IV. Батакъ следъ възстанието
2. Размѣритѣ на кървопролитието въ Батакъ и международната анкета
Г-нъ Д. Страшимировъ е съставилъ списъкъ на всички загинали българи отъ IV революционенъ окрѫгъ въ възстанието. Обаче списъкътъ е съставенъ 20—25 години следъ възстанието, и самъ г-нъ Страшимировъ бърза да заяви въ съчинението си, че списъкътъ не е пъленъ и посочва причинитѣ за това. Последното важи най-много за Батакъ, дето цели родове и семейства изчезнаха било въ клането, било въ мизерията следъ него. Да се попълни сега следъ 50 години отъ възстанието, въпреки голѣмитѣ усилия, се оказа положително невъзможно.
Споредъ списъцитѣ на г. Страшимировъ, числото на известнитѣ загинали въ IV революционенъ окрѫгъ е 2,825; отъ тѣхъ въ Батакъ сѫ загинали 1750 души, а въ всички други градове и села 1075. Даже ако се взематъ тия цифри за относително вѣрни, пакъ самъ Батакъ е даль единъ пѫть пѫть и половина повече жертви, отколкото цѣлиятъ IV революционенъ окрѫгъ. Въ сѫщность цифрата, дадена за Батакъ, е много по-малка отъ истинската. Както ще се каже, по-нататъкъ, Скайлеръ, американски консулъ, установява числото на загиналитѣ въ Батакъ на около 5000 души. Макгаханъ дава още по-голѣма цифра.
Колкото ясно да говорятъ даденитѣ цифри за размѣритѣ на кървопролитието въ Батакъ, все пакъ за една по-ясни предста-
138
ва се налага едно сравнение. Въ Сръбско-българската война презъ 1885 год. воюваха 130,000 души отъ дветѣ страни; загинаха българи 569, сърби 745. Въ сражението при Люле Бургась, най-кървопролитното сражение въ Балканската войиа, взѣха участие 150,000 българи; загинаха 2,840 души. Въ Батакъ, следователно, загинаха българи деветь пѫти повече отколкото въ цѣлата Сръбско-българска война и почти два пѫти повече, отколкото при Люле Бургасъ.
Може да се каже смѣло, че Батакъ съ кръвьта си изкупи свободата на оная часть отъ българския народъ, която не възстана.
Вестьта за звѣрствата на турцитѣ при потушаване на възстанието, особено въ Батакъ, въпреки усилията на турцитѣ да ги потулять, прескочи турскитѣ граници и възмути цѣлия образованъ свѣтъ.
Първи събраха данни и заговориха за тѣзи звѣрства протестантскитѣ мисионери. Благодарение на тѣхъ, единъ месецъ следъ възстанието въ английския вестникъ „Дейли Нюсъ” се появиха дописки, които възбудиха общественото мнение въ Англия, и въпросъть за турскитѣ звѣрства се повдигна въ парламента.
Американцитѣ не останаха по-назадъ. Подъ влиянието на мисионеритѣ, американското прсолство въ Цариградъ изпрати американския генераленъ консупъ въ Цариградъ Скайлеръ да направи анкета върху турскитѣ звѣрства. Заедно съ Скайлера тръгна и Макгахань — специаленъ кореспондентъ на „Дейли Нюсъ”. Скайдеръ и Макгахенъ бѣха преживѣли дълго врѣме въ Русия, знаеха добре руски езикъ, а покрай него разбираха и български.
Между това, Високата Порта, за да затвори очитѣ на великитѣ сили, бѣше изпратила специални чиновници да разследватъ събитията, да спратъ „чрезмѣрноститѣ” и да накажатъ виновнитѣ. Единъ отъ тѣхъ — Едибъ ефенди — бѣше назначенъ за Пловдивския и Сливенския окрѫзи. Той бѣше представилъ рапорть, който бѣ пъленъ съ измислици. Въ него на българитѣ се приписваха небивали жестокости, които
139
предизвикали къмъ отмъщение мохамеданското население. Изгарянето на Батакъ въ тоя рапортъ се отдава на това, че вънъ отъ селото било дадено едно жестоко сражение, въ което и дветѣ страни понесли тежки загуби. Преписъ отъ рапорта бѣ изпратенъ на английския министръ на Външнитѣ работи, отдето стана известенъ на цѣлия свѣтъ.
Въ Англия по това време бѣха на власть консерваторитѣ, които водѣха туркофилска политика, защото виждаха въ Турция естественъ съюзникъ противъ Русия. Като се опасяваше, че американската анкета може да бѫде пристрастна въ ущърбъ на Турция, английското правителсгво реши и то да направи анкета, и за тая цель бѣ изпратенъ Берингъ — секретарътъ на английския посланикъ въ Цариградъ. Берингъ, като истински англичанинъ, каза самата истина. Той не само потвърди онова, което констатираха Скайлеръ и Макгаханъ, но опроверга всичкитѣ звѣрства, които Едибъ ефенди приписваше на българитѣ. Нѣщо повече, той намѣри, че възстанието е било съвсемъ слабо и че то е могло да се усмири съ редовната войска, съ която разполагалъ одринския валия, то не е имало нужда да се вдига бзшибозукъ.
Берингъ се помѫчи да освободи отъ отговорность султанското правителство, като хвърли всичката вина за звѣрствата върху провинциалнитѣ власти и върху пазарджишкитѣ бейове. Обаче самото правителство го опроверга, като награди съ ордени и чинове всички ония, които бѣха показали усърдие въ звѣрствата. Така напримѣръ Ахмедъ ага, който изкла Батакъ, бѣ награденъ съ орденъ и произведень юзбашия. Тая постѫпка на турското правителство просто озлоби общественото мнение въ Англия.
Отъ анкетата, която направиха Скайлеръ и Макгаханъ, тукъ ще предадемъ само онова, което пишатъ за Батакъ.
Скайлеръ, следъ като описва накратко възстаническото движение въ България и по-подробно възстанието въ 1876 г., казва за Батакъ следното:
„Отъ три дни башибозуцитѣ бѣха дошли въ околностьта на Батакъ. Когато на Гергьовдень батачани се намираха въ
140
черква, Ахмедъ ага се показа край селото. Жителитѣ, като е посъветваха помежду си, върнаха се въ кѫщитѣ си и се приготвиха да се бранятъ. После проводиха да питатъ Ахмедъ
Скайлеръ
ага, що иска. Двамата първи пратеници бидоха посѣчени: следъ това Ахмедъ заповѣда да му пратятъ първенцитѣ да се споразумѣе съ тѣхъ. Никой не рачи да иде. Най-после Ангелъ чорбаджи отиде като пратеницъ.
Ахмедъ му каза, че той е покроиитель на Батакъ, да иматъ довѣрие въ него и да си предадатъ орѫжието. Той имъ се закле тържествено, че нѣма да имъ стори никакво зло и че нѣма да бутне ни единъ косъмъ отъ главитѣ имъ. После отидоха около 20 души първенци, които Ахмедъ ага
141
задържа като залогъ, докато се предаде орѫжието. Тогава башибозуцитѣ налетѣха въ селото и започнаха страшна сѣчь: жени, моми и дѣца бидоха изклани въ кѫщитѣ и по улицитѣ, а на едно голѣмо число мѫже отсѣкоха главитѣ съ брадви; само нѣколцина се избавиха, като разкѫсаха башибозушката верига, която обикаляше селото. Повечето отъ жителитѣ на Батакъ погинаха по най-варварски начинъ.
