III. Възстанието въ Батакъ.
3. Отбраната на Батакъ.
И така, цѣлиятъ български народъ отъ Северна България, Тракия и Македония, като изключимъ слабия опитъ въ Търновско, остави самъ на себе си възстаналия Четвърти революционенъ окрѫгъ, а цѣлиятъ Четвърти революцоненъ окрѫгъ, като изключимъ опита на брациговци, изостави Батакъ самъ всрѣдъ едно свирепо, диво, фанатично, бедно и алчно мохамеданско население, което при това действуваше
91
като законенъ защитникъ на властьта, която го организираше, и на религията, която го фанатизираше.
Както навсѣкѫде по възстаналитѣ мѣста, така и въ Батакъ въ критическия моментъ, когато се натрупаха около селото хиляднитѣ тълпи отъ башибозукъ, батачани разбраха истинския смисълъ на възстанието. Разбраха, че проповѣдитѣ за гнилостьта на Турция, за помощь отвънь, за една славна борба, отъ която ще се роди бленуваната свобода, сѫ били само примвмка, а сѫщностьта на възстанието е да се раздразни тиранина, за да прояви своя фанатизъмъ, своята свирепость и неумение да управлява. Изоставени, батачани се досѣтиха, че тѣ вкупомъ, съ жени и деца, сѫ принесени жертва на свободата, на която ще се радватъ други. Това положение деморализира батачани, но чудното е, че орѫжието все пакъ не падна отъ рѫцетѣ имъ.
Винимъ турцитѣ, задето изклали Батакъ, нека обвинимъ по-напредъ себе си, че ние, другитѣ българи, подведохме батачани и ги оставихме сами жертва на турцитѣ, и нека читательтъ не забравя това когато чете онова, което следва. Въ Батакъ нѣма предатели, които за лична облага или отъ умраза лъмъ личнитѣ си врагове да услужватъ на турската власть. Има две партни, които се стремятъ по два противоположни пѫтя да изведатъ Батакъ отъ едно безизходно положение. По едно нещастно стечение на обстоятелствата никоя отъ партиитѣ не можа да се наложи на другата. Революционната партия следъ изоставянето на Батакъ изгуби довѣрието на батачани, а миролюбивата не искаше да стане турско орѫдие. Отъ тая немощь на дветѣ партии произлѣзе катастрофата на Батакъ.
Привечерь на 29-и априлъ стражата на Биглата срѣщу Семеръ Аланъ забеляза въ Ташъ боазъ да настѫпватъ по пѫтя откъмъ Доспатъ голѣмо множество башибозуци.
Още въ началото на възстанието Т. Пазарджикъ бѣше подхвърленъ на най-голѣма опастность. Войска, която да се бори съ възстаницитѣ нѣмаше. Турското население трѣбваше да се брани само. По лѣвия брѣгъ на Марица турското
92
население бѣше твърде слабо, за да може да противостои на компактната българска маса въ Срѣдногорието; обаче Родопитѣ съ своето многочислено мохамеданско население — турци и българи-помаци, всички хора на орѫжието и опитни въ военното дѣло, можаха съ успѣхъ да замѣстятъ войската. Къмъ тоя изобилень източникъ се обърнаха турцитѣ. Най-напредъ подхвърленитѣ на най-голѣма опастность пазарджишки бейове писаха на барутинския къръ аса Ахмедъ Ага и на други влиятелни лица да събератъ колкото се може повече башибозукъ и да се притекатъ на помощь. Следъ това властьта се залови да въорѫжава и организира населението. А въ сѫщото време имами и ходжи тръгнаха по Родопитѣ да пропо-
Пѫтя Ташъ боазъ — Батакъ при Беглика
вѣдвать грабежъ и клане на гяуритѣ, които бѣха вирнали глави. Опитни въ военното дѣло, турцитѣ търпеливо понасяха обидитѣ на възстаницитѣ и дори убийствата, докато се организиратъ. Наистина, тѣ и тукъ се показаха мудни, както въ всичко, но непредприемчивостьта на възстаницитѣ имъ даде време. По свидетелството на Ангелъ Горановъ, баташкитѣ стражи често съглеждали турци да каратъ натоварени коне, вѣроятно съ орѫжие и муниции, обаче нищо сериозно не се предприе противъ тѣхъ. Най-после, пълчищата башибозуци отъ двата склона на Родопитѣ дори до Одринъ се
93
организираха и настѫпиха. И тѣзи пълчища, предназначени да спасяватъ. Т. Пазарджикъ и Пловдивъ и да усмирятъ Срѣдна Гора, се стовариха върху Перущица, Брацигово и Батакъ.
Забелязаното множество башибозуци въ Ташъ боазъ се състоеше отъ всичкото мѫжко население, способно да носи орѫжие, на селата Касъкъ, Непли, Доспатъ, Барутино, Аланджиево и Жижево; имаше и други по-малки групи и отъ много други села. Водѣше ги самъ барутинлията Ахмедъ ага — човѣкъ жестокъ и вѣроломенъ.
Изгледъ на възстановения Батакъ. — Въ дъното, въ дѣсно е Петрово бърдо
Баташката стража отъ Биглата извести въ Батакъ за настѫпващия противникъ и остана загнѣздена въ своитѣ окопи. Войводата още презъ нощьта изпрати 30 души да подкрепи стражата и заповѣда да задържатъ прохода, докато на другия день имъ изпратятъ нови подкрепления. И тукъ, както и навсѣкѫде другаде, възстаническата неопитность се прояви въ онова вкоренено убеждение, че като се заловятъ пѫтищата, настѫплението на противника е спрѣно. Между това, турцитѣ, нито се спрѣха предъ стражата, нито отложиха настѫплението си за другъ день. Възползувани отъ нощьта, тѣ заобиколиха стражата презъ гората и заеха Петрово
94
бърдо на единъ клм. надъ самия Батакъ, дето, като първа жертва, съсѣкоха едно 15 годишно батачанче воловарче.
