II. Формиране и походи на доброволскитѣ чети
6. Формиране на доброволчески чети следъ обявяването на войната.
Формиране доброволски чети въ Шуменъ, Русе, София и Търново. Студентскиятъ легионъ.
Избухването на войната отново засили наплива на доброволци. Сега вече не само буйнитѣ, страснитѣ любители на рисковетѣ и славата, но и спокойнитѣ миролюбиви младежи грабнаха орѫжието да изпълнятъ своя свещенъ дългъ — защита на отечеството. Коварната постѫпка на еднокръвния и едновѣрния народъ така сѫщо озлоби народа и му даде потикъ за отмъщение. Самъ председательтъ на народното събрание Стамболовъ се обърна телеграфически къмъ окрѫжнитѣ управители да събиратъ доброволци.
49
На тая телеграма Шуменскиятъ окрѫженъ управитель, стариятъ поборникъ Ст. Заимовъ, отговори, че отъ Шуменския окрѫгъ сѫ заминали доброволци и че всичкото останало неселение отъ 18 до 40 год. е въ опълчението. Ако трѣбва да се усилятъ бойнитѣ сили срещу Сърбия, по-добре е да се заематъ отъ всѣки окрѫгъ по две дружини отъ народното опълчение.
Обаче въ Шуменско имаше още ветерани опълченци, които въ тия трудни моменти пожелаха да заминатъ за бойното поле. Понеже окрѫжниятъ управитель отказа да събира доброволци, тѣ се обърнаха къмъ войнския началникъ поручикъ Калевичъ. Последниятъ поиска указания отъ военния министъръ телеграфически. Това бѣше на 6-и ноемврий, втория день отъ сражението на Сливница. Отъ София отговориха да ги организиратъ въ чети, да ги облѣкатъ добре и да ги изпратятъ въ София.
Като се научи, че войнскиятъ началникъ записва доброволци, окрѫжниятъ управитель телеграфира на военния министъръ:
„Желателно е да се спре събирането доброволци и ето защо: 1) Тѣ излизатъ отъ опълчението. 2) Тѣ сѫ войска съ голѣма претенция и мѫчно подаващи се на дисциплина. 3) Бавно се комплектуватъ. 4) Съ събирането на доброволцитѣ редоветѣ на опълчението се разрѣдяватъ. Малочисленностьта на офицеритѣ затруднява Военното министерство да назначава командири на доброволческитѣ дружини, вследствие на което се лишаватъ отъ нуждната команда. Офицеритѣ, които ще командуватъ казанитѣ дружини, би пренесли по-голѣма полза ако командуватъ дружинитѣ на народното опълчение. Най-сетне, позволете ми да ви кажа, на доброволцитѣ, като боеви сили не трѣбва да се дава такава надежда, каквато на народното опълчение. Ако е работа да се улеснятъ боевитѣ сили на границата, може отъ всѣки окрѫгъ да взематъ по 2—3 дружини, повѣрени на опитни офицери, отколкото да се събиратъ доброволци, които повече бъркатъ, околкото помагатъ. Каква полза да се обръщатъ опълченцитѣ въ доброволци, когато самитѣ опълченци могатъ да се изпратятъ на бойното поле съ по-голѣма надежда. За доброволци да се взематъ изключително старитѣ поборници и опълченци, а така сѫщо и турцитѣ”.
Отъ тая телеграма се вижда, че бившиятъ апостолъ на Врачанския революционенъ окрѫгъ, поборникътъ Стоянъ Заимовъ, следъ неуспѣха въ възстанието въ 1876 г. бѣ изгубилъ всѣка вѣра въ душата на българина и повече вѣрваше въ обучението и дисциплината, които той съглеждаше въ народното опълчение и които въ сѫщность не сѫществуваха.
50
За щастие, когато висшето началство въ София четеше тая телеграма, бѣха произлѣзли първитѣ решителни боеве, въ които опълчението и доброволцитѣ бѣха издържали първитѣ бойни изпити. И докато опълчението се показа слабо организирана и слабо обучена турска рая, доброволцитѣ, напротивъ, показаха и упорство, и предприемчивость, и умѣние.
Поради това отъ министерството дадоха новъ импулсъ за събиране на доброволци.
Въ Шуменъ се записаха 155 души, които бѣха употрѣбени да гледатъ ремонтнитѣ коне докато се снабдятъ съ облѣкло и орѫжие и въ това положение останаха, докато излѣзе заповѣдьта да се разпуснатъ доброволцитѣ.
