Виктор Иванович Григорович (1815-1875) е изтъкнат руски езиковед, славист, един от основателите на славянската филология в Русия, професор в Казан, Новоросийск и Москва.
Името на Виктор Григорович като познавач на българското историческо и културно наследство обикновено се свързва с неговото пътешествие из европейските владения на Турската империя през 1844 и 1845 г. По време на това си пътешествие руският учен има възможност да се запознае съвсем отблизо и непосредствено с положението на българското население, пръснато по различни крайща на Балкански полуостров. И най-важното — по време на 15-месечното си пребиваване на Балканите Виктор Григорович проучва ценни ръкописни паметници и други свидетелства, свързани с историята и културното наследство на българския народ. Пътешествието е тежко, неведнъж той се излага на рискове, които понякога застрашават дори живота му, но руският учен не се разколебава пред нищо. Това е човек не само с широки и разностранни познания, но и с необикновено силна воля, който упорито и последователно се стреми към постигане на набелязаната цел.
Още преди да се отправи към Балканския полуостров, Виктор Григорович изучава историческото минало на южните славяни, както и проблемите, свързани с възникването и развитието на старобългарската култура и по-специално с развитието на книжовното дело в Средновековна България. През 1842 г., т.е. две години преди пътешествието си той публикува обширна студия, озаглавена „Опыт изложения литературы словен в ея главнейших эпохах”. [1] Това фактически е кандидатската дисертация на младия учен. Текстът на тази публикация недвусмислено показва, че Виктор Григорович тръгва на балканското си пътешествие със сравнително вяр-
157
на представа за историческото и културното наследство на южните славяни.
Виктор Григорович подробно и задълбочено обмисля и съставя проект за маршрута, който възнамерява да следва на Балканите. Той се запознава и използва опита на руските учени, които преди него са пътували из различни славянски страни. След това се среща последователно с О.М. Бодянски и И.И Срезневски, за да обсъди с тях проектирания маршрут. В резултат на това Григорович изменя съществено първоначалния си проект, който предвиждал най-напред да посети Прага, Загреб, Триест, Венеция, и едва след това — Балканския полуостров. Непосредствено преди да се отправи на път, той вече си поставя по-ясно и по-конкретно задачата — да проучи старите книгохранилища (предимно манастирските) и да се запознае със съхраняваните в тях стари южнославянски ръкописи. Именно поради това Виктор Григорович се отправя от Одеса не на запад, а на юг. [2] Резултатите от мисията си в европейските владения на Османската империя, руският учен публикува в съчинението си „Очерк путешествия по Европейской Турции (С картою окресностей Охридскаго и Преспанскаго озер)”, първото издание на което се появява в Казан през 1848 г. [3]
Виктор Григорович пристига в Цариград на 22 август 1844 г. Тук той престоява 16 дни, време, необходимо за уреждане на редица практически въпроси, свързани с пребиваването му в Османската империя. От всички забележителности, с които се запознава в Цариград, в очерка си Григорович пише само за патриаршеската библиотека и печатницата. И още тук, съвсем в началото на изложението си, той отбелязва българското присъствие в Цариград по онова време. „Но не трябва да оставим без внимание — четем на 8-ма страница, — дейността на печатницата на Константинополската патриаршия, която печата сега църковнославянски и български книги. Изборът и внимателният подбор на тези издания ми дадоха повод да се запозная в печатницата с българина Иван Дмитриевич, родом от Охрид, в Куручесме — с отец Иларион, родом от Елена, и с Гаврил Кръстевич родом от Котел. Тримата със своите трудове са си спечелили име в българската писменост.” [4]
На 8.IХ.1844 г. Виктор Григорович напуска Цариград и с кораб се отправя за Солун, където пристига след два дни. Той иска колкото се може по-скоро да посети Атон. В очерка си авторът разказва за подготовката, която е следвало да извърши в Солун, за да може да посети светогорските манас-
158
Виктор Григорович
159