Чорбаджи Трендафилъ набодоха живъ на колъ, обиколиха го съ вършини и го запалиха. Труднитѣ жени пробождаха, разпаряха ги, та вадѣха децата отъ утробата имъ, набождаха ги на ножоветѣ си и се разхождаха съ тѣхъ. Училището изгориха съ 200 деца и жени, които се бѣха скрили тамъ. Други кѫщи, дето се бѣха скрили по 20—30 жени, изгориха съ всички хора, Останалитѣ търсѣха да се скриятъ въ черквьта и гробищата, но башибозуцитѣ се прекачиха презъ черковната ограда и ги избиха. Газь, слама и свѣщи се употрѣбиха за запалване сградитѣ и черквата, а ножоветѣ и пушкитѣ довършиха останалото. Младитѣ моми, които бѣха заведени вънъ отъ селото, откакъ претърпѣха варварско насилие, бидоха изклани.
Азъ обходихъ Батакъ на 20-и юлий. На влизане въ селото преминахъ покрай една изровена яма, която бѣше малко на страна отъ бърдото; въ тая яма азъ видѣхъ повече отъ 100 глави, които бѣха отсѣчени съ едно сѣчиво. Ако сѫди човѣкъ по тѣхния черепъ и по плиткитѣ на косата, които бѣха още оплетени, може да потвърди направо, че всичкитѣ бѣха жекски черепи. Много кучета, които глождѣха коститѣ, като ни видѣха, разбѣгаха се; по-нататъкъ поляната бѣше пълна съ черепи и съ скелети.
Само една сграда, една воденица въ това село бѣше оцѣлѣла. Тя бѣше пълна съ изгнили трупове. Навсѣкѫде по улицитѣ азъ намѣрихъ женски кости, на които висѣха дрипи отъ женски дрехи. Тамъ имаше скелети безъ глави, гърди и кълки откъснати, черепи съ плетена коса, навсѣкѫде изгнили тѣла; посрѣдъ купове отъ изгорѣли кости се виждаха тѣла заровени.
Като не можахъ да премина гробището, освенъ съ твърде голѣма мѫка, поради голѣмата воня, азъ можахъ да забележа,
142
че се показваха изъ подъ камънитѣ половини отъ рѫце и нозе и човѣшки глави, отъ които една видѣхъ безъ ухо.
Гробището представляваше едно страшно зрелище. Човѣшкитѣ остатъци представляваха единъ купъ, високъ три стѫпки, половината заровенъ съ пръсть и съ камъни.
Като стигнахъ до черковнитѣ врати, видѣхъ едно зрѣлище, което не може да се опише: вѫтре черквата бѣше пълна съ гнили тѣла, отъ които половината бѣха изгорени. Имаше въ гробището и въ черквата остатьци най-малко отъ 2000 човѣшки тѣла.
Подиръ обирането и избиването на жителитѣ въ Батакъ, башибозуцитѣ си отишли и завели съ себе си много деца и момичета, които държели като роби.
Подиръ петдесеть дни отъ клането, по настояването на консулитѣ и жителитѣ отъ Пловдивъ, които казваха, че може да се породи чума, правителството изпрати хора да изгорятъ съ варь тѣлата и да ги заровятъ. Това бѣше презъ юний, но вонята бѣше голѣма, та никой не можеше да я понесе. Тѣ се ограничиха да покриятъ тѣлата наполовина съ пръсть, съ пѣсъкъ, съ камъни и пр., и после казаха на правителството, че заповѣдьта му се изпълнила. Ако да бѣха оставени тѣлата съвсемъ открити на въздуха, изгниването щѣше да стане много по-скоро и ние не щѣхме да видимъ последицата на варварствата, които, може би, нѣмаше да повѣрваме.
Мѫчно е да се опредѣлитъ точно убититѣ въ Батакъ, защото турската статистина не е точна. Така сѫщо не могатъ да се знаятъ точно кѫщитѣ, които сѫ били въ Батакъ. Казаха ми, че били 900, после пакъ ми казаха, че не били повече отъ 587. Г-нъ Маталасъ, гръцки вице-консулъ въ Пловдивь, който бѣше написалъ преди клането въ Батакъ едно изложение на всичко, що имаше интересъ за търговията, възкачва кѫщитѣ на 780.
Споредъ моето лично издирване, членоветѣ отъ една българска кѫща сѫ въобще отъ 7—8, но въ Батакъ е другояче. Тука, както и въ много други села, населението бѣше
143
гѫсто; иматъ обичай, та женениятъ синъ живѣе заедно съ децата си въ бащината си кѫща. Азъ често слушахъ да говорятъ за челяди отъ 15—20 души. И азъ познавамъ едно фамилия на Благоя Христосковъ, която се състоеше отъ 39 души, отъ които сега само 9 души сѫ живи. Нѣма да се излъжемъ, ако кажемъ, че въ всѣка кѫща въ Батакъ е имало по 10 души. И така, това ще ни даде едно народонаселение отъ 7—8000 души.
Споредъ единъ тефтеръ за събиране на данъка, който азъ видѣхъ, броятъ на хората, които съ годни за военна служба, бѣше 1491, това число ако е съразмѣрно точно съ неспособнитѣ за служба, ние ще стигнемъ пакъ горното число и ще трѣбва да знаемъ, че въобще българитѣ, за да избѣгнатъ военния откупъ, гледатъ колкото могатъ да намалятъ числото на ония, които сѫ способни за военна служба.
Когато бѣхъ въ Батакъ, казаха ми, че броятъ на останалитѣ живи е 1300 души; после чухъ да приказватъ за 1781; азъ мисля, че сѫ се избавили около 2000 души. Отъ това излиза, че 5—6000 души сѫ убити. Останалитѣ живи сѫ изгубили всичко, що сѫ имали, дори и дрехитѣ си. Когато азъ отидохъ въ Батакъ, тѣ тогава взха да се завръщатъ, и мнозина се възползуваха отъ моето дохождане, та си дойдоха.
Житото бѣше още по полето; то не можеше да се прибере, защото нѣмаше жътварски сѣчива. Всичкиятъ добитъкъ бѣше ограбенъ. Най-главното занятие на батачани бѣше дърводѣлството.
Отъ батачани се искаше да платятъ даждието за изгорѣлитѣ кѫщи и за освобожлението отъ военната служба на мѫжетѣ, що бѣха избити. По двата тефтера за събиране на даждието, които азъ видѣхъ, сборътъ за недвижимиятъ имотъ възлизаше на 64 767 гр., а за откупуването отъ военна служба — на 34 412 гр. Пловдивскиятъ мютесарифинъ ми каза, че ако и да е извършена формалностьта въ тефтеритѣ за събиране даждието, пари нѣма да се взематъ. До края на 7-и септемврий правителството не разрешаваше да се внася жито въ Батакъ, защото десетъкътъ не билъ платенъ.
