I. Съединението на Северна и Южна България
Разкѫсване на България споредъ Берлинския конгресъ. Партийнитѣ борби въ Южна България по въпроса за Съединението. Македонскитѣ комитети. Пловдивскиятъ превратъ.
Следъ дълга духовна и революционна борба подиръ войната, която Русия води презъ 1877—1879 години за освобождението на България, въ мира, сключенъ между турци и руси на 19-й февруарий 1879 г. въ Санъ Стефано българския народъ се видѣ обединенъ. Скоро следъ това въ Берлинския конгресъ той бѣ отново разпокѫсанъ. Македония се остави подъ Турция, Добруджа се даде на Ромъния, а Моравско — на Сърбия. Останалата часть отъ българскитѣ земи бѣ раздѣлена на две: Южна България подъ правата власть на султана, като автономна область, и Северна България — като самостоятелно княжество, васално на Турция.
Българскиятъ народъ, духовно обединенъ, протестира за това неестествено разпокѫсване и още отъ първия моментъ на своя свободенъ животъ започна да работи за своето политическо обединение.
Берлинскиятъ договоръ даваше право на султана да държи войска на границата между Северна и Южна България, разбира се, за да попрѣчи на съединението имъ. Въ Южна България по внушение на генералъ Скобелева веднага се организираха гимнастически дружества, въ които всичкото мѫжко българско население прекарваше военно обучение, съ цель да се противопостави съ орѫжие въ рѫка на всѣки опитъ на султана да изпрати войска въ областьта. Благодарение на тия дружества и по застѫпничеството на руския императоръ, за да се избѣгнатъ кървопролития, султанътъ се отказа отъ това си право.
Въ Учредителното велико народно събрание, свикано въ Търново презъ 1879 г., за да изработи конституция за свободното княжество, изпрати представители и Южна България. Но рускитѣ окупационни власти не ги допустнаха да заседаватъ. Тогава отъ Южна България изпратиха депутация да моли великитѣ сили да не допущатъ раздѣлянето на Южна България отъ княжеството. Въ сѫщото време народътъ въ Южна България направи демонстрации противъ меж-
2
дународната комисия, изпратена отъ великитѣ сили да изработи органическия уставъ за управлението на областьта. Обаче правителствата на великитѣ сили не само не отстѫпиха, но настояха предъ руското правителство да внуши на българитѣ да се помирятъ съ установения редъ. Въ тоя смисълъ рускиятъ императоръ издаде манифестъ къмъ българския народъ. Българитѣ наведоха глава предъ голѣмия авторитетъ на своя Царь-Освободитель. Тѣ прекратиха всѣка явна агитация, разтуриха гимнастическитѣ дружества и поведоха борбата тайно.
Една отъ първитѣ работи на народнитѣ събрания въ княжеството и въ областьта бѣше да събератъ въ София една тайна комисия, въ която участвуваха отъ Южна България Константинъ Величковъ и Наумовъ, а отъ Северна България — Молловъ, Стефанъ Стамболовъ, Константинъ Стоиловъ и др. Комисията се събра презъ априлъ 180 г., и реши да се основе въ Южна България таенъ централенъ комитетъ, който да се сношава направо съ княжеското правителство; да се засили войската въ княжеството и пр.
Възъ основа на тѣзи решения представители отъ всички околии на Южна България се събраха тайно въ Сливенъ. Предъ тѣхъ Величковъ и Наумовъ подложиха на обсжждане решенията на комисията въ София. На събранието присѫтствуваха като представители на Северна България Стефанъ Стамболовъ и Георги Живковъ.
Събранието реши да се взематъ мѣрки за засилването на военнитѣ сили и военното обучение въ областьта и запазване на орѫжието и бойнитѣ припаси, оставени отъ руситѣ.
Следъ това избра таенъ централенъ комитетъ, въ който влизаха Константинъ Величковъ, д-ръ Георги Странски и др.
Между това въ Южна България произлѣзоха недоразумения между генералъ-губернатора князъ Богориди и руситѣ изобщо.
Южнобългарското правителство въ това време бѣ всецѣло на страната на освободителитѣ руси, на които имаше съчувствието и отъ които очакваше съгласие и помощь за съединението.
Ползувайки се отъ течението, което бѣ недоволно отъ управлението и отъ вмѣшателството на руситѣ, князъ Богориди успѣ да създаде опозиция, която бѣ наречена „казионна”.
Въ това време князъ Александъръ суспендира Конституцията въ княжеството и повѣри управлението на руски генерали. Начена се въ България преследване на либералитѣ, нѣкои отъ които начело съ водителя имъ Каравеловъ избѣгаха въ Южна България и тука поведоха усилена агитация противъ князъ Александра, рускитѣ генерали и
3
руската дипломация. Тая агитация засили партията на казионнитѣ въ Южна България, и тя спечели изборитѣ, произведени презъ 1883 г., и дойде на власть.
На падналата партия не оставаше друго морално орѫжие за борба освенъ съединението. Тя открито проповѣдваше за него и се наричаше партия на съединиститѣ. Тя устрои конгресъ за съединението и даже изпрати депутация по двороветѣ на великитѣ сили, за да ги сондира за него; отъ всѣкѫде, обаче, отговориха, че не е още време.
