I. Подготовка на възстанието.
4. Образуване революционни комитети въ Батакъ и околностьта му.
До това време дейностьта на апостолитѣ се ограничи само по лѣвия брѣгъ на Марица; предстоеше да се организира окрѫгътъ и по дѣсния брѣгъ. Въ тая посока тръгнаха апостолитѣ и на 17-и февруарий стигнаха въ Т. Пазарджикъ, дето по-рано Бенковски бѣше основалъ комитетъ. Тукъ се разгледа въпросътъ, какъ да се спечелятъ за дѣлото селата изъ околностьта, и решиха близкитѣ по-малки села да се оставятъ на Т. Пазарджикския комитетъ, а по-важнитѣ центрове да се посетятъ отъ апостолитѣ. 21-и февруарий бѣше праздникъТодоровдень. Двамата апостоли тръгнаха заедно и привечерь стигнаха въ Радилово. Бенковски остана въ това
21
село, устрои и тамъ комитетъ и на следния день замина за Пещера и Брацигово. Воловъ не се спрѣ въ Радилово, но продължи по прѣката пѫтека презъ планината и късно вечерьта стигна въ Батакъ. Водачътъ му — Златанъ Лупановъ — го заведе въ кѫщата на Петъръ Горановъ, най-видния човѣкъ въ селото, ичвестенъ на всички по своя патриотизъмъ.
Между това, Батакъ отдавна бѣше готовъ да възприеме сѣмето, което Воловъ, подъ името Ванковъ, идѣше да посѣе. Ето какъ описва състоянието на батачани синътъ на Петъръ Горановъ — Ангелъ Горановъ, който тогава е билъ младъ момъкъ ученикъ въ Пловдивската гимназия, и е преживѣлъ тия времена на възвишенъ захласъ:
„Още отъ 1874 год., или по право отъ самото начало на Херцеговинското възстание, предпазванията сами по себе си се изоставиха. Босненската борба съ вилитѣ, сърповетѣ и възстегаркитѣ послужи като електрическа искра, която стресна, ободри, насърдчи и настрои батачани да се заематъ съ нова сила за приготовленията и да чакатъ момента за действие. Интересно е това влияние на херцеговинската неравна борба върху нашия народъ изобщо. Дали народътъ чувствуваше узрѣлитѣ си сили, дали тежестьта на робството му бѣше дотегнала, или самото възстание имаше вълшебно давление на народната му гордость, ние считаме излишно да разглеждаме, защото не влиза въ крѫга на предмета ни, защото то съставя тема на отдѣленъ психологиченъ анализъ, а ще забележимъ само, че известието за това възстание се разнесе между по-голѣмата часть батачани като сѫдбоносно предзнаменувание. Увеселителнитѣ събрания зачестиха. Отъ скрититѣ високи мѣста тѣ се премѣстиха въ „Стойчевитѣ буче”, което се намира до самото село, после — въ Горановия домъ и, най-после, — въ самитѣ дюкяни и кафенета. Около Горанова наченаха да дохождатъ да слушатъ новини отъ вестницитѣ охотници и отъ най-простата маса. Агигацията ставаше сама по себе си. Навсѣкѫде се говорѣше за него. Освенъ газетнитѣ новини, на които малко вѣра се даваше, понеже излизаха въ турската столица, дето е забранено да се пише каквото и да било противъ държавата, носѣха се и други по слухъ, по казване, новини, за истинностьта на които никой не разпитваше, и споредъ които,
22
възстаницитѣ напредвали, Сърбия и Черна Гора ха днесь, ха утре обявили вече война, български бунтовници преминали Дунавъ, въ Стара планина се приготвяли тайно голѣми запаси храни за бѫдещитѣ ратници и пр., и едва ли султанъть не си забравилъ чалмата и мѣствитѣ въ бѣгството си за Мека. Често създателитѣ на такивв новини сами си ги вѣрваха, като ги чуваха отъ непознати люде, съ нѣкои измѣнения и духовити притурки. Това бѣше злобата на деня. Като че самитѣ инстинкти подсказваха приближаването на сѫдбоносния часъ, и затова бѣше излишна всѣка пропаганда.
Самитѣ бунтовнишки агенти или апостоли на свободата обикаляха Тракия по нѣколко пѫти, бѣха обходили селата и градоветѣ, дето мислѣха да се повдигне възстанието, а къмъ Батакъ не минаваха, като го считаха за сигуренъ пунктъ. Може би никѫде другаде да не е ставало такова открито приготвяне като тукъ. Селенитѣ се събирвха на купове на купове по пазара, механитѣ и мегданитѣ и разсѫждаваха за пушки, пищови, барутъ, ножове и пр. Около селото ставаха опитванията на новокупенитѣ орѫжия. Трупитѣ, дъскитѣ и колата се замѣниха съ барута и други бойни принадлежиости. И ония, които се кланѣха и изповѣдваха благоразумието на Ангелъ Кавлака, не можаха да останатъ докрай хладнокръвни и се бѣха повлѣкли отъ общото течение. И това приготвяне не се криеше твърде отъ очитѣ на самитѣ турци, не се страхуваха дори да купуватъ орѫжия чрезъ познати и влиятелни предъ властьта турци. Отъ една страна, горделивото ежене, отъ друга — заканителнитѣ пустосвания не преставаха. Самъ кметътъ Вранко Пауновъ говореше на правителственитѣ агенти, че той на билъ роденъ за баташки чорбаджия, а за доспатски кадия” [1].
Такова бѣше състоянието на духоветѣ въ Батакъ, когато Воловъ пристигна съ препорѫжчително писмо отъ Т. Пазарджикъ.
