеста софра. Наоколо й малки триножни столчета. В ъгъла изписана божията майка. Пред нея догарящо кандило. Всичко наоколо е в похой. В пълен покой.

Ние скоро се опознаваме с целия град. И с хората му, и с околностите му. Самият Негущ е съграден върху високо подножие на Дурла планина. Точно зад града, в недрата на тази благословена планина, извира цяла река. Водата – грамаден поток. Блика направо из каменните недра на отвесните канари. Встрани от Нетуш тая водна стихия туря в движение една копринена тъкачница (а как се слисват негушките моми по този копринен плат), няколко предачници за памучна прежла и още толкова мелници.

Населението е безкрайно трудолюбиво. Градът има и хубави лозя и пространни пасбища, а далече в равнината – богати с жито ниви. Но негушани обичат да странствуват. Най-често са в Солун. Прихождат и по-надалече – към Александрия, да продават тежка стока.

Начело на общината стоят видни членове от семействата Хаджинотеви, Пехливановн, Неделови и други.

Ние живеем в дома на едно по-бедно семейство, западнало, но с добро старо име. По произход то било от Енидже Вардар, от пълната Вардарска равнина. Такива преселнически семейства тука имало повече. Най-многото семейства обаче са придошли отвъд Дурла, откъм Сечища (Сечище), Кожани и от Янинско.

Някога, преди 1830 година, през време на бунтовете на Али паша Янински против султана, албански орди са опустошавали ония краища и са принуждавали населението да бяга с по една черга на гърба. Колко такива безчовечни бягства на стотици хиляди българи познава нашата следвоенна епоха! Това е примесило кръвта на стария и славен Негуш, но навиците скоро са станали еднакви за всички стари и нови съграждани на селището.

На запад от Негуш, по направление на Воден, се намира известното от възраждането на македонските земи село Държилово.

Китно, голямо, богато село. Към петдесетте години на нашия ХIХ век в Държилово самобитно са се подвизавали като народни борни за църква и училище двамата братя Държиловичи [2]. Със свои и с народни средства те са отворили българско училище – едно от първите български селски училища в западномакедонските покрайнини. Къде са учили тези народни будители? Ние много разпитвахме, без да можем да получим по точен отговор. По всяка вероятност – във Воден, този незаглъхващо буден български център за цяла една епоха от времето на турското владичество.

Длъжност е на други да хвърлят повече светлина за бодрия, крепък народен дух на населението в тези краища. И в град Воден, и в село Държилово, и в Негуш от най-старите люде съм слушала да се говори, че в многобройните околни манастири никога този народен дух не е заглъхвал.

Държиловичите отсетне са се преселили в Солун и там са открили българска книжарница и печатница. Към 1870 година или малко по-рано също там е учителствувала дъщерята на едного от братята. Когато ние за първи път след осемдесетте години на миналия век пристигнахме в Солун по случай откриването на девическото класно училище, споменът за Държиловичите и за тяхната просветна дейност бе още твърде жив всред българското гражданство в града. Държиловичите издигнаха високо в просветно отношение значението и на родното им село Държилово, което поради близостта с богатия старинен Негуш за дълго игра ролята на център за народополезна дейност в целия Воденски и Негушки край.

Тука чуждото църковно-училищно влияние беше пуснало вече доста дълбоки корени. Когато ние посетихме Негуш, в него имаше обаче само гръцко училище. Опитите на воденчани и на държиловчани да събудят тази стара българска крепост срещнали отчаяно противодействие от страна на воденския гръцки владика. Не по-малко – на местната турска власт.

Така е линял в миналото този прелестен Негуш. Така бавно, но сигурно линееше той и през лятото на 1897 година. Някаква демонска сила възпираше изтръгването му из ръцете на чужди опекунства и грижи.

Но трябва да бъдем справедливи. В душата си и днес по-старите негушани не са лишени от български чувства. На всяка стъпка те излъчват непринудено стария си български дух. Лесно бе тогава за нас да доловим пулса на българската душа, на българските радости на негушани. И скърбяхме много, че не ни се удаде да останем за по-дълго време в средата на този толкова мил, толкова трудолюбив и толкова почтен народ, по лицата на който ежедневно и на всяка стъпка така често се отразяваха бляновете за преминали векове на един твърд, горд и неподатлив народ...

През настъпилото късно лято трябваше вече може би завинаги да се простим с този чаровен край на една онещастливена българска земя. Да отвърнем лице от оиайните му природни красоти. Да престанем да слушаме вечната тиха песен на кристалните му потоци. Да спрем диханието си, за да бъде отново слухът ни облъхан от потайния стон на вековете, толкова приличен на стона на храброто българско сърце, на болките и радостите на този героичен български народ.

Беше тиха късна есенна вечер, когато отново слязохме от влака, за да пристъпим тежките крепостни врати на големия стар град Солун. Негуш бе вече за нас само един мираж.

От височинката, на която от хиляда годинн насам са сложени тези железни врати на Солун и тези крепостни кули, далече на запад пак се разстилаше пред взора ни Вардар – тази вярна дружка на майката българска земя. До нея морето вместо синьо изглеждаше някак пепеливо-зелено, тъмно и бурно. Далече зад него, там към хоризонта, господарят на деня все още пронизваше висините небесни с последните си прави лъчи. Разкъсани облаци, гъсти, полуосветени, с надвиснали чела, тежко минаваха от връх на връх и бавно слизаха все по-надолу към земята. Скоро и нощта наметна плащеница. Къде ли е Дурла всред този лабиринт от планини, една до друга, като верни стражи, наредени в далечината? А где е Негуш – тази тъжна, старинна и дивна българска песен?

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Негуш е наричан от гърците Няхуста или Агустос (дн. Науса); около 1900 г. наброява 6100 жители - 1500 българи, 800 турци, 3500 гърци и 300 власи.

2. Става дума за Кириак Динков Държилов (Държоловец, Държилович) - (ная. на XIX в. - с. Държилово, Воденско; около 1877 - Солун) - книжар, печатар и общественик, и Константин (Динка) Динков Държилов (неизв., с. Държилово, Воденско; 1890 - Солун) - търговец, деец на църковно-националната борба. От 1865 г. е избран за член на Солунската българска община.