Военните и политическите събития през 1911-1912 г. - влошаването на положението в Македония и Одринско, където българското население е подложено на изтребление, избухването на Итало-турската война, националноосвободителното движение в Албания, възможността от един съюз между другите балкански държави, насочен срещу България, неизвестността за бъдещето на Макеодния и Одринско при евентуално избухване на подготвящата се световна война, усложняват обстановката на Балканите и в Европа и принуждават българските управляващи среди да преговарят с балканските си съседи и да се съгласят на компромиси по отношение на Сърбия, включвайки в тайното приложение към договора от 13 март 1912 г. клауза за “спорна зона” в Македония. (101) С тези неоправдани от национално гледище отстъпки тогавашното българско правителство в смятало, че ще задоволи сръбските завоевателни стремежи и ще осигури освобождението на останалите български земи. На 29 най 1912 г, е подписан съюзен договор и между България и Гърция, който не съдържа никакви териториални разграничения. Българското правителство се е надявало, че след войната териториалното разпределяне ще стане на базата на етническите граници между двата народа. Надеждите на българската управляваща буржуазия обаче се оказват погрешни. Сръбското и гръцкото правителство подписват договорите си с България, без да имат намерение да ги спазват. Балканският съюз за тях става най-удобен политически инструмент и прикритие за заграбване на Македония. Сръбското правителство изменя на договора с България още преди да започне Балканската война, когато на 15 септември 1912 г. изпраща тайно окръжно до своите представители в чужбина, в което се заявява, че не само спорната, но и голяма част от безпорната зона ще принадлежи на Сърбия. (102) Влизайки в Македония като съюзници на България, сръбските и гръцките войски получават всестранна помощ от четите на ВМОРО и от цялото българско население. Още в първите дни на войната обаче, когато цялата българска армия и Македоно-одринскто опълчение воюват с основните турски сили в Тракия, сръбското и гръцкото правителство съобразно своите завоевателни планове официално заявяват, че няма да се съобразяват с договорите си с България, и че териториалното разпределение в Македония ще стане на базата на фактическата окупация. (103) Това означаваше заграбване на по-голямата част от Македония и попадане на около един милион българи под ново чуждо робство. Така още в края на октомври 1912 г., в първия месец на войната, можеще да се констатира, че Сърбия и Гърция, макар и съюзници на България, не са изоставили своите стари планове за проваляне всички пътища и шансове, които водят към обединението на българския народ.

Каква е позицията и дейността на ВМОРО и цялото българско население в тези съдбоносни моменти за бъдещето на Македония. (104) Дейците на ВМОРО приветствуват създаването на Балканския съюз, но те не са наясно с клаузите на сръбско-българския съюзен договор. Вярвайки безпределно на българската дипломация, те не допускат, че българските управляващи среди могат да тръгнат на война, преди да осигурят всички предпоставки за обединението на българския народ, или че могат да се съгласят с искането на Сърбия за дележ на Македония. (105) Тъкмо затова всички дейци на ВМОРО без изключение застават в редовете на Македоно-одринското опълчение и в редовната българска армия и воюват в името на общобългарския национален идеал - обединение на България. (106)

В самото навечерие на войната ЦК на организацията отправя окъжно-апел до цялото българско население в Македония да окаже всестранна помощ на идващите освободители, в това число и на сръбските и гръцките съюзнически войски. Над сто чети и цялата въоръжена милиция на ВМОРО, с повече от 20 хиляди бойци, се бият в най-трудните моменти на войната срещу турските войски в Македония. (107) Навсякъде, където влизат, четите и милицията на ВМОРО заедно с местното население избират и конструират българско народно управление, свързано с централните български власти. Това става в Щип, Св. Никола, Велес, Куманово, Скопие, Битоля, Прилеп, Охрид, Кавадарци, Струмица, Дойран, Гевгели, Воден, Костур, Бер с районите им и пр. (108) В тези дни национално-политическите програми на ВМОРО за освобождение и обединение почти стават реалност. Дейците, четите и милицията, изобщо бойните сили на ВМОРО, заедно с цялото българско население само осъществяват тази задача в много райони на Македония, особено там, където няма редовни български войски. (109)

