ОТ ДУНАВА ДО СОЛУН И ОТ БЯЛО МОРЕ ДО ВИТОША  (ЕПИЛОГ)

(Поместено в: Мир,  40, No 10055, 18 януари 1934 г., с. 3 под заглавие "От Бяло море до Витоша")

Бе хубав септемврийски ден на 1882 година, когато след дълъг път от Свищов през Русе, Варна, Цариград стигнахме в големия беломорски град. Морското пътуване от Цариград до Солун не бе твърде лесно. Нашият малък параход, люшкан от вълните, не без мъка минаваше от пристанище на пристанище и от остров на остров.

От столицата на султаните до влизането ни в Солунския залив пътувахме ве по-малко от една седмица.

С пристигането ни пред желания град пред нас се откри познатата величествена панорама с бреговете на тоя залив, пълен в очертанията си, божествен и величествен в откровенията си; вдясно – Хортач, вляво – Паяк, Кожух и Дурла.

На палубата на нашия параход ние, всички пътници българи, стояхме смаяни и неми пред красотите на родната земя, оросена с кръвта на хиляди герои, криеща в дебрите на своите планнни духовете на нашите бащи и деди и дала на вас – нейните чеда, всички добрини, каквито човек може по божие благоволение да има тука, на земята.

След радостите, които нашият народ преживя през Освободителната война на 1877 – 1878 година, ние, останалите в ръцете на чуждата власт българи, чувствувахме как двойно по-силно туптят сърцата ни за роден край, как двойно по-силно се проявява волята ни да заработим, всеки според силите си, в полза на останалите под чужда власт и под робство братя.

Това не бе само наша мечта. Нямаше човек измежду тези наши добри и на вид прости селяни, занаятчии, градинари, млекари, които пътуваха в парахода с нас и се завръщаха в отечеството си, да не произнасяше благоговейно и с възторг името на родння край. Ние, неколнината учители и учителки, чувствувахме всички тези хора близо до сърцето си и непрекъснато разменяхме мисли с тях за учебното дело на бащините им огнища, за нуждата от българска просвета, за общ подем и за народен напредък.

Изглежда, в Солун знаеха за пристигането на нашата голяма група, състояща се от учители, граждани и селяни. Аз имах случай вече с няколко думи другаде да кажа нещо за това си пристигане в Солун след толкова дълги години отсъствие.

Още неспрял, параходът бе заграден от десетки лодки, пълни с посрещачи българи. Начело на тия посрещачи бяха застанали представители на Солунскатж българска община и нейният председател Козма Пречистански. Както ни сам Пречистански каза, той бил своевременно получил писмо за пристигането на нашата група от Методий Кусевича, по онова време – викарий, заместник на отсъствуващия от Цариград български екзарх йосиф Първи.

Това не бе посрещане за някакви почести. То бе изблик на добри народни чувства на родолюбиви българи. Тези родолюбиви българи на Солун искаха да ни видят още в първия миг след пристигането, да се разговорят с нас, да научат как вървят народните работи в Цариград и другаде. Затова те се бяха масово стекли към нас. Ние, посрещаните, още неслезли на брега, узнахме от тях, че училищното дело в Солун крачи бързо напред, че тамошните българи, всички – будни търговци и занаятчии, не щадят сили, средства и време, за да помогнат за народно добро, гдето потрябва и гдето бъдат повикани.

Лично аз познавах македонската столица от детинство, от 1866 година, когато за пръв път пътувах за Русия. И се учудих, че турските градове се изменяват и напредват бавно.

Така и този път, след близо двадесет години, намерих Солун, какъвто го бях оставила от детинство. Новопостроени бяха само няколко монументални сгради на крайбрежната улица. Новото бе още, че една част от старите римо-венециански стени на града намерихме доста поразвалени, и то точно на запад, там, дето те някога бяха най-интересни.

На мястото им сега стърчеше мизерна железопътна гара, която бе началният пункт на една от най-първите железопътни линии, построени на Балканския полуостров. Това бе линията Солун – Градско - Велес – Скопие [1].

Аз отивах в Солун да учителствувам. След учителството ми в Шумен и други градове на сегашна България преди Освобождението и след престояването ми в Свищов и София през първите години на свободния живот в тогаващното Княжество не само аз лично, но и много други българи от останалите под робство български земи бяхме обзетн от неудържим копнеж към родния край. Тоя копнеж свърши със заминаването ми за ново местоназначение в македонските земи.

