V

ИСТИНА И ПРЕДАНИЯ

На 16 февруари 1861 г. полицейско отделение конни заптиета, предвождано от Абедин бег, арестува в Струга Димитър Миладинов. Отделението пристига от Битоля в Охрид, откъдето на 15 срещу 16 февруари, прикрито от нощта, потегля тайно за Струга. Народният учител е изненадан. Заптиетата нахлуват в дома му рано сутринта, преди да съмне, когато той още не е станал от сън. Не може да се отмине без внимание строгият обиск, който заптиетата правят при арестуването на Димитър Миладинов. Проверяват внимателно навсякъде — всички помещения в къщата, включително мазата и тавана. Оглеждат обора и всяко кътче в двора. Заптиетата преглеждат лист по лист всяка книга и ръкопис, всеки вестник и писмо. Заедно с арестувания те отнасят четири чувала с книги, ръкописи, писма и др. Окован във вериги, Димитър Миладинов е хвърлен в охридския затвор. Там в продължение на четири дни той е изолиран напълно от външния свят.

Известните факти недвусмислено показват, че арестуването на Димитър Миладинов се осъществява след внимателна подготовка. Властите с основание се опасяват, че арестуването му ще предизвика недоволство и протести сред българското население в Струга и Охрид. Ето защо само няколко часа след Димитър Миладинов в Струга са арестувани още Георги Чакъров и Иван Евров. С арестуването на двамата авторитетни и влиятелни стружани, близки приятели и съратници на Димитър Миладинов, полицията си поставя задачата не само да се всее страх сред българското население. Очевиден е опитът да се създаде представата, че се касае за началото на една по-широка акция, насочена против повече от будните българи в Струга.

И още един въпрос — има ли българско участие при оклеветяването на Димитър Миладинов? Да — за съжаление, има! Известно е, че Димитър Миладинов подпомага изпращането на български младежи от Македония в Русия, за да се учат там в различни учебни заведения. С негово съдействие в Русия е изпратен и Иван Калчев от Охрид. Изпращането и на този ученик, както, на всички други, става със съгласието на родителите му. Веднага след арестуването на Димитър Миладинов братът на Иван — Георги Калчев, прави писмено оплакване пред турските власти в Охрид. Георги Калчев обвинява Димитър Миладинов, че е изпратил брат му в Русия без разрешение на бащата. Този факт бил изтълкуван и коментиран от властите, в смисъл че Димитър Миладинов изпраща български деца без съгласието на родителите им да се учат в държава, враждебна на Османската империя и на султана. Няма да проследяваме подробностите, включително и причините, поради които българинът Георги Калчев участвува в оклеветяването на Димитър Миладинов. Ограничаваме се само с отговора на този колкото неприятен, толкова и неизбежен въпрос. При това съвсем ясно е, че не писмото на Георги Капчев е първопричина за арестуването на Димитър Миладинов.

На 20 февруари, отново окован във вериги, на кон и със силна охрана, отвеждат Димитър Миладинов в Битоля. В битолския затвор той престоява три месеца. Властите и тук му налагат необичайно строг режим. Всички опити на близки и на познати да уредят свиждане с него, както и законните искания да се изяснят причините и обвиненията, поради които е арестуван, или да се внесе парична гаранция и срещу нея да бъде освободен поне временно — остават напразни. Властите са категорични в своята неотстъпчивост. На 11 май 1861 г., пак силно охраняван, Димитър е изпратен през Солун за Цариград.

Константин, който във връзка с издаването, на сборника „Български народни песни" през първата половина на 1861 г. е в Дяково, Загреб и Белград, научава за арестуването на брат си вероятно в началото на месец юли. Той веднага се отправя към Цариград. На 29 юли Константин отива в затвора с надеждата да види своя брат. Там обаче полицията незабавно го арестува.

Последните пет месеца от живота на Димитър и Константин Миладинови в цариградската тъмница са обгърнати с необичайна тайнственост. И тук никой с нищо не е в състояние да смекчи суровата строгост на турските власти. Всички познавачи на Османската империя, на механизма на управлението й в началото на втората половина на XIX в., както и всички изследователи, на които са известни обстоятелствата, свързани със „случая Братя Миладинови", са единодушни, че. отношението на властите към тях е твърде жестоко и безчовечно.

