III. Възстанието въ Батакъ.
4. Клането.
Когато човѣкъ чете разнитѣ писмени източници за онова, което стана въ Батакъ, следъ като главнитѣ виновници предъ турската власть напуснаха селото, когато слуша разказитѣ на ония, които преживѣха ужаситѣ, очитѣ неволно се наливатъ съ сълзи и не могать да следятъ писаното, ушитѣ заглъхватъ и не могатъ да слушатъ разказа и мисъльта се парализира и не може да стигне до писалката. Нѣма писатель, който би могълъ да опише страданията, нито Иеремия който би могълъ достойно да оплаче жертвитѣ на Батакъ. Надъ батачани се извършиха всичкитѣ видове измама, отъ злоупотрѣбение съ близкото съседство и искрено прителство до нарушение на най-страшната клегва; всички видове жестокости надъ хора обезорѫжени, надъ жени и деца въ най-невинна възрасть, дори още не родени, защото усмирителитѣ на възстанието просто побѣсняваха, когато виждаха бременна
111
батачанка. Житието на всѣки батачанинъ, загиналъ или преживѣлъ, е повесть на най-голѣми жестокости, които само гениятъ на злото може да измисли жестокости, които сѫ позоръ не само за ония, които ги извършиха, но за цѣлото човѣчество, не само за епохата, въ която бѣха извършени, но за историята на всички времена изобщо. Само едно утешение може да се посочи въ тая верига отъ страдания на батачани — то е, че ако не изключително, то главно на баташкитѣ жертви ние дължимъ свободата си. Но и тукъ Батакъ остана онеправданъ, защото твърде малко батачани избѣгноха ятагана и куршума и вкусиха отъ свободния животъ; грамадното мнозинство загина, безъ даже да има утехата, че съ смъртьта си изкупва свободата на своето отечество [*].
За да се опишатъ жестокоститѣ въ Батакъ, не биха ни стигнали цѣли томове. Тука ще хвърлимъ погледъ върху тѣхъ, доколкото допущатъ размѣритѣ на книгата.
Презъ нощьта турцитѣ обстрелваха селото, подпалиха чарковетѣ и плѣвнитѣ около него и нѣкои кѫщи въ него. На сутриньта — недѣля, 1-и май, насърдчени отъ слабото съпротивление, тѣ се приближиха, заеха по-удобни позиции и стреляха по отдѣлнитѣ лица, които се мѣркаха по селото или по кѫщитѣ, въ които съглеждаха хора. Отдѣлни башибозуци се промъкваха и подпалваха напуснатитѣ кѫщи. Въ кѫсо време пламъци обвзеха селото отвсѣкѫде.
1. Жестокоститѣ причиниха и друго зло на батачани. Тѣхнитѣ размѣри сѫ толкова голѣми, че бойнитѣ действия на батачани блѣднеятъ предъ тѣхъ и дори се изличаватъ съвсемъ. У читателя остава впечатление, че въ Батакъ не е имало възстание, а само клане. Между това, като оставимъ настрана клането и сраниимъ бойнитѣ действия на батачани съ ония на най-добритѣ възстанишки центрове, ще видимъ, че тѣ въ нищо не падатъ по-долу. Разбира се, и тукъ, като и навсѣкѫде другаде, влияе слабата организация и лошото въорѫжение. Когато Хафъзъ паша настѫпи срещу Панагюрите, панагюрци, макаръ и подкрепени отъ околнитѣ села, съ голѣми усилия, съ хлопане отъ порта на порта едва успѣха да извадятъ насреща му 212 души на Балабанова курия. Но следъ половинъ часовъ бой тѣ се пръснаха и предъ самото Панагюрище едва се събраха стотина храбреци, които се биха отчаяно, докато бѣха пометени отъ многочисления противникъ. Почти сѫщото направиха и батачани. Не може да се иска повече отъ едно набърже организирано и съвсемъ слабо въорѫжено население.
112
Батачани, както се каза, бѣха се събрали въ по-солиднитѣ здания, които представляваха по-сигурна защита отъ куршумитѣ и бѣха по-недостѫпни за подпалване. Тия здания бѣха Джамбазовата и Трендафилъ Кереловата кѫщи въ Горния край, черквата и училището въ срѣдата, и Богдановата кѫща въ Долния край на селото. Всѣки може да си въобрази, какво е било положението на събранитѣ, като вземе предвидъ, че числото имъ е било около 5—6000 души отъ двата пола и отъ всички възрасти, че сѫ били лишени отъ всѣкакъвъ запасъ отъ храни, и че освенъ въ черковния дворъ нито въ едно отъ зданията не е имало вода. Въ тѣзи здания батачани направиха бойници, отъ които стреляха само по ония, които се промъкваха или пълзѣха по коремъ, за да подпалватъ кѫщитѣ. Изобщо тѣ се ограничиха съ най-строга самоотбрана, като предполагаха, че само по тоя начинъ могатъ да се добератъ до единъ миренъ изходъ. Обаче за обсадителитѣ съвсемъ не бѣ желанъ подобенъ край; тѣхниятъ лозунгь бѣше „Смърть на гяуритѣ, слава на падишаха, а плячката намъ”.
Отъ заетитѣ здания най-изложена бѣше Богдановата кѫща. Тя бѣше последна въ долния край на селото. Направата ѝ бѣше както всички баташки кѫщи: състоеше отъ два етажа — долниятъ бѣше безъ прозорци и служеше за складъ и за оборъ, а горниятъ имаше две стаи и чардакъ предъ тѣхъ. Въ тая кѫща се събраха всички ония, които следъ несполучливия опитъ да си пробиять пѫть презъ Пищрановото дере се върнаха назадъ. Но тъй като тя не представяше достатъчна сигурность, мнозина, и то по-виднитѣ и по-храбритѣ, се премѣстиха въ черквата. И други се опитаха да сторятъ сѫщото, но улицитѣ се обстрелваха силно, и тѣ се принудиха да се върнатъ. Всичко бѣха останали 200—300 мѫже, жени и деце. Тѣ се бѣха наблъскали почти единъ възъ другъ на тавана и въ двата етажа. Отъ прозорцитѣ на горния етажъ и отъ пролукитѣ на долния стреляха и не пускаха турцитѣ да се приближатъ. Отъ изтокъ и отъ югъ кѫщата бѣше заобиколена отъ дворъ, градина и ленища, и башибозуцитѣ не можеха да се приближатъ, но отъ противната страна имаше плѣвни и други сгради, а пъкъ башибозукъть бѣше нахлулъ въ селото оттатъкъ рѣката и бѣше подпалилъ кѫщитѣ.
