II. Формиране и походи на доброволскитѣ чети
2. Първитѣ доброволци отъ Северна България.
Търновската и Габровската чети. Самоковскиятъ отрядъ. Софийскитѣ Македонска и Карауланова чети. Първа Софийска доброволска дружина. Дупнишката и Кюстендилската македонски чети.
Въ Северна България доброволското движение намѣри по-голѣмъ просторъ. Постоянната наборна военна система въ княжеството не включваше всичкото мѫжко население, както милицията въ Южна България. Имаше много освобождения, било по семейни причини, било по излишъкъ на младежи, нуждни да попълнятъ предвиденото въ щатоветѣ количество. Пъкъ и народното опълчение — възрастнитѣ неслужили мѫже — не бѣше редовна войска, както резервиститѣ въ Южна България, та и отъ него по-буйнитѣ младежи се предпочитаха като доброволци.
Както въ Южна България така и въ Северна записването на доброволци бѣ спонтанно, безъ никакво участие на властьта. Първи двигатели въ това отношение и тука бѣха дружествата на опълченцитѣ доброволци отъ руско-турската война. Въ нѣкои мѣста инициативата взеха самитѣ настоятелства на тия дружества, на други се образуваха комитети. Дружествата и комитетитѣ се грижеха да записватъ, организиратъ и хранятъ доброволцитѣ, да ги облѣкатъ, снарядатъ и, ако е възможно, да ги въорѫжатъ. За тая цель комитетитѣ събираха доброволни помощи, и народътъ щедро се отзоваваше. Когато недостигаха волнитѣ помощи, комитетитѣ прибѣгваха до закона за народното опълчение. Спо-
13
редъ тоя законъ опълченскитѣ части, а въ нашия случай доброволцитѣ, се хранѣха отъ общината, въ района на която се намираха. Разбира се, че това трая до като доброволскитѣ части влѣзоха въ действуващата армия и започнаха да се хранятъ на общо основание по реквизиционенъ начинъ.
* * *
Първитѣ доброволци, които тръгнаха за Южна Бълга рия бѣха ученицитѣ отъ Габрово.
Вестьта за прогласяване на Съединението бѣ посрѣщната въ тоя балкански градъ съ голѣма радость и възхищение. Още сѫщия день следъ митинга, който удобри Пловдивския превратъ, се заговори за записване доброволци. Младежитѣ захванаха да се готвятъ. Когато на 8-и септемврий отъ Търново на пѫтъ за Пловдивъ минаха презъ Габрово князътъ и министъръ председательтъ и пръснаха прокламацията за Съединението, желанието да се върви на бойното поле стана неудържимо. Занятията въ прочутата Априловска гимназия автоматически се прекратиха и на 9-и септемврий настоятелството на ученическото дружество „Седѣнка”, свикано отъ председателя му Ив. Хр. Найденовъ, реши да свика по-възрастнитѣ ученици, за да решатъ въпроса, какво сѫ длъжни да направятъ тѣ, за да помогнатъ на патриотичното дѣло.
Въ 4 ч. следъ пладне ученицитѣ се събраха въ училището „Даскалъ Цвѣтко”. На събранието дойде и най-младиятъ гимназиаленъ учитель, Стефанъ Ватевъ [1], комуто се предостави да рѫководи събранието. Говориха трима ученици, които изтъкнаха нуждата отъ бойни сили, че възрастнитѣ ученици сѫ длъжни да се запишатъ доброволци и колко е голѣмо значението на тази постѫпка въ очитѣ на народа.
Въ заключение рѫководительтъ на събранието посочи бѣлитѣ листове, сложени на масата, предложи на желающитѣ да се запишатъ доброволци и като имъ напомни за сериозностьта на решението, даде имъ четвърть часъ да размислятъ преди да пристѫпятъ къмъ него. Самъ постави името си начело на списъка.
