I. Подготовка на възстанието.
3. Революционната агитация.
Презъ януарий и февруарий апостолитѣ заминаха за окрѫзитѣ, както следва: за I Търновски — Ст. Стамболовъ, за II Сливенски — Иларионь Драгостиновъ, наедно сь Стоилъ войвода, за III Вратчански — Ст. Заимовъ, за IV Пловдивски —
14
П. Воловъ, заедно съ Георги Бенковски, и за V Софийски — Н. Обретеновъ, заедно съ Н. Славковъ.
Отъ последнитѣ двама пръвъ тръгна Славковъ. На минаване презъ орханийско — мѣсто, което най-много бѣше пострадало следъ залавянето на Левски, той бѣше предаденъ на турцитѣ, та Обретеновъ, който бѣше непознатъ въ тия мѣста, бѣше принуденъ да се върне. V Софийски окрѫгъ не можа да се устрои.
Сливенци не можаха да се проникнатъ отъ идеитѣ на Гюргевския комитетъ; тѣ си останаха при старата Хаджидимитровска тактика, т. е. да се води четнишка борба въ Балкана. Поради това населението не се приготви и не възстана. Въ Вратчанско агитацията и подготовката не бѣха водени умѣло, особено по селата, дето населението е по-консервативно, отколкото въ другитѣ революционни окрѫзи. Само градътъ Вратца бѣше обвзетъ отъ истински революционенъ духъ. Очакването четата на Ботйовъ да мине, отъ една страна, преждевременното избухване и потушаване възстанието въ Южна България, отъ друга страна, станаха причина и тукъ да не избухне възстание. Въ Търново агитацията бѣше водена по-добре, но при все това тя не проникна дълбоко въ масата, а, най-важното, подготовката на възстанието бѣше много слаба и закъснѣла. Възстанието завари Търновци безъ планъ и се изрази въ четнишка борба. Само Севлиевскитѣ села Кървеникъ, Батошево и Ново село възстаноха споредъ директивитѣ на Гюргевския комитетъ.
Отъ всички революционни окрѫзи сѫщинско възстание се органнзира само въ IV революционенъ окрѫгъ. Апостолъ за тоя окрѫгъ, както се каза, бѣше опредѣленъ Панайотъ Воловъ, а за помощникъ му бѣше даденъ Гавраилъ Хлътовъ.
Панайотъ Воловъ е роденъ въ Шуменъ около 1851-53 год. Съ издръжката на богатия си вуйчо, Маринчо Бенли, се училъ въ Бѣлградъ и свършилъ гимназия въ Николаевъ (Русия) въ 1873 г. Върналъ се въ България и постѫпилъ учитель въ родния си градъ. Пропитъ съ голѣмъ патриотизъмъ, той още като ученикъ водилъ преписка съ апостолитѣ Грековъ и Узуновъ, съ които се запозналъ въ гимназията, и които вече развивали революционна дейность въ България. Вь Шумень Воловъ билъ избранъ председатель на тамош-
15
ния революционенъ комитетъ. Една дребна случка прекѫснала дейностьта на Волова въ родния му градъ. Между момиче — българче и единъ френецъ, инженеръ по постройката на желѣзнопѫтната линия, се завързала любовь, която трѣбвало да се завърши съ женитба. Всички младежибългари въ Шуменъ се почувствували пренебрегнати и ужилени въ най-чувствително мѣсто. Дали и Воловъ се е смѣталъ между
Панайотъ Воловъ
обиденитѣ не е известно, обаче сигурно е, че тая случка спечелила за революционното дѣло чорбаджийскитѣ синове, които дотогава не се поддавали на революционната пропаганда. Воловъ се поставилъ на чело на борбата и устроилъ въорѫжено нападение на сватбата, но турската полиция се намѣсила, и той се озовалъ въ Русенския затворъ. Пуснатъ оттамъ, но подъ полицейски надзоръ и безъ право да се върне въ Шуменъ, той избѣгва въ Ромъния. Оттамъ презъ
16
лѣтото 1875 год. Ботйовиятъ централенъ революционенъ комитетъ го изпрати апостолъ въ Ловчанския окрѫгъ, дето Воловъ си избира за седалище Троянския монастиръ. Следъ неуспѣха на Старозагорското възстание, когато се вдигна гонение противъ всичко подозрително, и особено срещу външни лица, Воловъ трѣбваше да бѣга. Въ тоя случай той постѫпи твърде умно. Вмѣсто да бѣга по най-кѫсия пѫтъ къмъ Дунавъ, тоя удари на югъ, презъ Балкана, и се спрѣ въ Карлово у X. Василъ Кара Ивановъ, членъ на Революционния комитетъ, основанъ още отъ Левски. По-нататъкъ продължи пѫтя за Пловдивъ и се отби въ Царацево при бай Иванъ Арабаджията, така сѫщо членъ на комитета още отъ времето на Левски. Тукъ заболѣ тежко отъ гърло, и бай Иванъ го закара съ кола въ Пловдивъ у докторъ Рашко, който го изцѣри. Въ Пловдивъ Воловъ се кри нѣколко време у Найденъ Геровъ, а следъ това замина по желѣзницата за Цариградъ и оттамъ — за Ромъния. Въ това бѣгство Воловъ е ималъ случай да се убеди въ високия патрнотизъмъ у всички слоеве на българското население въ Пловдивския окрѫгъ и навѣрно затова е пожелалъ да бѫде изпратенъ тамъ, и, може би, по негово настояване е създаденъ новиятъ IV революционенъ окрѫгъ.
