В НАВЕЧЕРИЕТО НА ИЛИНДЕН – 1903 ГОДИНА

За македонската земя годината 1903 донесе ранна пролет. Китните поля и гори отдавна бяха облекли нова премяна. Всичко се събуждаше. Трудолюбивите наши селяни от тъмни зори до тъмни вечери пълнеха околните бърда. Отдаваха се на благодатен земен труд.

Неспокоен бе само големият крайморски град.
Камък някакъв бе легнал върху душата на всекиго. От уста на уста се предаваше за неочаквани революционни действвя. Душите бяха изтръпнали, сърцата – свити. Скоро след това не закъсняха и първите съобщения за нападения по железопътните линии и за атентати по железопътните мостове. Въстаниците, едно след друго, подчертаваха невидимото си присъствие нашир и надлъж по цялата страна.

Странно, през ония неспокойни дни ние бяхме всички със свито сърце. Бяхме при това решили временно да напуснем града и да заминем с децата някъде към центъра на тая вечно неспокойна, но обсипана с толкова божия благодат македонска земя.

В деня на тръгването се събудихме твърде рано. Вместо надлъж по цялата чаршия, минахме през крайморската улица "Молос" и през тъй наречения Френски квартал. Файтонът кривна по покритото пазарище, езистена и между старите венециански сгради, в който се помещаваха канторите на най-богатия гражданин Алатини, стигна книжарницата на Коне Самарджиев, до нея канторите на Кондови, а малко по-нататък – новата книжарница на Хаджиниколов, за да се проточи отново през теснините между австро-унгарската поща вляво, обширните училищни имоти и църквата на католиците сенавгустинци и скоро се озова пред "Ломбардо" и великолепната мраморна сграда на Отоманската банка.

Зад хубавите железни решетки на предната банкова градина лениво се протягаха полусънени аскери. По онова време никой нищо не знаеше за намеренията на революционерите да вдигнат във въздуха точно тази царствена фасада на Ренесанса – най-красивата и издържана фасада на най-солидното здание в града. Господарите на страната, види се, са предугаждали опасностите. Иначе защо тези многобройни заптиета пред входа на банката.

А ние продължавахме да се топим от мъка. Топим се от вечно неспокойния живот на страната. Сърцата ни неспокойно трепват. Трепват най-вече при вида на отсрешната на банката двуетажна четвъртита сграда, наи-голямото тогава българско центрище за народни среши, комитското гнездо – Бошнак хан.

Отминаваме плахо и него. Набърже завиваме през нови теснини, между училищата на сенавгустинците и Топхането за да стигнем извън крепостните стени на стария град и по течението на канала да се озовем на големия площад пред солунската железопътна гара на северната и западната линии.

Площадът пред гарата и перонът бяха натъпкани с най-разнородна и неспокойна публика. Навсякъде гъмжеше от народ.

Нашият влак за Битоля трябваше да замине пръв. А формалности предстояха още много. Нямат край. Сърцата ни се отново свиват. Суровите погледи, строгите въпроси, претърсванията от страна на заптиетата съшо ни действуват разстроително. Но слава богу, всичко е най-сетне готово, и в последния момент смогваме да се доближим до влака. Едвам слагаме крак на стъпалото, влизаме в купето и влакът потегля.

Влакът потегли, но свитите ни сърца не се отпуснаха.
Мудно следят очите една след друга сменяващите се картини. Вдясно – широкото Солунско поле. Далече вляво – замъглените очертания на планинските вериги западно от Олимп. Редуват се китните малки станции на Топчилар, Вардар, Карасу, Бер, Негуш, Въртокоп. Към обяд локомотивът, черното чудовище, което тегли вагоните ни, пъхти нагоре към Воден. Прави няколко завоя, минава сред китни градини и най-сетне спира пред малък станционен двор, подреден като дворовете на най-хубавите швейцарски гари.