113
Огъньть бѣ преминалъ рѣката, напредваше къмъ Богдановата кѫща и увеличаваше ужаса, който царуваше въ нея. Приблизително сѫщото бѣше положението и въ другитѣ здания, макаръ тѣ да бѣха по-солидни.
Така въ гладъ, жажда и ужасъ прекараха батачани 1-и май и нощьта срещу 2-и. Но въпреки това тѣ държеха въ респектъ свирепия неприятель, който броеше не по малко отъ 7—8000 души.
Това упорство на батачани смути башибозушкитѣ тълпи. Чувствителнитѣ жертви, които дадоха, ги уплашиха. Тѣ бѣха тръгнали да колять и грабятъ, а пъкъ трѣбваше да проливатъ кръвьта си. При това хлѣбътъ се свършваше, а прехраната на тия тълпи не бѣше устроена. Презъ цѣлия день на 1-и май и следващата нощь тѣ се ограничиха съ стрелба и палежи, безъ да предприематъ каквото и да било нападение. У башибозуцитѣ се появи разочарование. Сутриньта на 2-и май бюлюкбашиитѣ се явиха предъ Ахмедъ ага, който бѣ опъналъ шатрата си на Беглишкитѣ хармани, и му докладваха, че бюлюцитѣ имъ сѫ разочаровани, защото вмѣсто клане и плячка, тѣ трѣбва да се пекатъ отдалече на баташкитѣ пожари и да проливатъ кръвьта си, и че чувствителнитѣ загуби на най-голѣмитѣ бабаити сѫ ги обезсърдчили, а пъкъ липсата на храна ги принуждава да напуснатъ обсадата, и щомъ едни тръгнатъ, никой нѣма да остане. Въ сѫщото време неговиятъ байрактаръ му докладва поименния списъкъ на убититѣ [1].
Ахмедъ ага се намираше въ голѣмо затруднение: той нито можеше да уреди прехраната на своитѣ хилядни тълпи, нито можеше да ги принуди къмъ решително нападение. Отъ друга страна, бѣше голѣмъ срамъ за Исляма да се отстѫпи предъ разбунтуваната зле въорѫжена и малочислена рая.
1. Бойчо, Възстанието и клането въ Батакъ, стр. 74. Споредъ Бойчо (Ангелъ Горановъ), списькътъ на убититѣ броелъ 96; това число ии се вижда надуто. Споредъ Скайлеръ, убити сѫ само 3 турци; и това не е вѣрно, защото само до пристигането нл Ахмедъ ага сѫ убити 5—6 души. Прибѣгвансто на турцитѣ до клетвопрестѫпления за да взематъ орѫжнето на батачани показва, че загубитѣ имъ сѫ били доста голѣми.
114
Отъ това затруднително положение го извади примѣрътъ на башибозука отъ Ени махале. Това село е най-близко до Батакъ, отдалечено на 4—5 километра отъ Долната махала. То е населено съ чисти азиатски турци отъ свирепото племе юруци. Между нѣкои енимахленци и батачани отъ Долната махала сѫществуваха съседски и приятелски отношения. Възползувани отъ приятелството, енимахленци, които нападаха Богдановата кѫща, изпратиха най-напредъ единъ селянинъ да каже на събранитѣ въ тая кѫща да се предадатъ, защото и батачани отъ черквата и Трендафиловата кѫща се предали. Следъ това нѣколко енимахленци, познати на долнокрайци, се приближиха скрито между съседнитѣ сгради и оттамъ съ високъ гласъ увѣряваха батачани, че върху никото нѣма да се посегне, ако предадатъ орѫжието си. Енимахленци увѣрвяаха, че тѣ лично гарантиратъ за казаното, и приятелски молѣха батачани по-скоро да събератъ и предадатъ орѫжието и да излѣзатъ да гасятъ кѫщитѣ си
Натъпканитѣ въ Богдановата кѫща, изложени на задухъ, гладъ и жажда и лишени отъ всѣкаква надежда за помощь, се подадоха на тия увѣрения и съблазнителни предложения. Наистина, имаше нѣкои по-предвидливи и по-мѫжествени, които не се съгласяваха да се предаде орѫжието и предлагаха да се продължи борбата, но тѣхниятъ гласъ не бѣше чутъ. Мнозинството реши да се предаде. Орѫжието бѣше събрано и занесено на рѫце въ ленищата при чарковетѣ, кѫдето бѣ станътъ на енимахленци.
Тогава тълпата отъ свирепи юруци, а следъ тѣхъ и помаци, се устреми безъ всѣкакъвъ страхъ съ извадени ятагани и ножове къмъ нещастницитѣ въ Богдановата кѫща, до които два дви не смѣеше да се доближи, и започна да коли наредъ. Батачани и батачанки разбраха измамата и вмѣсто орѫжие употрѣбиха юмруцитѣ, ноктитѣ и зѫбитѣ и всичко, което имъ попадна. Всрѣдъ дивитѣ викове на башибозуцитѣ и писъцитѣ и охканията на женитѣ и децата падаха не само батачани, но и по нѣкой юрукъ. Отъ друга страна не всички правовѣрни можеха да взематъ участие въ клането и да удовлетворятъ своята кървожадность и алчность за плячка; най-после, при безредното клане се похабяватъ дрехитѣ на жертвитѣ, дрехи, на които отдавна хвърляха за-
115
вистливо око дрипавитѣ юруци и помаци. Дивата, орда почувствува, че трѣбва да се тури редъ и въ това безчовѣчно престѫпление. Клането се прекрати. Съ нови увещания извадиха всички отъ кѫщи и ги заведоха въ близкото ленище. Отдѣлиха мѫжетѣ на една страна, а женитѣ и децата — на друга. Заобиколиха и еднитѣ и другитѣ съ насочени пушки и голи ятагани. Следъ това по разпореждане на бюлюкбашията донесоха единъ трупъ, при който се изправи палачъ съ пелка въ рѫка, и започнаха да събличатъ батачани единь по единъ, да ги нареждатъ на дръвника и да имъ отсичатъ главитѣ. Едни отъ батачани стоически посрещнаха смъртьта и дори бързаха по скоро да се отърватъ отъ ужасното зрелище; други се задоволяваха съ словесни изобличения, най-после, трети се нахвърлиха върху окрѫжаващитѣ ги башибозуци, които и безъ това не стоеха мирни, но опитваха ятаганитѣ надъ предопредѣленитѣ жертви. Колю Христосковъ Кривовъ даже успѣ да избѣга въ черквата.
