Зографският манастир
IX
„ЗАПОЧНА БЪЛГАРСКАТА МЛАДЕЖ ДА СУЧИ ОТ ГЪРДИТЕ НА ИСТИНСКАТА НИ МАЙКА"
Каква е националната принадлежност на Димитър и Константин Миладинови? Какво е народностното им чувство, какво е националното им съзнание? В тази глава няма да се спираме на писаното от техни роднини, близки и познати, нито ще разглеждаме изследванията на български и чуждестранни автори.
Има ли освен посочените и други запазени до наши дни писмени свидетелства от Димитър и Константин Миладинови, които дават отговор па така поставения въпрос? Става дума, разбира се, за свидетелства, писани лично oт Димитър и Константин Миладинови, свидетелства, чиято автентичност е безспорна.
ПИСМЕНИ СВИДЕТЕЛСТВА ОТ ДИМИТЪР МИЛАДИНОВ
(в хронологичен ред)
— На 25 февруари 1846 г. Димитър Миладинов пише от Охрид писмо до руския учен Виктор Иванович Григорович. Писмото започва така: „След заминаването Ви не съм получил нито ред. Между това моите старания за нашия български език и българските (народни) песни (к. м., Д. Р.) според Вашата поръчка са ненадминати.” [1]
— На 20 август 1852 г. Димитър Миладинов изпраща в Цариград писмо на Александър Екзарх (1810—1891). [2] В писмото четем: „В почти шест осми от Македония, населени от едноезични българи (к. м., Д. Р.), всички се учат на гръцки и от гърците се наричат гърци с изключение на по-северните славяни, които напредват в славянския език." [3]
— Из писмото на Димитър Миладинов до Константин Робев, писано на 14 юли 1857 г.: „Брат ми също Ви предава чрез мен своите почитания ... Към събраните от него български песни и аз изпратих немалко български песни, които събрах тук и от Велес (к. м., Д. Р.). Очаквам и от Източна Македония, като от Кукуш и Дойран, които той ще издаде в Москва и които никой от Македоно-България не е издал. Събирам също пословици, гатанки и ако е възможно, и приказки. Може би се смееш!" [4]
— Из писмото на Димитър Миладинов до братя Робеви [5] от 25 август 1857 г., писано в Прилеп:
„П. П. Славяните от Горна България, наши сънародници (к. м., Д. Р.), първо учат, като бозаят от майчиното мляко, а след това френски, гръцки, немски и т. н." [6]
— На 24 октомври 1857 г. Димитър Миладинов се обръща с обширно писмо към българските първенци в Кукуш. В писмото четем: „Фанариотите ще ни прокълнат, ще кажат, че българската писменост е противна богу, както са говорели по-рано. Мина това време, в тъмницата проникнаха слънчеви лъчи и те не могат вече да лъжат, както в Костур, гдето преди петдесет години фанариотите проклеха българския език (к. м., Д. Р.) и само гражданите се погърчиха, докато всички селяни около Костур са славяни без никакъв примес, което се доказва от техния език и техните песни ... Гърците-архиереи, които навсякъде са изгорили пергаментните славянски книги: в манастира „Св. Наум" (край Охрид), в манастира „Кичевска Пречиста", в Трескавец (Златовръх), около Битоля, Преспа, Железна река, Морихово, в Охридска Дебърца и Дебър и в много други места. Така гръцките архиереи, осакатявайки славянското духовенство, са ни отнели драгоценното богатство на нашата народност (к. м., Д. Р.) и оттогава са оцелели само следи от славянски книги, пазени в скрити места." [7]
Зографският манастир
— На 26 април 1858 г. Димитър Миладинов изпраща от Кукуш писмо на известния руски археолог и пътешественик Петр Иванович Севастиянов, в което пише:
„С дължимата дан на най-дълбоко уважение имам честта да поднеса на Ваше Превъзходителство приложения тук български препис, запазен от забвение в края на едно старо българско евангелие, и един лист от друг също така български ръкопис, намиращ се в моето родно място Струга, Охридска епархия ...
Сигурно Вие сте предизвестен от уважаемия архим. Партений и гореказания Софроний за съдбата на българските пергаментови ръкописи в Македонска България (к. м., Д. Р.), тъй като в манастира Трескавец или Златовръх в Прилеп купища различни ръкописи, по нареждане на гръцките архиереи, послужиха да се разпалват пещите, като тая на трите отрока [8], за да пекат в тях хляб, а сега са останали само няколко не толкова важни ръкописа ...