тири. Съобразителният пътешественик намира най-правилния подход, за да преодолее пречките, идвайки както от официалните османски власти, ъака и от различните монашески институции в Атон. Той установява връзки и търси съдействието на всички, които биха улеснили мисията му. В Солун освен с митрополит Иеремия и с руския консул Мустаксиди (по произход — грък). Григорович се среща и с австрийския консул Миханович (по произход — хърватин). Руският учен фактически получава съдействие не от руския консул Мустаксиди, а от австрийския — Миханович. От него той научава, че в Зографския манастир се съхранява много ценен славянски ръкопис, писан с глаголическо писмо. [5] А след като по-късно се запознава със Зографското евангелие, Григорович отбелязва: „Най-важният ръкопис и доколкото зная, единствения сега в Св. Гора е глаголическото евангелие, което се пази в Зограф... Честта за откриването му принадлежи на Миханович, австрийски консул в Солун. През миналата 1843 г., когато бил в Св. Гора, той пръв го забелязъл, разгледал и оценил.” [6]
В продължение на четири месеца (от края на септември 1844 — до началото на февруари 1845 г.) Виктор Григорович гостува на най-известните атонски манастири, между които — Зографския, Хилендарския, Иверския, лаврата „Св. Атанасий”, Павловския, Ватопедския, руския — „Св. Панталеймон” идр. При крайно трудни условия руският учен преглежда най-внимателно хиляди стари ръкописи и други писмени свидетелства. Той не си поставя задачата да проучва всички ръкописи. Според него сравнително пълни сведения за манастирските библиотеки се съдържат в публикациите на редица учени, които посещават по-рано Атон и се запознават обстойно със състоянието им. Но в тях липсват подробни и компетентни сведения и оценки за славянските ръкописи. Ето защо Виктор Григорович си поставя задачата да проучи именно славянските ръкописи, съхранявани в светогорските манастири. В заключението на изложението си за Атон В. Григорович изтъква голямото значение на светогорските манастири за науката. По този повод той сочи двете главни насоки, които според него следва да обединят усилията на всички, които искат да се запази и да се използва най-разумно книжовното наследство, създавано и опазено през вековете в Атон. Преди всичко, — подчертава той, — нужно е да се съхрани ръкописното богатство и да продължи издирването на ръкописи, пръснати из манастирските килии, както и извън манастирите — в скитовете, църквите и параклисите. Виктор Григорович из-
160
казва увереност, че в Атон могат да бъдат намерени още много ръкописи. При това той смята, че там вероятно ще бъдат открити сравнително по-стари ръкописи паметници. По-нататък изказва мнение, че документите, които се съхраняват в тамошните манастири имат изключително важно значение, като изрично подчертава, че става дума за твърде голямо количество документи, чиито брой ще се измерва с хиляди. Това са документи от различни исторически епохи. Хрисовулите, грамотите и най-различните други писмени актове, съдържат важни сведения за старите балкански държави отпреди завладяването на Балканския полуостров от османските нашественици. Голям е също така броят на ферманите и на други документи от времето на османското владичество. Според Виктор Григорович събирането и отпечатването на тези документи би имало първостепенно значение. От това са заинтересовани най-много самите атонски манастири. „С издаването на тези паметници — пише той, — манастирите ще придобият достойна за тях известност, а науката — нови материали за критична оценка и разработка.” [7]
В началото на април руският пътешественик напуска Атон и на 7 април 1845 г. пристига отново в Солун, където престоява два месеца. Още в началото, като се спира на народностния състав на солунското население, Виктор Григорович отбелязва: „Независимо от близостта на българските селища, в Солун има малко постоянни жители българи... Българите като постоянни жители много лесно се смесват с гърците поради влиянието на гръцкото образование и господстващото в македонските градове пренебрежение към българското име. За мен бе особено важно сближаването ми с работници — пришълци българи. Такива има твърде много в Солун. Особено от Дебър и Битоля тук идват строителни работници, шивачи и готвачи. Те, мога да кажа, ме запознаха със своя народ.” [8] В Солун и околностите му Виктор Григорович усилено търси някаква запазена следа от дейността на братята Кирил и Методий. За тази цел той посещава и се запознава непосредствено с най-старите черкви и училища, проучва библиотеката на солунския митрополит. Именно в тази връзка Григорович съобщава, че е видял останки от стара славянска печатница, разрушена от пожар. „Тази печатница — бележи той, — е основана от българина Теодосий, архимандрит Синаитски в 1839 г.” [9]
След Солун, Виктор Григорович следва маршрут на запад — Воден — Битоля — Охрид. Какъв е, според него, народностния състав на населението в околностите на Солун? Той ус-
