-  ПРАИСТОРИЧЕСКА ЕПОХА (ПАЛЕОЛИТ, МЕЗОЛИТ, НЕОЛИТ, ЕНЕОЛИТ И БРОНЗОВА ЕПОХА)

Новият етап от развитието на българската археологическа наука е отразен най-ярко в областта на праисторията. Новите методи на проучване и обработка на материалите изтръгват максимална информация. Праисторията израсна в точна историческа наука. Определени са характерът на най-ранните култури и тяхното място в общоевропейеките и азиатските култури от същото време. Тези констатации са от особено значение, защото именно чрез тях може да се направи вярна преценка за развитието на човешкото общество по нашите земи в отдалечените исторически епохи.

Основните проучвания в областта на палеолита и мезолита у нас са проведени през последните 30 години. Р. Попов, след като проучва пещерите Миризливка в Белоградчишко, Малката пещера при Велико Търново, Моровица при с. Гложене, "Бачо Киро" при Дряновския манастир, "Св. Петка" при Русе и откритите селища при Побитите камъни край Варна, установява, че те са обитавани главно през късния палеолит. Само при пещерата "Бачо Киро" се натъква на материали от средния палеолит.

Проучванията на палеолита у нас напоследък обаче предложиха много нови конкретни и категорични данни за тази ранна праисторическа епоха. Открити са вече палеолитни селища на открито с няколко хоризонта, едновременни на пещерните селища. От особено значение са резултатите от проучването на пещерите по р. Искър – Пещ при Старо село и двете пещери Самуилица I и Самуилица II при с. Кунино; по поречието на р. Вит – Въльова дупка или Очилатата пещера при с. Ъглен, Парника при с. Вежаново и Моровица при с. Гложене; по долината на р. Осъм – Деветашката пещера при едноименното село и пещерата "Васил Левски" и Табашката пещера край Ловеч; по поречието на р. Янтра – Малката пещера при Велико Търново, "Бачо Киро" при Дряновскии манастир, Еменската пещера при с. Емен, на брега на р. Негованка, приток на р. Росица. По долината на р. Русенски Лом е проучена пещерата Пепелина при едноименното село.

Успоредно с проучването на пещерите е проведено системно изследване и на речните тераси и са открити палеолитни находища при Никопол, Свищов и Русе на дунавския бряг, при с. Муселиево на р. Осъм, в местностите Друма при с. Осенец и Чуката при Разград, при Кубрат и в местността Щарампол при с. Беглеж, Плевенско. Материалите от тези селища датират от ранния, средния и късния палеолит (Никопол, Свищов, с. Муселиево, Плевенско, Белослав, Варненско, Девня и Дикилиташ).

Въз основа на резултатите от проучванията на тези пещери и открити селища вече са изяснени спецификата и характерът на отделните палеолитни култури и е изградена хронологическа скала за датировката на палеолитните находища не само у нас, на Балканския полуостров, но и на целия Европейски ютоизток. Съсредоточаването на палеолитните селища на открито и на селищата в пещерите в Източната и Средната Дунавска равнина заслужава особено внимание. Не без значение е и фактът, че откритите селища са обитавани от ранния до късния палеолит без прекъсване, а пещерите – само през средния и късния палеолит (карта 12).

През последните години бяха открити и първите мезолитни находища у нас. При разкопките на откритите селища при Побитите камъни и при с. Новаково, Варненска община, са намерени, макар и в ограничено количество, материали от мезолита, които свидетелствуват, че животът в Дунавската равнина не е прекъсвал през тази епоха. Новите климатични условия само са наложили изоставянето на палеолитните селища и изтеглянето на обитателите им към по-сухите плата на черноморските райони (карта 12).

