Жертвитѣ на Скопския студентски процесъ

 

Димитъръ Гюзелевъ

 

Скопие 1942 г.

Печатница Крайничанецъ A. Д. — Скопие – Тел. 26-70

 

Книгата се доставя отъ автора — Димитъръ Гюзелевъ, Началникъ Радио-Скопие

 

 

Сканове в .pdf файл (22.7 Мб). Взет от сайта www.strumski.com

 

ЦЕНА 30 ЛЕВА, съ седемь снимки въ текста

Корицата е отъ художника Шойлевъ, Скопие 1942

ОТЪ СѪЩИЯ АВТОРЪ:

Първитѣ лѫчи на свободата . . . 20 лв.

 

   Предговоръ  3

1. Блажо Моневъ — съвѣстьта на ММТРО  10

    Блажо Моневъ става членъ на Младежката организация Блажо Моневъ участникъ въ Скопския студентски процесъ Блажо Моневъ, като рѫководно лице въ ММТРО Коварното убийство на Блажо Моневъ отъ сръбскитѣ палачи

2. Трайко Поповъ — стихията на ММТРО  29

    Трайко, като членъ на Младежката организация Трайко Поповъ става водитель на една терористична група въ Гевгели

3. Тодоръ Попъ Йордановъ — честьта на ММТРО  43

4. Кирилъ Ципушевъ — идеализъмътъ на ММТРО  52

5. Тома Куюмджиевъ — фанатизъмътъ на ММТРО  61

6. Кольо Чакъровъ— аскетизъмътъ на ММТРО  68

7. Иванъ Бояджиевъ — апостолътъ на ММТРО  76

    Отзиви за книгата „Първитѣ лѫчи на свободата"  91

 

Снимки:

   Благой Моневъ
   Трайко Теох. Поповъ
   Тодоръ попъ Йордановъ
   Кирилъ Ципушевъ
   Тома Куюмджиевъ
   Кольо Чакъровъ
   Иванъ Бояджиевъ

 

 

    ПРЕДГОВОРЪ

 

Пѫтътъ на националната свобода, социалната правда и културното възраждане на единъ народъ е усѣянъ съ тръни и бодили. Съвѣстьта на човѣчеството се притиска отъ безбройнитѣ знайни и незнайни жертви и мѫченици, които съ своята геройска смърть раздухватъ тия препятствия и съ своята кръвь осѫществяватъ тритѣ идеала на човѣчеството: националния, социалния и културния. Това е страшната, жестоката трагедия въ свѣтовната история, въ която отъ памтивѣка се води една прометеевска борба противъ злото, робството, бедата и тъмнотата. Презъ мрачния кипежъ на историческото развитие блестятъ, като пѫтеводни звезди, великанитѣ, които сѫ паднали въ борба за свобода, истина и правда.

 

Сократъ изпи чашата отрова, заради свободата на човѣшката съвѣсть!

 

Сенека прерѣза венитѣ си, заради свѣтлината на свободната мисъль!

 

Христосъ бѣ разпнатъ, заради правдата на бедния народъ!

 

Джордано Бруно биде живъ изгоренъ, заради изгрѣва на научната мисъль!

 

Попъ Богомилъ, българинъ отъ Македония, изчезна безследно въ бунта на народа противъ византийщината, насадена въ нашата страна!

 

Лѣкарь Василий, богомилски апостолъ, биде живъ изгоренъ срѣдъ Цариградъ, защото дигна знамето на българското социално учение!

 

3

 

 

Самуиловиятъ войвода Ивацъ биде ослѣпенъ и хвърленъ въ бездната, защото не искаше да помрачи величието на Самуилова България!

 

Братя Миладинови бѣха отровени отъ фанариотитѣ, защото запалиха пламъка на българското възраждане !

 

Левски и Груевъ, Ботевъ и Дѣлчевъ, Тодоръ Длександровъ и Бенковски, Черноземски и Мара Бунева, и безброй чада на майка България, паднаха на полето на честьта, заради свободата и обединението на цѣлокупния български народъ.

 

 

    БЕЗЪ СМЪРТЬ НѢМА ВЪЗКРЕСЕНИЕ!

 

Всѣки народъ си има единъ такъвъ националенъ пантеонъ, светилище на народни мѫченици за тия три възвишени идеали, предь които всички съ благоговение привеждатъ глава въ знакъ на благодарность и признателность. Но подъ действието на тѣхната морална сила на мѫченичество, националната гордость и самоувѣреностьта на цѣлия народъ расте и се приготовлява за нови подвизи въ името на националния, социалния и културния идеали.

 

Въ непрекѫснатия устремъ да осѫществи тия три свещенни идеали, нашиятъ борчески народъ, пъленъ съ неизчерпаема жизнена енергия и вдъхновенъ отъ съзнанието за своето историческо предназначение, е изградилъ своята славна история съ кръвьта на националнитѣ си герои — рицари. Ламартинъ казваше, че отечеството е създадено отъ праха на националнитѣ мѫченици. Затова и култътъ къмъ героитѣ на тия три общочовѣшки идеали е еднакво свѣтълъ y всички народи.

 

И ето, дойде величествениятъ день, когато и младото българско поколѣние въ Македония даде своята свещенна дань предъ олтаря на отечеството съ скѫпитѣ жертви на шестима свидни синове, паднали отъ вражеска сръбска рѫка въ днитѣ на мрачното сръбско робство, като носители на освободителното

 

4

 

 

знаме въ редоветѣ на Младежката организация.

 

Подвизитѣ на Блажо Моневъ отъ Щипъ, Трайко Поповъ отъ Гевгелийско, Тодоръ Попъ Иордановъ отъ Кочани, Кирилъ Ципушевъ отъ Радовишъ, Тома Куюмджиевъ отъ Струмица, Кольо Чакъровъ отъ Дойранъ и Иванъ Бояджиевъ отъ Велесъ, ще могатъ да се видять презъ призмата на историческото значение на Младежката организация, чиито членове бѣха.

 

Македонската Младежка Тайна Революционна Организация (ММТРО) е най-голѣмата политическа проява на българскитѣ интелигенти и младежи въ Македония презъ непоносимото сръбско робство. Историческата роля на тая организация се прояви съ героизма и националната мистика на жертвитѣ отъ бойнитѣ редове на ММТРО. И въ момента, когато врагътъ мислѣше, че ще уязви младитѣ поколѣния чрезъ отровата на сърбизъма, македонската младежь бѣше тайно стегната въ стройни дисциплинирани петорки. Цѣла Македония ехтѣше отъ организиранитѣ македонски фаланги, и съ устава въ едната рѫка и револвера въ другата, тѣ кръстосваха поробената родна гръдь — тия апостоли на българската свобода, за да разпалватъ факела на националното съзназние, да просвѣтляватъ душитѣ, събуждатъ заспалия робъ и разтрогватъ съвѣститѣ. Напълно оформени национално, непрестанно живущи съ грижитѣ и идеалитѣ на народа, надарени съ рицарско честолюбие, горди съ народостния си произходъ, свързани съ единъ революционенъ моралъ, до саможертва пропити съ любовь къмъ родината, тѣ сновѣха и будѣха народа на бунтъ противъ врага и устояваха на всѣко обезбългаряване.

 

И когато, въ глухата нощь на робството се чу зовътъ на нашитѣ стари революционери, че трѣбва и младежьта да се нареди въ стройнитѣ бойни редове

 

5

 

 

на освободителното движение, каквато бѣше Младежката организация, тогава всѣкой високосъзнателенъ интелектуалецъ и младежь бързаше да положи клетва и да стане нейнъ членъ. Новитѣ Самуиловци, Богомиловци и Климентовци гордо дигнаха освободителното знаме и поеха свещенната мисия да служатъ на поробения народъ съ борческа воля и да не дадатъ да проникне ни една сръбска идея въ младитѣ души.

 

Организационната мрежа се ширѣше незабелязано, ковѣше се народния мечъ за бунтъ и день следъ день се възпламеняваше доблестниябългарски духъ. Народъ, роденъ за конспирация и подмолна борба, кѫсаше нищкшѣ на сърбизъма, който искаше да се загнѣзди въ сърдцата на младитѣ, които намираха въ Младежката организация изворъ на вѣра въ жизненитѣ сила на нацията си. ММТРО въспитаваше единъ кадъръ, фанатизиранъ до саможертва, като му сочеше върховния дългъ къмъ нацията. Резолюционното евангелие учеше: „Идеалътъ на всѣки македонски младежь трѣбва да бѫде, да създаде отъ себе си борецъ за освобождението и обединението на разпокѫсана Македония" (Членъ 18 отъ устава на ММТРО)

 

„Всѣки членъ трѣбва да бѫде примѣръ на честность, скромность, трудолюбие, усърдие, послушность и справедливость. Пиянството, разврата и комара най-строго се забраняватъ" (чл. 17).

 

Младежката организация бѣше вѣнеца на Македонското освободително движение, защото тя събра цвѣта и елита на Македония подъ робство, възпита ги въ единъ строгъ български национализъмъ, опълчи ги противъ тиранина и се прояви въ своя апогей презъ Скопския студентски процесъ. Въ това единствено по рода си съзаклятие тържествуваше българскиятъ духъ; жизнената сила на българския народъ показа, като стихия, своето могѫщество, тогава, когато въ нѣкои срѣди бѣше разяжданъ здравий

 

6

 

 

духъ на българина отъ различни видове пораженства. Въ Македония подъ сръбското робство, българизъмътъ именно показа своето величие, своята динамика и своята дълбока вѣра въ победата на българския Богъ и съ твърдость устояваше въ събарянето зида на робството. Тоя рѫководенъ боенъ елитъ вървѣше по пѫтя на най-голѣмия отпоръ, защото основната нишка на нашата агитация срѣдъ народа бѣше : запазване на българизъма, като най-мощенъ гранитенъ зидъ противъ домогванията на асимилаторската политика на Бѣлградь. Защото, да се наречешъ българинъ, — това бѣше най-преследваната революционна проява. И ако се запитаме, докога можеше да се държи Македонскиятъ въпросъ откритъ предъ аеропага на свѣтовното обществено мнение, ние ще отговоримъ: дотогава, докогато македонскитѣ българи се чувствуваха национално българи. Затова, задачата на ММТРО частично и на цѣлото Македонско освободително движение изобщо се налагаше, следъ Европейската война, пакъ отъ намѣренията на противника спрѣмо насъ: сърбитѣ мислѣха, че Македония ще присвоятъ и национално, само ако населението се посърби. Затова и ние поставяхме : процесътъ на Македония ще бѫде винаги живъ, само ако си останемъ българи (Балканикусъ). Отъ закона на акцията излизаше и законътъ на реакцията. Ето защо, да бѫдешъ българинъ презъ сръбското робство значеше, да имашъ една опредѣлена програма какъ да запазишъ будно това националио съзнание, какъ да създадешъ една българска идеология на активенъ, деенъ патриотизъмъ. Пораженство и предателство бѣше да се приструвашъ потайно, че си българинъ, a явно да работишъ съ сърбитѣ и да се приспособявашъ съ тираническата власть. Това значеше да изгубишъ отпорната си сила, която се съхраняваше въ по-дълбоко прокопаване на бездната между насъ и сърбитѣ. Сърбитѣ се плашиха

 

7

 

 

отъ дейния българизъмъ, който се свеждаше въ въздържане отъ всичко сръбско, въ агитация противъ сърбитѣ, въ величаене на всичко българско, въ организиране на народа и въ устройване на атентати. Затова, злодеятъ Жика Лазичъ въ затвора ни казваше:

 

„Кой ви брани да сте си българи, само не се проявявайте противъ държавата".

 

Затова, сърбитѣ ни гонѣха като дейци, организирани българи, a не като автономисти, подъ което тѣ винаги разбираха присъдинение къмъ България. Тая бѣше великата задача на MMTPO, която се постави и исторически оправда. Всѣки знае, че сърбитѣ бѣха унищожили цѣлата българска култура въ Македония, затваряйки българскитѣ училища, черкви и унищожавайки всичкитѣ наши национални ценности и паметници. Нашето робство подъ сърбитѣ бѣше двойно, както презъ турско време, преди екзархията. Въ този пъленъ мракъ и общо потисничество, трѣбваше да се създаде единъ мощенъ факторъ, който щѣше да продължи донѣкѫде културно-просвѣтната задача, която подъ турското робство вършеха българскитѣ училища.

 

Създадениятъ исторически факторъ отъ около 600 члена на ММТРО, все интелигентни мѫже — будни младежи, се ньгърби съ апостолската мисия, като нови паисиевци, да крепятъ националното съзнание, да обучаватъ младитѣ въ български книжовенъ езикъ, да го снабдяватъ съ българска революционна, даже и детска литература, a нѣкѫде и съ тона на Паисия да викатъ: „О, неразбрани глупако, защо се срамувашъ да се наречешъ българинъ? Нима българитѣ не сѫ имали царство и господарство?"

 

Най-вѣрнитѣ изразители на тия възвишени идеали бѣха загиналитѣ наши другари, въ паметь на които посветихме тая брошура. Тѣ ще сияятъ съ величествена красота и съ пламенното си родолюбие

 

8

 

 

въ светилището на българскитѣ национални герои. Тѣ палѣха искрата за подвигъ въ сърдцата на много българи, която искра се възпламени въ буенъ огънь, въ който по пѫтя на борбата изгорѣха и самитѣ тѣ. Въ историческото съкровищв на българския борчески гений лежатъ нашитѣ скѫпи другари, като пламенни жреци на идеята за свободата на Македонея и обединението на цѣлокупния български народъ. Тѣ страдаха съ страданията на Македония, живѣха съ мѫкитѣ на народа и затова тѣхниятъ духъ блести въ победния ходъ на българския народъ. Въ съзнанието на българина ще живѣятъ вѣчно свѣтлитѣ имъ образи, ще бѫдатъ неизчерпаеми извори на национална свѣтлина, за да освѣтяватъ пѫтя на бѫднитѣ поколѣния къмъ вѣрна служба на народъ, държава и царь. Водени не отъ логиката, но отъ мистичната вѣра и въодушевлението, напущайки ни, тѣ ни казваха : „Ние си постигаме цельта, защото си отиваме, a вие още не сте, защото сте живи". Затова, тѣ бѣха като знаме за борба и като кръстъ за жертва. Тѣхниятъ свѣтълъ пѫть завърши на народното мѫчилище; но отъ такива дѣла на национални мѫченици се роди свободата!

 

Съ тия жертви Младежката организация запечати съ кръвь своето голѣмо историческб значение въ борбата ни за освобождение и обединение.

 

Нека бѫде вѣчна славата на загиналитѣ другари за отечеството !

 

9

 

 

 

    1. БЛАГОЙ МОНЕВЪ, — СЪВѢСТЬТА НА МЛАДЕЖКАТА ОРГАНИЗАЦИЯ

 

„Тозъ който падне въ бой за свобода

Той не умира. Него жалѣятъ

Земя и небо, звѣръ и природа

И пѣвци пѣсни за него пѣятъ”.

Ботевъ

 

Още единъ черенъ облакъ се зададе и надвисна надъ тѫжната македонска земя — 13 августъ 1929 година! Тоя день падна убитъ отъ злодейска сръбска рѫка нашиятъ скѫпъ и непрежалимъ другарь н виденъ членъ на Младежчата организация БЛАГОЙ МОНЕВЪ, отъ щипско Ново село. Наранена дълбоко въ сърдцето тежко зарида поробена Македония, запищѣ македонската майка, по улицитѣ се развълнуваха отъ мъсть и гнѣвъ неговитѣ другари. Цѣла Македония тоя день тѫжгуваше, защото се откѫсваше отъ единъ свой великъ герой, отъ единъ борецъ, койю, като гранитъ устояваше до последна минута на врага. Звѣрски, коварно и подло македоноядцитѣ сърби и тѣхнитѣ палачи предатели убиха Благой Моневъ, за да превърнатъ цѣлия революционенъ Щипъ въ бунтъ и кръвопролитие!

 

Философътъ Тенъ казваше, че срѣдата, времето и условията опредѣлятъ битието и характера на човѣка. Това може напъчно да се каже за нашия любимъ Блажо, защото неговото политическо вѣрую и неговиятъ характеръ бѣха огледало на народното настроение около него. Роденъ презъ

 

10

 

 

Благой Моневъ

 

11

 

 

априлъ 1904 година, Благой растѣше и се развиваше въ една типично революционна срѣда. Кой не знае щипско Ново село? Трѣбва ли похвали за едно гнѣздо, отгдето излетѣха най-голѣмитѣ и най-славнитѣ македонски орли! Предградие, което е пълно съ спомени за херойски дѣла, мѣсто, гдето сѫ учителствували и Дѣлчевъ, и Груевъ и гдето сѫ се възпитавали революционнитѣ кадри на Македонското освободително движение отъ цѣла Македония? Каточели тукъ се бѣше събралъ нейниятъ революционенъ бисеръ и се разнасяше навсѣкѫде, за да блѣщи по ярко надъ цѣлата родина и да я освѣтява съ бунтовнитѣ дѣла на новоселскитѣ титани, на чело съ легендарния вождъ Тодоръ Александровъ. Новоселскитѣ старци сѫ живи рапсоди на приказнитѣ повести за своитѣ чеда — великани. A новоселската църква! — Тя и сега символизира една епоха съ напрегнатъ деенъ духъ и съ свещенно чувство за националното ни величие. Споила, още при създаването на движението за духовна свобода срещу гърцитѣ, свещенната Христова наука съ науката на освободителнитѣ тежнения на народа ни, тази историческа черква бѣше храмътъ, гдето революционнитѣ мисли ставаха божи заповѣди, за да проникватъ по-дълбоко въ душата на народа, за да получатъ светостьта на светиитѣ и благословението на религиозната народна душа.