Многоуважаемият А. Хилфердинг [9], като направил обиколка в Призрен, е намерил там немалко български пергаментови ръкописи. Аз му изпратих чрез един сърбин от Барчи, Ст. Веркович [10], службата на светите български седмочисленици на гръцки език и тридесет и девет български песни от различни градове на Македония (к. м., Д. Р.).
Моят брат К. Хр. Миладинов, след като се завърна от Атинския университет, преди година и половина замина за Москва да изучи славянските езици и др., и с благосклонната подкрепа на уважаеми лица има намерение да издаде най-напред българско-македонски песни, приказки, пословици и гатанки (к. м., Д. Р.).
След премахването ... на матерния ни език, за пръв път вече тази година започна българската младеж да сучи, от гърдите на истинската ни майка, а свещениците да четат евангелието в църквите на български език" [11] (к. м., Д. Р.).
— С писмото си от 14 юни 1858 г., наред с другото, Димитър Миладинов уведомява П. И. Севастиянов за следното: „Осем българомакедонци, събрани от мене момчета (к. м., Д. Р.), наскоро заминават за учение и нравствено превъзпитание в Одеса." [12]
— С дата 8 юни 1858 г. българските първенци от Кукуш, Дойран и Карадаг се обръщат с прошение към руския император, като молят да се разреши събирането на помощи в Русия за откриването на българска гимназия в Кукуш и за обзавеждането на български църкви в трите епархии. Подписът на Димитър Миладинов, заедно с подписите на още 29 българи от посочените градове — стои под това прошение до руския император. Приведените по-долу редове са от заключителния пасаж на прошението: „Това наше смирено прошение не носи подписи нито на архиерей, нито на вселенски патриарх за потвърждение на истината, но ние призоваваме за почтени свидетели на тези молби свещената съвест и архимандрит Партений Зографски, който се е учил в Русия, а сега е свещенослужител в църквата при Руското посолство и ръководи българското училище в Цариград, мъж нам еднороден и съотечественик" [13] (к. м., Д. Р.).
— Из писмото на Димитър Миладинов до П. Н. Севастиянов, писано на 2 август 1858 г. в Кукуш:
„На господин Я. О. Ошмов в Москва изпратих и миналата, и тази година, колкото ми беше възможно, подробно описание на Македония. Също така изпратих на моя брат миналата и тази година песни от Охрид, Струга, Костур, Битоля, Велес и Кукуш, описания на разни обреди, приказки, гатанки и пословици, всички македоно-български, останки от претърпелия корабокрушение наш майчин език" [14] (к. м., Д. Р.).
— На 27 май 1859 г. Димитър Миладинов се обръща с благодарствено, писмо към игумена на Зографския манастир, архимандрит Антим. Ето началните редове на това писмо:
„С радост получих почитаемото Ви писмо от 2 февруари заедно с изпратените до тукашната църква богослужебни книги. С вълнение го прочетох и си спомних за достойните приемници на покойните ни предци (к. м. Д. Р.), изтръгнали ут лабиринта и запазили от гръцката слана тези славни прадедови останки на българската древност (к. м., Д. Р.) в цветущо състояние, при което родолюбието, стремежът към доброто и гигантското преустройство за подобрение на този манастир Св. Георги са живи и достойни за почит и уважение, а дълг е на нашите сънародници историци да опишат (всичко това) с перото на истината." [15]
— А перото на Димитър Миладинов понякога е твърде остро. И като че ли най-гневните му редове са насочени именно против родоотстъпниците. Ето какво пише той на известния български учител Янаки Стрезов от Охрид в писмото си от 20 август 1859 г.: „Ами за гъркоманите от българско семе... заселени в Охрид (к. м., Д. Р.), какво ли да се каже? Апостоли отстъпници на своята народност, отечество и родители, упражняващи като пенкилер гордостта на пуяка (се надуват като мисирци с едно ендезе пушен нос) дори до Дунава и твърдо решени и убеждени да изродят славянската храбра кръв и да създават гръцки пеперуди с тифузен дух всичката македонска България (к. м., Д. Р.) и другата за гърци, а не гъркофили, както и всичките сведущи гръцки език, които ако и да не обичат гърците и гръцкия език, без обаче да достигнат до такава безочливост, щото да се отказват от родителите и прадедите си като някои калпави и незаконородени рожби (к. м.,Д. Р.), ..." [16]
Охрид. Старата черква "Св. Климент"
— Из писмото на Димитър Миладинов до изтъкнатия български родолюбец от времето на Възраждането Иван Денкоглу, писано в Охрид на 25 декември 1859 г.: „За да се постигнат по-добре благите надежди чрез застъпничеството на славянските светии Климент, Наум, Кирил и Методий, поставихме и учител на възродения наш майчин език да преподава българско четмо и краснописание (к. м., Д. Р.) и нашите родни деца тичат в училището като агънца да бозаят майчиното мляко." [17]
— В писмото си от 17 август 1860 г., писано във Велес до братя Робеви в Битоля, Димитър Миладинов пише:
„Самоковци също така направиха (постъпки) за българска йерархия както Дели Матея, така и епископа му. Същото правят и велешани за българска йерархия; те изготвиха единодушно прошение. По същия начин действуват в Призрен и Скопие. Прочее не се съмнявам, че и охридските родолюбци са разбрали от по-рано тази голяма изгода за отечеството!... (к. м., Д. Р).