Сутриньта на 30-и априлъ батачани забелязаха съ ужась, че на Петрово бърдо се развява червенъ байракъ съ полумесецъ, и че около него сѫ насядали и башибозуци, бѣлитѣ чалии на които ги правѣха да изглеждатъ на току-що поникнали утринни гѫби. Докато още батачани не бѣха се съвзели отъ изненадата и първенцитѣ се чудѣха какво да предприематъ, ето че пристигна единъ батачанинъ, уловенъ отъ башибозука и изпратенъ отъ неговия началникъ Ахмедъ ага съ предпожение да му се представятъ незабавно баташкитѣ първенци, въ разстояние на 2 часа батачани да му предадатъ орѫжието си и да му доведатъ заптиитѣ Караджа Асанъ и Помакъ Мустафа.
Явно е, че Ахмедъ ага, чувствувайки своята сила, поставяше условия неизпълними, защото двамата заптии бѣха убити и батачани не можеха да ги възкресятъ. Въ отхвърлянето на тия предложения батачани бѣха единодушни. Предстоеше да се даде единъ достоенъ отговоръ. Войводата събра веднага съвета, който разгледа предложението. Съветътъ изпрати при Ахмедъ ага Вранко Дим. Пауновъ, Водьо Божковъ и одринчанина Саидъ ефенди, който дотогава се държеше подъ стража, съ отговоръ, че батачани по никой начинъ не приематъ да си предадатъ орѫжието, съ което сѫ. прогласили свободата и независимостьта си, и че ако Ахмедъ ага иска да го вземе съ сила, тѣ сѫ готови да се биятъ. Въ отговора липсва оная гордостъ, да не кажемъ надменность, съ която батачани се отличаваха дотогава; той даже дава пѫть за по-нататъшнитѣ преговори, но той е достоенъ. Обаче и той не отговаряше на истинското положение. Батачани не бѣха готови да се биятъ. При вида на многочисления противникъ и отсѫтствието на помощьта, очаквана отвънъ, тѣ се бѣха деморализирали. Ангелъ Горановъ е описалъ твърде сполучливо тоя критиченъ моментъ, преживѣнъ отъ възстаницитѣ, между които е билъ и самъ той.
„Както появяването на неприятеля, така и заплашителнитѣ му искания, се разпръснаха като мълния по селото, по
95
позициитѣ, по стари и млади — разказва той. — На позициитѣ и на по-високитѣ мѣста излѣзоха много хоро и съ нѣкакво замръзнало любопитство гледаха къмъ Петрово бърдо, по ръбоветѣ на което бѣха насядали башибозуцитѣ. Нѣкакви страховити предчувствия обхванаха сърдцата на всички.
— Това не прилича на чепинското побратимство; вижъ насѣдали сѫ, като че чакатъ смъртьта на селото, говорѣха едни шепнишкомъ.
— Кръвнина, кръвнина ще падне, казваха уплашено други.
— Не току така чернитѣ гарвани отъ три дни насамъ непрекѫснато грачатъ надъ селото; мърша, човѣшка мърша чакатъ, прибавяха суевѣрнитѣ.
И тия пророкувания се разнесоха така сѫщо съ бързината на мълния.
Разлагащата агитация — продължава Ангелъ Горановъ своя печаленъ разказъ — срещу която по напредъ се вземаха такива радикални мѣрки, сега ненадейно избликна съ силата на страшния фактъ, който като гръмоносенъ облакъ стоеше предъ очитѣ на всѣкиго. Женитѣ, старцитѣ и бабитѣ се явиха непреодолими спомагатели на тая агитация. Още не бѣше пукнала пушка и селскитѣ пратеници не бѣха се върнали отъ неприятелския станъ, а тѣ се разприпкаха по селото да разпитватъ въ кои позици се намиратъ тѣхнитѣ мѫже, братя, синове или близки роднини и дали не сѫ къмъ страната, отъ която се е появилъ противникътъ. Тѣ сами разсѫждаваха, създаваха и увеличаваха тревогата и страха. Тѣ, сѫщитѣ, които преди нѣколко дни като лъвици маршируваха по околнитѣ бърда, облѣчени въ мѫжки дрехи и въорѫжени съ саръци и маждраци, предъ очитѣ на чепинскитѣ помаци, сега тичаха по улицитѣ на селото като мокри кокошки, носейки на гърба си било дрехи, било скѫпоценни вещи, пари, било житни запаси и необходимости за черни случайности...
Батачани, които не знаеха предѣлъ въ увлѣчаниато си, които въ гордитѣ пориви са считаха непобедими и чакаха съ нетърпение активната борба, сега стоеха като замръзнали,
96
горещата имъ кръвь застина само при вида на червения байракъ на Петрово бърдо; въ чувствата и въ силитѣ имъ стана преломъ, и съ наведени глави, съ посърнали лица завеждаха разговоръ не за предстоящата борба, а разговоръ тѫженъ и печаленъ за децата, за женитѣ, за кѫщитѣ и покѫщнината, зл всичко мило и драго на земята. Картинитѣ за въображаеми победи се замѣстиха съ картинитѣ за бедствията, за ужаситѣ, на които ще бѫдатъ подхвърлени тѣхнитѣ близки, тѣхнитѣ въ нищо невинни дечица. Тия нови грижи, нови страхове обвзеха всички. Четницитѣ, подбуждани отъ страховити предчувствия, бѣха обвзети отъ непреодолими желания да отидатъ въ селото и да видятъ свотѣ домашни и поне за последенъ пѫть, да пригърнатъ, и ако могатъ, да утешатъ милитѣ си. Отъ друга страна, и женитѣ изпращаха децата си по позициитѣ, които съ сълзи на очи се осведомяваха за здравето на бащитѣ си и ги викаха да дойдатъ у дома си, да помогавтъ въ скриването или заравянето на по-ценнитѣ вещи, защото всички предвиждаха скорошенъ пожаръ на селото. Огънь, пожаръ и кръвнина ще падне, бѣха думитѣ, които се шепнѣха на позициитѣ. Мнозина избѣгаха скрито и произведоха още по-голѣма уплаха въ редоветѣ. При все това позициитѣ все още се пазеха споредъ предишната наредба.”