Записаха се почти всички ученици отъ 7-и класъ, най-горния, и по-възрастнитѣ ученици отъ по-долнитѣ класове. Трѣбва да се има предъ видъ, че поради възстанието и войнитѣ презъ 1876 — 1879 година въ училищата не бѣха водени редовни занятия, и ученицитѣ тогава бѣха по-възрастни отъ сегашнитѣ съ 2—4 г.
Записанитѣ ученици веднага подадоха телеграма до председателя на революционното правителство, д-ръ Странски,
1. Сега професоръ въ София.
14
че тѣ, въодушевени отъ идеята да участвуватъ въ борбата и да се жертвуватъ за светото дѣло, очакватъ неговото разрешение и съдействие.
Следъ провѣрката доброволцитѣ избраха за водачъ младия учитель Ватевъ, а за негови помощници — младшитѣ подофицери отъ ветеранитѣ опълченци Драгой Божиловъ, Стефанъ Манафовъ и Младенъ Касабовъ. Присѫтствуващитѣ на събранието членове отъ общинското управление обещаха да отпуснатъ на всѣки доброволецъ по една раница, сухарна торба, матера, чифтъ царвули и връви, които нѣща не бѣ трудно да се намѣрятъ въ индустриалния градъ.
Бѣ се мръкнало. Доброволцитѣ стройно, пѣейки Шуми Марица, напустнаха училището. На улицата бѣха се натрупали граждани, които ги посрещнаха възторжено съ викове „да живѣятъ доброволцитѣ”, грабнаха ги подъ рѫка и ги заведоха по домоветѣ си да ги нагостятъ. Пѣсни оглушаваха Габрово до късно презъ нощьта.
Въ сѫщото време подъ председателството на свещеника Къневъ се състави комитетъ за записване доброволци и отъ останалитѣ граждани и за снабдяване всички доброволци съ всичко необходимо. Потрѣбнитѣ срѣдства за това се събираха по доброволенъ начинъ.
Изглежда, че не всички опълченци отъ руско-турската нойна, установени въ Габрово, побързаха да се отзоватъ на позива на комитета да се запишатъ доброволци. Това тѣхно поведение въ сравнение съ младенческия жаръ на ученицитѣ трѣбва да е предизвикало голѣмо възмущение, изразено въ следната телеграма:
„До Захари Стояновъ въ Пловдивъ.
Молимъ убедете Негово Височество да застави всички опълченци да отидатъ дето отечеството ги зове, защото малцина се съгласяватъ доброволно. Мѫчно имъ е да напуснатъ гърбоветѣ на женитѣ си, при всичко че комитета обезпечава семействата имъ.
Председатель на комитета Св. Къневъ,
Председатель на опълченското д-во Стойковъ”.
На телеграмата на ученицитѣ д-ръ Странски отговори да тръгнатъ за Пловдивъ; а на телеграмата на двамата председатели, князътъ отговори съ единъ телеграфически апелъ къмъ Габровскитѣ опълченци, на който последнитѣ съ възторгъ се отзоваха, и всички опълченци — 32 души — се записаха.
На другия день, 10-и септемврий, времето бѣ хубаво; по небето редко се мѣркаха облаци, носени отъ тихъ вѣтъръ, които подухваше отъ Балкана по долината на Янтра. Войски минаваха отъ Търново за Южна България. Граж-
15
дани и селяни се трупаха да видятъ своитѣ близки. Доброволцитѣ още рано прибраха и настаниха багажитѣ си. Получиха отъ общината обещанитѣ вещи; обуха царвулитѣ, засукаха чернитѣ връви около бѣлитѣ навуща, съ левчета на калпацитѣ и съ китка на гърдитѣ очакваха часътъ на тръгването.
Къмъ 1 часа следъ пладне тѣ се събраха. Ветеранитѣ опълченци дойдоха въ своята опълченска форма. Четата се раздѣли на десетки; въ всѣка десетка влизаха доброволци близки, било по роднинство, било по приятелство. Всѣка десетка си избра десетникъ.
Отъ кметството донесоха едно трицвѣтно знаме. За знаменосецъ бѣ избранъ Василъ Радойковъ.