Тъй като клането отиваше бавно, донесоха още два дръвника и съ тѣхъ ускориха жестоката работа. Светостьта на жертвитѣ не ми позволява да излагамъ поруганията, на които бѣха изложени, дори следъ закалянето имъ. Не искамъ да озлобявамъ читателя съ жестокоститѣ, които може да роди само злиятъ азиатски гений, нито да разбунтувамь сърдцето му съ ония покъртителни сцени между майка и деца или баща и синове, които единъ следъ други завличать на дръвника.
Палачитѣ се уморяваха и смѣняваха отъ други; при това, заслужава да се забележи, че имаше много кандидати за тая длъжность; всѣки бързаше да отсѣче нѣколко глави и да си осигури по тоя начинъ блаженствата на рая и прегръдкитѣ на турцитѣ.
Заслужава да се забележи още, че никой отъ башибозуцитѣ не прояви нѣкой благороденъ поривъ. Никой не се трогна било отъ старо приятелство, било отъ сторено благодеяние въ миналото, за да направи поне опитъ да спаси нѣкой батачанинъ. Мнозина бѣха обладани отъ скотски страсти къмъ стройнитѣ и хубави баташки булки и моми, но свирепостьта имъ не позволи да спасятъ нѣкоя. Само нѣкои отъ тѣхъ грабнаха по нѣкое дете, което се съгласяваше да се потурчи. Но
116
и въ тои случай тѣ на бѣха подбудени отъ съжеление къмъ миловиднитѣ деца, но отъ грубия интересъ: трѣбваше имъ слуга [*].
Изобщо, въ цѣлото възстание въ 1676 г. тукъ се проявиха въ пълната си сила както религиозниятъ фанатизъмъ, така и расовата ненависть. Наистина, тукъ заедно съ енимахленскитѣ чисти турци имаше и чепински помаци, но рѫководството принадлежеше на първитѣ.
Известието, че енимахленци успѣха да излъжатъ батачанитѣ отъ Богдановата кѫща, стигнало Ахмедъ ага тъкмо когато той се чудѣше, какво да отговори на своитѣ бюлюкбашии. Примѣрътъ на енимахленци му посочи пѫтя, по който трѣбва да върви. Той прекрати веднага стрелбата противъ селото. Следъ това извика единъ влахъ, когото бѣше забралъ съ себе си и който бѣше близъкъ приятель на Ангелъ Кавлака, изпрати го въ селото да намѣри приятеля си, да го поздрави отъ негова страна и да му каже да дойде при него да уговорятъ предаването, та следъ това да разпѫди башибозуцитѣ.
*. Не мога да се въздържа да не цитирамъ разказа на Георги Велювъ Тошковъ, какъ е преживѣлъ това клане: „Бѣхме петь братчета — разказва той — най-голѣмото бѣше на 12 години, следь него бѣхъ азъ. Като започна клането, майка ми ни тури да легнемъ съ очитѣ къмъ земята и да туримъ рѫцетѣ си отстрани, за да не виждаме нищо. По-нататъкъ азъ не знамъ, що е станало и колко време съмъ прекаралъ въ несъзнание. Следъ единъ или два дни азъ дойдохъ на себе си въ рѫцетѣ на енимахленеца Севди Пехливанъ, хойто бѣше дошълъ втори пѫтъ да обира мъртвитѣ и като ме изровилъ между труповетѣ, за да ми съблѣче дрехитѣ, азъ съмъ дошълъ въ съзнание. Живота си дължа на двата ката дрехи, съ които майка ми ме бѣ облѣкла, защото се бѣхме приготвили да бѣгаме. Като лежехъ, азъ се бѣхъ сгушилъ така че дрехитѣ покриваха врата ми. Ятаганъть бѣше пресѣкълъ дрехитѣ и врата само донѣкѫде, безъ де ме убие. Убиецътъ се усъмнилъ въ сигурностьта на удара, та ме бѣше цапналъ съ ятагана по главата, но и този ударъ бѣ се изплесналъ, та не бѣ смъртоносенъ. Понеже бѣхъ потъналъ въ кръвь, Севди ми заповѣда да отида на рѣката да се омия. Като извършихъ това, той ме попита: — „Ако видишъ баща си, можешъ ли да го познаешъ? — Мога — отговорихъ азъ. — Азъ ли съмъ баща ти? — Не си, — отговорихъ азъ. Тогава той ме напсува и вдигна ятагана да ме заколи. Азъ прибързахъ, та казахь: Ти си баща ми. Тогава той прибра ятагана и ме взе съ себе си въ Ени махале, дето заварихт още 2—3 батачанчета”.
117
Влахъть намѣри Ангелъ Кавлака между множеството, което се притискаше въ черквата, и му предаде поздравлението и предложението на Ахмедъ ага. Ще не ще, той трѣбваше да се нагърби съ дѣлото, което можеше да тури на възстанието оня край, който той считаше за възможенъ. Той отиде при Ахмедъ ага. Ахмедъ ага му оказа всички възможни почести, прие го най-любезно и му припомни старото приятелство между двамата. Следъ това той говори за добринитѣ, които сѫ му правили батачани и изказа съжаление за сѫдбата на селото, което се увлѣкло подиръ нѣколко чапкъни, та възстанало противъ държавата.
