I. БЪЛГАРСКОТО ОПЪЛЧЕНИЕ ВЪ РУСИЯ
1. Опити за създаване българска въорѫжена сила
1. Опити за създаване българска въорѫжена сила.
Презъ 18-о и 19-о столѣтия голѣмата Руска империя водй много войни съ Турция, като измѣстваше своитѣ граници все по-наюгъ и се приближаваше къмъ нашата земя. Българитѣ взеха участие въ тѣзи войни като доброволци въ руската войска, като разузнавачи или пазители на тила имъ съ нарочно организирани чети. Когато руситѣ се оттегляха задъ Дунава, хиляди български семейства напускаха своитѣ жилища и бѣгаха оттатъкъ Дунава, за да се спасятъ отъ турското отмъщение. При всѣка последваща война на Русия съ Турция тѣзи бѣжанци се явяваха като доброволци въ редоветѣ на руската войска.
Руското командуване образуваше отъ тѣхъ отряди съ началници руси, който носѣха службата, докато траеше войната, наравно съ рускитѣ полкове. Въ руската армия имаше и чисто български отряди. Такъвъ бѣше този на капитанъ Мамарчевъ презъ 1810 година, който имаше свой печатъ съ надписъ: „Печатъ болгарскаго войска 1810 год.”. Мамарчевъ състави отрядъ отъ българи и руси и презъ 1828 година.
Руското командуване бѣше доволно отъ участието и държането на българитѣ въ войнитѣ. То награждаваше добре отличилитѣ се българи, като за младежитѣ или за децата на храбърцитѣ отваряше вратитѣ на своитѣ военно-учебни заведения и ги произвеждаше офицери.
Другъ изворъ на българи, подготвени за организирана борба, бѣха хората около Букурешкия централенъ революционенъ комитетъ.
4
Централниятъ революционенъ комитетъ, обаче, скоро изостави начина на борбата съ чети, като непостигащъ цельта. Започна се работа за повдигане общо възстание въ България, при избухването на което се целѣше да се намѣсятъ четитѣ, организирани извънъ границитѣ на Турция. Така се започна дълъгъ и упоритъ трудъ за създаване мрежа отъ революционни организации, душата на които бѣше Василъ Левски.
Трета група българи, подготвени за борбата, бѣха тѣзи, които взеха участие въ войнитѣ противъ турцитѣ на страната на сърби и гърци. Тѣзи доброволци бѣха снабдяваню съ орѫжие отъ Сърбия и Гърция презъ време на възстанията и войнитѣ.
Букурешкиятъ Ц. Р. комитетъ смѣташе, че борбата срещу общия врагъ е свещена и че всѣко омаломощяване на турцитѣ е приближение до деня на свободата за българския народъ. Дори самъ Раковски, идеологътъ на нашето революционно движение, се явява лично въ помощь на сърбитѣ съ 2,000 души българи презъ време на бомбардирането на Бѣлградъ.
А презъ време на Сръбско-турската война българитѣ-доброволци бѣха организирани отъ руситѣ, за да се явятъ въ помощь на сърбитѣ. Така се образува известната Руско-българска бригада подъ командата на полковникъ Милорадовичъ, сърбинъ на руска служба.
Руско-българската бригада съ своята стегната дисциплина и юначни дѣла презъ време на тази война обърна вниманието на рускитѣ офицери. Стигналиятъ въ Сърбия членъ на Московския славянски комитетъ генералъ Фадѣевъ смѣташе, че тази бригада е най-добрата войскова часть отъ цѣлата сръбска армия.
Тази бригада къмъ края на войната имаше 4 дружини, 2 отъ които съ по 1,400 души бѣха чисто български, а само началницитѣ имъ бѣха руски офицери и подофицери.
Всички тѣзй опити показватъ, че българинътъ отъ природата е надаренъ съ твърде ценни военни качества. Организираниятъ българинъ бързо се превръща въ дисциплиниранъ боецъ, който е търпеливъ, и безропотно понася тежеститѣ на войната, а въ бойоветѣ посрѣща смъртьта като герой!