Въ името на съединението и съ съчувствието на новия генералъ-губернаторъ Гавриилъ Кръстевичъ, партията се яви на изборитѣ въ 1885 г., спечели ги и взе властьта.
Отъ депутацията, която обиколи двороветѣ на великитѣ сили, съединиститѣ извлѣкоха убеждението, че за съединението не е още време. Поради това, следъ като взеха властьта, тѣ съвсемъ изоставиха въпроса за съединението. Народътъ въ Южна България се почувствува измаменъ, а правителството изложено на успѣшни атаки.
* * *
При все това въпросътъ за съединениетокаточе ли се забрави. Южна България бѣше почти свободна. Подъ влиянието на македонски бѣжанци патриотитѣ смѣтаха, че нѣма нужда да се бърза съ нейното присъединение, и че по е налѣжаще да се освободи Македония, въ която българскиятъ народъ е изложенъ на преследване и изчезване.
Поради това комитетитѣ за съединението заглъхнаха, но се създадоха нови македонски комитети.
Още въ началото на 1885 г. капитанъ Паница, Д. Ризовъ и Д. Петковъ основаха тайни македонски комитети въ Русе, София, Варна и др. съ цель да подготвятъ възстание въ Македония. По тѣхно внушение стариятъ революционеръ Захарий Стояновъ, който бѣ сѫдебенъ следователь въ Пловдивъ, реши да основе македонски комитети въ областьта.
Захарий Стояновъ се опита да си послужи съ дружествата на опълченцитѣ отъ руско-турската война, които бѣха патриотичния елитъ на народа. Обаче правителството отъ коректность къмъ султана реши да попрѣчи на тая пропаганда, успѣ да прекара свой председатель на опълченското дружество въ Пловдивъ и уволни дѣловодителя на дружеството Илия Куртевъ, най-ревностния агитаторъ за възстание въ Македония.
Куртевъ, подъ предлогъ да събира помощи за паметникъ на Шипка, тръгна изъ областьта да проповѣдва открито въ полза на възстанието въ Македония. Следъ публични речи въ Ямболъ и Бургасъ съ сѫщата цель, Куртевъ бѣ арестуванъ и върнатъ въ Пловдивъ. Отъ тамъ той издаде
4
възвание, съ което приканваше народа къмъ активно участие срещу варварщината въ Македония и порицаваше правителството на областьта, задето задушва естественитѣ влечения на българския народъ.
Правителството екстернира Куртева въ княжеството и уволни Захарий Стоянова и други чиновници тѣхни съмишленици. Това озлоби още повече патриотитѣ и тѣ започнаха, открита борба противъ членоветѣ на правителството, като имъ напомняха агитациитѣ за съединението и ги наричаха лъжесъединисти.
Въ сѫщото време македонскитѣ комити въ Северна България бѣха изпратили въ Македония една чета съ казашкия офицеръ Калмиковъ. Четата бѣ разбита и унищожена отъ турцитѣ още на границата. Въ събирането на срѣдствата за стъкмяване на четата и въ изпращането ѝ бѣха компрометирани капитанъ Паница, който бѣ воененъ прокуроръ въ Русе и Димитъръ Ризовъ, та трѣбваше да се махнатъ временно отъ България. За тая цель Паница взе два месеца отпускъ и заедно съ Ризовъ дойде въ Пловдивъ. И тѣ за неуспѣхитѣ си въ македонското дѣло насочиха стрелитѣ си противъ Румелийското правителство.
Тогава се състави въ Пловдивъ таенъ революционенъ комитетъ, които си постави за цель „да довърши окончателното освобождение на отечеството” като причисли къмъ числото на враговетѣ и ония „изроди и чорбаджии”, които пречатъ на дѣлото, съ други думи — румелийското правителство. Комитетътъ си постави първа цель да присъедини Южна България къмъ княжеството.
Тукъ бѣ привлеченъ д-ръ Георги Странски, шефътъ на опозиционната партия на казионнитѣ.
Следъ това комитетътъ се зае да епечели за каузата и българскитѣ офицери отъ милицията. Това бѣ най-важното дѣло на комитета.
* * *
Южнобългарската войска бѣ устроена милиционно. Имаше постоянни кадри, които служеха като школи; въ тѣхъ младежитѣ прекарваха кратки курсове по военното обучение. Благодарение на постояннитѣ патриотични агитации, които непрестанно се водѣха въ страната редницитѣ въ казармата или въ запаса бѣха подготвени да се борятъ за Съединението. Оставаше да се спечелятъ кадритѣ, т, е. офицеритѣ. Разбира се, че въ случая комитетътъ можеше да разчита главно на българскитѣ офицери. Чрезъ капитанъ, Паница комитетътъ влѣзе въ сношение съ баджанака му, командира на 2-а Пловдивска дружина майоръ Николаевъ. Данаилъ, който се указа голѣмъ привърженикъ на съеди-
5
нението. Следъ това много лесно бѣха спечелени и всички по-видни офицери българи.
