IV. Батакъ следъ възстанието
3. Сѫдбата на баташкитѣ предводители
За да завършимъ историята на Баташкото възстание, остава да хвърлимъ единъ погледъ върху сѫдбата на баташкитѣ първенци, които успѣха да се измъкнатъ живи отъ Батакъ.
Тѣ всичкитѣ се бѣха събрали на Еледжикъ. Въорѫженитѣ се отдѣлиха, а женитѣ и децата отидоха въ Пещера. На Еледжикъ останаха членоветѣ отъ комитета — петдесетникътъ Тодоръ попъ Нейчовъ и петстотникътъ Ангелъ Трендафиловъ съ нѣколко селяни. Селянитѣ единъ по единъ неусѣтно се промъкнаха въ Пещера при събранитѣ въ метоха. Тодоръ попъ Нейчовъ, заедно съ Георги Цурювъ, така сѫщо се промъкна въ Пещера и се скри у Георги Караньотовъ. Обаче последниятъ се уплаши и ги издаде. Тодоръ бѣ арестуванъ и откаранъ въ Пазарджикъ, дето бѣ подхвърленъ на мѫчения и изследванъ. Следъ 18 дни, заедно съ 414 души революционери отъ окрѫга, бѣ закаранъ въ Пловдивъ, дето преживѣ всичкитѣ ужаси, на които бѣха подхвърлени затворенитѣ революционери. Въ затвора прекара три мѣсеца и бѣ освободенъ възъ основа на общата амнистия, обявена на 30 юлий с. г.
Ангелъ Трендафиловъ, като видѣ сѫдбата на Тодора, остана въ гората безъ орѫжие и безъ хлѣбъ, криейки се отъ потеритѣ, които кръстосваха навсѣкѫде. Скита се три месеца, въ което време 28 дни не е турилъ хлѣбъ въустата си: хранилъ се съ гѫби, охлюви, листа и пр. Най-после, когато американскиятъ консулъ Скайлеръ се връщаше отъ Батакъ, Ангелъ го дочака, изскокна отъ шумата, окѫсанъ и брадясалъ, хвана коня на консула и го помоли за покровителство. Консулътъ го взе съ себе си и го предаде подъ разписка на турскитѣ власти въ Пещера.
Ангелъ бѣ изпратенъ въ Пловдивъ въ затвора, дето бѣ разследванъ и и изважданъ на очна ставка съ Ахмедъ ага. Следъ като се даде амнистия, той бѣ освободенъ и се устанави временно въ Пазарджикъ.
163
Войводата Петъръ Горановъ, петстотникътъ Стефанъ Трендафиловъ пещерци и десетина души батачани, всички въорѫжени, като напуснаха Еледжикъ, насочиха се къмъ Црънча. Въ гората при това село преседѣха 3—4 дни. Селото бѣше пълно съ турци. При все това дѣдо Пенчо бакалинътъ ги снабди съ хлѣбъ и тютюнъ. Тъй като наблизу минаваше чепинскиятъ пѫть презъ Каркария, тѣ се боеха да стоятъ повече и решиха да се махнатъ оттамъ. Стефанъ Трендафиловъ бѣше на мнение да напуснатъ тая область, тъй като навсѣкѫде кръстосватъ потери, и предложи да заминатъ къмъ Рилския манастиръ. Обаче Ангелъ, синътъ на Горановъ, бѣше боленъ, та Горановъ се отказа. Решиха да се раздѣлятъ. Петъръ Горановъ изпрати слугата си Никола Чолака да отиде при семейството му на Еледжикъ, а той съ сина си, съ Димитъръ Танчевъ и съ пещерци замина къмъ Пещера, скриха си луткитѣ въ една слама и се промъкнаха тайно въ града. Пещерци се скриха у свои роднини, а Горановъ — у Кочо Нишанджията.
