Христо Ботевъ като поетъ и журналистъ. Критически опитъ

Димитъръ Т. Страшимировъ

 

ОТДѢЛЪ ЧЕТВЪРТИ. Журналисть.

 

1. Библиография. Съдържание

2. Сѫщностьта на политическитѣ идеи на Ботева

3. Критика. До колко е Ботевъ оригиналенъ въ идеитѣ си. Значение на Ботева като мислящъ и идеалистъ

 

I.  (Библиография. Съдържание)

 

Да хвърлимъ най-послѣ единъ погледъ и на Ботева журналистъ. Ние казахме още въ началото на настоящата книга за какво ще правимъ това. Нашата цѣль не е да разравяме купището на старитѣ партизанства; купището на партизанствата си е и тъй прѣтрупано y насъ въ днешенъ день, та нѣма нужда да го увеличаваме съ съкровища изъ миналото. Въпросътъ е обаче за политическитѣ идеи на Ботева. И день днешенъ името Ботевъ свързватъ y насъ съ неговитѣ идеи и, вѣрвамъ, това ще да си върви и до край така. Който заговори за името на поета, говори и за идеитѣ му; а който спомене поетическитѣ му творения, мисли и неговото политическо знаме. Захарий Стояновъ, Заимовъ и Вазовъ, които пишатъ за него — първитѣ за живота му, a послѣдния за неговитѣ пѣсни — всички

 

 

309

 

говорятъ еднакво и за политическитѣ негови идеи. Ние ги обаче дѣлимъ отъ пѣснитѣ, и ето защо. Една пѣсень е плодъ на вдѫхновението ; тя е самото вдѫхновение. Като е така, тя не е политическа пропаганда. Една пропаганда иска, освѣнъ идеята, още обстоятелства, мотиви, резони, факти, краснорѣчие, доказателства, съ една дума, иска подробности, догдѣто пѣсеньта може, наистина, да има сѫщата идея, но всичко друго ѝ липсува: тя е вдѫхновение. Идеята ще земемъ отъ пѣсеньта; но всичко друго ще ни липсува. И още, една пѣсень не може никога да се разгледа само като отвлечена идея. Ние констатираме въ нея идеята, която въодушевлява поета, но когато говоримъ за послѣдния като поетъ, имаме прѣдъ очи не неговитѣ идеи, но вдѫхновението му: идеитѣ ги има всѣкой, но съ тѣхъ той не е поетъ, a вдѫхновението го нѣма никой освѣнъ поета, ще рѣче, само то го прави пѣвецъ. Прочее, ако говоримъ за него като поетъ, трѣба да разбираме пѣснитѣ, a не идеитѣ му; трѣба да имаме прѣдъ очи пакъ неговото вдѫхновение, a не неговитѣ идеи. Ние ще добавимъ къмъ поезията на Ботева и единъ прѣгледъ на неговитѣ прозаически съчинения, защото политическитѣ идеи на Ботева се заключаватъ въ неговата поезия, но подробноститѣ

 

 

310

 

и доказателствата имъ се заключаватъ въ прозата. A какъ можехме да защищаваме или критикуваме политическитѣ идеи на Ботева по-напрѣдъ безъ да ги знаемъ въ тѣхната цѣлость?

 

Журналистическата дѣятелность на Ботева образуватъ уводни статии, политически фейлетони и антрефилета, които той е писалъ въ разни врѣмена; тѣ съставляватъ и всичко онова, коего Ботевъ ни е завѣщалъ въ проза, но не добавятъ нищо на славата му като писатель. Прозата на Ботева е една жива рѣчь, която се старар да разясни на читателя прѣдмѣта си, но вънъ отъ своя прѣдмѣтъ не гони никаква чисто писателска цѣль: тя не е единъ стилъ. Стилътъ въ едно съчинение има всѣкога свои задачи, отлични отъ прѣдмѣта на съчинението; тия задачи състоятъ въ това, че писательтъ иска да дѣйствува на вкуса, на чувствата и душата на читателя си, a не да занимава само умътъ му. Стилътъ добавя правиленъ строй, хармония и красота на съчинението, придава му едно чувство, което може да липсува въ него. Въ единъ учебникъ ние не търсимъ нищо друго освѣнъ разяснение на урока, додѣто съ особенна почитъ отваряме една книга, която е писана отъ позната рѫка. Ботевъ не се старае да придаде правиленъ кроежъ

 

 

311

 

на своята рѣчь, защото е цѣлъ погълнатъ отъ прѣдмѣта си ; той не се старае да възбуди чувство въ читателя : нѣма грижа за единъ добъръ стилъ. Хармонията на стиха, като сила несравненно по-велика, отъ колкото благозвучието въ една проза, успѣва да озадачи бурната душа, но монотонното чопление върху восчената дъска [1] го отблъска. Това свойство на прозаическитѣ произведения на Ботева опростява още повече нашата задача: ние нѣма да се занимаваме съ формата y Ботева журналистъ, a ще разглеждаме само политическитѣ му идеи.