 

И когато нашиятъ скроменъ, впечатлителенъ и замксленъ Блажо, като ученикъ тръгваше къмъ училище, край новоселската църква, всѣка кѫща, всѣко изпито лице на роба и всѣки гробъ на загинали при Криволакъ български офицери, погребани край този храмъ се отпечатваха дълбоко въ душата му, тайно и несъзнателно формираха неговия борчески духъ. Нахлуването на такива спомени и впечатления, не можеха да дадатъ друго направление на волята му, освенъ да го закалятъ съ идеитѣ на новоселскитѣ герои. Тѣ го поглъщаха спонтанно и

 

13

 

 

силно и той неволно ставаше тѣхенъ сподвижникъ; защото, коя личность би могла да се изтръгне отъ такава богата съ идеи и великани срѣда! Затова Блажо стана отражение на мислитѣ и идеитѣ на нашитѣ първоучители-революционери. Съ такива идеи бѣше задоенъ цѣлия народъ; тѣ бѣха народни идеи, излѫчени отъ жизненитѣ нужди на народа за свобода, свѣтлина и правда. Така, Блажовиятъ духъ се изгради и оформи съ таково идейно градиво, за да го създаде като деецъ, който се вслушва въ народната душа, и който е пригърналъ народната идеология и е потъналъ въ новата революционна действителность, за да се възвиси чрезъ смьртьта си до македонскитѣ безсмъртници.

 

Ново село си имаше една първокласна революционна традиция, която плѣняваше всѣкиго безъ агитация и безъ апостоли. И внушителната мощь на тая традиция въвличаше неусѣтно людетѣ въ тази обща идейна вихрушка и ги правѣше двигатели на историческата нужда отъ Македонското освободително движение и срѣдъ младото поколѣние, надъ което сърбитѣ искаха да опитатъ пъклената си политика на обезбългаряване и обезнародняване.

 

A срѣдата на Блажо въ гимназията въ Щипъ бѣше още по-внушителна, защото въ нея се виеше гнѣздото на бѫдещитѣ млади революционери. Така, цѣлата наша генерация абитуриенти отъ 1921 година влѣзна въ Младежката организация, Защото, подвизитѣ на нашитѣ четници и атентатори, страданията на нашитѣ каторжници, малтретирането на народа въ всѣко отношение и общия народенъ блѣнъ за изгубената свобода — бѣха най-привлѣкателнитѣ теми на разговоръ. Тѣ създаваха една революционна мистика, която обладаваше нашитѣ млади духове и ги тикаше несъзнателно къмъ подвигъ и жертва. Въ цѣлата тая революционна психоза, Блажо бѣше деенъ актьоръ

 

14

 

 

смѣлъ сподвижникъ и дисциплиниранъ двигатель. При такава идейно богата атмосфера нѣмаше колебание коя идеология ще се възприеме, защото презъ робството самото национално чувство опредѣляше и политическото вѣрую. Ето защо, и Блажо, като голѣмъ българинъ и като искренъ националистъ, който дълбоко вѣрваше въ гения на своята нация, можеше само да се причисли къмъ върволицата македонски революционери. Сръбската фалшива наука не можа да измѣни буйния токъ на здравия български национализъмъ, нито да угаси пламъка на младежкия динамизъмъ.

 

 

    БЛАЖО МОНЕВЪ CTАBA ЧЛЕНЪ HA МЛАДЕЖКАТА ОРГАНИЗАЦИЯ

 

Още въ първитѣ дни на своя студентски животъ, Блажо бива посветенъ въ тайното съзаклятие на македонската студентска младежь. Той влиза въ централната окрѫжна петорка въ Щипъ и се залавя ведната на работа съ амбицията и той да създаде такива. ММТРО растѣше всѣки день и броятъ на петоркитѣ се увеличаваше. Апостолитѣ сновѣха на длъжъ и на ширъ изъ поробената земя, която ги дочакваше, като носители на искритѣ на изгрѣващата свобода. Съ устава въ едната рѫка и съ револвера въ другата, тѣ бродѣха по градове и села и съ дигната глава гордо проповѣдваха бунтъ и мъсть срещу тиранина. Единъ отъ тия самоотвержени апостоли на свободата бѣше и нашиятъ Блажо. Всѣки апостолъ даваше на организационната си работа свой отенъкъ и печатъ, влагаше всеотдайно душата си въ дѣлото. Но Блажо бѣше цѣлъ потъналъ въ нишкитѣ на конспирацията, за да остави въ нея себе си и своето патриотическо сѫщество. Макаръ че бѣше съзнателно орѫдие на една силна колективна вълна отъ организаторска деятелность, все пакъ той даде на организацията онова

 

15

 

 

типично „блажевско", за да изпъкне нагледъ неговиятъ организаторски гений.

 

Блажо бѣше човѣкъ на акцията, дѣлови членъ на съзаклятието. Противно на ония, които много мислятъ, за да работятъ малко и въ хамлетовскитѣ си мисли да укищожаватъ дѣлото, Блажо мислѣше само за да работи, a не за да избѣгва опасностьта Затова, той по правило не обичаше дългитѣ спорове и винаги сочеше на това, че сме влѣзли въ организацията да работимъ, a не да мислимъ дали да работимъ или не. Уставътъ бѣше кондензация на всички мисли и идеи. Ние трѣбваше само да прилагаме на дѣло тия мисли. Ето защо, той спираше всички разпри, цитирайки нѣкой членъ отъ устава на ММТРО, който познаваше на изустъ.

 

Блажо бѣше фанатика въ тоя нашъ комплотъ противъ сръбската тирания. Еднажъ приелъ, чрезъ клетва, устава и решилъ да победи мисъльта чрезъ дѣлото, той постѫпваше стриктно по това евангелие на нашата младежь, изпълняваше го отъ алфа до омега. Той искаше да въведе въ организацията солидарность, строгость и точность, за да стане тя една сграда, непокѫтната отъ каквато и да е опасность. Съ това, той се показваше като представитель на нашитѣ корави еснафи, които съ свояга солидность, почтенность и строгость понесоха на своитѣ плеши духовната борба противъ фанариотитѣ.

 

Блажо действуваше на другаритѣ, които трѣбваше да вмъкне въ организацията непосрѣдствено, скромно, благо, безъ пози и безъ натруфенъ идеенъ багажъ, който би омагьосалъ новопокръстения. Той му откриваше всичко и го вмъкваше въ петорката си, следъ като разбереше, че се е отказалъ отъ земния животъ и е потъналъ въ колективната македонска борческа душа, която цѣла бѣше насочена къмъ протестъ и жертва. Блажо плѣняваше и спечелваше новитѣ членове не съ пламенни слова

 

16

 

 

и аргументации, не съ обещание на небесното царство, a чрезъ благостьта и благородствзто на своята душа, чрезъ мирното въздействие на цѣлото му духовно битие, чрезъ тихата и убедителна дума и чрезъ топлата другарска обичь. Той действуваше не на разума, но на душата, на сърдцето на.човѣка. Той даваше своята душа на другиго, за да спечели чуждата за дѣлото. Това магическо въздействие не можеше никой да обясни, така щотo съ новото покръстване идваше веднаgа и другарството съ новопокръстения, личната и чувствената връзка съ Блажо която бѣше по-яка отъ тая на устава. Не хладния разумъ съ бруталностьта на своитѣ аргументи свързваше петорката му, но топлотата на душата, която бѣше чувствено въплъщение на животъ и идеи. Съ своя мекъ, благъ, опредѣленъ и постояненъ характеръ, той даваше особенъ животъ на идеитѣ и ги вдъхваше съ благородството на душата си. Това бѣше душата на Македсния, която искаше да скѫса веригитѣ на робството, да превърне душитѣ на младитѣ въ една верига на бунта, съ която щѣше да окове поробителя – врагъ. И никой не можеше да отбие влизането въ ММТРО, щомъ като това идваше отъ човѣкъ, който не показваше никакво славолюбие, самохвалство и дребнива суета. Той действуваше съ благородния си ликъ, съ мирната си съвѣсть и съ чистата мисъль, че върши една свещенна народна работа. Блажо бѣше съвѣстьта на ММТРО, защото на всѣкиго бѣше несъвѣстно да му отрече да не влѣзе въ организацията; защото, самиятъ той действуваше направо на съвѣстьта на друия. Тукъ се криеше тайната на неговия успѣхъ, защото умѣеше да изтръгне изъ дълбинитѣ на душитѣ най-тъмни струни на алтруистически инстинкти.

 

Блажо бѣше образецъ на скромность. Тая скромность не даваше възможность на нѣкого да помисли, че той цели нѣщо друго, освенъ онова, което

 

17

 

 

е свето, вѣчно и идеално въ едно освободително движение. Поради тия качества, той приличаше много на Пере Тошевъ — съвѣстьта на ВМРО. Предалъ се всецѣло на идеята, потъналъ въ лабиринта на тайно действуващитѣ сили на конспирацията, той не проказа ни еднажъ признаци на лична амбиция, и на слабости на своето лично азъ.Той стана безличния двигатель на колективната душа, която действуваше като стихия. Себеотрицанието му бѣше оная морална сила, съ която свръзваше всичко въ едно идейно цѣло и го тласкаше къмъ жертва и смѣли подвизи въ името на издигнатия лозунгъ на свободата, за да може да се образува една фанатизирана македонска фаланга, впрегната срещу побѣснѣлия врагъ. И наистина, съ таква самозабрава, чрезъ такова поглъщане на личното въ общото, чрезъ такова себеотрицание, послушность и скромность можеше да се изгради и въздигне величенствената сграда на Младежката организация, каквато я видѣ Европа презъ Скопския студентски процесъ, чийто герой бѣше и Блажо, като студентъ по техника въ Бѣлградския университетъ.

 

Блажо бѣше единъ отъ най-дисциплиниранитѣ членове на ММТРО. И, когато се спирахъ въ Ново село, за да подсиля и прегледамъ работитѣ на организацията, въ присѫтствието на другаритѣ членове, той развиваше своя рефератъ за положението на народа и на ММТРО, за плановетѣ въ бѫдеще съ една апостолска далновидность за безсмъртната сѫдба на борещия се българинъ отъ Македония. Благородството му избликваше и ни плѣняваше, разливаше се внушително по лицата на членоветѣ. Пъленъ съ любовь къмъ всички, съ никого не сърдитъ, той бѣше обичанъ отъ всички. Помирителниятътъ му характеръ се изливаше навсѣкѫде и тойсъздаваше около себе си атмосфера наискрено другарство, което бѣше единъ отъ главнитѣ стълбове на успѣха на дѣлото. Имаше единъ мистиченъ

 

18

 

 

жаръ, една тайствена сила, която сгрѣваше, привличаше, и спояваше всички около топлата душа на покойника. Той не плѣняваше съ нищо външно и се носѣше скромно; но неговата съкровищчица бѣше дълбоко въ душата му, ксято се изливаше непосредствено, скромно, неусѣтно предъ хората, за да докаже, че духътъ винаги е тържествувалъ надъ тѣлото.

 

Тия тънкости на благата му душа можеха да долавятъ инстинктивно само неговитѣ другарки, които му симпатизираха и които можеха красноречиво да приказватъ за неговитѣ душевни качества, чувствувайки го като олицетворение на безкористно другарство. Той си имаше особенъ свой, блажевски методъ да създава разположение между двата пола, да хвърля незабелязано бисернитѣ зрънца на нашитѣ революционни идеи, за да красятъ душитѣ и на нашитѣ храбри македонки, които горѣха отъ желанието да служатъ и тѣ на родиката. Той бѣше майсторъ да превръща излетитѣ и вечеринкитѣ, чрезъ кръшната народна пѣсень, съ китарата си и пъстритѣ народни шеги, въ арена ка агитационни гнѣзда, надъ които незабелязано доминираше върховната мисъль за службата на родината.

 

Чрезъ живия примѣръ, той се бѣше слѣлъ съ идеитѣ на освободителното дѣло. Като религиозенъ фанатикъ, той не търпѣше други идеи и смѣташе за светотатство даже да се разсѫждава и спори върху тѣхъ. Единъ пѫть за винаги идеята бѣше избрана отъ ония поколѣния, които чрезъ Илинденското въстание създадоха епопеята на Македонското освободително движение и чрезъ рѣкитѣ отъ кръвь се запечатиха дълбоко въ съзнанието на народа. Сега ние трѣбваше само да благоговѣемъ предъ тѣхъ, да се подредимъ подъ тѣхния авторититетъ и да прилагаме тая идея съ сшцата саможертва, съ чувство на щастие, че ни приематъ въ

 

19

 

 

дружината на безсмъртницитѣ. Макаръ че се движеше въ сферата на своя идеализъмъ, Блажо не се увличаше отъ фантастиката на революционерството. Той бѣше представитель на трезвия идеализъмъ и на добре обмислената работа за народа.

 

Азъ не видѣхъ другъ другарь да бѫде толкова гордъ, че е членъ на една тайна организация, да се радва толкова безъ страхъ и колебание, че му се дава възможность да се нареди колѣнопреклонно къмъ редицата герои, загинали за българската свобода. Обладанъ отъ чувството на национална гордость, той живѣеше въ единъ особенъ свѣтъ, потъналъ въ колективната народна душа и това му даваше спокойствие при дейностьта. Еднажъ закаленъ отъ алтруизма на народната душа, щомъ като тая душа не умира, той, като вѣренъ изповѣдникъ на това нейно безсмъртие, се чувствуваше самъ безсмъртенъ. Блажо живѣеше съ безсмъртието на своя иародъ! Съ това, той бѣше победилъ чувството за самосьхранение и отъ тукъ произлизаше неговата храбрость. При всички пъклени планове противъ врага, той бѣше спокоенъ, прибранъ, хладенъ, безстрашенъ, като че ли върши единъ свещенъ обредъ предъ олтаря на отечеството и поднася себе eu въ жертва за тържеството на справедливитѣ народни въжделения. Всички тия качества го издигаха до висотата на сѫщински апостолъ на свободата. За него освободителната идея не бѣше политика, но религия, не бѣ партийна, но народна идея. Затова, той търсѣше апостоли, a не политици, жреци, a не актьори, души a не акробати на разума. Роденъ въ земята на българскитѣ апостоли — Кирилъ, Методий, Климентъ, Богомилъ и други — пламъкътъ на апостолството горѣше y него, като вѣчно горяща факла, която освѣтяваше скрититѣ бѫднини на нацияга ни. Съ такова визионерско чувство и вдъхновение той подреждаше младитѣ

 

20

 

 

поколѣния подъ лоното на младежкия уставъ, защото съ него се градѣше оня кадъръ, който се готвѣше да нанесе смъртенъ ударъ на коварния сърбинъ. Вещъ механикъ на революционната машина, която подриваше подмолно мозаичната държава, като идеологъ на Младежката организация, той жънѣше щедро плодоветѣ на апостолската си работа две години до Скопския процесъ.

 

 

    БЛАЖО МОНЕВЪ УЧАСТНИКЪ ВЪ СКОПСКИЯ СТУДЕНТСКИ ПРОЦЕСЪ

 

Храбрата върволица отъ млади революционери бродѣше къмъ възходъ и величие на освободителното дѣло, съ силенъ устремъ и съ ентуизиазиранъ полетъ. Но, уви! — Юдината вихрушка се надвисна надъ насъ, помете ни и съ предателскитѣ си устни цѣлуна своитѣ жертви презъ месецъ май 1927 година, за да ни наложи страницата на мѫченичеството. Юдиното дѣло, което се провлича почти редовно въ кипежа на историческитѣ събития, може би по единъ тайнственъ законъ на историческата необходимость, предъ насъ изпречи грозотиитѣ на сръбската инквизиция, въ която ние се кѫпѣхме цѣли два месеци и се борѣхме съ смъртьта, която се преплиташе въ нашия животъ и чието лице не единъ пѫтъ виждахме. Блажо кѫсаше месата си отъ ядъ, когато видѣ провалата, но бързо се въорѫжи съ издържливость, търпение и мълчание — новитѣ добродетели, които наложиха сръбскитѣ побои надъ насъ. Той бѣ хероятъ на тия ужаси, които понасяше мирно и стоически, хладнокръвно и спокойно до раздразнение на палачитѣ, Блажо остана неподатливъ на ласкитѣ и обещанията на неприятеля, не показа никакво колебание и оставяше впечатлението, че е нуженъ и затворъ, за да се използува за нашата кауза, че всѣко зло е за добро. И наистина, провидението,

 

21

 

 

което е винаги на страната на борящия се за правда, ни даде възможность да оплодотворимъ злото за целитѣ на организацията. Едва ли имаше друго подобно събитие, да се превърне злото за организацията въ зло за самитѣ сърби: когато тѣ видѣха, че цѣлиятъ свѣтовенъ печатъ гьрмѣше въ наша полза, че нашето затваряне взимаха като доказателство за неуспѣха на тиранитѣ да ни посърбятъ, когато рухна цѣлата фалшива сръбска наука и изпъкна величието на българския духъ чрезъ нашитѣ подвизи, сърбитѣ се покаяха, загдето ни затвориха и нервозно търсѣха начини за тиха ликвидация на нашия процесъ. Това бѣше парадоксътъ на нашата славна революционна борба: колкото повече палачитѣ скърбѣха, че ни арестуваха, толкова повече ние се радвахме, че сме въ затвора и тайно вършихме всичко, за да не ни пустнатъ безъ сѫдене. И разсѫдливиятъ Блажо разбра, че въ затвора се върши единъ подвигъ за свободата на Македония, подвигъ, който разбуди съвѣстьта на заспала Европа, вдигна Македония на нозе, изпълни планинитѣ съ четници, a градскитѣ улици съ героини, като Мара Бунева, като Хипократъ Развигоровъ, Лилинковъ, щото 1927 година да стане такава на най-голѣми размирици, на една перманентна революция, подобна на оная презъ 1903 година, когато съ Илинденското въстание се стресна свѣта. Видѣ ce, че македонската младежь не спи, че и тя се присъединява къмъ свещенната борба за свобода на Дамевци, Дѣлчевци, Т. Александровци, Кушевци и прочее.

 

Трагичниятъ Блажо избѣгна присѫдата на Скопския студентски процесъ, но не защото полицията нѣмаше и за него доказателства да го осѫди, a защото тиранинътъ-политикъ се боеше да увеличава броя на националнитѣ мѫченици, като съ това поне отчасти се заличатъ дипломатическитѣ успѣхи на ВМРО въ странство предъ Обществото на народитѣ

 

22

 

 

и европейското обществено мнение. Сърбитѣ бѣха толкова безсилни, щото не смѣеха да арестуватъ всички прокажени въ общия побой надъ насъ.