В множеството изследвания, посветени на живота, делото и мъченическата смърт на братята от Струга, подробно са описани усилията на роднините и близките им най-напред в Охрид, а по-сетне в Битоля и Цариград да бъдат смекчени тежките условия, при които е поставен Димитър, а след това и Константин. Особено внимание привличат усилията на Митра Миладинова — съпруга на Димитър Миладинов. Защото тя действително проявява изключителна настойчивост и находчивост, за да изтръгне съпруга си от застрашаващата го смъртна опасност. Освен към близки и познати, към известни български родолюбци от Охрид и Битоля Митра Миладинова се обръща и към дипломатическите представители на някои от великите сили в Турция. И тя успява не само да възбуди интерес към съдбата на двамата братя, но спомага и за формирането на правилно становище сред някои от европейските дипломати към това необикновено произшествие, изпълнено с много загадки.

Турските власти остават глухи за всички постъпки от страна на роднините, близките и познатите на Димитър и Константин, предприети, за да бъде облекчена участта им. Това не е трудно да се обясни. Трудно обяснимо е, че турските власти остават глухи и за опитите на дипломатическите представители на някои от великите сили за едно относително по-хуманно отношение към Димитър и Константин Миладинови, за спазване елементарните закони и човешки изисквания в хода на следствието. Всички инстанции, включително и Високата порта, се отнасят към Братя Миладинови като към най-опасни държавни престъпници, като към лица, които застрашават непосредствено сигурността на империята. И така до мъченическата им смърт, настъпила неизвестно точно кога. Не се знаят точно и непосредствените причини за смъртта, както и обстановката, при която умират двамата мъченици. Кога и от кого са погребани — не е известно. Къде е гробът им — и днес никой не знае.

Вестта за смъртта на Димитър и Константин Миладинови бързо обхожда всички български краища в Османската империя. Появяват се различни, често пъти съвсем противоречиви сведения за страдалческите дни и за голготата на двамата братя. Смъртта на Димитър и Константин Миладинови възбужда силно българското обществено мнение. За нея пишат българските вестници в Цариград и българският революционен печат в емиграция.

Трагичната смърт на Миладиновци вълнува не само българите. Вълнуват се руси и хървати, сърби и чехи. Още на 13 февруари 1862 г., на заседание на Славянския комитет в Москва, секретарят на комитета съобщава за смъртта на Братя Миладинови. Там е изнесено, че „общата мълва приписва смъртта им на отрова (средство нерядко за Фенер)" [1]. В началото на март същата година (3.III.1862 г.) Александър Рачински на страниците на московския вестник „Ден" изказва мнение, че двамата братя са отровени („Думают, что их отровили"). Ив. Хаджов предполага, че Рачински формира това си становище въз основа на сведения, изхождащи от средите на цариградските българи и хора, близки до руското посолство в Цариград. „Тая мисъл — пише той — за отравянето на двамата братя — се е появила най-напред в средата на онези цариградски българи, които са съзнавали още тогава ценността и заслугите на двамата братя и са имали съзнание за големината на понесената жертва." [2]

По-късно подобно становище защитава и сръбският археолог и фолклорист Стефан Веркович (1821—1893). В изследването си „Описание бита болгар, населяющих Македонию", издадено през 1868 г. в Москва, Веркович пише: „Познат е по секаде случай на несчастни братиа Миладиновци Димитриа и Константина от село Струга при Охрид. Фенерци со Цинцаре заплатили су 10000, велим, десять тысящ фунти стерлинги на настойник над цариградската тарсана (директор на Цариградския затвор) Ариф бея, за да нейзлезат вейке на видело бела дена и наистина буду отровени во темница скоро, во едно и исто время, сиречь Димитрия во четворток, а Константин во петок!" [3]

Това становище Стефан Веркович изразява няколко години след смъртта на Братя Миладинови. Какви са впрочем отзивите в белградския печат, появили се непосредствено след трагедията в цариградската тъмница.

