Данаилъ Крапчевъ
Животъ и деятелность
30 Години журналистика
Журналиста ценимъ или сѫдимъ само по последната му статия. Отъ миналитѣ му писания едва сѫ останали следи въ паметьта ни и никога не можемъ да имаме пълна и ясна представа за цѣлокупното му дѣло и за завършения му духовенъ обликъ, за да го преценимъ въ истинското му значение и заслуги. Има случаи, когато единъ журналистъ влияе върху обществената мисъль много по-дълбоко и по-решително, отколкото едно събитие, една кабинетна политика или многотомниятъ трудъ на единъ писатель. Но това влияние се упражнява всѣкой день, на кѫсове нѣкакъ и насочва мисъльта въ единъ или другъ пѫть незабелязано. Статията на журналиста живѣе до следващия брой на вестника, после никой не я търси: новъ день, ново събитие, нова статия на съвсемъ различна тема — отъ вчерашната остава смѫтенъ споменъ. Така, день за день, единъ журналистъ може да изниже до 30 години отъ живота си, да напише до 5,000 статии, които се равняватъ на 25 прилични тома, и все пакъ да го виждаме и да го сѫдимъ само по последната му злободневна бележка.
Въ тоя смисълъ дѣлото на журналиста почти никога не е достатъчно пълно и справедливо оценено. И единъ подборъ отъ статии, въ които да се очертава изминатиятъ
VII
му пѫть, може да има двойната цена на свидетелство за самия него, като цѣлостна и завършена личность и за идейнитѣ и политически разположения на съвременностьта му, разбира се, само когато е дума за журналистъ съ съответна подготовка, съ установени отношения къмъ най-важнитѣ социални и политически лроблеми на времето, съ здравъ и устойчивъ моралъ и, следователно, съ неоспорвана тяжесть на идеитѣ и словото си.
Дѣлото на такъвъ журналистъ, въпрѣки начина, по който се упражнява, има нѣщо трайно и постоянно въ себе си. То изписва една линия, която търпи, по силата на времето и еволюцията, известни огъвания, но никѫде не се чупи въ пропасти, не се скѫсва, защото е дѣло на едно съзнание, на едно убеждение, на единъ мирогледъ и, най-после, на единъ характеръ. Такива журналисти не се срѣщатъ на всѣкой кръстопѫть, особено въ една млада държава, дето журналистиката се смѣта все още като случайно занятие.
Отъ тоя разредъ журналисти е, безъ съмнение, Данаилъ Крапчевъ.
Започналъ своята журналистическа кариера още отъ студентската скамейка (1906 год.), той я упражнява неотклонно и непрекѫснато до день-днешенъ цѣли 30 години. Ние имаме въ наше време професионални журналисти съ високи достоинства, но малцина отъ тѣхъ сѫ се посвещавали така изключително на журналистиката, както Данаилъ Крапчевъ. Като се има, отъ друга страна, на умъ съ колко важни, бурни и решителии за сѫдбинитѣ на българското племе събития сѫ изпълнени тѣзи години, дългогодишното дѣло на Крапчева, което е единъ непрекѫснатъ и вѣренъ отзвукъ на тия събития, израства и по-интересно и по-ценно.
Детинство. Първи влияния. Градиво за мирогледь. Животътъ и школата. Обсѣгъ на дейность.
Роденъ е на 15 декемврий 1880 год. въ гр. Прилепъ отъ заможни и тачени отъ гражданството родители [*].
Нѣколко моменти отъ условията на детинството на Данаилъ Крапчевъ иматъ значение за образуването на характера му и за бѫднитѣ посоки на мисъльта и живото му дѣло.
Първо, незаглъхналото ехо отъ борбитѣ за народно възраждане и за самостойна църква, въ които баща му е вземалъ прѣко и дейно участие. Споменътъ за тия борби, оживяванъ въ разказа на бащата, слага въ възприемчивата душа на детето първитѣ основи на едно пламенно родолюбие. Тая борба за национална обособеность не е завършена презъ детинството на Крапчева. Тя се води непрестанно и въ нѣколко посоки: срещу старата гръцка и новата сръбска пропаганди подкрепяни отъ турската власть и срещу самата турска власть и увлича въ своя потокъ и старитѣ борци, и тѣхнитѣ млади издънки. Крапчевъ се е връщалъ много пѫти у дома си съ пукната въ улични битки съ „народни врагове" глава за ужасъ на добродушната си и болезнена майка и за скрита радость на тихия и коравия си баща. На родолюбието на баща му, който преди повече отъ 70 години, въ паметния день на удюдюкането и пропѫждането на гръцката служба отъ катедралната църква „Света Богородица" въ Прилепъ, е билъ въ първитѣ редици на взбуненото гражданство, не е билъ чуждъ даже известенъ фанатизъмъ: когато самъ Данаилъ му съобщилъ единъ день, че втория му
*. Като изразъ на почить и признателность за обществени заслуги Прилепската община кръсти още въ първитѣ дни на освобождението презъ 1916 год. една отъ улицитѣ на града на името на бащата на Крапчева — „Василъ Крапчевъ”.
IX
синъ кръстили въ църквата Анастасъ, той изругалъ кръстника и заповѣдалъ веднага да се преименува детето, което и станало — вмѣсто гръцкото Анастасъ приели сѫ българското име Живко [*].
Това е домашната и гражданска атмосфера, въ която протичатъ детскитѣ години на Крапчева.