 

Своето освобождение Блажо прие равнодушно, даже болезнено, защото считаше, че още не е заслужилъ достойнството да му се боятъ сърбитѣ. Но той избра другъ пѫть, за да ги предизвика да направятъ отъ него мѫченикъ: той продължи работата въ ММТРО и следъ освобождението си. Тукъ е неговиятъ безпримѣренъ героизъмъ; тукъ сѫ славата и величието; тукъ той издигна своя жертвеникъ въ служба на родината.

 

 

    БЛАЖО МОНЕВЪ, КАТО РѪКОВОДНО ЛИЦЕ ВЪ ММТРО

 

Оправданитѣ предъ сѫда другари - членове не можаха да се радватъ на свободата. Още при излизането, сѫдбата на Блажо бѣ предречена отъ единъ полицай: „Вие успѣхте да се спасите, но сега полесно ще ви стигне куршума ". И наистина, понѣкога, идваше до тамъ, че по-сигурни за живота си бѣха ония, които лежаха въ затвора, отколкото ония вънъ. Защото, сърбитѣ не искаха да се компроментиратъ предъ външния свѣтъ, че тѣхнитѣ затвори сѫ касапници, a убийствата навънъ можеха да се обясняватъ, както си щѣха : най-често ги таксуваха като дѣло на македонскитѣ взаимни размирици.

 

При тия заплашителни думи, Блажо щѣше да се отдаде на миренъ животъ, ако обичаше земния такъвъ, но той, който въ затвора единъ пѫтъ бѣше видѣлъ лицето на смъртьта, реши да я пригърне геройски. Напротивъ, следъ единъ такъвъ погромъ на организацияга, трѣбваше да се яви оня лѣкарь, който щѣше да заздрави нанесенитѣ рани на ММТРО. Блажо разбра гласа на

 

23

 

 

историята: че е дошло неговото време, за да въплоти въ дѣло всички свои планове за реорганизиране и заздравяване на организацията. За него нѣмаше колебание, че той трѣбва да продължи свещената апостолска работа. Той се вслушваше въ плача и риданията на народа. Той видѣ на дѣло какъ народътъ обича своитѣ дейци, когато при насъ въ затвора се нижеха, за да ни облекчатъ мѫкитѣ, когато съ национална възбуденость търчеше народътъ да си купи вестници, въ които се говорѣшѣ за сѫденето на скопскитѣ студенти и за подвизитѣ на младитѣ дейци. Имаше ли по-голѣма награда за насъ отъ тая, да видимъ, че цѣлиятъ народъ бѣше съ насъ, че ни ободряваше и ни величаеше?

 

Всичко това вдъхновяваше Блажо за нови подвизи и му даваше нови импулси, за да възвиси още повече освободителното дѣло предъ лицето на историята. Надъ главата на Блажо висѣха сега тежки проблеми и той ги реши просто, естествено, прямо : пуснатъ отъ затвора заедно съ другитѣ, той реорганизира бързо организацията, даде ѝ нови направления, заздрави я, окуражи и прибра разпръснатитѣ и тя почна да фукционира както преди; той се чувствуваше даже отговоренъ предъ другаритѣ въ затвора и мислѣше, че ще ги успокои, за да понесатъ по-леко мѫкитѣ, ако тѣ чуятъ, че ММТРО е излѣкувана отъ провалата. И както следъ Илинденското въстание се намѣриха сѫщо такива герои да подновятъ организацията, така и следъ присѫдата на Скопския процесъ се съвзеха членоветѣ на ММТРО. Положението следъ тая присѫда бѣше се измѣнило : конспиративната работа се отекчаваше, защото сърбитѣ бѣха решили да не затварятъ вече провинилитѣ ce, но да ги убиватъ безъ сѫдъ, за да не изгубятъ предъ общественото мнение въ Европа, както съ Скопския процесъ. И наистина, следъ нашата присѫда хората почнаха да изчезватъ безследно и полицията систематически

 

24

 

 

да убива. Ho заедно съ акцията на тиранина идваше реакцията на народа : не сама че четническата акция се засили до максимумъ, но и младежьта почна слѣпо да подражава на студентитѣ отъ Скопския процесъ въ всеотдайна работа за народа и съ влизане въ ММТРО. Въ гимназиитѣ ученицитѣ доброволно и безъ клетва почнаха да работятъ и да се нареждатъ около мѫченицитѣ студенти съ желанието и тѣ да служатъ на дѣлото. Бѣше почнала една зараза въ това отношение, заради което сърбитѣ бѣха принудени ведната да затварятъ гимназиитѣ.

 

Страшниятъ двобой между робъ и господарь почна съ цѣлата си жестокость, особено следъ херойския подвигъ на Мара Бунева, когато никой сърбинъ вече не бѣше сигуренъ за живота си. Заканитѣ на генералъ Наумовичъ, че за всѣко сръбско око ще падне българска глава, a за зѫбъ — вилица, съскането на патриархътъ-разбойникъ Варнава къмъ неотговорнитѣ фактори да избиватъ невинното население, — всичко това бѣха условия, при които Блажо продължи подмолната работа въ ММТРО. Всѣка нова революционна работа, бѣше свързана съ сигурна смърть. Но Блажо и предъ всички тия опасности и ужаси на сръбския тероръ горѣше отъ желанието да победи и да се възвиси надъ онова, което тревожи земнитѣ сѫщества, за да стане двигатель на оная тайна, която гради историята на единъ народъ. Ето, тукъ се очертава историческата роля на Блажовия подвигь, тукъ си издигна той паметникъ на герой въ нашето освободително дѣло.

 

 

    КОВАРНОТО УБИЙСТВО НА БЛАЖО МОНЕВЪ ОТЪ СРЪБСКИТѢ ПАЛАЧИ

 

На всѣка крачка врагътъ проливьше невинна кръвь, мѫчеше народа и дебнѣше младитѣ отъ ММТРО. Борбата, обаче, противъ потисницитѣ се водѣше

 

25

 

 

отъ целия бьлгарски народъ въ Македония, на всички фронтове. Тиранитѣ бѣха бѣсни, че не успѣваха ни въ едно свое пъклено начинание. Отнети имъ бѣха и последнитѣ надежди, че ще могатъ да спечелятъ душитѣ на младитѣ. Тая илюзия рухна като сапуненъ мѣхуръ съ нашия продесъ. И като обезумѣли, тѣ плуваха до гуша въ кипящата кръвь на роба-борецъ, за да удавятъ въ нея нечистата си съвѣсть.

 

Така прекара Блажо въ работа и преследване. Дойде неговата сѫдбоносна 1929 година. Блажо сновѣше ту въ Бѣлградъ, ту по Македония, за да отклонява следитѣ на полицията. Часътъ на изпитанието наближаваше. Блажо предчувствуваше развръзката на драмата и съобщаваше на другаритѣ какво му е казалъ Жика Лазичъ при една среща: че ако отиде въ Щипъ, не ще се върне вече живъ. Следъ това прочитане на смъртната му присѫда отъ тоя злодей, настѫпватъ часоветѣ на вѫтрешна борба въ душата на Блажо. Кулминационната точка на себеотрицанието настѫпва. Той се борѣше, подобно на Исуса въ Гетциманската градина : ако отиде въ Иерусалимъ—Щипъ, ще го разпнатъ — убиятъ, но ще може да основе нова религия, ако не отиде, — ще се спаси, но нѣма религия безъ мѫченичество, нито свобода безъ жертви. „Господи, помогни ми да изпия тая горчива чаша, каза Исусъ и рече „Безъ смърть нѣма възкресение". Сѫщата борба измѫчваше и нашиятъ Благой. Той се отзова въ Далмация, ужъ на морето за отмора, a въ сѫщностъ — да се бори съ себе си. Но ето, другаркитѣ отъ Тайната женска организация го намиратъ въ Скопие, очудени и го съветватъ да не отива въ Щипъ. Блажо, обаче, бѣше решилъ да изпие горчивата чаша и хладно, съ спокойна усмивка, разхубавилъ ce, въ разцвѣта на своята младость, отговаря, че ще отиде тамъ да умре, гдето сѫ загинали на поста си великитѣ синове на Ново село. Онѣмѣли предъ

 

26

 

 

това желание да умре, като герой, другаркитѣ го изпращатъ съ букети, съ трогателни чувства, и съ мълчаливото съзнание, че нѣма вече да го видятъ. Той вървѣше смѣло къмъ последния си подвигъ за величието на родината. Дълбокиятъ зовъ на разпъната Македония го викаше на жертва! Последнитѣ му думи предъ другаркитѣ бѣха: „Отивамъ да си видя либето—Македония"!

 

Горещо августово слънце печеше, влакътъ тръгна за да го понесе къмъ височинитѣ на славата. Предъ него изпъкна ликътъ на мѫченическия градъ Щипъ, който тогава бѣше цѣлъ пъкълъ. Блажо отиваше да облекчи болкитѣ на народа, да го видятъ, че е между него, да ги насърдчи на търпение и храбрость, да прибере младитѣ за нови подвизи, макаръ че виждаше какъ самъ пада въ ада. A между туй въ Щипъ сръбската гилотина работѣше безспиръ и чакаше нови жертви. Блажо почна да гази рѣкитѣ отъ мѫченическа кръвь, за да се удави и самия той въ нея. Другаритѣ го придумваха да се върне въ Бѣлградъ, за да се спаси. Но неговия стоицизъмъ и морална храбрость нѣмаха край. Предъ насъ изпъква картината на апостолъ Петъръ, който се върна въ Римъ, за да го разпнатъ. Злодеятъ Каламатиевичъ, като кметъ, го вика въ общината, подлага го на морални изтезания и му казва да се яви пакь на другия день при него. Блажо има повече отъ 12 часа да се изгуби отъ Щипъ и да се спаси : на това го съветваше цѣлия градъ, но нашиятъ апостолъ не дезертира, a предизвика кръвника на престѫпление. Визионеръть Блажо вижда ореола на мѫченическата смърть, необходима за дѣлото и тя го привлича несъзнателно. Затова, той смѣло отива на другия день при юдата, който следъ нови мѫчения, го изпраща и предава на околийския управитель. Блажо си бѣше взелъ и револвера, за да убие предателя, ако стане нужда. Но какво сѫ говорили на тая срѣща съ юдата, ние не знаемъ.

 

27

 

 

Явно е, че Блажо и тогава е можалъ да се спаси; но той гордо отива въ околийското управление безъ да се срещне съ нѣкой другарь и безъ да се върне вече отъ тамъ. Мѫченикътъ Блажо потъна въ килиитѣ на околийското управление, безъ да знаемъ и сега какъ и по какъвъ начинъ е намѣрилъ смъртьта си.

 

Така, на 13 августъ 1929 год. свърши земния си животъ нашиятъ любимъ Блажо Моневъ, за да започне неговото бесмъртие тамъ, гдето обитаватъ плеада български великани, тамъ, при Левски, Дѣлчева, Александрова и всички безимени герои на общобългарскитѣ освободителни движения. Студентътъ Блажо ще остане най-блестящия скѫпоцененъ камъкъ на диадемата на ММТРО и символъ на българския самопожертвувателенъ гений. Раздѣляйки се отъ своя милъ народъ въ тъмнитѣ нощи на сръбската кървожадность, Блажо сигурно повтаряше думитѣ на своя съгражданинъ атентатора Киро Григоровъ: „Като Христосъ и азъ умирамъ на голготата на моята родина, която се нарича Македония"!

 

Така угасна апостолскиягъ животъ на единъ великъ борецъ, искренъ и преданъ на идеята, самоотверженъ идеалистъ и съвѣстьта на ММТРО. Миръ на праха му, който ще вдъхновява новитѣ поколѣния, радващи се на свободата!

 

28

 

 

 

    2. ТРАЙКО ПОПОВЪ — СТИХИЯТА НА МЛАДЕЖКАТА ОРГАНИЗАЦИЯ

 

„Природата веща бѣше се сбъркала,

Тя отъ тебъ да стори гений бѣ искала,

Затова въ глава ти, като въ една пещь,

Хвърли толкозъ пламъкъ и възторгъ горещъ,

Но другъ таенъ демонъ се намѣси тамо,

Елементъ отъ страсти, отъ жлъчка и нощь,

Душа пълна съ буря, съ блѣсъкъ и съ мощь,

Твойта вражда бѣше вражда сатанинска,

Твойта любовь бѣше любовь исполинска"

Раковски" отъ Вазовъ

 

Предъ насъ се възправя единъ разяренъ исполинъ, носитель на нашата селска стихия, която донесе въ града цѣлия петстолѣтенъ бунтъ на народа ни противъ робството, разсѣ го по улицитѣ и възпламени филистерската чаршия. Винаги възбуденъ отъ бѣса на сръбския гнетъ, Трайко сипѣше жлъчь и отрова навсѣкѫде; той бѣше страхъ и трепетъ за душманитѣ, бичъ за предателитѣ и съвѣсть за заспалата чаршия. Появѣше ли ce, мълкомъ създаваше настроение на възмущение отъ тиранитѣ сърби, и всѣкой неволно се присъединяваше къмъ неговото бунтовничество, несъзнателно се покоряваше на неговото внушително слово и го слушаше унесено. Той бѣше наистина роденъ за апостолъ, но не такъвъ, който чрезъ речъ омайва и чрезъ доказателства убеждава людетѣ. Съ яростъ и гнѣвъ, съ мъсть и заплаха, той ги вкоченяваше, преливаше ги въ една колективна маса, която изгубваше всичко лично, за да го слуша съ страхопочитание

 

29

 

 

и да го следи съ обаяние. Съ тояга въ рѫка, съ строгъ и устременъ погледъ, съ заканителни жестове и твърда крачка, съ неспокоенъ бунтовенъ духъ и съ наранена душа, той бродѣше, като народенъ пастиръ, по села и градове. Той бѣ разгорещенъ идеалистъ, въстаналъ и осъзналъ се селянинъ - робъ, измѫченъ и оголенъ до кожата работникъ. Въ неговата душа сякашъ се бѣха събрали всичкитѣ страдания яа роба и искаха отъ него да ги изрази и прежлвѣе тъй трагично и възмутително, докато ги прегвори въ бунтовенъ зовъ за свобода и за спасение на народа. Сякашъ цѣлиятъ народенъ кипежъ отъ негодувание се бѣше струпалъ върху него, готовъ да залѣе неприятеля — звѣръ, който смучеше живитѣ народни сокове. Той бѣше чулъ гласа на измѫченитѣ подъ бича на спахиитѣ поколѣния, потайно бѣше прочелъ шифритѣ на българската сѫдба, за да се вдъхнови съ духа на Караджата и Левски, съ храбростьта на Дѣлчева и Груева и съ идеализъма на членоветѣ отъ Младежката организация. За това бѣше предопредѣленъ героятъ, който се роди въ село Гявото, гевгелийско 1908 година, село, надвиснало надъ скалистия брѣгъ на шумния Вардаръ, който му донасяше воплитѣ и стоноветѣ на поробения народъ.

 

Оттукъ, той възвести на роба своето знамение и бунтовно учение: „На робитѣ слѣпи въ робската страна той носи съзнание, крепость, свѣтлина. Думитѣ му бѣха и прости и кратки, пълни съ уповане и надежди сладки, говорѣше тайно за близкия превратъ, за бунтъ, за свобода, за рая, за гроба, и че време е вече да въстане робътъ, че щастливъ е оня, който дигне пръвъ народното знаме и пролѣе кръвь, и че трѣбва твърдость, куражъ, постоянство, че страхътъ е подлость, гордостьта пиянство, че равни сме всички въ голѣмия часъ. Той внасяше бодрость въ народната свѣсть, и свѣкой

 

30

 

 

Трайко Теох. Поповъ

 

31

 

 

безъ полъ, възрасть, занаятъ безгласно вземаше участие въ дѣлото опасно: богатий съ паритѣ, сиромахътъ съ труда, момитѣ съ иглата, учений съ ума, a той беденъ, голъ, босъ, лишенъ отъ имота, за да е полезенъ, далъ си бѣ живота" (Левски отъ Вазовъ).

 

Винаги немиренъ, винаги неспокоенъ и вдъхновенъ отъ апостолското си настроение, отъ реторската си висота, той гърмѣше вредомъ съ словото си, като гръмотевище, навсѣкѫде. Разгнѣвенъ, той идваше до съзнанието, че всичко гнило трѣбва да се чисти съ ножа на честитата борба, че отъ свещенната македонска земя трѣбва да се изгони, съ кръвьта на най-доблестнитѣ ѝ синове, мръсната сръбска сгань. Него не можеше да смири нито петорка, нито дисциплината на организацията. Стрелитѣ му се разнасяха наоколо, като мълния, за да олучатъ нѣкой несъбуденъ и да се стреснатъ колебливитѣ отъ неговитѣ заплашителни думи. И срѣдъ глухата чаршия, потънала въ бездействие вследствие на стопанския застой, създаденъ отъ терора на сърбитѣ и отъ неспособностьта имъ, Трайко се задаваше отъ брѣговетѣ на Вардара, влизаше като старъ пророкъ, следъ мѫченическото си скитане по села, за да раздуха тишината на роба, за да възвести силата на пробудения селянинъ, да освежи всички съ здравия български национализъмъ.който се раждаше въ девственостьта на селото. Разпаленъ, лютъ настръхналъ, той викаше и крещѣше по улицитѣ, умъртяваше страха на слабитѣ граждани чрезъ нестихващия бунтъ на селото. Съ строгия си тонъ, съ силата на авторитета си, той изгонваше демона на страха и колебанието, за да зацари около него духътъ на храбрость, бодрость и надежда за близка свобода. Той искаше да обхване цѣлия народъ съ единъ замахъ на заканителната си тояга, за да го прибере, като пастиръ и да го хвърли въ огъня на освободителната борба,

 

33

 

 

безъ да чака монотонния вървежъ на организирането въ петорки.