Резултатите от проучването на палеолита у нас осветлиха характера на палеолитната ни култура и дадоха възможност да се потърси мястото й сред другите палеолитни култури от Балканите, от Европейския югоизток и от прилежащите й източносредиземноморски райони. Засега системно са изследвани само материалите от средния палеолит. Тяхното съпоставяне с материалите от синхронните им селища и култури в Югославия и Гърция разкрива, че през този ранен период на Балканския полуостров вече са обособени две културни групи, които се различават чувствително една от друга. Разграничението между тях има регионален характер. Едната култура обхваща северозападните райони на полуострова и е представена от културата Виндия – Цървена стена в днешна Югославия, а другата – югоизточните райони и е разкрита от културата Муселиево–Самуилица в България и Кокинопилос– Амалиас в съвременна Гърция. Групата Самуилица – Кокинопилос е местна, балканска и разкрива тесни връзки с палеолитните материали от Румъния и известна близост с материалите от Мала Азия. На север тя се разпростира чак до Карпатите и до реките Серет и Прут. Тази палеолитна култура, чийто център е Дунавската равнина, намира известни успоредици при далечната, но синхронна култура Раис – Мауери от Северна Бавария и Тюрингия. Установената общност на среднопалеолитните култури от Североизточната и Средната Дунавска равнина, от една страна, с непосредствената и отвъддунавска култура Рапичени – Извор и с далечните северноевропейски култури, а, от друга – с културата Кокинопилос от южния дял на Балканския полуостров се проследява през всички следващи праисторически и исторически културни формации (карта 11).

Особено внимание заслужава все още хипотетичната констатация за континуитета между среднопалеолитната култура Муселиево – Самуилица и къснопалеолитната култура от пещерата Пещ. Недоказаността на тезата може би се дължи и на все още малкото материали, с които се разполага засега. Разкритите обаче материали за периода от ранния палеолит до мезолита в един немного голям териториален обхват – земите на изток от р. Искър до Черно море – са предпоставка за основателно търсене на континуитет не само между палеолитната култура, но и между палеолита и мезолита и между мезолита и неолита (карта 11, 12).

Проблемът за зараждането на неолитната култура у нас стои все още открит. Тезите са твърде противоречиви, но безспорен е фактът, че към края на VII хилядолетие пр. н. е. южната крайбрежна зона на Балканския полуостров е обхваната от висока неолитна култура, пренесена тук в завършена форма. Ранният неолит у нас е на такова високо културно-историческо равнище, което може да се обясни чрез прякото му пренасяне при настъпилите преселения на предноазиатските земеделско-скотовъдни племена след изживяната неолитна революция. Разбира се, далеч сме от мисълта, че при своята миграция малоазиатските и предноазиатските народи са намерили Балканския полуостров безлюден. Местното население обаче през този период е било носител на по-ниска култура, която не само че не е оставила никакви следи, но и в много кратко време е била напълно заместена от пренесената тук висока източна култура.

Преселението на източните народи обхваща малко по-рано Тесалия и обзема плътно бреговете и централната част от този дял на Балканския полуостров. У нас то прониква по две основни направления – в Южна България пряко през Босфора към широко отворената и плодородна низина на Маришко-Тунджанския басейн, а в Югозападна България – по централння балкански коридор, ограничен на изток от реките Места (Струма) – Нишава и Тимок и на запад от реките Морава - Вардар.

Дунавската равнина, която е малко изолирана от Средиземноморието и няма пряк допир с него, е сравнително слабо засегната от ранната източна неолитна миграция. В нея тя прониква чрез посредничеството на южния и среднобалканския преселнически клон. С това може да се обясни и разликата в характера на дунавските култури по това време от източния и западния дял на низината. Тези различия в конкретния случай са поставени още от самите преселници. Пренесената на Балканите неолитна култура произхожда от един широк ареал на Предна Азия и затова има известни регионални различия още от своята родина, макар и да принадлежи към един и същ народ и към една и съща етнокултура. Тази първична диференциация, попаднала в нова географска и екологична среда, се разраства и двете култури все повече се разграничават (карта 13).

Раннонеолитната култура от Южна България – Маришко - Тунджанския басейн, – колкото и близка да е до културата от Среднобалканската област и от Гърция, има своя специфика, която я отделя от тях. Съвсем естествено тези два различни дяла от неолитната култура на Балканския полуостров, които проникват в Дунавската равнина – единият от изток, а другият от запад, – поставят на две нееднакви основи цялото културно развитие на тези географски обединени райони. Освен това различен е и обхватът на миграционните вълни.

