Дневници и спомени за Илинденско-Преображенското въстание

Любомир Панайотов, Дойно Дойнов, Димитър Минцев (ред.)

СПОМЕНИ

 

12. Смиле Войданов  280

13. Стойчо Воденичаров  292

14. Стойно Черногорски  300

15. Тодор Николов Попадамов  319

16. Тома Димитров Кърчов  325

17. Тома Николов Христов  327

    (Служба в смилевската църква)

18. Христо Н. Пасхов  341

 

12. СМИЛЕ ВОЙДАНОВ

 

Роден е на 1 февруари 1872 г. в с. Лактинье, Охридско. Учи в Охрид първо и второ отделение, а след това в Кичевския манастир „Св. Благовещение", където по-късно работи като дякон до 1890 г. През 1892 г. е учител в родното си село. От 1894 до 1897 г. става ханджия в Сливово. От 1898 г. той е агитатор и организатор на ВМОРО. През юли 1902 г. влиза в четата на Деян Димитров, която имала за район Малесията, северозападната част на Костурско. След въстанието емигрира в гр. Понтияк, в Америка, където е редактор на в. „Народна воля". По време на фашисткия терор участвува в делегация от прогресивни дейци, която посетила България, Гърция и Югославия и изразила протеста на прогресивната общественост в Америка. След избухването на Втората световна война работи активно в Американския славянския комитет. Починал на 4 март 1958 г. в гр. Понтияк.

 

 

ИЛИНДЕНСКО ВЪСТАНИЕ

 

Около 8—10 юли (стар стил) с четата бяхме в село Лактинье. След като свършихме събранието със селяните, напуснахме селото за да се приберем на бивак в гората.

 

Спряхме се на почивка да почакаме да се провидели и да влезем в гората. Във време на почивката дойдоха двама куриери с писмо, с което писмо ни повикаха набързо да отидем в Долна Дебърца, в село Брежани.

 

Имаше още време от нощта колко за да преминем полето и да влезем в Турянската гора. Веднага потеглихме с голяма бързина, изминахме полето. Преди слънцето да изгрее се вмъкнахме в гъстата Турянска гора в местността Вълчи камен.

 

Оставих четата на бивак тука. Взех само двама четници и се упътихме през деня за Брежани. На другия ден сме вече в Брежани. В Брежани ни казаха, че четите и началството са заминали за Лешанската гора (забравил съм името на местността). Връщаме се бързо. Предполагахме, че ще имаме сериозна новина. Подир пладнина намерихме четите.

 

Преди да се съберем на събрание Тасе Христов войводата

 

280

 

 

на мелешката чета се приближи до мене и ми каза, че на 20 ст. стил юли ще имаме сватба със султанската войска.

 

Събрахме се на събрание. Христо Узунов ни съобщи решението на щаба, че на двадесети юли ще вдигнем въстанието против турската тирания за освобождението на родината ни Македония. В това събрание присъствуваха войводите на четите: Тасе Христов, Малесийската чета, Деян Димитров, Долнодебърската чета, Никола Мирев [*], Крайезерската чета. Районното началство: Андон Кецкаров, Христо Узунов, Александър Чакъров и Лазар Димитров.

 

На това събрание се реши коя чета къде да удари на кой меркос (гарнизон турска войска) и точно в 8 часа сутринта, неделя всички чети да са готови на позиция и веднъж да се започнат сраженията навсякъде, да се ударят кехаите и по чифлиците. Да си купят селяните сол повече и опинци, въжета (фортоми) за самарите на конете и други.

 

Два дена по-напред, т. е. на 18 юли (стар стил) да се свикат селските ръководители и войводите на селските чети, да им се обясни какви приготовления са потребни. Че въстанието за което сме говорили, ще се обяви на 20 юли ст. ст. 1903 година. Да се приготвят планове за успешна борба.

 

След свършване на това събрание веднага се върнахме на път за Горна Дебърца.

 

Свикахме ръководителите-комити на събрание. На това събрание открихме решението на Революционния щаб. Прочетохме възванието на щаба, че най-после дойде решителният момент да се вдигнем всички братя македонци и сестри македонки за ръка, рамо до рамо да застанем като един в борбата против петвековните поробители, да извоюваме освобождението на нашия народ, да спасим нашата поругана национална и семейна чест „Свобода или смърт!“.

 

Напред, братя и сестри! Смело да вървим в неравната борба. Да докажем на всички народни врагове, че не можем да търпим повече робския живот. Напред, смело в борбата, свободата даром не дохожда — любезни братя — тя се добива с жертви, и ние трябва да ги дадем тези жертви. Да живее освободителната борба: Да живее македонският народ, да живее свободата! Смърт на петвековния поробител и мъчител турския султан и неговите паши и бегове, неговите крепители.

 

След тези думи и реч се целунахме всички в знак на братска вяра един към други в знак на нерушимо единство в борбата.

 

След това събрание, на което бяха и войводите на селските чети, начертахме плана кой къде ще действува с чета. За да помогнат на организирането на селските чети, разпределихме

 

 

*. Митрев

 

281

 

 

по двама за всяко село от старите районни четници. Кои чети ще ударят на аскера в Издеглавие и кои ще нападнат чифлиците Сашани Слатински чифлик, Оздоленски и Издеглавски чифлици. Но никой да не отваря огън преди осем часа сутринта на двадесети, юли — неделя!

 

На по-горе поменатото събрание се определи и мястото където да се съберат всичките селски чети, заедно да се доближат до чадърите на аскера и да вземат определените им позиции, същевременно [се реши] колкото имат шпиони в селото и ако се намерят турци по селата да се избият още на тази вечер.

 

В селата не се извърши никакво убийство на шпиони или турци.

 

Събранието се разтури. И всички си отидоха по местата, за да турят в изпълнение решенията на това историческо събрание. Селските чети в селата на Горна Дебърца се организираха по плана предварително подготвен. И на определения пункт Зайче поле — се събраха.

 

Отидохме и заобиколихме чадърите (палатки) и хана. Доближихме се до чадърите, защото имахме донесение, че аскерът квартирува в чадърите.

 

Когато наближи часът осем, определеното време да гръмнат сраженията и по другите пунктове, отворихме огън на чадърите с викане „Ура, ура!“ от всички страни продължително. Отговориха ни със залпове не от чадърите, а от хана.

 

Ханът го направили цяло укрепление като издупчили, стените наоколо на близо. А наоколо е голо място. Такова са го направили укрепено още от Ърбинската афера.

 

Като видяхме, че залповете идат от хана, ние спряхме сражението, отговорихме с малка престрелка. Държим го [в] обсадено положение.

 

Около обед през деня научихме, че нашето въстание било предадено по следния начин.

 

От Долна Дебърца са били повикани ръководителите, подобно на нашето събрание, за да се приготви план за действие и да им се каже деня на въстанието, повикани в село Брежани.

 

Но един от ръководителите от село Велмей открил целия план на юзбашията, на аскера, който квартируваше в тяхното село.

 

Когато четите потеглили на определеното време, за да ударят на аскера, на мястото, където трябвало да дойдат куриери от Велмай, дошъл аскерът хванали позиции на същото място. Куриерът, който предвождал четите, отишъл малко по-напред, за да намери куриерите от Велмей, извикал с определената за случая парола. Отговор получил един залп и го убили. Завързало се сражение с четите.

 

282

 

 

Положително ние не знаем дали от това сражение предизвикано преждевременно са чули гърмежите аскерът в Сирулски рид и издеглавския аскер и са излезли от чадърите и се скрили в окопите или още през деня им съобщил юзбашията велмейшки на командирите на поменатите гарнизони.

 

Чифлиците ги очистихме от кехаите, а беговете бяха избягали в Битоля още от една година по-напред.

 

Държахме аскера в обсадно положение от 8 часа сутринта неделя — до четири часа подир пладнина във вторника.

 

Най-после във вторник, третия ден, решихме да го запалим хана. Приготвихме газ — 7—8 момчета доброволци да отидат пълзишком близо и да запалят хана с кърпи оцапани с газ — ако успеят. Около четири часа пристигна аскер и (башибозук) отбрани от турски албански села повече от 2 500 души и ни нападат от три страни. Нашите чети се видяха в опасност да не бъдат заобиколени. С малки престрелки отстъпиха. Съвсем не беше угодно да завържем по-сериозно сражение. Отстъпихме от обсадата, хванахме позиции близо до Ърбино.

 

Същата беше акцията на четите, които нападнаха аскера в Сирулски рид. Те стреляха в чадърите, а аскерът им отговаря със залпове от окопите.

 

Твърде много лошо се отрази Ърбинската афера, нашето откриване с Давидов, които денски излязохме да отиваме на помощ, Деяну. Тази недомислица можеше да се избегне. Тази недомислица и глупава постъпка отвориха очите на турската власт да вземат сериозни мерки, да утрои и учетвори силите си против нападения от страна на възбунтуваната, вече непокорна рая. Освен Ърбинската афера, въздействува още повече предателството от велмейския ръководител.

 

Четите в Малесия, ръководени от войводата Тасе Христов, нападнаха аскера в село Елевци Джупа. След тридневна борба четите напуснаха Малесия и някои от Дримкол се прехвърлиха в нашата Дебърца.

 

Не можаха да се държат повече, защото аскерът от Дебър и башибозук се събра много, изгоряха селата — Сеолце, Буринец, Локов, Ържано, Збъжди, Присовяни, Длъбочица и други.

 

Населението от изгорените села избяга, прехвърли се в нашата Дебърца. Това население наброяваше повече от 3 500 души: жени, деца, старци и въоръжените сили, които наброяваха около 130 души.

 

Минаха 5—6 дена в затишие. Турците се приготовляваха види се да ни ударят с повече сили.

 

Селата от Горна Дебърца се опразниха. Населението избяга в горите подобно на малесийското население. Четите наши бяха разединени на постове и стража. Ние не можахме да сгрупираме силите си, държахме се в отбранително положение, не знаехме кога и от къде ще ни нападнат.

 

283

 

 

Да вземем нападателно положение, беше рискувано много. Опасявахме се да завържем сражение [за] да не изтощим силите си, бойните припаси като патрони, после няма от къде да ги доставим. А пък бомби нямахме никакви. Бомбите бяха силно оръжие за нападение. Внасяха голям страх у врага.

 

След 5—6 дена затишие аскерът нападна Ърбино. След кратко сражение с ърбинската чета, аскерът влезе в селото и го изгори на бързина за един час и се върнаха в окопите си. След други два дена повече от две хиляди души аскер нападнаха селата Лактинье, Годивие и Върбяни и ги изгориха. Четите се сражаваха и отстъпиха. Това продължи около два и половина-три часа и бързо се върнаха.

 

Въпреки палежите и турските зверства над останалите в селата стари и слепи хора, въпреки изложеното население на открито, на слънчев пек и дъждове, пръснати по горите, а къщите им изоставени, обърнати на пепелища, духът беше чудесно силен и изумително бодър. На срещи един с друг се поздравяваха „Да ни е жива и честита свободата!“, „Смърт на нашия петвековен поробител!“.

 

Стоически гледаха, когато къщите им горяха турците. Но селяните ходеха бодри, уверени в своето право дело, изпълнени с вяра и надежда — да се освободят, по-хубави къщи ще направят.

 

Настъпи пак друго затишие от 3—4 дена. [След това] нападнаха, сега с много по-голяма сила селото Слатино, Мраморец. Турие и село Сливово. Четите се сражаваха със слаби сили, разединени едни от други. Слатинската [чета с] 50—60 човека, също Мраморската и другите. Изгориха и тези села. Изпочупиха воденичните камъни на всички воденици по изгорените села. С това искаха да принудят населението да се върне по изгорените къщи, но никой не се решаваше да се върне в пепелищата-къщи.

 

Ние вече бяхме организирали комисии, които вземаха грижата за храна на четите, а също и за населението, доколкото беше възможно. 1-ва комисия да жъне по-зрялото жито, II комисия да овършее снопите, да направи жито, Ш-та комисия да приготви брашно, 1У-та комисия да опече хляб и У-та комисия да разпределя хляба, където имаше нужда за хляб.

 

За да приготви комисията брашно, трябваше да отива в кичевските села Белица, Козица, Свинища, Брежани и други. Тези села не бяха изгорени и водениците запазени. Но ето че се яви друго препятствие: нямаше клинци и плочи за подкови на конете, а неподковани конете не вършеха работа. За да се снабдим [за] тези нужди, изпратихме хора в село Лазарополе. От там взехме малко, но не достатъчно.

 

Събраха се няколко души селяни — мъже и жени, прибраха снопите жито на една ливада. Готово беше за вършеене. В

 

284

 

 

този момент слушаме пушечни гърмежи на силно сражение. На бързина се връщаме в с. Мраморец. Научихме се, че сражението става в Горица (Горица е една издигната могила в полето, къде се добират синурите на четири села). Там бяха поставени на стража от Малихорските чети под ръководството на Пандил Георгиев и Марко Павлев. Набързо събрахме около 60 души и тичаме да дадем помощ на заобиколените чети в Горица. Аскерът щом ни видя разкъса обръча на заобиколените чети.

 

Четите бяха разбити и 13 души жертви паднаха в това сражение, четирима ранени. Нашата помощ, ако беше един час по-скоро, можеше да се спасят по няколко от убитите. Аскерът избяга на път за Издеглавие.

 

Друга част от башибозук около 200—300 души от Дебър и околността дошли плячка да заграбят с помощта на аскера. Селяните имаха скривалища, обаче някои от скривалищата бяха разкрити и ограбени. Този башибозук беше насъбрал плячка, дрехи, бакър и други вещи и тръгнал да си отиват назад и да мине през с. Върбяни за Кичевско. Но четата Върбянска, подкрепена от Збъжската чета им хванали позиция в местността Бигрица между Върбяни и Иванчица и когато влезли в капана им отварят огън. Убиват 7—8 души. Това сражение продължи около един и половина часа. Дебряните [башибозукът] напуснаха боя като оставиха всичката плячка, що бяха заграбили.

 

Селяните от Лактинье, Годивие и Върбяни мнозина отидоха да си приберат всякой своите неща.

 

А [за] убитите 13 души в Горица взеха грижа четата Сливовска да ги погребат в гробищата сливовски.

 

Тъкмо в това време Долна Дебърца и селата, близки до Охрид бяха предадени от един предател. Предателят предал на аскера къде се крият фамилиите от опразнените села и с колко въоръжени сили разполагат въстаниците в този район. Обиколил аскерът с много сила планината, скривалищата на населението и четите. Сражението започнало от девет часа сутрин до около четири часа подир обед. В това сражение паднаха убити аскер и от четниците, а от населението бяха избити около 200 души жени, деца и стари хора, обезчестени няколко момичета и жени.

 

В това сражение падна убит и игуменът на манастира „Свети святих“, поп Васил Попангелов от Лешани, на когото отсекли главата зверовете и танцували като държели главата за косата и водили танеца. Той имаше дълги коси и дълга брада.

 

Два дена след горичката[*] борба дойде Борис Сарафов от щаба, един вид направи ревизия на работите, на вървежа на

 

 

*. Така е в оригинала. Вероятно е „героичната“.

 

285

 

 

борбата в Горна Дебърца. Говори ни на събрание, че да се

 

пазите да не завързвате дълги сражения, когато България отвори война на Турция, тогава ще трябва да се вземат по-сериозни акции, да се препятствува на мобилизацията на турската армия с тези думи се закри събранието на Б. Сарафов и се върна за Демирхисарско.

 

В началото на мес[ец] септември ст. стил, получихме заповед от районното околийско началство, че част от охридската турска армия щяла да мине по пътя от Охрид за Кичево, да им отворим пътя и да не ги закачаме. Тази армия наброяваше повече от шест хиляди души.

 

Разтеглихме [*] фамилиите, които бяха близо до пътя по надалеч навътре, а четите се оттеглихме едни в Козичката гора, а други части [във] Върбянската гора.

 

Армията не помина по пътя, където ѝ отворихме, сменя пътя по посока Мраморец—Белица Кичевско. На тази страна бяха по-нагъсто разположени фамилиите на селата изгорени. Щом дойдоха сливовско, почнаха да обстрелват гората, като почнаха от долния край до върха, като постепенно повдигаха мерника. С тази стрелба целяха да си разчистят пътя и да всеят страх.

 

Голяма част от населението видя, че армията ще мине през тяхното място, напуснаха огнищата и се скриха и потаиха в гъстата гора. Но някои не успяха или бяха открити местата им. Убиха две жени и един старец. Обезчестиха три момичета и две жени и две малки деца намерили изоставени от майките и ги взели със себе си. В Белица ги предали на селяните децата, после майките си ги взеха.

 

Намериха около огнищата тенекии, котленца за топлене на вода и ги счупиха, а където намираха брашно разтурваха.

 

Това зверско постъпване на агите продължи около два часа. През цялото това време стрелбата не прекъсна. Не се различаваха отделни гърмежи, но като вятър, силна буря. Заминаха за Кичево през Белица.

 

След като се прекрати стрелбата, се утиши, войската замина за с. Белица. Разбяганото население се върна по огнищата, гдето бяха изоставили всичко що имаха. Не намериха нищо, всичко беше разграбено и изпочупено.

 

На другия ден пътуваме няколко души от Мраморечко за Турянско. На пътеката намерихме една жена, плаче с двете си малки деца и те плачат. Питаме жената „Защо плачеш?“ „Гладни са децата — от три дена не са яли нищо“ — каза тя. „Не можем да ти помогнем, защото и ние шест дена не сме имали хляб“ — казахме ѝ. „Нà ти пари, отиди по фами лиите

 

 

*. Така е в оригинала. Вероятно „изтеглихме“.

 

286

 

 

може би ще намериш да купиш.“. — казах на жената. „Никой не продава хляб“ — парите не ги взе жената.

 

Ние оставихме жената да плаче.

 

Подир половина час минава майка ми, заварва жената да плаче. Майка ми изпросила по фамилиите две самунчета хляб за нашите деца. Но като видяла гладните деца да плачат! — дала им ги двете лепчиня на децата, в момента забравила, че и нейните деца-внучета плачат гладни. Подобно на децата плачущи от глад, за които говорихме по-горе, имаше много случаи. Но благодарение че нямаше много дъждове да валят, които можеха да правят живота на бездомните фамилии в горите много, много още по-труден.

 

Избягалите от Малесия фамилии почнаха да се връщат по някои около изгорените домове. Да прибират каквото могат, за да се приберат под сухо, че студената снежна, мокра зима наближава. Да приберат също под сухо и храната. В този период селските чети бяха на стража. А и башибозук турци се страхуваха да нападат на мирното население, те знаеха, че имат настрана четите въоръжени селяни. Същото положение беше в тези дни и в Горна Дебърца. През деня отиваха да приберат храната, а на вечер се връщаха в гората при децата си. Гонението поотслабна. Някак като че ли се поизмени атмосферата.

 

Ние за няколко дена нямахме никакви сведения за хода на въстанието вън от нашия район. Районните чети и селските чети от близките села бяхме на бивак във Върбянската, Годивиската и Лактининската гора. Все сме на стража и нащрек.

 

Към последните дни на мес. септември (ст. стил) съобщиха ни селяните от село Върбни, че околийското началство, ръководено от Андон Кецкаров, Ал. Чакъров, Цветинов и Лазар Димитров минали през Върбни, взели храна и заминали за Малесия, като взели със себе си и Марко Павлов, дримколски войвода. Марко Павлов знаеше отлично албански език. Ние веднага схванахме, че те са в бягство. На нас не ни, се обадиха, ние не бяхме далеч в този момент. Те са казали на някои селяни, че въстанието по другите райони Битолско, Демирхисарско, Преспанско, Леринско и др. се потушава и една армия от около 2 000 души вървят откъм Смилево по планините, Илинска черква, по Велмешка, Слатинска планина, за да се върне населението по изгорените домове и в Г. Дебърца.

 

След като ни казаха селяните от Върбни думите, що са чули от Андон Кецкаров, районното началство, ние веднага потеглихме по дирите им, за да ги стигнем, да научим за общото положение на въстаналия македонски народ. Да наредим; план за по-нататъшната работа, при новото положение, ж> напразно. Те взели храна от Годивската чета и заминали в

 

287

 

 

широката гора Кара орман (Черна гора) за Малесия. В тази гора се чувствуват тия като в майчина пазва запазени.

 

Свикахме събрание от по-видните четници и селски войводи, а също и от районните стари, пред въстанието чети Тасе Христов, Деян Димитров и пишещият тези редове. За да обясним на всички нашето положение в този момент. Да им обясним на всички да знаят, че районното началство избяга без да ни съобщи за положението на въстанието в другите райони и т. н.

 

Решихме на това събрание, селските чети да се приберат всяка в селския синори [*] и да се пазят да се не разтурват до второ разпореждане. Ние районните чети ще заминем да търсим щаба и какво ще ни кажат, ще се върнем да съобщим на селските чети, какво да работят за в бъдеще.

 

На другата вечер войската измина Мраморец и Турие. Образува една линия от върха Голак, Сливовска планина, близо до Издеглавие и на другия ден навлезе в селата Върбяни, Годивие и Лактинье. През този ден една група войска настъпи откъм Гостивар и Кичево, а друга група откъм Дебър в планината Али пашица, дават си сигнали с тръбите. Също някои от кичевските чети бяха в планината Лопушник, Кичевско.

 

Решихме през нощта да се измъкнем през образуваната линия. И така районните чети се измъкнахме помежду постовете на войската. Влязнахме в село Сливово. Сливовци бяха се прибрали покрай стените на изгорените къщи. А за храна ща децата им дали варена пшеница и варени царевици. От същата храна ни дадоха и на нас. Рано другия ден заминахме за Мраморечко.

 

Кичевските чети [бяха] под ръководството на Лука Джеров, районен околийски началник, и Наке Янев от Душегубица Копачка река.