Наистина по онова време в свободните части на нашето отечество имаше голяма нужда от учители и от просветени хора. Но тая нужда в неосвободените български земи бе дваж по-голяма и ние всички трябваше да се вслушаме в желанията на сънародниците от родния край, като заминем за там.

Другаде имала съм вече случай да дам някои бележки за учителствуването ми в Солунското класно девическо училище, което малко по-късно стана пълна гимназия. Чувствувайки се здравословно отново с възстановени сили, подканена от едновремешни ученици, длъжна съм да попълня тия предишни бележки с някои данни върху дейността на видните солунски дейци и учители, имената на които не съм забравила в тези изминати вече петдесет години.

Когато през 1882 година стигнахме в града, безспорно най-бележита личност бе тази на Козма Пречистански.

Пречистански играеше в Солун и в целия западнобългарски край ролята на Симеон Варненско-Преславски в Шумен.

Тогава нему беше поверено религиозното възпитание на училищната младеж. Той преподаваше катехизис и закон божий. Но в същото време Пречистански беше и изпълняващ длъжността председател на Солунската българска община, а като такъв той се прояви бляскаво пред турските власти и пред населението, чиито интереси защищаваше отлично.

Негови помощници в извънучилищната му дейност бяха будни солунски граждани, като братя Паунчеви [2], Петър Шумков, Анастас Стоянов, също представителят на Зографския манастир отец Аверкий, Блаже Шагов, братя Наумови и тогавашният драгоман на солунското руско консулство Наум Спространов [3]. В обществените и общински работи обаче помагаха и всички учители от класното мъжко училище, което след няколко години стана пълна гимназия с реален и педагогически, а сетне и класически отдел.

Една тясна граница между дейността на общинари и на учители в Солун не можа да бъде теглена. Учителите от онова време си вменяваха за първа обязаност не само да учат младежта, но и да издигнат духа на народа и непосредствено да му помогнат по пътя на духовния му възход.

Така бе с Пречистански.
Съшото бе с Козма Шапкарев, който водеше най-възрастната ми сестра за съпруга. Същото бе с Петър Сарафов [4].

Тогава извън училището, в народните работи се проявяваше Божил Райнов, сега стар почтен гражданин на София; не по-малко и Бучков [5] – добър учител, родом от Кукуш.

Тая плодоносна обществена дейност на по-видните лица от учителството намираше одобрение и богато отражение всред народа.

Солун по онова време наброяваше вече няколко български квартали с будно население, прииждащо от македонската провинция за работа и за учение. На друго място в моите бележки давам за този край по-големи подробности върху българските поселения в Солун.

Колко голяма бе привлекателната сила на солунчани към народното дело, между другото се виждаше и от това, че дълго след пристигането ни в града ние бяхме непрекъснато запитвани за това, що става в свободното Княжество, как върви животът там, как е поставено учението в училищата и пр. Всяка наша дума се поглъщаше жадно от събеседници и слушатели през редовно устрояваните неделни срещи.

Разбира се, това даваше на нас, учителите, още по-голям кураж да изпълняваме, колкото ни сили стигаха, училищната работа, да будим любов към народа и любов към науката всред десетките и стотици будни и природно надарени деца на тия наистина толкова способни и толкова добри солунски българи.

За нас, които бяхме вкусили вече от свободата, които бяхме видели и ужасите на Освободителната война от 1877 – 1878 година, бе някак по-лесно със слабите ни сили да удовлетворяваме жаждата за народна просвета на тия копнеещи съотечественици, за които българското име бе най-ценният дар от бога.

Така бавно и сигурно се развиваха народните работи в македонската столица през този пръв период от училищна подготвителна работа. Между гражданите дебрани имаше стари хора, които ни разказваха от своя страна за килийните училища от първата половина на миналия век, поддържани от занаятчийските еснафи в града и от калугери, дошли от светогорските манастири.

След първия период на подготвителна народно-църковна и училищна дейност ние имахме щастието да доживеем и видим периода на пълното процъфтяване на училищното дело в Солун, което съм също описала другаде.

След осемдесетте години на миналия век нашите мъжки и девически гимназии в Солун, нашите пет първоначални училища бяха привлекли вниманието върху си на всички български земи и на всеки, който иска да черпи пример от добрата уредба на училищата ни в този град.