Ето тази е картината, която ни рисува Ангалъ Горановъ въ тоя критически моментъ.
Но въ какво се състоеше агитацията, която парализираше всѣко действие?
И въ Батакъ, както на всѣкѫде, имаше партия на миролюбието или, както обикновено я наричатъ, партия на благоразумнитѣ, които не вѣрваха въ успѣха на възстанието и очакваха катастрофа. Тая партия, благодарение на общото увлѣчение подиръ революционеритѣ и на строгитѣ мѣрки взети отъ тѣхъ, бѣше принудена само да ръмжи глухо, безъ да поведе решителна борба. Та и тя състоеше, изобщо, отъ хора, които се отвращаваха отъ въорѫжената борба. Но когато грандиознитѣ планове на възстанието се сведоха до отбраната на селото, лишено отъ всѣка външна подкрепа, обаянието на революционнитѣ водители
97
падна. При това до нападателни действия, било на възстаницитѣ противъ властьта, било на властьта противъ възстаницитѣ, не бѣше пристѫпено. Сега, когато предстоеше да се почнатъ тия действия, благоразумнитѣ намираха, че все още е възможно да се даде на движението характеръ не на възстание противъ властьта, но на отбрана противъ башибозуцитѣ. Наистина, възстаницитѣ бѣха посегнали на живота на нѣкои отдѣлни личности и даже полицейски органи, но това бѣ извършено по частенъ починъ и отговорностьта можеха да понесатъ ония, които го бѣха извършили. Водейки се отъ тая мисъль, Ангелъ Кавлаковъ и неговитѣ съмишленици поведоха агитация възстаницитѣ да напуснатъ позициитѣ, да се оттеглятъ въ селото и тамъ да се бранятъ, та да може после да се каже, че селото не е възстанало, но селянитѣ били принудени да бранятъ огнищата си отъ башибозуцитѣ, които нападали.
Докато тая агитация проникваше между редницитѣ, началницитѣ имъ се мѫчеха да ги въодушевятъ, но тѣхното внимание бѣше съсрѣдоточено главно върху противника. Интересуваше ги въпросътъ много ли сѫ башибозуцитѣ. Около червения байрякъ се виждаха около 400 души, но освенъ тѣхъ дали има и други задъ гребена на Петрово бърдо? Изпратениятъ отъ Ахмедъ ага селянинъ не можа да каже нишо, защого го бѣха държали съ вързани очи. Георги Цуровъ гледа съ далекогледъ или телескопъ, както го наричаха батачани, но видѣ само онова, което се виждаше съ просто око. При това и времето сутриньта бѣ ясно, и блѣсъкътъ на орѫжието на скрититѣ изъ храститѣ турци издаваше присѫтствието имъ, но скоро то се заоблачи, потъмнѣ, пречеше на наблюдението и внесе мракъ въ сърдцата на смутенитѣ и безъ това батачани.
Съ изпращането отговора на Ахмедъ ага Баташкиятъ съветъ взе бързи решения и пристѫпи къмъ действие. Петьрь Горановъ взе отъ позицията Царевъ куминъ и Св. Георги стотина души, подъ началството на петдесетннцитѣ Серафимъ Милевъ Лулуговъ и Ивань Божинъ и по билото настѫпи да заеме Кънева борика — височина, която лежи срещу лѣвия турски флонгъ, между позицитѣ Беглишки хармани и Царевъ
98
куминъ и не бѣше заета. Въ сѫщо време Стефанъ Трендафиловъ съ брата си Ангелъ Трендафиловъ и Тодоръ попъ Нейчовъ настѫпиха възъ течението на рѣката, за да ударятъ турцитѣ въ тилъ.
Горановъ зае Кънева борика и оттамъ забеляза въ долината задъ Петрово бърдо множество башибозуци и натоварени коне, между които и товари съ сандъци газь за подпалване селото.
Между това, възползувани отъ отсѫтствието на висшитѣ началници, които бѣха заети съ неприятеля, Ангелъ и Вълю Кавлакови и Георги Серафимовъ отидоха на позицията Св. Георги и убедиха оставената чета да напусне позицията и да слѣзе въ селото, отдето по-лесно ще могатъ да се бранятъ. И четата напусна позицията. Изглежда, че подобна агитация е упражнена и въ отряда на Ст. Трендафиловъ на минаване презъ селото, защото когато стигна Стойчевия чаркъ надъ селото, при него бѣха останали само 15 възстаници и той се принуди да се върне на позицията Беглишкитѣ хармани. Но и тамъ завари само около 70 души.
Когьто Петъръ Горановъ стигна Кънева борнка, отъ башибозука на Петрово бърдо се отдѣлиха 200—300 души съ червенъ байрякъ и съ диви викове се спуснаха къмъ възстаницитѣ. По заповѣдь на Горанова възстаницитѣ, водени отъ него, така сѫщо тръгнаха съ викове срѣщу нападателитѣ. Неприятельтъ, следъ като премина превала и наближи на 200—300 крачки до батачани, видѣ, че маневърътъ не постигна цельта си, отклони се на западъ и бѣжишкомъ пое по височината Св. Троица, дето забучи байряка, зае позиция, започна да трупа камъни и да сѣче борики, за да си направи гърдобрани. Горановъ поведе четата си до Ракитовския пѫть и зае позиция въ единъ изкопанъ отъ водата ровъ срещу върха Со. Троица. Всичко това стана безъ да гръмне пушка. Може би и дветѣ страни чакаха резултата отъ преговоритѣ, защото пратеницитѣ съ отговора до Ахмедъ ага не бѣха се върнали още.
Въпрѣки тоя мораленъ успѣхъ и макаръ че не бѣ пукнала пушка още, и въ четата, водана отъ Горанова, се появи
99
признакъ на малодушие и разстройство. Когато заемаше позиция при Ракитовския пѫть, при вида на множеството башибозуци, които покриваха цѣлия друмъ отъ Петрово бърдо до Семеръ Аланъ, дввма отъ по-личнитѣ възстаници — Георги Божинъ и Никола Ванчовъ — се отдѣлиха отъ четата и забѣгнаха къмъ мѣстностьта Мефтера. И други се опитаха да последватъ примѣра имъ, но Горановъ вдигна чифтето срѣщу първитѣ и съ думитѣ: „върнете се или ще бѫдете убити” ги накара да останатъ на мѣстата си.