161
тановява, че по пътя от Солун до Енидже има повече от 20 планински села. „Населението им е предимно българско, то населява околностите, разположени непосредствено до самия Солун, от западната му страна. На изток от Солун има гръцко население с изключение на българското село Киречкъой или Ново село, което аз навестих, и 20 хиляди българи в полуостров Касандра, гръцкото население изглежда, сега обхваща целия Халкидик” [10] И по-нататък, пак за населението на запад от Солун четем: „Това пространство, което мога да огранича на запад от р. Черна, на изток с Караджова, на север с линията Воден — Битоля, на юг с линията Кастраница — Флорина, е населено предимно с българи, примесено с власи и турци.” [11] Разказът на Виктор Григорович е изпъстрен с любопитни бележки за отделните селища през които преминава. За Воден руският пътешественик между другото пише: „Воден (преди Едеса) е в очарователно местоположение, столица на митрополита на Едеса, има смесено население, главната част от което са българи.” [12] А ето и кратката му бележка за село Острово (днес — гр. Арниса, б. а.): „Острово, забележително село до планинско езеро, населено с българи и турци. То има една църква, построена на мястото на старата, разрушена от турците. Аз прекарах тук нощта в къщичката на честен и умен българин. Неговият прост разказ ми изясни бита на това племе и ме запозна с негови език.” [13]
По-нататък Виктор Григорович посещава Битоля. Вярно е, че тук той остава само няколко дни. Но градът и околностите, населението и традициите му, правят силно впечатление на наблюдателни пътешественик. „Битоля (Монастир), — пише той — е разположен в западния край на обширна долина, наречена от българите Овче поле.” [14] „Тук ще спомена само — продължава Григорович, — че в митрополията за първи път намерих следи от честването на славянските апостоли. Към църквата са пристроени два параклиса на името на Св. Климент и Св. Наум... В Битоля има много войска, която се помещава в казармите (къшли), построени от българите. В града живеят българи, македоно-власи и албанци. Казваха ми, а и аз сам забелязах, че българите са болшинство.” [15]
Какво научаваме за Охрид от очерка на Виктор Григорович? „Охрид (Ohrid), вероятно на мястото на древния Лихнидон, от IX столетие е придобил историческо значение. Заедно с Преспа той е бил столица на българските царе. В него са извършили апостолското си дело незабравимите сподвижници на Кирил и Методий. Изглежда оттогава на града е присъдена титлата Първа Юстиниана и било определено да бъде
162
Заглавната страница на книгата на Виктор Григорович „Очерк путешествия
по Европейской Турции”
163
престолна епархия, чийто епископ се ползвал почти с патриаршески права и имал подчинени седем митрополити и десет епископи.” [16] Григорович отбелязва, че градът е разположен на два хълма (възвишения): „На първия е дадено названието Варош и тук живеят българи; под него се простират частите на града, които са заселени с власи, турци и отчасти с албанци... За неописуемо мое удоволствие, — продължава авторът, — хазаинът ми се оказа българин, образован по европейски. Многочисленото му семейство, запазвайки простотата на местните жители, ме прие много ласкаво. [17] ... Главното ми намерение бе да узная откога в църквата, училищата и даже в домашния бит господства гръцкото влияние, да узная какво от старославянското влияние се е запазило тук и до кое време остават неговите следи.” [18] И по-нататък, пак за тогавашното състояние на Охрид, той отбелязва: „Сега градът е заселен с българи, власи и турци, отчасти с гърци и албанци. Първите са по-многочислени... Някои части на града носят още старите названия като: Варош, Кошишта, Плаошник, Канево, Лобаново. Охридските българи се отличават с образованост и жив характер. Аз често намирах у хора, на вид обикновени, будност и начетеност... В това направление съдействат значителният брой училишд и широките търговски връзки. Но гръцкото влияние е силно подтиснало развитието на родния им език, на който българите трудно се обясняват при външните си контакти. Той, българският език, получава своите права само в тесен семеен кръг, оживяван от присъствието на жените.” [19]