Дивният Воден! Ние сме пред него.
Този град на вечно шумящите водопади, на белите лилии, на гранитните островърхи скали, покрити с девствена зеленина, е нещо рядко – елмаз цял от короната на българската земя.

Тука сърцето забравя мъките. Отпуска се. Почива. Гальовно се къпе окото в прелестите на този истински земен рай. Блуждае по върховете на вековните буки, на широколистните явори и по ореховите дървета. Бързо прехвръква към каменните кули на старата Самуилова столица и се губи там нейде далече в безкрайната мълчалива шир на солунските полета.

Който иска да види как светата божия десница е обсипала с благодат македонската земя, който иска да почувствува как дълбоко на душата действуват природните красоти на тая земя върху българските синове, как нежно си играят тука с душата на човека багрите на всеки листец на младата гора и каква любов на сърцето и какви сълзи в очите предизвиква вечната тъжна песен на изгубения земен рай, достатъчно е да пропътува с железница от Солун до Битоля и да спре пред вратите на този Самуилов град, надарен с толкова неземна прелест.

Сбогом, Воден! Сбогом, Дурла и Паяк!
Нашият влак отново подрежда все български твърдини. Ето Острово [1]. Ето малката триъгълна падина вдясно, образувана от Чеган и подножията на Каймакчалан. А встрани, отзад – и върховете на Каймакчалан. Ето кристалните като сълзи води на Островското езеро вляво. Ние минаваме над самите тях. Като че ли влакът не стъпва на твърдо, като да се плъзга по гладката повърхност на езерните води. Ето старата крепост на Самуиловите войводи – Пътеле [2]. След него Петърското езеро, затворено и то сред високи планини, блести, излъчва радост някаква от старината. Ето тучните лозя на Суровичево, надолу – Кайлярско [3], а пред Битоля – Лерин.

Изобилие, богатство – навред. Изобилие и богатство, обливани с руйното вино на този първостепенен македонски лозарски център Суровичево.

Хората, които срещаме, въпреки всичко и те са със свити сърца.

Нещо става и тука. Младите шушукат. Крият се. Не се вестяват. Старите са загрижени. Лудуват безгрижно само децата, на рояци пред всички гари. На всяка станция войска. По всяка спирка заптиета. Цялата страна е блокирана. Търсят въстаници. Малтретират и затварят по-видните българи.

Денят преваля. Нашият влак и той като че се е вече уморил. През някакви безкрайни върбови дървета лениво отваря и той своя път към малката битолска станция. Хвърляме последен поглед към полето и отсрещните планини. През тези места минавала съм като дете преди толкова десетки години, когато отивах на учение за далечните руски земи. Тогава нямаше железници. Пътувахме с коне. Чудно, нищо друго не се е изменило. Нито Мориховските планини, нито Бабуна, нито надвисналата над нас Пелистер планина.

Митарствата и тука, на тази гара, са големи, съмненнята и претърсванията – още повече.
Напущаме станцията и през хубави и сенчести алеи се отправяме за града. Файтонът минава през едно марсово поле на битолските казарми. Встрани две големи четвъртити военни здания. Едното бяло, другото червено. Проточват се след това централната улица "Широк сокак", някакви вити, тесни улички и скоро сме пред квартирата ни в Мечкар маале.

Големи порти. Обширни дворове. Схлупени къщи. Калдъръм – навсякъде. Чешми – по улиците и сред дворовете.

Стари, вити лози. Жени и деца.
А къде са мъжете?

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. Воденското село Острово (дн. Арниса) наброва 1200 жители (750 българи и 450 гърци) около 1895 г.

2. Леринското село Пътеле или Пателе (дн. Агиос Пантелеймон) около 1900 г. наброява 1810 жители - българи и само 60 цигани.

3. Кайлярско - областта около гр. Кайляри (дн. Птолемаис). Почти цялата област е населена с турци. Само в около двадесетина села има българско население.