 

Но да направимъ все пакъ една малка библиография, не толкова по необходимость, колкото за пълнота. Три свои вѣстника е редактиралъ Ботевъ : „Дума,“ „Будилникъ" и „Знаме“ — първия и послѣдния сериозно-политически, втория смѣшенъ и илюстрованъ, както е било на мода по онова врѣме. „Дума“ захваща 10 Юний, 1871 и излиза само петь броя: 10 и 25 Юний, 8 и 17 Юлий и 25 Августъ; както видимъ, твърдѣ нередовно, защото, като новъ вѣстникъ не ще да сѫ го чели твърдѣ; скорото спирание било причинено отъ заболѣванието на Ботева. „Будилникъ“

 

 

1. Старитѣ казватъ, че думата стилъ е произлѣзла отъ тѫпата дръжка, съ която сѫ поправяли написаного върху восчена дъска.

 

 

312

 

излиза като добавление къмъ „Независимость" на Каравелова; захваща отъ 1 Май 1873 и продължава до третия си брой т. е. до края на мѣсеца, защото излази три пѫти въ мѣсецъ. „Знаме“ захваща на 8 Декемврий 1874, и до 14 Септември 1875 излизатъ 27 броя. Нѣкои отъ фейлетонитѣ на Ботева сѫ печатани въ „Независимость,“ каето напр. най-забѣлѣжителното отъ прозаическитѣ му произвѣдения „ Послание отъ небото,“ което е помѣстено въ броеве 44—52 на тоя вѣстникъ. Нис нѣма да се стараемъ да опрѣдѣлимъ точното число на всички политически статии и фейлетони, които е писалъ Ботевъ, защото едно че тѣ сѫ пръснати безъ подписъ и размѣсени съ чужди, но и не мислимъ, че тѣ съставляватъ литературно богатство, което обяснихме и по-прѣди. Обаче това не ще да каже, че ние не даваме никаква важность на политическото перо на Ботева. Напротивъ, като политикъ или журналистъ, Ботевъ би заслужвалъ една специална монография, която ще заключава не малко интересъ ; но ние вѣрваме, че тая работа ще да си намѣри човѣкътъ въ политическитѣ наши крѫгове; тамъ ще има мѣсто да се събератъ и всички статии, до най-малкитѣ — до колкото, разбира се, това е възможно — които сѫ излѣзли отъ перото на Ботева. Повечето отъ уводнитѣ му статии,

 

 

313

 

фелетонитѣ му и нѣколко антрефилета, Захарий Стояновъ е събралъ и напечаталъ въ „Съчиненията“ на поета. Тѣ се четатъ по-рѣдко y насъ, a нѣкои ще да бѫдѫтъ досущъ неизвѣстни на читателя, та ние ще съобщимъ на кратко съдържанието поне на по-важнитѣ.

 

Статиитѣ: „Вчера, днесъ и утрѣ,“ „Примѣри отъ турско правосѫдие,“ „Петрушанъ“ и „Рѣшенъ ли е черковния въпросъ,“ печатани въ „Дума,“ иматъ за цѣль да освѣтлятъ миналото, настоящето и бѫдѫщето на българския народъ: миналото му е безуспѣшно, настоящето — отчаяно, но бѫдѫщето му е свѣтло ; a ще стане свѣтло чрѣзъ революцията и освобождението отъ турското иго.

 

- Въ „Вчера, днесъ и утрѣ“ сѫ ония думи за „дълбокия социаленъ животъ“ на нашия народъ, които ние по-отрано цитирахме; тамъ сѫ мечтитѣ на поета, че българинътъ, заедно съ другитѣ славяне, „ще има що да каже въ свѣта, що да внесе въ човѣщината.“

 

- „Примѣри отъ турско правосѫдие“ е писана въ видъ на пѫтни записки, и разказова злоупотрѣбленията на чорбаджиитѣ надъ беззащитното население; въ тая статия поетътъ поменува за оние 5—6 мѣсеци „най свѣтли дни въ живота му,“ прѣкарани въ Калоферъ; тукъ споменува и за приятелството му съ народнитѣ хайдути и за убийството на Добри Воевода.

 

 

314

 

- „Петрушанъ“ е посвѣтена на памятьта на Хаджи Димитра и Стефанъ Караджа, героитѣ на 1868 година, които тръгнаха отъ Влашко, отъ Петрушанъ; двѣстѣтѣ души сѫ прѣдставени, че стрѣснаха Турция, която признала, какъ „Булгаристанътъ“ е вече „станалъ.“

 

- „Рѣшенъ ли е черковния въпросъ“ придава на черковната борба дълбоко народенъ и политически характеръ и казва, че съ основаванието на Екзархия въпроса не е рѣшенъ, защото българскиятъ народъ още чака своето освобождение.