 

Преди да потеглим за през линията на войската да минем, поръчах майка ми и жена ми да слязат от гората с децата на пътеката, гдето щяхме да поминем, за да ги видя в тъмнината и да им кажем сбогом. Аз знаех, че няма да се върнем, за да ги видам пак. Но им казах, че за няколко дена няма да бъдем тук. И се разделихме.

 

Нашата Лактинска селска чета беше наблизо. Секретарят на четата извикал на другите четници да не турят позиция, за да не избият, обаче войводата Алексо Стоянов го смъмрил и не допуснал такава грешка.

 

В Мраморец ни приготвиха храна, само месо. Хляб нямаше и за самите деца от селото. От Мраморец се упътихме по посока към с. Смилево, за да търсим щаба. Когато наближихме в Илннската гора, срещнахме Христо Узунов с десетина четници.

 

 

*. Така е в оригинала.

 

288

 

 

Разправихме му за бягството на неговите другари от околийското началство и за положението изобщо в Горна Дебърца и отчасти за Малесия.

 

Той ни съобщи, че въстанието се потушава. Четници, които не са осъждани за криминални престъпления, може да се предадат, като се зарегистрират в европейските консулства в Битоля. Турската власт няма да ги измъчва. „А вие ще се върнете сега в Дебърца да приберете оръжието от четите и да го складирате в земята в специални места на сухо, ще постелите слама и със слама ще го покриете и добре ще го завиете с кърпи, оцапани в масло и лой.“

 

Върнахме се в Горна Дебърца. Само две чети заварихме) неразтурени, прибрахме оръжието и го складирахме, а другите чети бяха се разтурили и всеки самичък да крие оръжието си. Войската влязла в селата Лактинье, Годивие, Върбяни и Ърбино и искат да приберат оръжието от селяните. А по-късно някой ден и по другите села.

 

На въпроса „Къде ви е оръжието? Донесете оръжието!“ селяните отговаряли (както бяхме ги научили по-преди) „Нямаме оръжие. Сарафов ни даде оръжие и той ни го взе.“ Или, „войводата ни го взе, по такъв начин запазиха доста оръжие. Но на големи побоища, изтезания, мъчения бяха изложени селяните в момента, когато събраха1 оръжието, няколко люде умряха от побоищата, пет души бяха убити. Спиро Люле от Издеглавие, Стоян Сърбаковски от Лактинье и др.

 

За два-три дена привършихме работата си и пак се върнахме в село Спространи, Демирхисарско. Там намерихме пак Узунова и Иванчо Сърбинов от село Вранещица, Кичевски войвода (в Долно Кичевско) с около 25—27 души четници. Ние от охридските чети сме около 50—55 човеци.

 

На вечерта слязохме в Спространи, планирахме с Иванчо Сърбинов за пътуването за в България. Той каза, че от 85 души най-много до 40 души можем да минем по канала през Порече и Куманово за в Сърбия, а от там — за България. От вашите чети можем да вземем 10 до 13 души.

 

(Иванчо по този канал минавал и го знае).

 

Тасе Христов и неговите двама братя Цветко и Дойчин и двама други негови близки още вечерта я нагласиха, че те ще пътуват с Иванча по неговия канал.

 

Утре деня сме над селото в една ливада.

 

Христо Узунов седна до мене и се разговаряме за положението ни в този момент. Момент на скръб и горчива раздяла.

 

— Смиле — казва Узунов, — твоята чета е цялостна около 22 човека и другите ще се придружат с тебе, ще отидеш в Смилено, там ще го намериш Дамето Груев. Той ще ти каже канала за България.

 

Аз видях, че върху мен налагат всички да вземам грижата,

 

289

 

 

за да водя четата по съвсем непознати за мен пътища и казах на Узунов да дойде някой по-събуден, поне да можем да се посъветвам в такива моменти. Узунов повика Деян Димитров и му предложи да ме придружава, т. е. да водим четата заедно.

 

Деян Димитров отказа да ме придружава под предлог, че пътя за България, който ще ни посочи Дамян Груев, е по-дълъг. Мене краката ме болят, а каналът на Иванчо—Порече—Куманово е по-къс и по-скоро можем да дойдем в България.

 

Тогава Христо Узунов се обърна към мене и ми каза:

 

— Ние с тебе сме я започнали тази работа по-напред и ще вървим докрай.

 

Събра Христо Узунов цялата група от четници и войводи. Каза няколко думи относително горчивата раздяла. На мнозина очите им се насълзиха. В заключение каза:

 

— Другари, братя, не забравяйте, че нашето започнато свещено дело не е завършено, да бъдете готови всякогаж когато Родината ни повика, за да довършим започнатото ни дело.

 

Разделихме се. С Узунов поведохме четата за Смилево. След два дена пътуване дойдохме в Смилевската планина. Срещнахме се с Дамето Груев и Георги Сугарев в манастира „Свети Петър“. Те имаха 7—8 души чета включително и двете жени етърви от село Люра — Сребра и Донка.

 

Престояхме два дена, дене над манастирчето в гората, а надвечер се прибирахме в манастирчето. Даме говори на всички четници, че ония четници, които не са осъждани от властта като криминалисти, могат да се предадат. Още от тук ще ви изпратиме при наши хора, които могат да ви помогнат, тоест да ви представят при консулите европейски. Аз повиках моите четници на отделно съвещание. Предложих на няколко, които не бяха осъждани като криминалисти. Четирима четници: Симян Спиров, Смиле и Бимбил Абексови и Викодин Силянов се върнаха на свой риск в село Лактинье. Също предложих на Георги Костов, видях че очите му се насълзиха. Той не искаше да се предаде, нито искаше да се върне. Георги, казах му аз, ние не сме сигурни никъде, но щом желаеш да идеш с нас за България, дойди, какво ще се случи с нас и с тебе.

 

Съвещаваха се: Даме Груев, Г. Сугарев и Христо Узунов. Решаваха да останат в Битоля и по селата да се прикриват доколкото могат, същевременно да приберат оръжието на някои четници по селата.

 

Да закрепят духа в народа и на пролетта 1904 г. да подновят четническото движение.

 

Христо Узунов ми предложи да водя четата за България. Събраха се всичко около 35 души включително и двете жени.

 

290

 

 

Тия две жени [бяха] осъдени като криминалисти, защото убиха един бег. Бегът искал да я взема в харема си Сребра. Тя беше много красива. Никое момче не смеело да се ожени за нея, защото го е било страх от бега. Апостол се решава и се оженил за Сребра, ала бегът пак не ги оставя на мира. Една вечер го поканила бега Сребра, нагласили убийството. Бегът дошъл, но назад вече не се е върнал.

 

Ми даде осем наполеона Узунов, като взе в заем от Сугарев и осем наполеона аз имах. Ние имахме един кон с нас, който взехме в сражението помежду Слатино и Мраморец към края на мес(ец] август.

 

Искаха да им оставим коня. Аз казах на Даме и Узунов:

 

— Ще го водиме до където ще можеме, но ако се видиме в тежко положение за храна може да го убиеме и да го изядем.

 

На третата вечер влезнахме в село Болица, Долни Демирхисар. Тук вече ще се разделим и с тези другари. Груев държа реч на четниците, които вече сме на път за България. Реч подходяща за в такъв момент. Момент на тежки вълнения, след жестоко потушено въстание от султанската сган. „Родината има нужда от вас, да не забравяте да се явите пак когато бъдете повикани“ — в заключение каза Груев.

 

Обичайните четнишки целувки на раздяла бяха топли и горчиви. [...]

 

 

ЦПА, сп. № 314 .

 

Б. м. Б. д.

 

*. Изпуснатият текст не е по темата. Отнася се за преминаването в България.

 

291

 

 

 

13. СТОЙЧО ВОДЕНИЧАРОВ

 

Роден на 7 юли 1870 година в Лозенград. Взел дейно участие в подготовката на въстанието.

 

 

Четвъртият Македоно-Одрински революционен комитет със седалище Одрин беше натоварил след д-р Константин Керемитчо-глувата афера [1] Никола Славейков брат на Атанас Кърджиев, да състави управително тяло за околийски комитет на Лозенград, който да влезе във връзка с Одринския комитет, с околийските селски комитети и с четата на Лазар Маджаров. За членове на управителното тяло бяха избрани следните лица:

 

1. Никола Славейков — председател

2. Иван Карчев — секретар

3. Главният учител Никола Петков, Стойчо Орманджиев и Стойчо Воденичаров — съветници.

 

След като бяхме утвърдени от Одринския комитет, се заехме с уреждане на връзките си с Одрин. Кореспонденцията се извършваше чрез пощата. Писмата се получаваха на името на мнима ученичка. Главният учител, разбирайки за пристигането им, ги получаваше и предаваше на председателя. От София си имахме куриер, който ги донасяше до с. Каракоч, а от там до града се пренасяха от една жена с обикновена селска торба. В торбата имаше и някои брошури и вестници от Ст. Михайловски.

 

Беше образувана мрежа от десетници и членове. Десетниците се срещаха със своите записани членове, държаха ги в течение на работата, раздаваха им вестници и книги, които се предаваха от ръка на ръка. Четниците и войводата изявиха желание да им се направи форма. Вземахме здрав кафяв шаек и Стойко Бойчев им уши шест костюма, по тяхно желание, спретнати (другите потури висяха отзад) с гайтани на коленете и отстрани горе на краката.

 

От Окръжния комитет поискаха да дойде един ден Маджаров в града, защото ще пристигне делегат от Одрин и да им уредим среща. Наредихме този ден още в тъмнично Маджаров, придружен от двама селяни да влезе в града и по тясната уличка да отидат у Иван Карчев. Обаче тъкмо били до тясната уличка, разбрали че нощният пазач се движи по нея.

 

292

 

 

Обърнали се по широката и тъкмо да влизат в посочената къща, той се задава от другата страна и видял, че влезли там 3 души.

 

Съмна. Председателят ни разказа за случилото се. Мислехме как да се замаскира станалото пред властта, та да се премести Маджаров в друга къща. Предупредиха го, че ще го изпратят у нас. Изпратихме чирака на Атанас Кърджиев, като му казахме: „У Иван Карчев има един селянин, който иска да купи вино. Заведи го у Стойко Воденичаров“. Тръгнаха двамата. Маджаров беше облечен със селски дрехи и една дълга селска аба. Главата му беше обвита с шал. По пътя момчето го запитало, ти от кое село си чичо? Той отговорил: „От горните села“.

 

Към 9 часа сутринта се успокоихме вече, че всичко е минало благополучно. Но все пак, за по-сигурно, решихме, ако отидат на проверка у Иванови, той да даде имената на трима селяни от Каракоч и да каже, че са отишли да орат на нивата му.

 

Вечерта доведоха делегата у нас. Той взема сведенията за които беше изпратен от Маджаров и с човека, който го беше довел у нас си отидоха. Маджаров остана да нощува у нас. Предложих му пружинено легло, но той не пожела да легне на него, а каза да му постелим на ниско. Преди да си легна отидох да проверя как се е настанил. Виждам: — леглото празно, а той както си беше облечен, сложил само кръста си на постелката и спи. Попитах го, защо така е легнал, а той отговори: „Ако тази вечер спя на такава постелка, и утре вечер ще искам същата, а няма да има.

 

Сутринта станахме рано и той тръгна сам към дружината си.

 

Един ден аз и братовчед ми (Яни Воденичаров) отидохме в Каракоч за среща с Михаил Герджиков. Той беше инспектор на четите в Лозенградско. С него беше и Иван Варналията. Той минаваше за адютант на Герджиков.

 

По едно време стана нужда Герджиков да отиде в Одрин. Водеха го от село на село преоблечен с тамошна форма, с чер шал на главата. Качен на едно чифте каруца той отиде от с. Каваклия в Одрин. В себе си носеше две бели меджидиета, ако стане нужда да подкупи някого.

 

Към края на март трябваше един от нас да отиде в Одрин да се срещне в гимназията с Думев, ако не се лъжа директор, да занесе нещо на него и да вземе кочани с разписки, които се раздават при внасяне на членски внос. За пратеник другарите определиха мене. Аз за първи път отивах в Одрин. Наредиха ми да сляза в Матейчовия хан и от там да продължа работата си. Но по пътя още преди Бабаески се счупи шабала на колелото и започна да кара по-бавно. Когато стигнахме в

 

293

 

 

града, файтонджията отиде да търси железар да поправи колелото. Така, че в Одрин пристигнахме много късно. Аз слязох при указания хотел, а той бил посещаван все от гайтанджии и други българи пристигащи от Турция. С една дума властта зорко следяла хората от хотела. Сутринта още рано аз излязох от хотела. Отидох в пансиона и вземах Тодор Карталов, ученик, който трябваше да ме заведе при учителя.

 

Предадох на Думев каквото носех и поръчах да приготви квитанции. В определения час Карталов ми ги донесе в една кутия пълна с халва.

 

Като се върнах в хотела и седнах в кафенето, срещу мен седна един човек, наметнат с кожух, подобен на чалгаджийски. Предположих, че това е хафнето (шпионина), поставен да ме следи.

 

Моята работа вече беше свършена. Оставаше маскировката на идването ми. Аз носех кошница с две бутилки — едната бяло вино, другата с червено. Трябваше да почукам на вратите на няколко кръчми и да предлагам виното. Човекът с кожуха през цялото време беше около мен. Като се върнах в кафенето той отново се изпречи срещу мен.

 

Мръкна се. Пазарих се сутринта рано за файтон да ме откара в Лозенград. Съмна се, а все не идва. Попитах ханджията и той ми каза, че откарал едни жени, които не искали да има мъж с тях. Упъти ме към един хан в който имало брички. Прибрах си багажа, който се състоеше само от халвяната кутия и кошницата с бутилките. Стигнах до хана. Пазарих една бричка само за мен за 40 гроша. Коларят отиде да впряга, а аз седнах при печката. В това време оня с шубата ме потърсил. Казали му,. че съм отишъл за бричка. И по едно време и той пристигна. И седна до печката срещу мен. Ударихме на сухабет, но мен все ме е страх.

 

Мисля си, и като че го чувствувам, че тъкмо като излизам и съм на портата ще каже: „Стой!“

 

Като извадиха кабриолета, качих се и минахме портата, ми съмна...

 

Към края на месец април кравата на един селянин не се върнала от паша и понеже щяла да се тели, тръгнал човекът да я търси. Понеже било тъмно, човекът взел и капаклията си пушка, която му дали наскоро. Властта го заловила с пушката в ръце и го накарали да каже кой му е дал пушката. Той посочил десетника си. Арестували него. Той пък, като по-умен от другите — посочил председателя Никола Славейков, но последният още като научил, че има предателство се скрил. На другия ден (2 май 1903 година) правят голям обиск в къщата му и двора, като претърсили и дори сечените дърва и купа от лозови пръчки. Този ден аз прекарах в черничевата ни градина, която е на 15 минути път от къщи, за да ми съобщят

 

294

 

 

да не се връщам в къщи, ако ме потърсят. Деня мина така в очакване. Вечерта се върнах в къщи. След мен, неканен идва и секретаря ни Иван Карчев с жена си. Дошли, за да обмислим как да действуваме при създалото се положение. Дойдохме до заключение, че ако паднем в ръцете на властта при тия арести, най-голямото обвинение ще падне върху нас, тъй като другите са само членове на комитета, а ние подстрекатели, ръководители. Решихме, че само бягството ще ни спаси. Тогава започнахме да обмисляме как да стане и се организира то. Ако тръгнем вечерта може да попаднем на постове, да се усъмнят и да ни спрат. Просто се чудихме как да осъществим решението си. Тогава аз измислих. Предложих да тръгнем през деня. И обясних плана си.

 

Аз яздех катър. За другаря ми вземахме магаре от един наш близък. На 3 май сутринта изпратихме брат ми Спиро да вземе пътни листове за село Канарата.

 

Ние потеглихме и спряхме в лозята да го чакаме на уговореното място. Той ги донесе и тръгнахме. Излязохме на широкия път, който води към село Ереклер и от там отива направо на границата.

 

За да не пораждаме съмнение, че отиваме на далеч, въпреки че бяхме с добитък не взехме никакъв багаж. В Ереклер имаше един бакалин, българин Димитър Богойоглу, който не ни вдъхваше доверие. Като пристигнахме в селото какво да видим: едно двуетажно кафене пълно с войници. Като нямаше изход спряхме при горепосочения бакалин. Той още като ни видя, разбра, че работата ни не е чиста, а дюкянът му — пълен с турци. Като ни заговори, мен ме нарече Стефан, а не Стойко и веднага ни съобщи, че не можем да минем през мерата, тъй като по нея има пръснати турци. През нощта убили едно овчарче. Казали му: „Стой!“. То не спряло и те го убили. После се установило, че то било глухо. Казахме му, че една група керемедчии идват насам. Тогава той ни даде идеята да почакаме и да отидем с тях. Ние ги очаквахме, но те дойдоха тъкмо, когато войската, която се състояла от 100 души и един юзбашия, беше получила заповед да тръгне. Когато пристигнаха до нас, ние се присъединихме към керемидчиите и така смесено продължихме пътуването. Нашите спътници си имали определени места за почивка. Спряха при едно изворче и разтовариха конете. Ние също спряхме. И войската дойде и се разположи на същото място. По едно време юзбашията стана, приближи се до моя другар, който беше най-представителен и го запита; „Ти ли си водача им?“ Действителният водач се обади и юзбашията го запита: „Туфек варму?“

 

Водача отговори — Вар.

 

— Нерде?

— Чувалда.

 

295

 

 

Накара войниците да развържат чувалите. Виждат хляб. Тогава разбрахме, че единият казал „туфек“ (пушки), а другият разбрал — екмек (хляб).

 

Тогава юзбашията се обърна към другаря ми и каза:

 

— Вие накъде отивате?

 

— Тук в село Капарата. Аз имам да вземам пари от 1—2ма. Аз се обадих, че отивам да купя 3—4 кози за млекуване в къщи. Той ни каза, че селяните от това село са избягали и ни предложи да ни заведе в Малкочево (главният турски граничен пост).

 

Аз казах, че на пътя сме научили и това, но дошли сме до тук, ще отидем и до селото.

 

С това разговора ни свърши. За посоката на нашето пътуване въпросът остана неразрешен. Оставаше да чакаме при тръгването на войската да каже: „Хайде и вие двамата с нас!“

 

Продължаваме почивката.

 

Едно момче от гърчетата носеше калпак на главата си. Ние всички други бяхме с фесове. Юзбашията го посочва и казва: „Този, ако го видя малко настрани от пътеката ще накарам войниците да го застрелят, като комита“. Всички им приличаха на кумити. Още като бяхме при бакалина един от агите го изпрати да му купи тютюн. Бакалинът се върна и му каза, че не е намерил. А турчина го изгледа и каза: „Холан Димитрак, сенда кумита, оллдушин“ (ти си станал кумита).

 

След дълго лежане войската получи заповед да тръгва. С нас не се занимаваха повече. Оставиха ни. Чакахме доста време, за да се отдалечат и освен това, за да тръгне онази група, та и ние с тях да продължим. Наближава нощта, а те не мърдат. Разбрахме, че имали с тях двама без паспорт и чакали хубаво да се мръкне. Нямаше как, потеглихме сами двамата. Когато стигнахме в селото вече беше по-стъмнено, но сварихме и войската още там. Отидохме пак при тях като стари познати. Младите селяни прекарали целия 3-ти май в околностите на селото, за да не ги намерят в селото при случай на обиск. А в къщите бяха останали само старци. От тях научихме, че войската изпратила хора в село да събират хляб, след което се изтеглили. След половин час младите се прибраха. Опитахме се тайничко да уговорим някой за водач, но никой не се съгласи, нито пък се съгласиха да ни приемат в къщите да спим. Един селянин ни посочи едно навесче отвън и легнахме там. Другаря ми, ми каза: „Току ми иде един акъл да се върна“. Аз му отговорих, че дори и да знам, че ще ме застрелят на границата, за връщане няма и да помисля. Приятелят ми като легна и заспа, а аз цяла нощ не мигнах да мисля. Мисля си какво ще стане с нас като не можахме да преминем границата. Няколко старци ни казаха: „А, не може да преминете, защото границата е обвързана“. Човекът, който

 

296

 

 

ни прие пред къщата си имал свой човек в затвора и на сутринта дядото щял да ходи в Лозенград да носи рушвет, за да го пуснат. Уговорих да го кача на катъра и да отиде. Казах му: „Той ще те заведе право у нас“. На сутринта качихме дядото на катъра и го изпратихме в Лозенград. Домакинята сложи да пържи яйца за закуска, но в това време някои извика и домакинята набързо напусна двора, като повика и нас двамата. Разбрахме, че те са имали поставен човек, при опасност да даде знак да се оттеглят. Отидохме до едно място в гората. Надойдоха и другите. По едно време получиха известие, че обискират селото. Пейчова махала. У когото намерили пушка я вземали и го арестували. Започнаха да разискват по това. Като са вземали пушки решиха да избягат с нас, защото се страхуват от обиск. Когато се стъмни хубаво, се събрахме в селото и накараха да отворят черквата. Помолиха се. След това взехме решение за пътуване. Решихме да се върви в колона, с разстояние между хората четири крачки, която да се води от хора, които са пасли овцете на тая страна от където мислят да минат. Като определиха сборен пункт всеки отиде да си вземе оръжието, след което потеглихме. На едно място колоната се разгъна в редица, защото видяха, че идва човек и помислиха, че е неприятел. По-късно се установи, че това е бил наш човек, който отишъл да си вземе пушката. Наредихме се пак и тихичко напредвахме, като на много места водачът правеше завои. На едно място, този който вървеше пред мен тихичко ми каза: „Границата.“ Още малко повървяхме направо, после завихме на дясно и стигнахме в с. Малина църква на българска земя. На сутринта беше неделя и в селото имаше сватба. Тук хората са свободни и един кларнет свири на сватбата, а само на 3—4 километра зад границата арести, скърби! Властта като узнала, че ние вече сме взели пътя, не отишли към къщи, нито да питат, нито за обиск, а телеграфирали на оня, който се канеше да застреля керемедчията вместо кумита, но било вече късно.