Тукъ Ангелъ се възползува отъ момента и се помѫчи да увѣри Ахмедъ ага, че батачани не сѫ възстанлли, а само пазятъ селото си отъ башибозуцитѣ, които палятъ наредъ селата въ Пазарджишкото поле.
На това Ахмедъ ага възрази, като посочи на изкопанитѣ таби и на убийството на двамата заптии. Следъ това, той се показа като доброжелатель на Батакъ, отъ който се е хранилъ нѣколко години, и предложи на Ангела по-скоро да предадатъ орѫжиего си и да излѣзатъ да гасятъ кѫщитѣ си, а башибозукътъ до се върне по домоветѣ си.
На това Ангелъ отговори, че ако това зависѣше само отъ него, нѣма нужда отъ увѣрения, но че той може само да предаде думитѣ му на селянитѣ и да се потруди да ги убеди. Ахмедъ се съгласи и го помоли той лично да му донесе огговора, та двамата заедно да направятъ потрѣбното, за да избавятъ селото.
Ангелъ се върна въ селото и отиде най-напредъ въ кѫщата на Трендафилъ Керелова, дето бѣха събрани по-воинственитѣ селяни, между които бѣше и петстотникътъ Ангелъ Трендафиловъ. Следъ това отиде въ черквата. И на дветѣ мѣста той съобщи разговора си съ Ахмедъ ага и неговитѣ предложения. И на дветѣ мѣста се повдигнаха препирни за и противъ предаването; изказаха се подозрения въ измама и страхъ отъ башибозуцитѣ и не се решаваха да дадатъ опредѣленъ отговоръ. Самъ Ангелъ Кавлаковъ гледаше подозрително на увѣренията на Ахмедъ ага и не налагаше мнението си, макаръ да беше сигуренъ, че то ще бѫде прието.
118
Тогава Ангелъ отиде пакъ при Ахмедъ ага, при когото бѣха дошли Мохамедъ отъ Дорково и Алишъ Пехливанъ отъ Баня, и му заяви, че батачани искатъ да останатъ добри поданници на султана и сѫ готови да предадатъ орѫжието си, но на пазарджишкия каймакамъ или на редовна войска, защото се боятъ отъ башибозука. Ахмедъ отговори, че наблизу войска нѣма и че затова правителството е изпратило него съ башибозукъ. Тогава Aнгелъ заяви, че батачани молятъ да се оттегли башибозука по домоветѣ си, и тогава тѣ ще предадатъ орѫжието си, но Ахмедъ възрази, че той не може да изпрати башибозука, преди да възстанови законния редъ въ селото. На това стариятъ Ангелъ отговори съ мълчание, съ подигане раменетѣ си и съ дълбока въздишка.
Ахмедъ схвана недовѣрието, което се рисуваше по лицето на Ангелъ и като призова за свидетели присѫтствуващитѣ мюсюлмански първенци, закле се въ името на Алаха и неговия пророкъ, че нѣма па падне косъмъ отъ невиннитѣ батачани, и като хвърли своята чалма, грабна гуглата на Ангела, тури я на главата си и каза: „Ако не спазя думата си, нека Алахъ ми огнеме чалмата и ми надѣне твоята гугла, нека ме направи свиня; нека жена ми да стане твоя жена” и нареди оща много други подобни най-унизителни за мюсюлманина проклятия. Следъ това се обърна къмъ присѫтствуващитѣ първенци и ги попита: „Има ли по страшна клетва отъ тая?” Всички отговориха че нѣма.
Ангелъ повѣрва искрено на клетвата и веднага отиде къмъ селото, като обеща да убеди батачани да предадатъ орѫжието.
Щомъ се отдалечи той, Ахмедъ плюна подиръ него и побърза въ присѫтствието на сѫщитѣ свидетели да се откаже отъ клетвата си, а банянскиятъ и доспатскиятъ ходжи заявиха, че клетвата нѣма сила, затото не е дадена отъ сърдце и защото е дадена на невѣренъ гяуринъ.
Между това, стариятъ Ангелъ Кавлаковъ отиде право въ кѫщата на Трендафилъ Кереловъ, разказа подробно за клетвата на Ахмедъ ага и даде съветъ да се предаде орѫжието. И тука, както въ Богдановзта кѫща, едни бѣха за предаване орѫжието, други не вѣрваха на клетвата и настояваха да изгинатъ съ орѫжие въ рѫка. На чело на последни-
119
тѣ, споредъ Aнгелъ Горановъ, бѣше дѣдо Трендафилъ Т. Кереловъ. Разпрата взе характеръ на междуособица. Aнгелъ Кавлаковъ настоя да се отдѣлятъ ония, които искатъ да се биятъ съ царя, а другитѣ да се предадатъ, но срещу него се дигна буря и само дѣдо Трендафилъ попречи да го убиятъ. Но най-после, и тука, както въ Богдановата кѫща, задухътъ, гладътъ, жаждата и отсѫтствието на каквато и да била надежда за спасение наложиха своето. Партията за предаването се засили. Въ черквата, училището и въ Кереловата кѫща партията за предаването започна да събира орѫжието. Въ това време клането при Богдановата кѫща бѣ въ разгара си, но другитѣ обсадени батачани не знаеха за това. Колю Христосковъ Кривовъ, който успѣ да избѣга отъ клането при Богдановата кѫща, стигна въ черквата и съобщи за безразборното клане, но въ черквата бѣше такава тѣснота и връва, че много малко го чуха.
Следъ дълги съвещания въ Кереловата кѫща, решиха да предадатъ орѫжието, но преди това да отидатъ нѣколко души да чуятъ лично клетвата. Изпратиха се заедно съ Aнгелъ Кавлаковъ, още Трендафилъ Тошевъ Кереловъ, синъ му Петъръ, кмета Вранко Димитровъ Пауновъ, Георги Серафимовъ, Петъръ Кафеджийски, Горьо Вълювъ и нѣкои други. Ангелъ Трендафиловъ не се присъедини къмъ депутацията, защото отиде да съблича възстаническата си форма.
