I. Подготовка на възстанието.
1. Батакъ въ революционното движение до 1876 год.
Въ мрачното робство, когато България се бѣше озовала въ срѣдата на Европейска Турция, едничкиятъ въорѫженъ протестъ противъ тиранията бѣше хайдутството. Последната инстанция за отказана справедливость бѣше отмъщението — пушката и гората. Хайдутски чети винаги сѫ кръстосвали Турската империя. Тѣ сѫ се умножавали съ засилването на безправието и анархията и сѫ държали въ респектъ тиранитѣ въ тѣхнитѣ отношения съ безправната рая. Най-после, тѣзи чети бѣха едничката надежда, отъ която можеше да се роди свободата. И наистина, хайдутскитѣ чети послужиха като въорѫжени ядки при освобождението на Черна Гора, Сърбия и Гърция.
Когато България се озова на границата на голѣмата Турска империя, и ней дойде редъ да се освободи. Тогава се начена организирането на четнишката борба и превръщане на хайдутитѣ отъ прости отмъстители въ ратници за свободата. Страстенъ привърженикъ на тая идея и ревностенъ организаторъ на това движение е Раковски. Той самъ е хайдутствувалъ и написалъ законъ за народнитѣ чети.
Батачани, следъ потурчването нa Чепино въ 1657 год., изпаднаха въ положение на безправна рая, при това заобиколени съ фанатизирани мохамедани, които, на законно основание, смѣтаха себе си за господари. Но батачани бѣха потомци на елита отъ родопското население. Въ Батакъ бѣше се събрало всичко онова, което бѣше непоколебимо въ своята народность, всичко онова, което не се съблазни отъ благата, които даваше Ислямътъ, нито се уплаши отъ турския ятаганъ. Най-после, въ Батакъ се събра всичко онова, което, като не можеше да търпи надмощието на своитѣ капитули-
7
рали предъ Исляма братя, презрѣ дори имотитѣ си и родното си мѣсто. Тая упоритость на основателитѣ на Батакъ, които при това бѣха войници дотогава, не можеше да не внуши респектъ въ тѣхнитѣ по-слаби съседи—вѣроотстѫпници. Батачани, макаръ и рая, винаги сѫ чувствували своето нравствено превъзходство и винаги сѫ били хора на орѫжието, съ високъ воинственъ духъ, завещанъ отъ тѣхнитѣ бащи и дѣди, основатели на селото.
Благодарение на това, въ епохата на хайдутството Батакъ — християнски островъ всрѣдъ мохамеданско море — е водилъ успѣшна борба противъ своитѣ съседи, на които е билъ трънъ въ очитѣ и съблазънь, поради своето благосъстояние. Въ тая въорѫжена борба вънъ отъ закона батачани сѫ се рѫководили изключително отъ правилото: „Око за око, зѫбъ за зѫбъ”. Въ това отношение Батакъ е представялъ хайдутско гнѣздо, както основателно го наричаха турцитѣ. Не липсваха и хайдутски чети съ крѫгъ на действие вънъ отъ баташкитѣ предѣли. Последенъ представителъ на тѣзи чети бѣше дѣдо Тодоръ Банчевъ, който, както ще видимъ, се обърна отъ хайдукъ на ревностенъ революционеръ.
Обаче времето на хайдутитѣ мина. Турция, колкото мудно се реформираше въ гражданско отношение, толкова бърже преустройваше своитѣ въорѫжени сили. Тя въорѫжи и устрои войската си по примѣра на напредналитѣ европейски държави. Въ сѫщото време, научена отъ горчивия опитъ съ сърбитѣ и гърцитѣ, тя държеше християнското население далечъ отъ орѫжието, и взе най-строги мѣрки противъ хайдутскитѣ чети, които вече вземаха политически характеръ. Отъ една страна, силата на Турция порастна, особено следъ успѣшната за нея Кримска война, отъ друга, четнишкото движение се затрудни. Съ поражението на Хаджи Димитъръ въ 1868 г. се сломи най-голѣмиятъ опитъ на четнишката борба. Всички, които мечтаеха за освобождението на България, се убедиха, че само съ чети не може да се постигне великата цель. Тогава се оформи идеята да се подготви народътъ масово за една революция, която да избухне въ единъ благоприятенъ моментъ. Тая идея намѣри своето олицетворение въ безстрашния и гениаленъ организаторъ Василъ Левски. Въ кратко време голѣма часть отъ Северна и Южна България се покри съ комитети. Обаче, поради откриване заговора, дей-
8
ностьта на Левски бѣ кратка, отъ 1869 до 1872 год.; тя не засегна дѣсния брѣгъ на Марица. При все това отзвукъ отъ нея достигна до Батакъ. Презъ зимата 1872 г., когато преследванията бѣха въ най-голѣмия разгаръ, въ Батакъ пристигна единъ човѣкъ, загадъченъ, съ изгледъ на възкръсналъ мрътвецъ; на гърба си ималъ две дълбоки рани. Той скривалъ миналото си, говорилъ загадъчно и алегорично. Наричалъ се дѣдо Цвѣтко или дѣдо Чилякъ; за себе си казвалъ само, че той станалъ причина да не се приеме унията въ Видинско, като сполучилъ до настрои противъ нея тамошния паша, който пъкъ повлиялъ да не се разпространи и по другитѣ части на България. Той се спрѣлъ на квартира и се лѣкувалъ у Петъръ Горановъ. Въ черквата, навѣрно по Коледа, той проповѣдвалъ на темата „Христосъ раждаетъ ся славите”. Основателно или не, баташкитѣ младежи придавали и политически смисълъ на проповѣдитѣ му. Следъ като се изцѣрилъ, той заминалъ за Неврокопъ. Стоенето му въ Батакъ и заминаването му останали тайна за турската полиция. Отъ Неврокопь той писалъ писмо на Петъръ Горановъ, благодарилъ му за добрия приемъ и му съобщилъ, че билъ другаръ на Раковски, и че ранитѣ му били нанесени по народни работи.