У Горанова свикаха веднага по-виднитѣ лица, а именно: Ангелъ Кавлаковъ, Вранко Димитровъ Пауновъ, братята Стефанъ, Ангелъ и Петъръ Трендафилови, Тодоръ попъ Нейчевъ, Пет. Банчевъ, Ст. Стойчевъ и Горьо Кавлаковъ. Бащата
1. Бойчо — „Възстанието и клането въ Батакъ”, стр. 19.
23
на братята Трендафилови — Трендафилъ Тошевъ така сѫщо бѣ вписанъ въ списъка, макаръ че не можа да присѫтствува. Къмъ събранитѣ Воловъ се обърна съ речь, съдържанието на която въ общи черти бѣше следното: Семето, което неговитѣ предшестваници — апостоли посѣли, дало добри резултати. Народното съзнание узрѣло навсѣкѫде. Турската тирания станала непоносима, и цѣла България била готова да възстане. Турция се е разкапала, а турцитѣ потънали въ развратъ. Тя е безсилна да усмири Херцеговинското възстание, отъ което трѣбва и българитѣ да взематъ примѣръ. Турция въ международно отношение се заплита, предстоятъ войни, и ще бѫде престѫпление предъ потомството, ако се пропусне момента. — Той имъ говори въ духа на взетото въ Гюргево решение, т. е., че ония градове и села, които, за да избѣгнать ужаситѣ, не взематъ участие въ възстанието, ще бѫдатъ предадеди на огънь и мечъ отъ самитѣ възстаници и нѣма да бѫдать по-добре отъ възстаналитѣ. И най-после завърши съ това, че нему се паднала честьта да покани и батачани да взематъ участие въ възстанието.
Батакъ, както видѣхме, бѣше възприелъ идеята за възстание и се готвѣше трескаво за него. При все това нѣкои отъ първенцитѣ, начело съ Горанова, гледаха на дѣлото съ всичката сериозность. Последицитѣ отъ едно възстание прибързано и неподготвено най-добре се предусѣщаха въ обиколения отъ диво и фанатично мохамеданско население Батакъ. Затова събранитѣ не възприеха слѣпешката предложението на Волова. Горановъ и нѣкои други заявиха съ възторгъ, че Батакъ отдавна се готви и нѣма да остане по-назадъ отъ другитѣ мѣста, обаче изтькнаха мѣстнитѣ условия и пожелаха да се запознаятъ съ общия планъ на действие и съ приготовлението. Нѣкои пожелвха да узнаятъ мѣстата, които ще възстанатъ, други — за чуждитѣ държави, които ще помогнатъ. На всички тия въпроси Воловъ отговори съ общи фрази, като посочи гнилостьта на Турската империя и важностьта на момента. Заяви имъ, че той е натоваренъ само съ мисията на приготовленията и не може да имъ съобщи плана, и завърши: „Има люде, които се грижатъ за общитѣ действия, и които сѫ взели всичката отговорность за успѣха на народното дѣло; отъ васъ се изисква само да се приготвите и да чакате часа заедно съ инструкциитѣ”.
24
Следъ това на апостола предстоеше да даде указания относно начина, по който ще се приготвятъ, но преди това той поиске клетва за вѣрность и че ще пазятъ всичко въ тайна. Всички станаха прави, за да изговорятъ клетвата, а Воловъ изтегли камата на голо, за да се кълнатъ въ нея, както бѣше останало обичай още отъ времето на Левски. Въ тоя тържественъ моментъ Ангелъ Кавлаковъ, който повече виждаше онова, което ще стане презъ самото възстание, отколкото последицитѣ му, направи възражение. Той открито се изказа, че не вѣрва въ успѣха на дѣлото, защото силитѣ на Турското царство сѫ голѣми, и нашиятъ народъ не може нищо да направи противъ тѣхъ. При тия думи апостолътъ кипна и заедно съ гнѣвнитѣ думи, които отправи къмъ малодушния, изтърва камата, която се заби въ крака му. Алена кръвь шурна отъ раната и облѣ всички постилки на приготвеното легло за апостола. Тая случка направи лошо впечатление на присѫтствуващитѣ. Мълвата я разнесе бърже по селото и даде поводъ на суевѣрнитѣ селени, особено на старитѣ врачки, да я тълкуватъ като предвестникъ на зло, макаръ че първенцитѣ пресилено я тълкуваха като признакъ на скорошна радость. Следъ възстанието всички виждаха въ нея зловещо предзнаменование. Както и да е, като се заглади впечатлението отъ раняването и отъ заявлението на Ангелъ Кавлаковъ, клетвата бѣше дадена.
Текстътъ на клетвата не ни е известенъ. Захари Стояновъ ни е оставилъ единъ текстъ, но г. Страшимировъ справедливо намира, че той по стилъ и композиция е рожба на самия Захари Стояновъ. Ангелъ Горановъ въ трагедията си пъкъ дава следния текстъ:
„Заклеваме се въ името на всемогѫщия Богъ, въ слънцето, което ни грѣе, въ земята, която ни храни, въ млѣкото, което сме бозали, и въ всичкитѣ си мили и драги нѣща, че ще останемъ вѣрни изпълнители на идеята за освобождението да отечеството ни България, за която ще жертвуваме всичко, което притежаваме, и най-после — живота си”.
Не можемъ да се облѣгаме на историческата вѣрность въ една трагедия, но въ всѣки случай даденнятъ текстъ, не ще се е различавалъ много отъ сѫщинския.
Следъ като произнесоха клетвата, всички цѣлунаха кръста, камата и револвера, които бѣха сложени на масата, и
25
апостолътъ имъ даде наставления какъ да се подвеждатъ подъ клетва нови съзаклетници, какви бунтовни принадлежности да си набави всѣки, и какъ да се организиратъ бунтовницитѣ. Упѫти ги какъ да устроятъ тайна поща и тайна полиция, какъ да събиратъ пари и какви статистически сведения да събиратъ и представятъ.