 

Затова, Трайко не можа да стане организаторъ на ММТРО, но си остана бунтовникъ, за да замѣни гората, която единствено можеше да го задоволи, съ улицата и площада, гдето подобно на старитѣ философи-софисти, намираше събранъ свѣтъ, гладенъ за отмъщение. И кой можеше повече отъ бунтовника Трайко да нахрани людетѣ съ революционни идеи, да ги омайва съ своята внушителна фигура и да ги наелектризирва за опредѣления день на разплатата. Него привличаше пъстрата чаршия и поради това, че въ нея можеше да намѣри тукъ-таме нѣкой залутанъ или сърбеещъ се гражданинъ, за да се хване съ него и да го дави до осъзнаването му. Той го стрѣскаше и събуждаше съ кратки, но громки слова, съ просто, но ясно съдържание, като съ чукъ — съ здравината на българската народна идеология. Той бѣше великиятъ народенъ трибунъ, будилникъ и гръмовежецъ на славната революционна епопея на младитѣ. Отъ неговото лице бликаше сила, жизнената сила на нацията ни, която искаше да разбие оковитѣ на робството, пречейки да се развива свободно въ жизнения просторъ на българската земя. Носитель на вече непоносимия робски гнетъ, той разпилѣ най-бунтовнитѣ мисли, съ които бѣ закърмена генерацията отъ ММТРО. Казва жива сила бликаше отъ разгнѣвенитѣ му уста, когато го развълнуваха пъзлювцитѣ? Тогава, като вълшебенъ змей, той сипѣше огънь и жлъчь, очитѣ му сияеха, a тоягата му кънтѣше; за да доизрази онова, което той не можеше да каже, защото той не бѣше човѣкъ на аргументациитѣ, но на изливащата се въ бунтъ воля. Затова, той символизираше волята на Младежката организация, той бѣше въплощение на ненаситенъ и дивъ устремъ къмъ действие, къмъ вулканически прояви на човѣшкото битие. Тоя неизчерпаемъ резервоаръ

 

34

 

 

на действие никога не намѣри ни отмора, ни покой. Почерка на обширнитѣ му писма свидетелствува, че никаква хартия не е въ състояние да побере тая селска стихия и да го канализира въ системна и организационна работа,

 

Безъ да има мисъль за мѣрка въ думи и дѣла, той изригваше изведнажъ, като вулканъ надъ всѣкиго и винаги заемаше позата на трибунъ и проповѣдникъ, на пастиръ и сѣячъ. Той говорѣше на цѣлия народъ даже и тогава, когато имаше предъ себе си единъ човѣкъ; защото, онова, което говорѣше, го чувствуваше, като нѣщо вѣчно: бунтътъ за свобода на поробения народъ. Едно чувство доминираше въ неговата душа : — бездънната омрaзa къмъ сърбитѣ. Тая биологична омраза го вдъхновяваше да не остави свето нищо сръбско; той обори и разпилѣ на прахъ всички фалшиви идоли, всичко сръбско той повали, унизи, срази и сгази съ нозетѣ си, за да утоли ненавистьта си къмъ впилия се въ здравия народенъ организъмъ тиранинъ. Неговиятъ лозунгъ бѣше : да се мрази врага, за да се срази!

 

 

    ТРАЙКО, КАТО ЧЛЕНЪ НА МЛАДЕЖКАТА ОРГАНИЗАЦИЯ

 

Откриването на една такава духовна сила, каквато отъ себе си представляваше, Трайко - бѣше голѣмъ успѣхъ за Младежката организация. Това стана въ една зимна нощь, презъ 1925 год., въ Щипъ, кѫдето Трайко следваше гимназия и кѫдето бѣ устроена една среща съ ученицитѣ отъ по-горнитѣ класове. Освободителното дѣло бѣше обхванало и младежитѣ въ гимназиитѣ. Тѣ търсѣха начинъ да могатъ да взематъ участие въ неравната борба срещу поробителя и, понеже бѣха дочули, че изъ Македония сноватъ апостолитѣ на Тайното младежко съзаклятие, съ радость и гордость се

 

35

 

 

явяваха на срещитѣ, опредѣлени за това и въ живи спорове даваха изразъ на своето високо патриотическо чувство, на решителностьта да се борятъ и на умразата си противъ тиранина-сърбинъ. Не бѣше трудно да ее види кой изпъква съ готовностьта си за жертва въ тия исторически срещи и кой можеше да бѫде опредѣленъ, като достоенъ да влѣзе ведната въ организацията, макаръ и едва шестокласникъ. Още на другия день, Трайко дойде съ мене въ Скопие и безъ отдихъ отъ възхищението си, че има нѣщо организирано, насочено противъ сърбитѣ, положи клетва, показвайки всичката си стихийность още при тоя свещенъ обредъ, съ който запечатваше своя жизненъ пѫть, да отдаде живота си на народа, за да утоли поне по такъвъ начинъ жаждата си за отмъщение и да смегчи воплитѣ на народа-мѫченикъ. Така почна тая бунтовна вълна да кърти брѣговетѣ на робството, да развѣва гордо знамето на македонското освободително движение и съ чувството на висока национална гордость да носи въ душата си апостолска жарь. Две години по редъ, той бѣше най-голѣмиятъ разпостранитель на нелегалната революционна българска литература и ни единъ день не се отчая или уплаши отъ службата си за родината. И когато се явяваше нѣкоя по-тежка и по-опасна работа, той бѣше желающиятъ доброволно да я свърши,защото искаше ни единъ мигъ да не остане безъ да зарегистрира нѣкой подвигъ. И когато дойде нашето арестуване въ известния Скопски процесъ, той остана незасегнатъ, неоткритъ, за да се впрегне още по-вече, тъкмо въ разгара на ареститѣ и мѫченията, на творческата работа. Той използуваше създадената атмосфера между младитѣ, да ни подражаватъ и тогава сновѣше навсѣкѫде. Всѣкой знае, че младежкото въодушевление има елементи на буйство и лудости даже тогава, когато границитѣ на разумното се побеждаватъ отъ набуялата младежка енергия и преминаватъ

 

36

 

 

въ единъ безуменъ устремъ къмъ велики подвизи, къмъ достигане на свърхчовѣшкото, херойското, титаническото. Това и стана съ нашитѣ гимназисти, следъ като видѣха нашия примѣръ. Нима тѣ трѣбваше да останатъ по-назадъ отъ насъ? Това ги болѣше и, ето защо, тѣ самитѣ се пустнаха вънъ отъ организацията да плетатъ свои съзаклятия, да оскърбяватъ навсѣкѫде сърбитѣ и да принуждаватъ последнитѣ да затварятъ масово гимназиитѣ въ Македония, да изключватъ буйнитѣ безъ конкретни причини, за да потушатъ това течение, което се ширѣше като зараза между всички учащи и ги тласкаше къмъ единъ общъ подемъ и движение противъ сърбитѣ, както това стана презъ зимата 1927 година въ надвечерието на нашия процесъ и сѫдене. И тъкмо въ своя революционенъ устремъ, Трайко биде хванатъ по влака между Велесъ и Кавадарци съ единъ пакетъ нелегална литература и арестуванъ отъ сръбската полиция, въ Кавадарци, съ още шестима свои другари. Сега Трайко създаде свой политически процесъ изключително отъ ученици въ сръбскитѣ гимназии, и то презъ есеньта на 1927 година, когато свѣтовниятъ и сръбскиятъ печатъ трѫбѣха за нашето затваряне и за цѣлото революционно движение на нашитѣ чети по планинитѣ и атентатитѣ по градоветѣ и желѣзницитѣ. Смѣлиятъ подвигь на нашитѣ гимназисти се състоеше въ това, че тѣ въ разгара на най-жестокия сръбски тероръ, когато навсѣкѫде се вършеха убийства безразборно и безъ сѫдъ, въодушевени отъ нашитѣ дѣла и шума, който се дигна около насъ, почнаха да пишатъ помежду си писма съ съдържание за нашето затваряне, за нуждата и тѣ да се присъединятъ къмъ нашето движение и за задачитѣ, които имъ предстоятъ да вършатъ сега, когато ние сме въ затвора. Цѣлата тая кореспонденция бѣше хваната y Трайко и y неговитѣ арестувани другари и, поради това, трѣбваше и тѣхъ да осѫдятъ, като наши

 

37

 

 

помагачи. Тиранитѣ.обаче, еднажъ направиха грѣшка съ нашето арестуване и дадоха на европейското общество да види тѣхнитѣ звѣрства, които понасяше нашето население, та решиха, въпреки хванатата нелегална литература и кореспонденция y тѣхъ, да ги пустнатъ на свобода презъ декемврий, когато и насъ ни сѫдѣха, за да избѣгнатъ доказателството, че и ученицитѣ отъ гимназиитѣ по духъ и идеи сѫ сѫщо такива, каквито сѫ и арестуванитѣ студенти. Съ голѣма реклама, тѣ искаха да хвърлятъ прахъ въ очитѣ на свѣта и да потаятъ истината, да отхвърлятъ всичкия обвинителенъ материялъ, само и само да не подкрепятъ мнението, че и най-младата македонска интелигенция диша съ духа на освободителното движение, че и тя не се чувствува сръбска, и, че тя е издигнала всрѣдъ сръбскитѣ гимназии, високо знамето на свободата на Македония.

 

Така Трайко се спаси за втори пѫтъ да бѫде откритъ и остана да работи и следъ нашето осѫждане. Заедно съ Блажо и други другари, които продължиха борбата и следъ тая криза на организацията, той върши реорганизация, прибира членоветѣ и дава новъ тласъкъ на младежкото движение. Той е въ постоянна връзка съ насъ, въ затвора, чрезъ членкитѣ на женската организация и работи по наши инструкции, следъ като му дадохме списъка на останалитѣ неоткрити другари. И тая негова деятелность се продължава до 1930 година, когато повечето другари отъ Скопския процесъ бѣха пустнати. Той ведната влѣзе въ връзка съ мене и ние продължихме развитието на младежката организация на нови начала, диктувани отъ новото положение. Всичко това духовно и национално изграждане на младитѣ поколѣния, обаче, цѣлата тая архигектоника на петорки и на системна работа за националното запазване на младитѣ българи въ гимназиитѣ, въ университетитѣ и по чаршията, не задоволяваше единъ стихиенъ

 

38

 

 

духъ, какъвто бѣше Трайко. Него влѣчеше единъ вѫтрешенъ потикъ къмъ по-голѣми подвизи, къмъ бързо изразходване на събралата се мъсть къмъ неприятеля, къмъ единъ дуелъ съ него, кѫдето ножътъ, револверътъ и адската машина щѣха да разрешятъ всичко съ вулканически действия. Ето защо, Трайко, се отдаде на тероризъмъ и влѣзе въ връзка съ четитѣ, които върлуваха въ околноститѣ на родното му село Гявото, гевгелийско.

 

 

    ТРАЙКО ПОПОВЪ СТАВА ВОДИТЕЛЬ НА ЕДНА ТЕРОРИСТИЧНА ГРУПА ВЪ ГЕВГЕЛИ

 

Недоволенъ отъ резултатитѣ на системната и бавна организационна работа на Младежката организация, следъ процеса на младитѣ гимназисти, понеже бѣше изключенъ отъ всички гимназии, Трайко организира една терористична група отъ млади и буйни гевгеличани и влиза въ връзка съ терориститѣ въ гората. Тукъ, презъ лѣтото, 1931 година, когато червената нишка на атентатитѣ на ВМРО се разшири чакъ до Нишъ и Бѣлградъ, Трайко се обучаваше съ другаритѣ си за действие съ адски машини и съ орѫжие. Въ сѫщность, той работѣше всичко това, съгласно устава на Младежката организация, която съ единъ членъ изрично нареждаше членоветѣ да минаватъ, щомъ като свършатъ учението си въ старата ВМРО. Трайко бѣше, споредъ това, единъ отъ членоветѣ на Младежката организация, който мина въ старата оргакизация и стана терористъ. Въпросътъ бѣше повече на темпераментъ, на буйство и на нетърпение, отколкото на идейна последователность, защото въ хода на това съзаклатие всѣкой си намираше работа подходяща на силата на духа му и на степеньта на жертвуването му. Нѣма съмнение, че Трайко избра най-опасното, но най-подходящето на силата на духа му, на якостьта на идеитѣ му и

 

39

 

 

на решителностьта да се жертвува по-скоро, защото „сърдце юнашко не търпи". Съ това смѣло решение, той надмина и своитѣ учители.

 

Така подготвена, терористическата група почва своята адска работа по околията и задава страхъ и трепетъ на сръбската полиция. Нѣма вече да чакатъ атентатори и терористи отъ българската часть на Македония, нѣма вече да протестиратъ предъ официална България, че ужъ съ знанието на българското правителство се изпращали тройкитѣ. Тѣ сѫ вече въ рѫцетѣ на самитѣ мѣстни македонски революционери, излѣзли отъ школата на младежката организация и, понеже сѫ свършили обученито си национално и духовно, сега се отдаваха на практична работа, на рушене, саботажи и миниране на всичко сръбско. Съ такъвъ устремъ и решителность да сложатъ коститѣ си предъ олтаря на отечеството, нашитѣ терористи започваха нова страница въ борбата на нашата младежь срещу тиранията на палачитѣ отъ Бѣлградъ.

 

Съ желание да подражава на прочутитѣ атентатори на парахода „Гвадалвивиръ", на „Отоманъ-банка" и на цѣлия Солунъ отъ тъй нареченитѣ „Гемиджии", Трайковата група направи опитъ да дигне въ въздуха много обществени здания въ Гевгели, но звездата на адския имъ подемъ угасна преди още да почне да освѣтява и умъртява подлитѣ и корумпирани сръбски чиновници, защото нашитѣ нови атентатори не бѣха добре научили изкуството си и, като неопитни, паднаха сами жертва на своята замисъль. Нагласиха адската машина, но при опредѣлянето на часа за експлозия, тѣ сгрѣшиха, вмѣсто минути, опредѣлиха срока на секундитѣ и бомбата имъ експлодира въ самитѣ рѫце, при което Милю Гошевъ биде убитъ на мѣстото, a другиятъ, Илия Димовъ, за нещастие остана само раненъ, a после биде отровенъ въ болницата. Въ рѫцетѣ на сръбскитѣ палачи и подъ ударитѣ

 

40

 

 

на страшния побой, той изказа другаритѣ си, които бѣха въ града, между които попадна въ затвора и самия Трайко, за да не излѣзе повече на видѣло отъ сръбскитѣ зандани. Станаха страшни арести на видни граждани и младежи, ужасътъ на сърбитѣ бѣше достигналъ до най-голѣмата си степень, защото видѣха, че и отъ тука почнаха да излизать млади атентатори. При общия побой и инквизиция на затворенитѣ, всѣкой изговаряше въ несъзнание всичко, каквото искаха злодеитѣ. Ужасътъ се пренесе и въ домоветѣ: майкитѣ ридаеха, проливаха безброй сълзи за тѣхнитѣ синове, въ затвора; селата запищѣха отъ кърджалийскитѣ потери на контрачетницитѣ и настѫпи една обща олелия по цѣлия гевгелийски край. Цѣлиятъ тоя ураганъ връхлетѣ надъ доблестното семейство на Трайка, защото то бѣше цѣло въ затвора и стенѣше подъ ударитѣ на сръбския бичъ. Презъ месецъ декемврий 1931 година, надъ Гевгели се надвеси тираническиятъ плащъ на сръбското звѣрство и се взе решението да загинатъ, да бѫдатъ убити безъ сѫдене и безъ всѣкакво следствие бащата на Трайко и самия той. И една тѫжна зимна нощь по улицитѣ на Гевгели се разнесе дивиятъ гласъ на нашата селска стихия, гласътъ на последния бунтъ на Трайка се раздаде по заспалитѣ улици на града и събуди всички, за да ги накара да изпратятъ мѫченика на македонската голгота, приготвена за безброй наши синове, покрай рѣката Вардаръ и притока ѝ Суха рѣка, кѫдето сложиха коститѣ си много подобни на Трайко доблестни синове на многострадална Македония. Съ каруца, която заглушава воплитѣ, Трайко заедно съ баща си, биде отведенъ вънъ отъ града, кѫдето сѫщата нощь е билъ намушканъ отъ щиковетѣ на сръбскитъ жандари. И до днесъ точно още не се знае, кѫде е гроба му и дали въобще има той гробъ, защото може би е

 

41

 

 

хвърленъ въ рѣката Вардаръ и отвлѣченъ надолу къмъ Солунъ.

 

На другия день, Гевгели се обърна въ тѫжно мълчаливъ градъ, защото всички знаеха какво изгуби града имъ, защото не можеха да изкажатъ открито своята тѫга и да дадатъ последнитѣ почести на своя герой и защото изгубиха своя народенъ трибунъ, който имъ възвестяваше скорошната свобода — оная свобода, която Трайко не можа да види, но която видѣха безбройнитѣ негови ученици, които още при първитѣ ѝ лѫчи се сѣтихa за него и го възпоменаха. И днесъ, като мощенъ духъ, той витае надъ Гевгели, за да вдъхновява съ живитѣ си спомени младитѣ поколѣния, съ безпримѣрната си жертва да възпламенява днешнитѣ строители на велика България, защото само съ по-голѣмо усърдие и любовь къмъ родината и държавата днесъ ще можемъ да успокоимъ коститѣ на тоя титанъ на нашето освободително движенйе — Трайко Поповъ, който ще остане гордость на гевгелийския край.

 

Чрезъ безсмъртния духъ на Трайко къмъ величието на България!

 

45

 

 

 

    3. ТОДОРЪ ПОПЪ ЙОРДАНОВЪ — ЧЕСТЬТА НА МЛАДЕЖКАТА ОРГАНИЗАЦИЯ

 

„Пѫтьтъ е страшенъ, но славенъ,

Азъ може младъ да загина...

Но... стига ми тая награда —

Да каже нѣвга народътъ:

Умрѣ, сиромаха за правда,

За правда и за свобода!"