Поведението на сръбските и гръцките съюзнически войски още от първия ден на влизането в Македония обаче хвърля в тревога и ужас българското население. Навсякъде те заграбват и разтурят българското управление, арестуват, преследват и убиват неговите законно избрани от населението представители. Преследват и убиват българските революционни дейци, учителите и свещениците. Забраняват българския език и песен, променят окончанията на българските фамилни и лични имена, поставят извън закона самото име българин. (110) Нещо повече, изнасилват българската национална съвест, като принуждават окупираното население писмено и устно да се декларира като сръбско и гръцко, за да може да остане по родните си домове. Открито заявяват, че районите, в които са влезли сръбските и гръцки войски, ще принадлежат на Сърбия и Гърция и пр. (111)

За да разгледа създалото се тревожно положение, ВМОРО свиква спешно съвещание в Солун на 30 октомври 1912 г. Освен членовете на ЦК, в него участвуват голям брой видни революционни дейци и войводи от цяла Македония. (112) Констатирано е, че политиката и действията на сръбските и гръцките войски в окупираните от тях райони е в пълен разрез със съюзническите фоговори с България и представляват най-сериозна опасност за българското национално обединение. Решено е делегация на ЦК на ВМОРО начело с Т. Александров да замине веднага за София за среща с българското правителство. Пред министър-председателя Гешов делегацията на ВМОРО изказва своите опасения и обръща внимание, че целта на войната с турците е освобождението на българите в Македония и Одринско и обединение на нацията. В същото време се явява друга угроза за голяма част от Македония. Иван Гешов ги уверява да бъдат спокойни, защото той и неговото правителство никога няма да допуснат нито една педя българска земя да бъде заграбена от други. (113)

Независимо от тези уверения на 4 ноември 1912 г. ЦК на ВМОРО публикува в Солун първата си официална декларация от започването на войната по македонския въпрос. В нея се разглежда положението, създало се в резултат на войната, и се изтъква, че териториални придобивки за съюзническите държави Сърбия и Гърция ще има в техните етнически територии, но те не могат да се увеличават със заграбване на български части от Македония.  “Нас, македонските българи, се казва в декларацията, които дадохме толкова големи жертви за извоюването на своята свобода и толкова много допринесохме за разгрома на Отоманската империя, преди всичко ни интересува съдбата на онази Македония, която е обляна с мъченическа и героична българска кръв и в чийто граници българският елемент, макар и преследван и изтребван най-немилостиво десетки години, и днес е болшинство... Известни са ни сръбските претенции не само над Скопие, но и над Щип, Велес, Охрис. Известни са ни и гръцките претенции над Солун - вратите на Македония или по-право нейното сърце...

Всички македонски българи поддържат с пълно единодушие и с най-голяма енергия целокупна Македония в нейните български етнически граници да бъде изцяло обединена с българското царство. Ако не е възможно да се реализира тази най-справедлива и най-подходяща за националните български интереси формула, тогава да се остави Македония неделима и да влезе тя като самостоятелна държавна единица с център Солун в бъдещата балканска конфедерация. В такъв случай Македония ше бъде съединително звено между всички балкански държави... Против едно разпокъсване на Македония, откъдето и да се проектира то, македонските българи най-енергично и най-решително ше се противопоставят като един човек с всички свои сили.” (114)

Дълбоко загрижени за единството и целостта на българския народ, дейците на ВМОРО освен че изтъкват, че най-правилният и най-справедливият път за разрешаване на македонския въпрос е обединението на цяла Македония, която да влезе като равноправна политическа единица в бъдещата Балканска конфедерация. Сръбското и гръцкото правителство обаче не приемат нито едното, нито другото. Те се нахвърлят яростно срещу декларацията на ВМОРО и официално изтъкват, че в заетите от техните войски области в Македония няма българи, че там живее сръбско и гръцко население. (115)

В отговор в. “Българин”, също излизащ в Солун, от името на ВМОРО категорично отпровергава тези твърдения и заявява, че не съществува спор за етническия характер на Македония. “Този спор за нас, българите, се казва в статията, отдавна е решен. Населението в Македония в болшинството си е българско, както в Стара Сърбия е сръбско, а в Епир, Тесалия и островите е гръцко. Българските земи в Европейска Турция са тези, в които напоследък се твореше българската история. Това са местата, където действуваше две десетилетия ВМОРО, а тя е организация българска.” (116) На света, продължава в друг брой същия вестник, не е известно нито за сръбско, нито за гръцко национално движение против турците в Македония. Защото сърби няма, а гърците са малцинство - в крайбрежните градове. (117)

