IV. Батакъ следъ възстанието
1. Сѫдбата на останалитѣ живи батачани
Положението на останалитѣ живи батачани бѣше такова, че тѣ завиждаха на изкланитѣ. Накѫде да бѣгатъ? Наоколо имъ бѣше пръстенъ отъ мохамеданско население. Да бѣгатъ въ вѫтрешностьта на Родопитѣ, бѣше все едно да се изложать на гладна смърть или на помацитѣ, които ги обраха и клаха. Най-близкитѣ християнски селища бѣха Пещера и Ракитово, но и тѣ бѣха съ смѣсено население. Една часть отъ женитѣ и децата, гонени отъ глада, се решиха да отидатъ въ Ракитово, отдето се пръснаха да просятъ по чепинскитѣ и разложкитѣ села. Масата отъ останалитѣ живи батачани се насочи къмъ баташкия Еледжикъ — покрита съ гора планина, която при това е близу до християнскитѣ полски села, отдето все пакъ можеше да се очаква нѣкаква помощь.
Още презъ нощьта срещу 1 май петстотникътъ Стефанъ Трендафиловъ съ своитѣ тридесетина другари, следъ като
131
излѣзе отъ Батакъ, пристигна на Еледжикъ, дето завари нѣколко семейства, избѣгали навреме и пристигнали преди него. Дойде и П. Горановъ съ пещерци, други нѣколко дру гари и нѣколко семейства.
Другиятъ петстотникъ, Ангелъ Трендафиловъ, както се каза, още при предаването на орѫжието успѣ да избѣга и се скри въ водата подъ една воденица. Откритъ тамъ, той избѣга и се скри подъ водата на водопада, образуванъ отъ единъ бентъ, отдето презъ нощьта стигна при брата си. Така сѫщо мѫже, жени и деца, на които по единъ или по другъ начинъ се удаде да се изскубнать отъ Батакъ, намѣриха прибѣжище на Еледжикъ. Най-после, масата отъ жени и деца, които останаха живи следъ последното клане, така сѫщо се опѫти къмъ Еледжикъ. Заедно съ тѣхъ успѣ да е измъкне членътъ на комитета и петдесетникътъ Тодорь попъ Нейчовъ. Два дни той се кри между труповетѣ въ черквата, а при последното клане той бѣ скрить отъ майка си и стрина си, увитъ въ дрипава черга.
На Еледжикъ се събраха 7—800 души, отъ които много малко мѫже. Всѣки може да си въобрази положението имъ. Изгладнѣли и без хлѣбъ, много отъ тѣхъ бѣха и безъ дрехи, ранени, недоклани, само по риза. Ядѣха брусникь (листа отъ боровинки) и мъзга отъ дръвчетата. Попаднаха нѣколко добитъка; тѣ веднага бѣха заклани и изядени безъ соль, сурови или недопечени. Не стига всичко това но съ присѫтствието на избѣгалитѣ въорѫжени възстаници тѣ отново изпаднаха въ положението да бунтовници. Страхътъ отъ клане ги караше да скриватъ най-строго присѫтствието си. Дори казватъ, че едно пеленаче било удушено, за да не ги издаде съ плача си. При другитѣ нещастия се прибави и междуособната крамола. Умрзаата противъ П. Горановъ, Ст. Трендафиловъ и другитѣ водители на възстанието, а така сѫщо противъ семействата имъ, бѣше голѣма. Укоряваха ги, че тѣ станали причина да изколятъ селото и че тѣхното и на тѣхнитѣ въорѫжени другари присѫтствие ще даде поводъ за ново клане.
Най-после въорѫженитѣ възстаници се отдѣлиха, и на Еледжикъ останаха само женитѣ, децата и обезорѫженитѣ
132
мѫже. Така прекараха шесть дни. На седмия день на Еледжикъ дойдоха нѣколко турци и българи. Тѣ караха коне, натоварени съ хлѣбъ, и викаха; „Хайде бре, батачани, мѫже, жени и деца, елате да вземете хлѣбъ и да отидете въ Пещера; емиръ (заповѣдь) дойде да слѣзете; нѣма вече да се колите”.
Батачани, лъгани толкова пѫти, чуваха съблаънителнитѣ викове, но не вѣрваха и се потайваха. Най-после видѣха, че нѣма другъ изходъ. Всички бѣха съ разстроени стомаси и силна диария, а много бѣха болни и отъ други болести. Нѣкои се решиха, излѣзоха, взеха хлѣбъ и се опѫтиха за Пещера. Тѣхния примѣръ последваха и други. Нѣкои взеха хлѣбъ и се притаиха пакъ въ гората. Изобщо, половината останаха, и само когато се убедиха, че въ Пещера действително не колятъ, и тѣ слѣзоха отъ гората, нѣкои едва следъ 10—15 дни.
Въ Пещера батачани, които имаха роднини и приятели, намѣриха подслонъ у тѣхъ. Другитѣ бѣха настанени въ метоха и въ други обществени и частни здания. Даваха имъ хлѣбъ, събранъ чрезъ властьта отъ частни подаяния. Поради преживѣнитѣ силни душевни вълнения и тѣлесни мѫки, много отъ тѣхъ боледуваха тежко.