На другия день заклетитѣ имаха пакъ събрание подъ председателството на Воловъ, който допълни указанията от
Петъръ Горановъ
носно организацията и подготовката на възстанието. Сѫщата вечерь апостолътъ замина за Пловдивъ и оттамъ — за Одринско.
Петъръ Горановъ е синъ на хаджи Горьо, богатъ и виденъ батачанинъ отъ голѣмия родъ Кавлакови. Роденъ е въ
26
1836 год., така че въ възстанието бѣше зрѣлъ, 40 годишенъ мѫжъ. Училъ се е въ Брацигово, кѫдето е свършилъ втори класъ. Тъй като проявявалъ голѣма склонность къмъ науката, баща му го изпратилъ въ Рилския монастиръ, кѫдето батачани отъ вѣкове се ползуваха съ голѣмо влияние, и откѫдето обещавали да го изпратятъ въ Цариградъ да се учи въ по-висши училища. Обаче монастирскиятъ животъ съвсемъ не го привличалъ и следъ една година, като видѣлъ, че мечтата му за Цариградъ нѣма да се сбѫдне, върналъ се въ Батакъ. Дълго време следъ това се луталъ и търсилъ призванието си. Станалъ фурнаджия, после ковачъ (налбантинъ), на което занаятие се спрѣлъ по-дълго време. Съ голѣмъ трудъ успѣлъ да убеди селенитѣ да съградятъ училище, въ което станалъ учитель. Следъ две години се предалъ на търговия съ дървенъ материалъ и главно съ овни. Принуденъ билъ да пѫтува по цѣла България, Тракия и Гърция и да посещава Цариградъ, Смирна и други центрове. Благодарение на неговия умъ и трудъ, търговията му отивала добре, и той забогатѣлъ. Накратко казано, той бѣше най-богатиятъ човѣкъ въ Батакъ и единъ отъ най-ученитѣ. Отличаваше се съ неизчерпаема енергия и голѣма предприемчивость. По характеръ бѣше смѣлъ и буенъ, въ гнѣва си — раздразнителенъ, но справедливъ и съ милостиво сърдце. Веднажъ единъ милязимъ (поручикъ) изялъ кѫсъ печено агне и не искалъ да го плати. Продавачътъ-батачанинъ се оплакалъ на близкостоящия Горановъ, който се застѫпилъ. Произлѣзла крамола, въ която милязиминътъ обидилъ Горанова. Последниятъ, безъ да му мисли, грабналъ сатъра и гонилъ оскърбителя изъ цѣлата чаршия. Тая и други подобни случки го издигнаха въ очитѣ на батачани, които въ неговото лице виждаха защитникъ отъ турцитѣ.
Търговията го бѣ отракала твърде много: научилъ бѣше отлично говоримитѣ турски и гръцки езици, а пъкъ склонностьта му къмъ култура го караха да следи литературата, както позволената, така и забранената. Следилъ бѣша Черковния въпросъ и взелъ живо участие въ борбитѣ за разрешението му. Въ сѫщото време следѣше съ още по-голѣмъ интересъ и пропагандата за политическата независимость, къмъ която го влѣчеше и негович характеръ. По тайни пѫтища се снабдяваше съ прокламации и вестници, издавани въ Ромъния отъ
27
революционната емиграция. Благодарение на това, той бѣше станалъ главния източникъ на политическитѣ новини и тѣхенъ тълкователь на батачани.
Изобщо, той бѣше най-влиятелното лице между селенитѣ, които въ тая епоха на възвишенъ патриотизъмъ се вълнуваха отъ сѫщитѣ иден и чувства. Ползуваше се съ влияние и въ околнитѣ села.
Поради буйния си характеръ и склонность къмъ революционна борба, той, въпрѣки влиянието си, отбѣгваше всѣки досѣгъ съ турската власть. Отбѣгваше и кметството, макаръ и мнението му да се уважаваше въ общината. Бѣше избранъ отъ кметоветѣ на Пещерска околня за народенъ представитель въ тогавашния Окрѫженъ сѫдъ, но отказа. Въобще той билъ типиченъ батачанинъ — гордъ и противенъ на еветчилъка.
Той бѣше жененъ за дъщерята на богатия Ангелъ Кавлаковъ, човѣкъ съ голѣмо влияние, както между християнитѣ, така и между турцитѣ.
Кавлаковъ бѣше тогава на 70-годишна възрасть, която, естествено, клони къмъ миролюбие. Обаче, въпрѣки това, той не бѣше противъ възстанието. Благодарение на своята житейска опитность, той виждаше сѫщинския характеръ на възстанието. За него подготовката на възстанието, така както я изложи Воловъ, не е нищо друго, освенъ младежко увлѣчение, което ще доведе до катастрофа. Но съ развитието на революционната пропаганда, неговото влияние падаше, а това на зетъ му Горановъ порастна дотамъ, че завлѣче и него въ комитета. При все това неговия умъ бѣше заетъ постоянно съ грижата какъ да спаси селото отъ опасното положение, въ което ще го доведатъ революционеритѣ, безъ, обаче, да предателствува.
Той, а подъ негово влияние и Горьо Кавлаковъ, макаръ и да бѣха членове на комитета, гледаха скептически на дѣлото и не вземаха деятелно участие въ подготовката на възстанието.
