8.

ПИСАТЕЛЯТ КОНСТАНТИН-КИРИЛ

Константин оставя име в културната история на IX в. и като талантлив писател. Той създава шедьоври на полемическата литература, на тържествената ораторска проза, на църковната и декламаторската поезия. Преди създаването на славянската азбука Константин пише на гръцки език. Обикновено се смята, че молитвите, които житиеписецът на Кирил „цитира" като произнесени в ранната му младост (едната към Григорий Богослов, а другата към Бог), били първите му творби. Затова понякога ще ги намерим извадени от житието на Кирил и посочени като първи негови творби. Аз не съм склонна да приема такова мнение. Молитвите могат да бъдат само свидетелство за интересите, вълненията и стремежите на младия Константин, но не бива да се третират като негови писани творби. В много жития се срещат молитви. Всички светци се молят. Добродетели на всички светци са ученолюбието и боголюбието. Това влиза в схемата на жанра и в общите места от обрисовката на житийните герои.

Първите заслужаващи доверие свидетелства за литературно-творческата дейност на Константин са свързани с неговите мисии сред сарацини и хазари. След като излага споровете с евреи и мохамедани в Хазария, житиеписецът на Кирил пише: „От многото [що написа философът] това изложихме накратко, колкото за спомен. А който иска да дири същите тия беседи изложени подробно, ще ги намери в книгите му — доколкото ги преведе нашият учител архиепископ Методий, като ги раздели на осем части".

Известието е ясно и категорично. По повод пренията си в Хазария Кирил е оставил подробни писмени беседи, които Методий превежда от гръцки на старобългарски. От тях житиеписецът прави извлечение за спомен, защото с житието увековечава личността и делата на своя учител. Следователно обширните спорове, проследени в житието, не са художествена измислица на житиеписеца, а откъси от полемическите беседи на Кирил. При мисията със сарацините подобно нещо не се казва, но смятам, че цитираното известие може да се отнесе и за диспута със сарацините. Спорът с тях е проследен в житието твърде подробно, отличава се с оригиналност на мислите, остроумие, дълбоки познания и не може да се отнесе нито към общите места в житийната литература, нито да се припише па житиеписеца. По време на сарацинската мисия с Константин не участвува нито Методий, нито някой от славянските му ученици, които после го съпровождат в Моравия. Следователно не може да се предполага, че авторът на житието е слушал за диспутите на Кирил; несъмнено той ги е познавал в писмена форма и от там ги използува, за да даде представа за дейността на своя герой сред сарацините. Ето защо всички Кирилови обяснения по време на двете мисии трябва да разглеждаме като цитати от неговите полемически творби. Тези откъси се оказват много важни, защото гръцките оригинали на съчиненията са изгубени. Изгубен е и преводът на Методий. В Пространното житие фактически са запазени единствените следи от полемическите творби на Кирил. Цитатите не дават възможност да получим представа за композицията им. Не знаем и по какви принципи са били разделени на осем части. Дали по проблеми, дали според опонентите или пък по други белези. На времето обаче беседите са будили възхищението на Кириловите ученици. Според житиеписеца те били написани вдъхновено, в тяхпроличавала дадената от бога на Кирил „словесна сила срещу противниците, подобна на горещ пламък". Той твърди още, че философът умеел да говори ясно и да изрича голяма мъдрост в малко думи. Тази висока оценка на Кириловото полемическо майсторство от страна на един съвременник трябва да смятаме за реална. Неговите преценки се потвърждават дори и от тези кратки откъси от диспутите, които той привежда в житието, за да покаже героя си в действие и да даде представа на читателя за характера на споровете. Виждаме умението на Кирил да говори (в случая и да пише) с чувство за поезия и по фигуративен път да обяснява сложни, отвлечени въпроси. Ето един момент от спора му със сарацините:

„Нашата вяра прилича на морската глъбина. Силните по ум чрез неговата помощ плават и се завръщат, а пък слабите—като люде, които се опитват да преплават морето с прогнили кораби — едни потъват, а други люшкани от безсилна леност, с мъка едва си поотдъхват. А вашето учение е плитко и тясно море, що всеки, малък и голям, може да прескочи. То не излиза извън човешките схващания и него всеки може да постигне. Вашият пророк нищо не ви е заповядал. Щом не ви е укротил гнева и похотта, а ги е отпуснал, в коя ли пропаст ще ви вкара! Който е с ума си, нека разбере! Христос не прави така. Той поучава човека, бидейки творец на всичко. Той е създал човека между ангелите и скотовете, като го е отличил от скотовете чрез речта и разума..."