 

На другия ден, понеделник пристигна в селото Стоян Петров, бивш затворник в Лозенград, в затвора известен под името Даскала, а сега войвода в Бунархисарско и четника Иван Ташев. С тях двамата потеглих и аз за Бургас. Другарят ми остана за по-късно. Моята първа работа беше да се срещна с Герджиков. Казаха ми, че бил в София. Намерих го в един хан при Георги Кондолов, войвода в Малкотърновско. Герджика ми се стори мрачен и ядосан. Попитах го: „Взе ли пушки?“, а той отговори: „Ако имаше отрова бих взел. А вие защо избягахте? Трябваше да стоите там.“ Казах му, че ние стояхме между властта и народа с празни ръце, а не въоръжени като вас. Стояхме докато можеше да се работи. Каква полза за делото, ако не взехме мерки и отидехме в затвора? Георги

 

297

 

 

Кондолов, като ни послуша, ни спря: „Стига сте се препирали! Нашият враг е голям и ние не можем му направи нищо. От тук ще го дърпаме, от там ще го хапим и пак ще ни убият, но ще дойде ден ще си спомнят за нас.“ Той сега е покойник, загина в Преображенското въстание.

 

Останах изгнанник в България цяла година. Към края на месец април 1904 година прочетох във вестниците, че ни се дава амнистия и който иска може да се върне в Турция. На първо време не ни се вярваше, но се отнесохме към българското правителство, което ни увери в достоверността на съобщението. Обясниха ни и реда по който ще става връщането.

 

По това време аз бях във Варна. Отидох в Ямбол, където се заселихме с моя другар Иван Карчев и още осем души. Една група от 10 души отидохме в Околийското управление. Направиха ни списък, по който да ни предадат на турците по етапен ред до домовете ни. С този списък ямболския пристав ни придружи до Харманли, от там друг до Свиленград (тогава в турска територия). Отсам в България беше светло, а там на гарата — тъмно. Като забутаха едни манафи да ни пазят. Чух, че един от тях каза: „Бунар съкъдана бакъладжак“ (Внимателно да се претърсят).

 

Вечерта спахме на хотела на гарата. На сутринта ни заведоха в града при военния паша. Понеже беше доста далеч отидохме с файтон. Наредиха ни пред пашата. Той ни попита: „Защо сте избягали?“ Моят другар Иван Карчев му отговори: „Които попаднаха в затвора бяха подложени на нечувани изтезания. Имаше двама полицаи Фари ефенди и другарят му, които как ли не са измъчвали затворниците. Имало е случай да леят куршум в устата им.“ А пашата каза: „Истина, имаше такива случаи, но и вие не седите мирно. Сега ще дадете клетва: „Дьовлетимизин хич бир шишине кършма дисаама ве кенди шишилен чалъкша — дисалма. Валаа беляя!“

 

От там по етапен ред ни изпратиха в Лозенград при мутешерифа и там „Валаа беляя“ и от там всеки у дома си.

 

Превод на клетвата: На царските работи никога няма да се меся. Ще се занимавам с моите работи! Кълна се!

 

 

Б. м. Б. д.

 

Тракийски научен институт. Оригинал. Ръкопис.

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. През м. юни 1900 г. Б. Сарафов и арменския комитет в Пловдив изпращат една чета в Родосто с цел набавяне на средства. В Родосто не могли да извършат никакъв обир, връщайки се обратно, влизат в Лозенградския район и отвличат гръцкия лекар Костаки Керемидчиоглу. След

 

298

 

 

като получават 800 златни лири го освобождават. Последват масови арести и разследвания от страна на турските власти, които попадат в следите на революционната организация. Арестувани са били почти всички ръководни членове на революционната организация в Лозенградско и Бунархисарско. 41 души са били осъдени и изпратени на заточение в Мала Азия, повече от 70 забегнали в България. Тази афера разстроила много революционното дело в двата революционни района.

 

2. За известен период от време (до началото на 1901 г.), между ВМОРО и ВМОК е установено сътрудничество по отношение набавяне оръжие, събиране на средства, изграждане на четническия институт.

 

299

 

 

 

14. СТОЙНО ЧЕРНОГОРСКИ

 

Стойно Черногорски е роден в с. Бузовград, Старозагорско. Завършва гимназия в Казанлък, след което работи като техник в различни селища. Още съвсем млад се увлича от идеята за освобождаване на земите останали след 1878 г. под турска власт. Активно участвува в подготовка на чети, въоръжаването им, военното обучение, за известно време е подвойвода, непосредствен участник е в сраженията с турската войска.

 

 

ЕДНА СВЕТЛА СТРАНИЦА ОТ 1903 ГОД. [1]

 

Беше първи юни, когато напуснах наслада в душата си да подишам от онези струи, които високо и недосегаемо стоят над Казанлъшкия живот. Да, аз се поставих в него момент вън от този живот, задишал вече свободно в революционното поприще.

 

В Стара Загора Дечев, с когото бях се ангажирал да вляза във вътрешността [2] ме изпрати в домът на брата си д-р А. Дечев да се запозная с някои медицински необходимости и правила, които биха ни послужили в похода, за да се не убива времето напразно.

 

В края на юни след като получих „медицинската диплома“, отпътувах за София, където ни очакваха по-значителни приготовления. През това време столицата представляваше главния външен македоно-одрински център на революционните елементи, едни от които бързо се приготовляваха, за да участвуват в Илинденското въстание.

 

Да отиваш да работиш и умираш за делото и да си набавиш парите, оръжието и другите припаси с кражба, от която е спокойна съвестта — ето моралната приятност в тая работа.

 

По диктовка на Дечев няколко дена следихме евреина X. К. от чието богатство се чувствуваше голяма нужда, но за зла участ плана ни се осуети. Със същата цел обискирахме с Владимир Генчев свещенника X. У. в хотел „Трайко Китанчев“ но напразно. „Светия отец“ преди един ден беше си съхранил парите в една публична дама, която доста умно ги присвои, а отчето даже не си плати леглото и сутринта избяга.

 

300

 

 

Арестуването на Дечев и редицата други арестувания и интернирвания криеха причините си все в безбройните опити за снабдяване с пари и припаси от негодяите.

 

Така се преживя шумния юлски революционен период в столицата, додето на 1 август бяхме изпратени по двама от няколко чети да приготовляваме бомби в чифлика на Вл. Бобошевски в с. Мусабег, Радомирско. [3]

 

Село Мусабег е разположено в северните поли на живописните Клисурски хълмове, обраснали с разновидни шубраци. Радомирските шопи се отличаваха с пря.мота в отношенията си, но старателно използуваха и най-малките случки за своя изгода. Овчедушието им, обаче не беше пречка, за да се започне и най-деликатната, най-прикритата работа. На два километра на югозапад от Мусабег в една красива котловинна се поместваше чифлика на Бобошевски, където беше определено да се изработят бомбите. Самия чифлик се наричаше от притежателя му „Ново село“ с 5 къщи и също толкоз семейства, които обработваха чифлишките земи. Петте фамилии образуваха една оригинална колония с чудноват весел нрав. Жени, мъже, деца — всичко работеше. Чифлишката област през това време беше покрита с гъсти тютюневи пространства, пъстри ливади и кичести, с изобилен плод овощни предградия. Пред скромното здание, където работехме бомбите се простираше голям харман. Там работеха няколко девойки от Мусабег, а друга група от тях се занимаваше с нанизването на тютюн.

 

Започнахме работа: пресявахме захарта и бертолетовата сол с процент 25/100, от което 25 части захар и сто — сол. Пълненето на бомбите, складирането им и въобще цялата работа се извършваше с рядка охота. Едни пресяваха сместта, други нарязваха фитиля, трети приготвяха динамитните капсули, четвърти пълнеха, пети изчистваха с четки винтовете и ги затваряха.

 

Всяка вечер, уморени от работа се събирахме около бараката, предназначена за ресторант и заедно с чифлишките работници образувахме такава компания, като че ли никаква разлика не съществуваше между нашата и тяхната работа. Обикновено веселите вечери започваха с по няколко чаши чифлишка сливовица за предговор, придружена със стипково радомирско вино, което беше наречено „бобошевско“ понеже произхождаше от прочутото винарско село Бобошево.

 

След нахранването започваха множество революционни песни, които сегиз-тогиз се гарнираха с „букети“ от местната шопска народна поезия, отличавайки се по своята звучна монотонност и логическа сухота.

 

Накрая наложително се изиграваха няколко шопски и македонски

 

301

 

 

хора, след което отивахме да спим, кой където намери.

 

Все по този начин се завършваха дните до изработката на бомбите и до пристигането на четите. Един по един в разстояние на три-четири дни дойдоха петдесет души. Една прекрасна нощ дойдоха четите на Христо Чернопеев, Пешо Самарджиев, Григор [*] Пърличев, Никола Жеков, Байчев, заедно със своя технически персонал без четата на Никола Дечев, към която се числех. В продължение на два-три дни Чернопеев криеше причините, поради които не е дошъл Дечев, но най-после бе принуден да ми съобщи, че е спорен каналът по който трябваше да се мине и догдето решат въпроса няма да се отделям от бивака.

 

Особено приятно впечатление правеше в тия чети свещеника Тома, който щом пристигна от София с файтон, хвърли расото и всички свещенически дрехи, облече казионните, затъна дългата си коса под хъшовския калпак и вземаше дейно участие в провеждането на военните упражнения по дъното на тясната, тревиста долинка. С изключение на брадата, по нищо друго не приличаше на поп. Цялата душа на този щастливец беше обзета от огнени мисли пред предстоящото му бъдеще. Разказваха ми след време, че в сраженията се държал достойно.

 

На петия ден от идването на четите се простих с икономската работа, сбогувах се с кратковременните другари и заедно с Генчо Атанасов от Карловско тръгнахме за град Кюстендил, където ни чакаше Дечев. Изминахме седем часа път заедно с куриера. [4] На мръкнало стигнахме в селото X [5], вечеряхме и трябваше да поспим, обаче множеството дървеници ни заставиха да тръгнем веднага.

 

Лутайки се по непознати пътища, уморени, без куриера, който остана да донощува, подлайвани тук-там от овчарски кучета, на съмване едва достигнахме селото Жабокърт [6] в долината на Струма, която аз виждах за първи път. И не можеше да не се нарадваш на нейната привлекателност, над която на югозапад кичесто се издигаше Осоговската планина със своите прекрасни поли и дефилета, на североизток — Конявските висоти, а по средата змиеобразно се лъщеше река Струма, заградена от плодоносни градини. Съвършено отпаднали от умора, решихме да поспим до една купа сено.

 

Около обед влязохме в Жабокърт и подирихме някой си „Робчето“ посочен ни от по-рано. И действително, скоро се настанихме в домът му. Не ми се хареса приема и поисках среща с местния учител, като разчитах на факта, че той ще е най-интелигентната душа в селото, ще влезе в положението

 

 

*. Вероятно Кирил.

 

302

 

 

ни и ще ни упъти как и отгде да влезем в Кюстендил, за да не бъдем пипнати от полицията. И наистина не съм се лъгал. След като обядвахме, той ни отведе до Кюстендил без да ни се случи нещо.

 

Тук за първи път се видях с начинающия духовит поет и писател, бъдещ другар по идея и „щастлив“ кратковременен революционер, защото скоро намери щастлива и честна смърт в редовете на македоно-одринската революция незабравимия и скъп Юлий Цезар Розентал. Розентал е бивш по потекло полски дворянин, настоящ вдъхновен революционер за свобода, заради която сложи главата си. Незаменим съвременен хъшлак, който правеше висока чест и на делото с присъствието си и на другарите, с които беше решил да споделя трудни моменти. И Юлий, пропит от благородната мисъл, не се поколеба пред нищо, за да реализира едно свое желание.

 

На другия ден от пристигането ми в Кюстендил „интимният кръжок“ от Дечевата чета, без този последния, [*] направихме няколко прощални визити в свои доверени учители и еснафи.

 

По това време градът представляваше особна привлекателност по шумността си от отиващи и връщащи се работници. Превоз на материали, складиране и разпределянето им, наплив на бодри младежи, а от вътре за навън наплив от брадясали, изпокъсани работници, прощални банкети, весели прегръщания, „загадъчни“ за властта униформи и пози, ето какво беше външното изображение на ненаситния град да посреща и изпраща. А вътрешния лик — душата на революционера, вълнующите го мисли за близки зад и пред границата, проучването на другарската душа, представена в най-висшата точка на своето развитие: да се самопожертвува за другите, преструвките на някои граждани, че нищо не виждат и "нищо не чуват от онова, което става между тях, задушевни разговори за станали събития зад границата, неописуемия ентусиазъм, с който се правеха приготовленията за тежкия път — ето що представляваше вътрешно историческия за делото Кюстендил.

 

След два-три дена Дечев каза да отпътуваме по двама илн трима до близкото село Слокощица. В запустялата спиртна фабрика край това село, бяха складирани всички необходими за път вещи. Започна се сформирането на новото облекло, а цивилните дрехи натъпкани безпощадно в чували, се изпратиха на комитетския представител Марко Скулички.

 

До вечерта всички бяхме готови за път. При първия сигнал, тръгнахме лазешком по полите на Осоговския балкан,

 

 

*. В смисъл „самия войвода“.

 

303

 

 

към границата. Дечев ни придружи на 1 километър и се върна обратно в града, за „някакви дребни доставки“.

 

Наредени в твърде дълга верига (брояхме петдесет другари) лазихме по наклонения тесен горски път по направление към с. Богослов.

 

В контраст с нашите весели лица, почувствували себе си щастливи в славния поход, луната неохотно споделяше съдбата ни и като че ли се силеше да ни предскаже злополука в предприятието. Сегиз-тогиз остър горски ветрец посрещаше потните ни чела и сипеше приятен аромат низ задремалата от дневния шум Струмска долина. Заседнали за отдих до някой ручей, сред тихата нощ, последният очарователно и игриво клокочеше и издаваше звуци на тъжна прощална песен.

 

Розентал мълчаливо и с впит поглед в окръжающата го околност плетеше нещо в душата си от първите впечатления и твърде внимателно отбягваше да се вслуша в тихите другарски шептения из пътя, като повече пътуваше от страни, отпред или отзад на веригата. Просто беше се забравил от омайната картина.

 

След няколкочасово криволичене из пътя, ето ни най-после на определеното за бивак място, наречено „Хайдушката поляна“. Полянката заградена с високи дървета и наклонена тъй, че едва можа да ни задържи при основата си, наредихме стражата и се разделихме на отделения. С позволението на куриера, като безопасно място, накладохме огньове, вечеряхме скромно и започнахме шеговити разговори, почивка и сън. Куриерът ни веднага се върна за доставки, както му беше поръчано.

 

Съмна се. Първия ден от четническия живот прекарахме добре. Още този ден храната ни се яви недостатъчна. Можахме успешно да издържиме първия опит на гладуването. Покрай нас пасяха едри добитъци без стопани. Някои дадоха идеята да заколим едно теле, да го опечем, за да се подкрепим „сили его“. Казано и свършено. Една част от другарите започнаха да събират пънове за жертвеника, а други начело с духовития Розентал водеха телето вързано.

 

В момента когато трябваше да падне първата жертва на хъшовската суровост и глад откъм близкия връх се зададоха няколко лица. Това бяха нашият куриер и началникът на техниците от четата на Хр. Чернопеев — Панайот Бойчев, който докара провизии и трябваше по заповед на Дечев да ни отведат на друг бивак, където ще стане окончателното въоръжаване до минаването на границата. По настояване на Бойчев, трябваше да отидем и да се съединим с четата на Чернопеев. И куриерът и Бойчев цитираха думите на Дечев и двамата си противоречаха и се скараха. По неволя, очакваше се от мене да реша. Съветвахме се и взаимно решихме да

 

304

 

 

приемем Бойчевото предложение, понеже куриера беше пийнал повече. Тъкмо това не трябваше да правим. Бойчев направи горното предложение без знанието на Дечев. Приготвихме се и тръгнахме, въпреки упоритото съпротивление на куриера, който напоен от Бойчев, скоро отрезня и вдигаше всяка отговорност от себе си, че не отиваме на посоченото от него място.

 

След един час вървене, неусетно влязохме в един тесен и затулен от гъсти дървета път, така щото нищо не се виждаше напред.

 

По едно време куриерът се отдели от веригата „да пие вода“ и изчезна... Повървяхме още половин час и съвсем внезапно започнаха да ни обстрелват залпове...

 

За миг залегнахме в тъмната урва по студените камъни и треви.

 

Всички бяхме в недоумение. Изстрелите зачестиха и очевидно беше, че се отправяха нагоре във въздуха от което дълбоко и продължително ечаха долищата и урвите. Бяхме и без войвода. Съгласихме се с Бойчев да отидем напред и да проверим източника на всичко това. Не повече от 5 минути вървяхме и ето ни пред една широка, обградена с гъсти и високи дървета поляна, наречена от околното население „Байрям преслеп“ — значи и на нас предстоеше някакъв „байрям“. Луната, за чудо бе позлатила с лъчите си поляната. Пътят ни право пресичаше този горски остров. На дясно стърчаха не твърде високи скали, а от ляво се простираше голяма нива посята с летен овес още неожъната. Още с появяването ни някой ни запита от ляво: „Кои сте вие? Доближете се! Кой ви е войводата? Не бойте се!“

 

От своя страна ние поканихме непознатия да дойде, но той отказа. Бяхме принудени да отидем при него. Разстоянието беше около 100 метра. След дълги обяснения и заплашвания от двете страни, успяхме да респектираме събеседника си — капитан Русев, да скрием името на отсъствуващия Дечев. Додето продължаваха обясненията с офицера, ето че без ничия заповед четата цяла влезе в поляната, тутакси обградена от войнишка верига.

 

Принудихме се с Бойчев да се върнем при другарите, за да им дадем нужните наставления за респект спрямо военните. Всички заеха позиция в скалата.

 

Складирахме 12 товара сухар и решихме да ги заплашваме, че това е склад от динамит и бомби.

 

След половин час дойдоха всички офицери с полудружинния командир Боляров, които тържествуваха, че сме заловени.

 

— Не бързайте да се радвате, че имате успех — казах аз и „заповядах“ на нашите техници да обкръжат „склада" (чувалите със сухара) и при пръв сигнал да го запалят. Розентал

 

305

 

 

легна при чувалите между другите техници и каза в отговор на моята заповед:

 

— Всичко е готово, няма да се дадем живи...

— Колко сте души? — запита ме Боляров.

— Не сме се преброили — отговорих аз.

— Вие сте в плен и ние ще ви преброим главите.

— Съмнявам се дали ние или вие сте в плен. Нашата верига се прекъсна от вашата и зная, че сме господари на положението — му отговорих, сплашвайки го, че нашата верига е зад тяхната.

 

Павли Чопаров и Филип Торбичков гордо-гордо с пушки на рамо обикаляха залегналите в скалата другари, окуражаваха ги, а не по-малко и мене — мнимия войвода.

 

Най-накрая дойдохме до следното споразумение — да изпратим по един човек от двете страни в града, за да уредят въпроса. И ако до следващия ден до 6 часа вечерта няма отговор, ние ще отиваме напред. В 12 часа среднощ изпратихме виновника за положението Бойчев от наша страна, а те — един офицер.

 

Нощта беше вече превалила. Макар конфликтът с военните да бе решен наполовина, само до другия ден, другарите продължаваха да бъдат на щрек, без да помислят даже за сън.

 

Събрахме се техниците и началниците на отделенията на съвещание и решихме:

 

1. Да скрием името на Дечев, за да не даваме материал на пресата да пише за случката.

 

2. Да се поддържа временно Черногорски за водител на четата.

 

3. Да се продължава до край респекта на войсковите началници.

 

4. В случай, че до следната вечер не се получи отговор 'от града на всяка цена да продължим пътя.

 

5. Да се позволи на другарите спане с редовен патрул.

 

6. Техниците да не се отделят от склада на сухара под предлог че пазят динамит и бомби.

 

Едва на съмване ме унесе сън и аз заспах до 9 часа преди обед. Дежурен по войсковия караул този ден беше капитан Минков.

 

На обяд капитанът даде Розенталу и мене динé, което се състоеше от вино, изсъхнала баница в една кърпа, кашкавал и салам и то по тази случайност, че тъкмо когато спорехме по обсадата ни, един войник донесе горните продукти офицеру, който ще-неще покани и нас. Капитанът започна да ни увещава да отстъпим назад няколко километра и да си отиваме по работата. Розентал и аз решихме да не отстъпваме от заплетеното положение, докато не се получи отговор от пратениците.

 

306

 

 

В 6 часа вечерта дойдоха Дечев и Скулички с разрешение да продължим пътя си с малко отклонение. Готови бяхме вече за път. Офицерите и войниците ни заобиколиха и ни разглеждаха с любопитство. Сбогувахме се и тръгнахме.

 

Избавени от първата примка, от която можеше да има лоши последици, чувствувайки се в добро разположение на духа, потеглихме обратно по същия път, по който дойдохме. Луната ни съзря едва при горската барака над с. Богослов, където пътят кръстосваше една голяма равна поляна. Тук поотпочинахме.

 

Скулички измъкна от дисагите си стъкла коняк — попийнахме по глътка, попяхме си подходящи за момента песни, поиграхме хоро водено от тихия по характер воевода и пак тръгнахме към неизвестния за всинца ни бивак.

 

Към полунощ минахме през с. Богослов и с наклон към Струмската долина неусетно влязохме в с. Жилинци. Тук квартируваха още няколко чети, които чакаха припаси.