Въ сѫщото време Петръ Горановъ получи чрезъ братя Консулови въ Татаръ Пазарджикъ „Уставъ на Българския централенъ революционенъ комитетъ”. Уставътъ, макаръ и да бѣ посочено на корицитѣ, че е печатанъ въ Женева презъ 1870 г., въ сѫщность бѣше дѣло на Централния революционенъ комитетъ въ Букурещъ, на който председатель бѣше Любенъ Каравеловъ, а душата — Василъ Левски. Той бѣ печатанъ въ Букурещъ презъ 1872 г., и бѣше разпространенъ въ България отъ самия Левски.
Тоя фактъ показва, че въ Батакъ е предстояло да се състави революционенъ комитетъ, и само разкритието на организацията и залавянето на Левски е попрѣчило на това. И наистина, разкритията по революционната организация на Левски направиха турската полиция крайно подозрителна. Започнаха се издирвания и преследнания и по най-затънтенитѣ кѫтове. Батакъ не избѣгна общата участь. На око билъ туренъ най-събудениятъ отъ Баташкитѣ младежи — Петъръ Горановъ. Отъ Т. Пазарджикъ изпратили полицейския коми-
9
саръ Читакъ Ахмедъ съ голѣмъ брой заптиета да направи обискъ въ кѫщата на Горановъ, съ цель да заловятъ книжа, възъ основа на които властьта би открила революциониия комитетъ, ако има такъвъ, и би турила рѫка на съзаклятницитѣ. Обаче батачани, като знаяли, че косъмътъ нз Горанова не е чистъ, възползували се отъ това,че Петъръ Горановъ принадлежи на Кавлаковия родъ, та, вмѣсто неговата кѫща, посочили кѫщата на Горьо Кавлаковъ, дето, освенъ стари тефтери, не намѣрили нищо друго.
Следъ това интелигентнитѣ младежи започнаха тайно да се събиратъ, да тълкуватъ новинитѣ и да обмислятъ планове относително очакваного възстание. Изобщо, Батакъ бѣше готовъ да влѣзе въ революцонната организация. Обаче въ това време настана анархия въ революционното дѣло. Много отъ апостолитѣ и дейцитѣ по възстанието бѣха изловени, осѫдени и екзекутирани или изпратени на заточение. Други потърсиха спасение отвъдъ границата. Униние обвзе всички; даже Любенъ Каравеловъ — най-върлиятъ борецъ и поетъ на революцията — се отчая и оттегли отъ борбата. Наистина, неговото мѣсто зае още по-пламенничтъ поетъ Христо Ботйовъ, подъ чието рѫководсгво се състави новъ Централенъ комитетъ въ Букурещъ, но, благодарение общия упадъкъ и мѣркитѣ, които взе Турското прааителство, организацията въ България не можа да се възстанови. Само тукъ-тамъ блѣщукаше по нѣкой комитетъ.
Така изминаха 1873 и 1874 години.