Един често използуван похват в беседите на Кирил е иносказанието, притчата. С него той успява да поясни по достъпен начин трудно понятни религиозни въпроси. Особено често използува притчата при разговора с хазарите. Те сами се наричат „неуки хора", при това са неединни във верско отношение. За тях най-подходящ път за убеждение сеоказва простият разказ-притча и житейският пример. Докато в диспута с учените сарацини преобладава философското начало, в беседите с хазарите—юдеи и мохамедани, преобладава иносказателното повествователно начало. Самият каган преценява този начин на разяснение като удобен и ползотворен, затова моли философа да говори с притчи. В тези обяснения проличават познанията на Кирил не само по богослужебните книги, по и по медицина. Проследявайки хазарската мисия, посочихме таланта му на мисионер и оратор, който с красноречието си се справя успешно с възложената задача. Тук, разглеждайки споровете като писани беседи, като полемическа литература, ще цитирам един малък откъс, за да проличи умението на Кирил като писател. Той мисли образно, мотивира идеите си, намира примери с убеждаваща сила. На въпроса, коя вяра е най-добра, Кирил пише: „Един мъж и неговата жена били много почитани и обичани от някой си цар. Но щом съгрешил, царят го изгонил от земята си. Като живели там много години, народили деца в сиромашия. Когатосе събрали, децата се съветвали по кой начин пак да се възвърнат в първото си положение. Едното от тях изказвало едно мнение, другото друго, а третото—съвсем друго. На кое мнение трябвало да се спрат? Не ли на най-доброто?" Когато юдеите отговарят, че всекиму се чини неговото мнение да е най-добро, Философът заключава с една сентенция: „Огънят изпитва златото и среброто, а човекът с разум отлъчва лъжата от истината."

Едно общо качество на Кириловите беседи е логиката. Тази логика е своеобразна, средновековна; на Библията се гледа като на история, автентична и безпогрешна. Константин познава в подробности Библията и умее да извлече от нея такива цитати и така да ги разтълкува и съпостави с доводите на противника, че да го изобличи в незнание или да го улови в противоречие. Понякога по логически път той дори използува противниковите доводи в полза на своите твърдения.

Както вече казахме, в Херсон по случай откриването на мощите на Климент Римски Кирил написва три произведения. За тях по-точно се изказва папският секретар Анастасий. В писмото си до епископ Гаудерик Велетрийски той пише: „Впрочем в гръцките училища се пее това, което този наистина дивен философ тържествено написал по случай откриването на достопочтимите мощи на блажения Климент за възхвала на всемогъщия бог. Но има и още две негови съчинения, а именно кратка история н едно похвално слово, преведени от нас на език, който е твърде груб и отстъпва много от яснотата на неговото красноречие. Тях аз изпращам на грижите на твое отчество, за да ги прибавиш отчасти към богатия план на книгите за него и да ги изгладиш с валяка на твоя разум. А свитъка с химна, който същият този философ написа за възхвала на бога и на блажения Климент, аз не преведох, понеже латинският превод би имал ту по-малко, ту повече срички и не би имал подходяща и съзвучна хармония на музиката."

От тук проличава, че ако разказът и словото на Константин през IX в. били преведени на латински, химнът трудно се поддавал на преводи, поради стиховото си съвършенство. А да се пее той в гръцките училища, това означава, че творбата била високо художествена и ценена от съвременниците. Този химн не е открит от науката. Може би се таи нейде в непроучени още ръкописи. Разказът и словото на времето са преведени и на старобългарски език. Те са запазени в славянската книжнина като едно цялостно произведение. Кой и кога е направил тази компилация, не е известно. Произведението обаче, макар и познато в късни преписи от XVI в., пази свежестта на един голям талант. То звучи твърде автентично; навярно по-късните изменения са минимални.