 

Направихме смяна на няколко пушки, пийнахме по чашка-две вино и без никакво забавяне потеглихме за Сенокос, където бе определено да квартируваме. Тук преживяхме няколко дена, но ако някой ме запита какво е това Сенокос — село или местност, не бих могъл да му отговоря с положителност. Разположено в полите на Осоговския балкан, място обраснало с лешников храсталак, между което се простираха доста обширни „бозалъкови“ ливади и една разкошна овощна градина, която служеше за наше жилище. До самата градина се намираше къщата на бай Слави, единствена в Сенокос.

 

Ако се спирам повече в бележките си за преживяването ни в Сенокос, то това се налага от някои новоусвоени тук особености на хъшовския живот.

 

Разположени на лагер в красивата овощна градина, гдето за постеля ни служеше зелената, но твърда есенна трева, бяхме разделени на отделения. Тук се учехме на задушевни приятелски обноски — другарска дисциплина тъй необходима за предприятието ни. Когато идваше ред да се приготовляват провизии и някои други неща не се правеше никакво изключение на лицата по интелигентност и чин. Напротив, всички бяхме равни и еднакво услужливи един спрямо всички и обратно. Виновник за тази добре уредена другарска дисциплина беше самият Дечев, комуто не беше по характера да се поставя като „генерал“ в бездействие и който често пъти наравно с другарите си събираше дърва, кладеше огъня, готвеше и най-после, ако имаше за него ядене ядеше, ако имаше място, завивка и постелка спеше както намереше.

 

Сантименталната поетична душа на Юлий Розентал изпитваше особена наслада в готварството, в часовойството, в

 

307

 

 

отдалечаването от четата в наблюдаване на новите местности, изучаването на природата и всичко това донасяше богата храна за неговата ненаситна душа. Всяка вечер след вечеря се събираха всички заедно, гдето прекарвахме най-щастливи минути до полунощ.

 

След няколко дена при нас дойдоха четите на Тома Пожарлиев (Воденската чета) и на Григор Манасиев (Кратовската чета), за която първо бе определен за водител дългогодишния работник Диме Белберчето, когото представителството Матов — Татарчев отхвърли, по неизвестни за мене причини и възложи четата на Кратовския учител Григор Манасиев.

 

С идването на гореказаните чети стана известно, че ще си съдействуваме за проникване до районите си, а именно: Манасиев ще съпроводи Дечев до границата на Кратовския район, Дечев ще изпроводи Пожарлиев до границата на Велешкия район.

 

Престреляхме пушките си. Фотографирахме се. Пожарлиев „освети“ знамето си и една прекрасна тиха нощ напуснахме незабравимия Сенокос изпращани с благопожеланията на буля Славовица, чийто съпруг още преди няколко дена бе взет за войник по случай мобилизацията.

 

Скоро напуснахме козите пътеки и поехме шосето за границата. Първа почивка направихме при едни ханчета. Тук имаше няколко четника, които се връщаха от вътрешността, между които и Роман Степанич, млад човек, руски поданник, увлечен от македонската буря.

 

Напуснахме шосето и тръгнахме до самите склонове на Осоговския балкан, гдето за първи път газихме един приток на р. Струма.

 

На съмване стигнахме до с. Раненци и се установихме на квартира в една затулена градина на близкото село Скакавица, което си е придобило името от вечно бистрата и буйна речица, която скача между острите скали.

 

Тук квартирувахме два дни.

 

През това време се завръщаха четниците от разбитата чета на Светослав* Ковачев, който не успя да стигне района си и даде сражение в Кратовско. След това продължихме към границата. Пътя ни беше все нанагорен, което причиняваше чести почивки. Пътувахме цяла нощ, за да стигнем в подножието на в. Руен до самата погранична линия при главата на Бистрица. Но неизгодността на мястото попречи на този план. Бяхме принудени да денуваме на един малък връх наречен „Хайдушките кладенци“. Там осъмнахме и заседнахме в една студена усоя, за да не бъдем съгледани от близките турски и наши постове.

 

На запад от Хайдушките поляни представляваше интересна

 

 

*. Името му е Владислав.

 

308

 

 

гледка оня възел между турската, сръбската и българската граница, на север от който възел съвършено неправилно са разхвърляни върховете и ридовете по сръбската линия, а към юг се простираха широки и гъстолистни рътлини по турско-българската граница, която отстоеше само на няколко километра от нас.

 

Твърде предпазливо се допипахме с Розентала до една затулена скала, от където можахме да разгледаме с бинокъла движението на един пост както и всички по-забележителни местности около възела Патарица. Там след няколко дена Раздолов отбеляза името си в историята в „бляскавото“ сражение между многобройната чета на поручик Атанасов и турските гранични постове.

 

Още на следващата вечер преди залез слънце тръгнахме към Руен с малко отклонение на изток, за да не бъдем съгледани от пограничните постове. Преди смръкване се надвесихме над дълбокото корито на река Бистрица, бреговете на която са обрасли с гъста и буйна трева.

 

Мръкна се наново. Пътя ни беше все покрай реката. Всъщност нямаше никакъв път освен кози пътеки, които не се забелязваха в мрачината. Вървяхме безразборно: ту по пътечките, ту по скалите, ту през водата, прегазвана на ляво и дясно — обстоятелство, което съвършенно ни изнури и ни принуди да нощуваме в местността Момина скала в овчарски зимни кошари, където огньовете скоро ни съгряха.

 

Сутринта рано-рано се озовахме в подножието на Руен при главата на Бистрица, където бе и последния ни бивак в Българско — на 1/2 км, от границата между високи и гъсти буки, които ни пазеха от неприятелското око от всички страни.

 

Тук почивахме три дни и можахме да довършим последните си приготовления. Направихме няколко упражнения с електрическата машина, в поставяне и експлодиране на фугасите с тая разлика, че вместо цели килограми динамит, поставяхме само динамитни патрони. Всички опити излизаха сполучливи. Въобще през трите последни дни Дечев подготвяше техническото отделение в боравене с бомбите и динамита.

 

През първия ден, привечер тъмни облаци се сгъстиха на небосклона и надвиснаха над мрачния Руен, почнаха да се оцеждат като на шега и изведнъж започна да вали проливен дъжд придружен с буря. На бърза ръка накършихме листнати клони, завързахме върховете на по-ниските дървета и ето за десет минути имахме вече на разположение десетина колиби за всяко отделение по една.

 

Руен е от мене по-луд, мълвеше под мушамата си Розентал.

 

Това са сълзите и роптанията на угнетения роб — проговори бае Никола, един от техниците.

 

309

 

 

Природната стихия не бе в състояние да породи у нае малодушие. Напротив, другарите бяха духом така силни, щото още отначало посрещнаха с шеги и също с шеги изпратиха развилнялата се буря.

 

Наскачахме като мокри мишки, отърсихме дрехите си от дъжда, накладохме огньове, опекохме шиш-кебап от закланите по-рано овце и вечеряхме чисто по хайдушки.

 

На съмване започнахме последните приготовления. На този ден беше определено да минем границата. Заклахме няколко брави, одрахме ги и ги опекохме цели на големи шишове, след което разделихме месото на всеки другар достатъчно количество. То трябваше да ни стигне за няколко дни, докато стигнем до някои села. Околните овчари ни снабдиха с необходимото количество сирене и хляб.

 

Дойдоха да ни изпратят Секулички и Руменов — доктор по медицина, който бе командирован за пунктов лекар на организацията в с. Раненци. Там трябваше да дава първа медицинска помощ на завърналите се от вътрешността ранени работници.

 

За да не налетим още в началото на турските щикове, изпратихме напред човек, за да разгледа разположението на турската войска и да ни донесе за това.

 

Привечер, щом се затули слънцето, бяхме вече строени за поход.

 

Макар, че четите ни бяха организирани на другарски начала, морален дълг тежеше на титулярните воеводи, да дадат последните си наставления. Дечев не обичаше да приказва много. Застана пред нас и каза само следните прочувствени думи:

 

— Настоящият момент е от първа важност за нас. Отделяме се вече от България и трябва всеки да съзнае, че не отива на сватба. Работата с която сме се ангажирали е работа най, сериозна и съпроводена с големи горчивини и суровости. Трябва да изчезне от вас всяка разпуснатост, трябва да бъдете бодри, упорити в лишенията и да не се стряскате пред нищо. Никога не трябва да забравяте, че ние сме равни помежду си и че сме длъжни да си помагаме един на друг и всеки да се жертвува за другаря си. Другарството е най-здравия лост в нашето предприятие, залогът за нашия успех и ето защо трябва скъпо да ценим това чувство. На добър ви час, Желая бляскава деятелност на всинца ни.

 

След това Дечев даде сигнал със свирката си, тръгнахме след него, тръгнаха и другите две чети след нас, а Атанасов зае нашия бивак.

 

Още бе видело, когато започнахме да лазим по стръмната урва към линията. Небето отново се замрежи със сиви облаци. При пълна тишина с големи усилия цепихме с нозете си

 

310

 

 

гъсто сплъстената и висока трева, която скоро изглади като лед обущата ни и предизвикваше често падане на претоварените с багаж другари.

 

Към средата на голия рид тръгнахме във вериги към линията, която отстоеше от нас на няколко крачки. Ето ни най-после на самата линия.

 

Внезапно силно съскане прикова първите вериги на място. С готови за стрелба пушки, всички мълчахме спотаени в тревата. Двама от нас минаха няколко крачки напред, за да разберат какво става.

 

— Кои сте вие? — зачу се тих шепот от другата страна.

 

— Ами ти кой си? — запитаха нашите.

 

— Войник от българската армия, ида за вас — съобщи той и без повече да чака са приближи до нашите вериги. — От един час ви слушам как пъплите отдолу. Ама, че място сте избрали! Кой беше този майстор, който ви преведе оттука? — питаше със съжаление войника.

 

— Е, защо дойде? — запита го Дечев.

 

— Изпрати ме поручика да ви съобщя разположението на турските военни кордони и да ви упътя през кои места да минете.

 

След това той си отиде, а ние хлътнахме в мрака. Заваля. .. Този момент беше най-велик за мене. Най-велик, защото бях вече крачка във вътрешността, за която от дълго време копнеех. Като че ли отивах в бащиното си огнище.

 

По „заповед“ на командующия първата верига, тръгнахме по съвършено наклонения гол рид към вътрешността, който представляваше историческия водораздел между двете държави.

 

Успяхме да се потулим при един планински ручей, където само няколко другари можаха крадешком да пийнат по капка вода. След половин часово вървене по открита наклонена поляна най-после стигнахме до една вековна гора в подножието на Султан тепе. Тук, на това място зората за пръв път ни посрещна в македонска територия. Всички 113 души от трите чети бяхме залегнали на едно пространство от около двадесет метра, така притиснати, щото когато напуснахме временното леговище, всички мускули ме боляха, а нервите ми бяха изопнати до крайност.

 

Първата ни работа през първия ден в турско беше да се наспим. До обяд всички без часовите минахме в спане в една скрита усоя гдето слънцето не се виждаше.

 

На един километър под нас се виждаха лагерните шатри на турския аскер, поставен тук за да брани границата от нахлуването на четите, а над нас по голите склонове на Султан тепе бяха разположени големи турски сили, все за отбрана

 

311

 

 

на границата, които според показанията на куриера ни, възлизали на около 12 хиляди души.

 

Така минахме първия ден в турска територия, без да бъдем съгледани от някого.

 

Привечер, напуснахме леговището си и тутакси почнахме да лазим по наклонената усоя на Султан тепе. Когато се здрачи излязохме от усойния лес и през цялата нощ пътувахме по голите ридове на Султан тепе. В този момент заваля силен дъжд придружен със студен горски вятър.

 

По едно време нашия авангард се върна и съобщи, че в мрачината пред тях цапали хора. Всички залегнахме в калта, немилостиво обливани от проливния дъжд. Чакахме така десетина минути, но никой не се яви и ние отново тръгнахме. Но ето че пред нас се явиха няколко души. Това бяха Никола Жеков и Пешо Самарджиев с още осемнадесет души техни другари, които се връщаха към България след разбиването на четите на Чернопеев, Самарджиев, Пърличев и други мои познати с които приготовлявахме бомбите в чифлика на Бобошевски в с. Муса бей.

 

След като дадоха някои сведения по тяхното сражение, Жеков упорито молеше Дечев да се върне обратно, защото никога не ще можем да минем безопасно през гъстите турски кордони и да достигнем Велешкия район. Дечев категорично отказа, а Жеков и другарите му побързаха да стигнат границата.

 

След като се разделихме с групата на Жеков и Самарджиев продължихме пътуването си към вътрешността. Валеше силен дъжд. Трябваше да прегазим и една буйна река. Силите взеха да ни напускат. Подкрепихме се с малко коняк и едва можахме да стигнем до бивака ни в с. Заимица. Хазяи ни бяха трима овчари — власи. Овчарите накладоха големи огньове, за всяко отделение по един, припекохме се около тях и заспахме.

 

Съмна се. Дъждът продължаваше да вали. Всичко беше съкрушено от дъжда: и тяло и душа и провизи и припаси. Когато се развидели, огледах другарите си. Всички приличаха на мъртъвци, особено Розентал.

 

Около 12 часа на обед един от постовете на второто Дечево отделение Павли Чупаров, съгледал че голямо турско отделение се движело към нас. Той тичешком дойде и ни съобщи за приближаването му. Мястото в което бяхме скрити, беше съвършено затулено и ниско в сравнение с околните върхове. Направихме кратко съвещание и решихме да завземем най-високия от близкостоящите върхове. Всички се спуснахме напред. Мнозина захвърлиха пелерините и мушамите си, за да се избавим от излишен товар. Пожарлиевата чета завзе полите на върха, Манасиевата — ребрата, а Дечевата — самия връх.

 

312

 

 

Започнахме да се окопаваме и с напрегнато внимание чакахме сражението. Но никой не ни нападна. Само силно движение на войски имаше зад гърба ни, на Султан тепе.

 

Още с видело напуснахме позициите си и тръгнахме навътре по направление на Кратово. В продължение на няколко часа пътувахме по коритото на Заимишката река. Дечев съвършенно отпадна. Нозете отказваха да му се подчиняват, той си даде раницата на куриера (само той като войвода носеше раница) дадоха му една тояжка с която се подпираше.

 

На съмване стигнахме при с. Емирица, където в една затулена долинка се установихме на бивак за два дни. Както Заимица, така и Емирица са села, но аз видях само няколко колиби, а къщите им бяха отдалечени на няколко километра една от друга. Понеже мястото в Емирица беше безопасно, накладохме огньове и започнахме да сушим дрехите си.

 

Първата нощ, Дечев пожела да го придружиме с Розентал на няколко метра в страни от огньовете, където затулени зад гъсти шубраци, направихме меко и топло легло от дебелия пласт на ланските листи.

 

Дечев веднага почна: „Уморен съм, но не ми се спи. Искам да поговоря с вас за неща за които не мога да говоря пред всички. Първите дни от нашия въстанически живот беше придружен от природни неприятности. Всички са отпаднали и поради това, аз предвиждам злополучния край, в случай че се срещнем с войската тези дни. Нам ни е потребна повече почивка, добра и изобилна храна, докато преминем турските кордони. Като че ли се таи негодувание в четите. Няма да се връщаме. Няма да предизвикваме неприятеля още от тук. Аз ще гоня Велес, ако ще би и сам да остана. Поне вие ме разберете. ..

 

Най-после към зазоряване ни превзе сънят.

 

Събудих се към 12 часа на обед. При мен нямаше никой. Двамата станали по-рано и отишли при четите. Отидох и аз. Към един часа се решаваше въпроса за похода през нощта. Негодуващите заявиха, че ще се върнат. Явиха се три течения — едни назад, втори — напред, а трети — помирители. Най-после се реши да се върви напред, но с условие да са почива още едно денонощие и да се снабдим с повече храна. На другата вечер рано напуснахме скривалището и тръгнахме на запад.

 

— Няма вече връщане — каза Дечев.

 

Прегазихме няколко малки рекички и още по видело тръгнахме по течението на една по-голяма река по направление на Кратово. Цялата нощ пътувахме и изминахме около 30 км.

 

На сутринта се установихме на една поляна, заградена с гъсти дървета. Още първия ден храната ни беше оскъдна, нито пък втория ден имаше нещо за ядене. Едва към 4 часа след

 

313

 

 

обяд селяните донесоха храна състояща се от хляб и „урда“ (извара) поставена в зелени пиперки. Както беше реда, най-напред вкусиха селяните, а после ние. Храната беше недостатъчна за трите чети.

 

В 5 часа след обяд напуснахме удобното място и тръгнахме за с. Луково. Така вървяхме около три километра. Стигнахме до един гол рид, където седнахме на почивка. Пред нас на юг и север светулкаха малки селца, а зад нас се издигаха високите буки. Тук направихме няколкочасова почивка, през което време решавахме по кой канал да продължим. Накрая се съгласихме с мнението на опитния ни куриер Хараламби — да продължим през с. Луково по направление към гр. Кратово, където, твърдеше се, че турските кордони били повече разредени отколкото през другите канали.

 

След известно време се намерихме до с. Ямища. Беше сезона на вършитбата. Край селото имаше струпани ръжени кладни. Тук залегнахме, за да починем. За пръв път се разреши пушене нощно време и това беше началото на катастрофата, която коствува живота на 113 млади хора пропити с великата хуманна идея.

 

Продължихме към Луково надолу към Ямищката река. На един километър от нея ни застигна куриер отзад, който донесе някакво писмо от Атанас Бабата — Кратовския воевода, тъкмо в чието „царство“ се намирахме. Бабата ни предлагаше среща и намекваше на някои сериозни обстоятелства, които трябваше да избегнем в пътуването си, догдето е проходим района. В това писмо изрично се споменаваше, че войсковите кордони са достатъчно сбити и крайно рисковано е да се промъкнат три чети през тях. Коментариите по това писмо се оставиха за следващия ден, защото времето за търсене на удобно скривалище наближаваше.

 

Зазори се когато настигнахме върха на продълговат рид. без да имаме възможност да стигнем до Луково. За да не останем на открито, залегнахме между гъсти и ниски дъбови шубраки, но ако станехме прави можехме да бъдем забелязани от далечно разстояние. Дечев ме можеше да се движи от силни болки в нозете. Възложи ми да отида на върха и да разгледам местността, додето съвсем не се е съмнало. Леговището ни отстоеше на няколко десетки метра от върха Петлев чукар. Пред мен, на разстояние 2 километра се гушеше малкото село Луково. На юг в далечината се синееше полето, а на север се издигаха остри върхове. Четите се разположиха в ниските шубраки на средния хълм между Луковската седловина и тая на Ямишката река. След направения оглед се завърнал при четите, болшинството от които бяха вече задрямали. Предадох впечатленията си на Дечев и Манасиев и мигновенно задрямах върху Дечевата раница, оставена на една

 

314

 

 

козя пътека. Три часа бяха достатъчни за да си отпочинем. В най-приятния момент бях сритан от Розентал, който викаше:

 

— Ставай, ставай... млякото дойде. И действително луковчани бяха донесли няколко черни котли с прясно мляко, вкусен хляб и други провизии. В този момент дотича един луковчанин с. изплезен език и съобщи:

 

— Ставайте момчета, кавалерията настъпва галоп откъм Луково и идва право към вас.

 

Тревога настана в лагера. Всички се намерихме на позиции на Петлев чукар на двадесетина крачки от бивака ни и веднага открихме залпова стрелба по кавалерийското отделение, което настъпваше към нашите позиции.

 

В продължение на 15 минути отделението отстъпи по направление на Луково и запали селото от всички страни.

 

Плач и поголовна сеч, писъци на нещастните майки, мъже и деца минаваха и мигновено падаха под меча на вилнеющата войска, смесена наскоро с башибозушки пълчища. Селяните бягаха по направление към нас и застигнати от войската падаха като никому непотребни същества пред очите на трите чети. Низ не можехме вече да стреляме, защото народа и войската, така се бяха размесили, че беше рисковано да участвуваме в тази касапница.

 

Около един час продължи опустошаването на селото. През това време пие избирахме и укрепявахме позициите си. Разпределени по ридът, другарите заеха позиции на Петлев чукар, Шипков чукар, Големия камък и Провлака.

 

Започна обстрела на центъра на нашите позиции — Шипков чукар. Цялата наша верига стреляше по неприятеля. След десетина минути усилна стрелба неприятелските вериги сгъстени и с постоянни атаки настъпваха и се връщаха чак до вечерта. Лявото наше крило, заело най-неизгодната позиция едва се справяше с честите атаки, ето че и центъра започнаха да викат за помощ. Дечев нареди да отидем троица и подкрепим центъра. Изпълнихме заповедта. В този момент се разделих с Дечев завинаги.

 

Розентал се беше обградил здраво с камъни и неговата позиция приличаше на зидосан кладенец.

 

Започна се най-страшното. Градушка от куршуми посипвани безпощадно от неприятелските пълчища, сеч, пламъци, писъци в селото, силен отпор в позициите ни, охкания или тържествено прегръщане смъртта от ударените вече другари, някои от които едва успяваха да кажат своето последно „сбогом“, с насърдчителни фрази към бодрите и още живи другари. ..

 

Под силния напън на турската атака, другарите на Провлака отстъпиха и засилиха нашия център. На Големия камък завикаха за помощ. Розентал остана да лекува ранените

 

315

 

 

в центъра, а аз се отправих надясно. Тук беше заела позиции Пожарлиевата чета и няколко души от други чети, ръководени от самия Пожарлиев. Заварих ранен Филип Торбичков, чиито рани му отнеха всяка възможност да се движи. Превързан що-годе и с помощта на двама другари бе отнесен ниско в шубраките на реката, където и остана навеки. Предполага се, че се е самоубил на втория ден, защото такова беше решението му още при раздялата ни.