5
2. Формиране Българското опълчение.
Следъ неуспѣшното възстание презъ 1876 година турцитѣ започнаха жестоко да отмъщаватъ на възстаналото население въ България. Подъ влияние на общественото мнение високохуманниятъ руски императоръ Александъръ II на 20-и октомврий 1876 год. въ Москва, отъ висотата на руския Самодържавенъ престолъ, обяви на представителитѣ на втората си столица и на московскитѣ благородници, че, ако свиканата въ Цариградъ по поводъ кланетата въ България Посланишка конференция не осигури по-добро положение на християнскитѣ народи въ Европейска Турция, „той самъ ще вземе потрѣбнитѣ мѣрки за достигането на тази цель”. Русия започна да се готви за война. По доклада на завърналия се отъ Сърбия генералъ о. з. Фадѣевъ, бѣше решено да се създадатъ български отряди по образеца на Руско-българската бригада въ Сръбско-турската война.
Русия използува зимата за подготовката си за война, продиктувана отъ високитѣ човѣшки чувства на единъ благороденъ народъ. Тази война Русия не бѣше готова да обяви веднага, защото бѣше заета съ своето вѫтрешно преустройство и важни жизнени реформи. Нѣщо повече, руската дипломация направи всички опити да я избѣгне, като се помѫчи по миренъ начинъ да добие гаранциитѣ, за които спомена въ Москва Рускиятъ императоръ, но въ Турция помислиха, че и този пѫть ще се отърватъ чрезъ маневрирания между великитѣ сили. Въ това време Русия се приготви.
Ако има свѣтли лѫчи въ тъмнината, която притискаше нещастния ни народъ, това бѣха неговитѣ синове, които презрѣха земнитѣ блага и заработиха за свободата на своята татковина. Въ тази неравна борба, която подеха срещу мощната Империя на османитѣ, тѣ бѣха слабата страна. Тѣ гинѣха единъ следъ другъ като истински герои, като се надпреварваха кой съ по-красива смърть да умре.
Скѫпата кръвь на нашитѣ „хайдути” опръскваше родния Балканъ. Турскитѣ власти тържествуваха. Тѣ не виждаха, че оставаше безсмъртниятъ примѣръ, който събуждаше все нови и нови сърдца. На мѣстото на единъ бунтовникъ се явяваха десетки други, докато не се стигна дотамъ да изникнатъ
6
редицитѣ на борцитѣ, приютени въ Южна Русия, около Букурешкия Ц. Р. комитетъ и участницитѣ въ Априлското възстание.
Руското командуване започна да обмисля въпроса за привличане българитѣ въ войната. Генералъ Фадѣевъ препорѫчваше да се създадатъ отряди като Руско-българската бригада въ Сърбия. Московскиятъ славянски комитетъ се нагърби да снабдява българитѣ-доброволци съ всичко необходимо. Министерството на войната изработи Правилникъ за Българското опълчение въ Кишеневъ: 3 бригади по 2 дружини отъ по 5 роти, или всичко 136 офицери и лѣкари и 6008 доброволци. За началникъ на Българското опълчение бѣ назначенъ генералъ Столѣтовъ.
Дългата руска зима още не бѣше изминала, когато Русия се раздвижи. Още на 30-и мартъ 1877 год. генералъ Столѣтовъ пристѫпи къмъ формирането на Опълчението. Затова той се обърна къмъ Иванъ С. Ивановъ, българинъ на руска административна служба, на грижитѣ на когото бѣха оставени презъ зимата около 700 души българи-бѣжанци, повечето доброволци отъ Руско-българската бригада и участници въ Априлското възстание.
Генералъ Столѣтовъ
Доброволцитѣ ощя на следния день се събраха всички въ единъ ханъ, за да бѫдатъ представени на своя бѫдещъ началникъ.
Генералъ Столѣтовъ бѣ срещнатъ възторжено съ неспирни викове „ура” и съ истинска радость отъ доброволцитѣ.