Не след дълго заминавам за Кюстендил, а след това за Скопие, Призрен, Битоля, Охрид.
Моля приложените писма да отправите по сигурен начин до учителя Козма. Прилагат се мои писма и един български вестник." [18]
ПИСМЕНИ СВИДЕТЕЛСТВА ОТ КОНСТАНТИН МИЛАДИНОВ
(в хронологичен ред)
— През ноември 1856 г. Константин Миладинов изразява писмено мнението си за най-целесъобразния начин, по който според него Русия би могла да окаже помощ на българите и на България. Този документ е написан по искане на славофилските среди в Русия. Ето. съдържанието му:
„Секретно
По молба на някои руси славянофили да представя своето мнение за подобрението на българския народ аз, макар и да не намирам себе си способен за такова нещо, все пак, като не мога да откажа, осмелявам се в изпълнение на молбата да изразя своето мнение:
Първо. Ако нашата родствена Русия желае да има като своя вечна съюзница България, която не е преставала и не престава да се надява на нея, няма да й бъде тежко да пожертвува или да отпусне заем на България един милион ср. рубли. С годишната лихва, получена от тая сума, възлизаща на 40 000 ср. рубли, България ще може да издържа 130 свои синове, като ги изпраща на учение, разбира се, в Русия, отпускайки на всеки по 250 ср. рубли годишно, всичко 32 500 ср. рубли. Останалите 7500 ср. рубли, с които се допълни годишната лихва 40 000 ср. рубли, ще се изразходват за пътни разноски и други нужди.
И така един милион ср. рубли ще са достатъчни на България в продължение на 25 години. Тази сума да послужи за семе, за да може по време на жътва да се събират брилянти. Що се отнася до тяхното записване — в университети ли, в академии, в гимназии или в семинарии, — за това ще се разпорежда руското правителство.
Второ. Българската земя е много плодородна. и, струва ми се, време е вече да не се позволява на чужденци да сеят в нея (к. м., Д. Р.).
И тъй аз представям всичко това на решението на всеки благомислещ човек.
5 ноември 1856 г." [19]
Никола
А. Робев
— На 13 ноември 1856 г. Константин Миладинов се обръща с прошение към Българското настоятелство в Одеса, в което пише:
„Знаено е на ваше родолюбство настоятелството, оти свекой род саде со свойот язик можит по-борго да се просветят, и да се честит от другите родове. Знайте уще колку нашата страна изгуби свойот язик, и колко ке останит назад от горна Бугариjа на учението, ако не заватит да се учит на Бугарскиот язик... За тоа ви се милно моля да ме приборите под вашето крило, и да ми поможите со двесте рубли стребро на година, за да изуча Рускиот и Славянскиот язик на Москва. И после како реков горе, да се врата на наше место учител на Бугарскиот язик (к. м., Д. Р.), али да одам каде вие ке ми намерите некое место угодно." [20]
— През октомври 1857 г. Константин Миладинов се обръща с молба към ректора на Московския университет да бъде допуснат като слушател във филологическия факултет на университета. Ето как сам той определя народностната си принадлежност в този документ:
„До негово Превъзходителство господин ректора .............
Прошение
от заддунавския българин
Константин Миладинов …” [21] (к. м., Д. Р.)