Тука постѫпи доброволецъ братътъ на Трайко Китанчевъ, Евтимъ, който, бидейки ученикъ въ единъ френски пансионъ, свирилъ въ ученическата духова музика. Той постѫпи съ своя инструментъ и бѣ назначенъ трѫбачъ на четитѣ.
Доброволцитѣ, които пѣеха хубаво, съставиха хоръ.
Въ 1 часа и 30 минути следъ пладне дойде духовенството, персоналътъ отъ кметството и множество граждани. Отслужи се водосветъ, следъ който кметътъ предаде знамето на знаменосеца и държа напѫтствена речь. Водачътъ Ватевъ отъ името на четата поблагодари на кмета и гражданитѣ за грижитѣ и любезностьта,
Следъ това точно въ 2 часа трѫбачътъ изсвири походенъ маршъ. Доброволцитѣ запѣха Шуми Марица и тръгнаха, акламирани отъ гражданитѣ.
Четата пѫтуваше свободно, но когато наближаваше нѣкое населено мѣсто, поспираше се, подтѣгаше редоветѣ и съ войнственитѣ пѣсни „Напредъ, напредъ за слава” или Каравеловата „Азъ не искамъ и занапредъ да търпя неволя” и пр. влизаше въ селото.
Понеже четата бѣше съставена въ грамадната си часть отъ ученици, то ученицитѣ я нарекоха съ класическото име „легионъ” и това име се наложи. Четата, къмъ която после се прибавиха и други ученици служебно, се нараче ученически легионъ.
Вечерьта въ тъмно, пѣейки „Шуми Марица”, легионътъ стигна прочутия Соколски монастиръ. При входа го дочакаха съ фенери квартириеритѣ и братството, което вмѣсто добре дошли, изпѣ „Осана въ вишнихъ благословенъ гряди во имя Господне!”
На другия день доброволцитѣ продължиха пѫтя. Отбиха се да разгледатъ прочутата Шипчанска позиция и да се поклонятъ на падналитѣ тамъ за свободата на България. Вечерьта стигнаха въ Шипка, на другия день — въ Калоферъ, а на 13-и въ Кара-топракъ. Навсѣкѫде тѣ бѣха дочаквани радушно, съ речи и акламации отъ общинскитѣ власти и на-
16
селението. Бѣха настанявани по квартири, дето бѣха гощавани изобилно. Само въ Кара-топракъ общинаритѣ, като привърженици на събореното правителство, подъ предлогъ че нѣматъ откритъ листъ, не ги посрещнаха и не имъ дадоха квартири. Но доброволцитѣ, по съветитѣ на водача си, показаха голѣма въздържаность, може би поради това че нѣмаха орѫжие. Впрочемъ и нѣмаше нужда отъ груби мѣрки, защото селянитѣ, мимо общинаритѣ, посрещнаха радушно доброволцитѣ, взеха ги по домоветѣ си и ги нагостиха.
Следъ четиридневно непрекѫснато пѫтуване, на 14-и септемврий въ 2 ч. следъ пладне легионътъ стигна въ Пловдивъ и се спрѣ на голѣма почивка вънъ отъ града. Отъ тука четата уведоми главната квартира, че е пристигнала, влѣзе въ града и въ 4 часа следъ пладне мина моста на Марица, подъ звуковетѣ на народния маршъ „Шуми Марица окървавена”. Минаха подъ простичката арка, съ която бѣ посрещнатъ княза и на която бѣ написано: „Благословенъ гряди во имя Господне”.
Недалечъ отъ моста бѣ конака на бившето Румелийско правителство, а въ това време главна квартира на действуващата войска. Тамъ четата се построи. Командирътъ на източния корпусъ, шейновския ветеранъ подполковникъ Николаевъ, я посрещна съ думитѣ:
— Здравейте и добре дошли, господа отъ ученическия легионъ!
— Здраве желаемъ и покорно благодаримъ, господинъ подполковникъ, отговориха доброволцитѣ.