 

Уводнитѣ статии въ „Знаме“ засѣгатъ порѣдъ всички въпроси, които подига тогавашното врѣме, и ги разрѣшаватъ съгласно идеитѣ, които застѫпя поетътъ; тѣ правятъ сѫщото, каквото днешнитѣ наши вѣстници, които въ уводнитѣ си статии повдигатъ и разрѣшаватъ отъ своя гледна точка всички съврѣменни въпроси: въпросътъ за съюзъ между Сърбия, България и Черна Гора, състоянието на българското население въ Бесарабия, економическото състояние на българския народъ, дѣйствията на черковницитѣ, каква полза е принесла Екзархията, що е държава, и кое управление е най-добро и пр.

 

- Най-хубава отъ всички уводни статии е несъмнѣнно оная отъ 8 й Май 1875 г., писана по поводъ на близкото народно тържество 11 Май и посвѣтена

 

 

315

 

на памятьта на свѣтитѣ братия Кирилъ и Методия; тамъ Ботевъ показва, че не е изгубилъ младешкитѣ си общечеловѣчески идеали, и че и прозивческото му перо, макаръ да е потопено въ вѣстникарското блато, пакъ служи на високи идеали; на дѣятелностьта на Кирилъ и Методия е прѣписанъ високъ общечовѣчески характеръ, чрѣзъ двамата братия „ние сме внесли нѣкога си нѣщо за историята на общечовѣческиятъ напрѣдъкъ.“ Деньтъ, 11-й Маий, трѣба да се празнува най-тържественво, той е праздникъ, който ни напомнюва велико минало, и който трѣба да ни въодушевлява за „пълно духовно и политическо освобождение“. . . . .

 

- „Послание отъ небето“ е най-дългото политическо съчинение на Ботева, то е единъ фейлетонъ отъ осемь писма; „посланието“ се пише отъ умрѣлия полупобърканъ въ ума патриотъ Недѣлко Пандурски отъ Трѣвна, авторъ на патриотическитѣ картини, тъй много распространени y насъ: Хаджи Димитръ, Убийството на Ангелъ Кѫнчевъ, Влизанието на Симеона въ Цариградъ и пр. Белетристическото достоинство на статията състои въ това, че наредъ съ политическитѣ въпроси бъркатъ се неусѣтно и частни и лични расправи и съ това се рисува умопобъркванието на болния патриотъ, който приживѣ ималъ

 

 

316

 

едно отличително свойство да ругае и псува всѣкиго. Това душевно състояние е очъртано отъ Ботева съ перото на психологъ. Намъ се чини, че безъ право го напада г. А. Теодоровъ въ своета литература именно за гдѣто Ботевъ се е пущалъ въ подробноститѣ на частния животъ на българската колония въ Букурещъ: наистина, несимпатично е, че се спомѣнавать имената на живи хора, но най-многото, което Ботевъ можете да направи, то е да прѣименува лицата, a не и да ги измѣни, защото той е искалъ вѣрно да изобрази душевното състояние на умрѣлия. Трѣба да забѣлѣжимъ, че Пандурски е билъ извънредно смѣшна личность, толкова смѣшна, щото даже мъртавъ и прѣдъ погрѣбението — когато хората сѫ всѣкога тържественно настроени — е възбуждалъ смѣхъ въ всички, та Ботевъ е ималъ голѣмъ интересъ да го изобрази по възможность такъвъ, какъвто си е билъ той въ дѣйствителность. Поради тая реалистическа струя, a сѫщо и поради дълбоката психология, гдѣто Ботевъ майсторски се прѣнася въ душата на единъ умопобърканъ, „Посланието отъ небето“ е най-важното съчинение на Ботева въ проза, както е и най-голѣмото му прозаическо произведение. Завръзката на цѣлото дѣйствие въ „Посланието“ се заключава въ това, че покойниятъ

 

 

317

 