Току-що бѣ възстановенъ редътъ при Ракитовския пѫть, пристигна момъкъ отъ Св. Георги и съобщи на Горанова, че на позицията дошли Ангелъ и Вълю Кавлакови и Георги Серафимовъ и убедили четата да остави окопа и да влѣзе въ селото, откѫдето по-добре ще могатъ да се бранятъ; четата ти послушала и тръгнала къкъ селото. Горановъ кипна отъ гнѣвъ; за него преди всичко бѣ ясно, че тая постѫпка ще даде лошъ примѣръ и на другитѣ и ще послужи като начало на разстройство и анархия въ отбраната и че отбраната отъ самото село е невъзможна, защотото е разположено въ дупка и може лесно да бѫде опожарено. Затова той остави за началникъ на четата Серафимъ Милевъ Лулуговъ, а самъ се упѫти къмъ селото, за да повърне четата на Св. Георги и да вземе мѣрки противъ агитаторитѣ.
Въ гнѣва си Горановъ забрави неприятеля и препусна коня си по пѫтя, който минава на стотина крачки отъ башибозуцитѣ. Когато минаваше, хиляди диви гласове викнаха върху него и той на нѣколко мѣста спира коня си, за да отговори на тѣхнитѣ псувни. Той се върна у дома си, остави коня си и отиде при Беглишкитѣ хармани при Стефанъ Трендафиловъ. Тамъ бѣха се върнали изпратенитѣ съ отговора при Ахмедъ ага. На отговора на батачани, че нѣма да си предадатъ орѫжието, Ахмедъ възразилъ: „Ние сами ще ви го вземемъ”.
Докато двамата началници се съветваха какво да предприематъ при създаденото положение, ето че на Беглишкитѣ хармани пристигна Серафимъ Милевъ съ четата, оставена срѣщу Св. Троица.
100
— Защо оставихте позицията? — попита Горановъ.
— Защото четитѣ отъ Св. Георги и Царевъ куминъ слѣзоха въ селото. Ние задъ гърба си нѣмаме защита; при това отъ Ракитовскитѣ върхове идатъ на голѣми тълпи чепинскитѣ помаци съ червени байраци; отдалече се слушатъ и тъпанитѣ имъ, —отговориха отстѫпилитѣ.
Между това, четета, която отстѫпи отъ Ракитовския пѫть, въпреки категоричнитѣ заповѣди на началницитѣ, влѣзе въ селото и се пръсна по кѫщитѣ. Около Горанова останаха само десетина вѣрни привърженици. Деморализацията зарази и четата на Ст. Трендафиловъ. По-голѣмата часть отъ нея изяви явно непокорство и се оттегли по домоветѣ си.
Въ това време башибозукътъ отъ Св. Троица и часть отъ тоя на Петрово бърдо, като забелязаха отстѫшлението и разстройството на възстаницитѣ, веднага настѫпиха да заематъ изоставенитѣ позиции. Следъ нѣколко минути на оставенитѣ върхове се развѣха червени байраци и около тѣхъ пъплѣха башибозуци. Оть Беглишкитѣ хармани се виждаше, какъ башибозукътъ се устройва на Кънева борика и Царевъ куминъ и на вериги настѫпва къмъ селото.
Като видѣ това, Петъръ Горановъ се спуска изъ селото, викайки колкото може да излизатъ отъ кѫщитѣ, защото турцитѣ ще ги изгорятъ живи, но никой не искаше да го чуе. Стефанъ Трендафиловъ остави Тодоръ попъ Нейчевъ на позицията, а той съ 10 души влѣзе въ селото да събере възстаници, за да ги противопостави на башибозука. Обаче край селото при Джамбазовата кѫща срѣщна кмета Вранко Димитровъ Пауновъ, който му съобщи, че се готвятъ да го вържатъ и предадатъ на Ахмедъ ага, защото по-голѣмата часть отъ възстаницитѣ били склонни да се предадатъ. И наистина, скоро следъ това се явиха при него Ангелъ Кавлаковъ, Георги Серафимовъ, Янко Геровъ и др. п ноискаха да го заловятъ; обаче нито тѣ бѣха хора родени за подобно дѣло, нито Стефанъ бѣ човѣкъ, който да се предаде; той, безъ колебание изпразни пушката въ Ангелъ Кавлаковъ, и куршумътъ се отклони благодарение на това, че единъ отъ присѫтствуващитѣ я бутна на страна. Десеттѣ души, които го придружаваха, взеха неговата страна, и миролюбцитѣ се върнаха съ празни рѫце. Но и Стефанъ видѣ, че е невъз-
101
можно да изкара възстаницитѣ изъ кѫщитѣ, и се вьрна на позицията при Тодоръ попъ Нейчовъ.
Страшна е картината, която въ тая минута на колебание представяше селото. Ето какъ я описва Ангелъ Горановъ:
„Улицитѣ на селото — пише той — представяха страшна трагедия и печална картина. Когато Петъръ Горанонь влѣзе въ селото, бѣше два часа следъ пладне. Мѫже, жени, деца, старци бѣгаха насамъ-нататъкъ въ разни посоки и никой не можеше да опредѣли накѫде бѣга и защо бѣга. По-голѣмитѣ викаха, по малкитѣ плачеха, децата пищѣха, мѫжетѣ посърнали, вцепенени, като автомати машинално вървѣха следъ женитѣ сим всички държеха орѫжието си, но го държеха безъ цель. Едни нарамили пушки и въ рѫцетѣ си пригърнали едно или две деца, други награбили дрехи, трети — скѫпи вещи и богатствата си, четвърти подкрепваха старитѣ си бащи и майки и разнообразието се допълняше съ всевъзможнм картини. Едни бѣгаха да търсятъ мѣста, които да не сѫ изложени на пожаръ, други носѣха да закопаватъ спестеното съ поть, трети се мѫчеха да се освободятъ отъ домашнитѣ си, за да отидатъ да се биятъ съ неприятеля, но женитѣ съ отчаянъ ревъ се хвърляха върху имъ и ги запираха.