Още през февруари 1862 г. сръбският вестник „Световид" (Белград, бр. 10, 4. II. 1862 г.) публикува дописка, озаглавена „Македония", в която четем: „Почетният и известен македонец г. Димитър Миладинов, родом от градчето Струга на Охридското езеро, един от най-ревностните и най-заслужилите български просветители в Македония ... Този така отдавна заслужил и набожен македонски патриот е станал жертва на своето родолюбие по един толкова ужасен и нечовешки начин, че на човек кожата настръхва, като си помисли за това ... Върху Миладинов са искали да си излеят гнева и да му отмъстят по най-суров и нечовешки начин, защото са знаели, че е най-популярният и има най-голямо влияние сред македонските българи." [4]

Няколко месеца по-късно друг сръбски вестник — „Видов дан" (Белград, бр. 67, 14 юни, 1862 г.), в дописка от Цариград пише: „Приблизително преди шест месеца в тукашния таен полицейски затвор турците държаха двама братя българи, които са имали безспорни заслуги към своя народ, а един от тях наскоро е издал сборник с народни песни, който много се цени. Някой таен и коварен неприятел (по всяка вероятност фанариотски владика) ги обвинил пред Портата за някакво измислено и лъжливо приписано им престъпление и така са заловени и докарани тук в тайния затвор. Те никога не са били изправени пред съд или на разпит. Разбира се, поради лошото състояние, в което обикновено се намират турските затвори, неизбежно е било двамата братя да се разболеят. Някои техни приятели ... се застъпваха за тях и поръчителствуваха, за да ги отведат в болницата, носили са им облекло и са предлагали безплатно да им изпращат по-добра храна. Но всичко това беше отхвърлено и забранено, а и сам Али паша [5] издаде изрична заповед за забрана. Френското посолство спешно се застъпи пред Портата за двамата нещастни българи, но и това беше напразно, бедните братя трябваше да умрат в мизерия и тежки страдания." [6]

Сред всички български краища широко се разпространява мълвата за неестествената смърт на Братя Миладинови. Особено бързо тя стига до Охрид и Струга. Това мнение се споделя от много български възрожденци и чуждестранни приятели на българския народ. В издадените през 1884 г. „Материали за животоописанието. на Братя х. Миладинови Димитрия и Константина" Кузман Шапкарев отново категорично твърди, че двамата братя са отровени.

Заедно с това широко се разпространява преданието, че в затвора след продължителната раздяла, болни, измъчени и изтощени до краен предел, в момента на срещата Димитър и Константин, силно развълнувани, се прегръщат и така прегърнати, и двамата издъхват едновременно. По този повод Иван Шишманов (1862—1928) справедливо изтъкна: „Ненапразно народът, който неволно създава митове около своите любимци, е съчинил цели легенди за смъртта на двамата братя ... всеки, който колко-годе познава народната поезия, ще се сети, че в случая възбудената фантазия на народа се е ползвала, за да си уясни една непроницаема тайна с един готов поетически образ.

Немалко са именно песните и в Сборника на самите братя Миладинови, в които се разказва как двама от радост, че се виждат след дълга раздяла, живи се прегръщат и мъртви ги разделят." [7]

Появяват се и легенди, авторите на които се опитват да обединят мълвата, че братята са отровени, със слуховете, че смъртта им настъпва от силното вълнение при срещата в затвора. Александър Теодоров—Балан (1859—1959) се спира на това твърдение в изследването си „Миладиновските песни и Щросмайер" [8]. „Между нази се вярва например — пише Балан, — че откак пролежали Миладиновци някое време в тъмницата в отделни места, без да са могли някак да се видят, в последния уречен за живота им час те били изведени в една стая да ядат наедно от поднесеното отровено ястие; от дългата раздяла през пет години и повече, и поради промените на изгледа им в затвора те веднага не се познали; взели да се распитуват — и то с голяма въздържаност, както е обикновено при такива случаи — за своята злополука и тепърва от разсказите се досетили за своето, братство, та припаднали един другиму в прегръдките; ала при туй силно вътрешно вълнение учинът на отровата се доставил по-бързо и двоицата мъченици се разделили с душата си в една и съща минута." [9]

През 1912 г. Иван Шишманов, в речта си по случай петдесетгодишнината от смъртта на Димитър и Константин Миладинови [10], се спира и на въпроса за смъртта на двамата братя в цариградската тъмница. Въз основа на сериозни проучвания видният български учен за първи път обосновава становището, според което Димитър и Константин Миладинови не са отровени. Като използва различни свидетелства, между които и свидетелства на хора, които имат непосредствен достъп и лични впечатления от затвора и познават състоянието на двамата братя там, той изказва твърдението, че Димитър и Константин Миладинови умират от тифус в полицейската болница на затвора. Това становище на Иван Шишманов се подкрепя и от други български учени, проучвали след него различни въпроси, свързани с живота и гибелта на Братя Миладинови.