е погрѣбенъ безъ попъ. Споредъ разказа на Захария Стояновъ самъ Ботевъ ще да е игралъ ролята на свещенникъ при погрѣбението ! Опѣлото ще да е било толкова сериозно, щото щомъ засипали пръстьта, писнала гайда и отъ горѣ на прѣсния гробъ се залюляло българско хоро . . . . За такова едно нехристиянско погрѣбение починалиятъ е тегленъ горѣ на сѫдъ, a пакъ той за оправдание стоваря всичката вина на свещенника въ Букурешката българска черкова : съ него сѫ биле скарани приживѣ за нѣкакво съперничество отъ интименъ характеръ, и той не приелъ да го исповѣда прѣди смъртьта му и да го опѣе, кога умрѣлъ въ болницата . . . . . . — „Я ми кажи, пита го св. Теодора горѣ на небето, исповѣда ли се, причисти ли се, и покая ли се прѣди да оставишъ грѣшната земя! — Исповѣдахъ се свѣта Теодоро, но попътъ бѣше влахъ, и не разбра ме; причистихъ се, но комката бѣше твърдѣ кисела; a да се покая бѣше невъзможно, защото повечето отъ моитѣ прѣгрѣшения азъ съмъ направилъ заедно съ попътъ отъ българската черкова... A той не дойде нито да ме причисти, нито да ме исповѣда, нито да си види съ мене смѣтката! — Така ли е! извиква св. Теодора, ти си билъ грѣшенъ човѣкъ ! За тебе нѣма мѣсто нито

 

 

318

 

въ рая, нито въ мѫката. Ти ще сѣдишъ тука (прѣдъ вратата на рая!) до онова врѣме, дордѣ Богъ повика на сѫдъ и попа. Вие трѣба да бѫдете турени заедно съ него на кѫповитѣ !...“ Но грѣшния Пандурски намира най-послѣ правосѫдие, защото въ душата си е патриотъ и се готви да стане министеръ на просвѣщението въ „небесното“ царство на българитѣ; като министеръ, той ще даде „на браилчени керемиди, да изградатъ паметникътъ на своитѣ поети и писатели ; на галачени — учитель, да имъ пѣе въ кавенето ; на плоещени училище, да си затворатъ въ него телцитѣ; на александрийчени суровица, да се биятъ по главитѣ; a на гюргевчени ферманъ, да отурчатъ Войникова.“ Разбъркванието на понятията въ главата на Пандурски се рисува чрѣзъ това, че той бърка влашкитѣ участъци, кадѣто го влѣкатъ постоянно, съ митарствата на небето; a тамъ се срѣща съ Наполеона: — Ти ли си бе байо Наполеоне?“ — „Азъ съмъ“ отговаря Наполеонъ, и пита: „Я кажи ми ти кадѣ по дяволитѣ те водятъ тие жандаре? — На сѫдъ, на сѫдъ ! Два мѣсеца става отъ както хода по митарствата, a въпросътъ за дунавската конфедерация се още не може да се рѣши. Я ми вишъ носътъ, главата и зѫбитѣ — кадѣто и да отида сé ме биятъ.

 

 

319

 

— Биятъ те, г-не Пандурски, отговаря Наполеонъ, защото си българинъ.“ Слѣдъ това съ единъ ферманъ Пандурски се провъзгласява за наслѣдникъ на отоманския прѣстолъ, a съ указъ Наполеонъ извѣстява на источнитѣ народи, че той имъ е царь. . . . Разбира се, че тия послания щѣха да иматъ по-голѣма литературна цѣна, ако да не бѣха прѣпълнени съ локалности, a да бѣха по-общи. Езикътъ имъ е подражание на Каравелова, което личи сѫщо и въ другитѣ прозаически произведения на Ботева: „Ваше величество! Видите ли тая кратунка за емфие? Ако тя да не би познавала православното търпѣние на вашиятъ народъ, шарената съвѣсть на цариградскитѣ мозаци и великитѣ пожертвувания на още по-великитѣ ваши повлашени патриоти, то азъ никога не би повѣрвалъ, че вие сте такъвъ великъ човѣкъ въ зоологията, каквито сѫ биле напримѣръ, Мехмедъ Али Египетски, Али Паша Янински и чича ми Наполеонъ I.«

 

 

II.  (Сѫщностьта на политическитѣ идеи на Ботева)

 

Да скицираме сега политическитѣ идеи на Ботева въ тѣхната сѫщность; ние знаемъ вече характерътъ имъ, защото, както казахме, въ общи чърти тѣ сѫ се отразили и

 

 

320

 

поезията на Ботева, но нека ги видимъ сега изцѣло въ прозаическия имъ видъ, мотивирани и основани върху нуждитѣ на народа. Врѣмето е бурно, на хоризонтътъ горятъ революционни огнйове, и поетътъ е озадаченъ да разрѣши сериознитѣ въпроси, които му задава неговото врѣме. Цѣли двайсетъ години черковниятъ въпросъ занимаваше народа, цѣли двайсетъ години повдигà и вълвувà душата ну ; той се борѝ съ всички сили, не щадѝ никакви жертви и хранеше голѣми надѣжди, но достигнали това, което очакваше? Екзархията се основа, но осигуряваше ли тя свободното развитие и бѫдѫщето на народа? Сигурно ли е, че съ Екзарха на чело народътъ ще достигне своето историческо бѫдѫще? Черковницитѣ вѣрватъ, или сѫ принудени да вѣрватъ въ това, и мислятъ, че съ въстание нищо не може да се постигне, защото българскиятъ народъ е отвикналъ отъ война, a турцитѣ сѫ воинственни и сѫ много та ще ви смажатъ при всѣко въстание — не е ли истина това? А ако е истина, нали Ботевъ не може да стане наслѣдникъ на Раковски нито на Каравелова, a трѣба да се примири съ Турция и да работи за мирното просвѣщение на своя народъ? Това добрѣ, но дали съ просвѣщение българскиятъ народъ може да се освободи,