Следъ като направи прегледъ на четата, подполковникътъ се обърна съ думитѣ:
— „Господа, върховното правителство цени високо и похвалява много вашата доброволна патриотична постѫпка и готовностьта ви да се отдадете въ негово пълно разпореждане въ дѣлото за осѫществяване съединението на Южна и Северна България. То заповѣда да се считате между войницитѣ за волноопредѣляващи се долни чинове. Вашата чета ще се именува ученически легионъ, въ който ще се причисляватъ и всички други такива доброволци и ще се числи като прикомандированъ къмъ 1-и на Н. В. Князъ Александъръ полкъ, на всѣкакъвъ видъ доволствие. Ще бѫдете на квартира изъ града и ще се храните въ казармата, за обучението ви ще се назначатъ инструктори отъ полка и ще преминете съкратенъ курсъ обучение. Почивка ви се дава два деня.
„Живѣйте заслава и честь на Съединена България, ура!”
— Да живѣе Съединена България, ура! извикаха доброволцитѣ колкото имъ гласъ държи.
Следъ това градскитѣ комисари ги заведоха по квартири въ махалата близо до черквата св. Петка и по улицата,
17
която води за казармитѣ при Гладно поле, дето извеждахв войницитѣ на строеви занятия. Изморенитѣ отъ петдневния походъ доброволци се предадоха на почивка въ удобнитѣ квартири.
Скоро следъ това пристигна Търновската доброволска чета, въ състава на която влизаха и ученицитѣ отъ Петропавловсквта семинария при Горна Орѣховица.
* * *
На 9-и септемврий въ семинарията при Горна Орѣховица се научили, че ученицитѣ отъ Габровската гимназия съставили доброволска чета, която се готвѣла да замине за Пловдивъ. Това известие разпали и семинариститѣ; по-буйнитѣ и по-възрастнитѣ на 9-и септемврий заминаха за Търново съ знамето приготвено за отпразднуването хилядогодишнината отъ смъртьта на св. Методий, която се празднува на 6-и априлъ сѫщата година. На знамето бѣха изшити образитѣ на св. Кирилъ и св. Методий. Водѣше ги Рафаеловичъ — далматински свещеникъ, преподаватель по латински езикъ.
По пѫтя ученицитѣ се спрѣха въ Горна Орѣховица и държаха насърдчителни речи на гражданитѣ. Въ Търново тѣ намѣриха ученици отъ разни краища, които така сѫщо се готвѣха да заминатъ за Южна България. Решиха да образуватъ една чета и избраха бюро, което да рѫководи четата до пристигането ѝ въ Пловдивъ. Председатель на бюрото бѣ избранъ Пенчо Икономовъ.
Дадоха се три деня срокъ на доброволцитѣ, за да се снабдятъ съ всичко необходимо. Презъ тѣзи дни съ свои срѣдства или съ помощи отъ властитѣ и отъ частни лица доброволцитѣ се снабдиха съ царвули, дрехи и раници. Снабдиха се и съ знаме, на което бѣ изшитъ разяренъ левъ. Съставиха се списъци; оказа се, че числото на доброволцитѣ е доста голѣмо. Поради това тѣ бѣха раздѣлени на две чети: ученическа — подъ началството на Рафаеловичъ и гражданска — подъ началството на Д. Власевъ. На 15-и септемврий четитѣ тръгнаха тържествено, изпратени отъ Търново и по маршрутъ: Дрѣново—Габрово—Шипка—Калоферъ—Кара-топракъ—Пловдивъ. Навсѣкѫде бѣха тържествено посрещани, гощавани и изпращани. Отъ Шипка къмъ тѣхъ се присъедини една банда музиканти съ духови инструменти та пѫтуването имъ стана още по-тържествено.
Въ Пловдивъ така сѫщо влѣзоха тържествено начело съ музиката и се спрѣха въ двора на конака. Излѣзе самъ князъ Александъръ и следъ като Рафаеловичъ съ извадена сабя му отрапортува за състава на четитѣ, князътъ похвали патриотизъма имъ и изказа увѣреностьта си, че ще оправдаятъ надеждитѣ, които отечеството възлага на тѣхъ. Следъ
18
това четитѣ бѣха заведени и разквартирувани при габровскитѣ чети.