Произведението носи заглавието: „Слово при пренасяне мощите на преславния Климент, което съдържа исторически разказ за това, как той с Христова помощ светна в 6369 [861] година пред търсещите го с любов и вяра в Понт." То започва с едно предисловие за радостта и сладостта да се разказва за преживяното. Както тези, които пътуват и купуват от различни места, обичат да разказват за онова, което им се е случило по пътя, така и писателят не ще престане да разказва за откриванена мощите на светеца, за „светлата и щастлива придобивка". След това авторът разкрива мотивите за търсенето на мощите, като наистина скрива своето име, както бе казал и Анастасий Библиотекар. Той изтъква заслугите на херсонския митрополит Георги и „славния Никифор, който тогава бе приел добре и кротко градското ръководство на царските работи." От друга извори вече знаем, че главният виновник по търсенето и откриването на мощите е Константин, но позицията му в разказа се диктува от средновековните изисквания за скромност на духовника. Писателят пристъпва към подробно описание на събитията. Търсачите тръгват към предполагаемото място от пристанището с кораб на 30 януари. Тръгват с песни и псалми, които в творбата се цитират. Става тъмно, настъпва нощ, трябва да се работи на лунна светлина. При четвъртата песен нажалените вече „археолози" се натъкват на следа—появява се ребро. Едно след друго се разкриват главата, ръцете, бедрата на светеца. Най-сетне е открита и котвата, изцяло запазена. Читателят присъствува на една внимателна археологическа работа, но пред него все пак не е „отчет", не е научен труд, а литературна творба. Авторът разказва развълнувано, предава въодушевлението на „верните", както той нарича християните, религиозното им опиянение. Всеки нов успех се съпровожда с песни и славословия. Тук се забелязва една особеност, много рядка за литературата до XIV в.—внимание към природата. Природата реагира на общата човешка радост или тъга. Тя ту награждава хората за усилията, ту им праща изпитание. Ето единмомент от творбата:

„Като заобиколихме архиерея и се просветихме с достойно поучение, прострени по очи на желаната земя, извършихме цялата утренна. А когато дойде средната песен, ненадейно настана от бога едно изпитание в полза на твърдите във вярата. Облаците се сгъстиха и навалиха от южната страна на полуострова. Архиереят, като ги видя, прати едного от благоверните по име Дигица, който бе дошъл там, понеже бе добър познавач на местата, да разузнае. Той като отиде, съобщи, че наближава дъжд. Тогава, понеже още не бяхме намерили мястото на блажения ковчег, почнахме търсене и поръчахме да се пее кондакът. Тутакси гъстите облаци заминаха към северната страна и откриха в замяна на мрака ясно и прозрачно небе, за да помогне то със звездите на очите да видят търсените мощи на св. Климент и по този начин чрез доброто дело, небето се подготви за общ подвиг."

Макар Константин да не съобщава името си, той не крие своето присъствие в събитията. Навсякъде в творбата говори в „ние" форма, като участник и свидетел на всеки момент. Нещо повече, читателят получава представа, че тъкмо този анонимен разказвач е главната фигура в събитията. Той пръв вижда главата на светеца и „извиква щастливецът с глас: „Радвайте се ..." Този „автобиографизъм" също е рядък за литературата през IX в.— както за византийската, така и за възникналата след няколко десетилетия старобългарска литература. Ярката индивидуалност на Константин-Кирил по такъв начин намира израз и в художествената форма на неговата творба.

Откривателите се завръщат в Херсон и отдават необходимите почести на светеца. Константин съобщава интересни подробности от ритуален характер, които ни пренасят в една непозната за нас атмосфера. Устройва се всенощно пение—„до полунощ от мъже, а от полунощ до сутринта — от калугерки и други благоверни жени". След всенощното пение започва „всенародно шествие". „Забравяйки всякаква опасност", християните обикалят града с мощите, за да влязат в съборната църква. Поради утринния мрак не може да се различи „кои са богати и бедни, благородни и от долен произход", всички вървят заедно, мъже и жени. Пресъздадена е масовата психоза, масовото „веселие"—един също така рядко срещан момент в литературата.

Творбата завършва с възторжено похвално слово, което първоначално е създадено като отделна, самостоятелна творба. То е написано в традицията на тържествената ораторска проза с много патос, с обръщения към светеца, с молба за „духовни дарове".