 

 

321

 

безъ единъ день да бѫде нуждно пакъ да се хване за орѫжие? A тогава нали ще бѫдѫтъ сѫщо така неравни силитѣ между господаря и роба както днесъ ? Като е така, не е ли по-добрѣ още отъ рано да се почне неравния бой и да се лучи сгодния моментъ, кога Турция е по-слаба, за да се удари и разруши? Тия въпроси вълнуватъ живо поета и го отвличатъ отъ възвишеното поетическо призвание, което всѣкога стои по-високо отъ дневнитѣ борби; тѣ го вълнуватъ още повече, защото той е емигрантъ, членъ е и водитель на българската емиграция, която прѣдставлява ето вече десетъ години българското име по чужбина и задава страхъ на вѣковнитѣ ни тирани, той и е водитель, a е и замѣстникъ на учителя си Раковски, когото почита и убожава. Нима трѣба да прѣзре великото завѣщание ? нима трѣба да бѫде струптивъ, да се покаже малодушенъ и да напустне борбата? Да я напустне въ най-рѣшителния моментъ? Тия въпроси вълнуватъ единъ по единъ поета, и той, като бесѣдува върху тѣхъ самъ въ своята душа, излива мѫкитѣ, надѣждитѣ и вѣрата си въ цѣли статии. „Какво ново и полезно, пита се той, ще внесе въ живота народенъ туй ново духовенство? Съ какво ще облекчи Екзархията сѫдбата на поробения народъ?“ И отговаря:

 

 

322

 

„съ нищо ; не въ духовенството е неговото бѫдѫще, неговата свобода. Въпросътъ се рѣши само за Екзархията, a за народа още не.“ [1] „Но какво можеме ние да направимъ? ние сме слаби, ние не можемъ да се боримъ съ Турция, не можемъ да се освободимъ сами отъ турското иго ?“ казватъ благоразумнитѣ черковници; „Ехъ, Господа, отваря имъ поетътъ, вие видѣхте, какво можаха да направятъ нашитѣ една шепа юнаци при Кара-Есень“ [2]. Той и не затваря очи прѣдъ грозната дѣйствителность; той знае, че силитѣ сѫ неравни, но пакъ е за борбата, защото други исходъ не види:

 

„Прѣдъ очитѣ на нашиятъ народъ, казва той, лѣжатъ двѣ злини: или да остане подъ игото на турцитѣ и да достигне до такова състояние, въ каквото се е намиралъ, напримѣръ, израилскиятъ народъ въ врѣмето на инквизицията, или да прѣгърне революцията и да излѣзе на неравна борба противъ своитѣ огнетители. Отъ тия двѣ злини народътъ ще да приеме послѣднята и ще да се бори или за смърть или за животъ“. . . . [3]

 

Народътъ е самъ готовъ да въстане, той чака „съ пълна вѣра въ своитѣ мишци удобна

 

 

1. Съч., стр. 74.        2. Ibd, 89.        3. Ibd, 89.

 

 

323

 

минута и своятъ спартакъ за да избухне;“ [1] но въспиратъ го чорбаджиитѣ и водителитѣ му: духовенството, учителитѣ, журналиститѣ и всичкитѣ „просвѣтители,“ тѣ го приспиватъ въ робството, защото отъ неговата слѣпота вадятъ користи за себе си; тѣ сѫ „засѣднали на врата му“ и смучатъ неговата кръвь и негова потъ по-добрѣ отъ азиатскитѣ мѫчители. Обаче каквото е y насъ, такова е и въ всички страни: „правителството и привилегированитѣ класове y всѣки народъ мѫчатъ и притесняватъ сиромахътъ, поядатъ неговътъ трудъ, държатъ го въ невѣжество, увеличаватъ въ квадратъ и въ кубъ неговитѣ исторически глупости;“ и за това пълното избавление на нашия народъ се заключава въ революцията противъ всички. „Основата на всѣко господарство е кражбата, лъжата и насилието,“ „всѣко едно правителство е заговоръ, съзаклятие противъ свободата на човѣчеството.“ [2] Накратко земени политическитѣ убеждения на Ботева се събиратъ въ слѣдующитѣ точки: борба противъ духовенството, което по длъжность свързва „страхътъ къмъ Бога съ почитьта къмъ царя;“ борба противъ „привилегировани“

 

 