Въпреки солидната аргументация, приведена от Ив. Шишманов, някои изследователи обаче оспорват становището му за естествената смърт на Братя Миладинови в затвора. В това отношение особено внимание заслужават обширните Критични бележки върху някои от вестите за Братя Миладинови [11] на Ив. Хаджов. В това си изследване авторът прави обстоен преглед на известните писмени свидетелства и показания, сравнява факти и обстоятелства, приема или оспорва различни твърдения, свързани с изясняване причините за смъртта на Димитър и Константин Миладинови. А основното си заключение Ив. Хаджов формулира по следния начин: „И тъй, въпросът за смъртта на Д. и К. Миладинови се слага така. Двамата братя са заболели в затвора. Усилия големи се полагат да бъдат спасени. Турците не желаят това. Всички усилия, грижи, харчове на противниците са заплашени да бъдат унищожени. Затова трябва да се действува бърже — със свършени факти: да се тури решително и окончателно край на желанията и усилията да бъдат спасени братята. Средството за това е тяхната смърт. Заболяването на братята налагало грижи за тяхното здраве. При тия грижи и тежкият тъмничен режим трябва да бъде смекчен. От това смекчаване може да последва закрепване и евентуално оздравяване на братята. А туй значи всичко да рухне. За да се тури еднаж за всякога край на такава възможност, те трябва да умрат. Толкова повече, че има условия, които благоприятствуват да се потули престъплението: братята заболели, има тифна редушка. Нищо по-естествено да се приеме, щото тя да ги покоси. Под това було се извършва насилието: биват отровени." [12]

Очевиден и обясним е стремежът да се узнае истинската причина, причината, която непосредствено предизвиква смъртта на двамата братя. И все пак — дали в случая това е най-важното?

Иван Шишманов твърди, че Димитър и Константин Миладинови не са отровени. Дори ако това твърдение отговаря напълно на истината — намалява ли се отговорността на висшите духовници от Фенер, както и на турските власти за трагичната смърт на братята от Струга?

Охридският владика Мелетий пръв оклеветява Димитър Миладинов пред турските власти. Това е непосредствената причина той да бъде арестуван. Битолският владика Венедикт не само подкрепя клеветата на Мелетий. Той съчинява и добавя нова клевета. Цариградската патриаршия изцяло поддържа клеветата на Мелетий и Венедикт срещу двамата братя. Патриаршията отново и отново, многократно повтаря тази клевета. И което е твърде съществено и характерно за поведението на Патриаршията. Светите отци от Фенер последователно и най-енергично се противопоставят да бъде проведено едно макар и относително нормално следствие, почиващо на що-годе законна основа, за да бъдат изяснени причините, обвиненията, поради които двамата братя са арестувани.

А отговорността на турските власти? Може да се изоставят много въпроси, които изникват винаги, когато се разглеждат обстоятелствата, свързани с арестуването и смъртта на Димитър и Константин Миладинови. Но не могат да се пренебрегват условията, при които двамата братя са поставени в цариградския затвор. Пълна изолация от близки и познати, липса на каквато и да е медицинска помощ и правна защита. И по-нататък. Турските власти хвърлят и държат в затвора месеци наред двамата братя без съд и присъда. Те въобще не обявяват някакъв срок за провеждане на следствие или за връчване официално обвинение на арестуваните. Турските власти така и не съобщават никому, включително и на арестуваните, предвижда ли се и за кога се предвижда съдебен процес. А какви са условията в затвора, където са хвърлени Димитър и Константин?