Една от първите литературни творби на Кирил от периода след сътворяването на славянската азбука е защитната му реч пред събора във Венеция. Понеже е насочена против триезичната ерес, в науката се нарича „Беседа против триезичниците". Всъщност същинското й заглавие остава за нас неизвестно, тъй като оригиналът й също е изгубен. Житиеписецът на Кирил привежда от нея един твърде дълъг текст, който в житието обхваща около три страници. Авторът дава да се разбере обаче, че това не е цялата защитна реч, произнесена от Кирил във Венеция. Забележете, той пише: „С тези и с много още други думи философът ги посрами..." Следователно цитираната реч е само един откъс от по-голямо полемическо произведение. Но и този откъс е достатъчен, за да се оцени литературната стойност на творбата. Частично използувах вече беседата, за да подчертая прогресивните идеи на Кирил. Тук тя ме интересува от друго гледище—като литературно полемическо произведение. В тази творба проличава много ясно личността иа Константин. Смелост, яснота на мисълта, оригиналност на мисленето, поетическо чувство, широки познания, демократични идеи—всичко това се отразява в беседата. И още едно важно качество — отлично овладяно ораторско изкуство. Авторът си служи с три основни аргумента:

логиката, историческите факти. Библията. Тези аргументи взаимно се допълват и подкрепят, за да придадат неоспоримост на идеята за правото на народите да имат писменост на свой език. Своята аргументация Константин разполага въз възходяща градация. Най-напред той започва със своето мнение. Както бог е дал дъжд, въздух, слънце за всички, така може да даде и духовни блага за всички. В противен случай би бил немощен или несправедлив. Личното мнение обаче, колкото и логично и убедително, през Средновековието не е достатъчно силен аргумент. Затова Константин веднага го подкрепя с нозо доказателство, една степен по-високо — историческите факти. Много народи имат писмо и прославят бога на свой език. Това е неоспорима реалност, която е потвърждение на идеята, че бог може и дава на всекиго възможност да пише и славослови на роден език. Този аргумент е силен, но все още не е абсолютен, защото става дума за проявленията на земни хора. Затова Константин посяга към третия, най-силния, абсолютния аргумент, който дава право на неговата логика и на историческите факти — светите книги. Те са „божествени", те съдържат волята божия, те са „познание божие". При това Константин не се задоволява с един или с два цитата, а нанизва верига от цитати, взети от различни старозаветни и новозаветни книги—псалтира, евангелията на Марко и на Матей, посланията на апостол Павел. Особено внимание отделя той на изказванията на ап. Павел, който е много почитан от западната църква и чиито мисли никой латински духовник не би си позволил да оспори. Според преданието ап. Павел проповядва християнското учение в Рим и там получава мъченическа смърт. А той настоява простия народ и невярващите люде да се поучават с познат език, за да достига реченото до ума им, за да .могат да кажат с разум „амин" („било е", „истина е"). Затова според ап. Павел по-добре е да се изрекат пет понятни думи, отколкото „хиляди думи на непознат език".

Така с авторитета на Светото писание Константин „узаконява" своите идеи, доказва правотата им, като се съобразява умело с духовната атмосфера в Западна Европа. Защитата на славянските книги е блестяща. Тя е направена с вътрешно убеждение и с професионално майсторство.

На какъв език е написана беседата, не е известно. Вероятно тя е произнесена на събора на гръцки, тъй като славянският език още не е признат официално от папата като книжовен език. Освен това тя е отправена кьм латинското духовенство на един висок форум. Още на времето обаче е съществувала и в славянски текст, може би написан от самия Кирил или преведен от Методий както и другите полемически беседи. Житиеписецът я използува в славянския й вариант без да отваря дума за превод.

В средновековната книжнина е запазена изцяло една от последните творби на Кирил—„Слово за правата вяра", диктувана на учениците му в Рим несъмнено на старобългарски и записана на този език. Нейното съдържание е догматическо. Константин иска да остави на своите ученици един завет. В увода той заявява, че като „славянски учител" изповядва изразените по-долу убеждения. Авторът разглежда въпроса за двете воли и за двата начина на действие на Христос — като бог и като човек. Той разглежда също въпросите на ортодоксалното учение за почитанието на иконите и за светата Троица. Както вече видяхме, тези въпроси занимават Кирил още от неговата младост. Словото завършва с кратко заключение. В него авторът пише, че заедно със своя брат изповядва източната вяра, на тази вяра той и Методий са учили своите ученици. Творбата е ценна като извор за възгледите на двамата братя.