7
Просълзени отъ радость, тѣ изслушаха своя бѫдещъ водачъ, а после го грабнаха на рѫце и го понесоха къмъ квартирата му. Този день ще остане завинаги паметенъ за всѣки опълченецъ. Той бѣше день на възторгъ и преминаване кьмъ осѫществяване великото дѣло за освобождението на България.
Сѫщия день доброволцитѣ се явиха въ казармата на 15-и полкъ, въ чиито складове вече бѣха прибрани изпратенитѣ за тѣхъ отъ Московския славянски комитетъ орѫжие и облѣкло. До вечерьта тѣ бѣха облѣчени, и на 31-и мартъ 1877 год. слънцето видѣ първитѣ редици отъ въорѫжената сила на бѫдещето Трето българско царство.
Ядката на тази сила бѣха доброволцитѣ отъ прославилата се въ Сърбия Руско-българска бригада. Съ своята подготвеность тѣзи хора веднага дадоха на Опълчението видъ и строева часть.
Въ казармата на Кишиневския полкъ не закъснѣха да явятъ сѫщо така и други доброволци-българи отъ емиграцията въ Бесарабия.
Безъ да се губи нито день отъ краткото и скѫпо време, веднага се започна обучаването на доброволцитѣ отъ пристигналитѣ съ генералъ Столѣтовъ за началници въ Опълчението руски офицери и подофицери, защото на 12-и априлъ се очакваше пристигането на Руския императоръ въ Кишиневъ.
Десеть дни отъ сутринь до късна вечерь опълченцитѣ се готвѣха за парада предъ Императора.
Комисията за приемане доброволцитѣ не гледаше възрастьта на явилитѣ се, а опредѣляше само годностьта имъ да носятъ тежеститѣ на военната служба. Затова въ редоветѣ на опълченцитѣ попаднаха и юноши, почти деца на 14—15 години, и старци на 60—65 години; болни и недѫгави съ сълзи на очи молѣха да бѫдатъ приети. Предъ тѣхнитѣ настойчиви молби комисията неволно отстѫпваше.
На 12-и априлъ 1877 год. доскорошнитѣ тълпи на полу-гладнитѣ бѣжанци-българи, съ изгаснали вече погледи отъ очакване, бѣха се превърнали въ стройни редици на Българското опълчение, въ очитѣ на които сияеше радость и готовность да умратъ за свободата на своята Родина.
8
Тѣ бѣха построени, за да посрещнатъ Царя-освободитель. Манифестътъ за обявяването война на Турция бѣ прочетенъ и едно нестихващо стихийно ура се изтръгна отъ гърдитѣ на опълченцитѣ, обхвана редицитѣ и полетѣ къмъ Бѣлия царь, който чу воплитѣ на българския народъ; сетне се понесе нагоре къмъ небесата, за да стигне, престола на Всевишния.
Императоръ Александъръ II
Застихващото „ура” отново се подемаше отъ опълченцитѣ. То не бѣше изразъ само на тѣхното тържество, а като че ли на цѣлия български народъ. То като че ли се откѫсваше отъ дълбочината на народната душа, и затова бѣше толкова мощно.
Царь-освободитель стоеше благо усмихнатъ и слушаше. Високо благородното му сърдце долавяше силата на онова чувство, съ което бѣше пропито това войнишко „ура”.
А „урата” на опълченцитѣ не спираше. То се бѣ превърнало въ нѣкаква стихия и продължаваше да ехти въ хубавия пролѣтенъ день. Очитѣ на много руски генерали овлажнѣха. Загорѣлитѣ имъ лица трепнаха. По клепачитѣ на нѣкои блеснаха благородни сълзи отъ умиление.
Най-сетне се даде знакъ да започне прегледа. Царьть бѣ изненаданъ отъ бодрия и строенъ видъ на опълченцитѣ. На два пѫти той изразяваше и подчертаваше одобрението си,
Следъ този прегледъ дори и старитѣ опитни руски офицери не искаха да вѣрватъ, че за десетдневна подготовка, каквато имаха опълченцитѣ, могатъ да се получатъ такива резултати.