Друго сѫществено условие, което чертае въ най-ранни години пѫть за мисъльта и дѣлото му, е политическото робство въ Македония и борбата противъ него. Тая борба го увлича още на ученическа скамейка и върху унаследенитѣ отъ баща и майка основи на родолюбие въ неспокойната му душа слага яко градиво за единъ устойчивъ политически мирогледъ. Личното му и прѣко участие въ борбитѣ за народностно духовно и политическо обособяване, съ всичката имъ романтика, съ идеализма и рисковетѣ имъ, издигнаха и затвърдиха предъ смѣлия и енергиченъ погледъ на Крапчева народа, като висша и абсолютна ценность. Той, народътъ, съ легитимната си борба за морално и материално благополучие поглъща цѣлото сѫщество на Крапчева още отъ юношеството му. Дългътъ къмъ този народъ става „категорическия императивъ" въ живота и дѣлото на Крапчева. Той е, наистина, единъ тежъкъ и суровъ дългъ, който отклонява фанатичнитѣ си служители отъ пѫтя на личната радость, играта, забавата, спорта. На ученическа скамейка още въ Битоля и Солунъ Крапчевъ е формално „заклетъ" борецъ за народни правдини и отъ живота и науката се интересува само, доколкото иматъ нѣкакво отношение къмъ борбата. Къмъ турския езикъ, който се изучава задължително
*. Живко Крапчевъ, следъ като завърши право въ Лозана, малко преди свѣтовната война завърши школата за запасни офицери и още въ първитѣ боеве презъ есеньта на 1915 год. падна убитъ въ едно сражение съ французитѣ на Криволакъ като подпоручикъ отъ 52 полкъ.
X
въ гимназията, той храни органическо отвращение; къмъ изкуството немари, като къмъ праздна забава за душата ; математиката не обича, понеже нѣма никакво отношение къмъ конспирацията; затова пъкъ литература, история и философия, които съхраняватъ въ широкитѣ си рамки опита на всички революции и борби за човѣшко благополучие на земята и тѣхното освѣтление и оправдание — на тия науки Крапчевъ се отдава съ присѫщитѣ на природата му въодушевление и упоритость. Слабъ по турски езикъ и рисуване, той е отличенъ по български езикъ и история.
Висшитѣ му занятия по история въ Софийския университетъ по-късно, на които той се отдаде съ едно отшелническо отречение отъ всичко, което образува романтиката на студентскитѣ години, затвърдиха въ мисъльта и чувството му две нѣща: единъ бистъръ исторически погледъ и една дълбока преданость къмъ дветѣ голѣми ценности на личния и общественъ животь — свобода и демокрация. Дългътъ къмъ народа, който въ юношеството му има всички белези на сантименталность, израства постепенно въ единъ здраво обоснованъ мирогледъ, който подиръ университетскитѣ години получава благословията на живия животъ и става истинско „вѣрую" на бѫдещия общественикъ-журналистъ.
Наистина, отъ първитѣ стѫпки въ полето на журналистиката презъ м. май на 1906 год. до днешенъ день Крапчевъ си остава неизмѣненъ демократъ и парламентаристъ. Народнитѣ злополуки и кризитѣ въ системата на парламентарното управление не засълнаха нито съзнанието му за дългъ къмъ народа, нито убеждението му за изборно и законно контролирано управление. Това упорито постоянство, което образува трайното въ вестникарското му дѣло и което го предпазва отъ кривулене въ случайни посоки, се дължи толкова на особенитѣ условия
XI
на възпитанието и образованието му, колкото на природата му, която не се поддава на увлѣчения отъ преходни събития. Това обстоятелство, отъ друга страна, съвсемъ не налага нѣкаква едностранность и ограничение на интереса, мисъльта и погледа на Крапчева. Изтъквайки постоянното въ обществения му мирогледъ, тоя сборникъ очертава едновременно и единъ широкъ хоризонтъ отъ знания и интереси на Крапчева.
Крапчевъ е последователенъ на себе си презъ цѣлия изминатъ до днесъ пѫтъ. Преломи, които сѫ твърде обикновени за случайния журналистъ, чийто погледъ не прехвърля синура на днесъ, нито границата на видимото, и които често пѫти сочатъ на морална неустойчивость — такива промѣни изобщо не познава развитието на мисъльта на Крапчева. Това показва здраво установенъ погледъ върху живота и събитията, изграденъ върху широко и системно историческо зиание и затвърденъ моралъ и характеръ.
Журналистическата си деятелность Крапчевъ започва съ сътрудничество въ седмичното списание „Македоно-одрински прегледъ". Сѫщата година свършва и университета и решава да посвети труда и силитѣ си на македонското освободително движение. Крапчевъ има всички условия за единъ надежденъ журналистъ: историческа ерудиция, темпераментъ и главно преданость къмъ борбата. Съ Яворова и Василъ Паскова редактиратъ презъ 1907 год. в. „Илиндень" въ София. Поради работа другаде Пасковъ се оттегля, а Яворовъ и Крапчевъ оставатъ известно време сами редактори на вестника. На следната 1908 година, следъ младотурския превратъ, Крапчевъ заминава въ Македония и се установява въ Солунъ, дето новата организация на българскитѣ конституционни клубове му възлага да редактира в. „Отечество", въ който, както ще видимъ, Крапчевъ отстоява идеята за културна и национална самостойность на Македония и Одринско и
XII
за широки свободи въ рамкитѣ на младотурската конституция. Но младотурцитѣ не могатъ да изтърпятъ за дълго време позициитѣ на в. „Отечество" и го спиратъ. Крапчевъ започва веднага редактирането на другъ — в. „Родина". Политическата атмосфера, обаче, въ Турция става все по-тежка и по-душна и Крапчевъ заедно съ други свои сътрудници напуска Солунъ и се отзовава пакъ въ София, дето започва в. „Вардаръ". Младотурската цензура спъва проникването и разпространението на този вестникъ въ Турция и Крапчевъ промѣня името му само за партидата, която се изпраща тамъ. Така в. „Вардаръ" излиза последователно съ имената на всички наши рѣки: Мѣста, Струма, Марица, Брѣгалница и др.
Веднага следъ обявяването на Балканската война Крапчевъ заминава съ една чета заедно съ Яворова и презъ Пирина се отзовава пакъ въ Солунъ, дето съ Баждарова, Разбойникова, Мончева и др. захваща редактирането на в. „Българинъ". Междусъюзническата война го пропѫжда отъ Солунъ въ София, дето го заварва свѣтовната война като редакторъ на в. „Прѣпорецъ". Презъ самата свѣтовна война Крапчевъ кръстосва по фронта на българската армия като воененъ дописникъ на вестницитѣ: „Военни известия", „Добруджа" и „Прѣпорецъ". Малко преди Солунското примирие той влиза пакъ въ редакцията на в. „Прѣпорецъ" и после въ 1919 г. въ в. „Зора", на който е директоръ до днесъ. Сътрудничилъ е още въ вестницитѣ „Еко де Бюлгари", „Народность", „Македония", сп. „Демократия" и др.