Но дойде 1875 г.; презъ юлий избухна възстанието въ Херцеговина, и революционната треска отново разлюлѣ Българския народъ. Трѣбва да се има предаидъ, че Турското правителство съ преследванията и строгитѣ мѣрки бѣ успѣло да парализира организацията, обаче не можа да спре агитацията. Напротивъ, затворитѣ, изтезанията, заточенията и бесилкитѣ популяризираха идеята за възстание. Всѣки се питаше защо се затварятъ и осѫждатъ тия хора и научаваше, че въ България и вънъ отъ нея сѫществува една голѣма тайна организация отъ заклети хора, съ своя поща и полиция, въ връзки, както твърдятъ турцитѣ, съ християнскитѣ държави, и че тая организация въорѫжава българитѣ и готви всеобщо възстание при първия благоприятенъ моментъ. По тоя начинъ онова, което чрезъ тайна агитация мѫчно можеше
10
да шроникне навсѣкѫде, благодарение на турската попиция и на турското правосѫдие се разпространи между всички българи и турци. Разбира се, масата не знаеше и не вѣрваше, че организацията е парализирана и унищожена; за нея Временното правителство, което е „на всѣкѫде и никѫде”, сѫществуваше. Появи се недовѣрие между турци и българи; даже и тамъ, дето отношенията между двата народа бѣха сносни, появи се подозрение и вражда. Борбата, която по-рано бѣше между Революционната организация и Турското правителство, неусѣтно стана борба между двата народа. Мохамеданитѣ виждаха, че областитѣ, въ които по-голѣмата часть отъ населението е християнско, съ помощьта на християнскитѣ държави се изплъзватъ отъ турското владичество, и че правовѣрнитѣ трѣбваше или да напуснатъ земитѣ си, или да се подчинятъ на гяурското иго. Едничкото срѣдство да запазятъ положението си бѣше изтрѣбването на християнитѣ. Между турцитѣ открито се говорѣше за клане, особено следъ Херцеговинското възстание. Предъ една такава възможность и българитѣ вземаха мѣрки; даже най-миролюбивитѣ бѣха склонни къмъ създаване една организация, която би противодействувала на едно клане.
Такова бѣше положението въ България, когато Херцеговинското възстание отново повдигна Източния въпросъ. Европа въ това време бѣше обвзета отъ либерализъмъ, предъ който султанскиятъ абсолютизъмъ действително бѣше анахронизъмъ. Европейскитѣ държави погледнаха благосклонно на възстаналитѣ херцеговинци. Австроунгарскиятъ министъръ на външнитѣ работи, графъ Андраши, отъ страна на Австро-Унгария, Германия и Русия, подаде до Високата порта нота, съ която се искаха наложително известни реформи за възстаналитѣ области. Отъ друга страна, Сърбия и Черна Гора, които тайно поддържаха възстанието, се готвѣха трескаво за война, а задъ тѣхъ стоеше Русия, която, победена въ Кримската война, макаръ и да не бѣше готова и да не желаеше въ това време война, копнѣеше за една победа надъ Турция, победа, която би възвърнала въ очитѣ на славянитѣ и на православнитѣ престижа, загубенъ при Севастополъ.
Макаръ официална Русия да се въздържаше, руското общество открито поддържаше морално и материално своитѣ едноплеменници и едновѣрци въ Херцеговина. Славянофил-
11
ското течение се засилваше и упражняваше все по-голѣмо и по-голѣмо влияние въ рускитѣ правителствени крѫгове.
При това вѫтрешно и международно положение, когато Източниятъ въпросъ бѣ повдигнатъ отново, едно възстание въ България, безъ да се гледа какъвъ ще бѫде краятъ му, би дало добри резултати. Това бѣше очевидно за всички. Въ Букурещъ Ботйовиять комитетъ се събра на 12-й августъ на извънредно събрание и реши да използува сгодния моментъ, като провъзгласи възстание, колкото се може по-скоро, така че и Българскиятъ въпросъ да се постави на разрешение, заедно съ Херцеговинския. За тая цель заминаха апостоли за България, а Ботйовъ се зае да събере срѣдства между емиграцията въ Ромъния и Русия, да въорѫжи чети и, подъ началството на старитѣ войводи, да ги изпрати въ България. Обаче главоломната бързина, съ която се искаше да се извърши това, стана причина да пропадне проектираното възстание. Нито Ботйовъ събра чети, нито старитѣ войводи минаха Дунавъ, нито България възстана. Само Стефанъ Стомболовъ успѣ да повдигне възстание въ Старозагорски окрѫгъ, но и то бѣше така слабо и така зле организирано, че турцитѣ го потушиха още при самото избухване. Пропадне ли едно дѣло, пропадатъ и инициаторитѣ му; съ неуспѣха да се вдигне възстание, и Ботйовиятъ комитетъ пропадна въ очитѣ на всички и въ своитѣ собствени.
Между това, възстанието въ Херцеговина не само че не бѣше потушено, но се разпрострѣ и въ Босна. Намѣсата на великитѣ сили въ вѫтрешнитѣ работи на Турция ставаше все по-сигурна, и войната между Турция и славянскитѣ балкански държави — неизбѣжна.
Да се пропусне такъвъ удобенъ моментъ за възстание би било престѫпно предъ бѫдещето на българския народъ. Трѣбваше да се направи всичко възможно, за да се подготви ново възстание. Група млади апостоли и пламенни патриоти се заеха съ това дѣло.
Така достигнахме до Априлското възстание, на което най-голѣмата изкупителна жертва бѣше Батакъ. Върху него ще се спремъ по-обстойно.