Независимо от официалната реакция и протести на ВМОРО и енергичната съпротива на цялото българско население окупационните сръбски и гръцки власти предприемат нечувана гонитба и хайка за залавяне, прогонване или избиване на най-видните българи в окупираните от тях български области. (118) Тогава в. “Българин” на 25 ноември 1912 г. обнародва статия под заглавие “Освободителна или завоевателна война”. След като се обръща внимание на българския народ да бъде бдителен и да пази своята цялост и единство, в статията се изтъква, че македонските българи, които имат значителен дял от заслуги в настоящата войнам се борят за целокупна и неразделна българска Македония. “За цялостна и неразделна българска Македония ние твърдо държим. В противен случай бихме били изменници пред паметта на хилядите загинали борци за Македония, бихме били изменници пред целия български народ... Чуждото ние не желаем, но и своето на даваме. За сметка на нашето българско тяло друг не може да се увеличава. Това е желанието на всички българи.” (119) На 1 декмври 1912 г. вестникът пише последната си статия под заглавие “Кои са гробарите на Балканския съюз” и разобличава сръбските и гръцките войски в грабителството на Македония, което не може да не доведе до разтуряне на Балканския съюз. (120)

В началото на декември 1912 г. ЦК на ВМОРО изпраща тревожно изложение-меморандум до цар Фердинанд, в което се изтъква опасността за заграбване на части от Македония. В меморандума, след като се прави обстоен преглед на възникването и развитието на македонския въпрос и борбите, които българският народ е водил до окончателното разклащане на Турската империя, се казва: “Въпреки големните мъчнотии, с които ВМОРО се сблъскваше в борбата против турците и чуждите пропаганди, тя неотклонно преследваше все една и съща цел - да се запази Македония за българския народ. Предвид на грабителските замисли на околните държави, тя се спря на идеята на първо време да действува за автономия на Македония, именно за да я запази от разпокъсване... Вярна на тоя скъп завет, да работи за свободата на целокупна Македония, ВМОРО поднася от името на измъчения ни род молба да се застъпите с всички средства докрай, за да се избегне каквото и да е разпокъсване на Македония... За тази цел можете да разчитате на помощта на македонския българин до последната му капка кръв.” (121)

По същия повод Скопският окръжен революционен комитет на ВМОРО отправя в края на ноември 1912 г. изложение до министър-председателя на България, в което между другото се заявява: “Ние, организираните българи от Скопски революционен окръг, като синове на същото отечество, с тревога следим съдбоносните събития и очакваме да се осъществи заветната мечта за общобългарската родина и държава. От тази държава ние не искаме да бъдем отлъчени, защото Скопско, последнато от всяка страна, представлява неразделна част от българската земя... Пристигат обаче слухове, се казва по-нататък в изложението, които ни хвърлят в тревога и отчаяние, че нашият роден край ше попадне под Сърбия... Ние живеем с надежда, че няма да се намери българин, който да хвърли, и то след токлова пролята кръв, в черни дни и погибел своята собствена земя... Българите от Скопския край, които са дали толкова много скъпи жертви, са готови и за нови за постигането на националния идеал - присъединяването на всички български земи към царство България.” (122)

Изключителен интерес представлява изложението на ЦК на ВМОРО до български министър-председател от началото на януари 1912 г. В него също се изтъква създалото се тревожно и опасно положение за Македония, предвид грабителските намерения на Сърбия и Гърция. След като се проследяват борбите и целите на ВМОРО, в изложението се казва: “В своята борба революционната организация преследваше прякото или чрез автономния етап политическо обединение на всички българи. Така че автономното начало беше средство да се спаси целостта на Македония... Ето защо ЦК на ВМОРО настоява българското правителство да положи всички усилия да се присъединят всички българско покрайнини към българската държава... защото не стане ли това, оставят ли се българските земи под сръбско и гръцко робство, населението в тях, подложено на насилствено посърбяване и погърчване, ще бъде принудено да поеме непосилната, неравна борба за своето освобождение.” (123)