Въ своята дейность Воловъ се рисува като пламененъ патриотъ съ голѣма настойчивость, съ голѣми познания за ония времена и съ убедително слово. Обаче, прекаралъ юношескитѣ си години вънъ отъ България и, бидейки твърде младъ още, той не е познавалъ българската маса, за да може бърже да я увлича и да ѝ се налага. Въ това отношение той, макаръ да е между първитѣ апостоли, е отстѫпвалъ на своя другарь и помощникъ Георги Бенковски.
Гаврилъ Хлътовъ или Георги Бенковски е роденъ около 1841-44 год. въ Копривщица. Следвалъ началното училища въ родното си село и, както всички младежи, постѫпилъ чиракъ-терзия. Той билъ строенъ, хубавецъ, духовитъ, буенъ, самонадѣянъ, гордъ; обличалъ се хубаво и обичалъ разкоша. Къмъ осемнадесетата си годишна възрасть напусналъ абаджийството и заминалъ на печалба въ Анадолъ. Въ града Денизли отворилъ дюкянь на най-видното мѣсто, водилъ разпуснатъ животъ и дружилъ ту съ
17
богаташкитѣ и бейски момчета, ту съ остатъка отъ една разбойническа чета, съставена отъ българи и турци. Така прекаралъ до първото, а споредъ нѣкои, до второто си връщане въ Копривщица. Когато тръгвалъ отново за Анадолъ, станала случка, която го принудила да скѫса завинаги съ родното си село. Той взелъ цигани-чалгаджии да му свирятъ на изпроводякъ, яхналъ хубавъ конь и така тръгналъ презъ селото. Това обидило богатитѣ копривщенци, които считали подобно тържество за свое лично право, та чрезъ турската полиция не само разстроили музикалного шествие, но дори задържали Гавраила нѣколко часа въ затвора. Засраменъ по тоя начинъ, той тръгналъ още сѫщата вечерь, решенъ да си отмъсти натгурцитѣ и да не се връща въ селото, додето не бѫде силенъ.
Въ Анадола той напусналъ абаджилъка и започналъ търговия съ афионъ. Пари печелилъ, но, въ противоположнось на своитѣ стиснати съграждани, той билъ съ широка рѫка. Обличалъ се съ най-скѫпи дрехи, а тогавашнитѣ източни чепкени и шалвари съ тънки и многобройнн гайтанени и други украшения бѣха извънредно много скѫпи; яздѣлъ скѫпъ, благороденъ жребецъ, пригоденъ съ най-блѣскавъ такъмъ; най-после, увличалъ се по красиви жени. Кабадайлъкътъ му отишелъ дотамъ, че скривалъ българското си и въобще европейското си произхождение. При тѣзи условия, търговията не му провървѣла, и той се озовалъ гавазинъ на персийския консулъ въ Смирна. Следъ това, като чистокръвенъ персъ, се скита по Мала Азия въ Бей Пазаръ, Ушакъ, Айдинъ и, най-после, въ Цариградъ, безъ да се знае какво е правилъ въ това време. Той търси призванието си, но не може да го намѣри.
Най-после налучква предопредѣления му пѫть. Огъ Цариградъ заминава за Ломъ, отдето, снабденъ отъ зетя си съ малко пари, се прехвърля оттатъкъ Дунавъ.