* * *
Между това, центърътъ на събирането доброволци въ Североизточна България неволно се пренесе отъ Шуменъ въ Русе. Тоя градъ бѣше възелъ на сухопѫтни и водни съобщения на областьта съ театъра на военнитѣ действия и съ странство.
На 9-и ноемврий варненскиятъ окрѫженъ управитель телеграфира до Военното министерство:
„Последнитѣ новини отъ бойното поле приведоха населението въ възторгъ. Доброволци се явяватъ. Учители, чиновници, стражари тръгнаха и тръгватъ. Днесъ тръгнаха за Русе 50 души, между които 30 студенти, пристигнали съ вчерашния параходъ отъ Одеса. Утре тръгватъ други 50. Парични помощи се събиратъ достататъчно за снабдяване доброволцитѣ съ всичко необходимо”.
На тая телеграма военниятъ министъръ отговори да се събератъ въ Русе, да се организиратъ и изпратятъ въ Ломъ, а студентитѣ въ София — въ ученическия легионъ.
Въ сѫщото време захванаха да пристигатъ доброволци отъ Силистра и Тутраканъ. Вече на 12-и ноемврий председательтъ на Русенския комитетъ телеграфира на военния министъръ:
„Имаме 230 доброволци, между които 150 стари опълченци. Днесъ трѣбва да заминатъ съ нашитѣ параходи. Стоятъ тука вече нѣколко деня и ужасно роптаятъ и негодуватъ. Комитетътъ изчерпа всички срѣдства за издържане. Моля заповѣдайте на началника на арсенала да отпусе 200 пушки берданки, тъй като други нѣма, а безъ пушки не могатъ да се изпратятъ”.
Военниятъ министъръ телеграфира да се отпуснатъ бердани.
Въ сѫщото време доброволци, които по законенъ и незаконенъ начинъ бѣха напуснали частитѣ, се върнаха въ
51
своитѣ чети или постѫпиха въ новоформиранитѣ. Между тѣхъ бѣха и 11 дезертьори, запрѣни въ Русенското комендантство. И тѣ се върнаха въ своитѣ части.
На 13-и доброволцитѣ, числото на които бѣше порастнало на 300, заминаха за Ломъ, и председательтъ на Русенския комитетъ телеграфира на военния министъръ:
„Снощи съ парахода „Опитъ” изпратихме за Ломъ 300 доброволци. Съгласно поканата на Стамболова явяватъ се желаещи на купове и настоятелно молятъ да ги запишемъ и най-бърже изпратимъ на бойното поле. Моля явете да продължаваме ли организирането чети и ще отпуснете ли орѫжие. Вече днесъ предъ вратата на комитета чакатъ стотина желаещи. Отказътъ да ги приемемъ произвежда дълбока печаль”.
Военниятъ министъръ отговори да ги организиратъ и да телеграфиратъ за числото имъ, за да имъ отпусне пушки.
Въ Североизточна България доброволското движенив обхвана и турското население, на което се удаваше добъръ случай за примирение съ българската власть и побратимиване съ своитѣ съотечественици християни. На 16-и ноемврий варненскиятъ окрѫженъ управитель телеграфира, че изпраща за Русе нови 236 доброволци, отъ които 30 турци.
Военниятъ министъръ телеграфира турцитѣ да се изпратятъ въ Видинъ съ собствено облѣкло. Очевидно това се правѣше съ цель да бѫдатъ видени отъ сърбитѣ. Се въ сѫщия духъ той на 18-и ноемврий телеграфира на окрѫжнитѣ управители въ Варна, Силистра, Шуменъ, Разградъ и Русе:
„Доброволцитѣ българи и турци, които се събиратъ, проведете къмъ 24-и въ Русе, дето да се явятъ капитанъ Ванкову за отправление въ Ломъ. Тамъ ще се въорѫжатъ. Турцитѣ да бѫдатъ облечени съгласно дадената ми телеграма”.
А въ Русе на капитанъ Ванковъ телеграфира:
„На 24-и ще пристигнатъ доброволци турци и българи. Натоварете ги на параходъ и ги проведете въ Ломъ. Ако числото имъ надминава 1000, разницата на горе въорѫжете съ кринки съ по 200 патрона. Пушки вземете отъ опълчението. За 1000 души пушки проводени въ Ломъ”.