1. Ibd, 100.

 

2. Ibd. 106, 106.

 

 

324

 

или чорбаджии, които сѫ „изедници,“ които държатъ народа въ економическо робство и удвояватъ веригитѣ на рабството му, и най-послѣ борба противъ властьта, „съзаклятието противъ свободата на человѣчеството.“

 

 

III.  (Критика. До колко е Ботевъ оригиналенъ въ идеитѣ си. Значение на Ботева като мислящъ и идеалистъ)

 

Да се обяви война не само на турцитѣ, но и на духовенството и на чорбаджиитѣ, е значило, разбира се, да се увеличи числото на враговетѣ на българския народъ и да се закѫсни освобождението му. Не се ли е увличалъ Ботевъ въ своитѣ свободолюбиви и крайни идеи, спечелени вънъ отъ България, и не е ли падалъ той въ лъжливъ и ненуженъ идеализмъ? Мнозина го обвиняватъ въ това. Захарий Стояновъ споменува за това на разни мѣста въ Биографията, но защищава Ботева; Заимовъ споменува сѫщо, но нѣма надѣжда, че идеитѣ на поета могатъ да се сбѫднатъ скоро въ България [1]; Вазовъ казва просто на просто, че въ своитѣ политически идеи нашия поетъ „не е гледалъ прѣзъ своитѣ очи, a прѣзъ очитѣ на четенитѣ книжки въ странство, той не е разбиралъ

 

 

1. Сбрн., 198.

 

 

325

 

епохата си и махалъ да сече въздуха“. [1] Какъ да сѫдимъ въ тоя случай? т. е. има ли възможность да отмахнемъ „книжкитѣ“ и да въстановимъ „очитѣ“ на Ботева? Споредъ насъ, неподлежи на съмнѣние, че источникътъ на Ботевитѣ политически идеи лѣжи въ „книжкитѣ“ или поне, че тоя источникъ се намира вънъ отъ България, но не подлѣжи още повече на съмнѣние, че идеитѣ, макаръ и да сѫ чужди тѣ, не турятъ перде на очитѣ на Ботева за да вижда той дѣйствителностьта; дѣйствителностьта е толкова по-ясна за всѣки човѣкъ колкото той е по-богатъ съ общи и всестранни идеи; Ботевъ, макаръ съ своето чуждо политическо развитие, е могалъ да разбира животътъ на своя народъ много по-добрѣ отъ колкото другъ патриотъ, който не е билъ вънъ и не притежава никакво развитие. Така че поставянието на въпросътъ по тоя начинъ чрѣзъ „книжкитѣ“ едва ли е естевственно. Това се види още по-ясно, ако намѣсто Ботева-революционеръ земемъ неговитѣ противници — черковницитѣ; тѣ проповѣдватъ освобождение чрѣзъ мирна просвѣта или еволюция, [2] a не чрѣзъ революция — дали

 

 

1. Денница, II, 450.

 

2. Ibd, 451.

 

 

326

 

тѣхната идея е оригинално тѣхна, и не е земена изъ чужди „книжки“? Ние мислимъ че послѣдното е неоспоримо, но то не намалява никакъ цѣната на черковническия идеалъ, както не намалява цѣната и на Ботевитѣ идеи. Съ други думи, въпросътъ не е въ това, отъ кадѣ сѫ земени идеитѣ т. е. чужди ли сѫ тѣ или наши, но прави ли сѫ идеитѣ и какъ се тѣ прилагатъ. При по-близко разглеждание, двата тия въпроса: правили се идеитѣ, и какъ се тѣ прилагатъ, могатъ да се слѣятъ въ единъ общъ въпросъ: какъ свързва Ботевъ своитѣ идеи съ животътъ на нашия народъ? Или още : отговарятъ ли тия идеи на нашия животъ? Ние сливаме двата въпроса наедно, защото първиятъ въпросъ — прави ли сѫ идеитѣ на Ботева или не, е прѣдрѣшенъ отъ само себе си: идеитѣ на Ботева не сѫ оригинално негови, a принадлежатъ на всеобщата литература и на человѣчеството; a ако е имало резони да се създадатъ тѣ вънъ отъ България, то има резони да сѫществуватъ и вѫтрѣ въ нея, стига умътъ да може да ги тури въ свързка съ нашия животъ. Притова, Ботевъ застѫпя революционната идея; a революционниятъ принципъ си е усвоилъ право въ историята ето веке повече отъ цѣло столѣтие; много милиони му сѫ, наистина, врагове, но тѣ

 

 

327

 