144
Останалитѣ жители отъ Батакъ боледуваха отъ малария, дезинтерия и тифусъ, естествена последица отъ тѣхното положение — тѣ бѣха безъ храна.
Ахмедъ ага Барутински, който извърши клането въ Батакъ, бѣ награденъ съ ордена „Меджидие” и е повишенъ въ чинъ юзбашия.
Най-много пострадалитѣ селища въ Пловдивския окрлгъ отъ турскитѣ войски и башибозуци сѫ:
Батакъ (780 кѫщи, 1 черква и 3 училища). Ограбено и изгорено до основи. Избити 5,000 души.
Панагюрище (3,000 кѫщи, 3 черкви и 3 училища). Изгорени 400 кѫщи, 2 черкви, 2 училища и 2.000 хора избити, отъ които 769 сѫ отъ околнитѣ села.
Перущица (567 кѫщи, 2 черкви и 2 училища). Всичко изгорено; 1,000 жертви.
Брацигово (450 кѫщи), 10 кѫщи изгорени и 50 души избити.
Клисура (830 кѫщи, 1 черква, 2 училища). Цѣлото изгорено; 232 души избити.
Други около 200 села, кѫде повече, кѫде по-малко сѫ ограбени, изгорени, и хиляди хора избити.
Нѣма село, дето да не се направиха звѣрства, ако и въ по-малъкъ размѣръ, отколкото въ Батакъ”.
Рапортътъ на Скайлера има тая заслуга, че излага безпристрастно истината, доколкото тя е могла да се установи въ ония още неизбистрени времена. Както всѣки официаленъ рапортъ, той е сухъ, но въ това отношение чудесно го допълня описанието на Макгаханъ въ дописката, изпратена следъ посещението на Батакъ и напечатана въ „Дейли Нюсъ”. Ето тая дописка:
145
Макгаханъ
„Т. Пазарджикъ, 2-и августъ 1876 г.
Следъ изпращането на вчерашното си писмо, азъ видѣхъ най-страшни работи въ свѣта. Всичко, което се е казвало за турцитѣ, вѣрвамъ го; така и всичко, каквото може да се каже за тѣхъ отсега, е за вѣрване. Има въ звѣрствата една точка, отъ която по-нататъкъ не може да се иде, и тамъ никакво
146
сравняване, пресмѣтане и мѣрене не може да се приложи; турцитѣ дори и тая точка сѫ надминали.
Пѫтьтъ е затворенъ отъ планини, но отъ планини на страшни работи; задъ тѣхъ не се вижда нищо. Никой нѣма желание да отиде по-нататькъ. Човѣкъ намира за безполезно да продължава да мѣри тия планини, усѣща, че е време да се върне назадъ и че доста нѣщо е видѣлъ.
Нека да кажа сега, какво съмъ видѣлъ въ БАТАКЪ.
Преди да излѣземъ отъ Пещера, турската власть малко ни помѫчи, защото г. Скайлеръ не искаше да вземе съ себе си службаша, който бѣше отреденъ отъ пазарджишкия каймакаминъ да ни придружи до Батакъ. Той заповѣда на селянитѣ да ни кажатъ, че нѣма коне. Ние тукъ трѣбваше да оставимъ колата и да заминемъ съ коне. Но при всичкото запрещение, селянитѣ като че желаеха да отидемъ, та затова ни доведоха коне, които бѣха съ самари, но ние имъ се помолихме, та ни донесоха и седла на драго сърдце; тѣ съ това като да искаха да се подиграятъ съ заповѣдьта на мюдирина.
Качихме се на конетѣ и потеглихме за Батакъ. Сутриньта бѣхме заобиколени отъ сѫщитѣ селяни, които бѣха и снощи, или ни се струваше, че сѫ сѫщитѣ, защото говорътъ имъ бѣше току речи сѫщиятъ. Нѣмаше друго какво да правимъ, освенъ да ги слушаме съ голѣмо съжаление да се оплакватъ всички вкупомъ, защото ако речеше човѣкъ да слуша злочестинитѣ и теглилата на всѣкиго отдѣлно, трѣбваше да седи тамъ цѣли недѣли. Както и да е, ние обещахме да имъ помогнемъ, доколкото ни иде отрѫки, щомъ се завъриемъ въ Цариградъ. Но уви! дипломатическага помощь е твърде бавна. Докле посланицитѣ въ Цариградъ размѣнять ноти и комплименти, докле се поканятъ на гости единъ другъ, докле направятъ представления на Портата и добиятъ обещания, които никой вече не вѣрва, тия сиромаси трѣбва да умратъ отъ гладъ. Мнозина отъ селянитѣ се възползуваха отъ тоя случай и решиха да дойдатъ съ насъ до Батакъ, да обидятъ разрушенитѣ си кѫщи, други хващаха юздитѣ на конетѣ ни, та ни спираха да ни разкажатъ злочестинитѣ си; една жена улови коня ми и силомъ го държеше да ми по-
147
каже строшената си рѫке, която бѣше пронизана отъ куршумъ и не бѣше вече кадърна за работа. — „И това е, казваше, малка болка: мѫжа ми убиха, и нѣколко малки деца очакватъ на тая строшена рѫка и се влѣкатъ следъ мене, дето отида”. — Тѣзи думи тя изказа на единъ езикъ, който много приличаше на руския, та можахъ да разбера по-голѣмата частъ. Почувствувахъ се, като че се намирамъ въ Русия, между селянитѣ около Волга, или въ Гостний дворъ въ Москва. Близостьта на тия два езика е твърде голѣма, та не е за чудене, дето руситѣ симпатизиратъ толкова много на тоя народъ.
Забелязахъ прилика и въ очитѣ, въ изражението на лицата, движението на рѫцетѣ, тона на гласа, който и тука, както често у руския селянинъ, не може да се различи дали се смѣе или плаче. Русинътъ, българинътъ, сърбинътъ, черногорецътъ и чехътъ, когато се срещнатъ, могатъ да говорятъ всѣки на езика си и да се разбератъ. Както не може човѣкъ да забрани на англичанина отъ северъ да симпатизира на южния, ако последниятъ бѣше попадналъ подъ турска власть, така сѫщо не можемъ да забранимъ и ние на славянскитѣ племена да си симпатизиратъ и да си помагатъ едно на друго, а най-много, когато има едни отъ тѣхъ, които още пищятъ подъ турския деспотизъмъ.
Батакъ лежи около 30 мили на югъ отъ Пазарджикъ, всрѣдъ планината, която разклонено се спуща на югъ; пѫтьтъ ни до Батакъ бѣше една стръмна планинска пѫтека, по която на мѣста трѣбваше да вървимъ като кози. На връщане се научихме, че имало и другъ по-добъръ пѫть, но водачъть ни, съ обикновената си злоба, съ която се отличава ориенталецътъ, не ни превѣде оттамъ.