По-късно в същия затвор попада Никола Обретенов, четник от Ботевата чета. Ето какво научаваме от едно негово писмо, писано на 30 август 1876 г. „Тези двама светци (Братя Миладинови, б. м., Д. Р.) са умрели в този зандан, в който живеем ние днес... Занданът, в който живейме — продължава Никола Обретенов, — около 10—15 педи в земята; прозорци няма, освен една врата, отгдето излягва въздухът. Той е голям, дето може да събира до 150 души, и е само от кевгир. Дуварите му всякога сълзят; земята, на която си простираме сиромашките постелки, е дотолкова влажна, че скоро ще останем и без тях. Пантофи, хляб и друго сичко е потопено в мухъл ..." [13] Това, което пише Никола Обретенов, съвсем естествено навежда на мисълта — не са ли поставени двамата братя при тези условия именно не за да се изяснява вината им (ако изобщо имат такава), а за да бъдат обезвредени напълно и завинаги? Човек може да бъде унищожен физически с отрова. Но това може да се постигне, като се използват и много други средства. Ако човек бъде подложен на продължително физическо, изтощение, той неминуемо ще погине. А непосредствената причина за смъртта може да бъде и силна простуда, и тифусна или друга епидемия. Това не е най-важното. При пълното физическо изтощение на Димитър и Константин Миладинови, изтощение, настъпило поради продължителния престой във влажните и студени подземия на затвора и хроническия глад, все едно, някаква непосредствена причина за смъртта им неминуемо ще се появи. Тя не може да не се появи. И тя се появява . . .

Ето защо отговорността за трагичната смърт на Димитър и Константин Миладинови в цариградската тъмница през януари 1862 г. носят изцяло Цариградската патриаршия и Високата порта. И никой дрцг!

Иван Шишманов разкри същността на преданията, свързани със смъртта на Димитър и Константин Миладинови. Като отхвърля преданията и легендите, той разкрива още по-пълно и убедително ролята и мястото на Братя Миладинови във възрожденската българска история. „Научната критика — подчертава Иван Шишманов, — която няма никакъв респект пред най-хубавия мит, си позволява наистина в случая с не твърде нежна ръка да повдигне едно було. Но няма защо да се скърби... Като доказва именно, че народът е окръжил техните ликове с ореола на преданието, тя ги врежда в броя на неговите най-популярни любимци . . . Като твърди, че турските власти смятали тия мъже за опасни държавни престъпници, тя ги показва такива, каквито би било желателно да ни се представят занапред: не някакви безвредни, сантиментални страдалци, за които заслужава да се леят само сладки сълзи, не някакви безобидни даскали, за които трябва да се произнасят само тежки клетви, а истински, съзнателни апостоли на едно светло дело, силни със силата на една стихийна идея . . ." [14]
 

Повече от 120 години ни отделят от смъртта на Братя Миладинови. Историческата дистанция от януари 1862 г. до наши дни недвусмислено потвърждава правотата на Константин Динков. В българското народно съзнание Димитър и Константин Миладинови се нареждат именно „...в редът на новомъчениците народни". И още нещо! Колкото повече време минава от гибелта им, толкова по-внушително се очертава историческата непреходност на делото, на което те отдават енергията, таланта и живота си.

За Димитър и Константин Миладинови има твърде обширна литература. На братята от Струга са посветени десетки произведения от всички жанрове на научното и художественото творчество. За Димитър и Константин Миладинови пишат по-обширни или по-кратки изследвания почти всички български автори, проучвали различни проблеми от времето на Българското възраждане из областта на историята, история на литературата и народното творчество като: Кузман Шапкарев [17], Е. Спространов [18], Ал. Теодоров—Балан [19], Иван Д. Шишманов [20], Боян Пенев [21], Никола Трайков [22], Йордан Иванов [23], В. Д. Стоянов [24], Стефан Младенов [25], Иван Хаджов [26], Н. Табаков [27], Иван Снегаров [28], Царевна Миладинова—Алексиева [29], Владислав Алексиев [30], Михаил Арнаудов [31], К. Карагюлев [32], Емил Георгиев [33], Петър Динеков [34], Кирил, Патриарх български [35], Дочо Леков [36] и много други.
 
 

Райко Жинзифов	Григор Пърличев	Константин А. Робев

Вестта за смъртта на Димитър и Константин Миладинови намира отзвук във възрожденското чи художествено слово. А образите им неотклонно присъствуват в творчеството на няколко поколения български поети и белетристи. Още през 1862 г. Райко Жинзифов публикува в московския седмичен вестник „Ден" животописните си бележки „Димитрий и Константин Миладинови" [37]. В известната си „Автобиография" Григор Пърличев пише с любов и мъка за първия си български учител. [38] Народният поет Иван Вазов създаде безсмъртния поетически образ на „двата Миладина". Димитър Талев ни остави вълнуващата повест „Братята от Струга". Прочувствени са редовете за Димитър и Константин Миладинови в изследването на Симеон Радев „Македония и Българското възраждане в XIX век" [39].