Идейни насоки. Два главни периода. Дѣлежътъ и връзката имъ.
Цѣлата журналистическа деятелность на Крапчева може удобно и ясно да се раздѣли на два периода: първиятъ — отъ 1906 год. до началото на свѣтовната война
XIII
— се отнася предимно до борбитѣ въ Македония и за Македония; вториятъ — отъ 1919 до наше време — обхваща вѫтрешния животъ и международното положение на България. Разграничени сѫ тѣзи два периода главно по време — по духъ и по мисъль тѣ иматъ една яка органическа връзка помежду си.
Като участникъ или като идеологъ на македонското движение Крапчевъ е решителенъ привърженикъ на така наречената „вѫтрешность и независимость", т. е. противъ намѣсата на официална България въ борбитѣ срещу турския режимъ въ Македония и Одринско. Но никога той не отива до крайностьта да отрече националната основа на тази борба и да оспори правото и дълга на българския народъ отсамъ Рила и Странджа и на българската дьржава да се интересуватъ отъ дѣлото на македонскитѣ българи като отъ общо народно дѣло. Още въ първитѣ си статии Крапчевъ показва единъ здравъ усѣтъ за политически реализъмъ, който го предпазва отъ дветѣ крайности: на лѣвичарството, което мисли за „Китайска стена" между Македония и България и само за единъ свободенъ пѫть къмъ „свѣтовната революция", и на дѣсничарството, което смѣта македонския въпросъ за изключителенъ въпросъ на българската държавна политика. Крапчевъ е достатъчно убеденъ родолюбецъ, за да не може да приема революционизма на крайната лѣвица, и достатъчно прозорливъ, отъ друга страна, и осведоменъ върху международната сложность на проблема, за да отхвърли интервенционизма на крайната дѣсница.
Въ статиитѣ си отъ последнитѣ 15 години, които се отнасятъ предимно до вѫтрешния животъ на България и до международното ѝ положение, Крапчевъ не изпадна въ унинието и дефетизма на ония, които смѣтнаха, че всичко е изгубено съ свѣтовната война и че българскиятъ народъ
XIV
трѣбва да се отрече отъ духовното си единство съ българитѣ отъ други земи, да се отрече отъ миналото си, отъ подвизитѣ си, отъ духа си, отъ себе си, за да се запази въ границитѣ на свободната държава; нито пъкъ се хвърли въ дръзкитѣ и авантюристични пристѫпи на ония, които смѣтнаха националната злочестина за най-удобно условие за успѣхи на една партия или на едно съсловие. Крапчевъ и сега остана на високата позиция на националностьта съ една надежда, че тьмниятъ облакъ на униние и мѫтниятъ потокъ на тъмни инстинкти ще отминатъ и на българското небе ще изгрѣе пакъ звездата на общественото и национално упование.
Тази здрава и несломима позиция е, която свързва поменатитѣ два периода отъ журналистическата дейность на Данаилъ Крапчева — отъ първитѣ му появи въ сп. „Македоно-одрински прегледъ" до последната му статия въ в. „Зора".
Ще проследимъ въ обща линия главнитѣ идеи, които даватъ съдържаниего на тия два периода.
Първиятъ периодъ. Революция и демокрация. Идеологъ на македонското движение.
Отъ първитѣ му опити презъ 1906 год. извънредно характерна е статията му върху Руската революция, която стои и начело на тоя сборникъ. Въ пълно съгласие съ своята борческа природа и съ идеитѣ си за държавно и обществено устройство, Крапчевъ изразява открито и съ единъ повишенъ тонъ на въодушевление съчувствието си къмъ първото масово усилие на рускитѣ революционери да смъкнатъ суровия режимъ на царизма. Може би, въ това съчувствие на младия революционеръ Крапчевъ къмъ бунта на руското работничество има известенъ дѣлъ отъ социална романтика. Още на ученическа и после на студентска скамейка Крапчевъ е подъ
XV
силното влияние на руската литературна и обществена мисъль. Върху подземния духовенъ кипежъ въ срѣдата на руската интелигенция отъ последнинѣ десетки на миналото столѣтие той се осведомява отъ Ал. Херценъ, Чернишевски, Писаревъ, на даже и отъ Кропоткинъ, а на похватитѣ на царската власть гледа презъ страданията и протеста на велики изгнаници като Достоевски и Толстой. И не е чудно, че режимътъ на царския абсолютизъмъ въ Русия му изглежда по-кървавъ и подвигътъ на революционеритѣ мѫже и жени по-величавъ. Но въ отношенията на Крапчевъ къмъ руската революция има нѣщо по-характерно и по-сѫществено отъ платоническото съчувствие на младостьта : че то е едновременно и единъ общественъ възгледъ, който не се мѣни коренно нито съ времето, нито съ събитията. Като борба за по-човѣчно разпредѣление на блага, за лични свободи, за участие на народа въ рѫководството на собственитѣ му сѫдбини, Крапчевъ приема съ съчувствие всички по-сетнешни усилия на руската интелигеиция. Въ този смисълъ именно въ отношенията на Крапчева къмъ първия кървавъ и злополученъ опитъ на рускитѣ революционери ние виждаме не само екзалтацията на една младость, но и установения вече възгледъ на единъ убеденъ демократъ.
Единайсеть години по-късно, когато е вече улегналъ общественикъ, Крапчевъ подъ заглавие „Русия дири майстора си" пише въ в. „Прѣпорецъ" отъ 6 май 1917 г.:
„Великата империя не може да погине, тя нѣма да погине. Тя само търси своя майсторъ... Той нѣма да е богопомазанъ, но той ще да е народопомазанъ; той ще има благоволението и благословията на ония, които манифестиратъ по петроградскитѣ улици, които разнасятъ плакарди по петроградскитѣ мегдани".
И заключава:
„Петроградъ въ активната му часть, въ оная, която прави революции, а сигурно и войскитѣ отъ фронта, чакатъ
XVI
човѣка, който, яхналъ дорестия конь на революцията, ще каже думитѣ: миръ, земя и воля, но на първо мѣсто честенъ миръ, за да тръгнатъ следъ него и да му се отдадатъ".