 

Неприятелят настъпваше непрекъснато към центъра. Дечев, ранен смъртоносно беше вече отстъпил с 4 души в гъстите шубраки към реката. Манасиев свършил още по-трагично, убит на място, а само Пожарлиев, едничък още жив от войводите взе няколко момчета от Големия камък и отърча в центъра, гдето Чупаров, Розентал и други бяха вече напуснали позициите си и изправени с открити гърди срещу неприятеля насърчаваха малцината останали живи при тях другари. Въпреки, че дойде подкрепление, бойците от центъра отстъпиха в безпорядък, като повлякоха със себе си двамата ранени Розентал и Чупаров. Центърът вече се изпълни с турци, които свободно обстрелваха цялата наша верига.

 

Зад гърба ни, над село Ямища цял полк турска войска, прегради пътя на отстъпващите, без да отправи нито един изстрел през целия ден. Четите бяха заградени от всички страни, което сигурно не се знаеше от неприятеля, поради сложността на мястото, защото той атакуваше само фронтално от запад.

 

Угасна и центърът. Неприятелската сила се съсредоточи в дясното крило, гдето се държахме здраво на естествените скалисти позиции. В продължение на 3,5 часа безчувствените камъни бяха изпотрошени от падащите като град куршуми. До 6 часа след обяд останахме около 20-тина души здрави и непокътнати. Турците настъпваха непрекъснато. Ние поддържахме боя само с нашите бомби, но на мястото на убитите техни войници веднага се явяваха нови, които настървено нападаха. В лявото крило боят почти заглъхна, защото останалите четници от четата на Пожарлиев отстъпиха. Около 7,1/2 часа вечерта, колкото повече се приближавахме към края на сражението, толкова то ставаше по-ужасно и трагично. Няколко души бяха вече в предсмъртна агония, други по-слабо ранени се отдалечиха към реката, за да чакат спасение в настъпващата нощ. Вече на залез слънце видях на позициите само двама от другарите. Както неприятеля, така и ние троицата, не знаехме с каква сила разполагаме и на лудо още продължавахме боя.

 

Най-после се стъмни. Ние престанахме да стреляме, защото нямаше вече с какво да се стреля. Останали бяха само

 

316

 

 

„манлихерови“ и няколко револверни куршума, които трябваше да се запазят за всеки случай.

 

Настъпи гробна тишина, но само за полвин час, през! която пауза почивахме в едно каменно корито и чакахме удобен момент, за да напуснем незабелязано позицията си. Измина само половин час от ужасната трагедия, за да се започне наново.

 

По едно време всичко утихна. Тримата другари решихме да отстъпим по направление на реката от гдето и дойдохме първата нощ.

 

Лазейки по стръмнината с ранени ръце и нозе, с изпокъсани дрехи, жадни, гладни и уморени едва можахме да достигнем до буйната рекичка, където уталожихме жаждата си. Водата отне и последните ни сили. С мъка заседнахме в близките шубраки, където трябваше да починем. Намирахме се на 1 километър от полесражението. Така стояхме неподвижни около 1 час. Трябваше да минем от другата страна на реката. Един от другарите изчезна безследно в мрачината — не го съзряхме даже да мине реката или остана на дъното и между големите каменни блокове. Тръгнахме да го търсим. Изнемощели, готови да издъхнем всяка секунда, без никаква пътечка, освен че не намерихме изгубения, но и ние двамата се изгубихме!!! Седнах и зачаках! Взирах се и чаках... Накъде? Ни напред, ни назад! Нито виждах, нито чувах и. . . вече съвсем сам. От 113 другари за един ден липсваха 112 и само аз останах жив... Затършувах в чантата си. Намерих валериановите капки. Изпих ги до дъно. Посъвзех се. Започнах да разсъждавам и да търся изход от положението. Реших да продължа да вървя с едничката цел да стигна гъстата гора на юг от с. Ямища, която съзрях още през деня. Призори бях ‘ вече в горичката под Ямища. Реших да денувам тук, защото не можеше да се продължи повече. Настаних се в основите на няколко гъсти шубраки, гдето не биха ме открили турците, ако и да бяха минали покрай мене. Заспах дълбоко веднага.

 

На сутринта турците отново започнаха да стрелят по нашите позиции и след като се уверяха че и камъните и дърветата са убити, вече на гъсти вериги тръгнаха нагоре. От 3 до 6 часа същия ден те прекараха труповете на Шипков чукар, където обезобразяваха телата, събличаха дрехите им и ги оставяха голи на орлите, гарваните и слънцето. Както твърдеше по-късно Гьорче Петров и другарите му те са минали покрай 31 човешки трупа, а турците са дали 746 убити.

 

Щом се смрачи, реших да напусна скривалището си и да продължа пътя на юг от Ямища. Тръгнах и в миг се почувствувах ужасно. И душата и тялото се противяха на това движение. За едно разстояние от 50 м. падах и почивах около

 

317

 

 

50 пъти. Довлякох се до една малка полянка, обградена с високи дървета. Един заек изскочи от близкия шубрак и без да ме съгледа се скри в гъстата гора. Животът продължаваше [...]

 

 

Б. м. Б. д.

 

ОДА, Пловдив, Спомени № 254. Оригинал. Ръкопис.

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. Стойно Черногорски написва спомените си вероятно след 1905 г. От текста се разбира, че е имало и друга тетрадка, но нейната съдба е неизвестна. Спомените не са завършени. Предадени са на Окръжния държавен архив в Пловдив от неговата племенница д-р Здравка Боянова през февруари 1983 г.

 

2. Вътрешността — или съкратено още „вътре“ — разбира се от Македония и Одринска Тракия, останали под турска власт.

 

3. Мусабег или още както се среща в текста Мусабеп, село в Радомирско, сега Гълъбник.

 

4. Името му не е посочено от автора.

 

5. Името му не е посочено от автора.

 

6. Правилното наименование е Жабокрът, село в Кюстендилски окръг.

 

318

 

 

 

15. ТОДОР НИКОЛОВ ПОПАДАМОВ

 

Тодор Попадамов е роден на 13 февруари 1883 г. в Прилеп. Завършил е Педагогическата гимназия в Скопие. Преди въстанието ръководи революционна група на ВМОРО е Солун. От 1905 г е член на революционния комитет в Прилеп Участвувал е като доброволец в Балканската война в Македоно-Одринското опълчение. Починал е през 1960 г. в София.

 

 

И като такъв вече, като член на организацията, в Солун ми се повери революционна група.

 

Солунските атентати ме завариха в Солун. Аз имах връзка с някой от атентаторите — с Милан Арсов, Владимир Пингов, а с останалите, с Коста Кирков — се познавах, но не общувах, защото те се пазеха от нас. При тях имаше едно момче от с. Крецово, Кукушко, беше негласно към тях, за да следи какво става. Той донасяше какво се готвеше, донасяше на Окръжния комитет (Тогава в Солун бе Централният комитет). Атентатите станаха през месец април 1903 година. [1] Аз поех групата, пък даже имах две групи.

 

Един ден преди атентата получих нареждане с момчетата от моята група да посрещна Гоце Делчев. Обаче Гоце пристигна в Солун без да дойде там където го очаквахме. Той добре познаваше Солун. И той направо се отправил за гимназията. Това бе на Великден 1903 година. По това време в Солун бе Дамян Груев, който се беше завърнал от заточение. В моята квартира бе и един мой другар от Прилеп. Хазаинът бе гъркоман от Крушово, Шумков. Гоце остана да спи на моето легло, а аз отидох да спя при леля ми. Моята квартира бе срещу българската гимназия.

 

Когато Гоце влезе в Солун, предрешен като селянин с кошница в ръце, минава през колджиите, остава кошницата с яйца и после се отправя за града. Ние го чакахме, като ни известиха, че Гоце пристигнал. Срещнаха се сами — Гоце и Даме. Срещата стана в петък, а в събота Даме замина за Битоля. Гоце престоя до сряда или четвъртък. Престоя 6—7 дни. На заминаване изказа съжаление, че не е могъл да се види със сестра си Ружа и помоли да ѝ предадем неговите поздрави.

 

319

 

 

Гоце замина и след няколко дена падна убит в с. Баница, Сярско.

 

По това време Солун бе под знака на подготовката за въстание. Решението за вдигане на въстанието бе взето на 2 или 3 юни [2] и организацията започна усилена дейност за подготовка, като обученията ставаха най-усилено. (Това става в мое отсъствие). Аз заварих това положение, когато пристигнах от Скопие. Обаче станаха атентатите. В същата вечер, когато стана атентата на банката, Милан Арсов, един от атентаторите, дойде в ресторант „Вардар“, където бях и аз, заедно с един мой братовчед и ме предупреди, бързо да си отидем в къщи. В същият ресторант бе и Иван Гарванов, член на Централния комитет. Аз влезнах да кажа на Гарванов, че другарите почват и, че те ни предупредиха да бягаме, да си отидем в къщи. Гарванов каза да си отидем в къщи и че той имал малко работа. И така всеки от нас тръгна към къщи. Стигнахме до Девическата гимназия и започнаха взривовете. Най-напред спря осветлението. Мончев отиде в тяхната къща, която бе до моето жилище. На сутринта с моя другар Милан п. Атанасов излязохме, за да видим резултатите от атентатите. Обаче на главната улица се натъкнахме на страшно нещо — група турци с ятагани убиваха, когото намерят. Върнахме се в къщи, като не излязохме доста време навън. Малцина от познатите българи не бяха арестувани. А към 50—60 души паднаха убити от турците. Евреи и гърци шпионствуваха. На сутринта изгърмяха още бомби. Тогава падна Орце Попйорданов, който се самоуби. През същия ли ден беше, или пък на другия ден, но падна след като хвърли бомбите си. След обяд пристигна австрийската флота и тогава вече прекъснаха убийствата, които бяха започнали турците. Сега започнаха арестите. Стопани на нашата къща бяха гъркомани и благодарение на това се отървахме от арести. Ние с моя другар бяхме решили, ако дойдат да правят обиск, да бягаме, дори да ни убият. Ние бяхме в съседство с Българската девическа гимназия. В нашата къща имаше пушки, пистолети, раници, архиви. Всичко, което можахме скрихме и после си казахме, ако дойдат да правят обиск пушки имахме, но патрони — нямахме, за да се самоубием. През това време получихме нареждане от пълномощника на Централния комитет, Киро Куситасев, да приготвим дрехите и колкото можем да прехвърлим в Девическата гимназия. И така, прехвърлихме главно облекло. В нашата къща на два пъти дойдоха да правят обиск, но казаха им, че в къщата няма нищо съмнително и, че в нея не живеят българи. Тогава полицаите си отидоха. Мислехме — какво да правим с нещата, които могат да ни изложат. В двора на къщата имаше кладенец и така намислихме да ги хвърлим в кладенеца. Намерихме един дълъг камък и на него

 

320

 

 

навихме всички патрондаши и камъка поставихме в две раници, завързахме го с ремъците и го пуснахме в кладенеца, заедно с пушката, с която обучавахме работниците, и архивата. Голяма част от архивата изгорихме, по нареждане на Централния комитет. В тази къща имаше прилепени семейства и те ни помагаха. И така вече бяхме по спокойни докато ме извика пълномощника на Централния комитет, Милан Куситасев, и ми каза да се готвя за заминаване в Битоля. Аз останах запазен благодарение на това, че не излязох и не се обадих никъде в Солун. Скрити бяхме в къщи. После между затворниците българи се беше пръснал слух, че съм бил убит и че са ме видели в колата на умрелите, които закарвали на гробищата.

 

Като получих нареждането чрез Куситасев, за да се готвя за заминаване, аз трябвало да се явя в полицията, за да ми заверят тескерето. Явих се в полицията; обръснах се и с фесчето на главата се упътих за полицията, за да взема виза. На входа, на вратата в двора, стояха полицаи и обискираха всеки влязъл там. Аз незабелязано влязох чак до жилището, до входа, обаче те ме видяха и изтичаха подир мен.

 

— Афедерсън ефенди! — връща ме полицая и ме обискира. Кой си ти и защо идваш?

 

Пуснаха ме в канцеларията на директора на полицията. Но него го нямаше. Пуснаха ме при главния комисар; били са на конференция всички главни комисари. Някои от тях ме познаваха. Главния комисар ме запита какво търся. „Искам да ми се завери тескерето“. „Добре!“ и писа „гюдюл“ (виден). Дори имаше един гъркоман от Велес, който ме познаваше добре. Но той ме знаеше като чиновник в общината. Аз бях известно време там на работа за прикритие.

 

„Гюрлошиш“ — постави резолюция в тескерето. Получих виза и можах да замина. Сега вече с тескере в джоба аз можах да обиколя Солун и да видя резултатите от атентатите. Тогава разбрах, че благодарение застъпничеството на руския консул пред валията мнозина (всички) можаха да заминат за родните места. Понеже моето тескере беше за учение дадоха ми бързо виза.

 

Преди да замина за Битоля видях се с пълномощника Владимир Куситасев и Борис Мончев и те ми казаха да тръгна за Битоля и там да кажа на членовете на Окръжния комитет или на конгреса, ако е възможно, поради стеклите се обстоятелства, да се отложи въстанието. От Солун потеглих на 29 май 1903 г. През същия ден в с. Баница, Леринско, е имало среща между аскера и четата на Георги Папанчев и видях четири трупа на убити четници, поставени покрай линията. Едната част от четниците били избити, а другата успели да избягат. Като пристигнах в Битоля се срещнах с члена на

 

321

 

 

Окръжния комитет Георги Пешков и от него разбрах, че разбитата чета в с. Баница е на Георги Папанчев. Тогава загина Васил Попов, един много хубав момък от Стара Загора. От Битоля потеглих за Прилеп, където се явих при моя десетар Тале Христов, който тогава беше ръководител в Прилеп, представих се пред него и му казах, че трябва да ме изпрати в: някоя чета. Тогава Тале Христов ми каза: „Тодоре, нямаме пушки, — сега събираме пушки. И колко пушки здрави намерим — една за тебе и една за мене“.

 

В къщи семейството ми бе тежко и настоях пред Тале Христов да ми даде пушка и [да] ме изпрати в чета. Обаче и тогава не успя; и тогава не успя да ми намери пушка. Тогава се получи съобщение от Солун до Окръжния комитет да се пазя, защото полицията в Солун ме е търсила. А тя започнала да ме търси, защото в Солун са били открили работите, пуснати от нас в кладенеца. В същата къща, където живеех аз е живеел Христо Дулев, слуга в българската гимназия. Паднала му кофа в бунаря и вместо кофа пуснал канджа, кука и хванал камъка и почнал да вика и намерили... И тогава хазайката е казала: „Ето какви змии аз съм пазила“. И тогава полицията ме е потърсила, но аз съм бил в Прилеп. И когато Тале Христов ми каза това, аз настоях по-скоро да замина. Тале каза, че пушка няма и докато намерят пушка за мен аз отидох в четата на Петър Ацев. А когато се върнах, Тале Христов беше намерил пушка и беше излязал с една група, мене бе ме оставил. Тале Христов падна убит при с. Беловодица, местността Студенчища, заедно с 12—13 души четници, между които йеромонах Козма, Ал. Нунев, Дим. Сливянов, учител и други. Това нещо срази кръвта на прилепвани, които се стъписаха. Тогава ентусиазма в Прилеп беше голям, който имаше пушка, отиде в четите.

 

Дойде денят на въстанието — 20 юли 1903 година. Тогава гражданите в Прилеп чувствуваха, че нещо голямо става. Започнаха да се запасяват с брашно, жито, всичко от което има нужда. Турците продължаваха да бъдат спокойни, но и те се бяха изплашили. Четите, разделени на групи, подсилени със селяни, разкъсаха телеграфните стълбове между Битоля — Прилеп, Битоля — Белее, развалени бяха мостове. Обаче Прилеп, както това писах в сборник „Илинден“, [3] не беше готов за въстание, не беше добре въоръжен, ръководството почти не се занимавало с въоръжението на околията, а с други, глупави работи. Вярно, е че в конгреса в Смилево прилепените представители, начело с Петър Ацев, са били противници на въстанието.

 

През време на въстанието големи акции в Прилеп не станаха, защото не бяха въоръжени, но и те искаха да вземат участие във въстанието. Събраха се четите заедно със селската

 

322

 

 

милиция към 500—600 души и се отправиха към с. Витолища, Прилепско, Морихово. В това нападение взе участие и Пере Тошев. Той бе пристигнал от България в Смилево почти на привършване на конгреса, И той е бил против въстанието, но му обещали, че ще изпратят оръжие и той се отправил за Прилеп с малко количество пушки.

 

Прилепско не бе въоръжено за въстание. На няколко пъти се доставиха пушки, които са били закупени от турци. Но изобщо въоръжението бе слабо. Преди въстанието ръководството събирало пари от селяните; събрани били към 1100—1200 лири за въоръжаване на селата. Но тези пари ръководството използувало за въоръжаване на четите. През въстанието в Прилеп не бе извършена никаква акция. Сражение стана само между Чумово и Щавица, където загина войводата Христо Оклев, прилепчанин, с 4 души четници. През месец август четата на Никола Пешков даде сражение при село Пещани, Мориховско. През м. август пристигна четата на Гьорче Петров, с модерно оръжие и с много взривни материали. Помня, че от четата на Гьорче в града пристигнаха двама четници — Георги Сенокозлиев и Попатанасов, заедно с Петър Ацев, за да разучат каква акция може да предприемат в Прилеп, тъй като Гьорче Петров настояваше много да се нападне казармата. При среща с ръководителите на града взе се решение да не се предприема никаква акция, защото е било безполезно; ще бъдат дадени много жертви и няма да се постигне нищо и тогава четата на Гьорче Петров се отправи за Морихово. Там той се срещна с костурските чети при с. Пчанища. На връх Маргара паднаха 5 души жертва, между които и Йордан Попев Варошлия, прилепчанин. Там Гьорче се срещна със Сарафов, който е бил на път за България. Тогава се обяви, че въстанието е било прекратено и че турците ще дадат амнистия. Това беше през август 1903 г. [4]

 

 

София, 3 май 1954 г. [5]

 

ЦДИА, ф. 771, оп. 1, а. е. 86, л. 3—8. Оригинал. Машинопис.

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. Солунските атентати избухват на 15, 16, 17 и 18 април 1903 г.

 

2. Първото решение за определяне датата за избухване на въстанието е взето на 1 юни 1903 г. над с. Бабино, Демирхисарско от Главния щаб, като се определя въстанието да бъде обявено на 6 юли. Окончателната дата за начало на въстанието — 20 юли — Илинден е определена на съвещание на Щаба на 1 юли 1903 г. над с. Буф, Леринско.

 

323

 

 

3. Вж. Т. Адамов, Разбиването на Георги Сугаревата чета в Сборник Илинден 1903—1924, С„ 1924, с. 26—27.

 

4. Решението за прекратяване на въстанието е взето от Главния щаб на 19 септ. 1903 г. над с. Смилево, Битолско.

 

5. Спомените са записани от Боян Мирчев.

 

324

 

 

 

16. ТОМА ДИМИТРОВ КЪРЧОВ

 

Роден на 18 март 1878 г. в гр. Крушево. В 1896 г. отива с баща си в Белград където работи и учи във вечерно училище. Същата година идва на работа в София. Тук влиза в редовете на първите работнически кръжоци, в които членува заедно с Васил Главинов, Никола Карев и Велю Маринов. В изпълнение на организационни задачи на няколко пъти отива в родния си град. След Илинденско-Преображенското въстание се завръща в Крушево, а през 1904 г., е работник в Битоля Участвува в първите работнически социалистически групи, а по-късно е член на БКП. Става член на окръжното ръководство на ВМОРО е Битоля По време на Хуриета участвува в организирането на социалистически клуб в града След 1918 г. се установява в София. Умира след 1958 г.

 

 

[...] Пролетта става конгрес в с. Смилево, на който Карев е делегат от Крушовската околия. Там Карев и Никола Русенски са настояли да не се бърза с въстанието, понеже не навсякъде са готови и не са добре въоръжени. Тези тяхни изявления били взети на подигравка, като ги нарекли страхливци. На това Карев заявил, че на решенията на конгреса ще се подчини съгласно демократичния принцип. Там по настояването на Сарафов и Лозанчев — Д. Груев се съгласил и така биде обявено въстанието на 20 юли 1903 год. на Илинден в Крушовско. Там виждаме Карев начело на въстанието, като председател на обявената от него Крушовска република, която можа да преживее 12 дена. Избират комисия с функция да ръководи града и околията. В нея комисия (комитет) поставят един българин, един грък, един влах и един албанец. Също така поставят една реквизиционна комисия, градска управа и др. Карев поема председателството на горското Настоятелство, което праща писма до турските села. Праща писмо до коджабашията на турското село Алданци, което той да препрати на другите турски села. В тия писма той обяснява, че въстанието не е против мирното население, което се подканя към мирен труд, а против дерибеите и изедниците. Получава отговор от коджабашията на с. Алданци, в което се поздравляват комитите, на които изказва съчувствието си.