И точно през тоя период от време в Солун се появиха видните деятели, учители и общественици от рода на Трайко Китанчев, Шапкарев, Пърличев – през първите години, и на Кандиларов, Бл. Димитров, Начо Начов, Хаджииванов, Васил Кънчов, Андрей Тошев, Паяков, Михаил Сарафов и др. – малко по-късно.

Този втори дял от развитието на учебното дело в хубавия и голям беломорски град трябва да бъде гордост не само на солунските българи, но и на целия ни народ.

Солун имаше по онова време повече от стотина учители за гимназиални, прогимназиални и първоначални училища, хиляди ученици, образцови класни стаи. Училищата ни бяха посещавани не само от българчета, но и от деца на инородци, които учеха български поради комерчески и други стопански цели.

В града съществуваха няколко български черкви, които служеха за богослужебни нужди на едно българско население от близо двадесет хиляди души, разпределени в няколко големи и гъсто населени квартали.

В тоя град за пръв път започна просветната си дейност нашият най-добър географ от онова време Васил Кънчов. В Солун Кънчов се научи да бъде учител. Тука той събра етнографските си материали. В Солун служи отсетнешният министър на финансите Паяков. Тук разви всестранна народополезна и просветна работа и показа богатите си дарби и познания също така по-късният финансов министър Михаил Сарафов. В Солун се прояви и един от най-добрите наши езиковеди – Димитър Матов.

По същото онова време през школата на Солун преминаха и отците на революцията: благият и природно надарен с тънък усет към народните нужди и народните идеали смилевчанин Дамян Груев; тихият, но дълбок с народополезни помисли стружанин, мой племенник по майка – Христо Матов; буйният и твърд като скалите на Пирина и на Стара планина старозагорчанин Гарванов; европейски просветеният мъж и отличен лекар д-р Хр. Татарчев [6]; скромният по характер, трудолюбив учител, а по-късно образцов книжар – Хаджиниколов. И много още други.

Всеки от тях неведнъж показа със способностите си, с живота си, със смъртта си (Груев, Хр. Матов, Гарванов), че беззаветно обича своя народ. Те всички и като учители, и като общественици, бяха рядко ценни хора. Както и да съдим днес за техните дела, имената им ще останат записани като имена на най-първи българи в скрижалите на нашата културна история. Тези солунски просветни дейци и техните многобройни другари приемници преди всичко бяха дълбоко просветени хора, а за учебното дело на този първокласен български културен център, наречен Солун – прави вдъхновители.

Така започнато с най-скромни сили на предшествениците преди осемдесетте години от миналия век, с тези бележити българи, народното дело в Солун бе пораснало до степен на истинска просветна и образователна школа. През тази школа преминаха всички по-събудени умове на две генерации млади българи от македонските земи.

Дължа да отбележа още, че солунското българско гражданство през всички времена на народен подем и на народни крушения разумно използуваше високото място, което бе заело в града и по отношение на европейците, и по отношение на турци, на евреи, на гърци.

Днес, когато само една малка част от това българско гражданство, предимно просветени и добри хора, бе заставено от новите власти да напусне родното си огнище и живее разпръснато и далече от града на св. Кирила и Методия, то мнозинството, хилядите са още там, като, кой как може, се приспособява към новите условия. Не ще забравят обаче никога, че по несъкрушимостта на духа и по кръв те принадлежат към своя български народ.

Ние никога не ще повярваме, че гърците, които са големи реалисти, биха могли да сметнат за възможно изкореняването от родните му огнища на един народ, който в далечното минало на вековете е видял и по-сурови, и по-лоши съдбини от тези, които му отредиха през наши дни.

Когато отидохме за пръв път в Солун като скромни класни учители, животът на тамошните българи кипеше в пълен размах. Когато по-късно, близо след тридесет години, напуснахме града при тътнежа на топовете и тракането на картечниците, тоя живот бе достигнал вече своя пълен разцвет. Нашите гимназии имаха собствени библиотеки от хиляди томове българска, руска и европейска книжнина. Имахме скъпи физически кабинети и химически лаборатории при мъжката гимназия. Читалищното дело бе стигнало до висока степен на развитие, непомислено даже за много други български градове и български училищни центрове. Имаше един вид локална българска театрална трупа в Солун, която се породи след гостуването на артисти от Софийския народен театър, ако се не лъжа, към 1897-та или 1898-та година. Също – собствени салони за училищните и обшинските домове и канцеларии за самостойни административни дела на българите. Имаше стотици български първостепенни търговски къщи. Още хиляди занаятчии и работници, десетина българи адвокати, съдии българи в тамошните съдилища, инженери, висши и нисши чиновници по железопътните предприятия на Ориенталските железници на Хирш; две първокласни книжарници – Самарджиев, Хаджиниколов, и няколко малки (Хлебаров, Теофанов и пр.); една голяма българска печатница и български отдели в други печатници; два български ежедневника [7] и няколко списания ("Искра" [8], "Учителски глас" [9] и пр.), ръководени от журналисти и учители, една българска униатска католическа гимназия [10], освен нашите две гимназии – едно американо-българско земеделско училище в околностите на града.