На зрѣлото отношение на Крапчева къмъ руската революция отъ 1917 год. не липсва известно философско проникване. Той я вижда презъ откровенията на Чеховци и Леонидъ Андреевци не като общественъ бунтъ съ случайни подбуди, а като нѣкаква мистика дълбоко вгнѣздена въ душата и, следователно, неподатлива на измѣрване съ мѣркитѣ на разсѫдъка: „Вѣра се измѣрва само съ вѣра или съ интуиция, вживяване. Друга мѣрка не я обхваща, както водата съ метъръ не може да се обхване и премѣри".
Но при съчувствието и толерантностьта, съ които Крапчевъ посрѣща революционното сътресение на Русия въ разгара на свѣтовната война, вижда се и едно трезво реалистично прозрение, което отразява постоянното въ възгледа на Крапчева за държавно и обществено устройство.
„Нова Русия се ражда, както ражда майка, съ мѫки и въ мѫки. А за това сѫ нуждни жертви. Русия сега заплаща цената на новия редъ на нѣщата. Руската революция трѣбва да изживѣе напълно себе си, да се разочарова въ всички и всичко, за да се намѣри далечъ отъ крайноститѣ, нейде помежду имъ. За да прекипи, обаче, трѣбва да кипи, докато разбунтуваната руска душа намѣри своето примирение, докато схване, че звездитѣ не се свалятъ на земята”.
Тоя погледъ на Крапчева къмъ потицитѣ и вѣроятното развитие на руската революция е интересенъ като отправна точка на журналистическата му кариера и е характеренъ за цѣлокупното му дѣло. Той господствува надъ мисъльта му презъ цѣлия периодъ на участието му като идеологъ и непосрѣдственъ деятель въ македонското освободително движение.
XVII
Първиятъ голѣмъ въпросъ, върху който Крапчевъ спира вниманието си въ колонитѣ на в. „Илиндень", е въпросътъ за политическия режимъ въ Отоманската империя. Само два месеца преди младотурския превратъ отъ 1908 год. въ една низа отъ четири статии Крапчевъ прави една научно задълбочена анализа на политическото, етническото, стопанското и културното устройство на Турция и една преценка на възможноститѣ за развитие отъ султанско-монархиченъ къмъ конституционенъ режимъ. И заключава решително, че конституцията, която обещава тайната организация на младотурцитѣ, ще бѫде една външна водевилна промѣна или по-скоро една политическа маневра, която ще има за задача да отклони почти решената европейска намѣса въ Турция.
По начало Крапчевъ не е противникъ на единъ политически режимъ въ Турция, който би гарантиралъ, при една културна и административна децентрализация, свободното развитие на съставящитѣ я народи. Но той е убеденъ, че поради причини отъ културенъ, психологиченъ и стопански характеръ и главно поради религиозиия фанатизъмъ, който лежи въ основитѣ на самия режимъ въ Турция и културно-политическата назадничавость на господствуващото племе, такава промѣна е невъзможна въ едно кѫсо време.
Два месеца следъ тия предвиждания на Крапчева младотурцитѣ обявиха известния „хуриетъ" и оповестиха шумно, че въвеждатъ въ империята на султанитѣ конституция, като обявиха и девиза на френската революция: свобода, братство и равенство.
Тоя младотурски фарсъ не опроверга въ сѫщность предвижданията на Крапчева, наопаки, той ги потвърди: само за две години новитѣ управници на турската империя доказаха, че конституцията имъ е била едно удобно прикритие на грижата имъ за съхранение на турската хегемония въ империята.
XVIII
Крапчевъ е въ Солунъ и редактира в. „Отечество". Той се приспособява къмъ новия редъ въ страната, наблюдава политическото ѝ развитие и го отразява въ статии, дето не се отхвърля конституцията по начало, а се критикуватъ недостатъцитѣ ѝ и нарушенията въ приложението ѝ спрямо нетурскитѣ народности. И въ тоя пѫть постепенно виждаме потвърдени първитѣ му предвиждания: че при културния ръстъ на турцитѣ, при религиозно-политическитѣ имъ предразсѫдъци не е мислимо едно управление, което би третирало народитѣ като равноценни и равноправни предъ закона.
Въ редица статии въ в. в. „Отечество" и „Родина" Крапчевъ решително възстава противъ тѣсногръдото разбиране на отоманизма:
„Правителството, пише той въ в. „Родина", признава само отомани, а отоманизма идентифицира съ турцизма... Обновяването на нашата империя може да стане само посрѣдствомъ законодателна и административна децентрализация — областно събрание на еднородни по възможность етнични групи".
По голѣмия въпросъ на стопанския животъ въ Турция — аграрния — Крапчевъ подържа единъ постояненъ и радикаленъ възгледъ: земята принадлежи на ония, които я обработватъ. На тѣхъ трѣбва да бѫде раздадена. Оставени безъ сили и безъ срѣдства, селянитѣ сѫ безчовѣчно експлоатираии отъ бейоветѣ-земевладѣлци, които по насилственъ начинъ сѫ заграбили нѣкога земитѣ и ги държатъ пакъ съ насилие, безъ никакво правно и морално основание.
„Пролетаризираното селско население, пише Крапчевъ, трѣбва да се снабди съ земя. Но отъ сегашния юнкерски парламентъ въ Цариградъ, дето сѫ представени предимно едри земевладѣлци и бюрократи, подобна радикална реформа не може да се очаква. Само камара, която е рожба на всеобщо, равно и тайно гласоподаване може да узакони една решителна демократическа реформа, каквато е снабдяването съ земя пролетаризираното селско население".
XIX
Младотурцитѣ сѫ далечъ отъ едно схващане за правова държава. Въ името на нѣкакъвъ отвлѣченъ „държавенъ резонъ" тѣ захващатъ да стѣсняватъ свободата и правата на нетурскитѣ народности въ държавата си. Идеята за държавно-политическо единство се покрива въ тѣхното съзнание съ идеята за асимилация.