        Ботевъ

 

Презъ 1927 и 1928 години Македония стана страна на мѫченицитѣ, истинска долина на плача и стоноветѣ, сѫщински адъ и гробница на свидни синове. Така, както презъ турското робство, въ продължение на 10 години — отъ 1893 до 1903, организацията можа да прибере почти цѣлия народъ и да дигне съ него прочутото Илинденско въстание, сѫщо и презъ сръбското робство ВМРО и нейната млада клонка ММТРО, можаха за 10 години, отъ 1918 до 1928, да организиратъ народа въ Македония и да го насочатъ противъ тиранитѣ сърби въ единъ бунтъ, въ едно перманентно въстание, което въ сѫщность се развиваше презъ размирнитѣ години — 1927 и 1928. Сигнала на това народно брожение даде Македонската младежка организация съ своя студентски процесъ, който по значение и важность заема първо мѣсто всрѣдъ политическитѣ процеси. Само за една година, отъ окт. 1927 до окт. 1928 г , сѫ станали 16 процеса съ 171 обвиняеми. Презъ това време,както четемъвъ книгата „Македония подъ иго", сѫдилищата сѫ издали 9

 

43

 

 

смъртни присѫди и сѫ осѫдили общо 463 години затворъ. Следъ атентата на генералъ Ковачевичъ, въ продължение само на шесть месеци, въ Щипско сѫ били убити 143 души, a всичко въ Македония 270 души. За тия десетъ години сѫ станали около 1400 политически убийства надъ македонски селяни, както четемъ въ сѫщата книга. A броятъ на политически осѫденитѣ нѣмаше край презъ черното сръбско робство. Д-ръ Павеличъ, защитникътъ на студентитѣ и сегашниятъ Поглавникъ на хърватската държава, казваше, че около 50 000 македонски българи сѫ били обвинени въ политически престѫпления, a само презъ 1924 година съ амнистия излѣзоха отъ затворитѣ 18 000 македонци!

 

Всички тия звѣрства и гонения, затваряния и преследвания създадоха една непоносима задушлива атмосфера, всѣваха страхъ въ народа и го принуждаваха да се защищава така, както знае или да приема смъртьта доброволно, за да не бѫде инквизиторски измѫчванъ по затворитѣ.

 

Подъ натиска на тая непоносима атмосфера на убийства и гонения, инквизиция и тормози, посегна на живота си и се самоуби нашиятъ скѫпъ и незабравимъ другарь отъ Младежката организация Тодоръ Попъ Йордановъ, роденъ презъ месецъ февруарий 1904 година въ градъ Кочани, отъ видно българско семейство. Когато Младежката организация бѣше открита и другаритѣ му бѣха въ затвора подъ ужасния бичъ на сръбския тероръ и, когато палачитѣ искаха да изтръгнатъ отъ душитѣ на младитѣ арестувани студенти отъ скопския процесъ всичко, що знаеха за организацията, създаде се голѣмъ смутъ и беспокойство между другаритѣ, които бѣха вънка. Нощно време, следъ бой до несвѣсть, бѣха изтръгвани имена на членове, отъ устата на затворенитѣ, понеже презъ деня тѣ отричаха, a полицията бѣше въ недоумение кого да арестува и кои показания да вземе за вѣрни: дали тия презъ

 

46

 

 

Тодоръ попъ Йордановъ

 

47

 

 

глухата нощь, като изтръгнати принудително и подъ ударитѣ на бича или ония, що бѣха отречени презъ деня. Затова не бѣха сигурни кой е членъ, a кой не е, дали да го арестува или да му се заканва само. Така стана и съ покойния Тодоръ. Той, като кралски стипендиантъ, бѣше поставенъ въ особено положение. Сърбитѣ бѣха между Сцила и Харидба: ако го арестуватъ, ще признаятъ, че даже и кралскитѣ стипендианти не сѫ сигурни за тѣхъ, a камо ли останалитѣ студенти отъ Македония; ако го оставятъ, ще признаятъ слабостьта си предъ населението. Тѣ се решиха да вървятъ по диагонала: нито да го арестуватъ, щомъ като бѣше откритъ, нито пъкъ да го оставятъ да живѣе. Архизвѣрътъ Жика Лазичъ реши най-подлото: постави го на морални мѫчения въ продължение на четири дена, викайки го при себе и измѫчвайки го, застрашавайки го, преставлявайки му случая, като най-опасенъ, понеже бѣше кралски стипендиантъ и разорявайки добрата му и идеална душа. Нито свободенъ, нито арестуванъ, Тодоръ оставенъ самъ на себе си, изживѣваше една страшна борба, — да се бори между идеала на организацията, да не открие нищо и подлитѣ планове на злодея, за които и до днесъ нищо не знаемъ. Въ тая ужасна борба между смъртьта и живота се зароди въ великата душа на Тодора идеята за самоубийство. Защото, той разсѫждаваше така, както му нареждаше устава, въ който се бѣше заклелъ: ако не може да издържи, нека посегне самъ на живота си, за да не се открие организацията. Дилемата: ако бѫде арестуванъ и подложенъ на мѫки, може би не ще може да издържи и тогава не ще може да живѣе отъ срамъ предъ себе си, че е казалъ нѣщо недопустимо; ако пъкъ свърши съ живота си, ще спаси себе си и организацията отъ позоръ, ще спаси честьта на съзаклятието и ще го издигне съ своята геройска смърть. Той не се самоуби, затуй, че умътъ му бѣше

 

47

 

 

помраченъ отъ нѣкоя подла мисъль, a неговото самоубийство бѣше възвишено и мотивирано отъ единъ революционенъ моралъ, наследенъ отъ подобнитѣ дѣла на много наши дейци, чийто изразитель бѣше самоубийството на цѣлата Патчева чета въ прилепско. Той издигна революционната етика на Младежката организация, той покaзa какъ се пази честьта на нашето освободително движение и какъ се умира леко, когато се рѫководи човѣкъ отъ такива възвишени народни идеи.

 

„По-добре да умра азъ, отколкото да изговарямъ несъзнателно въ затвора, подъ ударитѣ на бича, имената на другари, може би и на невинни. Моята жертва ще спаси много души и ще ги остави живи, нуждни да продължатъ дѣлото”.

 

Тия бѣха думитѣ на самоотвержения Тодоръ, който победи смъртьта, за да възвеличи единъ моралъ, чрезъ който можеше да се дойде до свободата. Философията на самоубийството има свои особени схващания за моменти и мотиви, когато се унищожава доброволно волята за животъ, на съзнателната и доброволната смърть въ полза на народа; цельта на организацията никѫде не можа да бѫде така очевидна, така силна, така свободна отъ егоистически инстинкти, както въ нашия случай, още повече, че Тодоръ имаше възможность и да бѣга и да избѣгне по тоя начинъ самоубийството. Ние знаемъ отъ разказитѣ на брата му, че въ тая опасность, когато е билъ виканъ отъ Жика Лазичъ и изтезаванъ, братъ му извадилъ паспортъ за Тодоръ и за себе си, за да побѣгнатъ заедно въ Франция. И когато се разглежда тая спасителна възможность, намъ се отваря още една страница на моралното геройство, ксето е искалъ да покаже. Той не е искалъ да бѫде третиранъ после отъ другаритѣ, като дезертьоръ, когато тѣ пъшкатъ подъ ударитѣ на вражескитѣ мѫчения. Лесно е да бѣгашъ съ оправданието, че не ще можешъ да издържишъ

 

48

 

 

побоя, но кой може да разувѣри другаритѣ и общественото мнение? Единъ герой на нашето освободително движение не може да прави такива смѣтки и да унижава революционния моралъ, но той избира или затвора, или доброволната смърть. Доколкото бѣше се всадилъ единъ възвишенъ моралъ въ тоя македонски интелектуаленъ елитъ, показва случая съ другъ единъ другарь, който избѣга, премина италианската граница, но почувствува гризенето на съвѣстьта си и се върна пакъ, за да се предаде въ рѫцетѣ на полицията и отиде между арестуванитѣ другари. Подъ натиска на общественото мнение, какво ще се каже после бѣгството, чувството на отговорность предъ народа и съзаклятието, бѣше дълбоко всадено между членоветѣ на организацията, затова не е чудно, когато изнасяме живи картини на морална храбрость и на нравствено величие въ редоветѣ на нашата организация. Единъ отъ великитѣ пазители на тая гражданска честь, бѣше несъмнено покойниятъ Тодоръ, който стана рицарь на революционната честь. Въ книгата на Алберъ Лондръ за него четемъ: „Приятели, вика ме шефа на полицията. Много се чувствувамъ слабъ да издържа изпитанията. Азъ това не искамъ — Сбогомъ другари!"

 

Еднажъ решилъ да свърши съ живота си по единъ такъвъ доблестенъ начинъ, Тодоръ отива въ Земунъ и на края на града упорито чака да мине тренътъ, за да се хвърли подъ него. Твърдостьта и непоколебимостьта на решението се вижда и по времето, когато е чакалъ, докато дойде влака. Тукъ, той се е разхождалъ дълго време, унесенъ въ величието на своя подвигъ, унесенъ въ мислитѣ си за нуждата отъ такива жертви за родината и преданъ всецѣло на колективния моралъ, който му диктуваше изъ дълбинитѣ на съвѣстьта едно такова гибелно, но възвишено решение. Влакътъ пристига и той безъ да се разколебае или да покаже признаци

 

49

 

 

на лудость, съ думитѣ може би не надминава само Мара Бунева : „Обичамъ своето отечество и умирамъ за него". Следъ което, спокойно се хвърля подъ него, за да отиде тамъ, кѫдето живѣятъ нашитѣ безбройни безсмъртници на родината.

 

На сутриньта къмъ лобното мѣсто на нашия скѫпъ другарь се движеше печално и траурно една група отъ негови другари, за да прибератъ разхвърленитѣ части на тѣлото му и да възстановятъ цѣлостьта на трупа му и да видятъ за последенъ пѫтъ тѣлесния ликъ на тоя херой и победитель на смъртьта. Едно тѫжно шествие, презрѣно отъ сърбитѣ, се движеше, край него, къмъ мѣстото на вѣчния покой на Тодора. Всички знаеха, че той умрѣ, за да спаси, за да осигури дългия животъ на организацията, за която единствено живѣше и работѣше.

 

Тодоръ Попъ Йордановъ влѣзе въ организацията презъ 1925 година и бѣше заклетъ отъ щипскитѣ другари, понеже завърши гимназия въ Щипъ. Той следваше медицина и бѣше въ края на учението си. Въ организацията работѣше, като главенъ петаръ за Кочани. Като студентъ служеше за връзка съ българската легация въ Бѣлградъ и отъ тамъ вземаше нелегална литература, за да я раздава безъ страхъ на другаритѣ. Не единъ пѫтъ бѣше ангажиранъ и въ терористически дѣла; бѣше и главниятъ спровождачъ на македонски момчета, които служеха въ сръбската армия, a желаеха да бѣгатъ въ България. Той имъ отваряше нашия каналъ и y дома си имъ събличаше войнишката униформа, за да ги освободи отъ тоя символъ на робството и ги облѣче въ свободата къмъ милата България, кѫдето бѣха отправени очитѣ на всички македонски българи.

 

Съ смъртьта на Тодора — чрезъ самоубийство —Младежката организация зарегистрира единъ новъ

 

50

 

 

херой и показа на всички какъвъ моралъ владѣеше въ нея, какво възпитйние обладаваше съзаклятницитѣ и за каква велика жертва ги готвѣше. Тая школа на младитѣ революционери създаде не само здрави български патриоти и апостоли на освободителното движение, достойни наследници на старитѣ вемереовци, но съ такива мѫченици доказа на свѣта, че млада Македония стои рамо до рамо съ старата, задоена е съ сѫщитѣ идеали и е готова да умре за сѫщитѣ цели, положени отъ основателитѣ на ВМРО.

 

51

 

 

 

    4. КИРИЛЪ ХРИСТОВЪ ЦИПУШЕВЪ, — ИДЕАЛИЗЪМЪТЪ HA ММТРО

 

A тиранинътъ върлува

И безчасти край нашъ роденъ:

Коли, беси, бие, псува

И глоби народъ поробенъ!

        Ботевъ

 

Съ тия бунтовни думи нахлу единъ день презъ 1925 година, единъ младъ интелигентъ въ моя революционенъ станъ, за да ме упрекне, че още ли спи нашата интелигенция, при тоя непоносимъ теретъ на врага — поробитель и при тая решителность на младата македонска интелигенция, готова да се жертвува за своя поробенъ народъ? Трѣбваше ли следъ тия горещи слова на здравъ български патриотизъмъ да започна революционния си букварь, за да спечеля единъ дълбоко съзнателенъ младежь, който даже се сърди, че до сега не сѫ се отзовали младитѣ на непоносимитѣ народни вопли и ридания? Съ бунтовни слова въ уста и съ горещото си сърдце, тоя херой на нашата будна младежь можеше ведната да се успокои и да намѣри мѣстото си за служене на народа, само при бързото му влизане въ организационната мрежа. въ която бѣше вплетена вече съзнателната македонска интелигенция. И каква радость бѣше се изписала на лицето на Кирилъ Ципушевъ, когато той грабна темпераментно устава, евангелието на организацията, гълташе бързо сложилитѣ се идеи и лицето му се озаряваше постепенно отъ бунта, предизвиканъ

 

52

 

 

Кирилъ Ципушевъ

 

53

 

 

отъ всѣкидневнитѣ злодеяния на сръбскитѣ палачи изъ нашитѣ мъртви градове. Такъвъ гладенъ за освободителни идеи младежь още не бѣше ме приближилъ и не бѣше направилъ излишни всѣкакви дискусии и диалектика на убеждаванието. И можеше ли да се очаква смекчителното и предпазливото редене на мислитѣ и постепеното вкарване въ лабиринта на нашата идеология единъ младежъ, чието семейство даде редица свидни синове ма Македония и стана съ стария Костадинъ Ципушевъ, ксйто лежа въ сръбскитѣ затвори цѣли 18 години, сѫщинско мѫчилище на родината? И тая млада издънка на Ципушевого здраво стъбло, искаше по-бързо да расте и да надмине всичкитѣ негови клоне, за да възвеличи името му и да прослави своето мило и драго отечество. Кой можеше да канализира тая стихия, която имаше дълбокъ и кеизчерпаемъ изворъ въ своя родъ и яка революционна традиция въ градчето Радовищъ, прославено по цѣлъ свѣтъ съ мѫченическото убийста на 28 селяни въ село Гарванъ, презъ 1923 година, отъ злодея Матковичъ.

 

Роденъ презъ месецъ май 1906 година, откърменъ съ чисто българско млѣко, обладанъ отъ легендарнитѣ дѣла на стария Ципушевъ, той искаше ведната да се освободи отъ фалшивия идеенъ багажъ, инжектиранъ въ сръбскитѣ училища и се зарови ведната въ революционата литература, гълташе бързо и непрестанно всички аргументи на националната ни наука, съ която единствено можеше да се атакуватъ безобразнитѣ сръбски лъжи. Той искаше да се въорѫжи съ всичко, което можеше да нанесе по-усѣзателенъ и дълбокъ ударъ на сръбскитѣ гимназисти въ Скопие, които постоянно го закачаха съ своитѣ научени и фалшиви фрази. Изкуствено създадената идейна сграда трѣбваше да се руши и минира съ истиннитостьта, свѣтлостьта и справедливостьта на нашата национална кауза.

 

55

 

 

Нашитѣ интелектуалци колко страдаха отъ невъзможностьта да зърнатъ въ тоя неизчерпаемъ и богатъ изворъ Климентовата национална наука, бодрия Самуиловъ български национализъмъ и свѣтлата социалня мисъль на попа Богомила? Всичко това бѣше забранено и преследвано, затворено съ приказнитѣ ключове на терора и не единъ пѫть изгаряно. Има ли друга земя, кѫдето да сѫ отредени по-ужасни аутодафета, палене на книжа, написани съ светата Кириловска азбука, презрѣни заради българското име и унищожавани като най-опасна ересь, каквато познава свѣтовната история? Борба за »ерголѣмъ« символизираше нашата борба за българското слово, за българското писмо и свещенната българска книга. И когато нашитѣ младежи се извикваха, че нѣкѫде сѫ видѣли »ерголѣмъ«, сърдцето имъ трепваше отъ радость, думитѣ имъ звънѣха отъ хвалене на всичко българско, a приказкитѣ за такива открития се разнасяха потайно по седѣнки. Имаше ли по-страшно, по-яко вързанъ и окованъ Прометей отъ нашия, въ Македония, на когото бѣше забранено да знае нѣщо хубаво, истинско и свѣтло за България? И жестокитѣ мѫки на нашия Прометей презъ сръбското робство, ги изпитваше най-вече нашата интелигенция, която бѣще лишена навредъ да знае нѣщо отъ своето славно минало и да се изгражда по идейнитѣ евангелия на нашитѣ велики творци на националната ни култура, която се зароди въ вѣчно българската земя — Македония. И когато Младежката организация съ своята смѣла революционна работа успѣ да скѫса тия вериги, поне отчасти, за да даде на нашия Прометей да диша съ революционната си литература на книжовенъ български езикъ, тогава се струпваха младитѣ интелектуални сили да смучатъ жадно соковетѣ и плодоветѣ на забраненото дърво и да излизатъ отъ килиитѣ, кѫдето тайно четѣха българското слово, съ озарени лица, каточели бѣха зърнали

 

56

 

 

въ българското откровение и озорени отъ свѣтлина, която да пръскатъ навсѣкѫде по родната земя и да възвестяватъ откритието на българската душа.

 

И ето, въорѫженъ съ националния си катахизисъ, Кирилъ навсѣкѫде почна отворено, даже непредпазливо и въ самитѣ очи на сърбитѣ да манифестира своето българско национално чувство, като сърбскитѣ си колеги подлагаше, като студентъ по правото въ Бѣлградъ, подъ барабанния огънь на вашето национално вѣрую. Приготвенъ отъ учителя-революционеръ да имъ нанася удари съ краткия си и ясенъ отговоръ по всички въпроси на сръбския шовинистически политически букварь, той ги съкрушаваше съ своята логика, ядосваше ги съ своята прямость и отвореность, побеждаваше ги съ истиннитостьта на нашето богато минало. Буенъ темпераментъ, самоотверженъ борецъ, смѣлъ диспутантъ, съ живъ и рѣзъкъ погледъ, той създаваше около себе си атмосфера на свободно манифестиране на научнитѣ въпроси по нашето дѣло и удивляваше неприятелитѣ съ знанието на революционната история на всички поробени народи въ свѣта. И когато, въ края на спора не му бѣха достатъчни аргументитѣ отъ идеологично естество, той имъ казваше на „бракята":

 

„Дайте, най-после, свобода на народната воля въ Македония, за да видите какъвъ е народътъ тамъ и колко сѫ вашитѣ приказки фалшливи".

 

Не стигнеше ли пъкъ това на дебелоглавитѣ сърби и за тѣхното самохвалство или лекота, тогава той избухваше, темпераментътъ му помрачваше всички нишки на логиката и се отдаваше на волята на чувствата си, като нервозно имъ подвикваше:

 

„Помнете 1915 година; скоро тя ще се повтори и тогава всички звѣрове ще отидатъ по дяволитѣ".

