Въпросът за автономията като лозунг в политическите програми на националноосвободителното движение на българите в Македония и Одринско в периода 1893-1941 г. до сега не е цялостно научно изследван в нашата историческа наука. За началния етап, до 1912 г., този проблем до известна степен е изяснен още от първите историци на Вътрешната организация (Хр. Силянов, Л. Томов, Г. Баджаров и др.), съвременници и непосредствени участници в революционните борби. В своите трудове те са ясни и категорични, че автономното начало в революционното движение е възприето по силата на редица политически обстоятелства, че чрез него се е целяло да се запази целостта на Македония и Одринско, като етап по пътя към обединението на българския народ (1). Напоследък тези въпроси се разглеждат и в някои научни изследвания на К. Пандев (2) , Л. Панайотов (3) и други наши историци, които стигат до същите изводи относно лозунга за автономното начало.

За периода по време и след Балканските войни до 1941 г. по разглеждания проблем почти няма научни изследвания в българската историография. Това е причина и в миналото и днес, особено в чуждата литература, да се правят най-произволни тълкувания и да се създават всевъзможни фалшиви тези и версии по отношение на националните и политическите програми и цели на националноосжободителното движение на българите в Македония през посочения период. (4)

Настояшият труд, написан върху основата на най-новите постижения на нашата историческа наука, на новооткрити архивни документи на ВМОРО (след 1918 г. ВМРО), устави, правилници, меморандуми, декларации, изказвания и спомени на най-видните дейци и представители на революционната организация Д. Груев, Г. Делчев, Хр. Татарчев, Т. Александров и др., на конкретни национални, културни и политически прояви на ВМОРО и цялото българско население в Македония в различни събития, моменти и периоди в борбата, е опит да се направи известно научно осветление по въпроса за автономната идея, като тактика в революционното движение. Кога възниква тя, как се развива, защо не се реализира, кои чужди фактори за воювали срещу автономията и пр. Тук не се разглеждат различните теории и лозунги, възникнали и проповядвани от странични фактори, извън национално-революционното движение. Авторът няма претенции, че изчерпва в настоящата разработка този голям и важен въпрос.
 
[Next]
[Autonomy Main Page]

Бележки:

1. Хр. Силянов. Освободителните борби в Макеодния, Т.1, С., 1933, с.33-40; също Македонската емиграция и българският национален въпрос. - Спектър, С., 1919, с.7; А. Томов и Г. Баджаров, Революционните борби в македония, Скопие, 1917, с.22-24.

2. К. Пандев, Националноосвободителното движение в Македония и Одринско 1878-1903 г.; също, Политически искания и програми на българското националноосвободително движение в Македония и Одринско (1878-1912 г.). - Исторически преглед, 1980, кн,6, с.21-48.

3. Л. Панайотов. Българският национален въпрос след Берлинския конгрес. България 1300. Институции и държавна традиция. С., 1981, с.319-341.

4. От създаването на ВМОРО (1893 г.) до 1941 г. великосръбската буржоазия води непрекъсната борба срещу нея, като българска организация и срещу нейните лозунги за автономия на Македония, като българско прикритие за присъединяване на Македония към България. След Втората световна война в Белград и Скопие със строго определени политически цели се нагласява обратна теза, че лозунгът за автономия бил искане на “македонския народ” за създаване на “македонска държава” в рамките на Югославия, което е абсурд от гледна точка на историчеката достоверност.