Сѫщия день бѣха се събрали въ Русе 270 доброволци, между които мнозина ветерани опълченци, а на 20-и — други 200. Тѣ бѣха изпратени въ Ломъ.
На 20-и декемврий силистренскиятъ окрѫженъ управитель телеграфира:
„Съ вчерашния параходъ изпратихъ за Русе 34 доброволци турци добре облечени. Готови били още 150—160 души, но като попитали единъ ходжа, ще отидатъ ли въ рая, ако умратъ въ боя, той отговорилъ, че нѣма да отидатъ, и тѣ се отказали”.
52
Въ началото на декемврий пристигнали отъ разни мѣста 105 българи и отъ Добричъ 96 турци. И тѣ бѣха изпратени въ Ломъ.
Събранитѣ въ Ломъ доброволци бѣха назначени въ летящия отрятъ на капитанъ Тодоровъ, и едни отъ тѣхъ отидоха въ отряда въ Логошевци, а други останаха въ Ломъ до като последва разпореждание да се разпуснатъ.
Освенъ пешитѣ доброволци отъ Силистра на 10-и но-емврий тръгнаха 34 конни доброволци, на 13-и стигнаха въ Русе и се зачислиха къмъ 5-и ескадронъ отъ 2-и коненъ. полкъ. На 14-и ноемврий тѣ заедно съ ескадрона заминаха по Дунава за Ломъ, за да влѣзатъ въ състава на летящия отрядъ.
* * *
Въ Южна България, при все че бѣха свикани подъ знамената всички мѫже отъ 18 до 40 години, следъ обявяването на войната отново избухна доброволското движение. Младежи, повече ученици по-млади отъ 18 години, мѫже по-стари отъ 40 години, и други освободени отъ военна повинность чиновници и пр. побързаха да се притекатъ на помощь на войската. На 3-и ноемврий наченаха да се формиратъ въ Карловско и Пловдивъ доброволски чети. Тая отъ Карлово, състояща се отъ 150 души, бѣ готова и стъкмена и на 11-и ноемврий тръгна за София подъ началството на Иванъ Мархолезъ отъ Калоферъ. По пѫтя къмъ нея се присъединяваха нови доброволци и въ Саранци тя броеше 240 души.
Четата въ Пловдивъ бѣ събрана отъ Каназирски, и Ив. Хр. Гешевъ. Тя броеше около 150—200 души. Тя бѣ готова, обмундирована съ шинели, куртки, панталони, царвули, стъкмена съ раници и патронташи и въорѫжена съ кринки.
Тя се командуваше отъ подпоручикъ Ивановъ. Фелдфебель на четата бѣ единъ юнкеръ.
На 13-и тръгна, на 18-и стигна въ София. Тукъ четата помоли писменно да бѫде назначенъ другъ командиръ, вмѣсто току що произведения грубъ и незнаещъ военното дѣло подпоручикъ. Назначиха подпоручикъ Менчиковъ. Четата бѣ събрана съ Карловската чета, четникътъ на която Мархолевъ неизвестно по какви причини бѣ обезорѫженъ и затворенъ, и поставена подъ командата на поручикъ Янакиевъ замина съ задача да влѣзе въ състава на летящия отрядъ на капитанъ Тодоровъ. На 20-и ноемврий четата стигна въ Берковица. Отъ тука поручикътъ запита телеграфически военния министъръ да се присъедини ли къмъ отряда на Паница. Навѣрно е отговорено утвърдително, защото дружината на 24-и тръгна и на 26-и стигна въ Бѣлоград-
53
чикъ, дето влѣзе въ състава на Чипровския отрядъ на капитанъ Паница.
* * *
Въ Севлиево така сѫщо се събра една чета отъ 96 души, обмундирова се и се въорѫжи, и подъ началството на Драгановъ на 1-и ноемврий по заповѣдь на военния министъръ тръгна за София, дето пристигана на 25-и ноемврий. На 27-и замина за Трънъ и влѣзе въ състава на Трънския отрядъ, командуванъ отъ ротмистъръ Ботевъ. Тука къмъ четата се присъединиха нѣколко доброволци, доведени отъ Байчевъ, та четата достигна до 123 души.