* * *
Още на митинга на 6-и септемврий привечерь предъ двореца въ София бѣ обявено, че ще записватъ доброволци. Записването ставаше на три мѣста: при Стойчо П. Пановъ, дето се записваха предимно македонци, при запасния поручикъ Караулановъ и при Шипченския опълченецъ Илия Куртевъ, прокуденъ отъ Южна България поради агитацията му за Съединението.
Първи се организираха македонцитѣ, които като емигранти, нищо не задържаше. Тѣ броеха 60 души. На следващия день — 7-и септемврий — заминаха съ едно трицвѣтно знаме и друго черно съ черепъ и кости. Само единъ отъ тѣхъ бѣ въорѫженъ съ мартина и при влизане въ населено мѣсто изгърмѣваше по нѣколко пѫти. Посрещани на всѣкѫде добре, тѣ на 10-и септемврий стигнаха въ Пазарджикъ и сѫщия день бѣха пренесени по желѣзницата въ Пловдивъ. Тукъ тѣ бѣха посрещнати тържествено, особено отъ македонската емиграция. На чело и на тѣхъ застана подпоручикъ Спиро Костовъ, който ги заведе въ казармата въ Кършиака. На следния день бѣха отведени въ единъ орѫжеенъ складъ и въорѫжени съ пушката шаспо. Като видѣха книжнитѣ патрони на тази пушка, тѣ се възмутиха и само следъ като ги увѣриха, че ще бѫдатъ смѣнени, тѣ се усмириха. На другия день — 12-и септемврий — тръгнаха за Бойково; минавайки презъ Дерменъ дере (Фердинандово), тѣ се превъорѫжиха съ кринки. Въ Бойково тѣ се слѣха съ Пловдивската македонска чета.
* * *
Току речи въ сѫщото време, когато се събра Македонската чета въ София, формира се и четата на поручикъ Караулановъ. Тя се състоеше отъ 120 души. Тръгна на 8-и и стигна въ Пазарджикъ на 11-и септемврий.
На митинга на 6-и септемврий привечерь предъ двореца въ София ветеранътъ опълченецъ Илия Куртевъ заяви, че записва доброволци.
Сѫщата вечерь се записаха 8 души. Четирмата отъ тѣхъ заедно съ Куртева заминаха съ файтонъ за Самоковъ и отъ тамъ за Пловдивъ. Останалитѣ четирма и други желаещи младежи тръгнаха следващитѣ два три дни съ файтони презъ Самоковъ да догонятъ Куртева.
Кѫде и какво е правилъ Куртевъ не се знае; но съ какъвъ жаръ е агитиралъ, той може да се сѫди отъ това,
19
че на 11-и септемврий пристига въ Пазарджикъ съ 150 доброволци, които се наричаха Самоковски доброволски отрядъ. Но и следъ това продължаваха да пристигатъ и други, които бѣха останали да устроятъ домашнитѣ си работи и си натъкмятъ всичко необходимо.
Двамата водачи Куртевъ и Караулановъ поискаха отъ Главната квартира тренъ да превезе четитѣ имъ до Пловдивъ.
На 13-и септемврий четитѣ имъ бѣха пренесени и се настаниха на квартири въ столицата на Южна България.
Тука отрядътъ на Куртевъ се попълни съ доброволци, едни дошли преди отряда, а други — следъ него. Той броеше 261 души, раздѣлени на три чети, командувани отъ помощници, назначени отъ Куртева.
Дейностьта на Илия Куртевъ, както по подготовката на съединението, така и по събирането на доброволцитѣ, бѣ оценена отъ Н. В. княза, който съ височайша заповѣдь № 9 отъ 14-и септемврий го произведе подпоручикъ и го назначи за началникъ на Самоковския отрядъ.