Изложения и мемерандуми с подобно съдържание до българското правителство, Главното командуване на българската войска, Българската екзархия и до правителствата на великите сили са изпратени по това време (октомври 1912 г. - юни 1913 г.) от всички селища и райони на Вардарска и Егейска Македония. (124) В тях ясно и категорично е изразено желанието на цялото българско население  в Македония да се обедини с всички българи в една държава - България. Този масово проявен стремеж, защищаван и с оръжие в ръка от ВМОРО и от цялото българско население, представлява акт с непреходно исотрическо значение на пълна национална и политическа самоизява и самоопределение на населението в Македония, подобно на самоопределението на същото население за преминаване към Българската Екзархия през 1870-1873 г. и на единодушния протест срещу ревизирането на Санстефанския договор и решенията на Берлинския конгрес, когато българите в Македония с оръжие в ръка се обявяват за запазване на целостта на българското отечество. (125)

Освен във войната срещу Турция българското население в Македония, зачислено в редовете на българската армия, Македоно-одринското опълчение и четите на ВМОРО, масово участвува и във войната срещу Сърбия и Гърция през юни 1913 г. В самото навечерие на Междусъюзническата война ЦК на ВМОРО изпраща редица инструкции и окръжни до членовете на организацията и до цялото население с призив да се бори докрай за пълно прогонване на сръбските и гръцките поробители от Македония. (126) В едно окръжно от 23 май 1913 г. се изтъква, че главна задача на всички дейци на организацията е да организират населението и да го подготвят морално и с оръжие за участие в свещената борба срещу сърби и гърци, за освобождение на Македония и целокупното й обединение с България. (127)

На 30 май 1913 г. ЦК на ВМОРО отправя апел до българите в Македония, в който след като се изтъква, че съюзниците са заграбили най-българските райони в Македония и не желаят да отстъпят съобразно договорите си с България, се заявява: “За да завърши веднъж завинаги нашето национално обединение, за да си вземем сега всички български земи, трябва непременно да воюваме със Сърбия и Гърция. Историческо отговорност ше лежи върху нас, аско сега не използуваме момента, за да улесним нашето правителство и нашата войска. Дълг на всеки член на ВМОРО е да употреби всички усилия в тия съдбоносни моменти за свободата на Македония, да изпълни своя дълг за довеждане до благополучен край на предстоящата освободителна война със Сърбия и Гърция... Уверени в пълната сполука на правата ни кауза, завършва апелът, пожелаваме успех на всички другари. Да живее целокупна България.” (128)

В деня на Междусъюзническата война ВМОТО вдига цялото българско население в Тиквешко на въстание, в гърба на сръбските войски. Въстаниците прогонват сръбската войска и администрация и установяват в Тиквешко, с център Кавадарци българско революционно управление. (129) В продължение на десет дни българските въстаници отбиват яростните атаки на вражеските войски, очаквайки всеки момент появата на бългрските спасителни войски. (130) Въстанието е удавено в кръв, но стремежът на българите от отзи край към свобода и обединение е изявен по най-категоричен начин.

Някои от дейците на ВМОРО по това време са натоварени с други отговорни държавни мисии. В началото на юни 1913 г. българското правителство изпраща делегация в Албания, начело с Яне Сандански, която преговаря с Временното албанско правителство за съвместни действия при евентуална война със Сърбия и Гърция. (131) В интервю, дадено по това време в Тирана пред представител на италианския вестник “Секоло”, Сандански заявява, че той напълно се е разбрал с албанските ръководители за обща акция за България и Албания срещу Сърбия и Гърция. “Македонските революционети, продължава по-нататък Сандански, които след дълга и жестока борба с турската тирания доживяха мечтата си - извоюване свобода на родината, не могат да допуснат тя да попадне под сръбско и гръцко робство. Те ще подновят революционната си дейност и няма да отстъпят нито педя македонска земя под сръбско и гръцко робство. Няма да се спрат и пред най-страшните терористични действия, за да извоюват съкровената си мечта - свободна българска Македония.” (132)