Керванътъ ни бѣше доста любопитенъ и въ сѫщото време твърде тѫжовенъ. Напредъ вървѣха нашитѣ две заптиета въ живописното си облѣкло, обрѫжени съ пищови и ножове, следъ тѣхъ водачътъ ни, и той обрѫженъ отъ главата до петитѣ, после ние петима, които ездѣхме на коие и на мулета, оседлани съ хубави седла и съ разни украшения, а следъ насъ 50—60 жени и деца, които бѣха се ре-
146
шили да ни придружатъ до Батакъ. Повечето жени носѣха по едно малко дете, освенъ това и по единъ тежъкь товаръ, като храна, дрехи, всѣкакви сѫдове за готвене и сѣчива за жънене, които бѣхе изпросили или заели отъ Пещера. Дори и деца, малки момичета отъ 9 до 10 години, се катерѣха по тия скали съ много тежъкъ товаръ на гърба. За тѣхъ, горкитѣ, трѣбваха 5—6 часа, докле стигнатъ на опредѣленото мѣсто.
Откакъ се катерѣхме по тази стръмна пѫтека, минаха около три часа, и на много мѣста се принуждавахме да слизаме отъ конетѣ и повечето време да вървимъ пеши, и то съ голѣмъ страхъ да не се търколимъ въ нѣкоя пропасть; откакъ се качвахме отъ високо на по-високо, видѣхме се, като че сме въ облацитѣ; най-сетне, излязохме въ една очарователна малка долина, обраснала съ буйна зелена трева. Една малка рѣка течеше посрѣдь долината, на рѣката имаше една хубава бичкиджийница за дъски. Види се, населението въ Батакъ се занимавало доста съ бичене на дъски въ гората на околнитѣ планнии, защото по-сетне съгледахме повече такива бичкиджийници, и още ни казаха, че имало около селото повече отъ двесте.
Бичкиджийницата не работѣше. Онова малко равнище съ буйната трева трѣбва всѣкога да е било пълно съ стада — овце и другъ добитъкъ. Това малко и прекрасно мѣсто бѣще така глухо, като че бѣше нѣкое гробище, като че не е живѣлъ тамъ човѣкъ отъ много години. Изкачихме се малко на дѣсно отъ върха, на един скали, които дѣлятъ два дола — прекрасна панорама. Планинитѣ тукъ се протакатъ околчесто, и помежду тѣхъ се простира едно широко поле, 7— 8 километра въ диаметъръ, доста низко, и всрѣдъ полето едно голѣмо блато, което се простира надлъжъ. Малко на югъ отъ това поле, между планинитѣ, въ единъ долъ съзрѣхме едно село; водачътъ ни каза, че докато стигнемъ до него, ще трѣбва да вървимъ още единъ часъ и половина, при всичко че изглеждаше близу. Това село бѣше Батакъ, въ който отивахме. Бърдата бѣха покрити съ ниви отъ пшеница и рѫжь, които бѣха пожълтѣли. И при всичко че жътвата бѣше узрѣла и презрѣла, при всичко че по нѣкои мѣста препъл-
149
ненитѣ класове бѣха се претрошили отъ изгнилитѣ стъбла, които не можеха да стоять прави, пакъ не се виждаха никакви жътаари, които да искатъ да спасятъ жътвата. Нивитѣ бѣха така сѫщо пусти, както бѣше и малката долина, и жътвата гниеше по тѣхъ.
Когато наближихме до селото, видѣхме нѣколко кучета на едно бърдо, завихме малко на страна отъ пѫтя и минахме по развалинитѣ на нѣколко зида и презъ много градини, та слѣзохме съ конетѣ си надолу къмъ кучетата, които почнаха да лаятъ страшно и после се разбѣгаха наоколо. На влизане въ селото не забѣлязахъ нищо извънредно, но малко по-нататъкъ коньтъ ми се препъна въ една човѣшка глава, обрасла въ трева. Тая глава бѣше съвсемъ суха и твърда, и изглеждаше като да бѣше две-три годишна: така я бѣ оглозгали кучетата. Нѣколко стѫпки по-нататъкъ — друга глава и до нея една часть отъ човѣшки трупъ. И той сухъ и оглозганъ съвсемъ. Колкото отивахме по-нататъкъ, толком повече ставаха коститѣ, труповетѣ и главитѣ, които тукъ не бѣха много оглозгани отъ месото: по тѣхъ още висѣха меса, половина сухи и половина изгнили. На слизане отъ едно малко бърдо, поискахме да минемъ презъ единъ ровъ, който се намираше всрѣдъ бърдото. Когато наближихме рова, отведнажъ всички оттеглихме юздитѣ на конетѣ съ единъ страшенъ викъ: отдѣсно, подъ краката на конетѣ ни, бѣше едно зрелище, което ни накара да се разтреперимъ. Единъ купъ глави, разбъркани съ кости отъ различни части на човѣшкото тѣло; трупове цѣли, изгнили, коси, дрипи и въвонѣли меса бѣха натрупани на единъ купъ, около който бѣше израснала буйна трева. Вонѣше навсѣкѫде наоколо.
И тукъ кучетата, които се разпрьснаха, щомъ приближихме, бѣха намѣрили много храна. Во срѣдата на тоя купъ азъ видѣхъ единъ тънъкъ трупъ, облѣченъ въ риза, на главата една шарена шамия и на нозетѣ везани чорапи, както носятъ българскитѣ моми. Погледнахъ наоколо: земятта бѣше поокрита навсѣкѫде съ кости, които кучетата бѣха завлѣкли да ги глождатъ.
На едно разстояние отъ 20 аршина надолу бѣше селото.
150
Гледайки отъ коня, спомнихъ си за развалинитѣ на Херкуланъ и на Помпей.
Погледнахъ пакъ на купа, който бѣше предъ насъ, и пакъ глави и групове; видѣхме, че всички току речи бѣха малки и облѣклото имъ, което бѣше разхвърляно наоколо, бѣше току речи все женско. И така, всичкитѣ тия глави и трупове бѣха отъ жени и моми. Азъ можахъ отъ коня си да изброя до стотина глави, безъ ония, които бѣха натрупани подъ купа, и безъ ония, що бѣха разпръснати наоколо по поляната. Главитѣ бѣха отдѣлни отъ другитѣ части на тѣлото, а труповетѣ бѣха всички безъ глави. Ще рече че тия моми и жени бѣха изклани. Влѣзохме въ селото. Въ развалинитѣ на първата кѫщи една жена седѣше на единъ купъ дрипи, клатѣше се насамъ-нататъкъ и припѣвзше съ единъ монотоненъ гласъ, който приличаше на половина на пѣене и на половина на плачь и ридания, но твърде дива мелодия. Въ обятията си държеше едно детенце, а друго едно, по-голѣмичко, стоеше до нея мирно и спокойно гледаше съ удивление на насъ. А тя нито ни погледна; дадохме ухо да да чуемъ какво казва, и преводачътъ ни преведе това: „Кѫщата ми, кѫщата ми, милата ми кѫща, хубавата ми кѫща; мѫжътъ ми, мѫжътъ ми, горкиятъ ми мѫжъ, милиятъ ми мѫжъ; кѫщата ми, милата ми кѫща.......” и така повтаряше сѫщитѣ думи хиляди пѫти. Въ една друга кѫща, други две жени, една стара и една млада, се занимаваха съ сѫщото, като повтаряха току речи сѫщитѣ думи: „Имахъ кѫща и сега нѣмамъ; имахъ мѫжъ и сега нѣмамъ, и съмъ вдовица; имахъ синъ и сега нѣмамъ; имахъ петь деца и сега имамъ само едно”, и все се клатѣха насамъ-нататъкъ, като се удряха по главитѣ и си кършеха рѫцетѣ. Тия жени бѣха се отървали отъ клането и се завърнаха съ насъ да обидятъ селото си. Тѣ щѣли да се завърнатъ въ селото си много по-напредъ, но ги било много страхъ, та не смѣели безъ покровителството на нѣкои чужденци.