Горановъ вика по улицитѣ мѫжетѣ, заплашваше ги, убеждаваше ги, че ако не излѣзатъ да посрѣщнатъ неприятеля, селото ще се обърне на прахъ и пепель, но никой не обръщаше внимание на думитѣ му. Всички само го гледаха съ печалнитѣ си безсмислени очи и като че се очудваха на ума и смѣлостьта му. По-напрежнитѣ послушность, уважение и покорность къмъ него като че се заровиха въ ледената земя само отъ дивитѣ викове на башибозуцитѣ.
Анархията бѣше безподобна въ пълната смисъл на думата” — завършва картината Ангелъ Горановъ.
Жестока е и присѫдата, която Ангелъ Горановъ дава по тоя поводъ на батачани.
„Вижда се — пише той — че всичката история на приготовленията и на самото възстание, всички по-напрежни въодушевления и възторзи не сѫ били друго, освенъ минугно робско увлѣчение. У батачани отсѫтствуваше оная интелектуална зрѣлость, която дала на действията характеръ на обмислено и неотклонно, самоотверже-
102
но стремление къмъ зададената цекь. Мечтитѣ и илюзиитѣ не се посрещнаха съ действителностьта, и надеждитѣ се замѣстиха съ отчаяние, пасивно, мъртвешко”.
Заслужава да се спремь върху тая присѫда. Не можемь да обвинимъ Aнгель Горамовъ въ пристрастие: съ нея той осѫжда и баща си и себе си. Но той тогава е билъ 18 годишно момче, и можемъ да кажемъ, че не е познавалъ интимната страна на подготовката на възстанието, нито по-късно е можелъ да я узнае, защото възстанието не бѣше проучено, когато той е писалъ. Отбраната на Батакъ не можеше да бѫде цель на възстанието. Сѫщинската цель на възстанието бѣше изпусната изъ предвидъ отъ самитѣ главни двигатели на възстанието и мечтитѣ и илюзиитѣ бѣха създадени и разбити отъ тѣхъ, а не отъ появяването на башибозука. Безпокойството на баташкитѣ първенци и опозицията, която правѣше тѣхниятъ представитель на събранието въ Оборище именно относително цельта и начина за действие, показва, че приготовленията и въодушевленията не сѫ били минутно робско увлѣчение. Отъ друга страна катастрофалниятъ край на Баташкото възстанке категорично заявява, че тукъ е сторена една голѣма грѣшка. Да видимъ, коя е тая грѣшка.
Когато предъ една воюваща страна нѣма другъ изходъ освенъ пълна катастрофа, както бѣ съ Батакъ, за нея остава само едно средство — да нанесе на противника повече загуби. Само съ това средство тя може още да спекулира и да изтръгне за себе си по-добри условия. Но за това е необходимо единодушие, което липсваше у батачани. Ето тукъ е грѣшката. Ангелъ Кавлаковъ и съмишленицитѣ му не трѣбваше да деморализиратъ селянитѣ, а трѣбваше да се срещнатъ съ Горановъ и неговитѣ привърженици и да взематъ заедно едно решение, което да наложатъ на селянитѣ. Най-разумно бѣше да задържатъ позициитѣ си противъ башибозука и да сложатъ орѫжието предъ редовната войска. Разбира се, следъ като се обърне колата, всѣки може да посочи добрия пѫть, и ако изказахме това мнение, то е, за да очертаемъ по-добре критичния моментъ, въ който бѣше изпадналь Батакъ. Въ всѣки случай батачани не оказаха по-малко съпротивление отъ който и да било възстаналъ центъръ,
103
напримѣръ Перущица или Панагюрище, и ако съпротивлението бѣ кратко, то се дължи на многочисленостьта на неприятеля. Разбира се, че и Батакъ, както и всички други възстанали центрове, поради липса на дисциплина и опитность, не разви всичкитѣ си сили въ борбата.
Пушка още че бѣше пукнала. Турцитѣ предпазливо приближаваха къмъ селото, но все се държеха вънъ отъ пушечния изстрелъ. Навѣрно тѣ очакваха да пристигнатъ башибозуцитѣ отъ другитѣ околни села. Помацитѣ отъ Чепино, ония които съ клетва сключиха миръ, дойдоха, както се каза, съ тъпани и зурни и заеха западнитѣ бърда. Осеновци и енимахаленци се покатериха по Калина бърчина и по ребрата на Божаново дере и отсѣкоха долния изходъ на селото. Пристигна и башибозукътъ отъ селита Кара Булакъ, Фотенъ, Настанъ, Грутно и обхвана селото отъ всички страни. Между него имаше и башибозуци безъ пушки, дошли сами за плячка. Най-много бѣха напреднали турцитѣ отъ северната страна, откъмъ Царевъ куминъ, Божаново дере и Колина бърчина, кѫдето нѣмаше никой насреща имъ. Тѣ запалиха сгарадитѣ по тѣзи мѣста и доближиха плѣвнитѣ до самитѣ кѫщи на селото.
Горановъ едва успѣ да събере четиридесеть души. Той зае съ тѣхъ „Гробето” и пръвъ отвори огънь. Башибозуцитѣ, които дотогава само заплашваха съ своитѣ викове, като по дадемъ знакъ загърмѣха отъ всички височини около Батакъ.
По една странна случайность, първиятъ, който подна убитъ въ Батакъ, бѣше Вълю Кавлаковъ. Той бѣ убитъ съ куршумъ отъ позицията Кънева борика, която бѣ напусната следъ агитацията, въ която взе участие и той. Башибозуцитѣ, които налитаха откъмъ северъ, като изгубиха нѣколко души убити, оттеглиха се отъ Божаново дере и Калино бърчина на разстояние, на което не достигаха баташкитѣ куршуми. Между това по заповѣдъ на Горановъ трима души изкараха на Гробето дървения топъ и съ него гръмнаха два пѫти. Турцитѣ, като чуха гърмежа на топа, налѣгаха. Обаче положението на малката чета на Гробето бѣше тежко, защото бѣше обстрелвано отъ страна.