Бащата на тримата братя Трендафилови се казваше Трендафилъ Тошевъ Кереловъ. Той е роденъ около 1806 год. Още малъкъ, останалъ сираче безь баща и майка. Ходилъ слуга по турцитѣ. Слугувалъ дванадесеть години въ с. Крушово (Неврокопско) у единъ помакъ, който искалъ да го по-
28
турчи и ожени за дъщеря си. Като спечелилъ нѣкоя пара, той се върналъ въ Батакъ вече момъкъ строенъ и красивъ. Макаръ простъ и беденъ, той стоялъ по-високо отъ всички
Трендафилъ Тошевъ Кереловъ
ергени въ селото и се оженилъ за най-виднага мома отъ богатия родъ Кавлакови — сестра на Ангелъ Кавлаковъ. Скоро Трендафилъ се замогна, отвори ханъ и започна търговия съ кебета, които събираше въ Неврокопско и про-
29
даваше въ Одринъ и Цариградъ. Макаръ и неграмотенъ, той бѣше естествено интелигентенъ. Още младъ, той бѣше избранъ кметъ и е кметувалъ много години.
Стефанъ и Ангелъ Трендафилови
Родиха му сетрима синове: Стефанъ, Ангелъ и Петъръ, които бѣха останали при баща си и следъ като порастнаха и се ожениха.
30
Стефанъ е роденъ около 1836 год. Презъ възстанието бѣше около 40 години. Той въ задругата на баща си се занимаваше съ обработване дървенъ материалъ, съ земледелие, а най-много съ ловъ и орѫжие — бѣше страстенъ ловець и познаваше всички пѫтеки. Тъй като ловджийската му страсть, отъ една страна, предизвикваше ненависть у турцитѣ, отъ друга — го отклоняваше отъ домашната работа, то баща му понѣкога го заплашваше съ изпѫждане отъ кѫщи. На видъ той бѣше високъ, строенъ и красивъ мѫжъ, пъргавъ и неуморимъ. По характеръ той бѣше човѣкъ на реда, съ началнически темпераментъ; смѣлъ, строгъ, както къмъ себе си, така и къмъ другитѣ; бѣше отличенъ стрелецъ и най-опитниятъ човѣкъ въ боравене съ орѫжие.
Ангелъ бѣше нѣколко години по-младъ. Той приличаше на брата си — бѣше буенъ и не отстѫпваше дори предъ турцитѣ. Даже е назначаванъ отъ турскитѣ власти за таксилдаринъ. Обаче нѣмаше военната опитность на брата си. Въ семейната задруга той се занимаваше съ кираджилъкъ и търговия, въобще съ работи, свързани съ конетѣ, къмъ които имаше особена страсть.
Третиятъ братъ Петъръ бѣше по-кротъкъ. Баща му още отъ малъкъ го бѣ предназначилъ за духовно звание и го изпрати въ Рилския монастиръ. Обаче духовното поприще не го привличаше и той напусна монастира; тогава баща му се зае да го приготви за свой замѣстникъ, както въ стопанскитѣ работи, така и въ кметството.
Бащата и тримата синове, както видѣхме, влѣзоха въ състава на комитета. Бащата, вече 70 годишенъ старецъ, не можа да вземе деятелно участие въ приготовлението на възстанието, но съчувствувате на дѣлото, помагаше на синоветѣ си и ги въздържаше отъ увлѣчения. Стефанъ и Ангелъ бѣха най-близкитѣ съветници и помощници на Петъръ Горановъ по всичко, що се отнася до дѣлото.
Съперникъ по интелигентность на Горанова въ Батакъ бѣше Тодоръ попъ Нейчевъ. Роденъ въ 1844 год., той презъ възстанието е билъ въ пълния си разцвѣтъ — 32 годишень. Той е единствеиъ синъ между седемь дъщери. Баща чу — попъ Нейчо Любеновъ — се бѣ погрижиль да даде добро образование на единствения си синъ. Тодоръ се учи въ Батакъ при частенъ учитель три години. После бѣше
31
изпратенъ въ Пещера, кѫдето се учи две години, пакъ при частенъ учитель. Следъ като изчерпи науката въ Пещера, отиде въ Т. Пазарджикъ, кѫдето следва три години, и въ 1864 год. завърши съ успѣхъ тамошното училище. Следващата 1865год. е учитель въ Батакъ. Презъ 1866 год. напусна учителството и се предава на земледѣлие и търговия. Въ свои-
Тодоръ попъ Нейчовъ
тѣ търговски пѫтувания той се сближи съ всички събудени българи и патриоти въ областьта отъ Неврокопъ до Пловдивъ и въ него загорѣ революционния огънь.
Той се отличаваше съ тънки черти на лицето си, съ здраво тѣлосложение и съ буенъ характеръ. Бѣше много якъ, обичаше борбата и бѣше първия борецъ въ селото. Той бѣше много по-младъ отъ П. Горановъ и Ст. Тренда
32
филовъ и затова въ популярностьта между батачани отстѫпваше на първия въ политическо, а на втория въ военно отношение.
Петъръ Банчовъ и Ст. Стойневъ бѣха заможни, интелигентни селени, които се отличаваха съ голѣмъ париотизъмъ.
* * *
Бенковски, както се каза, остана на Тодоровдень въ Радилово. Тамъ той успѣ да образува комитетъ. Първи дадоха клетва Г. Ангелиевъ, Никола Коцевъ и свещ. Георги Димитровъ, а по-сетне дадоха клетва и други.
Сѫщия день, 21-и февруарий, Бенковски изпрати отъ Радилово Г. Ангелиевъ да съобщи въ Пещера да изпратятъ хора, които да го заведатъ въ тоя градъ, и познатия ни батачанинъ Тодоръ Банчовъ хайдутина — въ Брацигово да съобщи на Пѣглешковъ, че Бенковски е на пѫть за тѣхното село.