Като стигнаха въ лагера на Ахмедъ ага, пратеницитѣ, противъ всѣко очакване, вмѣсто да чуятъ увѣренията и клетвата на башибозушкия началникъ, бѣха заобиколени отъ множество башибозуци и задържани. Ахмедъ ага прати да кажатъ на батачани, че пратеницитѣ оставатъ за заложници, докато се предаде всичкото орѫжие. Батачани, за да не изложать своитѣ първенци, трѣбваше да изпълнятъ желанието на Ахмедъ. Орѫжието бѣше събрано, натоварено на три кола и закарано при Ахмедовата палатка на Беглишкитѣ хармани.
Когато орѫжието бѣ стоварено, Ахмедъ ага го разгледа и каза, че това не е всичкото орѫжие, че батачани сѫ предали само строшенитѣ пушки и пищови. Той изпрати съ Aнгель Кавлаковъ тридесеть башибозука да претьрсятъ, да не би да има скрито орѫжие, и ако нѣма, да кажатъ на селянитѣ да отидатъ по домоветѣ си и да гасятъ запаленитѣ си кѫщи.
120
Тъкмо въ това време енимахленци бѣха завършили клането при Богдановата кѫща. Единъ тѣхенъ пратеникъ съобщи на Ахмедъ ага за извършеното и му предаде една вулия съ пари — припадащата му се часть отъ обира на изкланитѣ.
Примѣрътъ, даденъ при Богдановата кѫща, не можеше да не подействува; помацитѣ не можеха да паднатъ по-долу отъ своитѣ наставници въ вѣрата, чистокръвнитѣ турци отъ Ени махале. Видътъ на ограбеното злато и сребро възбуди алчностьта имъ и ги настрои кървожадно. Ахмедъ ага раздаде по-доброто баташко орѫжие на своитѣ помаци, и когато изпратенитѣ съ Aнгелъ Кавлаковъ башибозуци се върнаха и докладваха, че нѣма скрито орѫжие и че батачани сѫ се пръснали по домоветѣ си, той разпореди да се заематъ всички изходи отъ селото, така че да не може никой да избѣга, и следъ това заповѣда общо клане и обиръ.
Клането започна съ задържаната при Ахмедъ ага депутация. Като оставиха Ангелъ Кавлаковъ, Трендафилъ Кереловъ и Горьо Вълювъ, останалитѣ бѣха заведени на страна и убити по най-звѣрски начинъ отъ Мохамедъ Дорковчанина — тоя сѫщия, който, като чепински пратеникъ, се кле за дружба и братство съ батачани. Следъ това дойде редъ на Ангелъ Кавлаковъ. Той бѣше съвсемъ невиненъ и бѣ убитъ навѣрно за да не смущава паметьта на Ахмедъ ага съ спомена за страшното клетвопрестѫпяне. Още по-грозна бѣше участьта на дѣдо Трендафилъ Тошевъ Кереловъ. Току-речи предъ очитѣ му убиха третия му синъ Петъръ, но Ахмедъ ага искаше да тури рѫка на двамата по-голѣми синове, най-голѣмитѣ военачалници — петстотницитѣ Стефанъ и Aнгелъ. Стефанъ, както се каза, успѣ да си пробие пѫть още на 30-и априлъ презъ нощьта и хвана гората. Ангелъ пъкъ остана въ бащината си кѫща, биде заловенъ отъ башибозука и поведенъ отъ двама души при Ахмедъ ага. Обаче по пѫтя той избѣга и се скри подъ една изгорѣла воденица, легналъ въ водата подъ перкитѣ на колелото. Разгнѣвенъ отъ бѣгството на Ангелъ и навѣрно незнаещъ за избѣгването на Стефанъ, Ахмедъ ага изпрати баща имъ дѣдо Трендафилъ, вързанъ, съ десетина башибозуци, да ги доведе. Следъ като го мѫчиха по всевъзможни начини, преди всичко за пари и после за синоветѣ му, върнаха нещастния старецъ при
121
Ахмедъ ага. По заповѣдь на разярения звѣръ той бѣ сѣченъ, мушканъ, набоденъ на рѫженъ и печенъ на огънь като агне. Молбитѣ му да бѫде убитъ преди това не бѣха чути.
Ахмедъ ага остави живъ и заведе въ Барутино само Горьо Вълювъ, за да му прави сапунъ, защото билъ добъръ сапунджия [*].
Въ самото село настана ужасъ. Башибозуцитѣ нападаха кѫщитѣ наредъ. Изловиха жителитѣ на всѣка кѫща, измѫчваха ги да посочатъ паритѣ си и ги избиваха; следъ това обираха кѫщата и я запалваха. По голѣмата часть отъ батачани юрна отново презъ палачитѣ си и се затвори въ черквата и училището. Заваренитѣ въ кѫщитѣ оказаха отчаяна съпротива. Кольо Лазинъ, когато запалиха кѫщата му, въ която бѣше скритъ, излѣзе съ ножъ и докато загине, уби и рани нѣколко души; Ангелинка, жената на Иванъ Божинъ, когаю башибозуци убиха мѫжа ѝ, грабна брадвата, и докато я убиятъ, разцѣпи главата на единъ. Венка Стойчева постѫпи по сѫщия начинъ съ убиеца на мѫжа си и успѣ да избѣга. Стоянъ Цвѣтановъ има предвидливостьта да не си предаде пушкита и съ нея успѣ да убие едного, и следъ това нѣколко куршуми го пронизаха. И на много други мѣста се е водила отчаяна борба, но не останаха живи свидетели, които да ни я разкажатъ.