Сред всичко писано за Братя Миладинови ярко се открояват мислите на Христо Ботев. Открояват се със силата на въздействието си. Открояват се с верността на Ботевата оценка за мястото на Димитър и Константин Миладинови в българската история. „Ние не говорим вече — пише Христо Ботев — за ония нещастни учители, за които ще да плаче во веки веков не само градът им или селото им, но и сичка България, т. е. сичкият български народ. Тия сиромаси погинаха за правата на народът, за българското име . . . Братя Миладинови ще да се почитат вечно за първомъченици на българската ерархия . . . Ще преминат цели стотини и хиляди години, а тяхното име ше да се произнася с благоговение и в българските песни, и в българските приказници, и на седенките, и пред Христовия олтар. С една дума, Миладиновци са предтечи, а техните последователи са допълнители на онова начало, на което ще бъдат написани първите страници на българската нова черковна и гражданска свобода . . " [40]
 

Дългогодишните проучвания вече са хвърлили обилна светлина върху живота и делото на Братя Миладинови. А преданията за мъченическата им смърт, преклонението пред безсмъртния им пример и в наши дни живеят в народното съзнание.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

1. В. „День", бр. 47, 27.Х.1882.

2. Хаджов, Ив. Критически бележки върху някои от вестите за Братя Миладинови. Сп. Македонски преглед, IX, кн. 2. 1934, с. 880.

3. Веркович, Ст. Описание быта болгар, населяющих Македонию. Москва, 1868, с. 46.

4. Вж. Табаков, Н. Вести за биографията на Братя Миладинови. Сп. УПр., XXX, 1931, кн. 5. с. 746.

5. Али паша (Мехмед Емин Али паша, 1815—1871), виден турски държавник. След дипломатическа служба във Виена, Петербург и Лондон през 1846 г. става министър на външните работи, а по-късно велик везир.

6. Вж. Табаков, Н. Вести... Сп. Упр., XXX, 1931, кн. 5, с. 749.

7. Шишманов, Ив. Избрани съчинения. Т. I. С., 1965, с. 354.

8. Публикувано в Периодическо списание, кн. XVI, 1855, с. 82—87.

9. Пак там, с. 89.

10. Шишманов, Ив. Значение и заслуги на Братя Миладинови. Избрани съчинения. Т. I. С., 1965, с. 351—370.

11. Хаджов, Ив. Критически бележки върху някои от вестите за Братя Миладинови. Македонски преглед, год. IX кн. 1, 1934, с. 89—114 и кн. 2, същата година, с. 88— 110.

12. Македонски преглед, год. IX, кн. 2, 1934, с. 107,

13. Вж. Арнаудов, М. Братя Миладинови... с. 312; вж. и бел. 53 на с. 384.

14. Шишманов, Ив. Избрани съчинения. Т. I. С., 1965, с. 358.

15. Константин Динков е баща на Георги Константинов— Динката, първият български учител на Димитър Благоев.

16. Вж. Ковачев, Михаил, Сборник ЗОГРАФ. С., 1942, с. 372.

17. Шапкарев, К. А. Материали за животоописанието на Братя Х. Миладинови Димитрия и Константина. Пловдив 1884; Книжовни бележки. По повод статията на А. Тодоров: „Миладиновските песни и Щросмайер". Периодическо списание, кн. XXI и XXII, 1887, с. 561—571.

18. Спространов, Е. По възражданьето в Охрид. СбНУ, XIII, 1896, с. 621—681.

19. Ал. Теодоров—Балан. Миладиновските песни и Щросмайер, ПСп, кн. XVI, 1885, с. 82—96.

20. Шишманов, Ив. Д. Значение и заслуги на Братя Миладинови. Избр. произведения. Т. I. С., 1965, с. 351—370.

21. Пенев, Боян. История на новата българска литература. Т. 3. С., 1977, с. 518—533.

22. Трайков, Никола. Братя Миладинови. Преписка... С. 1964.

23. Иванов, Йордан. Българите в Македония. С., 1917, с. 86, 89, 290—295.

24. Стоянов, В. Д. Спомен за празнуването паметта на покойните Миладинови на 11 януари 1887 г. в София. ПСп. XXI—XXII, 1887, с. 578—602.