Въ Пещера отдавна имаше крѫжецъ отъ интелигентни младежи, които се събираха тайно и разискваха върху народнитѣ работи. Тоя крѫжецъ опредѣли трима души да доведатъ апостола. Отъ тѣхъ двама не се явиха, а третиятъ — Ст. Поповъ — отиде въ Радилово, но, като видѣ, че другитѣ двама не дохождатъ, и той се върна. Апостолътъ заглади работата, като каза, че той самъ ще отиде въ Пещера. Въ сѫщото време той писа въ Т. Пазарджикъ, че успѣхътъ на дѣлото е съмнителенъ въ Пещера, и покани да изпратятъ тамъ двама отъ по-виднитѣ свои хора. Отъ Брацигово изпратиха за апостола въ Радилово В. Аврадалиевъ и Ангелъ Церовеца. Заедно съ тѣхъ, апостолъть вечерьта замина за Пещера. Когаго, обаче, на събрания крѫжецъ съобщиха, че Бенковски пристига, всички се пръснаха, Неканениятъ гостенинъ бѣ посрещнатъ отъ Поповъ и Цикаловъ, и спа у последния. Освенъ поменатитѣ двама, при него дойдоха само още трима отъ крѫжеца. Въобще, поради присѫтствието на силенъ цинцарски и турски елементъ, българитѣ се чувствуваха слаби и боязливи. Бенковски вдигна рѫка отъ тоя градецъ. На следния день той замина за Брацигово, като остави грижата за Пещера на Матакиевъ и Рѫжанковъ, които по
33
негова порѫка, бѣха изпратени отъ Т. Пазарджикъ и бѣха останали въ Пещера презъ нощьта. Двамата пазарджичани свикаха събрание отъ по-първитѣ българи и устроиха нѣщо като комитетъ — клетва не положиха, но обещаха да се готвятъ и да разпространяватъ идеята.
Въ Брацигово Бенковски стигна на разсъмване. Свикано бѣше събрание отъ първитѣ граждани, обаче, щомъ апостолътъ откри картитѣ си, нѣкои отъ събранитѣ изчезнаха. Отъ останалитѣ се състави комитетъ. Дадоха клетва: Василь Пѣтлешковъ, Ангелъ Арноудовъ, Никола и Ангелъ Боянови, Дамянъ Дойчевь, Петко Янковъ, Василъ Аврадалията и Димитъръ Зозовъ. По-късно тѣзи, които бѣха напуснали събранието, и много други положиха клетва, и всички граждани се предадоха на трескава революционна дейность, както въ градеца, така и въ околностьта.
На другия день, 23 февруарий, Бенковски отиде въ Перущица. Свикано бѣше събрание въ кѫщата на попъ Петъръ Васчевъ, но кѫщата се оказа тѣсна, та се премѣстиха въ училището. Всички присѫтствуващи възприеха идеята и дадоха клетва. Избра се настоятелство отъ четири лица: П. Боневъ, Спасъ Ганчевъ, Нано X. Талевъ и Д. Малинчовъ. Сѫщия день вечерьта Бенковски замина за Пловдивъ. Апостолитѣ вече не стѫпиха по тѣзи мѣста. По-нататьшната агитация бѣше предоставена на образуванитѣ комитети.
Бѣлово е било посетено още отъ Левски. Комитетътъ билъ основанъ отъ тримата братя Петкови, родомъ отъ Бѣлово и търговци въ Т. Пазарджикъ. Бѣловчани пъкъ посѣха революционното семе въ Сестримо и Момино.
За Разлогъ, който така сѫщо влизаше въ Баташкия районъ, сведенията сѫ съвсемъ оскѫдни. Членътъ отъ Т. Пазарджикския комитетъ Отонъ Ивановъ въ запискитѣ си бележи, че въ Радилово Тодоръ Хайдутинътъ, който ужъ билъ разложанинъ, обещалъ на Бенковски да организира Разлогъ. Тодоръ Хайдутинътъ, както знаемъ, не е разложанинъ, а батачанинъ. Той не е ходилъ въ Разлогъ. Въ Разлогь бѣ изпратенъ отъ името на Т. Пазарджикския комитетъ пазарджичанина Кузманъ Шарлаганджията. Къмъ края на мартъ Кузманъ обиколи разложкитѣ села: Якоруда, Бѣлица, Долна и Горна Драглища, Баня, Банско, Мехомия, Нидо-
34
брацко и Годлево. На 28-и мартъ, Връбница, тои отъ село Драглища дойде въ с. Баня, свика събрание отъ по-първитѣ селени и имъ даде да прочетатъ едно писмо отъ Т.-Пазарджикския комитетъ. Съдържанието на писмото, доколкото си спомня попъ Иванъ Асянчинъ, който бѣше въ числото на събранитѣ, е било приблизително следното: „Т. Пазарджикскиятъ комитетъ, подь председателството на Бенковски, поздравява българския народъ съ възстание противъ турското влвдичество и го поканва да бѫде готовъ на 1 -и май [1]”.
Събранитѣ, които отдавна се готвѣха, както навсѣкѫде, запитаха дали ще може навсѣкѫде съгласно да се възстане, а Кузманъ отговори: „Вие само се гответе, та на 1-и май, като чуете край селото ви да засвири бурия, въ сѫщия часъ да възстанете и да нападнете най-напредъ кафенетата и пр.”.
Сѫщото трѣбва да се е повторило и въ другитѣ села, които посетилъ Шарлаганджията. Клетва, както изглежда, не е имало, нито е имало повече каквото и да било сношение между Разлогъ и другитѣ възстанически центрове.
Освенъ въ тѣзи мѣста, пазарджичани образуваха комитетъ по дѣсния брѣгь на р. Марица въ Баташкия районъ, въ Али-Кочово. Особена енергия въ агитацията прояви Брациговскиять комитетъ. Членоветѣ на тоя комитетъ резпредѣлиха помежду си околнитѣ села и основахо комитети въ селата: Жребичко, Козарско, Бѣга, Кричимъ, Чанакчиево и Ясѫ Кория. Така агитацията се ширѣше въ IV революционенъ окрѫгъ и проникваше все по-дълбоко въ масата, докато обхвана цѣлия народъ и стана обща тайна.