В Охрид Виктор Григорович се среща с Димитър Миладинов, който по това време е учител там. [20] Двамата посещават родната къща на Братя Миладинови в Струга. Майката на Миладиновци посреща сърдечно руския гост. Наред с другото тя му изпяла българска народна песен. В своя очерк Виктор Григорович не пише нищо за срещите си с Димитър Миладинов в Охрид и Струга. За тях научаваме от две писма на Димитър Миладинов. Едното писмо е адресирано до Александър Екзарх [21] и е писано на 20 август 1852 г. „Един руски пътешественик — пише Димитър Миладинов, — по име Виктор Григорович, професор в Казан, много се изненада, като видя славянски книги в Охрид, в моето родно място Струга, в Преспа и прочие, като че ли тукашните българи не са били познати на европейските народи, а са били смятани от тях като някакъв друг народ. Като преподавах Тукидит в Охрид, Григорович възкликна възторжено: „О, ели наши братя сте?”, и като чи ли бълнуваше и не вярваше, че славянският език ни
164
е майчин и прадядовски език. Като стигнахме двамата в родното ми място Струга, вечерта пожела старата ми майка да изпее (богарска песма), която си и записа. И след това ме помоли да напиша граматика на говоримия днес български език, която очакваше във Виена.” [22] Като разглежда текста на това писмо на Димитър Миладинов, Иван Шишманов с основание свърза разказаното в него с появилия се у Виктор Григорович интерес към българската поезия. „Не може да има никакво съмнение, — пише по този повод Шишманов, — че той ще е дал и първата идея на Миладинова да записва народни песни.” [23]
Това предположение на Иван Шишманов изцяло се потвърждава от намереното през 1960 г. друго писмо на Димитър Миладинов, изпратено на Виктор Григорович още през 1846 г. Писмото е открито в архивната колекция на Държавната библиотека в Москва от Куйо Куеб и е публикувано за първи път от Никола Трайков в сборника „Братя Миладинови. Преписка”, издаден през 1964 г. [24] Димитър Миладинов изпраща това си писмо до руския учен във Виена. От писмото става ясно, че по време на престоя си в Охрид и Струга, по негово предложение е било договорено Димитър Миладинов да се заеме със събирането на български народни песни и със съставянето на българска граматика. Това става ясно дори само от началния пасаж на писмото, който гласи:
„Достопочитаети колега г. Виктор Григорович!Охрид, 25 февруари 1846 г.
След заминаването Ви не съм получил нито ред. Между това моите старания за нашия български език и българските (народни) песни според Вашата поръка са ненадминати. Не преставам да продължавам изпълнението на моите обвивания към Ваша милост, защото българите спонтанно се стремят към истината. Но нека ми бъде простено досегашното отлагане, защото се затруднявах при подбора на най-добрите песни, а също и при работата ми върху граматиката. Надявам се при втори удобен случай, след като събера повече песни и завърша граматиката, според Вашето горещо желание, да Ви ги изпратя, като ми пишете къде и чрез кого сигурно могат да Ви бъдат предадени.” [25]
И още една друга важна подробност, която се установява от това писмо.
Срещите и разговорите между Димитър Миладинов и Виктор Григорович са известни
и се следят от
165
Зографския манастир
166&167
страна на българската общественост в Охрид. „Пиша Ви така — завършва писмото си Димитър Миладинов, — по нареждане на първенците на Охрид.” [26]
Виктор Григорович се стреми да се запознае с всички забележителности край Охридското езеро, свързани с духовната история на народа ни. Особено силно впечатление му прави манастирът „Свети Наум”. „... достигнах на края манастира „Свети Наум” — отбелязва той, — на възвишението почти до самия югоизточен край на езерото. Паметта на Свети Наум, сподвижник на Св. Климент, ми внуши мисли за славните подвизи на славянските апостоли, надеждата да се сдобия с нови сведения за тях. Огромните размери на манастира, външното му великолепие поощряваха моите надежди. Струваше ми се, че вътре в него също така се грижат за опазване на старинното му имущество. Той е бил обзаведен от Михаил, българския цар, и в манастира гостоприемно бил приет Свети Наум, чиито мощи лежат скрити тук някъде. Особеното уважение на турците към светията, изцелител на душевни болести, го спасили от разрушаване.” [27]
След Охрид и Струга, Виктор Григорович посещава редица други селища и манастири, между които: Ресен, Прилеп, Велес, Щип, Струмица, Петрич, Серес. „Град Ресен — пише Григорович — е на четири часа от езерото, заселен е с българи и има църква на името на Свети Георги и гръцко училище.” [28] „От Щип — четем след няколко страници — започват тучни долини, обработвани от българите, които са известни в търговията със своя памук, ориз и други продукти.” [29] От Серес руският учен се отправя на север по маршрута: Демирхисар, Мелник, Свети Врач (сега — Сандански), Джумая (сега — Благоевград), откъдето пристига в Рилския манастир.