А сега, сега да видимъ плачъ и ридание съ часове по развалинитѣ на кѫщитѣ. Ние сега можахме да разберемъ оня страшенъ гласъ, що чухме, когато още бѣхма по бърдото отвънъ селото. Колкото отивахме нзвѫтре въ селото, толкова повече срещахме жени. Едни седѣха на купъ по камъни-
151
тѣ на срутенитѣ зидове, други се лутаха насамъ-натамъ по развалининитѣ, като си кършеха пръститѣ, плачеха и нареждаха отчаяно. Малко сълзи се ронѣха въ това общо оплакване, то бѣше сухо, кораво и отчаяно. Изворътъ на сълзитѣ бѣше изсъхналъ още преди нѣколко недѣли, но жалбата и нещастието бѣха много по-голѣми, ако и безъ сълзи.
Всичкото множество, което се събра въ селото и вървѣше подире ни, достигна най-сетне до 400—500 души, отъ които по-голѣмата часть бѣха жени и деца. Плачътъ и риданието на всички вкупъ бѣше единъ гласъ къмъ небето, който не съмъ чулъ въ живота си и нито се надѣвамъ да чуя нѣкога.
Добре е, преди да продължа, да кажа нѣщо за Батакъ, та читательтъ да може да си състави една по-добра идея за онова, що се е случило тукъ.
Батакъ е ималъ 900 кѫщи и около 8,000—9,000 жители. Но защото нѣма въ Турция никаква вѣрна статистика на населението, не може да се каже точно, колко е било населението на едно кое да е мѣсто и колко е сега. Не трѣбва човѣкъ да смѣта българитѣ, както обикновено, по 5 души една челядь. Българитѣ, както и рускитѣ селяни, живѣятъ по стария патриархаленъ обичай: бащата и жененитѣ синове съ децата си живѣятъ въ една кѫща, докле се помине на децата дѣдо имъ. Когато се ожени на реда си единъ синъ, притуря се на кѫщата още една нова стая, докле съ новото поколѣние се достигне до 20—30 души да живѣятъ въ една кѫща; всичкитѣ вкѫщи се покоряватъ и почитатъ главата на кѫщата. И така, когато се брои населението споредъ кѫщата, трѣбва да се вземе срѣдното число отъ 8 до 10 души.
Едибъ ефенди въ рапорта си казва, че населението въ Батакъ било всичко на всичко 1,400 души. Такава безочлива лѫжа не е казана досега отъ никого, дори и отъ турчинъ. Г-нъ Скайлеръ получи годишния листъ на данъцитѣ на Батакъ и намѣри, че 1421 човѣци сѫ платили данъкъ за отпускъ отъ военна служба (беделъ). Това число въ коя да е евро-
152
пейска държава би показано едно население отъ 15,030 души, и въ Турция отъ 6,000 до 10,000 души. Ние по тоя листъ взехме числото на населението, както въ Батакъ, така и въ Пещера.
Мисля, че английскиятъ народъ, както въобще и Европа, има едно съвсемъ криво понятие за българитѣ. На много мѣста съмъ слушалъ за тѣхъ да ги иматъ за диваци, каквито сѫ индийцитѣ въ Америка. Да си кажа правото, и азъ самъ преди малко време мислѣхъ сѫщото за българитѣ. Почудихъ се, както ще се почудятъ и мнозина отъ читателитѣ, когато се научатъ, че нѣма българско село безъ училище. Ония училища, що сѫ останали непокѫтнати отъ турцитѣ, се намиратъ въ доста цъвтещо състояние. Тия училища подържатъ отъ доброволенъ приносъ, който си налагатъ сами помежду си; и за това нѣщо турската власть не само че не ги подканя, но още дори прави прѣчки на населението, за да не се просвѣщава.
Учението въ тия училища е безплатно, и всички, богати и сиромаси, се ползуватъ наравно отъ него. Рѣдко има българско дете, което да не знае да чете и да пише. Най-сетне, населението въ България, което знае да чете и да пише, е сравнително въ сѫщи размѣръ, както английското или французкото. Ония народи, които мислятъ, че българитѣ сѫ диваци, дали иматъ понятие за тия факти?
Мислѣхъ си още, че да изгори едно българско село, е сѫщото като да сѫ изгорѣли нѣколко колиби, които струватъ малко и могатъ лесно да се направятъ изново. Но много се зачудихъ, когато видѣхъ, че повечето отъ тия села сѫ добре уредени паланки, съ здрави, каменни кѫщи, че по всичкитѣ села голѣма часть отъ населението е достигнало до едно доста добро състояние и че нѣкои села не падатъ по-долу отъ английскитѣ и французкитѣ. Българитѣ не сѫ диваци, както мислятъ нѣкои, но сѫ народъ доста работенъ, прилеженъ, честенъ, миренъ и образованъ. А колкото за възстанието, то е било единъ слабъ опитъ.
Когато Ахмедъ ага заобиколилъ селото съ башибозуцитѣ и поискалъ да му се предаде орѫжието, селянитѣ първенъ
153
отрекли, но после казали, че могатъ да го предадатъ, но на редовната войска или на т.-пазарджишкия каймакаминъ, Между това, Ахмедъ ага отхвърлилъ предложението имъ и налѣгалъ да си предадатъ орѫжието нему и на ордата му. Следъ много колебание и преговори, искането на Ахмедъ ага било изпълнено. Не трѣбва да се мисли, че това орѫжие е било приготвено отъ жителитѣ за възстание. То било просто орѫжие, което тукъ всѣкой, и християнинъ и турчинъ, носи свободно. Какво е станало следъ предаване орѫжието, ще разберете най-добре, ако продължа да разказвамъ онова, което видѣхме вчера на онова мѣсто, дето бѣхме слѣзли въ главната улица. Народътъ бѣше се събралъ около насъ; той посочи на единъ купъ пепель край пѫтя, въ който се виждаха много изгорѣли кости. Тукъ сѫ били изгорѣни единъ купъ мъртви тѣла, и виждаше се, че турцитѣ сѫ правили нѣкакво нищожно неразбрано опитване да изгорятъ мъртвитѣ.