Успоредно съ агитацията навсѣкѫде вървѣше подготовката на възстанието. Тая подготовка, споредъ наставлението, дадено отъ апостолитѣ, състоеше въ следното: на всѣки новопосветенъ въ дѣлото преди всичко се даваха наставления, по възможность, да си набави следнитѣ необходими принадлежности:
Пушка и пищовъ или револверъ;
1. Свещ. Ив. п. Асянчинъ — „Приносъ за изучване Разлога”, стр. 45.
35
Сабля, кама или ножъ;
Фишеци (патрони): за пушката — 300, за пищовитѣ — 150;
50 драма сухъ барутъ за подпалване;
Паласка за фишецитѣ;
50 драма мехлемъ за рани;
Тифтикъ отъ ленено платно;
Зелена къна за спираие на кръвьта при нараняване;
2 оки сухари;
Матерка за вода;
2 чифта царвули;
2 чифта навуща;
Котки за царвулитѣ;
2 чифта ризи и гащи;
Ямурлукъ или мушама;
Възстаническа унифома;
Калпакъ съ левъ;
50—100 драма восъкъ за утоляване глада.
Разбира се, че не всѣки възстаникъ, било по липса на срѣдства, било по нѣмане откѫде, бѣше въ състояние да си набави всиччитѣ принадлежности, та мѣстниятъ комитетъ се задължаваше да събере срѣдства отъ имотнитѣ и да набави орѫжие на беднитѣ. Всеки мѣстенъ комитетъ трѣбваша да организира възстаницитѣ в десетици, стотици, а тамъ, дето имаше повече отъ 1000 души, и въ хилядници. Най-после, всѣки комитетъ трѣбваше да събере и представи точнн статистически сведения за числото на жителитѣ въ градоветѣ и селата, за числото на способнитѣ да си служатъ съ орѫжие, за количеството и вида на орѫжието и мунициитѣ, съ които разполатъ, и количеството на добитъкъ и хранитѣ, които се намиратъ. Разбира се, че, за да се приготвятъ всички тия работи при голѣмата бдителность на турската полиция и при подозрителностьта на цѣлото турско население, се е изисквало голѣмъ трудъ и голѣмо напрежение. И, наистина, презъ онази чудно хубава пролѣть населението като че ли се преобрази. Всички зарѣзаха своята работа и бързаха да си набавятъ всичко необходимо за борбата, която се очакваше съ голѣмо нетърпение. Ангелъ Горановъ, който е преживѣлъ тия моменти на възвишено въодушевение, ни е оставилъ една вѣрна картина на онова, което е ставало то-
36
гава въ Батакъ.
Тайната, запечатана съ клетва въ Горановия домъ — пише той — малко по-малко стана достояние на всички. Селото се обърна на воененъ лагеръ. Воловетѣ и конетѣ се пустнаха на паша; оралата оставиха непокѫтнати; многочисленитѣ чаркове запрѣха, и пелката (брадватопоръ) се остави на почивка. Всѣки бързаше да се приготви по войнишки. Едни отиваха изъ помашкитѣ села да си купятъ пушки и пищови, срещу които нѣкои даваха крави или единственитѣ си волове, трети носѣха въ кузнитѣ (ковачницитѣ на Петъръ Ковача и на циганитѣ сърпове, коси, тесли, ножици и други стоманени инструменти да имъ изковатъ сабли, подобни на турскитѣ ятагани или калъчи, или пъкъ да имъ изковатъ маждраци (копия) и арбии. Сбороветѣ се пренесоха около кузнитѣ, и кръчмитѣ, а най-много — около тюфекчийницата (орѫжейницата) на Георги Цуровъ или пъкъ вънъ отъ селото, кѫдето се опитваха и доставенитѣ орѫжия. Женитѣ така сѫщо бѣха увлѣчени въ работа; тѣ бързаха да приготвятъ пексиметъ (сухаръ), долни дрехи, торби и пр., разнищваха вехти долни дрехи за тефтикъ (марля), а нѣкои фабрикуваха мехлемъ за рани. Накратко казано, всички мѫже и жени бѣха обвзети отъ такова едикодушие и ентусиазъмъ за работа, че дори не бихме могли да вѣрваме, ако онова, което стана по-късно, не го потвърдява напълно. Кѫщата на най-имотния и най-интелигентния човѣкъ въ селото П. Горановъ, както и кѫщитѣ на други видни селени, заприличаха на арсенали. Горановъ купи каменни брусове, отъ които бѣха изработени калъпи за куршуми. Достави и олово. Часть отъ него раздаде на селенитѣ, а отъ останалото десетина момци постоянно лѣеха куршуми, правѣха фишеци и ги намазваха съ мась. Тѣзи муниции съставяха общия запасъ, към употрѣбението на които щѣше да се пристѫпи следъ изразходването на тристата патрони, които всѣки би трѣбвало да си приготви. Освенъ това, още презъ мартъ се получи разпореждане отъ Бенковски да се събератъ пари за доставка на орѫжие отъ странство. Паритѣ се събраха и занесоха въ Панагюрище отъ Петъръ Трендафиловъ. Съ така събранитѣ пари Панагюрскиятъ централенъ комитетъ се опита да достави пушки отъ Влашко, но не можа. Започна да доставя отъ Цариградъ, но въ това време възстанието избухна, та само часть отъ тия пушки пристигнаха; отъ тѣхъ, обаче, нито една не достигна до Батакъ.