Новите проучвания разкриват, че преселническата вълна в западните райони на Дунавската равнина е била много по-силна, отколкото в източните. Върху тази основа е поставено развитието на неолитната култура в тези земи и затова още от ранния неолит тя принадлежи към две различни културни области от Европейския югоизток. Докато Източната Дунавска равнина е част от долнодунавската културна общност, която обхваща земите на изток от реките Искър – Олт, Западната Дунавска равнина е част от Южнобалканската и Среднобалканската област, чийто териториален обхват е начертан от миграционния път от Средиземно и Бяло море към среднодунавските земи. И затова раннонеолитната култура Овчарово от Източната Дунавска равиина е много по-близка до културата Криш, отколкото до раннонеолитните култури от западния дял на равнината.

Ранният неолит от Западната Дунавска равнина принадлежи към най-високата раннонеолитна култура – културата на селищните могили и на рисуваната керамика. Носителите на тази неолитна култура имат зад себе си дълъг път в културноисторическото си развитие. Тяхната икономика почива на развитото земеделско и скотовъдно стопанство. Те са носители на индустриално керамично производство, достигнало връх в техническо изпълнение и естетико-художествено оформление. Овладели са и надземната жилищна архитектура, ститнали са до решение и на основните градоустройствени проблеми. Доживели са и до идеята за изграждането на трайна селищна система.

Култовата пластика, пряко свързана с религиозната символика, пресъздава реалната обстановка и по безспорен начин разкрива и вътрешната жилищна уредба, която не се е различавала чувствително от съвременната ни. Тя се състои от добре пропорционирани "дивани", "кресла" и четириноги "табуретки" с широки седалки и удобни извити облегалки и от стилово свързани с тях четириъгълни маси с различна големина. Изготвяни изключително от растителни материали – дърво и тръстика, стигнали до нас само като глинени вотивни модели, но безспорно буквално пресъздават съответния прототип, свързан вече не с божеството, а с обикновеното всекидневие на човека. Създадени при родовообщинното общество, те не са били предназначени за едно ръководно малцинство, а са били широко застъпени в бита на всяка родова и семейна единица и са запълвали просторните помещения на неолитните жилища.

Отделните хоризонти при селищните могили разкриват градоустройствения план на конкретното селище. Той отбелязва овладени вече градоустройствени принципи и норми – с централен площад, с наредени около него големи надземни жилища, със септични ями и с изнесени извън селището стопански сгради. Установените всеобхватни пожари, които слагат край на всяко селище и очертават отделни селищни периоди при селищните могили, навеждат на мисълта, че чрез тези пожари всъщност е унищожаван износеният жилищен фонд и е разчистван теренът за неговото преизграждане. Жилищата от селищните могили, строени от дърво и глина, са имали максимален живот не повече от 100-150 години, а животът при селищните могили е протекъл с хилядолетия без прекъсване, и то от едни и същи народи. Преизграждането на жилищата се е налагало от само себе си. Строежът на нови жилища на същото място, нещо към което се стремят неотклонно носителите на тази култура, може да бъде най-лесно осъществен чрез разчистването на същия терен, а то най-често става чрез изгаряне на цялото селище. Чрез изгарянето на жилищата се е получавала и по-благоприятна основа за новоизградените домове.

Културата от ранния неолит на Източната Дунавска равнина е на много по-ниско стъпало. До нея стигат само отгласи на голямата култура от Маришко - Тунджанския басейн от същото време. Тук все още керамиката се изработва от глина с примеси от плява, при жилищната архитектура преобладава землянката, а селищната могила изобщо не е позната.

Проучването на праисторическата култура в Дунавската равнина започва в началото на ХХ в., но през последните десетилетия придобива съвсем нов характер и резултатите дават възможност за разглеждане и решаване на основните проблеми от тази област. Богатите археологически материали от епохата на неолита и енеолита, придобити при новия метод на работа и подложени на нова интерпретация, позволяват да се изяснят не само отделните периоди в етнокултурата на неолита и енеолита, но и да се потърси тяхното място сред синхрониня им свят и да се разкрият връзките и приемствеността с предхождащите ги и следващите ги народи и култури.