С две думи, преди да напуснем Солун през страшната 1913 година, той бе един от първокласните духовни и културни центрове за целия български народ, а не само за македонските българи.

Знаят ли това нашите подрастваши млади български фиданки? Това поне не е много далечна българска културна и народностна история.

Българският народ в този град с право си бе извоювал висши културни придобивки. Друг славянски народ на наше място не би могъл да направи нищо в сравнение с постигнатото от неудържимия просветен устрем на българина!

Нещастието на българската народна просвета бе голямо. Човек лично може да претърпи всичко. Но той като че ли страда много повече за онова, което сме изгубили като народ, отколкото за това, което е сам пострадал.

Нашето лично нещастие бе само там, че ние, моят добър съпруг дядо Никола, децата и аз, трябваше да напуснем Солун в срок от четиридесет и осем часа, както се казва и както бе всъщност – с по една черга на гърба.

Ние не бяхме оттам. Бяхме от далечната западнобългарска охридска провинция. Но ние обикнахме тоя град заедно с умните му пъргави южняци, двадесет хиляди бълтари, които и сега свято пазят българското си име.

Ние напуснахме Солун през есента на 1913 година по море.

Когато сирените на нашия сега вече голям европейски параход избучаха и когато той тръгна за дълъг морски път към далечните свободни черноморски брегове, си спомних пътя Дунава – Цариград – Солун, преминат преди тридесет години. Само че този път картината бе съвършено друга. При нас не дойде нито един изпращач. Пропъдени силом от новите власти, ние едва бяхме успели да вземем от покъщнината си колкото да се завием и да се пазим от настъпилите нощни студове и влаги.

Но това не бе още нищо. Този път от мъглата не се виждаха нито хубавият вулканически конус на солунския Везувий – Хортач, нито мистериозно сивите туловища на възпяваните от векове български планини Кожух, Паяк и Дурла. Поради надвисналите облаци тъмната ивица на брега се сливаше с мътното и развълнувано море. Едвам се долавяха очертанията на крепостните стени, но и те скоро се сляха с общата сива маса. Ние плакахме като деца за изгубения рай. Плакаха и самите деца.

Така изгубихме от погледите си, ето вече други двадесет години, града, който криеше и продължава да крие в недрата си толкова благородни, толкова велики човешки усилия за род, за роден език, за родна култура, с толкова спотайвана българска обич!

В парахода всички ни гледаха с умиление и навярно ни съжаляваха.

Каква съдба!
Ние бяхме вече българи бежанци. Недоброволни бежанци. Силом натирени хора!

Лично аз чувствувах вече, че нямам прежните сили, както когато с радост прехвърлях долини и планини като класна учителка – там, дето дългът ме зовеше.

Но и това не бе нищо. Повече чувствувах някакво неопределено стидно чувство на просветен човек, когото сега, в двадесети век, не ценят за лула тютюн – нещо като безстопанствена вещ!

Разбира се, ние, най-старите, скоро ще отминем във вечността. Ще дойдат нови времена и може би нови идеи. Ето на, че нашите млади хора отсега ни ги сочат. Но преди да минем отвъд реката, ние бихме могли да им кажем сега, когато е думата за солунския пример на българска култура и на български напредък (такива примери българският народ познава много), че отделният човек сам по себе си е нищожна прахолинка. Силна е вярата народна. Силни са само делата, кои раждат тая народна вяра.