Малко по-нататъкъ стигнахме до друго едно нѣщо, което произведе въ насъ тѫга и ужасъ. Тамъ видѣхме единъ трупъ на една млада мома, 15 годишна, която бѣше се прострѣла на пѫтя, и една часть отъ трупа ѝ бѣше заровенъ съ остатъцитѣ на единъ съборенъ зидъ. Тя бѣше още облѣчена въ риза, пищѣлитѣ ѝ бѣха обути само въ калци, но малкитѣ ѝ нозе, отъ които бѣха взети обущата, бѣха голи, месото изсъхнало, но току-речи цѣла; имаше една голѣма рана на главата, а голѣмата ѝ черна коса, която бѣше близу единъ лакътъ дълга, висѣше и бѣше разстлана по праха. За забелязване е, че всичкитѣ женски тѣла, що видѣхме, бѣха само по една риза. И това сирото момиче, види се, бѣше съблѣчено по риза, едно да търсятъ пари по него, и друго, за скѫпитѣ дрехи, или отъ една проста варварщина, после, — обезчестено и най-после, — убито. Говорихме съ много жени, които сѫ преминали презъ всичкитѣ тия фази на варварщината, и ето какъ ни ги описаха: Улавяли първо жената, събличали я до риза, взимали каквато по-добра дреха намирали, както и всичкитѣ ѝ скѫпи нѣща. После я обезчестявали толкова души, колкото искали, и последниятъ или я убивалъ, или я оставялъ, споредъ кокто му скимнѣло.
154
Въ друга кѫща единъ човѣкъ ни задържа да ни покаже мѣстото, дето изгорили по-малкия му братъ, който билъ слѣпъ; той, горкиятъ, седна при пепельта на братовитѣ си кости и почна да плаче като малко дете. На срещната страна на главната улица, два трупа на две малки дѣца лежеха едно до друго, малко заровени съ камъни, а по малкитѣ имъ главички имаше страшни рѣзки отъ ножъ. Броятъ на избититѣ деца въ това клане е голѣмъ. Тѣ често били набождани на ножоветѣ. Мнозина очевидци ни казаха, че виждали малки деца да се носятъ по улицитѣ на ножове, както тукъ, така и въ Панагюрище. Причината за това нѣщо, за това клане, е проста. Единъ турчинъ, щомъ избие едно известно число невѣрници, вѣрва, че пѫтьтъ му за рая е отворенъ; малко иска той да знае за другитѣ си грѣхове. Мохамедъ, то се знае, е мислѣлъ само за обрѫжени невѣрници, но простиятъ турчинъ взелъ тоя законъ въ по-широкъ размѣръ, та смѣта за такива и женитѣ и децата. Башибозуцитѣ, за да увеличатъ броя на жертвитѣ въ Батакъ, разпаряли трудни жени и убивали още нероденитѣ деца.
Колкото доближавахме до срѣдата на селото, толкова по-много ставаха коститѣ. труповетѣ и главитѣ. Нѣмаше кѫща, подъ развалинитѣ на която да нѣмаше човѣшки остатъци, разхвърлени още и по пѫтищата. Предъ портитѣ, на пѫтя, много жени се разхождаха нагоре-надолу и плачеха погребални пѣсни. Една отъ тия жени ме улови за рѫка и ме заведе на двора си, та ми показа остатъцитѣ на една друга млада мома, половината заровена съ варь и съ камъни, а косата ѝ разплетена и смачкана между камънитѣ и праха. Горката майка страшно пищѣше като луда и си биеше главата по зидоветѣ; азъ заминахъ на страна съ нажалено сърдце, и я оставихъ сама при скелета. Нѣколко стѫпки по-нататъкъ, една жена седѣше на пѫтнитѣ врата, клатѣше се насамъ-начамъ и плачеше толкова жално, щото човѣкъ не можеше да се сдържи да я слуша. Главата си държеше въ рѫцетѣ, а съ пръститѣ си несъзнателно плетѣше и скубѣше косата си; гледаше на обятията си, дето лежеха три малки главички, покрити още съ коса. А какъ е могла майката да се спаси, когато дѣцата сѫ изклани? Кой знае! Може да я нѣмало въ селото, когато се е случило клането. Може пъкъ да е побѣгнала отъ селото само съ едно детенце въ обятията си, а
155
другитѣ е оставила да ги пази бащата; или може да е била толкова уплашена, което е най-страшно и най-жално отъ всичко, та е оставила другитѣ си три деца на провидението и си е избавила живота съ бѣгъ. Ако е така, не е за чудене, дето си скубѣше косата по тоя страшенъ и несъзнателенъ начинъ и гледаше тритѣ малки главички на скута си.
Приближихме до черквата и училището. Тукъ земята бѣше покрита съ скелети, по които висѣха още дрипи и части отъ въвонѣло месо; въздухътъ бѣше тежъкъ отъ воня, която ставаше по-силна, колкото отивахме напредъ. Взе да става страшно. Отъ едната страна бѣше училището, а отъ другата — черквата. Училището, ако сѫди човѣкъ по зидоветѣ, отъ които една часть стоеха още, е било една прекрасна голѣма сграда, въ която сѫ могли да учатъ до триста-четиристотинъ деца. Подъ камънитѣ на развалинитѣ, които покриваха потона, нѣколко стѫпки високо, лежеха коститѣ и пепельта на двесте жени и деца, изгорени живи помежду четиритѣ стени. Малко на страна отъ училището имо една широка и дълбока яма. Тукъ въ тая яма сѫ изгорени двесте тѣла, две недѣли следъ клането. Но кучетата бѣха изровили една часть отъ тѣхъ. Рѣката бѣше напълнила тая яма, та тѣлата плуваха въ тинята.
Тукъ край рѣката, която тече презъ срѣдъ селото, има една воденица. Ямата подъ колелото на воденицата бѣше пълна съ мъртви тѣла, които плуваха надъ водата. Брѣговетѣ на рѣката бѣха пълни съ тѣла на мѫже, жени, моми и деца, които лежеха тамъ и гниеха отъ топлината на слънцето и се ядѣха отъ кучетата. Но състрадателното небо дава силенъ дъждъ, и малката рѣчица придохажда, та завлича тѣлата и и ги занася далече подъ селото на разни мѣста по рѣката, на едно разстояние отъ 40 мили, до Пещера и дори до Пазарджикъ. Влѣзохме въ черковния дворъ, но вонята ставаше толкова силна, щото не можахме да идемъ по-нататъкъ. Принудихме се да държимъ тютюнъ на носоветѣ си, за да можемъ да продължимъ изследването си.