Офицеръ отъ Опълчението
Опълченецъ въ Плоещъ
9
Още на следния день отъ обявяването на войната (на 12-и априлъ 1877 год.) рускитѣ войски, по силата на постигнатото предварително съглашение съ Ромъния, прекрачиха границата и започнаха да се съсрѣдоточаватъ на северъ отъ р. Дунавъ.
Тритѣ опълченски дружини сѫщо напустнаха Кишиневъ, и се запѫтиха къмъ ромънския градъ Плоещъ, опредѣленъ за събиране на цѣлото Опълчение. Въ този градъ вече бѣха съставени другитѣ три дружини. Още на 25-и априлъ тамъ бѣха пристигнали назначенитѣ за тѣхъ като кадъръ руски офицери и подофицери. Тѣ завариха въ този градъ прехвърленитѣ отъ Сърбия презъ Дунава българи-доброволци на брой около 4,300 души, обучени и калèни вече въ бойоветѣ.
На 3-и май въ лагера на Опълчението около Плоещъ кипѣше вече трескава дейность. Събрано цѣлото, Опълчението бѣше започнало денонощенъ трудъ за своята бойна подготовка. Както въ Кишиневъ, така и тукъ обучението започваше сутринь въ зори и се привършваше късно вечерь. Началници и подчинени не търсѣха почивка. Въ сѫщото време предъ приемателната комисия се трупаха нови желаещи. Това бѣше единъ потокъ отъ хора (стари) и почти деца, на самоувѣрено и плахо пристѫпващи, богати и бедни, омотани почти въ дрипи. Последнитѣ бѣха бѣжанци, участвували въ Априлското въстание. Комисията рѣдко спираше нѣкого, но постоянно вливане на нови хора въ редоветѣ на опълченцитѣ затрудняваше общия ходъ на обучението. То
продължи близо месецъ и половина — време твърде кратко за пълна подготовка, но между опълченцитѣ имаше истински възторгъ и духъ, които не само помагаха за бързото възприемане на военното дѣло, но и ги превръщаха въ готови за смърть и подвизи бойци.
Формиранитѣ 6 дружини образуваха 3 бригади. За началникъ на Щаба бѣ назначенъ подполковникъ Ринкевичъ, а въ Щаба бѣха назначени още 9 офицери.
Интендантската служба на Опълчението се изпълняваше отъ Интендантството, начело на която бѣше интендантътъ — подполковникъ Исаевъ. Останалитѣ органи на командуването на Опълчението бѣха следнитѣ:
10
1-а бригада. — Командирътъ на бригадата — полковникъ Корсаковъ и дружинни командири: на 1-а дружина подполковникъ Кесяковъ и на 2-а — майоръ Куртяновъ. Въ 1-а дружина имаше 18 офицери и 1 лѣкарь, отъ които българи бѣха: подпоручицитѣ Дѣловъ, Петко Стояновъ и лѣкарьтъ Боневъ. Въ 2-а дружина — 11 офицери, 1 лѣкарь и 4 юнкери, отъ които българи бѣха: поручикъ Шиваровъ, лѣкарьтъ Мирковъ и юнкеритѣ Блъсковъ, Поповъ, Паница и Узуновъ.
2-а бригада. — Командиръ — флигелъ-адютантъ полковникъ князъ Вяземский и дружинни командири: на 3-а дружина — подполковникъ Калитинъ и на 4-а — майоръ Рѣдкинъ. Въ 3-а дружина имаше 15 офицери и 1 лѣкарь, оти които българи бѣха: поручикъ Филовъ, подпоручикъ Кисовъ и д-ръ Вязенковъ. Въ 4-а дружина — 10 офицери съ 1 лѣкарь, отъ които — само единъ българинъ, единственъ ротенъ командиръ българинъ въ цѣлото Опълчение — капитанъ Райчо Николовъ. Бригаденъ свещеникъ бѣше българинътъ отецъ Драгановъ, отъ четата на попъ Харитонъ презъ Априлското въстание.