Една по-голѣма група селяни потърси спасение въ кѫщата на мастрафчията Ангелъ Ганевъ, който спаси сина на Ахмедъ ага. Нещастницитѣ вѣрваха, че отъ благодарность за спасението на сина му, Ахмедъ ага нѣма да посегне на тая кѫща. Обаче Ахмедъ ага спаси само живота на стопанина и
*. Споредъ нѣкои, той билъ пощаденъ, понеже презъ нощьта, когато избухнало възстанието, извелъ тайно сина на Ахмедъ ага отъ Батакъ. Това, обаче, не е установено. Въ всѣки случай, и да вѣрно, добре е постѫпилъ. Опитътъ на тълпата да убие сина на Ахмедъ ага бѣше произволь. Началството не знаеше и нѣмаше да допусне това. Съ запазването живота на сина, претѫплението на бащата изъкваше още по-релиефно.
123
онѣзи момчета, които се съгласиха да се потурчатъ, всички останали мѫже бѣха избити.
Новото училище, построено върху основитѣ на изгореното
Като свършиха съ селото, башибозуцитѣ се устремиха къмъ училището. То бѣше великолепно двуетажно здание съ седемь голѣми стаи, два салона и две зали за първоначални ученици. Въ него бѣха се наблъснали човѣкъ до човѣкъ. Башибозуцитѣ стреляха презъ прозорцитѣ и убиваха беззащитнитѣ батачани, покатерваха се презъ прозорццтѣ и сѣчеха, когото достигнагъ. Следъ това насилиха вратата, влѣзоха вѫтре и се предадоха на сѣчь. Загинаха тукъ попъ Нейчо Пауновъ и учительтъ Тонджоровъ, родомъ отъ Самоковъ. Когато учительтъ видѣ, какъ мѫчатъ свещеника, той се хвьрли съ голи рѫце върху башибозуцитѣ и повали двама, но бѣ съсѣченъ заедно съ свещеника. Въ училището щадѣха донѣкѫде женитѣ и децата, а мѫжетѣ избиваха наредъ. Много отъ батачани, следъ всичко станало, виждаха въ смъртьта най-добрия изходъ отъ ужасното положение, други се бранѣха съ каквото имъ падне, а около двесте души се натъпкаха подъ пода, подъ който имаше около единъ метъръ праздно пространство. Но тѣхната участь бѣ по-грозна. Турцитѣ, следъ като изпразниха училището, полѣха го съ газь и го запалиха. Едни отъ скрититѣ строшиха дъскитѣ на пода и се опитаха да бѣгатъ, но бѣ-
124
ха избити отъ башибозука, който чакаше наоколо, а другитѣ изгорѣха живи.
Черквата „Св. Недѣля” следъ изгарянето ѝ
Дойде редъ на събранитѣ в черквата „Св. Недѣля”. Тя е стара, каменна сграда, метъръ и половина въ земята и заема около 150 кв. метра. Черковниятъ дворъ служеше за гробища и бѣше заграденъ съ каменна стена, висока около 1 1/2 метра и наричана отъ населението калето.
124
Надѣвайки се да намѣри защита въ светостьта на храма и въ якитѣ му стѣни, по голѣмата часть отъ батачани се струпа тука. Въ двора и черквата се натъпка такова множество, каквото никой не би могълъ да повѣрва, че може да се събере. Турцитѣ нападнаха черквата заедно съ съсѣдното на нея училище. Обаче якитѣ стени на калето наистина се оказаха добра защита. Башибозукътъ се опита да се премѣтне презъ стената, разчитайки, че лишенитѣ отъ орѫжие батачани нѣма да окажатъ съпротива. Но мѫже, жени, деца — всичко бѣше готово за отчаяна борба. Съ камъни, съ кръстоветѣ отъ гробоветѣ тѣ сьбаряха отъ стената всѣки башибозукъ, който се покажеше. Въ всичкото множество намѣриха се у децата два пищова непредадени. Съ тѣхъ Костадинъ Вранчовъ и Димитъръ Насковъ Кавлаковъ, качени на единъ орѣхъ, стреляха и, както увѣряватъ, убили и ранили нѣколко башибозуци, но най-после отъ дългото употрѣбение пищовитѣ се повредиха и не можеха да действуватъ.
Като видѣха, че не могатъ по другъ начинъ да навлѣзатъ, башибозуцитѣ започнаха да къртятъ стената. Най-напредъ пробиха дупки, презъ които куршумитѣ имъ просто косѣха множеството въ двора. Батачани се опитаха да запушатъ дупкитѣ, дори хващаха устията на пушкитѣ и ги издърпваха, но скоро проломитѣ станаха голѣми и привечерь башибозукътъ нахлу въ двора. Тогава настана сѣчь, която никое перо не може да опише. Голѣма часть отъ батачани продължаваха да се борятъ съ голи юмруци или съ каквото попадне, а други, като преживѣха загубата на най-близкитѣ си, не намираха вече смисъль въ живота и посрещаха смъртьта стоически и дори бързаха по-скоро да се простятъ съ тоя свѣтъ. Обаче жестокитѣ изтребители не мислѣха така. Съ намаление на съпротивата, у башибозука се появи желание да тури редъ въ клането и справедливостъ, разбира се, не къмъ жертвитѣ, а къмъ себе си: до тогава едни колѣха, а други само обираха.
Ахмедъ ага спре клането и разпореди да се извадятъ всички на Беглишкитѣ хармани. Като ги изкарваха единъ по единъ, труднитѣ тени биваха разпаряни, всички мѫже — избивани, отъ малкитѣ момченца и юношитѣ биваха пощадени само ония, които се съгласяваха да се потурчатъ. При това,
125
ония, които се забавяха да дадать веднага съгласието си биваха съсичани. На съгласилитѣ се веднага привързваха на главитѣ чалми; женитѣ и децата бѣха пощадени и мѫчени, за да изкажатъ скрититѣ богатства.