„Законодателството у насъ, пише Крапчевъ, се превръща въ инструментъ, въ политическо орѫдие на великотурския национализъмъ" и предупреждава: „Сѣкашъ предназначението на гласуванитѣ закони е да предизвикатъ нови бури и сътресения". Къмъ тая категория закони се отнася особено прословутиятъ чл. 4, съ който цариградскиятъ парламентъ разтуряше националнитѣ политически сдружения. Съ една прямота присѫща на природата му, Крапчевъ отправя по този поводъ пълни съ исторически опитъ предупреждения къмъ младотурската управа, като напомня примѣра на Австро-Унгария и Швейцария, дето държавното единство е изградено само върху широки културни и политически автономии на съставящитѣ ги народи. Въ тоя редъ на мисли Крапчевъ изтъква колко е фаталенъ този чл. 4 и съвсемъ открито отправя следното предупреждение: „Разтуренитѣ сдружения ще станатъ пакъ конспиративни". Крапчевъ хвърля тия жестоки истини право въ очитѣ на младотурцитѣ и току подъ носа имъ въ гр. Солунъ: „Въ сѫщность, пише той, подъ красивия модеренъ етикетъ — конституционна държава — Хамидовската абсолютна монархия се е превърнала едва ли не въ една бегска олигархия, дето управляващитѣ крѫгове се стараятъ на всѣка цена да запазятъ своето съсловно и племенно господство". И заключава: „Тѣ ще отстѫпятъ само предъ общия координиранъ натискъ на потиснатитѣ демократически сили, подъ съгласувания напоръ на онеправданитѣ народи".
XX
При това състояние на духоветѣ на Турция, при такива пантурски стремежи на централната власть, въ страната се повдига внезапна тревога поради нахлувания на революционни чети отъ къмъ българската граница. Редакторътъ на органа на българскитѣ конституционни клубове въ Солунъ е силно смутенъ и възмутенъ отъ тоя фактъ, който неминуемо ще влоши отношенията между властитѣ и народа и ще оправдае нови драконовски мѣрки. И Крапчевъ пише: „Коя е тая престѫпна дѣсница, която организира оттатъкъ Рила нови чети и която се стреми да тласне нашето население, въпрѣки неговата воля, къмъ нови безумни борби?"
Опитътъ на младотурската власть да отнеме автономията на българскитѣ училища, като вземе въ рѫцетѣ си надзора имъ и се намѣси въ програмата имъ, Крапчевъ посрѣща въ вестника си съ истински бунтъ, като използува сѫщия случай да подсѣти за известни затвърдени недѫзи въ висшата управа на българскитѣ училища въ Македония — за „клерикалната олиграхия въ нашето училищно дѣло" и за необходимостьта отъ реформи въ екзархийската управа. Крапчевъ, който е убеденъ привърженикъ на контролирано управление, не изключва и Екзархията отъ тоя си възгледъ. Той иска да се спре системата на изключителна власть на владицитѣ и да се създаде при светата Екзархия единъ постояненъ контроленъ институтъ, който да бѫде избранъ.
Както е знайио, въ увлѣчението си да отоманизиратъ, турцитѣ подеха едно жестоко преследване срещу всички по-първи политически лица отъ старо и ново време, та че и срещу цѣли народни групи. Крапчевъ се вижда принуденъ да напусне Солунъ и се отзовава въ София, дето веднага продължава своето прекѫснато дѣло чрезъ в. „Вардаръ".
Събитията се развиватъ съ шеметна бързина. Въ
XXI
Турция преследванията взематъ кърджалийски характеръ и размѣри. Политическата атмосфера се сгорещява всѣки день. Въ балканскитѣ столици зрѣе мисъль за общъ воененъ съюзъ срещу Турция. Той е и международно приетъ поради поврата на младотурцитѣ къмъ старитѣ султански методи на управление.
Въ началото още на Балканската война Крапчевъ захвърля редакция и редакторство и се впуска съ една чета презъ турската граница къмъ Неврокопъ, дето участвува въ партизански боеве съ ариергардни турски части и отъ тамъ почти едновременно съ частитѣ отъ 7 Рилска дивизия влиза въ Солунъ. Тукъ той участвува въ списването на в. „Българинъ", който разнася въ Македония ехото отъ българскитѣ победи по бойнитѣ полета и отстоява духовното и политическо единство на българскитѣ земи до надвечерието на междусъюзническата война.
Следъ Букурещкия договоръ Крапчевъ постѫпаа въ редакцията на в. „Прѣпорецъ", дето го заварва свѣтовната война.
Отношение къмъ свѣтовната война. Предупреждения за политика на интереси. Позициитѣ на държавата. Войска и политика.
Въ първата статия, съ която опредѣля известно отношение къмъ голѣмата война, Крапчевъ подхвърля едно недвусмислено указание за ориентировка на българската политическа мисъль. Подъ заглавие „Принципътъ на националноститѣ" той пише на 3 септемврий 1914 год. уводна бележка, въ която съ изобилни примѣри отъ най-близката история изтъква, първо, че презъ цѣлия 19-ти вѣкъ борбитѣ въ Европа се водили подъ знамето на националния принципъ и, второ, че Тройното съглашение развѣва сѫщото знаме презъ голѣмата война.
Войната клокочи и воюващитѣ дипломации поглеждатъ
XXII
къмъ България. Въ София се разгъватъ трескави усилия, за да се привлѣче и българската армия къмъ едната или другата страна. Споменътъ, обаче, за междусъюзническата война е много близъкъ, живъ и потискащъ; насилието и обидитѣ въ Букурещъ горчатъ въ устата на всѣки българинъ. За съчувствие къмъ сърбитѣ, върху които надвисва страшниятъ германо-австрийски валякъ, не можеше и да се мисли. Това настроение можеше да подведе и да оправдае нѣкаква бърза и погрѣшна стѫпка на българското правителство. И на 14 февруарий 1915 г. Крапчевъ отправя, все на уводно мѣсто въ в. „Прѣпорецъ", едно сериозно предупреждение къмъ българското правителство: „Правителството е длъжно да си отваря очитѣ и да затвори сърдцето си, за да не прави политика на чувства и отмъщение, а на интереси. Иначе, напраздно пакъ ще диримъ виновницитѣ за катастрофата, която ни дебне"...