 

И наистина, неговитѣ думи се сбѫднаха. Дойде пакъ 1915 година за сърбскитѣ палачи, видѣхме тѣхния гръбъ и се радвахме безкрайно. Но тукъ въ днитѣ на свободата, когато тя

 

57

 

 

изгрѣ за македонския българинъ, не бѣше вече между насъ тоя, който бѣше я заслужилъ съ революционната си работа, съ преданостьта си къмъ народа-мѫченикъ. Кирилъ Ципушевъ се нареди между нашитѣ бесмъртници, мѫченици за свободата, влѣзна въ пантеона на македонскитѣ революционери, издигна се високо надъ насъ. за да ни свѣти по-ярко, за да ни подсѣща какъ се мре за свободата и да ни показва пѫтя какъ се служи на народа, да назидава съ своята свѣтла паметъ младитѣ поколѣния, които ще се ползуватъ отъ тая свобода и ще изграждатъ своята държава. Дълбоката му вѣра въ правотата на нашето освободително дѣло, подвизитѣ му и жертвата му предъ олтаря на отечеството ще бѫдатъ сигурната гаранция, че свободата ни ще бѫде положена на здрави гранитни основи и ще бѫде изградена по идеитѣ и очакванията на борческитѣ поколѣния.

 

Кирилъ Ципушевъ остана неоткритъ презъ време на скопския студентски процесъ и продължи да работи въ организацията, съ цель да се реорганизира, да се постави на по-здрави основи и да се прибератъ останалитѣ другари.

 

При много по-тежки условия и при съвсемъ други схващания на полицията, следъ случая съ насъ, тежко бѣше да се работи, безъ да се знае предварително, че всѣко подозрение значеше убийство. Сърбитѣ вече не искаха да затварятъ и, ето защо, всѣкой провиненъ следъ нашия процесъ, трѣбваше да избира или да падне подъ сръбската гилотина или да стане сръбски агентъ. Заедно съ Блажо Моневъ, Кирилъ стана втора жертва отъ другаритѣ, които продължиха организационната работа следъ тая чувствителна катастрофа на ММТРО. Той влѣзна ведната въ връзка съ Ивана Бояджиевъ въ Виена и отъ тамъ получаваше напѫтствия за всичко, което бѣше нужно за съвземане на Младежката организация. И когато Иванъ го викна отъ

 

58

 

 

Виена да отиде тамъ, за да уговорятъ подробно начина на борбата, той замина отъ Бѣлградъ за Словенско, за да не се върне вече отъ тамъ. Заподозрѣнъ отъ полицията по това заминаване, последната изпраща агентъ по него, за да го следи чакъ до Любляна, преставлявайки се предъ него на инжинеръ въ аеропланната фабрика въ Ясеница, близо Любляна. Тукъ той бива отведенъ отъ сѫщия на разходка, вънъ отъ града, и прободенъ на 20-X-1928 г. първо съ кама въ гърба отъ съпѫтника му агентъ, a следъ като не е било това достатъчно и когато Кирилъ дръзналъ да се защищава, »инжинерътъ» извадилъ револвера си и го застрелялъ право въ очитѣ, следъ което той падналъ мъртъвъ на земята. Сръбскитѣ вестници, по нареждане, съобщиха, че ужъ той се опиталъ да прехвърли границата нелегално и затова билъ убитъ отъ стражата. Сръбската подлость и коварство нѣмаха край, та никой не повѣрва на това измислено съобщение, защото, въ това време, когато съ стотици наши синове падаха убити отъ сръбскитѣ палачи, безследно изчезваха и бѣха избивани безъ сѫдене, никой не можеше да вземе за истина такова нѣщо, особено, щомъ като се отнасяше за единъ такъвъ левентъ-юнакъ на Македоння. Какво ще описваме садизъма на сърбитѣ, за да отвращаваме човѣшкото въ човѣка и да показваме животинското y тѣхъ, което се излѣ така щедро надъ нашата земя? Нима се трогна западната демокрация отъ всички безбройни беззакония, които залѣха нашата страдална майчина гръдь? Народътъ чакаше спасението си отъ тритѣ най-яки национални и ревизионистически движения, които се очертаваха на тъмния европейски небосклонъ и загатваха за революционния огънь, който почна да гори въ душитѣ на страдалцитѣ отъ Версайлската система: това бѣха Хитлеровиятъ националъ-социализъмъ, Мусолиновиятъ фашизъмъ и Т. Александровиятъ македонски

 

59

 

 

революционизъмъ. Тия три движения удариха отъ основа старото уреждане на свѣта и го минираха въ най-гнилитѣ Версайлски творения, за да възвестятъ новата ера на здравия национализъмъ и националния социализъмъ въ народнитѣ маси на длъжъ и на ширъ.

 

60

 

 

 

    5. ТОМА КУЮМДЖИЕВЪ, — ФАНАТИЗЪМА HA ММТРО

 

„Не, не вѣрвамъ, че до край

Жертвата ти че си на злото:

Твой день ще засияй,

Ще нарастне тебе крилото!

Духъ великъ ще оживѣй

Въ нащо нова поколѣнье:

И туй слънце ще огрѣй

Родното обединенье!"

Борисъ Дранговъ

 

Историческа Струмица е свидетель на най-страшната голгота на българския народъ. Нещастната върволица отъ 15000 ослѣпени Самуилови войници, запечатила се дълбоко въ съзнанието на народа, като национално мѫченичество — свидетели на които сѫ днешнитѣ села Свидовица — вси вдовици и Водоча — Вадиочи. Нечуваното звѣрство на Василий Българоубиеца показва отъ какво голѣмо историческо значение е била битката на Бѣласица презъ 1014 година. Сърбскиятъ ученъ Д-ръ Слиепчевичъ какваше: „Сърбитѣ не сѫ имали ни едно стражение, което би могло да се мѣри по своята трагична жестокость съ Самуиловата битка на Бѣласица". Тукъ въ струмишкото поле се срещнаха два гиганта, две противоположни раси за национално сѫществуване и за жизненъ просторъ; но националното поражение при Бѣласица дълбоко заседна въ душата на народа, за да се изгради отъ него народенъ култъ къмъ национално мѫченичество,

 

61

 

 

за да ни напомва величието на 400 годишенъ свободенъ държавнически животъ и да създаде една въстаническа традиция, започната отъ внука на Самуила, Петъръ Деляна, до революционната генерация на нашето освободително движение.

 

Носительтъ на тоя свободолюбивъ духъ презъ време на нашето национално възраждане бѣше занаятчийското съсловие, отъ което изникна и нашиятъ борецъ Тома, синъ на Мито куюмджия отъ Струмица. Тогава се създаде едно младо гражданско съсловие, което бѣше не само способно да възприема плодоветѣ на западноевропейскитѣ свободолюбиви идеи, но се бѣше възпламенило и отъ славната история на коравия български народъ. Така, нашитѣ еснафи, облѣчени въ черно, като монаси и потомци на нашитѣ богомили, почтени, скромни, умѣрени, пестливи, почнаха въ 19 столѣтие да играятъ една историческа роля, подобна на оная, която изигра гражданското съсловие въ френската революция. Това съсловие изнесе на своя гръбъ черковната борба и сдоби народа съ българска национална църква, каквато бѣше българската екзархия, a следъ това стана носитель и на революционното знаме за национална свобода.

 

Тъкмо нашитѣ занаятчии даваха най-голѣмъ отпоръ и на сърбитѣ, защото бѣха задоени съ такава борческа традиция, съ силно национално чувство и съ горещъ пламъкъ за българска свобода. Затова, още при първото формиране на Младежката организация, ние видѣхме, че тя ще се засили и ще се опре на здрави основи, само ако приеме въ своитѣ редове и занаятчийското съсловие, съ една дума, ако приема и младежи отъ гражданското съсловие, които не бѣха интелектуалци. Наистина, Устава на Младежката организация предвиждаше влизането само на студенти и ученици отъ горнитѣ класове, обаче, още въ началото се видѣ, че организицията нѣма да бѫде почувствувана отъ народа,

 

62

 

 

Тома Куюмджиевъ

 

63

 

 

ако не вмъкне тия, които стоячъ най-близу до народа и чрезъ тѣхъ да проникнатъ идеитѣ въ самитѣ маси. Защото, повечето отъ студентитѣ презъ годината бѣха вънъ отъ Македония, та само полуинтелигенцията бѣше оная сила, чрезъ която организацията функционираше презъ цѣлата година всрѣдъ народа и прокарваше своята идеология между младежьта. Още повече, че сърби бѣха нахлули между тия младежи и съ разни забави, танци, кафе-шантани и други пипала, искаха да научатъ нашата младежь отъ чаршията на сръбски начинъ на животъ. Поради тия домогвания на тиранитѣ да всѣватъ развратъ, рѫководителитѣ на ММТРО взеха решение да приематъ въ организацията и младежи отъ еснафа. Така, за кратко време, това борческо съсловие отъ младежи нахлу въ организацията и я умножи толкова, че въ всѣкой градъ тѣ държеха кормилото и бѣха най-дейнитѣ членове. Чрезъ тѣхъ се поде една акция противъ всички сръбски дружества, които се бойкотираха, противъ посещаване на съмнителнитѣ кафенета, които се замѣниха съ вечеринки, излети, противъ участието въ всѣкакви сръбски културни начинания, a за групиране на другарски начала около членоветѣ, кѫдето се устройваха седѣнки и се четѣше революционна българска литература. Въ всички тия действия противъ сръбската тирания, голѣма роля изиграха нашитѣ младежи отъ гражданското съсловие.

 

Единъ храбъръ и самоотверженъ представитель на това борческо съсловие бѣше и нашиятъ другарь Тома Куюмджиевъ; роденъ въ Струмица презъ 1901 година, произхождащъ отъ видно и заслужило българско семейство. Голѣмъ врагъ на сърбитѣ, съ които постоянно се караше, фанатикъ българинъ, смѣлъ до безумие, той на всѣка крачка търсише начинъ, за да се опълчи противъ тиранина. Не можсше да понася ни за момеитъ страданията на народа и постоянно насъсканъ противъ

 

65

 

 

угнетителя, дирише убежище въ Младежката организация, за да може да отвори война на врага. Той бѣше даренъ музикално и съ своята мандолина, като виртуозъ, събираше другаритѣ, устройваше народни увеселения, за да ги превърне въ мѣсто, откѫдето се стреляше неприятеля, вдъхновяваше се младежьта отъ народната пѣсень и се всмукватъ освободителнитѣ идеи. Съ своитѣ многобройни компании, той постоянно сновѣше изъ народа, знаеше неговитѣ нужди и страдания и чрезъ пѣсень възвестяваше близката свобода и бунтовнитѣ си мисли. Устата на народа бѣха запушени и никой не смѣеше да говори; но това, което не можеше да се каже, Тома го съобщаваше съ пѣсеньта народна и отъ тамъ черпѣше духовно упование. Който пъкъ биваше въвлѣченъ въ компанията на Тома, той не можеше да излѣзе непокръстенъ, неосвѣтленъ по организационното дѣло. Съ тия внушителни срещи съ маса-народъ, той превръщаше Младежката организация въ народно движение, което обхващаше не само ония, които влизаха, но и останалитѣ обвързваше съ една мисъль — свободата на Македония. Презъ робството; македонската народна пѣсенъ бѣше най-мощното орѫжие въ борбата ни противъ сърбитѣ, защото тя съдържаше традицията на македонското освободително движение, разпалваше народа, свързваше го съ славното наше минало и му внушаваше вѣра и национална гордость, за да се почувствува по-голѣмъ и по-културенъ отъ поробителя. Затова, народнитѣ пѣвци, като Тома, вършиха по-важна апостолска роля съ пѣсеньта, отколкото всички убеждавания чрезъ слово. Колко нови пѣсни народътъ създаде презъ сръбското робство, въ които той възпѣваше участьта си и крепѣше своя борчески духъ. Българскиятъ гений тъкмо когато бѣше прометеевски окованъ, надаваше творчески вопли въ народнитѣ пѣсии, които

 

66

 

 

раздухваха пламъка на горещия български национализъмъ.

 

И когато, презъ зимата 1927 година, надъ Македония се бѣше надвесилъ сръбскиятъ ханджаръ и немилостиво косѣше невиннитѣ жертви по поводъ на скопския студентски процесъ, коварниятъ тиранинъ знаеше въ кого е ключътъ на младежката борба. Той хвана Тома Куюмджиевъ и го хвърли въ затвора, за да смири младежьта и въ неговото лице и убийство, да я нарани дълбоко. Следъ дълги мѫчения въ затвора, врагътъ реши да убие нашия борецъ като го изкара отъ затвора; по пѫтя стражарътъ го застрелва задъ гърба и той се поваля на земята. На 12 декемврий 1927 година, когато струмишката баня бѣше пълна съ затворени македонци, които пъшкаха подъ ударитѣ на жандармитѣ, изъ Струмица се разнесе вестьта за трагичната смърть на другаря и члена на младежката организация — Тома. Болно отекна въ душата на млада Македония тая весть за неговата ранна и мѫченическа смърть. Македония запечати неговото име въ сърдцето си. Той живѣ и умрѣ за нея, която се бори, но победи чрезъ неговия духъ!

 

67

 

 

 

    6. КОЛЬО ЧАКЪРОВЪ — АСКЕТИЗЪМА НА МЛАДЕЖКАТА ОРГАНИЗАЦИЯ

 

Ужаситѣ на Европейската война се излѣха надъ Дойранъ, защото той стана жертва още отъ 1917 година и биде превърнатъ до основи въ пепелище. Но тая жертва предъ олтаря на неугасващичѣ национални идеали не бѣше напраздна. Защото, на дойранския фронтъ се развихри мощниятъ войственъ гений на българския воинъ и Дойранъ стана мѣсто на героична епопея. Тукъ, при неговитѣ височини, нашата славна войска нанесе страшно поражение на неприятеля, отби редица неприятелски офанзиви, и въ навечерието на военната ни катастрофа по другитѣ фронтове, тукъ се зарегистрираха велики победи на нашето орѫжие, за да се докаже предъ историята, че ние не отстѫпихме фронта, поради отсѫтствие на храбрость или вѫтрешно разложение!

 

Прокуденитѣ по цѣла България дойранчани, следъ опустошенията на войната, почнаха да се прибиратъ по изгорѣнитѣ огнища, защото ги привличаше езерото и занаятието свързано съ него, като прочути риболовци.

 

Но връщането въ отново заробения Дойранъ не бѣше ясно само на единъ. Защо напусна България Кольо Чакъровъ, който нито имаше родители въ Дойранъ, нито бѣше по професия рибарь, a ученикъ отъ седми класъ? Защо и той не си остана въ всичкитѣ удобства на свободата, както направиха много интелектуалци отъ Македония и

 

68

 

 

Кольо Чакъровъ

 

69

 

 

оставиха насъ безъ духовни водители, за да се справяме сами съ неприятеля и да създаваме нови авторитети на народа. Имаше пламенни родолюбци, които въ времето на националния погромъ презъ 1918 гоцина, когато се навъдиха идеолозитѣ на пораженството, предпочетаха да отидатъ въ Македония, да се върнатъ въ страната на новитѣ страдания, за да се освободятъ отъ взаимнитѣ обвинения за националнитѣ нещастия, съ нова служба за родивата и съ ново апостолство. Защото, при извора на нещастията се намираха и цѣроветѣ, изтръгвани отъ ранитѣ на робството и съ саможертва внедрявани въ здравото тѣло на българския народъ въ Македония.

 

Единъ отъ рѣдкитѣ самоотвержени борци, който се вслуша въ воплитѣ на поробения македонски българинъ и напустна спокойствието си въ свободна България, за да се завърне тамъ, гдето войната бѣше направила всичко на прахъ и пепель и гдето сега рибаритѣ живѣеха по струпанитѣ колиби, направени отъ военни трофеи, косени немилостиво отъ маларията, бѣше дойранчанинътъ, Кольо Чакъровъ. Подобно на аскетъ — отшелникъ той напустна удоволствията на шумния градъ и се настани въ срѣдата на дойранскитѣ рибари, които въ борбата съ воднитѣ стихии, си бѣха създали единъ особенъ манталитетъ. Практическиятъ разумъ не може да разбере какъ така единъ интелигентентъ мѫжъ съ добро бѫдеще се нареди покрай неукитѣ и прости рибари, за да дѣли тѣхната горчива сѫдба; но родолюбивиятъ пламъкъ, който избликваше изъ дълбинитѣ на безсмъртието на българската нация, горѣше y него, раздухваше всички тия егоистически смѣтки. Самиятъ Кольо, мой другарь отъ ранно детинство, едва ли разбираше тая привлѣкателна сила на родната гръдь; защото историята несъзнателно влата своитѣ планове въ слѣпитѣ си орѫдия, за да ѝ служатъ за

 

71

 

 

нейното изграждане. Той трѣбваше да падне, като жертва за свободата, за да се отгатне неговото идване и горещата мисия, която таеше въ гърдитѣ си.

 

Роденъ въ Дойранъ презъ 1901 година, отъ видно българско семейство, Чакъровъ израстна съ рояка отъ деца, които край езерото се сблъскваха презъ лѣтото и зимата съ воднитѣ стихии и калѣха тѣлото и духа си въ тая борба. Дойранъ имаше и своя просвѣтена аристокрация, която водѣше началото си още отъ Христифоръ Жефаровъ, който преди Паисия написа презъ 1742 година „Стематографията", кѫдето бѣха изобразени гербоветѣ на славянскитѣ народи начело съ гордия български левъ. Въ една типично черковно-патриархална срѣда се роди и Теодосий Синайски, който между първитѣ български печатари, дигна гласъ противъ фанариотитѣ. Гражданството на Дойранъ правеше впечатление на срѣдновѣковно еснафство съ здравъ практиченъ смисълъ, съ гражданското достойнство, съ чувство за традиция и съ солидарность на еснафски моралъ. Затова, Дойранъ даде повече черковни борци, отколкото революционери, съ изключение на ония, които прииждаха отъ околнитѣ села, особено кукушкитѣ такива.