Черквата не се виждаше много голѣма. Тя бѣше обградена съ нисъкъ камененъ зидъ и съ единь дворъ около петдесеть аршина широкъ и седемдесетъ и петь дълъгъ. Най-
156
напредъ не забелязахме нищо извънредно, защото вонята бѣше толкова голѣма, че не искахме дори да погледнемъ около насъ; но после видѣхме, че онова, което изглеждаше купъ отъ камъни и отъ дрипи, било единъ голѣмъ купъ отъ човѣшки тѣла, покритъ съ единъ тънъкъ редъ камъни. Всичкиятъ черковенъ дворъ бѣше натрупанъ съ тѣла високо седемь-осемь педи, и оттамъ излизаше оная страшна воня. Нѣколко недѣли следъ клането била изпратена заповѣдь да се заровятъ мрътвитѣ тѣла; но въ това време вонята била много отровна, та не е било възможно да се изпълни заповѣдьта, и дори не е могло да се стои близу до селото. Изпратенитѣ хора за тая работа заровили само нѣколко тѣла, възъ които хвърляли по малко пръсть. Така направили и въ черковния дворъ: покрили съ камъни и съ дрипи голѣмия купъ на въвонѣлитѣ тѣла презъ зида, безъ да влѣзатъ вѫтре, и си отиватъ. Оттогава кучетата си намѣрили работа, и сега се виждатъ да се подаватъ отъ тоя преголѣмъ гробъ глави, рѫце и крака въ страшна бъркотия. Казаха ми, че само въ тоя малъкъ черковенъ дворъ има изклани повече отъ три хиляди души, и това е за вѣрване. Тукъ бѣше единъ страшенъ изгпедъ — изгледъ, отъ който на човѣка настръхватъ космитѣ. Въ тоя купъ отъ тѣла имаше малки кѫдрави главички, счупени отъ тежкитѣ камъне; малки краченца, колкото пръститѣ на човѣкь, и на които месата бѣха изсъхнали отъ силната горещина; малки дѣтски рѫчици, прострѣни като за помощь. Деца, които сѫ умрѣли съ писъкъ отъ ужасъ и отъ страхъ предъ блѣська на ятатанитѣ и на окървавенитѣ рѫце на диви хора, които сѫ ги държали и клали, млади моми, които сѫ измрѣли съ ридание и съ молба за милость; майки, които сѫ умрѣли, като сѫ се опитвали да отбранятъ малкитѣ си рожби съ слабото си тѣло; всичкитѣ тѣ лежеха въ единъ купъ, въ едно вонещо блато! Но сега всичко мълчи. Сега нѣма сълзи, нѣма викъ, нѣма плачъ, нѣма писькъ отъ ужасъ, нито молба за милость. Жътвитѣ гниятъ по нивитѣ, а жътваритѣ гниятъ въ тоя черковенъ дворъ.
Погледнахме вѫтре въ черквата; тя бѣше почернѣла отъ огъня, но не бѣше развалена, нито много повредена. Тя е една низка сграда, съ низъкъ покривъ, подпрѣнъ на тежки и неправилни сводове, подъ които едва може да стои човѣкъ
157
правъ. Онова, което съзрѣхме отведнажъ, бѣше много страшно нѣщо. Твърде много тѣла бѣха изгорени вѫтре въ черквата; остатъцитѣ имъ бѣха почернѣли като вѫгленъ и бѣха изпълнили половината отъ пространството между земята и тъмнитѣ сводове, които изглеждаха отъ това още по-низки и по-тъмни. Страшно бѣше да погледне човѣкъ на тоя изгнилъ купъ отъ човѣшки тѣла.
Азъ никога не съмъ си въобразявалъ такова страшно нѣщо. Всичи излѣзохме като болни отъ тая страшна сграда, благодарихме Богу, че се намѣрихме пакъ на улицата. Обиколихме селото и пакъ видѣхме сѫщитѣ ужаси — съ стотици трупове, на които още висѣха дрипи и завонѣли меса; женски глави съ дълга черна коса се търкаляха по праха; кости на деца и на момичета бѣха разхвърлени навсѣкѫде. Показаха ни една кѫща, въ която били изгорени живи двадесеть души; по-нататъкъ, въ една друга кѫща, дето били се скрили нѣколко моми, до една били изклани, както свидетелствуватъ и тѣхнитѣ кости. Навсѣкѫде ужасъ, ужасъ! Нѣмаше вече кучета въ селото; тѣ се разбѣгали, щомъ взели да се завръщатъ жителитѣ; кучета се виждаха само тукъ-тамъ вънъ отъ селотото. Но видѣхъ две затлъстели и гладки котки, които седѣха радостни на единъ зидъ и гледаха на насъ съ сънливи очи. Може да попита нѣкой, защо тия хора, които сѫ сега въ селото не закопаять тия трупове, глави и кости, а ги оставя да ги глождатъ кучетата и коткитѣ? Мнозина, които можаха да разпознаятъ коститѣ на роднини и приятели, мѫчеха се да ги закопаятъ, ала нѣмаха съ що и освенъ това бѣха слаби и умираха отъ гладъ. Па и повечето отъ останалитѣ живи сѫ жени, които напразно се мѫчеха да държатъ тѣлата на любимитѣ си покрити съ малко пръсть.
Имахме много доказателства, че за ония отъ коститѣ, които можеха да се познаятъ, взимаха най-голѣма грижа. Намѣрихме много кости накичени съ цвѣтя; видѣхме и много, които бѣха открити отъ многото дъждове или бѣха изровени отъ кучетата, но при всичко това пакъ бѣха накичени съ цвѣтя. Видѣхме и глави да се търкалятъ по земята предъ врати и по зидове съ цвѣтя по тѣхъ, а пъкъ нѣмаше кой
158
да ги зарови! Видѣхъ една глава на половина заровена, съ лицето нагоре и жално гледаща синьото небе, и съ една китка турена на устата; но на по-голѣмата часть отъ тия трупове и кости нѣмаше кой да погледне. Отъ 8 до 10 хиляди жители, които е ималъ Батакъ, сега надали сѫ останали до 1200—1500 души. Тѣ нѣматъ мотики да изкопаятъ гробища, нито пъкъ сила — да копаятъ, та да погребатъ жертвитѣ. А защо турската власть да ги не закопае? Ако попитате турската власть, тя ще ви отговори, че ги е заровила и че останали за заравяне още малко.
Отъ всичкитѣ звѣрски, груби и страшни работи, които сѫ извършили турцитѣ, клането въ Батакъ е най-страшното! Отъ всичкитѣ безчовѣчни работи, които сѫ направили турцитѣ, най-лудата и най-глупавата е, дето сѫ оставили тѣлата да лежатъ и да се търкалятъ по пѫтищата цѣли три месеца; но и това е направено съ цель. Тѣ никога не сѫ мислили, че европейцитѣ ще дойдатъ да си завратъ носа въ това село, отстранено отъ пѫтя, та цинически казвали, че тия християни не сѫ достойни за заравяне, и нека ги изядатъ кучетата.
Говорихме съ мнозина отъ селянитѣ и нѣмахме сърдце да разпиваме за подробноститѣ на тѣхната история. Ограничихме се просто де разпитаме за изгубеното число отъ всѣка челядь. Може да нѣма другъ способъ да се даде една по-добра идея за страшния характеръ на клането и начина, по които цѣли челяди сѫ изчезнали отъ свѣта. Ако попиташъ: — „Колко души бѣше вашата челядь?” Отговарятъ ти: „Десеть”, — „Колко останаха?” — „Двама”. — „Колко бѣше вашата?” — „Осемь”. — „Колко оставатъ?” — „Трима”. ,,Колко бѣше вашата? — „Петнадесеть”. — „Колко оставатъ?” — „Петь” — и така нататъкъ. Отъ челяди, които сѫ били отъ 5—20 души, днесъ сѫ останали отъ единъ до петь души. Една стара жена дойде при насъ, като си удряше рѣцетѣ и плачеше по онзи твърдъ начинъ безъ сълзи, за който вече говорихъ, и когато я успокоихме, поискахме да каже историята си. Каза ни, че имала троица хубавци синове — Георги, Иванчо и Стоянъ, и тримата били оженени за хубави и послушни жени — Райка, Стоянка и Пенка. И тия всички имали
159
дванадесеть хубави дечица: Ангелъ и Драганъ, Георги и Иванчо, Летко, Асенъ, Богданъ, Стоянъ, Тонка, Гинка, Марийка и Райка, та всичката челядь заедно имала деветнадесеть души, които живѣли въ сѫщата си кѫща. Отъ всичката тая цвѣтуща челядь, отъ едри и хубови синове, отъ послушни снахи, и отъ дванадесеть хубави дечица, останала само тя, сирота баба. Всичкитѣ до единъ сѫ изклани звѣрски. Отъ тая цвѣтуща челядь е останалъ само тоя безжизненъ и изпѣхналъ пънъ. И сиротата стара жена седна и се удряше по главата и викаше и плачеше страшно.