Въ Ромъния гордиятъ Гавраиль билъ принуденъ да продава хлѣбъ съ табла на главата, докато се запозналъ съ Заимова и станалъ комитетски човѣкъ. Въ това време Ботйовиятъ централенъ революционенъ комитетъ тъкмѣше така нареченото Старозагорско въсгание. Въ плана на възстанието влизаше и подпалването на Цариградъ. Тая работа бѣше
18
възложена на Заимова, който, снабденъ съ срѣдства, заминалъ за Цариградъ съ нѣколко души. Между тѣхъ билъ и Гавраилъ, който станалъ дѣсната рѫка на Заимова. Въ Цариградъ, покрай подпалването на града, Заимовъ намислилъ да убие султана, ако се удаде случай. Съ тая работа се наелъ нашиятъ герой. Той наелъ въ хотелъ „Италия” стая № 3, прозорецътъ на която билъ на главната ули-
Георги Бенковски
ца, водеща отъ палата Долна Бахче за стария Стамбулъ, и постоянно се навърталъ въ стаята, чакайки султана да мине. Но нито султанътъ миналъ, нито срѣдствата за подпалване Цариградъ дошли, та подпалвачитѣ си заминали. При това заминаване си извадили тескерета съ измислени имена, и Гавраилъ Хлътовъ станалъ Антонъ Бенковски — името на единъ полски инженеръ, съ паспорта на когото по-рано За-
19
имовъ избѣгалъ отъ Диарбекиръ. По-късно самъ Гаврвилъ промѣнилъ името Антонъ съ името Георги. И по-нататъкъ героятъ на Априлското възстание остава известенъ изключително подъ името Георги Бенковски.
Георги Бенковски рѣзко се различава отъ всички апостоли. Другитѣ сѫ учени младежи, голѣми патриоти, пламенни агитатори, но неопитни въ живота. За тѣхъ възстанието е рисковано срѣдство за освобождение, отъ което тѣ все иматъ, макаръ и малка надежда да се възползуватъ. Бенковски, напротивъ, е зрѣлъ, 35 годишенъ мѫжъ, съ голѣма житейска опитность, добита съ катастрофи по всички посоки. Крайно честолюбивъ, но неукъ, той нѣмаше какво да очаква отъ освобождението, което щѣше да се роди отъ възстанието. Затова за него възстанието не бѣше срѣдство, а цель. Въ възстанието той намираше завършека на своята мисия на тоя свѣтъ. Предъ тая мисия той се срами отъ своето минало. Когато единъ копривщенецъ го познава, той се отказва отъ себе си, отказва да е Гавраилъ Хлътовъ, защото знае че Гавраилъ Хлътовъ е недостоенъ за тая мисия. Светостьта на дѣлото го преражда. Естествено, проповѣдитѣ на такъвъ агитаторъ не можеха да не увличатъ масата, на която говорѣше съ нейния езикъ.
Отъ всички апостоли въ Гюргево първи заминаха за България апостолитѣ отъ IV революционенъ окрѫгъ — Воловъ, подъ името Ванковъ, и Хлътовъ, подъ името Бенковски. Избраха най-безопасния пѫть презъ Орѣхово и Вратца. Въ началото на януарий двамата апостоли тръгнаха презъ Дунавъ, който изглеждаше замръзналъ. Когато стигнаха къмъ срѣдата, оказа се, че имало още една незамръзнала струя, която не може да се прескочи. Повърнаха се, откъртиха една дъска и по нея преминаха опасното мѣсто. Вечерьта преспаха въ Орѣхово. На следния день тръгнаха съ комитетски коне и на следния день стигнаха въ Вратца, дето престояха два деня. Отъ тамъ, снабдени пакъ съ комитетски коне, продължиха пѫтя и на 13-и януарий стигнаха въ Клисура, която влизаше вече въ тѣхното царство. Тукъ основаха първия комитетъ. Следъ това двамата апостоли поеха пѫтя, презъ който миналата есень бѣше бѣгалъ Воловъ, и дето той имаше познати преданни комитетски хора. На другия день стиг-
20
наха въ Карлово у Караиванови и съживиха стария комитетъ. Тукъ преспаха. На 17-и януарий апостолитѣ преспаха у бай Иванъ Арабаджията въ Царацево, а на 18-и — въ Пловдивъ. Тукъ основаха комитетъ, предъ който, както навсѣкѫде, развиха идеята, че напролѣть трѣбва непремѣнно да се организира възстание и дадоха наставления за това.
На другия день апостолитѣ се върнаха въ Царацево. Отъ тукъ двамата апостоли се раздѣлиха. Воловъ взе Карловско и въобще източната часть на окрѫга, Бенковски — западната. Съ една трѣскава дейность тѣ събуждатъ старитѣ комитети, дето ги е имало, и основаватъ нови, като имъ даватъ упѫтвания, какъ да се организиратъ, какъ да се въорѫжаватъ и пр. Следъ тѣхъ, особено тамъ, дето е миналъ Бенковски, приготовленията взематъ наистина размѣри, като че ли се готвятъ за сѫщинска война. При тая агитационна обиколка, апостолитѣ решиха, вмѣсто Пловдивъ съ неговото разноплененно население и силенъ турски гарнизонъ, седалището на окрѫга да бѫде Панагюрище, дето населението е чисто българско, при това патриотично, и дето интелигенцията, безъ изключение, бѣше преданна на революционното дѣло. Тукъ, въ Панагюрище, на сирни заговезни — 15-и февруарий — двамата апостоли отново се събиратъ, доволни отъ своитѣ блѣскави успѣхи.