 

325

 

 

Писмото е подпечатано със селския мур и подписа Синам. След 12 дневно съществувание на Крушовската република — първата на Балканите, Крушево бива обсадено от четири страни, дават се сражения, от които две са по-голямите. Едното на местността Слива, а другото на Мечкин камен с войвода Питу Гулев, който е убит при отстъплението, и знамето им пада в плен. Същото знаме заедно с черешовото топче се намират в музея в Цариград. Някои от четниците биват избити в сраженията, а някои, както и щаба се укриват по горите от където след 3—4 месечно скитане, Карев с 12 свои другари се прехвърля в Сърбия. От Белград в писмата си до В. Главинов запитва дали да дойде в София. Веднага му биде отговорено да дойде в София, като му дадохме моя адрес ул. „Антим I“ 46. Една седмица по-късно той беше вече между нас. След 10 дена, аз бях командирован от фабриката дето работех да отида на работа в двореца Враня. Готвейки се за да тръгна, през нощта, когато Карев си дойде на леглото, а ние и двамата спяхме на едно легло, което беше за двама, ми съобщи, че ще трябва да изляза уж на работа на сутринта, а да се върна, че било необходимо моето отиване в Крушово. Така и направих. Върнах се, веднага отидох за паспорт, който след обеда го получих, бяха ми дадени инструкции и вечерта заминах. Посочено ми бе до кои другари да се отнеса в Крушово, в Скопие до Лазар Главинов, а във Велес до Лазар Плавев. Взех със себе си няколко брошури „8-часов работен ден“ и др. Отидох така в Крушово и в Битоля дето организирах по една група, която от своя страна да продължи организирана дейност и приберат разпръснатите работи и др. поръчения. Престоях един месец и трябваше да се върна в София, като донеса и 40 лири, които дадох на Карев в присъствие на Главинов. С тези пари се тури начало на „Македонска социалистическа литература“. В София престоях само 10 дена, след което обратно се завърнах в Крушово. Установих се на работа в Битоля дето имаше по-добри условия за работа. В Крушово имахме социалдемократическа група от 14 души, а в Битоля имахме 3—4 групи съставени повечето от учители и ученици. Между учителите бяха Георгиев, Добрев, Славейко Начев и др., а ученици Григор Костов, Юруков и др. Когато се върнах донесох пак брошури, картички и др., които дадох в Крушово и Битоля. Така бе започната сериозна работа. Брошурите, картичките и портретите минаваха от ръка на ръка да се преглеждат и четат [...] [1]

 

 

Б. м. Б. д.

 

ЦПА, спомени, необработени. Оригинал. Машинопис. Публ. в друг вариант В: Борбите в Македония и Одринско 1878—1912 г. Спомени. С., 1981, с. 567.

 

326

 

 

 

17. ТОМА НИКОЛОВ ХРИСТОВ

 

Тома Николов е роден през 1861 г. в с. Вранещица, Кичевско. Учител е в Битоля, архиерейски наместник в Дебър и, свещеник в Кичево. Активен член на ВМОРО, преследван от властта в началото на 1903 г. се присъединява към ревизионната чета на кап. Тома Давидов. На Смилевския конгрес участвува като представител на Кичевския революционен район. След приключването на конгреса е натоварен от революционния щаб да пренесе протоколите от конгреса в София до Задграничното представителство на ВМОРО. Член на Окръжния комитет на Битолския революционен окръг През целия си живот активно участвува в освободителните борби. Умира в 1946 г. в София.

 

 

[...] На 18 януари 1903 год. напуснах Битоля и заминах в чета. От (църквата) „Св. Неделя“ потеглихме няколко души с войводата Парашкев Цветков, учител по пеене в Битолската гимназия, родом от гр. Плевен. Когато пристигнахме в с. Смилево там заварихме няколко войводи с четите си: Тома Давидов, Георги Сугарев, Славейко Арсов, Йордан Пиперката. Селото приличаше на четнишки лагер и гърмеше от революционни песни. В Смилево аз се причислих към ревизионната чета на Давидова. С Давидовата чета, придружена от районните чети обиколихме Демирхисарско, Кичевско, Охридско и Малесията. Навсякъде по селата се държаха беседи да се готви населението за скорошно въстание.

 

А пък нощно време селската милиция се обучаваше на военни упражнения от Давидова и неговият четник, фелдфебел от българската армия на име Ангел, родом от Преспа, който после стана войвода на Преспанския район. А пък в планинските села, край Бигла и денем ставаха военните упражнения.

 

Населението в лицето на Давидова, като български офицер, и то с униформа, виждаше българската армия и за туй с радост и нетърпение очакваше деня на въстанието с вяра, че ще се освободи Македония от турското робство. Четата на Давидов като ревизионна на целия окръг, се придружаваше всякога от районните чети и често пъти ни придружаваха две-три чети, та се образуваше една чета от около 120 человека.

 

327

 

 

По полските села се движехме нощно време, а по планинските — денем, обаче никъде не се яви потеря, защото нямаше предателство и самото население ни охраняваше1...

 

[...] Отидохме в с. Козичино — Гяваткол [2], където беше се загнездила сръбската пропаганда и имаше учител и свещеник изпратени от Сърбия. Вечерта на събранието, понеже стана в училището, аз отказах да отида, понеже като кичевец не можех да търпя и да гледам пред себе си тия сръбски агенти пратени в чисто български край. Тогава Давидов нищо не ми каза, че не отидох, но отпосле в един разговор каза ми: „Сега не е време, когато се готви въстание да раздухваме тия национални страсти, а всички трябва да ги подведем под революционното], знаме, а след като се освободи страната, тогава другите сметки могат да се гледат“.

 

Тук му е мястото да изтъкна, Давидов, макар и действуващ офицер от бълг[арската] армия, но той дойде в Македония не да завладява и рекламира себе си [. . .], да коли и беси хората от другите националности, дойде да умре за свободата на тази страна от тур[ската] тирания, а тъй ли постъпиха сръбските официални пратеници от външното министерство в Атина и Белград, и които довлякоха в Македония чети след въстанието не за свободата на тази страна, а наедно с турската паплач да убиват българите и горят селата, както кир Мазараклис във Воденско и [Германос] Каравангели в Костурско.

 

На връщане от Ръбетинкол при преминаването на р. Велика за родното ми село Вранещица бяха дошли куриери пожелаха да го пренесат с обуща на рамо, но той категорически отказа и си изу обущата и прегази реката дълбока до колени. Моя милост и двамата ми другари [Христо] Настев и [Лука] Групчев без никакво стеснение възсядаме куриерите, за да не газим реката. На срещния бряг заварихме Давидов да си обува цървулите и аз му направих бележка, защо да гази реката и се изу, когато можеше куриерите-селяни да го пренесат, а той спокойно ми даде нужния отговор: „доста турците 500 години са ги яздили, и ние тяхни освободители ли трябва да вършим същото?“. Отговорът беше платен. Вранещани повече то [бяха] фурн[аджии] в София, та посрещането беше триумфално и от реката до селото пътя беше от двете страни охраняван от сел[ската] милиция и повечето говореха от тях литературно и Давидов се почувствува, като че ли в София [. . .]

 

От Вранещица потеглихме през нощта за Гол[ямо] Църско с дошлите куриери, но щом наближихме селото посрещнаха ни други куриери от същото село и ни съобщиха, че селото се обсадило от войска. В друго село без предварително известие не можехме да отидем, за туй пренощувахме в с[елските] кошари на Голямо Църско. Сняг през цялата нощ валеше и се набутахме по колибите без да можем огън да запалим.

 

328

 

 

Давидов се настани в една кошара открита отгоре, а пък аз и другарите ми отидохме да намерим друга по на завет колиба, но и нашата колиба беше открита и цяла нощ зъзнахме. Заранта отиваме да видим Давидов намерихме го, той сгушен в шинелката и се разговаря е един четник. Когато влезах и го попитах: „как прекара нощта?“, той ухилено ми каза: „чудесно, дядо попе!“ — без да се оплаче от някоя несгода. Аз приятно се почудих на неговото търпение. Аз не чух някога да прояви малко поне незадоволство от тоя труден четнически живот. След като обиколихме охридските села придружени от местната чета на войводата Деян прехвърлихме през балкана и се отзовахме [в] Караорман, където ни посрещна войводата Та[с]е Христов от Малесията. [3] Понеже балканието [*], беше март от Лактине нагоре доста по-голям сняг имаше, та отпред, няколко куриери... [**]. При едни колиби четата на Тасе Христов в строй ни посрещна с военни почести. Виждаме в тая чета един старец на около 60 год. и нещо, оръжеи и вместо раница носеше на гърба си товарчин (ов[чарска] чанта от кожа, която се увива през рамото), не по-малко тежък от 3 кил. Тоя старец беше бащата на войводата, и когато Давидов се учудваше на това, войводата препоръча му и двамата си братя по име Цветан и Дойчин, пак четници в неговата чета, па и жените нелегални се укриваха по колибите на Караорман. Тогава Давидов като видя цяло едно семейство мъже и жени комити от умиление се просълзи. През деня се произведе стрелба с револвер на 50 кр[ачки] прицел. Давидов даде ми неговия револвер да стрелям и аз и сам той ми го нагоди, но не провървя, а ми провървя и ми помогна случайността.

 

При обиколката на Малесията населението [в този] забутан край особена радост изпита. Помислиха си като видяха български офицер, че това е вече свободно. Храната беше само овни чукани-печени и баници потопени в масло, въпреки, че Давидов съветваше ги да не правят такива излишни разноски, а те отговаряха: „Толкова години тур[ските] дерибейковци по неволя сме ги гощавали, та за вас, нашите братя, които се мъчат за нашата свобода ще пестим“. Там дойде и Дримколския войвода Марко [Павлев] с покана да посети и неговия район — Дримкол, оттатък р. Дрим. Давидов, понеже не познаваше тези места беше наклонен да отидем, аз както и войводата Тасе изказахЕме] мнение, че много рисковано е отиването там, с толкова голяма чета без да бъдем забелязани и в такъв случай като ни се хване едничко място ние не ще имаме възможност откъде да се върнем при една обсада от войската от Дебър. Близо там, дримколските села са обградени като остров с албански села, опасността беше много вероятна

 

 

*. Така е в оригинала.

 

**. Неясен текст.

 

329

 

 

от една обсада. Моето съображение увери Давидов и решихме да се върнем. Потеглихме от с. Присовяне през [с.] Червена вода за с. Куратица с усилен ход, минахме с. Ботун, където престояхме около 1 час и на 14 март заранта в зори пристигнахме в поменатото село [Куратица]. В това село планинско, само българско, обградено с високи хълмове, естествено укрепено, се считахме най-сигурни, затуй и през деня, сред селото на широка поляна ставаше обучението на четите и милицията под ръководството на самия Давидов. Вечерта пристигнаха от Охрид ръководителя на охридския район Ив. Нелчинов с колегата [Наум] Златарев и Хр. Узунов, който бе амнистиран от затвора, дойде за в четата. Те донесоха от Охрид един товар 70—80 оки риба пастърва за четата и други армагани. В съботата на 15 март, когато се обучаваха и ние чакахме с нетърпение вкусния обяд от охридска риба в тепсия, пристигна един четник от село Смилево и съобщи, че е дошъл със Сарафовата чета. Давидов възкликна от радост, като разпита кои офицери има с него, а той му каза между другите и [4] Н. Дечев, когото Давидов върнал от границата, заради некоректното му държане и слабост към пиене, тогава радостта му се обърна в гняв, и в тоя момент пристига куриер с известие, че Деян [Димитров] с четата в с. Ърбино е обсаден от войска и иска помощ. Веднага разпореди Давидов да се построят четите за поход. Имаше едно, трябваше за похода да [се] мине дене, преди пладне с една внушителна чета от 80 души, защото с нас бяха Малесийската и Дримкол[ската] чети, те в случая, се излагаха на голям риск, затуй Тасе войвода предложи с неговата чета да земе прохода Сатеска (при Ботун) за откъм Охрид да не може друга войска, на Давидова. . . [*] тъкмо или пък да не отиваме по правия път, където има тур[ски] чифл[ик], а да обиколим през план[инска] пътека. Тогава пристигна и втори куриер с писмо за помощ от Давидов и потеглихме направо от Куратица за Ърбино като на бърза ръка хапнахме от по-преди готвения обяд. Потегли с нас Ив. Нелчинов и Хр. Узунов, но с приятеля си се убедиха, че не са готови те за поход и трябва да останат и ги върнахме на ч[ас] разстояние. Като се качихме на височината над Куратица слушаха се гърмежи, куриерът предложи да ни води по горски пътеки, а не направо през полето. Давидов го запита кой е пай-правия път, а той му отговори — полския, но той е рискован и след 5 мин[ути] почивка потеглихме направо с „ура“. Навлезли в полето там се появи един пъдарин-турчин от с. Велмей, въоръжен сигурно, като ни видя върна се вселото. Четниците като [го] съгледаха поискаха разрешение от Давидов да го застрелят, но той не позволи като каза: „ние

 

 

*. Нечетлив текст.

 

330

 

 

с мирно население нямаме работа, а отиваме да спасим нашите братя в обсада“. И пъдаря преспокойно си влезе в селото. Наближихме Оздолени, предният патраул от четата залегна и откри огън. В Ърбино Деян сполучил да се измъкне от обсадата с помощта на Кичев[ската] чета, която като по-близо дошла на време и ударила в гръб аскера и след няколкочасова престрелка четата се оттеглила до гората, а аскера се върнал. След привършването на това сражение една част башибозуци, които били с аскера се връщат по шосето и то срещу нас. Давидов моментално схвана опасността в случай, че противника заеме височината при църквичката и гробищата, изкомандува да се разгъне четата в лява и дясна верига. Дясната да побърза да хване височината над гробищата, а лявата да обиколи противника. Десният фланг на чело с войвода Тасе Христов и Дримколския войвода [М. Павлев] през селото с бърз ход се впуснаха да заемат височината над църквата. Давидов от центъра с една чета се впусна направо през една нива да заеме гробищата. Противникът като по-близо до гроб[ищата] по-скоро заел тази позиция и Давидов щом прескочил зад нивата, за да залегне при гроба, един куршум го поваля. Сражението се водеше и ние всички не знаехме да неговото убийство. Помежду аз бях в центъра с едно от момчетата залегнали зад една трапчинка и около нас куршуми, пък аз гръмнах няколко пъти, понеже всички гърмеха по посока на пушечните гърмежи. След като бидоха избити и разсечени башибозуците, дадох знак да се сгрупират при църквата. Аз се примъкнах от трапа и потеглих направо през една бейска кула без да подозирам, че в тая кула имало 2—3 субаши [*]. Когато станах от позиция и потеглих, един селянин даваше ми знак да не минавам пред кулата, но аз не допусках никакви опасности от селото, особено след свършването на сражението. Тия субаши, отпосле узнах, че искали да ме застрелят като ме видели такъв грамада, но случил се при тях един селянин, бивш слуга в ман[астиря] „Св. Пречиста“, който ме познал и ги спрял като им казал, че аз съм главатар на четата, та ако падна убит с бомби кулата ще бъде разрушена. Това научих след сражението от селяните. Когато отидох при гробищата ме посрещна Л[ука] Групчев и със сълзи на очи ми съобщи, че Давидов е убит. Аз притръпнах и не ми се вярваше, до когато не го видях. Плакахме всички за неговото убийство. Дигнахме го, занесохме на с. Оздолени и го погребахме под едно дъбово дърво с помощта на селяните от близкото село Слатина с подобающа чест. [В]сички селяни от с. Слатина начело със селския свещеник Георги присъствуваха [на] погребението на Давидов и горчиви сълзи ронеха. Донесоха

 

 

*. Субаши (тур.) — полицейски чиновник.

 

331

 

 

един бинлик около 2 1/2 оки ракия за подкрепа и бог да прости да се напие четата. Избрахме заместник на Давилов — Христо Настев, секретар на четата, временно да ръководи, до когато се получи нареждане от Окр[ъжния] комитет. Вечерта вечеряхме в с. Слатино и след малка почивка се оттеглихме над селото в сел[ските] кошари, понеже стоенето ни в селото бе много рисковано, защото това е разположено в един дол, където при една обсада всички можеха да ни избият. Но с нас се изтегли и цялото население от селото под страх да не би през нощта [да] дойде войска, за да прибере избитите пъдари и [да] обсади селото. Убийството стана на 15 март, още нощите [са] студени, па и планинско място, та затуй семействата се настаниха да спят в кошарите, а четниците пред кошарите. Аз, Настев и Л. Групчев, като лежахме пред една кошара приютени и почнахме да треперим от студ и гърб с гърб, за да се стоплим. Семейството, което беше в тази кошара като узна, че ние зъзнем, излезе една невеста с покриван и ни го предлага да се покрием с думите: „Братя, на ви покриван да не ви студи, защото вие за нас се мъчите“. Ние разбира се ѝ благодарихме и ѝ отказахме да го приемем, защото тя децата си откри, за да се ние покрием. Понеже два дни и две нощи се в движение и не бяхме спали, затуй останахме да денуваме в кошарите, а главно чакахме резултат от сражението да не би да дойде войска с башибозук да нападне мирното население, което беше се приютило под наше покровителство. Заранта още в зори хванахме позиция на 3 високи чукари, които доминираха над селото и чакахме да дойде войска и се сражаваме. Към пладне ни съобщиха от селото поставени селяни да караулят, че пристигнала 1 рота войска и ние я очаквахме на чуките за сражение, обаче войската като се качи над селото и няколко залпа изгърмя само и се върна, сигурно виде нашите добри позиции и не се реши да ни атакува. Само няколко читаци взели за храна и набили един селянин и си отишли. След обяд ние потеглихме за с. Брежани по планински кози пътеки. Пътем на няколко места срещахме няколко групи селски чети въоръжени с мартини и кремъклии пушки някой с балтии и идещи на помощ като узнали, че Давидовата чета е обсадена при с. Оздолени. Каква мила картина и трогателна представляваха тези въоръжени селяни, които бяха решили да дойдат на помощ. Този случай много ме трогна и колко ми стана лек четническия живот като видях тоя силен дух в селяните и казах в себе си: „ето народ за който заслужава да се умира“!

 

Късно вечерта пристигнахме в с. Брежани и щом отседнахме на квартира селския ръководител ни съобщи, че получил известие от Йордан Пиперката, който бил над селото с 80 души да му изпратят храна. Йордан Пиперката потеглил да се

 

332

 

 

притече на помощ. Съобщихме на Пиперката за станалото и той се върна.

 

От с. Брежани на другата вечер заминахме през Ресенско за с. Смилево. Когато отидохме в с. Круше научихме от селяните, че имало нареждане от ресенския войвода Славейко Арсов във всяко село по 11 души милиция да бъдат готови, при първо повикване да се явят въоръжени на определено място. Когато отидохме в Смилево намерихме Славейко Арсов с четата и от него узнахме, че като се пръснало слух, че Давиловата чета е обсадена наредили като първа помощ да замине Пиперков с четата и милиция, в случай на нужда да потегли и Славейко Арсов с четата и милиция, затуй и такова нареждане имало. Там намерихме и поручик Стойков дошел със Сарафовата чета. По нареждане от Окръжния комитет прие ръководството на Давидовата чета той, а пък аз напуснах четата и заминах със Славейко Арсов [в] Ресенско като четник. Като обиколихме няколко села в Ресенско пак се върнахме в Смилево на почивка. Смилево беше най-сигурен пункт за почивка на четите от Битолско, Демирхисарско, Охридско и Кичевско, пък и гостоприемните смилевчани не можаха да стоят без чети в селото, като че ли глухо им стояло селото без чета.

 

От обиколката из Ресенско схванах, че Славейко Арсов, който по-преди беше бърз и нетактичен, станал добър организатор и съобразителен и добре беше организирал района си. Той беше вникнал в душата на селяните. За пр[имер] в с. Ехла, когато пристигнахме заранта преди осем и се настанихме на квартира, аз изморен побързах да поискам от домакина да ми направи кафе, обаче Славейко другарски ми забеляза, да не искам защото знаят селяните що ни е нужно и те сами ще изпълнят дълга си, тъй като им е неприятно да им се иска, както що правели турците. Бележката му беше права. Страстната седмица пред Великден на Велики четвъртък, когато се върнахме със Славейко Арсов в Смилево намерихме Георги Попхристов, член тогаз на Окръж[ния]комитет в Битоля, изпратен с мисия да произведе една анкета с Йор[дан] Пиперката, едно оплакване срещу него от неговия район. Като представител на окръжния район от голямото началство и понеже имаше работа с един Пиперка, буйна натура и див, за да бъде с по-голям авторитет като власт пожела да бъде придружен от няколко души въоръжени сили начело със Славейко Арсов, аз, Спиро Олчев, [Христо] Узунов и [Никола] Кокарев като свита на Георги Попхристов. Потеглихме от Смилево вечерта на самия ден Велики четвъртък, като се изкачихме при ман[астира] „Св. Петка“, над Смилево, и седнахме да си починем блесна пред нас селската църква осветена поради нощното бдение на св. Страстний и блещукащите вощеници

 

333

 

 

из селските сокаци в амфитеатралното Смилево, когато отиваха богомолците на църква.

 

Тази картина мене ме жегна и аз като духовно лице почувствувах една празнота в себе си, че съм се отдалечил от църквата. Така с душевна тъга на сърцето, след почивката потеглихме за с. Баница. Напред вървеше Славейко Арсов, а след него ние. Нощта беше тъмна като рог, па и малко роса почна да пада. В тъгата си аз за утеха вземах Георги Попхристов под ръка и почнахме приказки за миналото в Битоля и после затананикахме „О майко моя, родино мила...“, толкоз повече, че се считахме сигурни на това планинско място, където турски крак не стъпваше, защото се считаше за комитско гнездо тази местност. Обаче предпазливият Арсов не закъсня да ни каже: „Няма ги тези пусти турци да припукат отнякъде, та тогава ще ви видя халът“. Ние млъкнахме и влязохме в редицата.