Следъ Букурещкия договоръ, т. е. следъ раздроблението и подѣлбата на Македония Крапчевъ застава ясно, открито и неотклонно на позициитѣ на българската държава. Прословутата Валандовска афера, която целѣше, както се знае, да ускори решениего на България въ полза на Германия, подтикна Крапчева да изяви по енергиченъ начинъ своето становище. Той осѫжда решително дѣлата на неотговорни групи и лица, които смѣта за авантюристични и, следователно, пакостни отъ българско държавно гледище, отъ гледище на международната политика, пъкъ и за престижа на българското правителство.
„Моментътъ и срѣдствата, пише той въ в. „Прѣпорецъ'' на 24 мартъ 1915 г., за да стане Македония българска, ще се избератъ отъ българското правителство. . . Никакви трети лица, било чужди държави, било частни лица и организации, нѣматъ право да насилватъ рѫката на правителството ни и да му наложатъ поведение, каквото тѣмъ се иска.. . Патриотитѣ, които и да сѫ тѣ, сѫ свободни да разполагатъ съ главитѣ си, но не и съ сѫдбинитѣ на България".
XXIII
Решението за намѣса на страната на Германия Крапчевъ прие по дългъ и безъ въодушевление. Може би, и по съображения за дисциплина въ статиитѣ писани презъ свѣтовната война той предпочита да се спира на наши вѫтрешни въпроси свързани съ войната: подбудитѣ на нашата намѣса, смисъла на войната за насъ, националното обединение, дисциплина на фронта, моралъ въ тила и пр.
Като воененъ кореспондентъ, Крапчевъ снове по всички фронтове и за духа на войницитѣ се осведомява не по официалнитѣ бюлетини, а отъ лични наблюдения и вижда признаци на умора, на упадъкъ на духа, на разклатеность на дисциплината и бърза да предупреди. Въ в. „Военни известия" отъ 21 декемврий 1917 г., подъ заглавие „Войска и политика" Крапчевъ нахвърля една печална картина на гражданската война въ Русия и, сочейки съ съчувствие страхотиитѣ на кървавата междуособица, той подчертава, че нещастието на великата земя е по-голѣмо и по-страшно, поради намѣсата на войската. Крапчевъ е убеденъ, че намѣсата на войската въ политиката е истинска народна напасть. „Затова войската, пише той въ сѫщата статия, като въорѫжена сила, трѣбва да стои вънъ отъ политиката, далечъ отъ вѫтрешнитѣ борби, настрани отъ партийнитѣ ежби и дрязги".
Това е предупреждение къмъ близки, зрѣещи събития въ нашата войска. Крапчевъ ги вижда съ нескривана тревога цѣла година преди да избухнатъ. „Това е урокъ, пише той въ сѫщата статия, извлѣченъ отъ цѣлата история на човѣчеството, отъ опита на вѣковетѣ. Сега живъ примѣръ предъ очитѣ на всички ни е Русия. Отъ нея можемъ да се поучимъ, можемъ ясно да видимъ, какви страшни напасти и беди може да сполетятъ единъ народъ, чиято войска се занимава се политика и прави политика".
XXIV
Не е мѫчно да се види между тия редове загадка за онова, което скритомъ кипи на нѣкои мѣста по нашия фронтъ.
Въ друга статия на в. „Военни известия" отъ 22 мартъ 1918 г. Крапчевъ още по-ясно загатва за надигащето се зло: „Само несгодитѣ на войната, които сѫ преходни, затъмняватъ у нѣкои разсѫдъка и чувството. Подъ тѣхно влияние се промѣнява настроението у ония, които сѫ съ кѫса паметь. Тѣ после се каятъ, но каква полза? Следъ като се разруши дѣлото изградено върху коститѣ на падналитѣ, споено съ кървавия потъ на живитѣ, разкаянието не помага".
Въ всички тия статии, които иматъ характеръ на публиченъ докладъ, Крапчевъ пипа смѣло раната и само съ една предпазливость, която налагаше времето, сочи цѣлата истина.
Следъ разгрома. Общественото униние. Погледъ къмъ Възраждането. Демокрация и демагогия. Диктатура и народно събрание. Политически убийства и партизанство. Външна политика.
Разгромътъ все пакъ дойде два-три месеца следъ тия предупреждения. Крапчевъ, който по природата си не е склоненъ къмъ екзалтация и грандомания при успѣхи, следъ поражения не се поддава на вцепеняващо малодушие. „ Има българи, пише той, които следъ дветѣ катастрофи отчаяно отпуснаха рѫце... И България се превърна на единъ обширенъ монастиръ отъ каещи се грѣшници". Но „лъжатъ се ония, добавя Крапчевъ, които мислятъ, че общественото вцепенение отъ войната ще продължи; настроението безъ друго ще се промѣни. Защото се касае
XXV
за бѫдещето на нашето племе, за наследството оставено отъ нашитѣ дѣди" (в. „Прѣпорецъ", 15 ноемврий 1918 г.).
При настѫпилото следъ войната униние и при отпушения потокъ на нисши страсти и домогвания Крапчевъ насочва погледъ къмъ епохата на нашето възраждане, като къмъ най-бистъръ изворъ на граждански добродетели, на бодрость и вѣра въ бѫдещето на България: „Черковната борба е нашата реформация, която издигна българина като човѣкъ и българитѣ като народъ... Всѣки повратъ назадъ отъ разбиранията на Възраждането е реакция, е варварство"... Другаде (в. „Зора", 15 мартъ 1920 год.) той добавя: „И както други велики народи въ течение на историята сѫ били разпокѫсани временно, така и нашиятъ сега въ Парижъ бѣ разпокѫсанъ за трети пѫть. Но семето посѣто презъ време на черковнитѣ борби нѣма да заглъхне, както не заглъхна семето на реформацията".
Ако по примѣра на борцитѣ отъ Възраждането озлочестениятъ български народъ не позволи на развилнѣлото се партизанство да парализира моралнитѣ му сили и успѣ да затвърди едно вѫтрешно сцепление, мирниятъ договоръ, колкото и жестокъ да е, нѣма да го сломи: „Свѣтътъ не може да остане въ сегашното несигурно положение: кладата отъ неправди, които се натрупаха въ Парижъ, по-рано или по-късно може да избухне при всѣка искра. А искри изскачатъ отъ четиритѣ краища. Може би, човѣчеството още се чувствува твърде изморено, но тая умора нѣма да продължи до вѣки" (в. „Зора", 27 януарий 1921 година).