Особен дял при цялостното обхващане на проблемите от неолита и енеолита има включването на интердисциплинарния метод на работа. Чрез него се стига до максималното установяване и пресъздаване не само на обществената и културната обстановка, но и на цялата климатична и екологична среда, в която се е зародила, развила и отмряла дадена култура. Доказано е вече мястото на тези среди и в изграждането на всяка култура. Разглеждани първоначално в тесен географски ареал, проблемите на екологичната и климатичната среда са поставени вече на широка основа, която обхваща не само близките балкански земи и земите от Европейския югоизток, но и земите от съседните континенти. Резултатите от иитердисциплинарните проучвания на културите от ранните епохи доказаха, че без тях разглеждането на историческите проблеми е немислимо.

През епохата на късния неолит и енеолита на Балканския полуостров започва локална миграция. Компактни народни маси, носители на културата на селищните могили, се придвижват от юг на север – към все още слабо заселените земи. Трите центъра на неолитната култура – Тесалия, Тракия и среднобалканските земи – се разрастват и се образуват три големи културни области – тесалийската, тракийската и среднодунавската. Тракийската културна област се разпространява на североизток до Северните Карпати и Южна Бесарабия, а среднобалканската култура Винча прониква в западната част на Дунавската равнина. В единната Дунавска равнина ясно се формират две местни култури с подчертана специфика, разделяни от междуречието Долни Искър – Осъм. В източния дунавски дял неолитната култура е представена от културите Сава, Цонево, Завет, Салманово, Овчарово и Русе, а в западния – от културите Градешница, Криводол, Червен бряг.

Черноморското крайбрежие и прилежащият му дял от поречието на Камчия и Добруджа представляват отделна културна група. Диференциацията при културите от тези три района през следващите епохи все повече се разраства, защото всяка от тях е поставяна на различна основа, обособена от местната географска среда. Всеки район поддържа връзки с различни земи и народи, наложени му от конкретната микросфера, и затова формира своя култура с подчертана физиономия. Докато източнодунавските райони общуват с южнобесарабските неолитни области, западните райони са в тесен контакт със среднодунавските земи, а черноморската крайбрежна зона установява преки отношения с източносредиземноморския свят.

Развилата се тук култура през епохата на енеолита, особено материалите от Варненския некропол, обяснява ускореното културно развитие на черноморската зона, предизвикано от интересите на Изтока към Карпатите и към най-преките пътища за техните минерални богатства, познати на човечеството още от най-ранни времена. Но докато усвояването на медта и благородните метали е свързано с местни преселения и не води до съществени промени в икономиката и общественото развитие, овладяването на металургията след откриването на бронза поставя обществено-икономическото развитие на нова основа и бронзовата епоха бележи нов етап от развитието на културата на евразийския праисторически свят.

Бронзовата епоха подобно на неолита започва с подчертано единство в културата от земите на Егейско-Анатолийската област и на Югоизточния Балкански полуостров. Археологическите материали от Южна България намират пълно покритие със синхронните материали от Гърция, Мала Азия и Анатолия. Буквалното сходство, което разкриват отделните формн и изяви на културата от териториално отдалечените народи, може да бъде обяснено единствено с общ път на развитие. Този културен ареал от северозападния средиземноморски дял и от южнобалканските земи е и главният металургичен център през бронзовата епоха. Археологическите материали сочат връзките с по-далечни източни и централноевропейски и севернопонтийски земи.

Промените в културно-историческото развитие на егейско-анатолийските и среднобалканските култури не са свързани със сериозни етнически промени в ранния период. През раннобронзовата епоха в югоизточния дял на Балканския полуостров селищата се изграждат все още върху енеолитните селищни могили и са запазени още старите традиции на хокерните погребения. В северозападния дял на Дунавската равнина обаче селищните могили са изоставени и се изграждат селища на открито. Проблемът за съществуването на хиатус между енеолита и бронзовата епоха намира една от най-съществените обосновки за решение в поддържаната традиция при изграждането на селищната могила и при погребалния обред. Селищната могила, чужда на народите от всички праисторически времена, е безпрекословен белег за единна култура, свързана с единен етнос с утвърдени строителни традиции. През бронзовата епоха обаче се извършва решаващ скок в развитието на човешкото обшество – овладяването на металургията – и това довежда до етническите промени.