Въ Плѣвенъ запасниятъ руски фелдфебелъ Лисовски събра 30 души доброволци и на 10-и ги поведе за София. Въ Луковитъ се присъединиха още 60 души, та четата се нарече Луковитска. На 18-и четата стигна въ София. Тука по неизвестни причини командантътъ на града отне началството на Лисовски и назначи за четникъ Димитъръ Христовъ.
Вь София така сѫщо се събра една чета Македонци, неизвестно колко души, но не по-малко отъ 200. Тая чета и Луковитската бѣха поставени подъ началството на поручикъ Георгиевъ и на 27-и ноемврий заминаха за Кюстендилъ, дето пристигнаха на 30-и ноемврий.
Отъ Южна България пристигна въ София чета отъ 35 конни доброволци, събрани отъ стария войвода дѣдо Желю. Тя трѣбваше да замине заедно съ Македонската и Луковитската чети за Кюстендилъ. Обаче не можа да тръгне съ тѣхъ, а после, неизвестно по чия заповѣдь, замина за Трънъ и влѣзе въ отряда на ротмистъръ Ботевъ.
Въ Ловечъ така сѫщо бѣ се събрала една конна чета отъ 46 души подъ началството на нѣкой си Узуновъ. Кога е тръгнала и какъ е пѫтувала не се знае. На 26-и ноемврий тя е въ София, а на 27-и по заповѣдь на военния министъръ замина за Пиротъ въ разпореждане на главната квартира. [1]
* * *
Между това, веднага следъ заминаването на Плѣвенската чета, въ Търново започна да се събира друга чета, наречена „Хр. Ботьовъ”, подъ началството на стария опълченецъ Хаджи Иорданъ Инджето. Търновскиятъ комитетъ бѣше вече доста опитенъ, та веднага пристѫпи къмъ обмундироването ѝ. На 31-и октомврий окрѫжниятъ управитель телеграфира до военния министъръ, че четата, състояща отъ 130 души, отъ които 30 стари опълченци е напълно об-
1. За дейностьта ѝ не се знае нищо.
54
мундирована и стъкмена, но безъ орѫжие. Моли да ѝ се даде маршрутъ и да ѝ се дадатъ 50 мартини понеже има знаме.
Военниятъ министъръ отговори, че разрешава да се дадатъ 50 мартини на четата. Колкото се отнася до маршрута да се даде отъ окрѫжния управитель съ смѣтка да пристигне въ София въ най-кѫсъ срокъ.
Четата, въорѫжена съ 50 мартини и на всѣка мартина по 100 патрона, следъ молебенъ, подъ командата на поручикъ Халачевъ тръгна отъ Търново на 3-и ноемврий: въ 10 часа преди пладне съ маршрутъ: 3-и — Ново село, 4-и — Севлиево, 5-и — Ловечъ, 6-и — почивка, 7-и — Изворъ, 8-и — Ябланица, 9-и — Орхание, 10-и — почивка, 11-и — Саранци и 12-и — София. Четата вървѣ по маршрута до Ловечъ. На 7-и ноемврий сутриньта, третия день на сражението при Сливница, получи заповѣдь да върви безъ почивка за София. Тя изпълни заповѣдьта и вмѣсто на 12-и, пристигна въ София на 11-и.
Четата престоя на 12-и въ София, въорѫжи се съ мартинови пушки и на 13-и замина за Пиротъ, дето пристигна веднага следъ сражението и влѣзе въ състава на 2-а Софийска доброволска опълченска дружина.
* * *
Въ Търново веднага следъ заминаването на четата „Хр. Ботьовъ” захвана да се събира нова чета. Обявяването на войната и тука предизвика избликъ отъ патриотизъмъ, който се изрази въ по-голѣмъ брой доброволци. Успѣхитѣ на Сливница още повече засилиха устрема къмъ бойното поле.
На 16-и ноемврий търновскиятъ окрѫженъ управитель телеграфира до военния министъръ, че е сформирована доброволската чета, наречена „Раковски и Левски”. Четата се състои отъ 400 души, отъ които 100 конници. Повечето сѫ стари опълченци. Има и четирма народни представители. Четата е готова да тръгне най-късно следъ 4 деня, но нѣма орѫжие.
Освенъ това окрѫжниятъ управитель телеграфира, че отъ Кесаревската околия се готвятъ да тръгнатъ 500 души турци, но тѣ сѫ голи и ще трѣбва по единъ шинелъ или по една полушубка.