Въ сѫщото време Стефанъ Трендафиловъ и Тодоръ попъ Нейчевъ отъ позицията на Беглишкитѣ хармани водѣха
104
престрелка и спрѣха турцитѣ откъмъ югъ и югозападъ. Обаче тѣ се почувствуваха изтъкнати и изоставени и търпѣха загуби, затова къмъ 4 часа следъ пладне се оттеглиха край селото и предложиха на възстаницитѣ, събрани въ крайнитѣ кѫщи, да се присъединятъ къмъ тѣхъ и заедно да нападнатъ турцитѣ, които, единъ пѫть отблъснати, не ще смѣятъ да нападнатъ отблизу. Обаче възстаницитѣ отказаха. Тогава тѣ съ по нѣколко души заеха Стефанъ собствената си, а Тодоръ — Джамбазовата кѫща. Дветѣ кѫщи бѣха разположени отъ дветѣ страни на горния входъ на селото. Оттамъ двамата началници задържаха известно време башибозуцитѣ.
По-голѣмъ натискъ упражниха башибозуцитѣ върху Голагонката. Голагонката е една издадена тераса срещу Гробето отъ другата страна на рѣката. Четата на тая позиция, подъ началството на Колю Църпевъ и Тодоръ Койчевъ, не се деморализира, както другитѣ. Следъ неуспѣха си въ настѫплението къмъ Гробето турцитѣ се насочиха къмъ тая позиция. Тукъ тѣ предприеха сѫщински юрушъ съ байракъ на чело. Но и възстаницитѣ се държеха здраво. При първото нападение турскиятъ байрактаръ падна; байрака взе другъ, но и той бѣ поваленъ. Паднаха убити или ранени още двама души, които поемаха байрака. Отъ Гробето се виждаше тая юнашка борба. Горановъ особено бѣше възхитенъ отъ нея, сочеше я на защитницитѣ на Гробето и насърдчаваше съ възторжени викове четата на Колю Църпевъ. Но турцитѣ постоянно се засилваха и повтаряха пристѫпа. Огъньтъ, усиленъ до най-голѣми предѣли, покри бойното поле съ гѫстъ димъ. Отъ това се възползуваха башибозуцитѣ, съ последенъ юрушъ заеха Голагонката, забиха червенъ байракъ на нея и откриха огънь по селото и въ гърба на защитницитѣ на Гробето. Тогава Горановата чета се намѣри подъ кръстосанъ огънь, започнаха да падатъ убити и ранени и здравитѣ да бѣгатъ единъ по единъ. Горановъ и слугата му Колю Чолакътъ се опитаха да си послужатъ съ топа срещу Голагонката, обаче нѣмаше съ какво да го напълнятъ. Това обезсърдчи възстаницитѣ; всички напуснаха позицията, а следъ тѣхъ отиде въ селото и самиятъ Горановъ съ слугата си. Изобщо смѣлото действие на турцитѣ срещу Голагонкага, юрушитѣ, които предприемаха въпрѣки загубитѣ, смутиха твърде много
105
батачани. Мръкваше се. Турцитѣ заеха всички втзвишения наоколо и стреляха непрестанно въ селото, като придружаваха стрелбата съ диви викове. Куршумитѣ отвсѣкѫде валѣха като градъ, убиваха и раняваха мѫже, жени и деца отъ бѣгащитѣ селени. Онѣзи куршуми, които падаха върху покривитѣ на кѫщитѣ, пръскаха кѫсчета отъ каменнитѣ плочи и увеличаваха поражението. Заедно съ куршумитѣ летѣха запалени маслени пачаври за подпалване кѫщитѣ и плѣвнитѣ.
Населението се събра и затвори въ по-якитѣ здания, които могатъ по-сигурно да се бранять и по-мѫчно да се подпалятъ. Такива здания въ срѣдата на селото бѣха черквата и училището, въ горния край — кѫщата на Трендафилъ Кереловъ, а въ долния край — Богдановата и Келешовата кѫщи.
Между това войводата П. Горановъ, идейки отъ Гробето, срѣщна при училището учителя Тонджоровъ и нѣколко селяни. ,,Като видѣхъ, че батачани се уплашиха, уплашихъ се и азъ — пише самъ войводата [1]. — Нѣмаше що да се прави, освенъ да можемъ да излѣземъ отъ селото.”
И наистина, башибозуцитѣ така отблизу заобиколиха селото, щото запалването и изгарянето му бѣха неизбѣжни. Нѣмаше никаква надежда за спасяване въ него. Затова Петъръ Горановъ прати Стефанъ Милевъ Лулуговъ да каже на събранитѣ въ кѫщата на Трендафилъ Кереловъ да слизатъ всички въ долния край на селото, откѫдето биха могли да излѣзатъ съ по-малко жертви и да отидатъ въ планината. Самъ Горановъ, следъ като съобщи и на събранитѣ въ черквата и училището да вървятъ къмъ долния край на селото, съ нѣколко души тръгна въ тая посока.
И така, отбраната на Батакъ пропадна. Онова положение, което искаше да създаде съ агитацията си партията на благоразумнитѣ, настана. Заедно съ това авторитетътъ на възстаническитѣ началници бѣше окончателно унищоженъ. Народътъ се отвърна отъ тѣхъ. Когато войводата Петъръ Горановъ отиваше на долния край на селото, тукъ-таме негодуваха противъ него, нѣкѫде женитѣ го кълнѣха, другаде явно му се заканваха. Когото бѣ стигналъ при долния мостъ, предъ дюкяна на Колю Колинчевъ имаше събрани
1. Въ писмото си до г. Страшимировъ, напечатано въ томь III на „Априлското възстание”, стр. 22.