Добивът на мед и благородни метали от самородни руди през предходните епохи не може да се разглежда като голямо постижение. Добивът на бронз обаче изисква добра организация на производствения процес и овладяване на металургична техника. Освен това металургията е свързана не само с производството на продукта, но и със сложни и нови занаятчийско-професионални отношения и бронзолеярството става основен двигател на обществото. Новите социално-икономически отношения са наложени от самия производствен процес. Бронзолеярството е свързано с двата съставни елемента – мед и калай, а калаят е рядък метал. Така както естеството на местната флора е основна предпоставка за развитието на земеделието и земеделската икономика, а фауната – за опитомяването на животните и за изграждането на скотовъдното стопанство, наличието на калай от своя страна определя центъра на зараждането и развитието на металургията. Близкият изток и сега е облагодетелствуван от природата, защото в целия Източносредиземноморски басейн и Югоизточна Европа само тук се намира калай.

Бронзолеярството е твърде сложен пронес. Както при всяка металургия тук ясно се разграничават три основни производствени процеса – рударство, металодобив и металообработване – бронзолеярство. Тези дейности в ранния период сигурно са извършвани от затворени металодобивни сдружения, които включват най-често всички членове на даден род. Металодобивът остава за дълго в границите на източния предноазиатски свят. Новото бронзово оръдие и оръжие са все още слаби, с малка механична издръжливост и ниско качество. Те се ползуват по-скоро като разменна монета и са символ на имушествено благосъстояние както благородните метали. До включването им в производствените процеси и бита не се стига. Независимо от това те са много ценени и скоро се налага тяхното търсене и предлагане.

Човечеството сигурно отдавна е стигнало до констатацията, че колкото едно производство е по-близо до суровината и по-далеч от пазара, толкова е икономически по-облагодетелствувано и оправдано. Затова металурзите излизат от предноазиатските металургични центрове и пренасят своите металодобивни работилници най-напред в близките балкански земи, които отдавна били познати със своите медни залежи. Вероятно тази металургична миграция съвсем не е била незначителна и сигурно
е наложила уеднаквяването на културния облик на Мала Азия и Анатолия с Гърция и Тракия.

Камъкът, костта, глината и медта, които хилядолетия наред са ангажирани в производствената дейност на човечеството, вече са заменени с нещо качествено ново, което определя характера на нялата човешка култура от IV – II хил. пр. н. е. Металурзите бронзолеяри търсят суровини и пазари, а рударите от далечните европейски райони предлагат мед. Средиземноморският свят развива мореплаването и морския транспорт, а затворените, вътрешни континентални земи на Югоизточна Европа усъвършенствуват колелото и колата – сухопътння транспорт. Тракия, която се намира в центъра между тезн два взаимнообвързани икономически евразийски райони, прерастна бързо в металургичен център от източен мащаб и рудари от среднодунавските земи се отправят през Балкана към тракийските металургични райони. Баденската и северночерноморската култура проникват дълбоко в южните земи, които през този период са част от голямата егейско-анатолийска култура. Ето защо археологическите материали от Магурата и Западната Дунавска равнина, както и материалите от наколните селища от същото време при Варненското езеро намират свои съответствия в Тракия.
 

Дунавската равнина и през бронзовата епоха има свое самостоятелно развитие. Западните й райони отново се намират под прякото влияние на Баденската среднодунавска култура, прерасла през къснобронзовата епоха в културата на погребения в открити полета, добре засвидетелствувани от културите Ново село, Орсое, Балей и Куделин в България, Жуто брдо в Югославия и Кръна в Румъния. Източните райони обаче поддържат и сега връзките си с южните отвъдбалканскн племена от Тракия и със северните черноморски племена.

Проучванията върху металургията на Европейския югоизток, проведени през последните години, обхващат най-новите археологически данни и потвърждават категорично културната диференциация в двата района на Дунавската равнина. Въз основа на всеобхватното тълкуване на всички изворови данни се установява, че земите от двете страни на междуречието Долни Искър – Осъм от енеолита до къснобронзовата епока принадлежат към двете различни зони на евразийските металургични провинции (карта 14, 15).

[Previous] [Next]
[Back to Index]