Останаха само скрититѣ въ самия храмъ. Тукъ бѣха натъпкани нѣколко пѫти повече хора, отколкото обикновено можеха да се събератъ. По столоветѣ, по амвона, по напречнитѣ спонди на кубетата, по олтарния иконостасъ и самия престолъ не бѣ останало мѣсто незаето. Голѣмитѣ дигаха децата на раменетѣ си и ги държеха, докато могатъ. Такова бѣше положението, когато башибозуцитѣ заобиколиха черквата и започнаха да стрелятъ презъ прозорцитѣ. Куршумитѣ имъ пронизваха по нѣколко души. Това предизвика бутане и притискане, въ което загинаха много невинни деца. Въ сѫщото време задухътъ, смрадьта, гладътъ и особено жаждата, усилена отъ пека на запаленото училище, измѫчааха нещастницитѣ. „Вода, вода!” — викаха отвсѣкѫде. Съ голи рѫце, съ какво имъ попадна, изкопаха кладенецъ два метра дълбокъ, но вода не излѣзе. Задоволиха се да квасятъ устата си съ маслото отъ кандилата, съ кръвьта на собственитѣ си рани и на убититѣ, а нѣкои майки туряха пѣсъкъ въ устата на децата. Като че ли всичко това бѣ малко, та помацитѣ измислиха и друго: тѣ донесоха пчелнитѣ кошери на батачани и ги нахвърляха презъ прозорцитѣ. Храмътъ се изпълни съ безброй пчели, комто съ ярость забиваха жилата си въ ония, които сѫ ги отглеждали. Следъ това започнаха да хвърлятъ вѫтре запалени пачаври, натопени въ газь, и запалена слама. Съ една дума, башибозуцитѣ превърнаха храма Божи въ адъ.
Помацитѣ се опитаха да строшатъ и да запалятъ вратата на черквата, но тя бѣ дрѣнова, окована съ желѣзо, и не се подаде нито на едното, нито на другото. Опитаха се да свалятъ плочитѣ на покрива, но вижда се, че се боеха отъ противодействие, та не успѣха.
Така премина нощьта срещу 3 май. На сутриньта положението на обсаденитѣ въ черквата бѣше такова, че смъртьта би било истинско избавление за тѣхъ. Когато се явиха башибозуци и заговориха за предаване и пощада, вратата се отвори, но на нея се показаха съ голи ятагани и запретнати рѫкави, съ препасани престилки, за да не си оцапатъ дрехитѣ, Леви-
127
цата отъ Чече, Медю Бекташьтъ отъ Ракитово, Алишъ Пехливанъ отъ Баня и Мохамедъ отъ Дорково, а задъ тѣхъ много други, и започнаха да колятъ когото завърнатъ.
Група барутински помаци, участвували въ клането и фотографирани следъ освобождението
127
Това безразборно клане предизвика противодействие. У нѣкои батачани още се намѣри сила да продадатъ живота си скѫпо. Христо Станковъ сполучи да откърти единъ кѫсъ отъ единъ черковенъ столъ и съ него — по думитѣ на Ангелъ Горановъ — уби двама души, отне единъ ножъ и се бори, докато загина. Лаза Богданова, прочута хубавица, уби съ джебния си ножъ убиеца на мѫжа си, който искаше да я отвлѣче въ харема си. Нѣколко души даже успѣха да си пробиятъ пѫть презъ гѫстата башибозушка тълпа и да избѣгатъ.
Най-после и тукъ решиха да турятъ редъ и започнаха да извеждатъ жертвитѣ и да ги каратъ на Беглишкитѣ хармани. И въ тоя случай постѫпиха както съ ония въ двора, съ други думи, мѫжетѣ избиваха редомъ, момченцата и юношитѣ, които веднага се съгласяваха да се потурчатъ, пощадяваха и веднага привързваха на главитѣ имъ чалми отъ кърпи. Женитѣ и децата донѣкѫде бѣха пощадени.
Като се сравнятъ тия кланета, извършени отъ помацитѣ, съ онова въ Богдановата кѫща, извършено отъ чистокръвнитѣ турци, ще се види, че колкото и жестоки и свирепи до сѫ тѣ, все пакъ има проблѣсъци отъ човѣщина, макаръ и твърде малко. Покрай грубия интересъ да се снабдятъ съ слуги (роби) и фанатизъма да се увеличи числото на правовѣрнитѣ, тукъ срещаме и по-благородни пориви. Красотата на много батачанки плени враговетѣ имъ, които ги взеха за свои жени или за жени на своитѣ синове. Нѣкои помаци се омилостивиха отъ миловидни дечица и ги взеха за своя евлядъ (челядь). Най-после, не липсватъ примѣри отъ признателность за сторено по-рано добро и даже отъ чисто хуманно побуждение. Нѣкои отъ живитѣ батачани съ благодарность си спомнятъ за онѣзи помаци, които сѫ ги избавили [*].
Изобщо, чувствува се, че на религиозния фанатизъмъ и жаждата за плячка се противопоставя, макаръ и слабо, общиятъ племененъ произходъ и донѣкѫде човѣщината.