37
Споредъ статисгическитѣ сведения, които Батакъ представи на събранието въ Оборище, къмъ това време — десетина дни преди възстанието — Батакъ разполагаше съ 500 пушки чакмаклийки, 20 шишинета, 8 ловджийски чифтета, 380 пищови и 6 револвера съ 30,000 фишека. Освенъ това, имаше 150 ятагани, сабли и копия (маждраци). Числото на способнитѣ за орѫжие се пресмѣташе около 2000 души. До самото възстание бѣхе набавени още пушки, та числото имъ, споредъ нѣкои, достигна до 800; така че едва половината отъ батачани биха могли да се въорѫжатъ. Още по-зле стоеше въорѫжението въ качествено отношение. Отъ дълго време преди това турската войска бѣше въорѫжена съ отзадпълнеща се пушка съ металически патронн, наречена капаклийка. Въ това време вече войската се превъорѫжаваше съ най-усъвършенствуваната тогава пушка мартина (Хенри Мартини). Бѣше запретено употрѣбението на тия пушки отъ частни лица, та доставката имъ по контрабанденъ начинъ бѣше извънредно трудна, почти невъзможна. Батачани, както и по-голѣмата часть отъ другитѣ възстаници, бѣха принудени да се въорѫжаватъ съ пушки, които се пълнѣха откъмъ устието и биеха на близки разстояния. Като извадимъ револверитѣ и нѣкои отъ чифтетата, всички останали пушки бѣха такива. И числото на така лошитѣ пушки не бѣше достатъчно да въорѫжи нито половината отъ батачани. Въорѫжението, следователно, бѣше слабо по количесгво и съвсемъ долно по качество, но като се взематъ предвидъ условията, при които е доставяно то, т. е. необходимостьта да се купува тайно отъ неприятеля, както орѫжието, така и барутътъ и кѫсото време, не можемъ да не се очудваме на голѣмия успѣхъ на батачани.
Батачани се погрижиха и за артилерия. Идеята за дървени топове стигна и въ Батакъ. Ангелъ Пейчиновъ приготви два черешови топа. Десетина дни преди възстанието, възползуваха се отъ отсѫтствието на турцитѣ въ селото, изкараха единия топъ на Кънева борика и стреляха къмъ Св. Георги. Топътъ цъвна, та другиятъ бѣше стегнатъ съ желѣзни обръчи, взети отъ чарковетѣ. На Батакъ принадлежи появяване идеята за изливане на метелически топове въ България, идея, която, за съжаление, още не е осѫществена.
38
Георги Цуровъ се зае да излѣе единъ топъ отъ пиринчъ, обаче, поради преждевременното избухване на възстанието, топътъ не бѣше свършенъ и не влѣзе въ работа.
Както казахме, съ проникване тайната батачани зарѣзаха всѣка друга работа и се отдадоха духомъ и тѣломъ на приготовленията за възстанието. Селенитѣ забравиха всичко друго, дори не вземаха въ смѣтка военнитѣ сили на Турция, нито опасностьта отъ фанатицитѣ помаци и турци, които отвсѣкѫде държеха селото въ положение на обсада. Едно отдаване на сѫдбата, едно безгрижие, бѣше обвзело батачани. Приготовленията ставаха като за свадба, като за парадъ, на който съ нѣколко залпа ще възкръсне Българското царство. Самоизмамата, че Турция се е разкапала, и безъ друго ще загине, бѣше заслѣпила всички. Всѣки дирѣше и намираше признаци за това. Самата ранна и буйна пролѣть показваше, като че ли настѫпва друго време, начало на нова епоха. Намѣриха се стари предричания, предсказания на неизвестни мѫдреци, на пророци. Младежи се ровѣхв въ Апокалипсиса и уподобяха Турция на звѣра съ седемтѣ глави, които означавали седемтѣ племена, населяващи империята, и които ще се освободятъ съ неговата смърть. Други намѣриха въ вѣчния календаръ предсказание за смъртьта на единъ царь, който непрѣменно трѣбваше да бѫде султанътъ. Носѣше се мълва — ужъ нѣкой фанатикъ ходжа намѣрилъ въ ислямскитѣ свещени книги писано, че дошло времето, въ което пейгамберъ Мохамедъ ще накаже правовѣрнитѣ, като позволи на гяуритѣ да ги разорятъ и пропѫдятъ съ голѣми бедствия и лишения въ Мека и Медина, и оттамъ, следъ като се покаятъ и спечелятъ пакъ любовьта и покровителството му, ще се повърнатъ отново и ще царуватъ вѣчно надъ християнитѣ. Всички тия предсказания се предаваха въ форми и съ добавки, направени споредъ желанията и фантазията на онѣзи, които ги разнасятъ. Но отъ всичко най-силно впечатление направи, както и по другитѣ мѣста, случайното съвпадение на цифрата 1876 съ числената стойность на буквитѣ, споредъ славянското изчисление на фразата „Турция ке падне”. Въ това съвпадение на годината на възстанието съ израза за падането на Турция се съглеждаше пророческо предсказание.
39
— Господьова работа! И по книгитѣ го има писано, казваха селенитѣ.
Само нѣкои закоравѣли въ робството старци, свидетели на безуспѣшнитѣ опити на гърцитѣ, казваха:
— Гледайте само да не стане селото ни като Касандра.
— А какво е станало въ Касандра?
— Клане, клане на всичко живо, мѫжко и женско — отговаряха старцитѣ.
— Клане, клане ще стане, но само на турцитѣ, — възразяваха самоувѣрено гласове отъ тълпата [1].