 

Кольо разбираше душата на дойранскитѣ рибари и знаеше, че на тѣхъ може да се действува, ако следъ тежката работа въ езерото се поведѣше разговоръ за народни работи при весело настроение, подъ действието на прочутата дойранска мастика и край прохладата на кафене гата до самото езеро. Проникналъ се дълбоко въ народнитѣ разбирания, Кольо действуваше съ особения народенъ хуморъ, шеги и закачки, за да се разгонятъ тѫгитѣ, които бѣха надвиснали надъ нашия народъ. Единъ единственъ интелектуалецъ, гледанъ съ симпатия отъ народа, за кратко време той стана центъръ за дойранчани, тѣхенъ любимецъ и интерпретаторъ

 

72

 

 

на тѣхния рибарски животъ. Наложилъ ce, като авторитетъ за народа, не бѣше тежко именно той да стане и носитель на бунтовническото начало на македонската младежь. И когато, следъ опасната организационна работа, се връщахме изморени край родното дойранско езеро, заедно съ Кольо виждахме трънливия пѫтъ къмъ голготата на поробена Македония. Защо впрочемъ организирахме и излагахме на опасности народа, когато бѣше ясно, че ние сами никога не ще можемъ да се освободимъ? Можеше ли това заключение да ни накара да се отдадемъ на произвола на сѫдбата и на асимилаторската машина на тиранина? Едно бѣше ясно: че ако не работѣхме, чувствувахме, че и не можемъ да живѣемъ, като българи. Живѣешъ ли като българинъ въ робството, равносилно бѣше да не го понасяшъ пасивно и съ работа да потвърѫдавашъ всѣкой моментъ, че y тебъ гори огънъть на българския патриотизъмъ. И наистина, революционната работа на Младежката организация въ сѫщность се състоеше, да покаже, да манифестира предъ очитѣ на неприятеля и поробителя по демонстративенъ иачинъ, че сѫществува въ Македония само български народъ и че своята воля къмъ свобода той изразява чрезъ организирането си противъ тираническата държава, макаръ и да не може съ собствени сили да я повали въ бездната на унищожението. И наистина, въ историята има периоди, когато е достатъчна само такава работа отъ страна на народа, която да му осигури националното сѫществуване, националното съзнание до момента, когато и съ помощьта на външни сили ще може да издействува свободата си.

 

Впрочемъ, разумътъ никога не дава надежди. Тия хамлетовски мисли, можеха да се разгонятъ само съ вѫтрешната вълна на необяснимото национално и колективно чувство. Достатъчно бѣше да хвърлимъ погледъ къмъ окопитѣ около Дойранъ,

 

73

 

 

за да се вдъхновимъ отъ дъха на кръвьта, пролѣта по славнитѣ бойни полета отъ нашитѣ войскари, за да туримъ край на всички колебания и страхъ. Духътъ на мъртвитѣ бѣше по-живъ, отколкото мъртвия егоизъмъ на живото тѣло.

 

Затова, вѫтрешната победа надъ всѣкакъвъ родъ съмнения бѣше лоста, който движеше Младежката организация. Поклоницитѣ на личното щастие, за да избѣгнатъ участието си въ нашето съзаклятие, или се отдаваха на безкрайни и безплодни дискусии, или казваха: »Ако ми осигуришъ, че непременно ще се освободимъ, ще влѣзна«.

 

Но аскетизъмътъ на Кольо Чакъровъ бѣше безпощаденъ тъкмо къмъ такива съмнения и, потъналъ цѣлъ въ мистиката на революционната борба, безъ всѣкакво двоумение, презъ 1924 година влѣзна въ Младежката организация. Нѣколко дни следъ това, една група наши студенти отъ Струмица, които посетиха Дойранъ, бѣха вързани и откарани въ затвора, защото заедно съ Чакъровъ направиха общо народно увеселение по случай основаването на младежката група въ Дойранъ. Врагътъ, безъ съмнение, бѣше дебналъ всички тия конспирации и видѣ, че цѣлиятъ духовно националенъ животъ въ Дойранъ се върти около Кольо Чакъровъ, та още тогава го взе за прицелна точка. Той обаче, не бѣше отъ тия, които много мълчатъ. Той знаеше всички недѫзи на тираническата власть, виждаше потайнитѣ пипала на сръбския рушфетчилъкъ, безпощадно ругаеше оная малка сърбоманска мафия въ Дойранъ, която тормозеше народа и, поради това, бичуваше всичко въ кафенетата, по улицитѣ, вечеринкитѣ и навсѣкѫде, гдето свари. Тукъ на крайната граница, безъ здрава контрола на властьта, ставаха най-голѣмитѣ злоупотрѣбления, защото Дойранското езеро бѣше единъ голѣмъ изворъ на богатство. Съ своята внушителна група отъ другари-членове, Чакъровъ бичуваше постоянно

 

74

 

 

тиранитѣ и не имъ даваше свободно да ставатъ »лираши«, както ги наричаха всички чиновници, въ стара Сърбия, които се връщаха отъ Македония пълни съ турски лири, ограбвани отъ нашето пестеливо население. И можеха ли сърбитѣ — крадци на нашето народно богатство да търпятъ тоя човѣкъ, който имъ мѫтѣше водата и който бѣше една съвѣсть? Всички чиновници сдружени за общата плячка намѣриха за нуждно да се освободятъ отъ Кольо и решиха да го убиятъ. Може ли да се остави тукъ да води народа единъ такъвъ бунтовникъ и да изобличава властьта? Затова, тѣ наложиха тая джелатска мисия на преселника граничарь Милия Смоловичъ, да убие Чакърова. Презъ една тъмна нощь, когато Кольо си седѣше мирно до прозозореца, въ стаята си, съ малката си дъщтеря на рѫце и когато, милвайки своята мила рожба, отправяше съ патриотични пѣсни зова за бунтъ надъ развалинитѣ на славния Дойранъ, биде пронизанъ съ единъ куршумъ; той падна на мѣстото мъртавъ, държейки въ рѫце детето си. Въ глухата нощь на порушения Дойранъ, свинецътъ отекна, за да разнесе тѫжната весть, че още единъ синъ на България се нареди къмъ върволицата отъ български синове, падналъ за родината край славния Дойранъ!

 

75

 

 

 

    7. ИВАНЪ БОЯДЖИЕВЪ, — АПОСТОЛЪТЪ НА МЛАДЕЖКАТА ОРГАНИЗАЦИЯ

 

„Македонио, нещастна, мила!

Люлко на гиганти и на слава,

Бездно, що надежда не огрява,

Бездно страшна на сълзи, теглила!

Ти нѣмѣешъ и глухъ твоя храмъ е,

Кога полсвѣтъ твойтѣ чада слави,

Безъ да пита: майката що прави ...”

Вaзовъ

 

Ние признаваме само една аристокрация, която е била изразитель на народната воля презъ епохата на националното ни възраждане. Това сѫ нашето народно духовенство и народното учителство, които се вслушаха въ воплитѣ на народа, тръгнаха съ него, изнесоха на своитѣ плещи не само духовната борба срещу фанариотитѣ, но станаха и носители на освободителната мисъль въ поробена Македония, като излѫчиха изъ своята срѣда творцитѣ на Македонското освободително движение, начело съ учителя Дамянъ Груевъ, върховния архитектъ на Македонската организация. Нацаоналното възраждане на българския народъ е станало на вѣрско-просвѣтна почва. Затова, водительтъ на това възраждане не е билъ жрецъ на златното теле, плутократическата аристокрация, както това стана въ вражеска Сърбия, a монахътъ Паисий, дяконътъ Левски, учителитѣ Ботевъ и Груевъ. Тѣ останаха вѣрни на духа на нашата история, която е пропита и изградена върху просвѣгно-социалнитѣ идеи на Светитѣ братя Кирилъ и Методий,

 

76

 

 

Иванъ Бояджиевъ

 

77

 

 

Св. Климента и Попа Богомила. Затова, нашитѣ народни движения не сѫ възникнали изъ срѣдата на поклоницитѣ на мамона, които сѫ се продавали ту на византийци, ту на турци, ту на сърби, но тѣ сѫ възникнали отъ бедната народна стихия, която въ своитѣ девствена пазва е запазвала пламъка на националното съзнание и е създала свои изразители, въ лицето на нашето народно духовенство и учителство — първитѣ носители на народната воля и на националнитѣ ни идеали.

 

Изъ срѣдата на тая народна аристокрация излѣзе и бащата на покойния Иванъ, който бѣше възпитанъ въ духа на нашето борческо учителство. Творческитѣ пориви на това будно съсловие бѣха се сложили, като основна артерия въ учителската професия на бащата на Ивана, Никола, който като български учитель, сновѣше изъ Македония и съ гордость разправяше за своето приятелство съ нашия голѣмъ поетъ Пѣю Яворовъ който бѣше четникъ въ четата на апостола Дѣлчевъ. Поетътъ и учительтъ съчетаваха творческия елементъ, съ който бѣше изплетена мрежата на организацията по цѣла Македония. Възпитаванъ въ такава кѫща, кѫдето стихотворенията на Яворовъ бѣха главнитѣ революционни вдъхновители, душата на нашия другарь, Иванъ, бѣше закърмена съ идеологията на Груевата организация, която бѣше класицизъмътъ на нашето организационно изкуство. Обладанъ отъ една такава семейна традиция, той се вдъхновяваше отъ апостолската мисия да разпростре по Македония една Младежка организация, като една гранка отъ стъблото на ВМРО.

 

При какви условия се хвърли първото революционно семе между македонската интелигенция, която бѣше подъ ударитѣ на сръбската фалшива наука?

 

Какъ се сьздаде Македонската Младежка Тайна Революционна Организация?

 

70

 

 

Следъ погрома отъ 1918 година и националната катастрофа на всички българи, Македония, като българска страна, населена съ българско население, отново падна подъ духовното и политическото робство на сърбитѣ и гърцитѣ. Народътъ остана безъ свои водители, защото интелигенцията емигрира въ България и го остави обезглавенъ. Младата македонска интелигенция, която остана сама да се справя съ новото положение, първа падна подъ ударитѣ на денационализаторската гилотина на тиранитѣ. Тя трѣбваше да стане първа жертва на сръбскитѣ домогвания и опити да заличатъ всичко българско въ душитѣ на младшѣ. За тая пъклена цель, тѣ убиваха, затваряха, гонѣха и унищожаваха материално старитѣ корави българи, нашитѣ родители, заклетитѣ вемереовци, a почнаха да залъгватъ съ стипендии, разни помощи, права и привилегии, да покровителствувачъ всячески младитѣ учащи се поколѣния. Съ тая лукава политика на откѫсване младитѣ отъ старитѣ се целѣше прекѫсването на духовното и национално единство между две поколѣния, за да се предизвика борба помежду стари и млади. A когато не можеха да извършатъ това разединение и да се наложатъ съ цѣлия фалшивъ апаратъ на тѣхната шовинистична наука, тѣ се опитаха да разгромятъ гранитната стена на националната цѣлость съ лѣвичарство и други срѣдни теории, политически или национални, да създадатъ нѣкоя нова македонска нация, които теории би служили поне като мостъ къмъ сърбизъма. Сръбскиятъ шовинистически бѣсъ бѣ въ кулминационната си точка, когато чуеше, че и младитѣ учащи се поколѣния се чувствуватъ като българи. Българизъмътъ се очертаваше, като единъ най-опасенъ фронтъ спрѣмо официалната политика на Бѣлградь, при всички режими.

 

При такова положение, македонската интелигенция, която се чувствуваше съ българско национално

 

80

 

 

съзнание, трѣбваше да вземе по тия въпроси сѫдбоносни исторически решения : Да се приспособи ли къмъ сръбскитѣ искания, за да се откаже отъ нацията си и революционната традиция, да се омаломощи духовно и да се посърби постепенно по единъ незабелязанъ начинъ, безъ съпротива и упорство, или да си остане вѣрна на революционнитѣ борби за свободата на Македония и националнитѣ идеали за обединение съ майката-отечество ?

 

Националното съзнание на македонската интелигенция бѣше високо и яко вдълбочено въ младитѣ. Безбройнитѣ Климентовци, Самуиловци и Богомиловци, които красятъ нашата славна история, като строители на коравия български духъ, витаеха надъ тѣхъ и въздействуваха съ своитѣ подвизи и морална сила върху тѣхнитѣ сърдца. Споменитѣ отъ българскитѣ училища съ цѣлата културна обстановка, като часть отъ общобългарската духовна цѣлость, станала символъ въ лицето на Екзархията, и разказитѣ на старитѣ бойци отъ свѣтовната война, не само повдигаха борческия имъ духъ, ами и разпалваха чувството на отмъщение заради всички военни поражения, причинени съ измамата и коварството на сърбитѣ. Ето защо, последнитѣ съ нищо не можеха да спечелятъ душитѣ на младитѣ, които, напротивъ, повече се ужасявяха и бушуваха отъ всѣкидневнитѣ тѣхни звѣрства, побоища, срѣдновѣковни изтезания и убийства, упражнавани надъ нашето бедно и борческо население. Всичко това опредѣляше становището на младата българска интелигенция и на другаритѣ ѝ отъ еснафа, да тръгне рамо до рамо съ своитѣ доблестни бащи отъ свѣтовната война въ свещенната революционна борба за българска свобода, борба, пълна съ величествени подвизи, съ слава и величие за българското племе, съ скѫпи жертви предъ олтаря на отечеството, борба, съ която можеше само да се

 

81

 

 

гордѣе всѣки български синъ на Македония. Никакво мнимо „величие на болната Югославия" и заплахитѣ ѝ, че съ глава зидъ не се събаря, не ги смути — да не се опредѣлятъ за славната революционна и легендарна борба на апостола Левски, Дѣлчева, Груева, Тодора Длександровъ, обвити съ ореола на национални титани, които имаха мощно внушение и обаяние надъ младежитѣ.

 

Така, още при първитѣ прояви на ВМРО въ Македония, следъ свѣтовната война, македонската интелигенция почна да ѝ помага, да влиза въ редоветѣ на тия прочути по свѣта съзаклятници и да дава своя дѣлъ предъ жизненитѣ интереси на нацията. По гимназиитѣ и университетитѣ, младитѣ почнаха бързо да се съвзиматъ, да се групиратъ, да си правятъ излети и вечеринки, да се сдушаватъ въ името на нашата света национална традиция. Мисъльта за нашия поробенъ народъ, бѣше рѫководна идея при всички дълги и богати съ обществена мисъль спорове. Почна да кипи единъ общественъ животъ, пъленъ съ идеализъмъ, преданность на народа и вслушване въ неговитѣ теглила и нужди, и свързанъ съ борческитѣ идеали на старитѣ поколѣния. Младиятъ клонъ не искаше нито да изсъхне, нито да бѫде откършенъ отъ старото стъбло, ами смучеше съ жажда неговитѣ здрави народни борчески сокове, за да стане и той здраво стъбло на народнитѣ интереси. И отъ 1919 до 1922 години, политическиятъ животъ на нашата интелигенция се проявяваше въ единъ затворенъ свой идеенъ и духовенъ животъ, за да се изгради и подготви за сѫдбоносни решения, a презъ време на изборитѣ агитираше и гласуваше за най-крайнитѣ опозиционни партии, държейки се навсѣкѫде винаги съ народа и борейки се съ него. Тласкана по трънливия пѫть на една революционна традиция, която имаше мощна привлѣкателна сила на историческа необходимость, тя търсѣше само

 

82

 

 

срѣдства и начинъ да се организира, да канализира своята апостолска дейность и да се предаде на свещената борба за националнитѣ идеали, оставени въ заветъ.

 

Като една яка вълна, тласната отъ здравата народна стихия, българската интелигенция отъ Македония отъ сръбскитѣ университети, реши да опита да се организира легално. Рѫководната мисъль при това бѣше: исторически се налагаше създаването на една организация, която трѣбваше да възпитава национално младитѣ поколѣния, които не бѣха вкусили отъ плода на българската наука, история и книжнина, които нѣмаха възможность да бѫдатъ озарени отъ мощнитѣ лѫчи на българския духъ, който, като дяволъ бѣше преследванъ съ хули и бѣсъ въ сръбскитѣ училища и навсѣкѫде. Отъ 1922 година се почна едно голѣмо брожение между македонскитѣ студенти. Бѣлградъ бѣше свърталище на всички малцинства и духътъ на сеператизъма тържествуваше, тъй като сърбитѣ не съумѣха съ своя повърхостенъ, некритиченъ, неконструктивенъ и срѣдновѣковно „херойски" духъ, да преодолѣятъ тия центробежни сили. Борбитѣ на нашитѣ студенти да имъ се позволи да се организиратъ легално въ едно студентско дружество, спороветѣ около това, уставопроектитѣ, разправиитѣ съ университетскитѣ власти и прочее, бѣха само прикрити срѣдства да се наложи предъ общественото мнение съзнанието и убеждението, че нашата интелигенция си остава българска и, че тя ще се бори, заедно съ другаритѣ си занаятчии и работници, за свободата на своя поробенъ народъ. По тоя начинъ, още въ началото се очерта единъ здравъ фронтъ на македонската борческа младежь противъ сръбскитѣ домогвания, a тъкмо това се и целѣше: да се изкопае дълбока пропастъ между насъ и неприятеля и да се втълпи въ душитѣ на младитѣ убеждението, че съ сърбитѣ не може да се работи

 

83

 

 

легално и отворено, щомъ като не ни признаватъ като българско малцииство. Ето защо, всички тия неуспѣли опити за легално организиране неминуемо ни отправиха къмъ нашата ревояюционна организация, която си бѣше извоювала гласъ на най-страшното орѫжие противъ сръбската държава.

 

Всичко това накара нашитѣ млади борци да влѣзатъ въ връзка съ хората отъ ВМРО, за да се намѣри подходяща форма и начинъ за организиране. Нашитѣ студенти въ странство бѣха вече запознати съ плановетѣ на организацията, относно въпроса за младежитѣ въ Македония. Една самоотвержена група отъ нашитѣ студенти, които отидоха да следватъ въ Виена, изложи презъ зимата на 1922 год. предъ първенцитѣ на организацията разположението и желанията на младежьта подъ сръбското иго. Рѫководени отъ сѫщитѣ идеали, бързо се дойде до съгласие и се пристѫпи къмъ изработване на едиьъ уставъ на младежката тайна организация, който изразяваше тежненията на борческата младежь въ поробена Македония.