Четата на Карауланова така сѫщо се увеличи и достигна 132 души, отъ които 7 души конници; тя бѣ изпратена въ Бойково и заедно съ четата на Спиро Костовъ и нѣкои Румелийски резервни роти съставиха Бойковския отрядъ, началникъ на който бѣ поручикъ Караулановъ.
* * *
Още съ прогласяване на Съединението при опълченското дружество въ София се състави комитетъ, който се грижеше да събира доброволци и да ги организира и стъкмява. Необходимитѣ срѣдства събираше отъ волни помощи. Обаче считаше се за редовно доброволцитѣ сами да си набавятъ всичко потрѣбно, освенъ орѫжието, което получаваха отъ държавата. Комитетътъ само помагаше на беднитѣ.
Щомъ като се започна записването на 8-и септемврий, и започна обучението на доброволцитѣ, тогава комитетътъ набави казани и започна да ги храни.
До 12-и септемврий доброволцитѣ се стъкмиха. Тѣ бѣха 425 души. Една четвърть бѣха стари опълченци, една четвъртъ — младежи, ученици отъ гимназията въ София и отъ желѣзарското училище въ Княжево. Останалитѣ бѣха разни занаятчии, чираци, чиновници и пр. на възрасть отъ 15 годишни деца, които едва влачеха пушкитѣ, до 60 годишни старци. Бѣха въорѫжени съ кринки, стъкмени съ презраменни патронташи съ по 24 патрони. Съ малки изключения всички бѣха съ собствено облѣкло. Дружеството имъ бѣ дало по едно тенекиено левче, което носѣха прикачено на калпака. На дружината бѣ дадено знамето, подарено отъ княза на Софийското опълченско дружество.
20
Доброволцитѣ бѣха организирани въ дружина, началството надъ която бѣ поелъ председательтъ на Опълченското дружество Соколовъ, запасенъ поручикъ отъ Румелийската жандармерия и стотникъ отъ Панагюрското възстание.
Дружината бѣ раздѣлена на четири чети, които се командуваха отъ четници: на първата чета — Дяконъ Антимъ Върбановъ, на втората — Н. Руссиновъ, на третата — С. Баичевъ и на четвъртата — Андонъ Димитровъ. Освенъ това всѣка чета имаше подчетникъ и по четири взводни командири.
Дружината, понеже бѣ формирана отъ Софийското опълченско дружество, носѣше название „първа Софийска опълченска дружина”.
Изглежда че доброволцитѣ, заминали по-рано, не ще да сѫ се показали много мирни по пѫтя за Пловдивъ, та Военното министерство нѣмаше особена вѣра въ началницитѣ имъ. Затова военниятъ министъръ на 13-и септемврий: сутриньта повика подпоручика отъ 1-и Софийски на Н. В. полкъ Кантарджиевъ и му заповѣда още сѫщия день да тръгне съ дружината и да я заведе въ Пловдивъ. За реда по пѫтя ще отговаря той. По указание на министра, подпоручикътъ се срещна съ председателя на опълченското дружество Соколовъ, съ когото се споразумѣ за часа на тръгването и за маршрута.
Въ 2 часа сл. пл. сѫщия день следъ молебенъ на площада предъ двореца дружината тръгна, изпратена съ благопожелания отъ близкитѣ на доброволцитѣ.
Сѫщия день сутриньта бѣ тръгналъ отъ София за: Пловдивъ 1 -и Софийски на Н. В. князъ Александъръ полкъ.
Вечерьта въ 10 ½ часа дружината стигна въ Нови ханъ и нощува на бивакъ, а на 14-и стигна и нощува по сѫщия начинъ въ Ихтиманъ. На 15-и дружината почива и-произведе учение съ пушки. На 16-и дружината стигна въ Бушуля, а на 17-и въ Пазарджикъ; нощува на бивакъ. На 18-и дружината се натовари на особенъ влакъ и въ 4 часа сл. пл. стигна на Пловдивската гара.