Стефанъ Трендафиловъ съ Георги Пельовъ, Георги Банчовъ, Митю Вранчовъ, Атанасъ Горановъ, Илия Томовъ, Трендафилъ Пешовъ, Вранко Вранчовъ тръгнаха за Рилския манастиръ. Стефанъ водѣше съ себе си жена си и седемгодишното си дете Трендафилъ. Голѣмата му дъщеря бѣ убита, а другитѣ му две деца бѣха отишли да просятъ по чепинскитѣ села. Следъ десетдневно пѫтуване и губене изъ горитѣ и мъглитѣ, Стефанъ съ своята малка дружина стигна Рилския манастиръ и се спрѣха въ мѣстностьта Кара Юмерица. Той съ Георги Банчовъ отидоха въ метоха Орлица и поискаха хлѣбъ отъ калугеритѣ, като скриха сѫщинскитѣ си имена. Хлѣбъ имъ дадоха, но въ сѫщото време имъ съобщиха, че споредъ съобщението на дупнишкия каймакамъ, нѣкой си Трендафилъ съ чета баташки възстаници идѣлъ за Рилския манастиръ и че се взематъ мѣрки противъ него. Тѣ се престориха, че даже не познаватъ Трендафила.
На третия день сутриньта дойдоха двама пандури, изпритени отъ игумена, и казаха на възстаницитѣ по-скоро да се махать, защото турци надошли и и заради тѣхъ ще изгорятъ манастира, и че игуменътъ ще съобщи на дупнишкия каймакамъ за тѣхното яваване и даже съобщилъ вече. Нѣ-
164
маше какво да правятъ нещастницитѣ, тѣ тръгнаха назадъ къмъ страшното баташко землище. Времето бѣше мъгливо, валѣше снѣгъ. Когато излѣзоха на Кадинъ гробъ, жената на Стефана, изтощена, падна въ несвесь; детето му така сѫщо не можеше да върви. Другаритѣ му продължиха пѫтя, стигнаха въ Баташко, скриха пушкитѣ и едни се смѣсиха съ другитѣ батачани, а други се криха насамъ-нататъкъ, докато се обнародва амннстията.
Стефанъ следъ една голѣма почивка тръгна назадъ къмъ манастира, настани жена си и детето си въ една пещера, а самъ мина Илина рѣка и отиде при манастирския конярь Aнгелъ и измоли той да го крие нѣколко време, докато мине голѣмиятъ огънь. Aнгелъ, следъ като се съветва съ двамата си другари, се съгласи.
Подиръ нѣколко дни, обаче, конярьтъ Ангелъ бѣ заловенъ, държанъ въ затвора две недѣли и разпитванъ по първото явяване на възстаницитѣ въ метоха. Тогава другиятъ конярь Теодосий ги премѣсти на друго мѣсто, по скришно, което не обади даже на другаритѣ си. Така Стефанъ преживѣ около месецъ и половина, а следъ това поведе жена си и детето си за Баташко, следъ много премеждия стигна на Еледжикъ и се спрѣ въ мѣстностьта Църнатъ. Тамъ случайно минаваше единъ отъ приятелитѣ му, Димко Вранчовъ. Той му се обади и го попита за положението. Димко му каза, че идвали консули въ Батакъ да разследватъ клането, че братъ му Aнгелъ се предалъ на тѣхъ, че за жената и детето нѣма опасность, но за него е опасно, защото всички хвърляли вината върху него.
Тогава Стефанъ изпрати жена си и детето си въ селото, дето бѣха се вече прибрали нѣколко семейства, а самъ остана въ гората, дето се скита цѣло лѣто.
На есеньта той се промъкна тайно въ Пещера и се скри въ кѫщата на Георги Каранйотовъ, срещна се съ Петъръ Горановъ и една нощь двамата заминаха за Пловдивъ и се представиха, разбира се тайно, на английския консулъ. Тамъ имъ казаха, че за тѣхъ е опасно, защото и противъ двамата има много оплаквания отъ самитѣ батачани, и че тѣ ще трѣбва да се криятъ още около единъ месецъ.
165
Стефанъ Трендафиловъ прекара месеца скритъ у единъ свой роднина въ Катуница. За Петъръ Горановъ не се знае кѫде е билъ. Следъ единъ месецъ двамата се намѣриха и пакъ се представиха на английския консулъ. Последния ги изпрати при Берингъ, секретаръ на английския посланикъ въ Цариградъ, изпратенъ да разследва турскитѣ звѣрства. Берингъ ги упрекна за постѫпката имъ и следъ това ги разпита по-подробно за възстанието, за цельта му, за главатаритѣ на башибозуцитѣ и пр. и за всичко състави протоколъ, обаче, на тѣхъ нищо не можа да помогне.