Политическите и военните събития по това време обаче се развиват във вреда на българския народ. Обградена от всички страни, нанесла съкрушителни удари на сръбската и гръцката армия, без да бъде бита във военно отношение, България е принудена да капитулира. Виждайки, че цялостното национално обединение на този етап става невъзможно, дейците на ВМОРО изпращат на 21 юли 1913 г. меморандум до участниците в букурещките преговори за мир. В него от името на българите в Македония категорично се настоява да се осигури за Македония поне автономно управление, под гаранцията на европейските велики сили. (133)

Издигайки лозунга за автономия след толково пролята кръв за обединение, македонските българи правят изключителна национална и морална жертва в името на балканския мир и спокойствие. И тази идея обаче е посрещната на нож от сръбска страна. На 22 юли 1913 г. сръбското правителство изпраща окръжно No 54 до всички свои легации в чужбина, в което се казва, че България прибягва към идеята за автономия на Македония, която е насочена срещу Сърбия, Гърция и Черна гора, а в известен смисъл и срещу Румъния. “Ако бъде повдигнат този въпрос, се казва в посоченото окръжно, заявете, че Сърбия никога няма да приеме автономията, макар и да загине в борбата срещу нея”. (134)

От това, което посочихме, става съвсем ясно, че съобразно със своите отдавна подготвяни тайни планове за заграбване на български земи, съюзниците на България по време на Балканските войни чрез старателно подготвяни политически ходове и комбинации осуетиха и автономията, и националното обединение на българския народ, което за тях означава едно и също нещо. (135) По силата на Букурещкия договор от 10 август 1913 г. България е окастрена от всички страни. Вардарска Македония е дадена на кралство Сърбия, а Егейска Македония - на кралство Гърция. Само Пиринския край от Македония с района на Струмица получава с векове жадуваната българска национална свобода, като влезе в пределите на българската държава.

Претърпял дълбока покруса от новото разпокъсване в Букурещ, българският народ не загубва вярата си в своя идеал за обединение. Още на другия ден след решенията в Букурещ дейците на ВМОРО провеждат съвещание, на което е решено, на първо място, да се иска от Великите сили мирна ревизия на Букурещкия договор, в противен случай организацията ще продължи своята революционна борба за освобождение на Вардарска и Егейска Македония. (136) Още същия ден, на 11 август 1913 г., от името на българите в Македония е изпратен обширен меморандум до правителствата на великите сили, в който най-решително се протестира против Букурещкия договор, това петно на цивилизацията на Европа, което обрича българите в Македония на едно по-тежко робство от турското. В меморандума се апелира да бъде ревизиран Букурещкият договор и да се въведе автономно управление във Вардарска и Егейска Македония под покровителството на Великите сили. (137)

Доката мирните усилия продължават, ВМОРО необикновено бързо възобновява своята революционна дейност и през септември 1913 г. вдига частично въстание в Охридско, Стружко и Дебърско. Спечелено от ВМОРО, към въстанието се присъединява и албанското население в Дебърския район. Въстаниците прогонват сръбските войски чак към Битоля и установяват българско революционно управление в Охрид и Струга (138), а в Дебър - българо-албанско. (139) Въстанието, подобно на Тиквешкото от юни 1913 г., е потушено и удавено в кръв от сръбските войски, но то е ярък израз на народното негодувание срещу носителите на новото робство в Македония, енергичен протест на македонските българи против Букурещкия договор и стремеж към българска национална свобода.

В новия устав на ВМОРО от 1913 г., изработен въз основа на стария, но съобразен с променилите се политически условия, целта на организацията пак си остава автономна Македония, в която ще се гарантират правата на всички живущи народности в нея (чл. 1). През този период (1913-1915 г.) обаче международните събития се развиват с шеметна бързина и цялото българско население участвува в борбата на ВМОРО срещу чуждите поробители, за освобождение на цяла Македония и обединението й към България. (140) В началото на 1915 г. дейците на ВМОРО изработват план за освобождение на Вардарска Македония, преди България да се намеси във войната или ако изобщо остане неутрална. Планът предвижда ВМОРО, с помощ от България, освен четите да въоръжи още 20 хиляди души, а Македоно-одринското опълчение да бъде мобилизирано и прехвърлено под формата на чети във Вардарска Македония. Така една въоръжена българска сила от около 50 хиляди бойци да освободи Вардарска Македония от сръбските войски и да я пази откъм Гърция и Албания до момента, когато ще се създадат условия за обединението й с България. (141) Развиващите си военни и политически събития по това време не позволяват този план да бъде изпълнен, но той си остава красноречиво доказателство за последователността на революционната организация, в търсенето на форми, пътища и средства за освобождение на Македония.