иматъ толкова право за това, колкото иматъ право и ония, които го защищаватъ. Така че за една непартизанска критика не може да има опира нито на едната, нито на другата страна: ние мислимъ, че свободата на убѣжденията е свѣто право за всѣкиго, a особено за единъ сериозенъ общественъ дѣецъ, какавто е Ботевъ, a като е така, той може да принадлежи на който лагеръ иска; ние само сме длъжни да знаемъ точно възгледитѣ му, a сетнѣ и да опрѣдѣлимъ, до колко той умѣе да ги свързва съ нуждитѣ на дѣйствителния животь: послѣдното обстоятелство едничко освѣтлява дълбочината, силата и оригиналностьта на политическия дѣятелъ. И тъй, доколко Ботевъ умѣе да свързва своитѣ политически идеи съ българската дѣйствителность? До колко той гледа прѣзъ своитѣ „очи“ a не прѣзъ очитѣ на „книжкитѣ?“ До колко е той оригиналенъ въ идеитѣ си?

 

Своята борба противъ духовната иерархия въ България той базира върху двѣ начала: философско и економическо. Той е убѣденъ, че христианството е имало значение за развитието на човѣчеството, но въ първитѣ врѣмена на своето развитие; по-кѫсно обаче, Апостолъ Павелъ хваналъ да проповѣда: „раби покоряйте се началикомъ

 

 

328

 

вашимъ, ибо нестъ власть яже не отъ Господа,“ и духовенството прѣминало на служба на тиранията и на регреса на човѣчеството. Примѣръ за това Ботевъ види въ развратената византийска иерархия, която цѣли вѣкове безсрамно е злоупотрѣбявала съ трудътъ, името и честьта на нашия народъ безъ да забрави своитѣ молитви, своята черкова, своето христианство; сѫщо такъвъ примѣръ прѣдставлява за Ботева и ролята на Ватикана въ Западъ. [1] Колкото за Екзархията, враждата му не е тъй безусловна, както къмъ византийската иерархия: той признава, че тя има смисъль и е „потрѣбна за да прибере распръснатитѣ части на народъть и да ги свърже въ едно;“ [2] но за освобождението тя не може нищо да направи, защото „попътъ е на своето мѣсто при погрѣбението, a не при ражданието.“ [3] И още той вѣрва, че Екзархията е костувала твърдѣ много жертви на българския народъ, че спорѣдъ тия жертви той е економически грозно истощенъ, a това, спорѣдъ Ботева, е краятъ на злото. Той казва, че економическото положение на нашия народъ, слѣдъ толкова жертви за църковния въпросъ,

 

 

1. Съч., 115.        2. Ibd, 114.        3. Ibd, 95.

 

 

329

 

не е сѫщо, каквото е било прѣди 50—60 години, и че тоя народъ, за да не върви къмъ своята пропасть, трѣба да потърси друтъ исходъ — революцията. Въ тия възгледи Ботевъ не може да нѣма право: който познава днешна Македония, ще се съгласи съ това; черковната борба, въ която все още се намира тая страна, я истощава катадневно до невъзможность особенно поради ориенталската хитрина на турцитѣ, които инакъ сѫ прости, но умѣятъ твърдѣ добрѣ да експлоатиратъ слабия си противникъ и да го истощаватъ по миренъ начинъ. Днесь y насъ македонцитѣ се характеризиратъ съ „и овде го клавамъ, и овде го клавамъ“ и се наричатъ „кемидайшковци,“ което най-хубаво характеризира економическиятъ и моралниятъ имъ портретъ. Ние сме убѣдени, че и цѣлиятъ български народъ щѣше да бѫде въ сѫщото положение, ако не бѣ се освободилъ. Наистина, Екзархията не е виновна за това, защото не може тя сама да отвърне нещастието, a и безъ нея сѫщо пакъ нищо се не може, но тъкмо това дума Ботевъ: „ела зло, че безъ тебе по-зло.“ [1] При такова влияние на черковния въпросъ върху економическото и душевното състояние

 

 

1. Ibd, 116.

 

 

330

 

на българския народъ, за просвѣщение, и за освобождение на народа чрѣзъ просвѣщение не може, разбира се, да става дума, защото турцитѣ никога нѣма да дадатъ това просвѣщение да отиде далечъ : въ това отношение Ботевъ нѣма никакви надѣжди [2] и не безъ право: човѣкъ би трѣбало да надникне пакъ въ Македония, за да види какъ това просвѣщение, което костува огромни жертви, е прахъ и вѣтъръ; училищата създаватъ гладни гърла за учители и духовници, но за народа не донасятъ никаква облага: ако между тия учители и духовници се намиратъ готови да сложатъ кости за свободата му — това е при...кътъ на народа. Инакъ, при най-малъкъ случай турцитѣ затварятъ училища и всичко изчезва, ученитѣ хора се пръскатъ и народа си остава какъ съ робското, но вече съ съвършенно испразднени ...ове. Колкото до идеята на Вазова, че „православната вѣра е подпомогнала на българския народа да запази националната си ...сть прѣзъ петь вѣка чудовищно робство [3] която идея той отправя противъ Ботева за неговата вражда къмъ духовната иерархия, то тя струва ни се не говори на ... (противъ?) православното

 

...