Като донася за това управительтъ пита, отъ де трѣбва да се въорѫжатъ и облѣкатъ и за кѫде да тръгнатъ.
Военниятъ министъръ отговори облѣклото да се даде отъ комитета, на когото ще се заплати отъ министерството и да се изпратятъ за Видинъ.
На 19-и окрѫжниятъ управитель отново донесе, че турцитѣ сѫ 350 и че искатъ да заминатъ като башибузукъ. Военниятъ министъръ отговори да ги събере часъ по-скоро,
55
да ги сформирува и да заминатъ подъ команда, но после отмѣни тая заповѣдь и телеграфира да чакатъ второ разпореждане.
На 20-и Търновскиятъ комитетъ донесе, че четата „Раковски и Левски” е готова, облѣчена и стъкмена и пита отъ де да вземе орѫжие.
Военниятъ министъръ отговори на комитета да я изпратятъ презъ Свищовъ въ Ломъ, дето ще получи орѫжие, и телеграфира въ Русе да изпратятъ параходъ въ Свищовъ, за да я пренесе въ Ломъ.
Телеграфира и на Ломския окрѫженъ управитель да въорѫжи четата съ орѫжието, което му бѣ повѣрено.
На 25-и ноемврий четата, 300 пешаци и 100 конника, тръгна и на 28-и стигна въ Свищовъ. Сѫщия день бѣ пренесена съ параходъ въ Ломъ. Тука четата се въорѫжи, пешитѣ съ кринки, а коннитѣ съ карабини.
Въ Ломъ четата престоя до 14-и декемврий, когато се разпусна.
Следъ заминаването на четата „Раковски и Левски” започна въ Търново да се формира нова чета подъ название „Хажди Димитъръ и Стефанъ Караджда”. Къмъ края на ноемврий бѣха се събрали 150 души.
Въ сѫщото време въ Кесаревската околия бѣха се записали 450 души турци, а въ Еленската започнаха да записватъ, но последва разпореждане четата да се разпусне, а турцитѣ да не се събиратъ.
* * *
Тъй като въ България нѣмаше университетъ, то младежитѣ, свършили гимназиаленъ курсъ, отиваха да продължатъ образованието си въ Русия и Западна Европа. Студентитѣ не останаха равнодушни къмъ събитията въ България. Най-живо съчувствие проявиха студентитѣ въ Русия и Швейцария. Въ Русия навѣрно подъ влиянието на славянофилскитѣ и революционни идеи, отъ които тогава бѣ обзетъ рускиятъ народъ, а въ Швейцария подъ влиянието на свободолюбивитѣ идеи и равноправието, на които тая страна е била всѣкога обетованата земя.
Студентитѣ отъ Русия, както се каза, пристигнаха по море въ Варна и Русе и отъ тамъ по заповѣдь отъ Военното министерство заминаха за София.
Студентитѣ въ Женева още съ провъзгласяването на Съединението наченаха да се събиратъ, за да взематъ едно решение. Но тъй като вѣроятностьта за война ставаше все по-малка, дейностьта на крѫжеца се сведе до единъ апелъ къмъ европейската преса да бѫде благосклонна къмъ обединението на българския народъ.
56
Когато, обаче, Сърбия обяви войната, студентитѣ въ Женева започнаха да се събиратъ отново. Пристигнаха и отъ Парижъ нѣколко студенти. Отъ тѣхъ Д. Марковъ съ своя ораторски даръ разпали всички и по-голѣмата часть отъ студентитѣ решиха да тръгнатъ за България и съ орѫжие въ рѫка да бранятъ отечеството.
Около 30 души студенти, водени отъ Маркова, тръгнаха отъ Женева съ пѣсни, тържествено изпращани отъ свободолюбивитѣ швейцарци.
Въ Виена тѣ бѣха посрещнати най-радушно отъ славянитѣ. Посрѣщането взе характеръ на славянската манифестация, та австрийското правителство отъ коректность къмъ съюзницата си Сърбия взе ограничителни мѣрки.
Въ Виена надойдоха студенти отъ Австрия, отъ Чехия и отъ Германия, та числото имъ стигна до 100. Българскитѣ търговци Паница, Киселовъ и др. ги снабдиха съ шинели и ботуши. Отъ Виена до Турносеверинъ студентитѣ пѫтуваха по желѣзницата; по-нататъкъ — съ параходъ по Дунава. До Калафатъ тѣ бѣха принудени да не се показватъ на кувертата, но когато стигнаха въ пристанището на тоя градъ тѣ запѣха „Шуми Марица”. Параходътъ спрѣ при Видинъ. Слѣзе само и взе участие въ боеветѣ единствениятъ социалисть между студентитѣ, името на когото, обаче, не ни е запазено.