— Из писмото на Константин Миладинов (Москва) до Георги С. Раковски (Одеса) от 8 януари 1859 г. „. .. и я отдавна имах намерение да Ви предложам знакомство; и ми се чинит не ке беше безполезно, ако сите родолюбиви болгари, зближени мегю себе со знакомство от братска любов (к. м., Д. Р.) составеха плот непрескочен против грекоманията." [22]
— През февруари 1861 г. Константин Миладинов пише от Загреб на Раковски в Белград. В писмото си, наред с другото, той моли чрез в. „Дунавски лебед" да се направи съобщение за предстоящото издаване на сборника „Български народни песни". „Но молям Вас — пише в това си писмо Константин Миладинов, — огласите, кои изпратих да ги раздалите со честниот ваш лист, споминвеещем нещо за песните, и особено за западните во Македония болгари. Во огласот ми Македония назвах Западна Болгария (как и требит да се викат) (к. м., Д. Р.), защо во Беч (Виена) гърците се разпоряжават сос нас како со овци. Тие Македония сакает гърцка земя, и не может даже да разберат како можит да не йе гърцка. А тамошните повике од два милиона болгари (к. м., Д. Р.) що ке ги сториме? Неужели уще болгарите ке бидет овци, а некоклу гърци да ни бидет овчари? Поминаха тия времина, а гърците ке си останат само со сладкиот им сон. Песните мисля да се раздадат много мегю Българско (к. м., Д. Р.), и затова и цената определих неголема." [23]
Ето какво пишат Димитър и Константин Миладинови за себе си и за своя народ. Ето как те изразяват народностното си чувство и националното си съзнание. И това е само част от запазените до наши дни писмени документи. Разбира се, най-важният, безсмъртният паметник, който братята от Струга съграждат за своя народ, без никакво съмнение е сборникът „Български народни песни". И още нещо, твърде важно и твърде съществено! Приведените мисли, както не е трудно да се разбере, са изказани при разглеждането на най-различни други въпроси. А какво биха писали и как биха възнегодували Димитър и Константин Миладинови, ако можеха дори само за миг да допуснат, че след тяхната смърт някой, някога и някъде ще постави под съмнение народностното чувство и националното съзнание на македонските българи? Не е трудно да се разбере с какво биха оприличили братята от Струга авторите на подобни твърдения!
[Previous] [Next]
[Back to Index]
1. Трайков, Н. Братя Миладинови. Преписка. С., 1964, с. 15.
2. Александър Стоилов Екзарх — български възрожденец, журналист, обществен и политически деец, почетен член на Българското книжовно дружество. Учи в Букурещ, Будапеща и Париж. В продължение на 10 години издава и редактира в. „Цариградски вестник". Съдействува за разясняването на българския въпрос пред европейската общественост.
3. Трайков, Н. Братя Миладинови... с. 20.
5. Братя Робеви и синове са наследници на стар български род от Охрид. Търговската къща на Робеви е основана в Охрид през втората половина на XVIII в. от Стефан Робев, който починал през 1814 г. Неговите синове Ангел и Атанас (Тасо) разширили търговията и открили клон на фирмата си в Битоля. Търгуват със Средна Европа (главно Виена и Лайпциг) за един период от около 40 години. Архивът на братя Робеви съдържа над 100000 документа. По-голямата част от писмата са писани на гръцки език, доста — на немски, а останалата част — на френски, италиански и на други езици. Сред кореспондентите личат и имената на български възрожденци, писмата на който съдържат богати сведения за борбата на българското население в Македония за българска църковна независимост, както и по други обществени въпроси. В архивния фонд на братя Робеви се намират 30 писма на Димитър Миладинов и 22 писма на различни лица във връзка с арестуването му. Архивът е подарен на Народната библиотека „Кирил и Методий" от наследниците на братя Робеви.
6. Трайков, Н. Братя Миладинови ... с. 37.
8. Димитър Миладинов намеква за трите отрока, хвърлени според библейското предание в пещта.
9. Александър Фьодорович Хилфердинг (1831—1872), изтъкнат руски славяновед и историк, който в изследванията си отделя специално внимание на историята, езика и съдбата на южните славяни. През 1855 г. публикува в Москва „Писма за историята на сърбите и българите".
10. Стефан Ив. Веркович — по-подробни сведения за него се съдържат в глава XII на настоящия труд „Време на солидарност, време на задружна борба".