На гарата я чакаше Н. В. Князътъ съ свитата си и множество граждани. Дружината се построи, князътъ я по-здрави и се обърна къмъ доброволцитѣ съ следующитѣ думи, които се отнасяха къмъ старитѣ шипчански опълченци:
„Опълченци, на васъ се надѣвамъ, че ще покажете примѣръ на нашата млада войска, какъ да се бие срещу врага на отечеството. Вие устояхте противъ Сюлеймановитѣ пълчища на Шипка. Надѣвамъ се, че вие и сега нѣма да позволите на врага да направи нито едка крачка въ милото ми отечество. Да живѣе Съединена България, ура”!
Дружината начело съ княза и свитата му и съ музика потегли за града.
21
На площада Джумая дружината мина церемониаленъ маршъ предъ княза и следъ това биде разквартирувана изъ града.
Следващия день — 19-и септемврий — подпоручикъ Кан-тарджиевъ се яви въ Щаба на действующата армия и попита кому да предаде дружината. Отговори му се, че той остава да я командува, а на Соколова заповѣдаха да се върне въ София да формира друга дружина.
Следъ почивка отъ единъ день дружината почна редовни занятия.
* * *
Прогласяването на Съединението бѣше дѣло на македонската революционна организация. Комитетитѣ бѣха основани съ цель да се подготви възстание въ Македония. Само когато Румелийското правителство отъ коректность къмъ султана започна да преследва това движение, комитетитѣ насочиха стрелитѣ си противъ него и пристѫпиха къмъ Съединението. На македонцитѣ се падаше голѣмъ дѣлъ отъ преврата въ Пловдивъ. Поради това македонцитѣ не искаха да пропуснатъ благоприятния случай да нахлуятъ въ отечеството си и да подигнатъ възстание.
Още на 7-и септемврий въ извънредна притурка вестникъ „Македонски гласъ” издаде следното възвание:
„Македонци!
Часътъ, минутата е настанала вече да се разкѫсатъ вѣковнитѣ робски вериги. Примѣрътъ, който нашитѣ Румелийски братя дадоха, трѣбва да го последваме и ние. На робството и теглилата на нашитѣ нещастни и страждущи братя въ Македония трѣбва да се тури край. Сега или никога трѣбва да се опитаме и ние да присъединимъ и тая откѫсната часть къмъ нашето общо отечество.
Съотечественици македонци!
Минутата е такава, щото не иска много говорене и философствуване, а дѣло. Всѣко закъснение е престѫпление предъ общото отечество.
Ние ви призоваваме на орѫжие.
Всѣкой, дето и да се намира, трѣбва да се притече на помощь на своята родина. Ако искаме да се освободятъ нашитѣ страдащи братя, трѣбва да се жертвуваме. Свобода безъ жертви, безъ кръвь не се изкупува. Сега трѣбва да покажемъ, че заслужаваме да сме свободенъ народъ. Вървете къмъ границата, кой кѫдето може. Орѫжие се намира доста въ княжеството.
Ние се обръщаме къмъ нашитѣ братя въ Македония, които пъшкатъ подъ турското иго и ги подканяме да възстанатъ като единъ човѣкъ.
22
Братя!
Минутата за вашето освобождение е настанала вече. Възставайте, прочее! Вашата сѫдба се намира въ вашитѣ рѫце. Свободнитѣ българи бързатъ да ви подадатъ своята помощь за скѫсване на турския яремъ. Напредъ прочее!
Председателствуващиятъ дружеството
„Македонски гласъ” Д. Петковъ”.
При това положение македонскитѣ емигранти бѣха обзети отъ страненъ кипежъ, особено харамийскитѣ махали въ Кюстендилъ и Дупница, въ които, както се разказваше тогава, и най-кроткиятъ младежъ, като преживѣе два-три месеца, се обръща на свирепъ харамия. При това много отъ харамиитѣ бѣха стъкмени винаги като невѣста за свадба, организирани въ чети и готови да тръгнатъ всѣки моментъ.