В Рилския манастир Виктор Григорович престоява само три дни. Редовете, които той е посветил на този блестящ, паметник на творческия гений на народа ни, ярко се отличават от останалия текст на книгата. Изложението на Виктор Григорович в „Очерк путешествия по Европейской Турции” е характерно със строго деловия си тон (по-голямата част от текста — това фактически е служебният му отчет), а за Рилския манастир, за архитектурата и живопистта му, за срещите и разговорите си с Неофит Рилски, за манастирското училище и за всичко друго свързано с манастира, автор от пише с нескривано вълнение, пише с почит и възторг. Струва си от време на време да се препрочита очерка на Виктор Григорович, дори само за това, което пише в него за Рилския манастир! Защото през трите дни, преживяни в
168
дебрите на Рила, той е почувствал, разбрал и осмислил основното, непреходното. „По архитектурата и по украсата, — пише за Рилския манастир Виктор Григорович, — може да се заключи за многообразните дарования и вкуса на трудолюбивия народ. Битолските българи са неговите архитекти, разложките и самоковските — неговите живописци.” [30] И малко по-нататък: „В летописите на просвещението на българите името на отец Неофит ще остане незабравимо.” [31]
Следвайки своя маршрут Виктор Григорович посещава София, Пазарджик, Пловдив, Сопот, Карлово, Калофер. След това спира в Казанлък, Шипка, Габрово, Свищов и Русе. На 11 юли 1845 г. той напусна българската земя — от Русе, с лодка преминава река Дунав, за да продължи проучванията си в други страни и сред други народи. Виктор Григорович пътува из Румъния, Трансилвания и Унгария. През пролетта на 1846 г. посещава Виена, където се среша с Вук Караджич и Франц Миклошич (1813-1891). По-късно той се отправя към Венеция, посещава Далмация, Черна гора, Загреб. След българските земи, най-важната част от пътешествието безспорно е престоя му в Прага. Там той се среша с Павел Шафарик, когото запознава най-обстойно с резултатите от своите проучвания на Балканите. От Прага Виктор Григорович се отправя към Берлин и оттам през лятото на 1847 г. се завръща в Русия. [32]
Най-пълна и сравнително най-правдива оценка за резултатите от проучванията на Виктор Григорович, извършени по време на пътешествието му из европейските владения на Турция, както и заслугите му към българския народ, се съдържат в студията на Иван Шишманов — „В.И. Григорович, неговото пътешествие в Европейска Турция (1844-1845) и неговите отношения към българите”. За първи път студията е отпечатана под общото заглавие „Студии из областта на Българското възраждане”, през 1916 г. [33] На живота и творческото наследство на Виктор Григорович са посветили специални изследвания още Стоян Романски (1882-1959), Куйо Куев, както и други български автори. [34]
Виктор Григорович за първи път научно обосновава и въз основа на богатите си лични впечатления определя ИЗТОЧНИТЕ и ЗАПАДНИТЕ БЪЛГАРСКИ ГОВОРИ, като две диалектни езикови групи на единния български език, общ за всички българи, населяващи различните краища на Балканския полуостров. След като привежда неоспорими научни аргументи и съображения, той прави следното заключение: „... аз бих разделил цялата област на българския език на две половини, в които
169
различията в употребата му могат да се нарекат диалектни. Първата ще нарека ЗАПАДНА, защото тя обхваща цяла Македония до Доспатските планини, и в северна посока, включва част от Дунавска България до самия Видин; втората — ИЗТОЧНА, т.е. страната на изток от Доспат — и на север и на юг от Балкана.” [35]
Стоян Романски подчертава една много важна страна от проучванията на Виктор Григорович върху българския език. „При пътуването си в България — пише той, — Григорович е имал възможност да се запознае непосредствено с българския език, по паметниците и живата реч, за да може вече със сигурност да говори за особеностите на тоя език и неговия произход.” [36]