Параходътъ съ студентитѣ продължи пѫтя надолу. Студентитѣ, до като минатъ сръбската линия, отново се прибраха въ долнитѣ камари. Въ Ломъ всички слѣзоха, само водачътъ Д. Марковъ продължи пѫтя за Русе и като държавенъ чиновникъ зае длъжностьта си.
Въ Ломъ студентитѣ дълго време спорѣха дали да останатъ въ Северния отрядъ или да заминатъ въ София. Но докато спорѣха, дойде заповѣдь отъ Военното министерство студентитѣ да заминатъ за София. Окрѫжниятъ управитель имъ даде две кола за багажа и единъ файтонъ за заболѣлитѣ.
Въ София нѣкои отъ студентитѣ заминаха за ученическия легионъ, други постѫпиха въ Червения кръстъ, а по-голѣмата часть формира една чета, която се въорѫжи и обучава, докато къмъ Коледа бѣше разпусната.
* * *
Въ Русия интелигенцията и народа посрещнаха съ възторгъ съединението на Северна и Южна България. Патриотизма у българскитѣ студенти така сѫщо се възбуди.
Извикването на рускитѣ офицери смути доста възторга, но всички си обясняваха тая постѫпка съ желанието на руското правителство да снеме отъ себе си всѣко подозрение
57
въ участие въ Пловдивския превратъ. Всички вѣрваха, че въ критическия моментъ Русия или ще се притече на помощь или ще уреди въпроса дипломатически.
Обаче обявяването война отъ Сърбия за нѣкакво равновесие дойде като гръмъ отъ ясно небе. То произведе най-тѫжно впечатление и на българитѣ и на руситѣ.
Мисъльта за отечеството обзе българскитѣ студенти и не имъ позволи да слушатъ лекции. Пъкъ и другитѣ студенти безъ разлика на вѣра и народность не само съчувствуваха, но и подбуждаха нашитѣ студенти да се притекатъ на помощь. Тогава нѣкои отъ тѣхъ заминаха поединично за България, а други отпѫтуваха за Одеса. Въ самата Одеса студентитѣ българи още съ обявяването на войната се събираха и съвещаваха какъ да заминатъ. Главната спънка бѣ срѣдство за пѫтуване. Когато студентитѣ руси и професоритѣ се научиха за това, тѣ откриха подписка и събраха внушителната сума 3000 рубли. На последното съвещание въ домътъ на Гайдовъ студентитѣ решиха да тръгнатъ.
На 4-и ноемврий всички студенти доброволци — около 300 души, бѣха на пристанището. Въпрѣки проливния дъждъ много граждани, нѣкои професори и всички студенти отъ университета бѣха излѣзли да изпратятъ доброволцитѣ и да имъ изкажатъ симпатиитѣ си. Възторгътъ бѣ неописуемъ. Речи, съставени нарочно за този случай, „Боже, Царя храни”, „Шуми Марица”, „ура”, не преставаха. При най-горещи благопожелания доброволцитѣ се настаниха на парахода „Веста-Одеса” — ветеранъ отъ руско-турската война. Параходътъ потегли, но едва бѣше се отдалечилъ и ето, че единъ закъснѣлъ доброволецъ, после лѣкарь въ София — Т. Василевъ — отъ вълнолома нададе викъ да дойде парахода да го вземе и едва не се хвърли въ морето. Като видѣ, че параходътъ не спира, той извади капзалия пищовъ и стреля. Всички присѫтствуващи нададоха викъ на съчувствие. Капинътъ изпрати лодка, която взе закъснѣлия доброволецъ и то занесе на парахода.
На другия день доброволцитѣ студенти слѣзоха въ Варна, дето бѣха посрещнати тържествено отъ цѣлия градъ; разквартируваха ги въ най-хубавитѣ хотели и ги нагостиха. Следващата сутринь заминаха по желѣзницата за Русе и отъ тамъ по Дунава за Ломъ и София.
Да отидемъ сега по бойнитѣ полета и да видимъ какво извършиха ония доброволци, които успѣха да стигнатъ тамъ преди да се свърши войната.