 

Пристигнахме в с. Баница, където отседнахме малко на почивка. Аз по навик се изух, за да си омия възпалените крака. Като ме видя Славейко гневно извика: „Мамка им на тези турци, как няма от някъде да се появат, та да видим как се бяга с боси крака“. Аз му се изсмях, но прав беше, защото тъй ставах разхалтен. От Баница всички се качихме на коне и потеглихме за с. Слоещица, където беше определена срещата с Йордан [Пиперката]. На тръгване паднаха от коня Узунов и Кокарев, които не бяха свикнали да яздат на коне, та тук падна един смях. Като отидохме в с. Слоещица обаче, където предполагахме, че Пиперката ще ни посрещне, не го намерихме. Питаме селяните за него, те като че ли нищо не знаят. Ние почнахме да се съмняваме, защото селяните някак си не бяха спокойни, а плахо се държаха. Схванахме, че тук има нещо, което селяните крият и не смеят да ни кажат. Почнахме да се споглеждаме един с други, а Арсов почна да се нервира, а пък мен ме наду смях. Георги Попхристов като началство се държеше хладнокръвно, но цвета на лицето му се меняваше като на хамелеон. А най-после един от ръководителите селяни, под строг секрет ни съобщи, че Пиперката бил в селото с четата в друга махала и, че селото било обиколено от четата. Тогава ние Схванахме каква е работата и, че ние сме като мишка в клопка. Недоверчивият Пиперка като узнал пак от селяните, че отива анкета от окръж[ния] комитет и то с въоръжена сила, взел всички предпазителни мерки, за да не бъде убит, когато пък у нас, нито мисъл такава имаше. Толкоз повече, че един войвода с няколко четници в тая анкета и то като Арсова, буен темперамент, но като разбрал, че и аз съм, се поуспокоил. Най-после реши се аз да му пиша писмо като негов близък приятел, за да дойде без да се бои. Писах му, да бъде спокоен и на моя отговорност да дойде без да се бои

 

334

 

 

от нещо. Като получи моето писмо дойде, но не сам, а с няколко четници, от които няколко поставени на пост около къщата, където бяхме на квартира, а трима със себе си, всички с пълни пушки. И като влезе при нас не седна свободно на постеля, както бяхме ние, а на стол и пушките, както той и придружаващите го четници здраво ги държеха. Като забеляза Георги тази сгъстена атмосфера постъпи много тактично; като благовидна форма мъмри го за неговата постъпка, едновременно пак с един език като началство изтъкна неговите кусури, за които имаше оплаквания с предупреждение да се въздържа занапред от такива слабости. След официалният разговор после се разположихме и на другарски начала почнахме да си приказваме. Тогава Пиперката си се изказа: „ако не беше дякона, аз нямаше да дойда при вас, защото нямах вяра“.

 

СЛУЖБА В СМИЛЕВСКАТА ЦЪРКВА

 

От с. Слоещица пак се върнахме в Смилево в зори на втория ден Великден. Георги си замина в Битоля, Арсов [за] Ресенско, а пък аз останах в селото, където беше дошъл на почивка районния войвода Парашкев Цветков с цялата чета. Аз все още не можех да се успокоя, за дето бях отдалечен от църквата в тия тържествени] празници. Затова намислих да служа литургия на третия ден Великден и съобщих моето намерение на ръководното тяло, на което стоеше начело Георги [Чуранов], бащата на Козма Георгиев. След размена на мисли с районния войвода се реши да служа и да се черкува четата. Взеха се от селската милиция нужните мерки за охрана на селото и на третия ден Великден, 1903 г., в зори въоръжен с четническо облекло отидох в църквата, оставих си дрехите в олтаря и се облякох в свещенически] одеяния и заедно със селските трима свещеници отслужи се търж[ествена] и бож[ествена] литургия. Четата пристигна строена под ред начело с войводата си, който носеше офиц[ерската] куртка от Давидов, и застана в редица в десна страна на църквата. Църквата както и притвора буквално беше препълнена от селяните, пък и много ученици от битол[ската] гимназия, както и много битолчани бяха дошли на гости нарочно, за да видят четн[иците] и се нарадват. След църковния отпуск като раздадох нафората, пак надянах оръжието и влязох в редицата на четата и с песни революционни по улиците почнахме да правим визити. Тоя ден за смилевчани, както и за всички присъствуващи беше истински Великден, защото се чувствуваха напълно свободни под знамената на въоръжените сили на организацията. Особено Смилево в туй време се считаше като

 

335

 

 

интернационално място от тур[ската] империя. Тук беше главният пункт на организацията, където се складираха съестни припаси, муниции, медикаменти и други потребни неща за четите от няколко околни райони — Демирхисарско, Ресенско, Преспанско, Охридско и Кичевско. По самото географско положение на селото разположено при ребрата на Бигла и обиколено само с чисти българ[ски] села с изключение на цинцар[ското] Гопеш беше запазено. При туй и смилевчани мало и голямо мъжко и женско бяха всецяло предадени на делото. Един кираджия смилевчанин на име Павле с 2—3 коня всеки ден циркулираше между Битоля и Смилево с товарени коне материали за четите. Там най-спокойно почиваха четите, там имаше и болница за болни и ранени четници и пак смилевчанки служеха като милосърдни сестри. Гостоприемството в Смилево беше пословично. Славейко Арсов прав беше да направи бележка на домакините където бяхме на квартира за дето ни сложиха вечеря от 3—4 порции, като им каза че не сме за първи път, що ни гощават тъй, а ние често пъти идем тук и се обърна и ми каза: „тук са чудни хората, една овца имат за добиване на мляко колкото за децата, те това мляко го пазят за нас“. Ръководителното тяло начело с Георги, бащата на Козма Георгиев, бяха хора природно надарени с гъвкав ум и разпоредителност. Много изкусно маневрираха пред турската власт и населението и здраво държава селото. В Смилево не се яви нито едно предателство. След като отказах на предложението на Битол[ския] окръжен комитет да приемам войводството на някой район, даде ми се карт-бланш, с която чета искам да се движам. След 2—3 дневно стоене в Смилево поисках да обиколя Кичевско, придружен от Васил Попов от Стара Загора и Ицо Сугарев, брат на Георги Сугарев, които се намираха на почивка в Смилево, заминах за Кичевско при войводата Арсо Мицков от Подвиз. Много интересен беше Васил Попов — истински хъш. Пушката му покрита манлихера, я пазеше чиста като очите си и никому не даваше да я пипне с ръка. Ако някой от нас или от селяните пожелае да я хване, за да я разгледа, защото беше рядкост тогава такава пушка, той отговаряше „пушка и жена не се дава в друга ръка“. Иначе беше чуден комита и веселяк безстрашен и небрежен към себе си. Не беше лишен от гадинки, които му правеха удоволствие, когато ги ловеше. И когато му кажеха защо не се преоблича по-често да се изчисти, той отговаряше: „комита, ако няма гадинка, той не е комита“. Един ден преди Гергьовден срещнахме се с Арса Мицков в Подвиз. При него беше секретар на четата Димитър Спространов, интелигентно момче с гимназиално образование и много скромно, затуй и Арсо беше много доволен от него. Аз бях с намерение оттук да отида при [Янаки Янев] Накето [в] Горна Копачка и [да]

 

336

 

 

обиколя този район, но се получи писмо от Окръжния комитет скоро да заминем за Смилево на конгрес. Радостта беше неописуема за всички ни, защото знаехме, че тоя конгрес що се свиква е по въпроса за въстанието. За да отидем по-скоро решихме да пътуваме с коне дене и ноще. Нареди се по определения маршрут във всяко село да има коне готови за сменяване. В навечерието на Герг[ьовден] потеглихме от с. Подвиз през с. Бърждани, Свинища, Козница и Белица, разпореждането навсякъде беше изпълнено. На отиване по гергьовденски обичай закичихме пушките си с гергьовденска зеленина и пристигнахме в с. Спростране, тъкмо когато излизаха селяните от църква. Като ни видяха, че ние пътуваме денем и окичени със зеленина за момент почувствуваха се напълно свободни и ни посрещнаха с „ура“ и песни. „Славно време, славен час в бой за свобода!“. След малко почивка в с. Спростране, пристигнахме в с. Велмевци около обяд, където всред селото виеха кръшни танци под звуковете на гайди и щом влязохме в селото пак с песни и ура бяхме посрещнати и обсипани с китки от здравец. Тук обядвахме и потеглихме през селата покрай Бигла и пристигнахме на заход слънце в с. Боища. Това село приличаше на четнически лагер, защото цялата чета на Пиперката и милицията беше поставена тук за охрана на конгреса. Като ни видяха нас на коне, с пушки на рамо и укичени със зеленина извикаха „ура!“ и се почна пак песента „Славно време, славен час в бой за свобода!“ Ентусиазмът беше неописуем от всички, защото всички знаехме, че ще се вдига въстание с пълна вяра, че ще бъде край на тиранията и начало на свободата. Само Алексо, родопец, четник от Давидовата чета, после Демирхисарски войвода с една ирония каза ни: „какво да им правя на турците що ги няма, та сте тръгнали като коледари посред бял ден на коне“. След малко почивка и весел разговор с шеги, върнахме конете, постегнахме се и поочистихме и потеглихме така смиреномудрено за Смилево, за да се представим пред голямото началство. Щом пристигнахме до ман[астира] „Св. Петър“, там ни посрещна писмо и пропусквателна парола на определено място на влизане в селото, където ни посрещна други пост и ни предаде на квартирната комисия, която ни настани в една къща на квартира. Пристигнахме ние към 10 ч. вечерта, обаче цялото село беше будно. Във всички къщи светеха ламби и песни революционни се чуваха, а пък по улиците, гъмжило от въоръжени хора — четници и селска милиция за охрана и пазене на реда.

 

Щом научил Даме [Груев], че съм дошъл, пратил един човек веднага да отида да се видим. Като отидох при него намерих там [Анастас] Лозанчева и [Борис] Сарафова. Срещата ни беше сърдечна и задушевна. Даме и Лозанчев започнаха

 

337

 

 

да примират от смях като ме видоха с оръжие и препасан с патрондаш. Обаче аз, ядосан на Лозанчева, който вместо да ме изпроводи по канал в България той ме изпрати в горат,а казах му: „Сушко, и ти дойде при мен“. Цялата нощ до зори не можехме да заспим от сладки приказки. Конгресът беше открит в деня на Гергьовден. На другия ден 24 април (7 май н. с.) събрахме се на конгреса. Там се запознах с Костурските войводи и Лер[инските] войводи — Кляшев и пр. Тогава видях се и с моя колега иеродякон Евстатий, наречен бомбаджията, защото той бил предназначен за тази цел, само че той носеше още попска шапка, а пък аз калпак. В конгреса аз бях приет като делегат от Кичево, понеже избрания за такъв Ванчо Сърбака не се яви, при туй никой не познаваше Кичевско по-добре от мене, а тамошният ръководител по лични амбиции не ме избрал, защото при обиколката с Давидов направиха му се забележки за някой своеволия.

 

Конгресът заседаваше в един доста голям салон на една къща в горната махала до гората за всякаква евентуалност.

 

Охраната на конгреса беше доста осигурена, не само от към Демирхисарско и Ресенско, но и откъм Гопеша от местните чети смесени с милиция. На конгреса имаше представители на Битолски окръг. Обстановката в заседателната зала беше повече от скромна. За бюрото на конгреса имаше една обикновена проста четвъртита маса без покривка и няколко стола плетени, колкото за членовете на бюрото. Освен столовете имаше 2—3 пейки за сядане на делегатите, а повече от тях седяха на пода подпрени на пушките един до друг. От нелегалните делегати — войводи повечето бяха брадати и гологлави всички. Председател на конгреса беше Д. Груев, а подпредседатели — Лозанчев и Сарафов. Секретари бяха Парашкев Цветков и Георги Попхристов. Доколкото помня никакъв парламентаризъм нямаше, а просто едно събрание въодушевено от една идея, една мисъл и за туй образцова дисциплина владееше и всякой по ред изказваше своето мнение, без някакви прения или апострофирания.

 

С оглед на подготовката на всякой район по доклада на представителите по отделно почна да се разисква въпроса за въстанието. От представените доклади по въоръжението първо място заемаше Костурско, второ Леринско, Преспанско и Ресенско, трето — Битолско, Демирхисарско, Кичевско и Охридско, а най-слабо Прилепско. Първите райони бяха снабдени с гръцки пушки „гра“, благодарение на съседството с Гърция и Южна Албания, където достатъчно имаше гръцки пушки в турското население, заграбени като трофеи от гър[цко]-турската война.5 Кичевско и Битолско, както и Охридско бяха въоръжени повече с мартини, фабрикувани в Тетово, които след стрелба засег правеха, а Прилепско най-назад беше останало.

 

338

 

 

Всичко това, като се взе предвид се яви едно мнение от представителите на слабо въоръжените райони — да се отложи въстанието. Но понеже въпроса беше предрешен от Общия конгрес състоял се в Солун на 1 ян[уари] 1903 г., на който Лозанчев присъствувал като представител на Бит[олски] окръг и се съгласил за въстание, а след неговото завръщане имаше нареждане във всички райони да се приготовляват за въстание тази година, като се известиха чужденците чрез домашните да си дойдат, а на дошлите не им се позволи да се завърнат, та затуй не можеше да се отлага въстанието, защото в случая се излагаше авторитета на организацията. Имаше упреци от много делегати срещу Лозанчев, за дето прибързано без да вземе мнението на околните се съгласи да се вдига въстание. Но костурчани, леринци и ресенци бяха за въстанието. Най-после всички се съгласихме за въстанието, защото не можеше вече назад да се връщаме след като беше се агитирало в полза затова, и трескави приготовления се правеха навсякъде и се излагаха някои опасности, че в случай че не се вдигне въстанието да не би [да] настъпи реакция в населението и [да] се открие път за афери, които да напакостят повече на организацията. След [изказването на] няколко делегати се тури точка на тоя въпрос и се реши от всички да стане въстанието. След [това] дойде въпроса за времето и датата на въстанието. Някой от делегатите настояваха колкото е възможно по-скоро да стане въстанието, даже през май, обаче аз и други делегати се противопоставихме, толкоз рано да се вдигне под съображение, че няма достатъчно време, особено в някои места, където всичко [е] привършено [за прехрана], за туй предложихме да се не зимат реколти. Но тоя въпрос като не можахме да дойдем до общо съгласие се реши да се предостави времето и датата да определи Генералният щаб, но не по-рано от м. юли. Подир това се пристъпи към избор на Ген[ерален] районен щаб. За Генерален щаб се избраха единодушно Дамян Груев, Лозанчев, Сарафов, а за запасни Г. Попхристов, П. Ацев, Л. Поптрайков. Освен туй, взе се решение към Генералния щаб в резерва да се причислят и по-видни дейци намиращи се в София, като се имат предвид Гьорче. Петров, Пере Тошев, [Христо] Татарчев, Христо Матов, Делчев и пр. След туй се реши легалните околийски комитети да станат нелегални Горски началства за ръководене на въстанието, като се избраха и лицата във всяка околия под името Околийски щабове.

 

Решенията на конгреса се реши да се препратят с едно лице в София. За такова лице избраха мен, понеже не представлявах някоя боева сила, за да бъда полезен във време на въстанието.

 

Във време на конгреса почнаха печални известия да идат.

 

339

 

 

Кланетата на тур[ците] а Битоля, атентата в банката в Солун и убийството на Делчева. Всички тия бяха не малки удари, защото каналите се затвориха от Солун, където имаше складирани материали, особено гилзи за патрони. Също и от Битоля се затвори канала за доставка на хранителни продукти и др. материали. Всичко, каквото беше складирано в с. Смилево, се свърши от конгресистите и четите пребиваващи в Смилево, дотолкоз всичко се изчерпа, щото книги цигареви и тютюн не остана и когато бяхме под селото със Сарафов и Груев донесоха ни един тутун, черен като тор, а пък [в]место цигарева книга употребихме вестник за пушене на цигари. Тогава казах на Сарафов: „това е вместо екстра цигари „София“. За доставка на храни изпратиха Пар. Цветков с четата в битолските села да достави храна. Като си заминаха делегатите и четите останаха Сарафов и Дамян Груев в Смилево. На 1 май потеглиха по канал за София с протоколите от конгреса написани с обикновенни цифри без шифър. [6]

 

 

Б. м. Б. д.

 

НБКМ — БИА, ф. 789, необработен. Оригинал. Ръкопис.

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. В ръкописа липсват страници за началото на 1903 г., а някъде има двойна номерация и допълнителни приложени бележки. В настоящата публикация началния текст е взет от друг ръкопис.

 

2. Планинска местност на изток от пл. Бигла и на юг от горното течение на р. Църна с център Смилево.

 

3. Планинска местност на север от Струга граничи с Дебърската кааза.

 

4. Авторът греши малкото име на Дечев. Със Б. Сарафов е дошъл в Битолско портупей юнкер Димитър Дечев.

 

5. Пролетта на 1897 г.

 

6. Спомените за пренасянето на протоколите от поп Тома Николов са публикувани В: Илинденско-преображенско въстание. Сборник статии и документи. С., НСОФ, 1968, с. 187—202.

 

340

 

 

 

18. ХРИСТО Н. ПАСХОВ

 

Христо Н. Пасхов е родом от Битолски Демирхисар. Бил учител и участвувал като четник в Илинденско-Преображенското въстание в Демирхисарско. Починал към 1938 г. в София.

 

 

Демирхисар (Битолски) е оная част на Битолския вилает, която обхваща всички села от Смилево до град Кичево, разположени в полите на Илинската, Велмешката, Пространската, Беличката, Баба и Лубен планини, а така също обхваща и част от Крушовската котловина. Към Демирхисар се числяха следните села: Цер, Сълп, Мало Илино, Мало Църско, Голямо Църско, Пространи, Велмевци, Голямо Илино, Железнец, Доленци, Бабино, Базерник, Зашле, Радово, Сопотница, Суво Гърло, Жван, Мренога, Слоещица, Вирово, Церово, Лесково, Боища, Бараково, Вардино, Градище, Журче, Острилци, Прибилци, Сладуево, Единаковци, Света, Кочища, Ново село, Растоица, Ракитница, Белче и Слепче — всичко около 40 села, управлявани от прибилския нахиямюдюрин, чието седалище бе в село Прибилци. Горепоменатите села влизаха в Демирхисарския революционен район.

 

След Смилевския конгрес (5 май 1903 г.), към края на същия месец със специален куриер се получиха окръжни нареждания от Революционния щаб, в които се казваше: назначените горски началства веднага да напуснат домовете си и да се присъединят към районните чети. Назначените легални и нелегални избраха помежду си районно началство съгласно предписанието на Революционния щаб, увеличиха районната чета и се започна с по-оживена работа за подготовка на въстанието. На първо време ревизираха се всички села, влизащи в Демирхисарския революционен район, направи се оглед на оръжейните складове и пр.

 

Няколко дена преди Илинден се получи вест от Щаба, с която се съобщаваше деня на въстанието. Наредено беше датата да бъде съобщена на населението в навечерието на самото въстание, обаче голямото оживление, което беше настъпило между по-първите хора, даваше да се досещат мнозина, де е близко деня на въстание. След получаване нареждането за въстание, още същия ден районното началство в пълния си

 

341

 

 

състав потърси и се срещна с Щаба. Срещата стана в с. Льорека, Ресенско. От Щаба получихме подробни упътвания от предстоящите задачи. На другия ден, през Бигла, се завърнахме в нашия район и в Боичката планина при щабната колиба срещнахме нашата районна чета. От тук всички заедно се опътихме за Горни Демирхисар и се настанихме в с. Голямо Илино, дето стана първото съвещание на районното началство. Заминахме за с. Пространи, където ни очакваше голям наплив от четници. Тук в черковния двор в присъствие на множество народ, при изгрева на слънцето стана тържествено освещаване на Демирхисарското революционно знаме. След освещаването, начело със знамето потеглихме за с. Велмевци, където бяхме причакани от голяма навалица народ„ между който имаше много въоръжени четници. Започнаха да бият черковните камбани. Упътихме се към черквата и от черковния амвон бе обявено въстанието. Всред селото стана разпределение на въоръжените сили на четите и още същата вечер всяка една от четите получи своята задача. Задачите бяха следните:

 

1. Блокиране на село Прибилци от районната чета под ръководството на районното началство.

2. Нападение на Брезовския пост.

3. Унищожение на Церския пост.

4. Нападение на с. Сълп и сълпската кула.

5. Нападение на селото Кочища.

6. Селото Ново село и пр. и пр.

 

При залез слънце от село Велмевци се отправихме за изпълнение на задачите си. Районната чета заедно с началството потеглихме за село Прибилци. Като минахме през село Железнец излезна целия народ, за да ни посрещне. Всички хора бяха се наредили около моста на река Черна (извора) и чакаха да ни видят. Падна мрак и четата продължи по шосето за Прибилци. Беше вече полунощ, когато наближихме селото и спряхме. Направихме малка почивка и след това започнахме мълком да приближаваме селото. Наоколо цареше мъртва тишина. В селото беше тъмно. По къщите не се забелязваше никаква светлина. Допускахме, че турците бяха узнали предварително за нашия план и че са взели нужните мерки. Започнахме обход. Наредено бе без даден сигнал никой да не открива стрелба. Не мина много време и първият сигнал бе даден от войводата Йордан Пиперката и всички открихме огън. Турският аскер, взел позиции пред самото село, откри залпов огън по нас. Турците стреляха и от прозорците на къщите. Сражението се ожесточи, почнаха силни викове и псувни от двете страни. От време на време се чуваха викове на деца и жени, които бяха ужасени от това, което ставаше. Изведнъж тъмнината на полето се разкъса от пламъците на

 

342

 

 

запалените къщи в близките турски села. Горяха Кочища и Ново село. След миг пламнаха и Чатлаковите воденици, кулата Жван, така че цялото село и полето наоколо се освети. Чуха се сигналите на турската военна тръба. Не закъсня да отговори нашата четнишка тръба надута от войводата Димитър Дечев. Смутени, турците преустановиха своя огън. Те помислиха, че срещу им са „московци“. От селото долитаха силни викове: „Дурунус бе кардашлар, не истерсънъз!“ (Спрете бе другари, какво искате!). Стана тихо. Зората пукваше бавно и ние взехме неусетно да се оттегляме в гората до село Жван. От там потеглихме за село Бабино, където ни завари изгрев -слънце.