Чрезъ усилена печатна и устна агитация комитетътъ твърде скоро завладѣ цѣлата страна и въ едно събрание въ Дерменъ-дере реши да извърши преврата къмъ 15—20 септемврий, когато дружинитѣ отъ милицията сѫ мобилизирани за дружинни учения и маневри.
Съ особена депутация комитетътъ уведоми за решението си князъ Александра.
Князътъ вече бѣ отнелъ управлението отъ рускитѣ генерали и го бѣ повѣрилъ на либералитѣ. Съ това той бѣ изгубилъ симпатиитѣ на руското императорско правителство и бѣ принуденъ да търси опора въ самия български народъ. Прзвъзгласяването на съединението бѣ добъръ случай да спечели сърдцата на народа, затова той го одобри отъ все сърце.
Едно непредвидено обстоятелство ускори преврата: Пловдивскиятъ гарнизонъ получи заповѣдь да замине на 7-и септемврий за голѣми маневри къмъ Чирпанъ. Ако се прогласѣше съединението, когато въ Пловдивъ нѣма войска, възможно бѣ правителството да повика турска войска. Затова се взе решение да се провъзгласи съединението на 6-и септемврий.
Южнобългарското правителство имаше сведение за онова, което се вършеше въ провинцията и въ Пловдивъ. То се събра въ 9 часа вечерьта на 5-и септемврий и взе решение да се телеграфира на Високата порта, че има силно вълнение противъ правителството, и че мѣстната власть не ще бѫде въ състояние да запази реда, но генералъ губернаторътъ Кръстевичъ не позволи, като каза: „и азъ съмъ българинъ, да стане каквото стане”.
Презъ нощьта срещу 6-и септемврий, рускитѣ офицери, посветени въ заговора, останаха въ домоветѣ си. Още въ тъмни зори Конарската дружина бѣше пристигнала, а майоръ Николаевъ поведе отъ лагера пловдивскитѣ дружини, обиколи конака на генералъ губернатора и съ викъ „да живѣе Съединението, да живѣе князъ Александъръ” взеха губернатора подъ стража и го изпратиха въ София. Сѫщата участь постигна и началника на полицията, прусина генералъ фонъ Дригалски. Сутриньта се състави временно правителство подъ председателството на д-ръ Странски, в майоръ Николаевъ бѣ провъзгласенъ за главнокамандуващъ народнитѣ войски.
Първата работа на правителството бѣ да уведоми телеграфически княза въ Варна и княжеското правителство въ София. Князътъ веднага тръгна за Търново, дето стигна на 8-и септемврий. Тамъ го чакаха министъръ-председательтъ Петко Каравеловъ и председательтъ на Народното събра-
6
ние Стефанъ Стамболовъ. Съ тѣхно съгласие той издаде прокламация, съ която призна Съединението и прие да се нарече князъ на Северна и Южна България.
Отъ Търново князътъ замина за Пловдивъ, дето стигна на 9-и септемврий. Сѫщия день временното правителство сложи своя мандатъ и князътъ назначи за княжески комисарь д-ръ Георги Странски.
Телеграфътъ разнесе веднага вестьта за прогласяване Съединението навсѣкѫде въ Северна и Южна България. Тя бѣ посрещната навсѣкѫде като отдавна очаквана радость. Тая радость се изрази въ ликувания, доброволни помощи, охотно даване всичко, каквото искаше реквизиционната комисия, радушна мобилизация, а най-много се изрази въ голѣмия напливъ на доброволци, които заминаха за бойното поле.
Младежитѣ отъ 18 до 30 години бѣха преживѣли преследванията и страхотиитѣ на турската тирания презъ време на революционната епоха, бѣха преживѣли и епическия героизъмъ на възстанията и на руско-турската война. Тѣ бѣха вкусили и отъ горчивината на робството и отъ сладостьта на свободата и на славата, затова тѣ се отдадоха всецѣло на патриотичното дѣло.
Записването ставаше тържествено съ пѣсни и музики, така както турцитѣ събираха своитѣ новобранци или запасни при мобилизация. Може да се каже, че това бѣ едничката военна традиция, наследена отъ турцитѣ.
„Радостьта бѣ неописуема, и малолѣтни деца се записваха доброволци — пише единъ анонименъ писатель отъ Ломъ. Доброволцитѣ бѣха галени деца, кичеха ги съ цвѣтя и вѣнци; пѣсни, хора, любовь на провала. Азъ бѣхъ на 23 години, имахъ възрастни другари нѣколко души и решихме да не се записваме. Една сутринь отивахме на закуска, минахме презъ площада. Тжпани, зурли, хора и пр. Заобиколиха ни момичета и доброволци дечурлига и изсипаха срещу насъ грозни хули. Обърнахъ се и имъ казахъ: ако се запишемъ, ще изкараме до край, а вие при първа пушка ще избѣгате като пилци. Имаше маса, украсена съ вѣнци и знамена; азъ пристѫпихъ и се писахъ доброволецъ безъ знанието на родителитѣ си. Моя примѣръ последваха и другитѣ”. [1]
1. „Изъ миналото”. Сливница г. V, брой 51—52.