3-а бригада. — Командиръ — флигелъ-адютанти полковникъ графъ Толстой. Командиръ на 5-а дружина — подполковникъ Нищенко, на 6-а дружина — подполковникъ Бѣляевъ. Въ 5-а дружина имаше 19 офицери, отъ които българинъ — подпоручикъ Николаевъ. Въ 6-а дружина — 10 офицери.
Опълчението бѣше въорѫжено съ игленка пушки „Шаспо”, съ дълъгъ ножъ (тесакъ), съ картонени гилзи, които при влага се разваляха, а опълченцитѣ нѣмаха раници и едвамъ презъ време на войната получиха кожени патронни чанти. Ударницитѣ на пушката често се чупѣха. Тя бѣ недалекобойна, по която причина опълченцитѣ попадаха не единъ пѫть въ положението да търпятъ загуби, безъ да могатъ да употрѣбятъ своето орѫжие.
Снарежението на опълченцитѣ се състоеше отначало отъ платнена торба, намѣсто раница, и такава за патрони.
Облѣклото на опълченцитѣ бѣ: черенъ отъ овча кожа калпакъ съ зелено дъно отъ сукно, съ православенъ, осмокраенъ металически кръстъ, зашитъ на предната часть на калпака,
11
двубортенъ мундиръ отъ тъмно-зелено сукно съ червени погони и пѣтлици на обърната яка, съ металически копчета, панталони отъ сѫщото сукно съ сѫщия цвѣтъ, високи юфтени ботуши и войнишки сивъ шинелъ.
3. Самарското знаме.
Най-голѣмата светиня за нашата армия, емблема на българския духъ, героизъмъ и воля, е Самарското знаме. То е първото българско знаме, което се е развѣло надъ първитѣ редици отъ онѣзи синове на България, които пролѣха кръвьта си, за да освободятъ Отечеството си отъ робство.
Свидетель на героизма и подвизитѣ на опълченцитѣ, на първитѣ сълзи отъ радость и неописуемия възторгъ на освободенитѣ вече българи, опръскано съ свещената кръвь на храбритѣ борци за свободата, които мрѣха подъ неговата сѣнка, то носи следитѣ отъ цѣлувкитѣ на измѫченитѣ роби, които го посрѣщаха като символъ на своята свобода.
Самарското знаме е неопетнената честь на българската армия. Около него не е имало позоръ и малодушие, а само подвизи и геройство. Въ най-трудни и върховни моменти то винаги е носѣло победата и предизвиквало готовность за самопожертвуване у онѣзи, които сѫ го обикаляли. Неговата сѣнка е превръщала борцитѣ въ гиганти по духъ и рицари по дѣла. Затова и днесъ, когато го видимъ развѣто, неволно трепватъ нашитѣ сърдца, и предъ насъ изпъква скѫпото и свидно минало на младенчески жаръ и приказни подвизи.
Въ годинитѣ преди Освобождението, когато българскиятъ народъ водѣше неравна борба съ турцитѣ и намираше братско съчувствие само между руситѣ, въ единъ отдалеченъ градъ на безкрайната руска земя при р. Волга се заражда мисъльта да се изпрати на българитѣ едно знаме подаръкъ отъ този градъ. Интересното въ случая е, че градътъ Самара се намира въ предѣлитѣ на сѫщата онази земя, която нѣкога сѫ владѣли волжскитѣ българи.
Самарското знаме се е предполагало да бѫде предадено на готвещето се възстание презъ 1876 год., но преждевременното му избухване попрѣчило.
12
Следъ съставянето на Българското опълчение официални представители на града Самара потеглиха въ далечем пѫть, за да предадатъ лично въ Кишиневъ знамето. Но Опълчението бѣше вече заминало, и пратеницитѣ на Самара тръгнаха за Плоещъ.