Споредъ амнистията, обявена на 30-и юлий 1876 г., всички затворени по подозрение се освобождаватъ, а смъртното наказание, предвидено въ закона за организаторитѣ и предводителитѣ, се замѣня съ вѣчни окови. Петъръ Горановъ и Стефанъ Трендафиловъ спадаха къмъ последнитѣ; тѣхъ ги очакваха вѣчни окови. Обаче въ това време събитията се развиха благоприятно за тѣхъ. Възстанието, колкото безсмислено да изглеждаше, даде своя плодъ. То и особено звѣрствата въ Батакъ възбудиха християнското обществено мнение противъ Турция и подготвиха почвата за война противъ нея Сърбия и Черна Гора вече бѣха обявили войнага, а войната съ Русия ставаше неизбѣжна. Затова П. Горановъ отиде подъ чуждо име въ Смирна, дето имаше търговски връзки отъ по-рано, и оттамъ се върна следъ освобождението на България. Стефанъ Трендафиловъ, следъ като излѣзе отъ Берингъ, отиде при владиката Гервасий и го помоли да го скрие. Владиката, следь като го разпита подробно за възстанието, го скри въ една изба въ митрополията, но тамъ той се простуди и заболѣ. Поради това владиката го премѣсти въ метоха, дето докторъ Чомаковъ идваше всѣка сутринь да го лѣкува. Каго оздравѣ, владиката го изпрати въ Пазарджикъ при Станиславъ Доспѣвски, който го кри известно време, а следъ това се премѣсти въ кѫщата на Костадинъ Серафимовъ. Тамъ остана скритъ до идването на руситѣ — 1-и януарий 1878 г.
Рускитѣ окупационни власти веднага назначиха него и братъ му Ангелъ въ полската жандармерия, дадоха имъ под-офицерски чинове и ги изпратиха като старши стражари въ Пещерска околия. И така, следъ толкова усилия и тегла, тѣ
166
постигнаха идеала си; явиха се въ отечеството си като власть която имаше за цель да държи въ покорность предишнитѣ имъ владетели и усмирители.
И така, Баташкото възстание изнесе пълната немощь на турското управление. Нито единъ отъ всички избити въ Батакъ не подлежеше на смъртно наказание споредъ турскитѣ закони. Напротивъ, отъ рѫководителитѣ, които подлежеха на смъртно наказание, едни бѣха амнистирани, а други преживѣха две цѣли години въ империята, безъ да бѫдатъ уловени. Сѫдбата, следъ като ги подложи на най-тежки изпитания, прострѣ върху тѣхъ благоволението си и до края на живота имъ ги покровителствуваше. Тѣ доживѣха да видятъ свободно отечеството си, преживѣха съединението на Северна и Южна България и Балканската война и видѣха въ българска власть всички ония мѣста, отъ които дойдоха тѣхнитѣ жестоки усмирители. Тодоръ попь Нейчовъ веднага следъ освобождението стана асесоръ при сѫдията въ Пещера, нѣколко години бѣ кметъ въ Батакъ, а следъ това се рѫкоположи свещеникъ и зае мѣстото на баща си, мѫченически загиналия попъ Нейчо. Стефанъ и Ангелъ Трендафиловъ кметуваха въ Батакъ, бѣха пенсионирани и прекараха въ добро състояние до дълбока старость. Петъръ Горановъ, депутатътъ въ Оборище, има честьта да бѫде депутатъ нѣколко пѫти и въ Народното събрание на Съединена България и доживѣ дълбока старость. По негово завещание следъ смъртьта му тѣлото му бѣ занесено за погребение въ Батакъ. Батачанки съ ножчетата си отвориха закования ковчегъ и всички батачани съ децата си се поклониха и целунаха рѫка на своя бившъ воевода.
Смущаваше предводителитѣ само мисъльта, че въ благородното стремление къмъ свобода тѣ сѫ станали неволно причина за злата участь на толкова невинни хора, но се утѣшаваха съ това, че жертвитѣ сѫ принесени за свободата на цѣлия народъ.