Между това князъ Александъръ, правителството и революционниятъ комитетъ поведоха миролюбива политика спрямо Турция. Изгледитѣ да се осѫществи Съединението по миренъ начинъ отъ день на день ставаха по-сигурни.
Едно нахлуване въ Македония, обаче, можеше изведнажъ да подпали огъня и да подхвърли сигурния дипломатически успѣхъ на превратноститѣ на една война.
Правителството разпореди административнитѣ власти да не пропущатъ чети за Македония. Но полицията бѣ безсилна да спре тия неуловими хора. Поради това революционниятъ комитетъ въ Пловдивъ къмъ 15-и септемврий телеграфира до комитетитѣ въ София, Самоковъ, Дупница и Кюстендилъ:
„Има сведения, че македонскитѣ чети на границата не мирували. Критичностьта на момента разбирате. Единъ нашъ изстрелъ е достатъченъ да опропасти всичкото дѣло. За туй братски ви молимъ, употрѣбете всичкитѣ усилия да се избѣгне най-малкия скандалъ. За тая цель тръгва за тамъ днесъ и единъ флигель адютантъ на княза. Очакваме телеграфически уведомление за извършеното отъ васъ.
Стояновъ, Ризовъ”.
Освенъ това правителството, като бѣ увѣрено, че харамиитѣ не ще могатъ да се удържатъ отъ съблазъньта да се прехвърлятъ оттатъкъ границата и да извършатъ нѣкой грабежъ, реши да ги отвлече отъ добре познатата имъ македонска граница, като ги прехвърли въ Южна България, въ непознатата тѣмъ Тракия. Затова то заповѣда — всички доброволци отъ Дупница и Кюстендилъ да отидатъ въ София, дето ще се въорѫжатъ и изпратятъ въ Южна България.
23
Дупнишкитѣ харамии се показаха благоразумни. Тѣ заминаха за София, дето се довъорѫжиха и продължиха пѫтя за Пловдивъ, организирани въ две чети. Едната отъ 63 души бѣ предвождана отъ Тодоръ Тетимовъ Кехайовъ и Гюреджеклията, и другата — 49 души — предвождана отъ Иванъ Атанасовъ. Въ Пловдивъ стигнаха на 26-и септемврий.
Въ Кюстендилъ, обаче, работата не мина така леко. Тамъ комитетътъ бѣ събралъ около 110 души, подъ началството на Стоянъ Богданцалията и Димитъръ Юруковъ, който току що бѣ се върналъ отъ харамийския набѣгъ въ Турция. Изглежда, че отъ една страна харамиитѣ не искаха да се откажатъ отъ запазения си периметъръ въ Турция, отъ друга — и околийскиятъ началникъ се е престаралъ, та работата дойде до тамъ, че началникътъ на Западния отрядъ арестува околийския началникъ, и помоли телеграфически да бѫде премѣстенъ другаде.
Но и харамиитѣ се вразумиха и на 17-и септемврий тѣ, стъкмени отъ Кюстендилския комитетъ, тръгнаха за София. Населението, имайки начело кметство и духовенството, имъ изказа своята почить като на свои „отборъ юнаци”, като ги изпрати до Стамболъ капия, дето имъ даде закуска.
Четата стигна въ София и оттамъ замина за Пловдивъ.
Тогава отъ София председательтъ на комитета Д. Петковъ телеграфира на 3. Стояновъ въ Пловдивъ:
„Никакви чети нѣма да минатъ въ Македония. Всички македонци доброволци отъ Дупница и Кюстендилъ пристигнаха въ София. Скоро тръгватъ за Пловдивъ. Бѫдете спокойни, не ставайте деца”. [1]
Успокоителенъ отговоръ се получи и отъ председателя на комитета въ Самоковъ.
Въ Пловдивъ бѣ пристигнала и една чета отъ Разградъ. Какъ е формирана, кога толкова бърже е могла да се прехвърли отъ Разградъ въ Пловдивъ, нѣма сведения. Тя броеше 42 души.
1. Д. Страшимировъ, Архивъ на възражданието, стр. 351.