На 6-и май въ 2 ч. сл. пл. въ лагера на Опълчението въ присѫтствието на Главнокомандуващия руската армия много гости и самарската делегация, знамето бѣ осветено и Великиятъ князъ Николай Николаевичъ го предаде на колѣничилия генералъ Столѣтовъ. Пръвъ знаменосецъ бѣ назначенъ подофицерътъ Марчинъ, който прие знамето го отнесе предъ 3-а дружина, назначена да го пази.
Стихийно чувство овладѣ опълченцитѣ, когато знамето се понесе къмъ тѣхнитѣ редици. Въ въздуха хвъркнаха стотици опълченски калпаци, и едно гръмогласно и нестихващо “ура” се изтръгна съ необикновена сила отъ гърдитѣ на опълченцитѣ, раздра просторитѣ на равната като длань ромънска земя, и се понесе по синитѣ простори, сякашъ искаше да стигне тамъ далечъ на югъ, къмъ притихналия се въ очакване Балканъ.
По загорѣлитѣ лица на опълченцитѣ течеха неусѣщани сълзи, които бликаха като че ли отъ самитѣ имъ девствени души.
И като гледаха онова, което ставаше предъ тѣхъ, рускитѣ военачалници трепнаха и доловиха съ сърдцата за какво говорѣше това родно и близо на тѣхъ “ура”. Отъ тѣхнитѣ очи, които мѣтаха обикновено строги поглем бликнаха сѫщо така сълзи. Не се удържаха и гражданитѣ на Плоещъ, дошли масово на това тържество. Между тѣхъ бѣха всички българи и българки. Тѣ викаха заедно съ своитѣ кръвни братя и размахваха кърпичкитѣ и чадъритѣ си, доловили величието на онова, което ставаше.
Ето какъ описва този моментъ единъ отъ членоветѣ н самарската депутация:
„Наистина, тържествена бѣше минутата, когато за пръв пѫть се развѣ и завълнува въ въздуха това знаме. Изглеждаше, че е възкръснала изъ вѣковния гробъ нещастна България. Сѣкашъ че внезапно блесналиятъ слънчевъ лѫчъ разпѫди тъмнината, която се силѣше да забули славянството. Тая минута така порази всички, че мнозина, особено българитѣ
13
Получаване Самарското знаме въ Плоещъ
14
не се удържàха: не само лицата на женитѣ, но и закаленитѣ въ мѫки и бойове сурови лица на мѫжетѣ се облѣха съ сълзи”!
Следъ като знамето бѣ предадено на опълченцитѣ и, най сетне, урата стихна, Главнокомандуващиягв пристѫпи, и, самъ още развълнуванъ, се обърна къмъ тѣхъ съ след нитѣ думи:
„Поздравлявамъ ви съ знамето, момчета. Надявамъ се, че виа юнашки ще служите подъ него и ще спасите братята си отъ турското робство.”
Великиятъ Князъ Николай Николаевичъ
Ново гръмогласно и продължително „ура” което бѣ най-добриятъ отговоръ на височайшитѣ думи на Великия князъ, проехтѣ още веднажъ въ далечината.
Самарското знаме е отъ коприненъ платъ съ цвѣтоветѣ на руския трицвѣтъ: червено, синьо и бѣло. Отъ дветѣ стран на плата има по единъ черенъ кръстъ, съ шити отъ злато украшения по краищата имъ. По срѣдата на единия кръстъ изобразена иконата на Иверската Божа майка, а на другия — образитѣ на Св. св. Кирилъ и Методий. На червената лента, привързана къмъ горната часть на дръвцето, е изшитъ надписътъ: „Болгарскому народу”, а на синята лента: „Да воскреснетъ Богъ, и разточатся врази его.” Дръвцето е черно съ позлатена скоба, на която е изрѣзанъ надписъ: „Болгарскому народу городъ Самара 1876 год.”. Отгоре на дръвцето е поставено художествено изработено позлатено копие, въ долната часть на което има крѫгъ, заобиколенъ съ вѣнецъ, а вѫтре — кръстъ „за храбрость!