*. Наредъ съ жестокия клетвопрестѫпникъ Мохамедъ отъ Дорково, блѣщи Исмаилъ ходжа отъ сѫщото село. Когато и младежътъ Ангелъ Чаушовъ, като излѣзе отъ черковния дворъ, следъ хиляди премеждия, подъ покровителството на единъ помакъ успѣ да стигне до височината Св. Атанась, той завари ходжата да се клони и моли
128
Сѫщия день, 3-и май, привечерь Ахмедъ ага спрѣ клането и заповѣда да викать изъ селото да се събератъ всички останали живи, за да се направи списъкъ на мѫжетѣ, на които правителството щѣло да направи нови кѫщи и да имъ разпредѣли вдовицитѣ и сирачетата, за да е грижатъ за тѣхъ. Заповѣдьта се придружаваше съ закана да бѫде предаденъ на смърть оня, който се укрие. Като предполагаха, че усмирителитѣ сѫ се наситили съ кръвь и че сѫ се засрамили отъ извьршеното, батачани повѣрваха и тоя пѫть и започнаха да излизатъ. Мнозина здрави бѣха се престорили на мъртви между убититѣ, други бѣха се изпокрили изъ развалинитѣ на селото, трети облѣчени въ женски дрехи се притаяваха между женитѣ. Всички започнаха да излизатъ. Вѣрата тоя пѫть бѣше толкова голѣма, че женитѣ сами убеждавала мѫжетѣ, скрити между тѣхъ, да се запишатъ въ списъка, и измъкваха раненитѣ изъ куповетѣ на убититѣ. Твърде малко не повѣрваха и успѣха да се измъкнатъ изъ селото. Събраха се около 300 мѫже, които бѣха заведени на Беглишкитѣ хармани. Ахмедъ ага, като се колебаеше какво да прави съ тѣхъ, изпрати въ Т. Пазарджикь баташкия пѫдарь арнаутина Селимъ да пита властьта, какъ да постѫпи съ останалитѣ живи. Селимъ тръгна още сѫщата вечерь и презъ нощьта стигна въ Т. Пззарджикъ. Тамъ властьта въ това време бѣше изцѣло подъ влиянието на Али бей Гаванозоглу, който, както се знае, бѣ първиятъ двигатель на родопскитѣ помаци. Али бей, споредъ Д. Страшимировъ просто заповѣдалъ да се пресуши баташкия коренъ, съ други думи, да се избиятъ останалитѣ живи. Споредъ Ангелъ Го-
Алаха да прости грѣховетѣ на неговитѣ едновѣрци, които въ това време колѣха батачани. Като видѣ момъка, ходжата заплака, пригърна го и го запита, кѫде сѫ домашнитѣ му. Когато се научи, че тѣ навѣрно сѫ заклани или ще бѫдатъ заклани, той веднага тури чалмата си на главата на Ангела, облѣче го съ своята ачма долама, даде му пушката си и го поведе да ги търсятъ. По пѫтя той спаси честьта на една батачанка. Въ селото тѣ успѣха да намѣрятъ единъ отъ братята и една отъ сестритѣ на Ангела. Ходжата имъ предложи да вървятъ съ него и ги увѣри, че нѣма да ги потурчи, но тѣ не вѣрваха и казаха, че предпочитатъ да умратъ християни, и възмутени отъ това, че братъ имъ станалъ турчинъ, избѣгаха и наистина загинаха. Ходжата съ тая постѫпка искаше да се отплати за това, че бащата на Ангелъ бѣ спасилъ живота му въ една виелица.
129
рановъ, Али бей заповѣдалъ, ако нѣма други избѣгали, дл се избиятъ останалитѣ, за да нѣма кой да свидетелствува за станалото, въ противенъ случай да се се оставятъ. Пѫдарьтъ се върна на следния день, 4-и май.
Ахмедъ ага, за да се увѣри дали има избѣгали, разпита женитѣ. Тѣ го увѣриха, че нѣма избѣгали и че самъ главниятъ виновникъ за възстанието — Петъръ Горановъ — е убить. Нещастницитѣ мислѣха, че ще го задоволятъ и ще смекчатъ сърдцето му, и не подозираха, че съ това произнасятъ смъртната присѫда на останалитѣ живи мѫже. За да се увѣри, обаче, Ахмедъ ага заповѣда да намѣрятъ главата на Петъръ Горановъ. Донесоха 20—30 глави плешиви, каквато бѣше главата на Горанова. Назначениятъ експертъ Горьо Вълювъ, убеденъ, че съ това върши добро, посочи на една и каза: „Тази е”. Тогава Ахмедъ ага заобиколи съ башибозуцитѣ всичкитѣ останали живи мѫже, заведе ги при училището, и часть бѣха изклани на моста, който служеше за дръвникъ, часть въ черквата, като предварително ги събличаха. Женитѣ и децата гледаха съ ужасъ това зрѣлище. Нѣкои майки, като предполагаха, че следъ мѫжетѣ иде тѣхниятъ редъ, хвърлиха дѣцата си въ рѣката, за да не бѫдатъ потурчени или изклани.
Ахмедъ ага, на конь, заобиколенъ отъ първенцитѣ, присѫтствуваше на клането, и когато се свърши, върна се на Беглишкитѣ хармани, посрещнатъ съ тѫпани и зурни. Предъ палатката му бѣха прострени два голѣми чула. На единия трупаха златото, на другия среброто, въ пари, нанизи, часовници и други украшения, обрани отъ убититѣ и живитѣ, отъ кѫщитѣ, или изкопани отъ земята, дето батачани ги бѣха скрили. На отдѣлни купове бѣха натрупани дрехитѣ, медьтя и всичко, което имаше цена. Събранъ бѣше и всичкиятъ добитъкъ. И всичко това, предъ останалитѣ живи батачанки, бѣ разпредѣлено между бюлюцитѣ и закарано по тѣхнитѣ села.
Най-после единъ ходжа се възкачи на едно дърво въ черквата и оттамъ надъ хилядитѣ прѣсни християнски трупове възвести, че нѣма Богъ, освенъ Богъ, и че Мохамедъ е неговъ пророкъ. Другъ ходжа, по заповѣдь на Ахмедъ ага,
130
се качи на единъ купъ дъски на Беглишкитѣ хармани и предъ събранитѣ баташки жени и деца и башибузуцитѣ тържествено заяви, че гяурското вече се свърши, че по всичката земя не остана ни единъ гяуринъ, и че на мѣстото на Батакъ ще се посѣе ечмикъ за конетѣ на правовѣрнитѣ.
И наистина, цъвтещиятъ преди нѣколко дни Батакъ бѣше едно голѣмо пепелище. Всички здания, безъ изключение, бѣха изгорени, и дори останалитѣ имт стърчащи стени разрушени. Когато на следния день, 5 май, сутриньта завалѣ дъждъ и снѣгъ, никой нѣмаше кѫде да подслони главата си. Ахмедъ ага, следъ като разпрати плячката и опредѣленитѣ за потурчване момчета и жени, поведе бюлюцитѣ къмъ Брацигово, отдето настоятелно искаха помощь. Останалитѣ безъ подслонъ и безъ храна баташки жеии и деца така сѫщо напуснаха Батакъ.
Всичко бѣгаше отъ селото, като отъ мѣсто заразено отъ чума и изпълнено съ зли демони. Останаха само кучетата и коткитѣ да виятъ и гризатъ месота на своитѣ господари.