25. Младенов, Стефан. Братя Миладинови и единството на българския литературен език. В сборник: Братя Миладинови, Димитър и Константин. За памет на 75 години от мъченическата им смърт, 1862 — януари — 1937. С., 1937, с. 9—13.

26. Хаджов, Ив. Критически бележки върху някои от вестите за Братя Миладинови. Македонски преглед, год. IX, кн. 1, 1934, с. 89—114 и кн. 2 от същата година, с. 88— 110; Александър Викторович Рачински за Братя Миладинови, УПр., XXI, 1932, кн. 1, с. 107—119; Константин Миладинов и Г. С. Раковски, МПр., II, 1926, кн. 4., с. 65— 76; Чертици из идейния свят на Димитра Миладинова. Сп. Просвета, с. I. (1936), кн. 10; Братя Димитър и Константин Миладинови, библиотека “Българска книга", № 15, С., 1944.

27. Табаков, Н. Вести за биографията на Братя Миладиновци УПр., XXX, 1931, кн. 5, с. 745—771; Братя Миладинови; Биографичен очерк. С., 1963. 246 с.; Братя Миладинови, Биография. С., 1966. 143 с.

28. Снегаров, Ив. Град Охрид. Исторически очерк. Македонски преглед, год. IV, 1928, кн. 1, с. 91—138; кн. 2, с. 65— 98; кн. З, с. 57—88; Българският дух на Охридско-Преспанската епархия преди освобождението на България (1878 г.), Македонски преглед, год. XIII, 1943, кн. 4, с. 1—34.

29. Царевна Миладинова—Алексиева. Епоха, земя и хора. Из българското минало. С., 1939.

30. Алексиев, Владислав П. Братя Миладинови. Българска сбирка, XXI, 1915, кн. 8, с. 466--478.

31. Арнаудов, Михаил. Братя Миладинови. Живот и дейност 1810—1830—1862. Първо издание. С., 1934, 319 с.; Второ издание. С., 1969, 403 с.; Братя Миладинови. Български народни песни. Трето издание, под редакцията на проф. М. Арнаудов. С., 1942, 571 с.

32. Карагюлев, К. Братя Миладинови, сп. Минало, год. I 1909, с. 46—53.

33. Георгиев, Емил. Приносът на Братя Миладинови в нашето историческо, кулутурно и литературно развитие, сп. Ново време, год. XXXVII, 1961, кн. XII, с. 65—75.

34. Динеков, П. Делото на Братя Миладинови. В. Български народни песни, събрани от Братя Миладинови, издание IV. С., 1961, с. 5—32; Делото на Димитър и Константин Миладинови. С., 1961; Братя Миладинови в историята на българската фолклористика, сп. БАН, VI, 1961, кн. IV, с. 13—30.

35. Кирил, Патриарх български. Седем неизвестни писма на Димитър Хр. Миладинов. Сп. Духовна култура, год. ХLIII, кн. 11—12. 1963, с. 1—30.

36. Леков, Дочо. Сборникът на Миладинови и неговата оценка в българския възрожденски периодичен печат, сп. Литературна мисъл, год. V, 1961, кн. 5, с. 105—117.

37. Жинзифов, Р. Димитър и Константин Миладинови. В: Съчинения. С., 1969, с. 184—216.

38. Вж. Пърличев, Григор. Избрани произведения. С., 1970, с. 236.

39. Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане в XIX век, част I и II. С., 1927, част III, 1928, с. 147—166.

40. Ботев, Христо. В. Независимост, год. IV, бр. 39, 13 юли 1874 г.; Вж. Събрани съчинения. Т. II. С., 1958, с. 406. Приведените мисли на Христо Ботев за Братя Миладинови се съдържат в статията му „Какво е очаквал народът от решението на черковния въпрос", публикувана в Каравеловия вестник „Независимост" (год. IV, бр. 39, 13 юли 1874 г.). Статията е включена в т. II от Съчиненията на Хр. Ботев. С., 1958 г., с. 405—408. В съчинението си „Братя Миладинови. Биографичен очерк" Н. Табаков погрешно сочи, че тази мисъл е мисъл на Любен Каравелов. (Вж. Табаков, Н. Братя Миладинови. Биографичен очерк. С., 1963, с. 111). Това погрешно твърдение авторът повтаря и в следващото си издание, посветено на Братя Миладинови (Вж. Табаков, Н. Братя Миладинови. Биография, С., 1966, с. 94).