 

Въорѫженъ съ всички качества на апостолъ, Иванъ Бояджиевъ дойде отъ странство между първитѣ въ Загребъ и тукъ, презъ зимата 1922 године, тури начало на загребската петорка, която после стана една отъ най-якитѣ и първитѣ, поради близостьта ѝ съ Виена, откѫдето идѣше всичко за нашата организация. Тукъ, той събра около себе си смѣлитѣ и храбри македонски студенти, внуши имъ идеята за младежка организация и тури началото на сѫщата, като самия стана центъръ на тая група въ Загребъ, откѫдето идваха и минаваха нарежданията на ВМРО до насъ. Той имаше голѣмъ успѣхъ въ организационното си дѣло, защото за кратко време съумѣ да разпръсне всичкия страхъ въ душитѣ на младитѣ, да ги освободи отъ илюзиитѣ, че съ сърбитѣ е възможно нѣкакво легално разбирателство или организиране на македонскитѣ

 

84

 

 

студенти, като ги накара да се сродятъ съ революционната идеология на ВМРО. Това бѣше едно силно ядро, което имаше всички условия въ хърватската срѣда за зараждащата се конспирация между младитѣ наши студенти. Тѣ устроиха каналитѣ при словенската граница съ другаритѣ отъ Виена, чрезъ които идваше цѣлата нелегална литература и отъ Загребъ се пренасяше въ Бълградъ и Скопие, отъ кѫдето се разпространяваше по цѣла Македония. Въ сѫщность, тукъ бѣше срѣдището на Младежката организация, кѫдето не единъ пѫть сѫ ставали срещи, взимали сѫ се решения и се е минавало нелегално по установенитѣ канали. Тукъ бѣше и касата на организацията, склада за револвери и бомби, както и скривалища за нелегалнитѣ другари отъ ВМРО. Щедро подпомагани отъ заробенитѣ хървати, нашитѣ другари можеха да намѣрятъ убежище въ всѣкоя почти хърватска кѫща и отъ всѣкой недоволенъ хърватинъ да направятъ проводникъ на нашитѣ идеи.

 

Главенъ сподвижникъ на всички тия опасни конспирации, въ продължение на петь години, бѣше нашиятъ незабравимъ и скѫпъ другарь Иванъ Бояджиевъ, роденъ въ Велесъ презъ 1901 година, отъ видно аристократическо семейство. Той присѫтствуваше при всички по-важни срещи, нищо не се правѣше безъ негово знание, като най-опитенъ и между първитѣ наши учители. Той често слизаше и въ Македония, когато бѣше нуждно да се направи прегледъ и ревизия на нѣкой работи въ организацията и повечето членове го познаваха, като единъ отъ виднитѣ рѫководители на свещенното освободително дѣло. Той бѣше централна личность и въ Велесъ, като окрѫженъ петаръ и първо лице въ града, което рѫководѣше Младежката организация. Не единъ пѫть, той ни прибираше въ своята кѫща, кѫдето се ковѣха планове и донасяха решения за откѫсване на безбройнитѣ пипала

 

85

 

 

на ехтапота, който се казваше Сърбия и който се бѣше забилъ дълбоко въ незащитеното тѣло на македонския българинъ. Съ спокойно и изгладено винаги лице, съ постояненъ непромѣнчивъ изразъ и отмѣрени маниери, той изразяваше своята дълбока омраза къмъ вѣковния нашъ врагъ, винаги отмѣренъ и въ еднаква степень, безъ да се възбужда или да излѣзе отъ сферата на спокоенъ фанатикъ, който е изучилъ революционната школа и комуто не сѫ нуждни моменталнитѣ звѣрства на сърбитѣ, за да засилятъ степеньта на неговата готовность за жертва или да го отклонятъ отъ плановетѣ му за конспирация. Макаръ и да знаеме много конкретни случки и слухове, заплахитѣ които предизвикваха нашитѣ дѣла срѣдъ хърватскитѣ или сръбски срѣди, той никога не показа колебание въ вѣрата си къмъ успѣха на нашето дѣло. За него апостолската деятелность преставляваше нормална работа, която трѣбва да се върши, както и всички изкуства. Той гледаше на организацията, като на едно художествено дѣло, което трѣбва да се изгражда и разработва постоянно, да се пази като свещенно нѣщо, да се полагатъ усилени грижи, да се пази неговото достойнство и цена и да се създава около него гласность и тайнственость. Иванъ създаде много петорки въ Македония и Младежката организация се дължи въ голѣма степень на тази негова апостолска дейность. Като връзка съ другаритѣ ни въ странство, той винаги знаеше интимнитѣ мисли на рѫководителитѣ на Комитета и на насъ донасяше всичко това, съ своитѣ особени мнения и схващания по отношенията ни съ централния комитетъ. Тукъ, той внасяше своя особена политика, която целѣше изключителнитѣ условия, въ които ние тукъ се намирахме за разлика отъ емиграцията. Тъмнитѣ влияния на философията на страха никой не може да схване по какъвъ начинъ

 

86

 

 

и по кои пѫтища могатъ понѣкога да измѣнятъ идейния вървежъ на мислитѣ на човѣка. Въ една атмосфера на постоянно бдение, дебнене на властьта, въ напрегнатость на вниманието и тревоги, никой не знаеше дали особенитѣ мнения не идваха отъ областьта на самосъхранението на личностьта. Колективната народна воля, която доминираше y насъ, като национална идея за освобождение на родината ни, бѣше винаги въ вѫтрешенъ потаенъ конфликтъ съ пипалата на егоизъма, и може би, той дирижираше мислитѣ ни, когато всѣкой оставаше самъ съ себе си. Щомъ станѣше среща и изпъкнѣше националната гордость, героичното наше минало, неброенитѣ жертви и възвишеностьта на идеала, всичко лично замираше, за да тържествуватъ алтруистическитѣ инстинкти и да пуснатъ да се управлява и насочва волята по тѣхнитѣ пѫтища. За интелигентътъ, който чрезъ мисъльта повече е свободенъ отъ колективнитѣ връзки съ масовата психология и чрезъ разума става глашатай на личнитѣ интереси, естествено бѣше по-тежко да потуши личното и да се предаде безъ много хамлетовщина на масовитѣ внушения и народната идеология, за да тръгне по стѫпкитѣ на историческата нужда за освобождение на народа. Иванъ показваше едно упорито постоянство въ идеята и нищо не можеше да го накара да се отчая и да измѣни хода на нѣщата още отъ неговия баща, който единъ пѫть дигналъ рѫка противъ врага, не искаше да я спусне, докато не го срази и не осигура щастие и свобода на бѫдещитѣ поколѣния на нашия народъ.

 

Чрезъ благостьта на характера му, която се изписваше върху бронзовото му лице, той гледаше на около и никой не можеше да отгадае тайната на тая привлѣкателность. Въ идеята, която ни вързваше, той влагаше още единъ слой отъ благость и любовь къмъ членоветѣ, за да не ги остави

 

87

 

 

сами съ сухата революционна догма. Нашата революция не създаде само Робеспиеровци, Дантоновци, ами и герои на Достоевски, на човѣшката душа. Заровени въ мистиката на жертвата за народа, озарени отъ апокалиптичната вѣра въ жизненитѣ способности на българския народъ, нашитѣ революционери слизаха дълбоко въ човѣшката душа и преживѣваха трагизъма на неброени Гецимански градини, бѣха герои на хиляди Голготи и титани на прометеевското въ човѣшкото битие. Аристократизъма на Бояджиева не му позволяваше яа говори даже и на най-интимнитѣ си другари за своитѣ преживѣвания въ революционната борба. Но задъ фона на всѣкидневната организационна работа, която заангажирваше практичното битие на Ивана, той имаше единъ богатъ вѫтрешенъ животъ, който го характеризираше като борецъ съ дълбока интуиция, която се проявяваше така често въ отличното познаване на интимнитѣ амбиции на заклетитѣ другари. Той се свързваше не само чрезъ идеитѣ съ другаритѣ си, ами и чрезъ тѣхнитѣ души, познавайки ги добре и отдавайки имъ нуждното внимание, така както подхождаше на интимното въ душитѣ имъ. Безъ да ги ласкае, той догаждаше интимнитѣ имъ мисли и въ съгласие съ това намираше винаги подходящъ материалъ да загъделичка самолюбието имъ и да възвеличи тѣхнитѣ добри качества. Той се свързваше неволно съ най-самобитното въ характера на другаря си, за да остане последния съ впечатлението, че е запечатенъ най-дълбоко въ душата на Ивана. Затова всички спечелени отъ него за дѣлото бѣха негови довѣрени лица, които бѣха привързани къмъ него независно отъ идеята, даже и тогава, когато мотивировката на известна теза граничеше съ личното и безидейното. Затова мнозина се чудѣха, откѫде идваше тая привързаность къмъ него.

 

Така нашиятъ Иванъ чертаеше своето революционно

 

88

 

 

дѣло и въплощаваше съ своята личность историята на нашето движение, за да го украси съ още една свѣтла фигура и да увеличи националния ни пантеонъ съ многобройни акции и подвизи. Интелектуалецъ паръ екселансъ, той представляваше една елитна организация и неговиятъ аристократизъмъ ѝ даваше особенъ престижъ предъ чужденцитѣ. И когато стана откриването на Младежката организация, той бѣше въ Виена. Сръбската полиция, обаче, си го представляваше като спиритусъ-ректусь на нея и си мислѣше, че не е могла да хване и да види единъ отъ най-виднитѣ ѝ членове. Той и презъ време на процеса фигурираше символически, защото една такава организация, за която безъ него не можеше и да се мисли, откриването го засегна, за да се увеличи страха и трепета на сърбитѣ, при вида на една такава преплетена конспиративна мрежа предъ очитѣ на толкова жандари, агенти и шпиони и при такова участие на толкова видни интелектуалци отъ Македония. Всѣкой знаеше какви пакости направи скопския процесъ на сърбитѣ и тѣхната фалшива кауза предъ общесгвеното мнение въ Европа. Отъ всички най-вече Иванъ бѣше ангажиранъ съ нашия процесъ и той искаше процеса да излѣзе колкото се може по-опасенъ за сърбитѣ. Ние отъ вѫтре стояхме постоянно въ връзка съ него и получавахме неговитѣ другарски порѫки. Грижитѣ му за насъ бѣха постоянни и другарски.

 

Това бѣха моменти на голѣмо изпитание за всички и естествено тукъ имаше и падение и величие. Кой можеше да заповѣдва надъ хлътналия съ единия кракъ въ бездната на смъртьта? Най-тъмнитѣ инстикти на човѣка се смѣсваха заедно съ подлостьта на неприятеля да спекулира съ чувството на самосъхранението. Трагизъмътъ на тоя, който съ клетва бѣше се отдалъ на отечеството, изпъкваше при всички случаи, когато се очакваше земната присѫда, безъ да се знае небесната. Въ тая арена

 

89

 

 

на борба на временното съ вѣчното въ сѫдбата на единъ народъ, на егоистичното съ алтруистичното, на личното съ общото, на Ормузда и Аримана — кой можеше да се съмнѣва, че не ще победи чувството на върховния дългъ къмъ страдущия народъ, който простираше рѫцетѣ си къмъ насъ и чакаше спасение; кой не искаше да чуе гласа на загиналитѣ за родината, кой можеше да бѫде глухъ къмъ плача и риданията на много страдална Македония и кой не бѣше пропитъ отъ духа на нашата история, която бѣше вгнѣздила дълбоко въ сърдцата ни своя великъ императивъ къмъ освобождение и обединение? И голѣмото значение, което скопскиятъ процесъ има за нашето освободително дѣло се дължи не малко и на Ивана; защото не само, че бѣше плъть и кръвь на Младежката организация, ами и направи много, за да се популяризира тоя въ странство и да се заинтересува външния свѣтъ за каузата на македонскитѣ революционери.

 

Още въ затвора, азъ му изпратихъ списъка на ония другари, членове на организацията, които не бѣха открити, за да може да ги събере и да продължи работата на организацията. Той получи това известие и по този списъкъ почна да реорганизира и да заздравява организацията отъ Виена, държейки връзка съ насъ и съ другаритѣ вънъ. Така той продължи апостолската си работа до 1932 година, когато се бѣха развили междусобни борби въ организацията, въ които биде и той въвлѣченъ. Поради това, той се бѣше повлѣкълъ, защото и болестьта бѣше почнала да го дави, a и мизерия го бѣ налегнала въ последнитѣ дни на живота му. Неиздържанъ отъ никого, той умрѣ отъ туберкулоза далечъ отъ своя роденъ край, далечъ отъ своитѣ другари и членове. Вѣренъ на своята идея, той не искаше никому да служи, освенъ на народа даже и предъ самата смърть и предпочете да умре, както умиратъ всички фанатици на народна идея, както умиратъ всички герои.

 


 

ОТЗИВИ

ЗА ПЪРВАТА КНИГА НА Г. ДИМИТЪРЪ ГЮЗЕЛЕВЪ:

„ПЪРВИТЪ ЛѪЧИ НА СВОБОДАТА"

 

1. Вестникъ »Днесъ« отъ 19 мартъ 1942 год.:

 

Съ особено задоволство прочетохъ книгата на македонския деедъ и борецъ г. Димитъръ Гюзелевъ: — „Пѫрвитѣ лѫчи на свободата". (Скопие, 1941 год., 70 стр., ц. 20 лв.). Тази книга е единъ химнъ на силата и на тържеството на българския духъ въ Македония. Какво възвишено и здраво държавническо чувство лъха отъ нея! Какъвъ чистъ и искренъ национализъмъ излѫчва всѣки редъ! Духътъ на Македония, действителниятъ героиченъ духъ на македонскитѣ българи, е отразенъ съ поразителна сила въ книгата на г. Гюзелева.

 

Това не е само политическа книга, a и вдъхновена пѣсень на българската свобода и правда. Съкровена изповѣдь на единъ смѣлъ и вѣренъ синъ на Македония, каленъ въ борбитѣ и израсълъ посрѣдъ титаническитѣ усилкя на македонскитѣ българи срещу попълзновенията на една чужда и враждебна на всичко българско власть. Нека да назовемъ истината: тази книга е най-сполучливиятъ изразъ на вѣчно борческия и несломимъ духъ на македонскитѣ българи. Тя е химнъ на българския национализъмъ въ Македония. Слушайте: —

 

„Ние смѣло и пророчески заявяваме предъ всички живи и мрътви, присѫствуващи и отсѫствуващи, че сме български националисти, че сме били такива и ще останемъ такива. Ние сме националисти отъ дънъ душата, откогато сѫществуваме,

 

91

 

 

нашето битие е съчетано отъ българския национализъмъ и ние сме отѣлотворение на българския национализъмъ. Той е наша душа и наше тѣло, той е нашз вѣрую, наша единствена идеология!"

 

Или въ тая единствена въ нашата публицистика статия: „Где сѫ сърбитѣ да видятъ?"

 

— „Где сѫ сърбитѣ да видять, какъ цѣла Македония стана на кракъ, за да дочака съ стихийна радость славната българска освободителна войска, какъ се разлѣ многоочакваната свобода по измѫчената македонска душа, какъ се пролѣха радостни сълзи за мили и скѫпи наши братя отъ свободното царсгво и се обсипаха съ горещи милувки, какъ днесъ тържествува по македонскитѣ поля и долини само будното национално чувство, за да помрачи довчерашното черно сръбско иго? По-мощно доказателство има ли отъ това, че Македокия е българска земя?"

 

Защо не съмъ богатъ човѣкъ, бихъ казалъ на цѣлия свѣтъ кой е тоя надаренъ и неустрашимъ синъ на Македония, бихъ му превелъ книгата на всички езици, за да видятъ и да се увѣрятъ за сетенъ пѫть всички, въ несломимия борчески български духъ на македонскитѣ българи. Бихъ му далъ най-голѣмата и най-ценна възможна награда, за да му засвидетелствувамъ почитьта и благодарностьта на всички родолюбиви българи.

 

Безспорно е, че г. Д. Гюзелевъ днесъ изразительтъ и идеологътъ на национална и борческа Македония, на всички ония македонски българи, които преди всичко и надъ всичко сѫ български иационалисти и на фронта на българската държава. За българската нация настѫпва единъ цвѣтущъ периодъ на възходъ и благотворно творчество и тамъ, въ първитѣ редове сѫ наредени вѣрнитѣ синове на класическата българска земя и на великата мѫченица — Македония.

 

Хр. П. Капитановъ

 

92

 

 

2. Никола Стояновъ, председатель на Македонския наученъ институтъ :

 

„Драги г. Гюзелевъ, получихъ сбирката на Вашитѣ статии »Първитѣ лѫчи на свободата«, които съ наслада прочетохъ и втори пѫть. Всички сѫ надъхани съ кристално българско родолюбие за единството на българския народъ и за величието на македонската земя.

 

Дай Боже 1942 година да донесе пълното обединение на българския народъ!

 

Съ поздравъ, Н. Стояновъ

 

 

3. Павелъ Даскаловъ, гимназиаленъ учитель, Кюстендилъ:

 

Съ възхищение прочетохъ твоята книга. Пълна е съ национални чувства и идеализъмъ. Сега сѫ такива книжки подходящи за нашия край. Твоята силна енергия, голѣми умни способности и направление въ политическия животъ, ще бѫдатъ голѣма полза за народа.

 

Приеми сърдечни поздрави, Павле.

 

 

4. Коста Стефановъ, адвокатъ и председатель на читалището, Плѣвенъ:

 

»Сърдечно Ви благодаря за прекрасната идея да направите достояние на плѣвенскитѣ интелигентни граждани Вашитѣ и на другаритѣ Ви борчески стремежи въ борбата за свобода. Прочитането на книгата Ви е истинска радость за насъ по-възрастнитѣ Ви другари отъ старитѣ предѣли, които сѫщо се борѣха за успѣха на освободително дѣло.

 

Бѫдете здрави, Вие и другаритѣ Ви отъ Македония винаги сте имали нашитѣ симпатии, a неугасващата вѣра y Васъ за свободата на Македония е будила всѣкога възторгъ въ душитѣ ни.

 

Сърдеченъ поздравъ Вамъ, К. Стефановъ

 

[Back to Main Page]