Една друга стара жена ни каза за вуйчо си Благоя Христосковъ, единъ почитаемъ патриархъ отъ голѣмия старъ типъ. Той ималъ петима синове женени, които имали двадесеть и седемь деца, та цѣлата челядь, заедно съ женитѣ и децата, които живѣли подъ единъ покривъ, възлизала на тридесеть и деветь души. Отъ тая челядь днесъ сѫ останали само осемь души.
Tакива разкази можехме да слушаме цѣли часове, стига само да имахме време. Друга една челядь отъ двадесеть и души е останала съ само седемь; друга отъ двадесеть останала съ осемь, многобройни други челяди, отъ десеть до петнадесеть души останали сѫ един съ единъ човѣкь, а други съ петь души. Освенъ това, чухме за много челяди, че сѫ унищожени съвсемъ и не е останалъ ни единъ човѣкъ отъ тѣхъ. А това общо клане не сѫ направили черкези, но помаци (потурчени българи, които не знаятъ ни дума турски) отъ окоднитѣ села, които предвождалъ казаниятъ Ахмедъ ага. Селото Батакъ, сравнително съ другитѣ села, било богато и цвѣтущо, затова възбуждало завистьта и ревностьта на съседитѣ си турци, та случаятъ за грабежъ далъ изкушение на турцитѣ, които съ вѣроизповѣдния си фанатизъмъ, ужь подъ предлогъ за потушаване възстанието, нападнали на селото. Звѣрътъ, който е предвождалъ това клане, Ахмедъ ага, не е наказанъ и нѣма да се накаже, а наопаки, възвишенъ е на чинъ юзбашия и е награденъ.
Казаха ми, че много деца и млади моми били насила откарани въ турски села, но турцитѣ просто не искатъ до ги
160
върнатъ на родителитѣ имь. Г-нъ Скайлеръ е добилъ единъ списъкъ по име и възрасть на 87 моми и деца, които сѫ откраднати, съ имената на селата, дето сѫ откарани.
Колкото за сегашното положение на населението, тукъ то е такова, щото като си помисли човѣкъ за него, настръхватъ му коситѣ. Турската власть е направила нѣколко дървени колиби вънъ отъ селото, въ които селянитѣ спять, но нѣматъ съ какво да живѣятъ, освенъ ако си изпросятъ или взематъ на заемъ нѣщо отъ другитѣ села. При такова положение, турската власть, съ своя обикновенъ и студенъ цинизъмь и крайно равнодушие къмъ европейскитѣ искания, заповѣдале на това население да си плати редовния данъкъ и откупа отъ военната служба, като че нищо не му се е случило. Попитайте Високага Порта за това нѣщо въ Цариградъ, и тя ще го отрече съ най-убедителни протестации и съ най-увѣрителни обещания, че всичко ще се направи да се помогне на тия бедни страдалци. Но навсѣкѫде населението отъ изгоренитѣ села дохожда при г. Скайлера все съ сѫщото оплакване, че ако не платятъ данъка си и откупа отъ военната служба, ще ги изпъдятъ отъ дървенитѣ колиби и отъ кѫтоветѣ на съсипанитѣ зидове, дето сѫ намѣрили едно временно прибѣжище. А за клетитѣ сиромаси е невъзможно да платятъ. Каква ще бѫде сетнината на това искане, не може да знае човѣкъ. Но правителството има нужда отъ пари, та трѣбва да ги иска всѣко село трѣбва да си приготви опредѣлената часть отъ данъка, и живиятъ трѣбва да плати и за умрѣлия.
Попитахме за главитѣ и за коститѣ, които видѣхме на могилата, когато да влѣземъ въ селото, и дето кучетата бѣха взели да лаятъ. Казаха ни, че тѣ сѫ коститѣ на 200-тѣ млади моми, които бѣха хванати и нарочно задържани за по-лоша участь отъ смърть. Тия злочести моми били въ рѫцетѣ на тия звѣрове нѣколко дни, защото изгарянето и опленяванего на селото не е станало за единъ день; а въ това време тѣ изтеглили всичко, което можели да търпятъ въ рѫцетѣ на тия кръвници-диваци. Когато селото се опленило и изгорило, когато родителитѣ и съседитѣ на тия невинни сѫщества били изклани, тогава и тѣхъ ги постигнала сѫщата участь, както
161
всички други; тѣ били уловени, и въ най-ясната видѣлина на деня, подъ ясното и засмѣно небе, хладнокръвно били посѣчени и хвърлени да гниятъ.
Г-нъ Дизраели [1] е ималъ право, когато остроумно е казалъ, че турцитѣ обикновено свършватъ своята връзка съ хората, които паднатъ въ рѫцетѣ имъ, по единъ по-експедитивенъ начииъ, отколкото затварянето имъ. Така сѫ и направили. Г-нъ Дизраели е ималъ право. Въ времето, когато той е правѣлъ тая остроумна бележка, тия млади моми сѫ вече лежели тамъ отъ нѣколко дни”.
Допискитѣ на Макгаханъ, подкрепени съ официалнитѣ безпристрастни рапорти на Скайлеръ и Берингъ, възмутиха съвестьта на цѣлия образованъ свѣть, който, за щастие, тогава бѣше обладанъ отъ хуманность. Най-виднитѣ хора въ Европа застанаха начело на борбата противъ турското управление. Водительта на английскитѣ либерали Гладстонъ издаде две брошури: първата е „Ужаситѣ въ България и Източниятъ въпросъ” и втората — „Уроци по клане или поведението на турското правителство въ и около България”. Рускитѣ славянофили, начело съ Аксаковъ и Достоевски, така сѫщо поведоха чрезъ печата борба за освобоѫдение християнитѣ отъ турското иго. Въ френския парламентъ българската кауза намѣри защитникъ въ лицето на най-голѣмия писатель Викторъ Хюго. Трѣбва да се има предвидъ, обаче, че главниятъ аргументъ и на Гладстонъ, на Викторъ Хюго и на всички други бѣ Батакъ. Безъ Батакъ възстанието не можеше да даде резултатитѣ, които даде. И това е лесно обяснимо: Батакъ самъ даде единъ пѫть и половина повече жертви, отколкою цѣлиятъ Четвърти революционенъ окрѫгъ.
Възмутеното обществено мнение въ Европа най-после наложи на своитѣ правителства да взематъ мѣрки противъ турскитѣ палачи. Така се свика Цариградската конференция, която доведе до освободителната Руско-турска война.
1. Лордъ Биконсфилдъ, английскиятъ министъръ-председателъ.