Освен масовия характер на националноосвободителната борба на българите в Македония, в разглеждания период (1914-1915 г.) повече от 30 хиляди българи дезертират от сръбската и 8 хиляди от гръцката армия. И едните и другите постъпват като доброволци в българската войска. (142) В навечерието на влизането на България в Първата световна война ЦК на ВМОРО отправя апел до цялото българско население в Македония да въстане и окаже всестранна помощ на освободителните български войски. (143) От първия ден на войната до пълното освобождение на Вардарска и голяма част от Егейска Македония четите на ВМОРО вървят и се бият в авангард на българските войски. (144) По време на войната 1915-1918 г. всички дейци на ВМОРО без изключение, както по време на Балканските войни, смятат, че идеята и борбата за освобождение на Македония е осъществена и участвуват най-активно като ръководители на българското административно и военно управление в Македония. (145) А повече от 80 хиляди македонски българи се бият в редовете на българската армия по време на цялата война в защита на обединена България. (146)

[Previous] [Next]
[Autonomy Main Page]

Бележки:

101. Пак там.

102. А. Тошев. Балканската война. С., 1929, Т. I, с. 76.

103. ЦПА, ф. Ал. П. (необработен).

104. Оттук нататък ще се говори само за Македония, тъй като споровете със Сърбия и Гърция се отнасят до Македония.

105. ЦПА, ф. Ал. П. (необработен).  Материали и документи за ВМОРО.

106. Пак там.

107. Пак там.

108. Пак там.

109. Пак там.

110. Пак там.

111. Пак там.

112. ЦПА, ф. 226 (необработен). Ръкописни спомени на  Коста Ципушев и Кръстю Льондов.

113. Пак там.

114. В. Беломорец, бр. 3, 4 ноември 1912 г., Солун.

115. В. Българин, бр. 3, 9 ноември 1912 г., Солун.

116. Пак там.

117. В. Българин, бр. 13, 21 ноември 1912 г., Солун.

118. ЦПА, ф. Ал. П. (необработен).

119. В. Българин, бр. 17, 25 ноември 1912 г., Солун.

120. В. Българин, бр. 22, 1 декември 1912 г., Солун.

121. ЦПА, ф. 229, оп.1, а.е. 72, л.3; срв. Г. Баджаров. Войните и македонският въпрос. - Македония, кн.4, С., 1922, с. 10-11.

122. Македония. Сборник от ..., Цит. съч., док. Nо 133, с. 582-584.

123. Пак там, док. No 132, с. 579-582.

124. Пак там, док. No 131, 134, 135 и пр.

125. ЦПА, ф. 226, оп.1, а.е. 140, л. 1-6.

126. ЦПА, ф. Ал. П. (необработен). Материали и документи на ВМРО.

127. Пак там.

128. ЦПА, ф. 227, оп.1, а.е. 33, л. 1-2.

129. ЦПА, ф. 226 (необработен). Непубликуван ръкопис на Бл. Видов от Кавадарци.

130. Пак там.

131. ЦПА, ф. 226 (необработен).

132. Цит. по в. Утро, бр. 980, 29 май 1913 г.

133. ЦПА, ф. Ал. П. (необработен).

134. В. Македония бр. 789, 3 май 1929 г.

135. ЦПА, ф. Ал. П. (необработен).

136. ЦПА, ф. 227, оп.1, а.е. 18, л. 4.

137. Пак там; срв. в. Мир, бр. 3 971, 14 август 1913 г.

138. К. Пърличев. Сръбският режим и революционната борба в Македония. С., 1917, с. 28.

139. Пак там; срв. ЦДИА, ф. 105, оп.1, а.е. 311, л.3.

140. Д. Гоцев. Националноосвободителната борба в Македония 1912-1915 г. С., с. 96-158.

141. ЦПА, ф. Ал. П. (необработен).

142. Пак там.

143. ЦПА, ф. 227, оп.1, а.е. 20, л. 93.

143. ЦПА, ф. Ал. П. (необработен).

145. Пак там.

146. Пак там.