Цитирах вече по друг повод предсмъртната молитва на Кирил. В науката е изразено мнение, че тази молитва не е чута и след това преразказана в житието, нито пък е измислена от житиеписеца, а е написана от Кирил. В такъв случай можем да я разглеждаме като последна негова творба, родена преди смъртта му през 869 г. И това е твърде вероятно, защото молитвата не е шаблонна, а е свързана с конкретното историческо време. Тя издава вълненията на общественика Константин, какъвто той е бил през целия си живот. И най-важното, текстът притежава поетически белези и своеобразна ритмика, езиково богатство и неподправен лиризъм. Всичко това говори за едно забележително литературно дарование.

Славата на Константин през Средновековието пораства неимоверно много. В славянска среда започват да му се приписват различни произведения. В някои случаи това приписване става без някакви определени цели. Просто всеки Константин или всеки Кирил се отъждествява с Константин-Кирил, създателя на славянската писменост, защото неговото име добива сред славяните най-широка популярност. В други случаи може да се допуска, че приписването става съзнателно. През Средновековието това е често явление. За да се придаде на творбата истинност и авторитет, тя се свързва с известна личност.

Днес редица творби или отделни преписи на творби носят в заглавието си името на Константин, респ. Кирил философ. Ето някои от тях: „Азбучна молитва", „Проглас към евангелието", „Въпроси и отговори" (една апокрифна творба с въпроси във форма на пословици и с богословско тълкувание), „Пасхалия", молитва за покаяние, която може да се изрича по всяко време, канон, който може да се пее всеки ден и др.

Науката се отнася критично към творбите, които се сочат в старата книжнина като Кирилови. По съдържанието им и общия им дух тя преценява дали става дума за грешки, за допълнително приписване или е възможно творбата да е излязла из ръката на Константин-Кирил. Трябва да се смята за доказано например, че „Азбучна молитва" е дело не на Константин Философ, а на неговия български едноименник и ученик на Методий Константин Преславски. Смята се също за безспорно, че Кирил не би могъл да създава творби в духа на апокрифната литература и че подобни творби, приписвани на Кирил, произхождат от по-късни векове. Една обаче от творбите, която в ред свои преписи носи в заглавието си името на Константин Философ, се смята от мнозина учени за Кирилова творба. Това е прочутото днес стихотворение „Проглас към евангелието".

В науката въпросът за авторството на тази стихотворна творба е обсъждан многократно и досега не е окончателно разрешен. Една група учени смята, че тя принадлежи на Константин Преславски, а други мислят, че е Кирилово дело. Втората теза добре защити акад. Е. Георгиев. Напоследък все повече се налага мнението, че Прогласът е творение на Кирил. Цялото идейно съдържание на стихотворението насочва към неговия мисловен свят. Освен това прави силно впечатление, че тук се говори за книгите и тяхното значение, а не се споменава името на създателя на славянската книга. Това може да се обясни само ако приемем, че Кирил е авторът на творбата. По всяка вероятност тя е написана веднага след създаването на азбуката първично на старобългарски език, като поетичен предговор към първата славянска преводна книга — изборното евангелие.

Поетът има съзнанието, че е създал благо, което е от голямо значение за целия славянски свят. „Буквеното слово" е божествен дар, който спасява душите, нетленен дар с непреходна стойност. Поетът се обръща към своите първи читатели със следните думи:

„Заради това, слушайте всички славяни,
защото от бога е даден тоя дар,
той е дар божий за дясната част,
дар за душите, който никога не тлее. . ."

Този нетленен дар поетът преценява като велика придобивка. Тя ще обогати човешкия ум и сърце, ще разтвори пред духовните очи на човека невиждани светове. Книгата вдъхва разум и живот.

„Слушайте сега с целия си ум,
слушайте цял славянски народе,
слушайте словото, защото от бога дойде,
словото, което кърми човешките души,
словото, което крепи сърцата и умовете,
словото, което подготвя да познаем бога."