Но съ това мѫкитѣ имъ не се свършиха, нито опасностьта отъ клане бѣ минала. Скоро стана явно, че клането въ Батакъ съ нищо не може да се оправдае, даже въ очитѣ на самитѣ турци. Истината, че батачани не сѫ предприемали никакво нападение, че само се бранили отъ башибозука, че Батакъ е изкланъ следъ като си предалъ орѫжието и че сѫ клани невинни жени и деца, започна да прониква въ европейския печатъ и да предизвиква възмущение. Възможностьта за една международна анкета ставаше все по-сигурна. За да прикрие престѫплението, турската власть разпореди да се погребатъ изкланитѣ въ Батакъ, та да изчезнатъ следитѣ отъ клането. Освенъ това, неизвестно дали по разпореждане на централната власть или на мѣстната администрация, турцитѣ намислиха да докажатъ, че батачани сѫ нападали вънъ отъ Батакъ и сѫ загинали тамъ. Но тъй като труповетѣ въ Багакъ вече се разлагаха и не бѣ възможно да се пренесатъ
133
то турскиятъ умъ измисли да се изведатъ останалитѣ живи батачани на въображаемото бойно поле, да се избиятъ тамъ и да се посочи това на анкетьоритѣ.
Група батачани, по-възрастнитѣ отъ които са преживѣли възстанието
Единъ денъ известиха, че правителството ще строи кѫщи на останалитѣ живи батачани, събраха грижливо всички мѫже, а за да маскиратъ истинскитѣ си намерения, и много жени и деца. Обявиха имъ, че ще ги заведатъ въ Батакъ да посочатъ дворищата, на които щѣли да имъ построятъ
134
кѫщи. Обаче при сьбирането пещерски турци, движими отъ човѣколюбие или отъ съзнание за глупостьта, която се върши, тайно предупредиха батачани по никой начинъ да не тръгватъ, защото ще бѫдатъ избити.
Група батачанки, по-възрастнитѣ отъ които са преживѣли възстанието
И наистина, когато заптиитѣ ги подкараха, батачани отказаха да тръгнатъ. Не помогнаха увещания, и заптиитѣ прибѣгнаха до бой. Биха всѣки, който имъ попадна, работата дойде до кръвь, но батачани не тръгнаха: „По-добре ни из-
135
бийте тука” — казваха тѣ. Дойде и самиятъ чиновникъ, натоваренъ съ тази работа. И той започна да бие и най-после, следъ като строши бастуна си отъ главата на Тошко Лигинъ, самъ се трогна отъ сѫдбата на нещастнициѣ, заплака и тръгна назадъ въ града. Следъ него юрнаха и батачани [*].
Леди Странгфордъ
Следъ това вече батачани бѣха оставени сами на себе си. Гордитѣ и охолни преди батачани сега се пръснаха по села и градове да търсятъ работа за кора хлѣбъ, а по-голѣмата часть отъ тѣхъ — изтощени, болни и дребни дечица — трѣбваше да живѣятъ съ подаяния било на своитѣ съотечественици, било на милосърднитѣ християнски общества вънъ отъ Турция.
*. Всички батачани, преживѣли тоя случай, и пещерци, които сѫ били свидетели на него, твърдятъ най-положително, че цельта на
136
Така живѣха батачани, докато имъ се притече на помощъ леди Странгфордъ — възобновителката на Батакъ. Нейниятъ мѫжъ, лордъ Странгфордъ, бѣше ориенталистъ и английски дипломатъ въ Цариградъ отъ 1845 до 1857 год. Добърь познавачъ на източнитѣ народи, той бѣ обикналъ българския народъ заради добритѣ качества, които бѣ откриль въ него. Подъ негово влияние и леди Странгфордъ така сѫщо обикна българския народъ. Щомъ чу за нещастието, което сполетѣ българския народъ, тя се обърна съ апелъ къмъ английското общество, събра 29,000 английски лири и сама пристигна въ опустошената область, за да орга-
Болницата на Леди Странгфордъ
низира раздаването на помощитѣ. Най-много тя помогна на батачани, устрои болница въ Батакъ и въ нея прибра тежко болнитѣ, устрои кухня, съ която хранѣше селянитѣ, докато се замогнатъ да се хранятъ. По тоя начинъ тя даде възможность на по-голѣма часть отъ пръснатитѣ батачани да се върнатъ въ селото си и тури основитѣ на новия Батакъ.
турцитѣ е била, като изведатъ батачани, да отдѣлятъ мѫжетѣ на опредѣленото мѣсто въ планината надъ Пещера и тамъ да ги избиятъ, та да кажатъ после, че тамъ се е водило сражение. Това изглеѫда малко вѣроятно, обаче като се вземе предвидъ, че още първата заповѣдь отъ Пазарджикъ бѣше да се избиятъ всички мѫже батачани, за да нѣма кой да свидетелствува (женитѣ по турскитѣ понятия не могатъ да бѫдатъ свидетели), че споредъ официалнитѣ турски рапорти батачани сѫ избити въ редовно сражение, и въ свръзка съ грижитѣ да се прикрие клането, става ясно, че турцитѣ наистина сѫ имали това намѣрение.
137
Злата участь, обаче, не престана да преследва батачани. Не се минаха и два месеца отъ възстанието, обяви се войната между Турция и Сърбия и Черна Гора, а следъ нея и войната съ Русия. Ужаситѣ отъ тия войни отвлѣкоха вниманието отъ Батакъ. Следъ Освобождението, още не устроени дветѣ Българии, обяви се Съединението и последва войната съ Сърбия. Батакъ бѣ забравенъ. Българската държава и българскиятъ народъ наистина често си спомняха съ благоговение за жертвитѣ въ Батакъ, но за останалитѣ живи — почти никога. Така батачани години наредъ проклинаха сѫдбата, която ги пощади при клането.