Както по-горе се изтъкна, моралнитѣ и материалнитѣ разрушения отъ свѣтовната война, които предизвикаха повсемѣстни кризи, не промѣниха сѫществено разбиранията на Крапчева за социални отношення и държавно устройство. За него останаха ненарушими догми свободната човѣшка личность, народовластието и контролираното управление.
XXVI
„Правата на човѣшката личность, пише той, не сѫ въ противоречие съ принципитѣ на демокрацията... Наистина, древнитѣ демокрации сѫ жертвували човѣшката личность, но затова тѣ и погинаха... Идеалътъ на народовластието е да комбинира и разширява правата не само на народа, а и на човѣшката личность... Класитѣ или съсловията повече или по-малко сѫществуватъ въ нашата мисъль. Човѣкътъ е неуспоримъ фактъ".
Споредъ това, Крапчевъ изпитва органическо отвращение къмъ насилието въ всичкитѣ му видове и прояви. Само като масовъ протестъ противъ потисничеството той приема метода на революцията. Въ общественото развитие, при нормални отношения, той е привърженикъ на постепеннитѣ придобивки, на еволюцията: „Не революцията, а еволюцията ще подобри всестранно положението на човѣчеството, което, измѫчено отъ войната, се увлѣче подиръ апостолитѣ на насилието. Това увлѣчение бѣ скѫпо заплатено. Най-скѫпо го заплати Русия, която бѣ превърната въ социална лаборатория и после въ развалини".
Каквото е насилието спроти свободната човѣшка личность, това е демагогията спроти демокрацията — най-страшния врагъ. „Демагогията, пише Крапчевъ (в. „Зора", 18 януарий 1923 г.), е филоксера на демокрацията: тя подяжда нейнитѣ корени, убива нейното сѫществувание". И много по-късно, на 19 февруарий 1934 г. пакъ въ „Зора" добавя: „На демагогията трѣбва да се смаже главата и да се мине по диагонала на дветѣ системи: да се намѣри синтезата между силна власть и демокрация — това ще е проблемата на утрешния день".
Естествено е, при тия възгледи за обществено и държавно строителство Крапчевъ не може въ никой случай да приеме каквато и да е диктатура. Той я отхвърля по начало като насилнически методъ, дважъ по-енергично я отхвърля като опитъ да се приложи къмъ България,
XXVII
защото е убеденъ, че при положението, което заема нашата страна между съседитѣ си, една диктатура въ управлението ще я тласне къмъ пропасть: „България, пише Крапчевъ, или ще бѫде спасена отъ Народното събрание и чрезъ Народното събрание, или може да погине. Другъ изходъ нѣма. Никой управникъ не може да се счита необходимъ за България. Необходимо е само Народното събрание... Само парламентарниятъ режимъ е отдушникъ, който служи като гръмоотводъ".
Едно страшно зло, което подяждаше живота въ България и систематически подкопаваше международния ѝ престижъ, бѣха политическитѣ убийства. Крапчевъ е непримиримъ тѣхенъ врагъ. „Нѣма нищо, пише той, по безчовѣчно, по противообществено, по-антикултурно отъ политическитѣ убийства. Посѣга се не само върху човѣка, върху личностьта, а и върху мисъльта". България, споредъ Крапчева, е бедна отъ къмъ индивидуалности и малка страна, та съ политическитѣ убийства би заприличала на първобитна страна, която не ще има право на мѣсто срѣдъ културнитѣ народи, нито даже подъ слънцето.
Единъ важенъ белегъ въ деятелностьта на Крапчева по цѣлия му изминатъ пѫть е отсѫтствието на тѣснопартиенъ погледъ и партийна позиция. Даже когато пише партиенъ вестникъ, Крапчевъ застава по всички въпроси отъ външна и вѫтрешна политика на широката позиция на държавата и на народностьта. По голѣмата напасть на слѣпото партизанство, което въ последнитѣ години рушеше държавата въ самитѣ ѝ основи, Крапчевъ опредѣли рѣзко отрицателно отношение. Въ самото надвечерие на преврата отъ 19 май 1934 год., когато партиитѣ правѣха пазарлъци за министерски мѣста, той писа: „ Партиитѣ трѣбвя да държатъ точна смѣтка не само за своитѣ гласове и мандатитѣ въ Народното събрание, а и за общественото мнение. Иначе понѣкога колата се прекатурва.
XXVIII
Това да разбератъ партизанитѣ добре, преди да преброяватъ мандатитѣ и портфейлитѣ".
Въ прѣка връзка съ този възгледъ Крапчевъ държи настойчиво за вѫтрешната национална дисциплина, за вѫтрешно заздравяване, като единствено условие за всѣкакво преуспѣване: „Ако оцѣлѣе и закрепне България вѫтрешно, живъ е българскиятъ Богъ!" (в. „Зора", 7 юний 1925 год.).
Отъ голѣмитѣ въпроси на външната политика интересно е да отбележимъ тукъ гледището на Крапчева върху отношенията на България къмъ западнитѣ ѝ съседи — единъ въпросъ, който по сѫщината си е много старъ, но който отъ три-четири години насамъ извънредно много занимава и вълнува официалната и неофициална политическа мисъль на България.
По държавното устройство на Югославия Крапчевь е убеденъ, че сръбската идея или идеята за хегемония на сръбството неминуемо ще се стопи въ по-голѣмата и по-широка югославянска идея: „Въ момента, когато сърбитѣ констатиратъ този процесъ, ще се открие, може би, перспективата за едно сръбско-българско разбирателство", пише Крапчевъ още преди десетина години (в. „Зора", 15 мартъ 1925 год.).