106
около 30 души въорѫжени, които стоеха съ сгънати рѫце. Единъ отъ тѣхъ, Илия Дроплевъ, вдигна пушката да го убие, но Георги Тюфекчията блрсна пушката, и куршумътъ мина настрана.
Стефанъ Трендафиловъ съ 30 души, всички виновни въ убийството на двамата заптии, така сѫщо заминаха за долния край на селото, кѫдето срещнаха Горанова, но въ тъмнината пакъ го загубиха и поеха по Кадино бърдо, за да избѣгать вънъ отъ селото.
Между тоза Петъръ Горановъ стигна на долния край на селото, при Богдановата кѫща, при която, като по солидна, бѣха се прикрили селенитѣ отъ долната махала, безъ да проявяватъ особено съпротивление. Горановъ, заедно съ ония които го придружаваха, откри огънь отъ прозорцитѣ по турцитѣ, които се бѣха приближили отдолу, и чакаше да дойдатъ селенитѣ отъ Горния край. Но тъй като отъ Богдановата кѫща можеше да се стреля само въ една посока, а турцитѣ наблѣгаха и откъмъ Пискелиева скала, която е на лѣвия брѣгъ на рѣката, то Горановъ се премѣсти въ съседната Келешова кѫща, която бѣше недоправена и още безъ покривъ. Оттамъ той принуди турцитѣ да отстѫпятъ.
„3а забелѣзване е — пише по тоя поводъ Ангелъ Горановъ — че въ тая кѫща имаше около 200 души въорѫжени батачани, а стреляха само седмина”.
Събранитѣ въ училището и черквата наистина трьгнаха за долния край на селото, но пѫтътъ се обстрелваше силно, мнозина паднаха убити и ранени, та по-голѣмата часть се върна назадъ.
На събранитѣ въ кѫщата на Трендафилъ Кереловъ Ст. Милевъ Лулуговъ предаде предложението на Горановъ да отидатъ въ долния край, за да излѣзатъ вънь отъ селото. Обаче по-голѣмата часть отъ тѣхъ не искаха да напуснатъ кѫщата, та се повдигна крамола. При това женитѣ и децата дигнаха такъвъ писъкъ и врѣва, че слисаха мѫжетѣ, които не знаеха на какво да се решатъ. Вижда се, че противъ Горановь е имало голѣмо негодувание и закани, защото Ст. Милевъ Лулуговъ, като се върна при Горанова и му съобщи за несъгласието въ Кереловата кѫща, каза му да не се връща въ селото, защото ще го убиятъ.
107
,,Азъ нѣмаше какво друго да правя, освент да излѣза отъ селото” — пише П. Горановъ.
Стъмни се съвършено. Настана нощь мрачна и тиха като смъртьта. Запаленитѣ още привечерь чаркове, които бѣха нанизани като венецъ надъ южната часть на Долната махала, освѣтиха околнитѣ бърда. Пламнаха плѣвнитѣ около селото и нѣкои кѫщи въ него. Блѣсъкътъ на пожаритѣ заслѣпяваше очитѣ и правѣше още по-мрачна и непрогледна тъмнината въ кѫщитѣ, прозорцитѣ на които бѣха барикадирани. Дивитѣ провиквания и стрѣлба на башибозуцитѣ, които продължаваха непрекѫснато отъ всички страня, свиренето и плѣсъкътъ на куршумитѣ въ селото, известната на батачани жадность за плячка и гяурска кръвь на тѣхнитѣ врагове, летещитѣ запалени пачаври, които като огненъ дъжд се сипѣха, правѣха нощьта свръхестествено страховита. Батачани вземаха всичко това като Божие наказание за нѣкакви си грѣхове, неизплатими съ друго, освенъ съ огънь и кръвь.
,,Вь Богдановата и Кереловата кѫщи, въ училището и черквата бѣха се натрупали единъ върху други мѫже, жени и деда — пише Ангелъ Горановъ — Всички се движеха насамъ-нататъкъ като сѣнки, охкаха, викаха, ридаеха, сърдѣха се. Майка загубила детето си, детето — майка си, мѫжъ — жена си и пр. Тѣ се търсѣха, бутаха, притискаха, пустосваха и проклинаха. Децата пискаха подъ краката на възрастнитѣ. Смущението бѣше така голѣмо, че много майки търсѣха, разпитваха за децата си, които носѣха на рѫце.
Всичко това образуваше една монотонна врѣва, която, ако случайно утихнѣше, гърмежитѣ и дивитѣ викове отъ вънъ възбуждаха отново. Така притискайки се, тъпчейки се и ужасявайки се, батачани прекараха дълго време, докато най-после, поради крайната тѣлесна и нравствена умора, паднаха въ единъ видъ предсмъртна каталепсия.
Скоро тия глъчки едновременно въ всички съборни пунктове замлъкнаха — продължава Ангелъ Горановъ, който е преживѣлъ тия страшни минути — всички бѣха налегнаги отъ неопреодолима дремка. И тия, които бѣха здрави, и тия, които бѣха ранени или имаха физически повреди отъ притискането, и тия, които търсѣха до полуда своитѣ близки — всички, всички затвориха очитѣ си и не можеха повторно да
108
ги отворятъ. И легналитѣ, и притиснатитѣ и седналитѣ, и правитѣ, и старцитѣ, и младитѣ — всички затвориха очитѣ си и неможеха да ги отворятъ — всички потънаха въ сънь. Смъртьта съ всичкитѣ си ледени ужаси стоеше при краката на всѣкиго; страхътъ за милия животъ още никого не бѣше оставилъ, а никой не можеше да премине буденъ тия последни минуги, дарени отъ черната сѫдба. Отъ какво произлѣзе това? Дали неприятельтъ съ дивитѣ викове съ изстрелитѣ и пожарнитѣ огньове не бѣ ги хипнотизиралъ умишлено, за да изпълни по-лесно и по-скоро нечестивитѣ си замисли? Дали самитѣ преживѣни страхове бѣха омаломощили и затѫпили чувствата имъ? Ние нито ще утвърѫдаваме, нито ще отхвърляме предположенията за психическитѣ причини на това страшно сьстояние; констатираме само факга, че едиа невидима мъртвешка рѫка налѣгаше еднакво всички въ несъзнателна сънна почивка, на всички еднакво съхнѣше устата, затъпяваше чувствата и ги обръщаше въ живи мъртавци. Малцина се намираха на сборнитѣ мѣста да стрѣлятъ срещу башибозуцитѣ и тѣ неусѣтно задрѣмваха надъ орѫжието си. Мнозина отъ по-енергичнитѣ момци стреляха по силата да привичката” — завършва Ангелъ Горановъ своя страненъ разказъ.