Своите идеи за огромното значение на книгата поетът обосновава поетически, като си служи със сравнения, взети от природата. Както без светлина няма радост за окото и всичко е безразлично, така и непросветеният човек „не вижда добре божия закон". Онзи, който не чува гръмотевицата, не се бои от бога; който не усеща уханието на цветята, не може да се възхищава на природата; а онзи, който не чувствува сладкото, е като камъка студен и безчувствен, а по-студена от камък, „безкнижната душа мъртва се явява у хората".

Книгата е познание, но и оръжие, без нея народите са немощни. Домогнал се до обобщение, което надхвърля границите на една епоха, Константин-Кирил изрича своята притча: „Голи са без книги всички народи!". За Средновековието тази сентенция има конкретно съдържание. Книгите са онова оръжие, с което народите се борят с „противника на нашите души", т. е. с олицетворението на злото по земята — дявола. Затова поетът зове славяните: „Отворете прилежно дверите на ума!" Народи, които не притежават свои книги, не могат да се бранят, затова ще попаднат в плен на „вечните мъки".

Зад всяко зло през средните векове се съзира участието на дявола. А зло са пороците, зло са езическите изкушения, войните, чуждите нашествия, зло са в епохата на Кирил и Методий триезичниците, зло е всичко, което пречи на човека да живее добродетелно, мирно и да се развива напред. Затова Владислав Граматик през XV в. твърди, че дяволът „навсякъде предизвиква войни и смутове"; с „лютия гняв" и „завист на исконния враг" на човечеството той обяснява османското нашествие на Балканите. При това широко схващане на делата на „лукавия" през Средновековието очевидно е, че създателят на „Проглас към евангелието" вижда в книгите оръжие срещу нравствените и политическите злини на времето. Всеки, който би попречил на славяните да вървят по пътя на прогреса, е съюзник на дявола. А книгите коват „здравото оръжие", с което се притиска „главата на лукавия", т. е. всяко зло. Това оръжие се насочва против всеки, дръзнал да отклони славяните от поетия път. Ето скритият обществен смисъл на стихотворението.

Не всяка книга обаче може да изпълни тази съдбовна роля. Не всяка книга е способна да кърми човешките сърца, да дава духовно зрение за проникване в „божиите чудеса", да кове оръжие срещу злините. Това може да стори само книгата, написана на понятен език. Защото чуждият език ще шуми в ушите и няма да влиза в разума, ще прилича на „звън отмеден звънец".

Както виждаме, славянската, в частност старобългарската поезия, започва с химн за книгата, с разясняване на нейната голяма културна и обществена роля. Въпреки че борави с религиозни понятия и съдържа естествения за времето християнски светоглед, по същност творбата е светска. Тя засяга един проблем, който интересува хилядите славяни, свързан е с тяхната бъдеща съдба. Съдържа обобщения с непреходна стойност и в онези дни, когато се полагат основите на самобитната славянска култура, несъмнено е имала голямо обществено значение.

По форма стихотворението също привлича вниманието. То е написано в популярния за времето византийски политически стих— дванадесетсричен размер с цезура след петата или седмата сричка. Авторът обича анафората. С повторението на думи в началото на стиховете (напр. „дар" или „слово") той подчертава идеите си, внушава ги на читателя. В стихотворението проличава таланта на Кирил, проявен и в полемическите му беседи, да обяснява нещата достъпно, чрез поетически сравнения, асъщо така да намери оригинални метафори, които остават трайно в съзнанието (ср. „божия дъжд на буквите", „дверите на ума"),

За писателя Константин-Кирил би могло да се говори още. Но и от малкото, което успяхме да кажем, е ясно, че Константин има свое място в духовния лик на века не само като общественик и създател на първата славянска азбука, но и като даровит творец—поет и оратор. Със своите преводи и с оригиналните си литературни творби—всички известни на неговите ученици и последователи на славянски език, Константин-Кирил става основоположник на славянските литератури. Тези творби стоят в началото на старобългарската литература, те дават импулси и пример на Кириловите следовници, работили на българска земя. В творчеството на Климент Охридски, Йоан Екзарх и Черноризец Храбър се откриват следите от тяхното плодотворно влияние. Затова имаме всички основания да смятаме оригиналните творби на Константин-Кирил като начало преди всичко на българската литература.

[Previous] [Next]
[Back to Index]