Днес бях споходена вкупом от мои приятели и едновремешни мои ученици и ученички. Последните са също вече близо дядовци и баби като мен – със синове, дъщери и внуци. Напомниха ми с разговорите си едно отдавнашно минало, което се опитах от своя страна да предам тука. Сега, когато те си отидоха и аз останах, както винаги, от слънчевия южен прозорец да гледам снежнобялата снага на самотната и горда Витоша, не знам защо, спомних си, че през 1879 или 1880 година съм я гледала също такава хубава от малкото и ниско прозорче на една полусхлупена къщурка, каквито преди 50 години бяха много в София. И с моя старчески ум си мислех как вековете, как българските векове на далечното минало се повтарят! [11]

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. През 1873 г. влязла в експлоатация линията Солун-Скопие.

2. Охридчаните Паунчеви са известни търговци на кожи и кожухарски изделия. Някои от тях живеят и работят дълги години в Цариград и Солун и взимат активно участие в обществения и културен живот там, като братя Константин Паунчеви, братя Янаки Паунчеви и др. Най-изявеният от тях е солунският деец, приятел на Димитър Миладинов - Димитър Константинов Паунчев.

3. Наум Христов Спространов (1854 - Охрид; 1885 - Солун) учи в родния си град и в Цариград. Владее турски, арабски, персийски, гръцки, руски, френски и др. Непосредствено след завършване на "Галата Сарай" се включва актовно в обществено-политическия живот. Заема служба в Руското посолство в Цариград. По време на водените преговори за сключване на Санстефанския мирен договор (февруари 1878 г.) е преводач при Щаба на руската военна делегация, след което е назначен за секретар на Руското консулство в Солун.

4. Става дума за Петър Вълчов Сарафов (1842 - с. Гайтаниново, Неврокопско (дн. Благоевградско); 1915 - София). Учителствува в Мелник (1873), Сяр (от 1880 г.) и др., училищен инспектор в Серско (1882-1884). Сътрудничи на Стефан Веркович и е един от учредителите и ръководителите на основаното в Неврокоп през август 1873 г. Серско, Мелнишко, Неврокопско учителско дружество "Просвещение". Ратува за откриване на българската гимназия в Солун и заедно с Кузман Шапкарев и Христо Бучков през лятото на 1881 г. обикалят Македония за набиране на нови ученици. Заточен е в Мала Азия.

5. Христо Хаджигеоргиев Бучков (неизв. - Кукуш; 1913 - София). Учи в родния си град и в Цариград. Учителствува в Кукуш, Солун, Струмица, Скопие и Воден. От 1879 е учител в Солунското трикласно училище и участвува в полагане на основите на българската мъжка гимназия, в която преподава до 1883 г. география, френски език и краснопис. През 1889-1895 г. заема длъжност драгоман на Българското дипломатическо агентство в Цариград, след което се установява в София. Занимава се с обществена дейност. Изработва турско-български речник (който не отпечатва) и др.

6. Д-р Христо Николов Татарчев (1869 - Ресен; 1952 - Торино). Учи в Ресен, Пловдив и др.; следва медицина в Цюрих и Берлин (1892), след което е назначен за лекар в солунските гимназии. Деец е на Вътрешната македоно-одринска революционна организация - един от нейните основатели и председател на Централния й комитет. Заточен в Подрумкале (1901-1902). Член е на Задграничното представителство на ВМОРО и на Временната комисия на македонската емиграция в България.

7. В текста "(вж. Сборник "Солун", редактиран през 1934 година от Владислав Алексиев и П. Дървингов о.з. полк. и от ген. щаб)". Установи се, че само органът на Конституционните клубове в. "Право" (1910-1913) е ежедневник под редакторството на Никола Наумов.

8. Списание "Искра" е орган на българската политическа мисъл в Солун след закриването на Съюза на Българските конституционни клубове. Излезли са само 15 броя (1 декември 1911 - 15 септември 1912 г.) под редакторството на Г. Баджаров.

9. "Учителски глас" е професионален вестник - орган на Българския учителски съюз в Османската държава. Под редакцията на М.С. Шурков излизат 56 броя (15 юни 1910 до 20 септември 1912 г.).

10. Става въпрос за откритата през 1884 г. в околностите на Солун българска католическа гимназия - наречена "Зейтилникът".

11. Следва текстът: "(След тези бележки, които изглежда са писани непосредствено преди смъртта на Царевна Миладинова-Алексиева през есента на 1934 година, намираме следното начало на писмо, което Ц. М[иладинова]-А[лексиева] е искала да отправи към проф. М. Арнаудов): Господину професоту Михаилу Арнаудову, с благодарност за поздрава от Варшава. Царевна Миладинова-Алексиева)".