Между това, Стефанъ Трендафиловъ съ своитѣ тридесеть другари, както се каза, бѣше поелъ Калино бърдо, за да излѣзе вънъ отъ селото. Но тъй като бърдото се освѣтяваше отъ запаленитѣ чаркове насреща, турцитѣ отъ срещуположния брѣгъ го забелязаха, срещнаха го съ залпъ и го повърнаха, като го раниха въ лѣвия кракъ. Войводата Петъръ Горановъ забеляза отъ Калешовата кѫща тоя опитъ на Стефанъ и изпрати Ефтимъ Илиевъ Пунчевъ да повика повторно събранитѣ въ кѫщата на Керелова и въ черквата да дойдатъ, за да ударятъ турцитѣ на Калино бърдо отткъмъ гърба. Обаче донесениятъ отговоръ бѣше както и прѣдишния, т. е., че тѣ ще останатъ да се бранятъ тамъ.
Стефанъ Трендафиловъ съ другаритѣ си като се повърна, взе надѣсно къмъ Богдановата кѫща, после мина рѣкава въ лѣво, пое по стръмния скломъ на Пискюлиева скала и успѣ да излѣзе незабелязано. Следъ това той зае пѫтя и повърна Aнгелъ Цоцевъ назадъ да съобщи
109
на събранитѣ въ черквата, училището и въ кѫщитѣ да излизатъ по сѫщия пѫть, но тѣ и тоя пѫть отказаха да тръгнатъ. Следъ тоя отказъ Стефанъ съ другаритѣ си замина за Еледжикъ.
Самъ Петъръ Горановъ, като получи отрицателния отговоръ на събранитѣ въ черквата, въ училището, въ Кереловата кѫща, прати да събудятъ събранитѣ въ Богдановата кѫща и ги поведе заедно съ ония отъ Келешовата кѫща презъ Пищрановото дере, защото пѫтьтъ презъ Пискелиевата скала, бѣше вече заетъ отъ турцитѣ. Тръгнаха въ тъмнината съ потаена глъчка 600—700 души мѫже, жени и деца. Водѣше Ангелъ Пищрановъ, следъ него вървѣха единъ задъ другъ Горановъ, пещерци и въорѫженитѣ батачани, а задъ тѣхъ — женитѣ и децата. На излизане отъ селото чуха плачъ на дете бозайниче, хвърлено въ нивитѣ. а до него намѣриха убита майка му и друга една жена. Глъчката стихна, дихането запрѣ въ гърдитѣ имъ, поеха дебнишкомъ по дъното на дерето. Но когато вече мислѣха че опасностьта е мината, отъ дѣсната страна изгърмѣха 20—30 пушки и се чу дивъ викъ: „Гери гяурларъ” (назадъ, невѣрници). Горановъ и слугата му Колю Чолакътъ и нѣкои други изпразниха нѣколко пѫти пушкитѣ си въ турцитѣ. Тѣ избѣгаха. като оставиха убитъ своя началникъ Саидъ Пехливанъ, за когото самъ Ахмедъ ага. плака. Обаче щомъ припукаха пушкитѣ, женитѣ и децата нададоха отчаяни писъци, и всички повърнаха назадъ и единъ презъ другъ избѣгаха въ селото.
Останаха само Горановъ и слугата му, но и тѣ най-после се върнаха въ селото, [*] дето отново се срещнаха съ пещерци и десетина души батачани. Горановъ ги поведе отново съ твърдо решение да пробиятъ турската позици и макаръ съ жертви, да излѣзатъ отъ селото. Тръгнаха по друга посока и сполучиха да излѣзатъ, безъ да бѫдатъ забелязани отъ турцитѣ. Като се добраха до сигурно мѣсто на височината, тѣ се спрѣха и заеха позиция. Горановъ изпрати Ангелъ Бл. Джурковъ ст, слугата си Никола Чолака и
*. Пещерецътъ Ив. Г. Кьосеивановъ увѣрява, че и той стрелялъ и се озовалъ самъ срещу турцитѣ. Твърде е възможно както той така и други да сѫ се опрѣли на турцитѣ, но въ тъмнината да не сѫ се виждали единъ другъ.
110
други двама души да отидатъ въ Богдановата кѫща и да преведатъ по сѫщия пѫть всички, които бѣха тамъ. Но въ Богдановата кѫща се бѣше пръсналъ слухъ, че Горановъ е убитъ, та не вѣрваха и даже не обърнаха внимание на думитѣ на Джуркова. Решиха се да тръгнатъ само семействата на изпратенитѣ и жената и децата на Петъръ Горановъ. Майката и семейството на брата му отказаха да тръгнатъ, а отидоха въ черквата, дето сетне загинаха мѫченически.
И така, следъ като агигацията на миролюбивата партия парализира отбраната на Батакъ, тя прогони вънъ отъ селото двамата главни рѫководители на възстанието. Трѣбва да се признве, че последнитѣ направиха всичко възможно за да измъкнатъ населението отъ положението, въ което бѣше изпаднало, и да го спасятъ, ако спасението бѣше възможно. Наистина въ селото останаха още видниятъ рѫководитель петстотникътъ Ангелъ Трендафиловъ и нѣкои отъ петдесетницитѣ, между които Тодоръ попъ Нейчовъ, Иванъ Божинъ и други, но тѣхниятъ гласъ не се слушаше вече. Мнозинството отъ населението възложи надеждитѣ си на противната партия — Aнгелъ Кавлаковъ и неговитѣ съмишленици.