При това настроение и безгрижие, батачани, покрай приготовленията, се предадоха на веселие, каквото никога по-рано не е било. Та и самитѣ приготовления бѣха тържество. Батачани предвкусваха отъ бѫдещия свободенъ животъ и това ги омайваше. Колкото деньтъ на възстаниото наближаваше и успѣхътъ на приготовленията растѣше, толкова веселието ставаше по-голѣмо. Най-после по Великденкитѣ праздници то замина всѣка граница. Сѣкашъ провидението бѣше искало да ги възнагради, задето нѣма да ги празнуватъ втори пѫть. „Въ селото не остана нито едно прасе, макаръ, че въ всѣке кѫща се хранѣха най-малко по три-четири. Съ червени яйца се христосваха съ познати и непознати, което други години не е ставало. Кѫщнитѣ врати бѣха отворени за всѣкиго, и всѣки бързаше да изрежда всички и съ всѣкиго да сподѣли новитѣ чувства за Светото Възкресение и ония на възкръсналитѣ инстинкти отъ робскитѣ пелени”. [2]
Въ дома на Горанова четѣха съ голѣмо въодушевение приветствената статия за Великия празникъ въ в. „Вѣкъ”. Изразитѣ: „Христосъ съ проливане кръвьта си изкупи нашитѣ грѣхове; съ проливане кръвьта е възтържествувала правдата, съ кръвьта се е освѣтила озаряващата свѣтлина на човѣчеството, съ кръвьта е блѣсналъ истинния разумъ
1. Бойчо — „Възстанието и клането въ Батакъ”, стр. 25.
2. Бойчо — „Възстанието и клането въ Батакъ”, стр. 25.
40
предъ слѣпотата и предразсѫдацитѣ...”. Така наелектризираха слушателитѣ — пише единъ отъ тѣхъ, младиятъ Ангелъ Горановъ, че току-речи несъзнателно повтаряха думитѣ: „Кръвь, кръвь, само на кръвьта се дължи всичко”. Това придаде още по-голѣмъ потикъ на веселието. Тъй като селото е много дълго, хора се устройваха на нѣколко мѣста. Тая година, обаче, батачани бѣха едно тѣло и една душа и никакво пространство не можеше да ги раздѣли. Безъ нѣкой да го устрои, стана едно общо хоро на Беглишкитѣ хармани надъ селото. Заловиха се на хорото и старци, които отъ години не бѣха играли, заловиха се и хора, които жалѣха скоро починали близки роднини — обичай за пръвъ пѫть нарушенъ. Около 1500—2000 души въ нѣколко крѫга подскачаха надъ веселитѣ провиквания на стройнитѣ и напети младежи. Едно скрито чувство се таеше въ сърдцата на всички, едно общо настроение се изразяваше въ радость и веселие. Всѣки бързаше да задоволи душата и тѣлото си, защото наближаваше неизвестностьта, която се очакваше съ голѣмо нетърпение. Хорото се кършеше по широката поляна на различни страни. Веселитѣ провиквания се придружвваха съ пищовни гърмежи отъ играещитѣ. Бѣлобради старци и сгърчени баби наредъ съ младитѣ, изморявахо непослушнитѣ си крака за последенъ пѫть, а предъ хороводеца, въ присѫтствието на заптиитѣ, се мѣркаше чалмата на единъ турчинъ дошелъ отъ близкото село да събира великденски яйца. Въ такова настроение прекараха батачани до самото възстание.
Трѣбва до забележимъ, обаче, че първенцитѣ, на които масата бѣше така безгранично преданна, не гледаха така слѣпешката на дѣлото. Тѣхъ ги вълнуваха два въпроса. Първиятъ бѣше за храната. Главниятъ поминъкъ на батачани бѣше гората. Земледѣлието не имъ достовяше нито половината отъ онова, което имъ е необходимо за годината. Голѣмия недостатъкъ отъ жито тѣ си набавяха отъ Т. Пазарджикъ. По-голѣмата часть отъ земледѣлската година бѣше минала. Баташкитѣ храни бѣха изядени. Селенитѣ се прехранваха съ постоянни доставки, следователно, при едно възстание селото щѣше да се отзове безъ храна и само за това трѣбваше бързо да капитулира. Наистина въ селото имашо складъ за храни, събрани отъ прекупвача на десе-
41
тъка. Въ него имаше около 7—800 кила жито, но то бѣше недостатъчно. Поведе се агитация заможнитѣ селяни да накупять, колкото се може повече храни, но въ това отношение почти нищо не се направи, не отъ нежелание, а по неопитность: не се съзнаваше колко е важенъ въпросътъ. Твърде малко заможни селени набавиха храни; между тѣхъ само Петъръ Горановъ, който, между другото казано, бѣше и най-богатиятъ, купи по-голѣмо количество олово за куршуми, соль, оризъ и около 500 кило жито и пр. за общъ запасъ и раздаде пари на беднитѣ да си доставятъ храни.
Другиятъ въпросъ, който смущаваше баташкитѣ първенци, бѣше организацията на възстанието. Апостолътъ Воловъ искаше отъ батачани слѣпа вѣра въ рѫководителитѣ на възстанието, обаче въ тѣхъ основателно остана едно съмнение въ това дали е организирано едно общо възстание, дали то е добре организирано и дали ще има помощь отвънъ, базъ която баташкитѣ първенци, особено Петъръ Горановъ, не вѣрваха да има успѣхъ. Обаче апостолътъ въ това отношение, подъ предлогъ да се запази планътъ на възстанието въ тайна, остана непристѫпенъ.
Такова бѣше положението въ Батакъ, когото подиръ Великденъ се получи окрѫжно писмо отъ Панагюрския комитетъ да се изпратятъ по единъ или двама представители отъ всѣки комитетъ, които на 10-и априлъ да бѫдатъ въ Панагюрище. Отъ Батакъ изпратиха съ редовно пълномощно най-будния и най-предания на дѣлото Петъръ Горановъ — душата на комитета.