 

 

331

 

христианство и нито засѣга политическата и социало-економическата опозиция на Ботева. Ние знаемъ, че албанцитѣ сѫ сѫщо роби и не сѫ християни, и пакъ сѫ си запазили своята язическа вѣра ; въ Азия сѫщо има много диви племена, които пазятъ своята вѣра отъ памти вѣка, и сѫ роби, т. е. малтретиратъ се отъ чужди за да се откажатъ отъ вѣрата си: тѣхното противостоение не се дължи на добрата имъ вѣра, която не е добра, защото е язическа, но на заключения характеръ на тия племена : сѫщо и устояванието на българския народъ на своето си трѣба да се припише не толкова на христианството, макаръ отчасти и да се дължи нему, a просто на „дълбокия социаленъ животъ“ на нашия народъ, за който ни говори Ботевъ. Всѣкой простъ примитивенъ народъ се отличава съ дълбока и твърда вѣра, безразлично била тя христианска или не, a и въ дадения случай за заслуга на черковата въ нашата народна история не може да става дума. Ние можемъ да желаемъ на народа си, и на всѣкой младъ човѣкъ да слуша високия гласъ на христианството : това е нужда на въспитанието и никакъ нѣма свръзка съ настоящия въпросъ. Философски и исторически Ботевъ има право, лошото е че мнозина криво го разбиратъ и

 

 

332

 

повръхностно го подражаватъ. Той е на мнѣние, че напрѣдъкътъ на човѣчеството и на общественния животъ върви по пѫтя на вѫтрѣшното социално-економическо развитие на обществото помимо черковата, която по своятъ строй и по своитѣ понятия се явява като отгласъ или ехо на онова развитие, зема неговиятъ образъ, но не му дава своя. [1] Ботевъ по сѫщия начинъ е врагъ и на чорбаджийството, както е врагъ и на духовната иерархия, проповѣда намѣсто бунтъ — революция, и то почти пакъ върху сѫщитѣ основи. Чорбаджиитѣ сѫ ниски елементи, тѣ сѫ орѫдия на турцитѣ; революцията ги третира като неприятели наравно съ тиранитѣ. Въ това отношение Ботевъ проповѣдва това, което проповѣдватъ всички бунтовници: бунтътъ и чорбаджиитѣ сѫ нѣща противоположни. Левски, такава здрава и ограничена натура, е тоже революционеръ т. е. гони чорбаджиитѣ — привилегированата y насъ въ турско врѣме класа — но безъ никакви революционни принципи, a просто така — по необходимость. Ботевъ добавя принципалната страна, защото самъ е дълбокъ и философски надаренъ . . . . При това той е поетъ и, като такъвъ, има живо человѣческо

 

 

1. В. Съч., стр. 71.

 

 

333

 

чувство въ себе си, не е „посрѣдственъ националистъ,“ a се чувствува толкова българинъ, колкото и човѣкъ, въ чорбаджията не види просто български чорбаджия, но привилегированъ, каквито има по цѣлъ свѣтъ, както и въ Султана не види само азиатеца, но и въобще царьтъ, монархическия принципъ: той все пакъ се бори противъ чорбаджии и Султана, както и Левски, и пада пакъ така въ борбата противъ тѣхъ, както пада и Левски, борбата е сѫща, но понятията сѫ по-широки, по-общечеловѣчески. Виноватъ ли е за това Ботевъ? И само затова ли не е оригиналенъ той въ идеитѣ си? . . . .

 

 

Да туримъ сега общъ сводъ на всичко казано. Азъ не вѣрвамъ, че въ една критика има мѣсто да се защищаватъ или нападатъ кои и да е идеи, макаръ и да бѫдѫтъ тѣ отъ най-спорнитѣ. Мнозина обичатъ, a мнозина мразатъ y насъ Ботева заради идеитѣ му; обаче една идея не иска да се обича, ни да се мрази, a да се цѣни, особенно въ една сериозна критика. Азъ съмъ увѣренъ, както е увѣренъ всѣкой българинъ, че Ботевъ е билъ и останалъ до юнашката си смърть на връхъ Балкана най-добъръ синъ на отечеството си; това говори явно за просвѣтенъ умъ и благородна душа

 

 

334

 

въ него. Но той е билъ въ сѫщото врѣме идеалистъ, принадлежалъ е съ своитѣ идеали на цѣлото человѣчество, a такъвъ е и умрѣлъ ; това свидѣтелствува сѫщо, че той е ималъ високъ умъ и велика душа. Бива ли да не признаваме идеалитѣ му?

 

КРАЙ

 

[Previous]

[Back to Index]