Видно е: Крапчевъ не отхвърля, наопаки, приема идеята за близко разбирателство съ славянскитѣ събратя отъ Югославия и, ако има нѣкаква спънка, за да я приеме и съ въодушевление, то е известно съмнение въ добрата воля на сърбитѣ. Той мисли, особено следъ промѣната отъ 6 януарий 1929 г. въ управлението на Югославия, че главната причина за недоразумението между Сърбия и България, макаръ и невидима и подземна, но доста осезаема и за слѣпцитѣ, е кой да управлява въ София и какъ да се управлява България. Крапчевъ е убеденъ привърженикъ на едно разбирателство съ Югославия, ако
XXIX
щете и на братство, което зачита достоинството и държавния суверенитетъ на България (Вижъ в. „3ора" отъ 13 іолий 1933 г.).
Външенъ видъ на статиитѣ. Културни въпроси. Чувство за поезия на природата. Езикъ. Фраза.
Както е видно, въ своята цѣлость писанията на Крапчевъ обхващатъ най-важнитѣ моменти отъ новата история на нашия народъ, гледани отъ една позиция на просвѣтенъ патриотизъмъ и демократическа мисъль. Широка историческа ерудиция му помага да освѣтлява днешното съ свѣтлината на миналото, нашето въ успоредица съ чуждото. Статиитѣ му нѣматъ характеръ на случайна реакция. Тѣ отразяватъ една преценка на събитията чрезъ установенъ исторически и общественъ критерий. Характерни сѫ тия писания и съ прямолинейностьта на постановката и самото обсѫждане на въпроситѣ. Крапчевъ всѣкога върви по фронтална посока и съ открито орѫжие. Обходитѣ, маневритѣ, които, успоредно съ тактъ, издавать често пѫти лукавство, не му сѫ присѫщи. Затова писанията му понѣкога оставятъ впечатление на рѣзки и буйни пристѫпи. Когато мисъльта му е сепната предъ нѣкакъвъ сѫдбоносенъ въпросъ за държава и народъ, особено отъ свѣтовната война насамъ, Крапчевъ не търси много доводи въ своитѣ писания. Съ кѫсъ, ясенъ и енергиченъ изразъ той означава факта, опасностьта, налагащия се изводъ и сочи дълга на съответнитѣ отговорни лица и институти. Крапчевъ всѣкога поставя и обсѫжда живъ въпросъ, който вълнува обществото, който е на дневенъ редъ въ държавнитѣ учреждения и всѣкога въ конкретна форма. Той не се губи въ мъглата на абстракции и затова въ статиитѣ му нѣма да откриете белези на себепоказване или кокетиране съ знания и сѣ фраза. Писанието му се отнася до една обективна задача и само къмъ нея е насочено.
XXX
Единъ другъ отличителенъ белегъ на журналистиката на Крапчевъ е, че тя, политическа по своята сѫщина, не го отклонява отъ другитѣ въпроси на обществения и държавенъ животъ, отъ въпроситѣ за култура и не затваря съвсемъ душата му за известна поезия на живота. Крапчевъ познава добре творбитѣ на най-добритѣ български писатели и художници и има отношение къмъ тѣхъ. Той е убеденъ, че културата е въ сѫщность най-здравата основа за народно благополучие и въ всички вестници, които редактира презъ тия 30 години, той отдѣля мѣсто и внимание достойно за значението ѝ. Наскоро следъ войната, когато надъ България тегнѣше униние, ние имахме нещастието да изгубимъ първенеца на българската литература Иванъ Вазова. По тоя случай Крапчевъ пише:
„Въ тая безрадостна и печална действителность оставаше ни само малката съкровищница на българската култура. Само въ нея ние можехме да намѣримъ утеха и насърдчение, потикъ за работа и вѣра въ бѫдещето".
Тоя сборникъ съдържа цѣла низа описания, разкази и спомени, отъ които се вижда, че Крапчевъ не е само позитивенъ умъ и сухъ реалистъ, погълнатъ всецѣло отъ практическитѣ въпроси на живота. Тѣ отразяватъ възторзи отъ по-висше естество: отъ единъ подвигъ, отъ една старина, отъ хубава гора, отъ слънчевъ връхъ и пр. и особено силно чувство за поезия на природата. Ще видите описания, гдето успоредно съ географското знание е даденъ и сърдеченъ вьзторгъ отразень въ образъ, въ възклицание, въ поетическо сравнение, въ свежъ епитетъ. И колкото и да е икономиченъ и сдържанъ въ словесния си изразъ, въ тия си въодушевления Крапчевъ е искренъ и тѣ добре прилѣгатъ на позитивния му журнализъмъ.
„Вѣтърнитѣ мелници, — пише той въ „Впечатления отъ Добруджа"
XXXI
(в. „Военни известия", 24 юлий 1917 г.) напомнюватъ малки крѫгли срѣдновѣковни кули, отъ които господарьтъ на селото държи въ смирение и покорность своята рая".
Езикътъ на Крапчевъ е точенъ, ясенъ, фразата му кѫса, отривиста и енергична. Той е врагъ на чуждицитѣ въ езика, на дългитѣ периоди въ строежа на фразата и на всѣкакво езиково разточителство. Той освети въ нашия ежедневенъ печатъ кѫсата статия, която самъ смѣта за най-пригодна за нервитѣ на нашето време.
Отъ 15 години насамъ, откакто е едновременно директоръ и стопанинъ на вестникъ, Крапчевъ има нова грижа : тиражътъ и, следователно, издръжката на вестника. Но тая грижа не го тласна къмъ спекулативность. Тиражътъ го интересува като необходимо условие за морално-пропагандната задача на вестника. Отъ край време и по силата на природата и разбиранията си Крапчевъ държи и бди като неуморенъ и отговоренъ стражъ, преди всичко, за нравствения и идеенъ престижъ на вестника. И само благодарение на тая бдителность той създаде отъ в. „Зора" тъй широко разпространенъ и така ценèнъ и таченъ органъ на българската обществена мисъль, а чрезъ „Зора" и съответни подобрения въ техниката и съдържанието изобщо на нашия ежедневенъ печатъ.
Това сѫ най-сѫщественитѣ белези на дългия изминатъ пѫть на Данаилъ Крапчевъ. По-ясно и по-пълно тоя пѫть може да се обгледа въ настоящия сборникъ — това е и неговата задача.
Йорданъ Бадевъ