 

След малка почивка ние бяхме на път за Горни Демирхисар, за да узнаем какво е станало с Брезовската кула, селата Сълп и Цер. Минахме през Доленци и завихме нагоре към Ябел. Като се изкачихме на височината съгледахме, че Брезовската кула бе запалена, през нощта четниците бяха успели да избият всичкия аскер и бяха преобърнали кулата на пепел.

 

Направихме малка почивка до запалената кула и след това продължихме да се движим по шосето. По Сухо поле не се забелязваше никакво движение. Като стигнахме до местността Загора, бяхме капнали от умора. От тук вече ясно виждахме село Сълп. Наоколо не се забелязваше никакво движение. Слънцето печеше много силно. Станахме и покрай полите на Лубен се опътихме за село Цер. Като стигнахме до църквата „Св[ета] Петка“, цялото население, мъже, жени и деца, беше излязло да ни посрещнат. Започнаха да бият черковните камбани. В селото спряхме да си починем, защото умората беше голяма, пък и юлското слънце силно печеше. Турските войници, които се намирали в селото, досещайки, че се готви нещо, още през нощта, задигат със себе си това, което са могли и избягват в близкото село Сълп. Оставените от аскера провизии и дрехи са били прибрани от нашите четници.

 

Взе се решение районната чета заедно с районното началство да останем деня и вечерта в Цер. Тук с развято знаме празнувахме Илинден. В селото беше голяма радост. Цялото село живееше с първия трепет на отдавна желаната свобода.

 

Тук узнахме, че село Сълп е било още блокирано от въстаниците, които не са давали възможност на аскера да излезе от селото.

 

На другия ден потеглихме през Сълбското поле и минахме покрай обсаденото село Сълп. Четниците от обсадата бяха взели позиции по хендеците около самото село. Преди пладне пристигнахме в село Голямо Църско. Селяните от селото, както и от Мало Църско, бяха избягали в гората и в близките села — Пространи и Велмевци, опасявайки се от аскера и башибозука от турското село Сълп. Пренощувахме тук с цялата

 

343

 

 

районна чета. Пропуснах да кажа, че в Демирхисарското районно началство влизаха: Йордан Силянов Пиперката, Димитър Дечев, поп.Кузман от с. Бабино и аз, Христо Н. Пасхов. През нощта пристигна бърз куриер от Кичевско и донесе вестта, че кичевският войвода Арсо е бил обсаден в село Карбуница. Реши се да минем през село Кладник. Денят беше хубав и слънцето печеше силно. През Балкана и през село Кладник стигнахме в село Карбуница. Веднага се даде заповед да хванем позиции на местността Гюргевица. Окопахме се, развяхме знамето и открихме огън по аскера и башибозука, който държеше обсадата на селото. Другите, като видяха, че ние сме на Гюргевица, обърнаха пушки и с чест огън започнаха да ни обстрелват, като не закъсняха с бърз устрем да атакуват нашата позиция. Започна се кръвопролитно сражение.

 

От към гр. Кичево на тълпи пристигаше турски аскер. Нашият народ неопитен и некален в сражения с редовна войска, показа чудеса от храброст. Боят от минута на минута ставаше по жесток. Слънцето издигнато високо жулеше непоносимо.

 

В разгара на боя турския бабаит, известния по нашите места Сефер ага, за да насърчи турците, които се бяха смутили от нашия въоръжен отпор излезе от позицията си и разярен като див звяр с пушка в ръка се впусна към нас. Той тичаше сред град от куршуми и то в посока дето гордо се развяваше нашето революционно знаме. Четникът Пено стана от позицията, взе верна мушка с пушката си и с един куршум катурна Сефер ага, който се сгромоляса като откъснат грозд. Аскерът като видя, че бабаитинът-ага се беше сгромолясал, започна да отстъпва. После турците са разправяли: 200 души аскер да паднеше, само Сефер ага да беше останал жив. Сефер ага беше голям кръвопиец на християнското население в нашия край.

 

През време на боя войводата Арсо, заедно със своята чета, бе успял да се оттегли към Балкана и се спаси.

 

Като отстъпиха турците, ние се заехме със събиране на нашите убити, чийто трупове пренесохме и погребахме до църквата „Св[ета] Петка“ в село Кладник. В сражението на Гюргевица ние дадохме 16 скъпи жертви, повечето от тях бяха млади момчета от Горни Демирхисар — от Цер, Голямо Църско, Мало Църско, Пространи и др. Тук загинаха Пено от град Одрин, Марко Ангелов и Блаже Алексов от село МалоЦърско, Спиро Бурев и Ангеле Зеленков от с. Цер, Мате от с. Кладник. Имената на другите не мога да си спомня.

 

На 25 сутринта се даде разпореждане въоръжените селяни да останат по селата си, за да ги пазят от евентуални нападения, като за боеви ръководител им се изпрати по един стар четник от районната чета.

 

344

 

 

Въоръжените сили на Битолски Демирхисар възлизаха на повече от хиляда души.

 

Още същия ден районното началство с една чета от около 200 души се отправихме за Долни Демирхисар и при село Боища се срещнахме с Революционния щаб. На щаба направихме доклад за положението и за станалите събития в нашия район. Тук бяхме информирани за положението и събитията в Ресенско, Битолско и Крушевско.

 

Разделихме се с щаба и заминахме за с. Бабино. Тук се нареди следното: селата Бабино, Слепче, Велмевци и Жван да бъдат хранителни пунктове, където ще се приготовлява храната в казани и хляб в няколко фурни. Всички зеленчукови градини се взеха под ръководството на въстаниците, като зеленчука с товари се разпращаше по селата, където станеше нужда.

 

През първите дни на въстанието турците не посмяха да* излезат вън от къщите си, а камоли вън от селото, така че всичкия добитък: говеда, овце, кози, коне и пр., с една реч всичко, което се намираше неприбрано, остана на разположение на въстаниците. Тогава турските села разполагаха с голям брой жива стока. През тази година реколтата беше много добра. Въстанието завари цялото поле, а особено Долни Демирхисар, пожънато и на кръсти прибрано. Вършенето ощене бе започнало. В Горни Демирхисар не беше още пожънато. Наредено беше да слязат работни ръце от планинските села (мъже, жени) и да започнат с вършитбата по турските ниви (особено чифлика в Жван). Така овършаното жито превозвахме в планинските села, където винаги се чувствуваше липса.

 

Въстанието бе в разгара си. В селата Бабино и Велмевци опитни хора пълнеха гилзи. Узнахме, че град Крушево е бия в ръцете на въстаниците, но не мина много време и започнаха да долитат тревожни известия, че големи маси турски аскер с артилерия, под командата на Бахтиар паша, са били започнали да се струпват около гр. Крушево. За да следим по отблизо, това което щеше да става около Крушево, решихме да се завърнем обратно в Горни Демирхисар.

 

Минахме през Илинската, Велмешката и Пространската планини и стигнахме в местността Скакало, близо до село Белица, от тук възлязохме нагоре по каменистите върхове„ над село Голямо Църско и спряхме в местността Свинища и* Грънчарец. От тук ясно виждахме шосето, което води от Крушево през Цер за Кичево, а така също и селата Цер, Сълп, Голямо и Малко Църско.

 

Не мина много време, получихме известие, че град Крушевое бил в пламъци и че след кръвопролитно сражение е бил превзет от войските на Бахтиар паша, и че част от войските, струпани

 

345

 

 

около Крушево са се упътили през крушовските села Дивяци, Арилиево за Демирхисар. През един от последните дни на месец август, привечер, една авангардна част от турския аскер се натъкнала близо до местността Коприндол, над селото Цер, на местната Церска чета и бива посрещната със залпов огън. Четниците са помислили, че пред себе си имат шепа аскер. Аскерът залегнал и открил огън. Не минало много време и селската чета под напора на главното турско ядро се е оттеглила в гората. Тук било избягало цялото население от селото, опасявайки се от жестокости. Турците нахлуват в Цер и заколват пред прага на къщите им няколко останали немощни старци. Така загинаха поп Спиридон, Кочо Бурев и др. Като не можаха да намерят други, на които да излеят своята жестокост, разярените турски пълчища почнаха да палят къщите. Падна мрак и не се виждаше нищо. Над село Цер започнаха да се издигат гъсти кълба от дим. След миг се показаха езици от пламъци, които се сляха и издигаха на големи височини. Цялото село обхванато от пламъци гореше през нощта като голяма запалена главня. Гореше китния, „белокаменния“ Цер, гордостта на Демирхисар! Сърцата ни се свиха от тъпа болка. Макар и доста мъчно, поради това, че къщите на Цер бяха каменни, турците успяха да преобърнат Цер в пепелище. Селото броеше повече от 200 къщи.

 

Ние от Грънчарец с тъга наблюдавахме големите езици от пламъци, които стопиха хубавия Цер.

 

Капнал от умора, налегна ме дрямка. След миг бях събуден от незабравимия войвода Димитър Дечев с думите: „Хвърли последен поглед към Цер, който след миг стана пепелище и, ако останеш жив, да разправяш, че Цер загина като Батак, погълнат от пламъците, които ще родят желаната свобода!“

 

Цяла нощ наблюдавахме огнената стихия, която стопи гордостта на Битолския Демирхисар! Някои капнали от умора изпозаспаха по места.

 

Пукна се зората и слънцето изгря. Долу в низината над село Цер, се издигаше пушек. Огнената стихия бе извършила своето опустошително дело. Новият ден от Цер намери само жалки остатъци. Не се забелязваше никакво движение от хора; също и движение на аскер не можехме да забележим. После от с. Сълп излязоха жетвари-цигани и циганки. Те отидоха по турските ниви, за да жънат.

 

Разменихме мисли за начина, по който би се помогнало на церани; предстоеше ни на първо място да се погрижим за подслон и храна. Към пладне щеше да се изпрати една група от десетина опитни честни хора и то хора, които познаваха мястото, да се приближат неусетно до Цер и да се научат подробно за станалото. Избраха се няколко решителни и опитни момчета,

 

346

 

 

дадоха им се нужните наставления и когато се тъкмяха да поемат вече надолу, Йордан Пиперката скочи и пожела да води групата. Познавайки неговата буйност, съветвахме го да остане с нас. Обаче той бе непоколебим в своето решение. Малката група начело с Пиперката потегли. Слязоха в полето към Загора и по полите на Лубен планина поеха за Цер„ от местността гдето бяхме ние, до Цер, имаше около 2—3 часа път. Измина определеното време и очаквахме тяхното завръщане. Обаче те все не идваха. Слънцето се наклоняваше за залез и ние се приготвихме за път, защото не искахме нощта да ни завари в тази местност. Напуснахме Грънчарец и се отправихме за местността Свинища между селата Пространи и Голямо Църско. Чухме последователно няколко топовни гърмежа. Тичешком заехме местността Кръст и успяхме да забележим, че Пиперката и другарите бяха обсадени и се водеше сражение. Заехме набързо позиции по височината и открихме чест огън. Турците започнаха да обстрелват и нас като от време на време пращаха и по някои топовен изстрел. С топовете стреляха повече, за да всеят страх. С настъпването на нощта сражението се ожесточи още повече. Обсадените четници се държаха здраво. С наша помощ те успяха в тъмнината да си пробият път и да напуснат позициите, които бяха хванали в хендеците всред полето, до керемитчийницата между селата Сълп, Цер и Църско.

 

Като се мръкна гърмежите престанаха от двете страни. Само от време на време се чуваха гласове на изгубени в тъмнината четници. Упътихме се за село Пространи, което бе наблизо. Като наближихме селото дочухме плачове, жени с кандила в ръце бяха тръгнали да ни присрещат. Четниците се бяха пръснали в тъмнината и на групи се прибираха. Нареди се всички четници да се съберат на селския площад, за да се направи проверка и да се види, кои са загинали. Спасените четници съобщиха, че в сражението паднал войводата Йордан Пиперката заедно с четниците Кузман Тодоров от Бабино и Георги Петров Пуловски от с. Мало Църско. Всички са паднали в хендеците близо до керемитчийницата, всред сълпското поле.

 

В с. Пространи беше настанен много народ от околните села. След сражението в планината мнозина от четниците се бяха пръснали в различни посоки. Някои бяха отишли даже до Велмевци. Близките на четниците, които не се явиха в Пространи, помислиха, че са загинали и взеха да ги оплакват. И в Пространи имаше струпано много народ, стана цяла олелия. Решихме по тъмно да се отправим за с. Велмевци.

 

Тук заварихме същата картина както в Пространи; кандила по улиците, плачове от жени и деца, търсещи своите близки. Срещнахме се с другари въстаници, които след сражението

 

347

 

 

бяха дошли направо във Велмевци. И те потвърдиха имената на известните вече наши жертви. Въпреки умората, реши се още през нощта да се приберат труповете на убитите другари. След като си починахме малко, с няколко коня приближихме се с голяма предпазливост до мястото дето стана сражението, изкарахме труповете на шосето, товарихме ги на коне и по тъмно ги докарахме във Велмевци в селската черква.

 

В това сражение Битолски Демирхисар загуби своя именит войвода Йордан Пиперката.

 

На другия ден селото Велмевци бе в траур. Малката черква, където бяха изложени труповете на загиналите въстаници се огласяше от плачове на жени и деца. Народът се точеше към селската черква, за да се поклони пред жертвите на народната свобода. Всички със стиснати устни и светли очи се погледвахме и като че ли не искахме да повярваме това, което видяхме.

 

Йордан Пиперката мъртъв!? Пиперката студен труп!? Никой не искаше да повярва! Но уви, той бе вече безжизнен труп! Човекът, безстрашният комита и пъргавият като коза Йордан, лежеше безмълвен пред нас.

 

Нареди се смъртните останки на Йордан Пиперката и на неговите другари да бъдат погребани в братска могила. За целта се избра едно високо място всред една нива. Поради големите заслуги на Пиперката взима се решение погребението да стане по тържествен начин. И за да се даде възможност да присъствуват на него и селяните от околните села, то се отложи за другия ден.

 

Четниците бяха настанени по къщите, където си отпочиваха.

 

Същият ден подир обяд от Долни Демирхисар се получи вест, че по джадето от Битоля е било забелязано движение на големи отреди турска войска. Получихме също известие за движение на аскер откъм Охридско. Даде се нареждане всички въстаници да се стегнат за път. С погребението оставихме да се разпореждат селяните от с. Велмевци. Поехме за близкия Велмецки балкан. От тук възлязохме на върховете на Пространската планина и се установихме на връх Ветреник. От тук се виждаше цяло Демирхисарско и Охридско. Ветреник е най-високия връх на Пространската планина. Отидохме в село Мраморец (Охридско) където заварихме много въстаници заедно с охридското районно началство и някои от войводите. Спомогнахме им с хляб, понеже ние носехме товари. В Мраморец престояхме два дни, после по Яма през с. Белица пак през Пространската планина слязохме във Вирово, където престояхме няколко дни. Научихме се, че в село Боища е бил Революционния щаб, упътихме се за там и на 14 септември, Кръстовден, късно вечерта имахме среща с щаба.

 

348

 

 

Село Боища представляваше цял боеви лагер (множество четници, дошли от различни райони, пълнеха селото).

 

На другия ден бе 15 септември, един от хубавите есенни дни. Подир пладне започнаха да се носят слухове, че сме били обсадени. Не закъсняха да пристигнат куриери, които потвърдиха тези слухове. Откъм Жван е било забелязано движение на турски войски. Други куриери съобщиха, че откъм манастира „Св. Петър“ е бил забелязан да се движи аскер от Боичкият балкан (там бяха битолските чети). Куриер съобщи, че откъм Охридско също е било забелязано движение на войски. Турците бяха решили на всяка цена да хванат дирите на Революционния щаб и да го унищожат. Даде се заповед да напуснем селото и да се опътим към с. Лесково. Обаче скоро подир това получи се вест, че в реката под село Лесково и в гората се бил укривал аскер. Турците ни бяха от всички страни здраво обсадили и започнаха да стесняват обръча. Даде се заповед до падане на нощта от наша страна да не се открива огън.

 

Беше пладне. Слънцето издигнато високо на небосвода грееше със своите златни лъчи цялата околност и изведнъж турците от всички страни откриха огън. Над с. Церово турците бяха открили една чета. Ние всички се пръснахме на малки групи из Боичката и Церовската планина. Откритата чета откри чест огън по турските обсадни вериги и се започна лют бой. Не закъсняха да се обадят и турските топове, които бяха окопани до Топличкия манастир „Св. Никола“.

 

Четниците от откритата чета отговориха с бомбов огън. Взривовете и пукота на бомбите изплаши турците, които въпреки зова на тръбата (борозана) за пристъп, останаха неподвижни по заетите позиции. Започнахме да очакваме падане иа нощта, за да скъсаме обръча, който здраво ни бе притиснал от вси страни. Бомбовия огън, открит от четите толкова бе изплашил турците, щото от тяхна страна започнаха да прет стават и пушечните гърмежи.

 

Настъпи нещо тайнствено и величествено и със своите тъмни позиви ни даде възможност на групи с голяма предпазливост, да излезем от обръча. Ние, които бяхме с Революционния щаб, успяхме да се прехвърлим в Смилевско, възлязохме на планината Бигла и от тук все по тъмно поехме за Ресенско.

 

Войската през нощта се бе изтеглила и се бе настанила в полето между селата Боища и Вирово. Тук през нощта бяха наклали много огньове, които светеха като светулки по полето. На другата сутрин, 16 септември войската прибрала труповете на убити войници и се бе изтеглила.

 

На 17 септември се върнахме близо до Смилево и се настанихме в един дол на изгорения балкан. Получихме от щаба

 

349

 

 

инструкции и потеглихме през Лесково за своя район Демирхисарско. В сражението при Боища от нашите въстаници бяха паднали следните: Велян Рапов от Голямо Илино, Кочо Василев Борозановски от Мало Църско, Велян Грашина от с. Бабино и едно момче от Пространи. Разпоредихме се за прибирането и погребването на падналите въстаници.

 

От Лесково потеглихме за Вирово, Слоещица и от тук за Бабино. Вечерта тук се срещнахме с члена на Революционния щаб Анастас Лозанчев. Той даваше наставления на населението да не предава оръжието и се грижеше за неговото складиране.

 

То бе в края на септемврий и още същата вечер се разделихме и Лозанчев заедно с Матлиев и група четници заминаха за Брезово, за да вземат мерки и приберат оръжието. Аз с няколко четници заминах за с. Железнец и се настанихме в местността Гълъбова вода, над селото. Аз тук реших да очаквам другарите, които бяха заминали за Брезово. На другия ден към пладне от към Сухо поле и Брезово чухме гърмежи. Тук групата предвождана от Лозанчев бива предадена н нападната от войски дошли от Прибилци. Лозанчев тук се беше спасил като по чудо. В това сражение, което бе последно през въстанието загинаха Сотир, войвода от Брезово, Д. Матлиев от гр. Охрид и неколцина четници. Вечерта при нас довтасаха неколцина ранени в сражението четници, които превързахме, а после заминахме за Голямо Илино и се настанихме в балкана над селото.

 

Въстанието бе към своя край. Четниците започнаха да се прибират по домовете си. Прибра се в своето село и поп Кузман, член на (районното) революционно тяло. Напразно употребих усилия да го склоня да не прави това. Наскоро след неговото прибиране в село Бабино, един ден, когато се завръща от Битоля, където е ходил, за да се информира за положението, на шосето близо до Прибилци, залавят го прибилчани и го убиват по жесток начин.

 

Останал сам аз потърсих щаба и в село Слоещица намерих Даме Груев, който беше с няколко четници. Тръгнах с тях. Настъпи месец октомври. В нашата гора се събрахме: Даме Груев, Георги Сугарев, дякон Евстатий, аз и няколко души четници. Движехме се около Смилево, манастира „Св. Петър“ и Боичките кюмюрджийници. После почнахме наново да спохождаме селата като се явявахме на верни другари.

 

След сражението в Брезово четниците започнаха да се прибират по домовете си. От другарите Димитър Дечев замина със Сарафов за България и по пътя биде убит. Както казах вече, убиха и поп Кузмана и от районното началство жив останах само аз.

 

Настъпи влажна и студена есен. С Даме останахме само

 

350

 

 

неколцина и продължихме с голяма предпазливост да посещаваме отново селата и постепенно нашата реорганизационна дейност стигна до Охридско и Кичевско. Благодарение на опитността на Даме Груев, успя се да се организират много селища. Образуваха се и нови чети: Сугарев — за Демирхисар и Битолско, Узунов за Охридско. Аз и дякон Евстатий придружихме Даме при ревизионната обиколка из районите. Месеците октомври, ноември, декември, януари и февруари прекарахме с голяма мъка, понеже се движехме само по балканите. Турците бяха плъзнали по селата и полагаха големи усилия, за да ни унищожат.

 

В началото на месец февруари Даме влезна в Битоля и се срещна с тамошните ръководители. Тогава аз с дякон Евстати се движехме в Демирхисар. Получихме сведение от Даме Груев да заминем в село Логоарди, Битолско, за да се срещнем и продължим обиколката. На 19 февруари 1904 година в с. Логоарди срещнахме се с Даме и заминахме за Битолско, Леринско, Ениджевардарско. Тук се разделихме с него и ние заминахме с една местна чета за село Кованец, Гевтелийско. Преминахме Вардара при село Гявато и продължихме, придружени от местни чети, през Гевгелийско, Струмишко, Пиянечко, Малешевско и на 30 май 1904 година прехвърлихме границата.

 

Даме замина за Тиквеш, за да се срещне с Пере Тошев. [2]

 

 

София, 10 юли 1931 г.

 

ЦДИА, Ф. 771, оп. 1, а. е. 88, л. 2—15. Оригинал. Машинопис.

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

1. Спомените са записани от Боян Мирчев

 

2. След раздялата Дамян Груев отива в Прилепско, където заедно с Пере Тошев участвуват през втората половина на май 1904 г. в Прилепския конгрес.

[Previous] [Next]

[Back to Index]