II. Държавата на ВМРО в Българския Югозапад (1925-1928)
2. Съдебно-наказателна дейност на ВМРО
Още организацията на македоно-одринци води в европейските вилаети на Османската империя свое съдопроизводство. То е безплатно, достъпно и ефикасно, а революционната Темида е добре посрещната и приета от населението като символ на българската държавност и достойна алтернатива на корумпираната и тромава османска съдебна система. [79]
Въпреки качествените промени и действието на законната съдебна власт, в освободения Пирински край продължават да се прилагат традиционни организационни правни норми. Въведено е специално “Упътване на ВМРО по съдебно-наказателната дейност в Македония под българска власт”. [80] Авторът на съдебната инструкция е самият Ив. Михайлов. Подобно на Т. Александров и той настоява “революционните съдии” да се произнасят само по дела, сведени до морала и свързани с чисто организационни интереси. [81] За разлика от Алековото време, целта сега е внасянето на ред в съдебната дейност, спазването на строги и точни указания при раздаване на дублетното правосъдие.
“Законите” на ВМРО са универсални за всички нейни членове, независимо от длъжностното им положение. Частни дела и граждански спорове не се разглеждат, но ако бъдат засегнати интересите на бедни членове, се вземат мерки за пресичане на беззаконието. Размерът на наказанието се определя по съвест, по болшинство и в зависимост от виновността, миналите заслуги и материалното състояние на престъпника.
Обжалванията са в срок до една седмица, а изпълнението на всяка присъда става най-късно 24 часа след произнасянето й. Смъртното наказание се налага по присъда на упълномощен съд след утвърждаване от ЦК, или от ЗП. Но ако има опасност престъпникът да избяга, или са явно доказани деянията на “шпиони, разбойници и техни опасни ятаци”, може да не се чака утвърждаването на смъртната присъда.
За Петрички окръг обстоятелствено са посочени наказуемите престъпления “против освободителното дело, ВМРО, морала и интереса на населението”. Когато е налице “противопоставяне и рушене на организацията, укриване и съдействие на нейни врагове, въоръжена съпротива, разбойничество и контрабанда”, наказанието е смърт. С бой от 10 до 50 тояги и глоби от 500 до 50 000 лв. се наказват извършителите на кражби, изнудване, подкуп, повреда на имот, “злоупотреба с влиянието на организацията за уреждане на лични и др. частни сметки и спорове”. Преследват се и “развратът и пиянството”. [82] С бой, глоба, обезоръжаване, извънреден караул, или смърт, се наказват още нарушенията и неизпълнението на разпоредбите при носене на караулна служба, неявяването на определено място по заповед на районен началник, невнасянето навреме на посочения налог, или глоба, както и недобросъвестността при разхвърляне и събиране на налози. Обект на контрол е също така опазването на организационното оръжие и материали, лошото гледане на болни, или ранени другари, пренебрежението към неграмотни членове и др.
Съдебните упътвания имат предпазна роля и морално-регулиращо действие в редиците на ВМРО. Подигравките и обидните думи безусловно се забраняват. Освен традиционните наказания, провинените стават обект на мъмрене, обезоръжаване, “изобличаване пред другарите”, или пък биват заставяни да поискат извинение. [83]
Организацията запазва и утвърждава ръководните си позиции посредством няколко “съдебни процеса”. Водещият мотив в тях е не само смекчаването на партийните борби, но и физическото отстраняване на непоправими политически противници с доказана неблагонадеждност. Много важна цел е да се елиминира заплахата от емигрантски чети, набирани от ренегатите-федералисти около Т. Паница, от криминално проявени престъпници и др., които след 9 юни 1923 г. противодействуват на ВМРО и се опитват да разбиват нейната база.
Тези цели на съдебния институт са водещи за ВМРО. Има и благоприятна обстановка, особено след 9 юни 1923 г. , когато е установено взаимодействие с дейците на узурпираната държавна власт. Общите интереси за защита на българската държава, както и борбата срещу нейните рушители – членовете на БКП, които са най-непокорните и упорити противници на вече прокламираната безпартийност, правят това сътрудничество желано и от двете страни. Именно “организационните хора” съдействат безотказно на официалните власти в разкриването на забранените от Закона за защита на държавата комунистически прояви, те предотвратяват всякакви опити за възстановяване на партийния живот, а в крайна сметка не се колебаят да изпълняват и наказателни задачи. [84]
През 1925 г., водейки се от “чисто организационни интереси”, македонската Темида провежда следствия, произнася и изпълнява присъди над обвиняеми, задържани в селата Дъбница, Неврокопска околия, Сушица, Градево и Крупник, Горноджумайско.
Същинската подготовка за това започва след Шестия конгрес на ВМРО. Четата на В. Ганчев, един от околийските войводи в Серски революционен окръг, остава през есента на 1924 г. да зимува из неврокопските села. По нареждане на ЦК четниците не напускат околията и през пролетта на 1925 г. Четата е поставена под началството на Г. Настев. Като специален пратеник на ЦК на ВМРО, той ръководи акцията по разкриване на изградения с помощта на гръцките и сръбски власти таен канал в Неврокопско. [85]
А още на 8 март 1925 г. и Й. Гюрков е упълномощен от ЦК да разкрие и накаже виновниците за “появилата се в Неврокопско разбойническа афера”. [86]
Тайното, нелегитимно “правораздаване” е ускорено от априлския атентат. На 16 април 1925 г. Ев. Спространов записва в дневника си: “Вечер ще ловят всекиго малко и много подозрен... Умопомрачението и демонизмът страшни.” [87] Ненужно пролятата братска кръв през аления Великден засилва обстановката на крайна ожесточеност и подозрителност спрямо дейците на незаконните БКП, БЗНС и контрачетниците–федералисти. След като в пограничното с. Сушица, Горноджумайско, загива войводата Спас Попов, виновните за това петима души от селото са убити. В изпълнение предохранителните мерки на Цанковото правителство в Разлог са затворени 25 души. По заповед на околийския управител в Неврокоп Димитър Золотович са арестувани всички политически неблагонадеждни лица от града и селата. След около двадесетина дни по-голяма част от тях са освободени, [88] за да бъдат арестувани отново, този път от четниците и милицията на ВМРО.
Трудно може да се приеме утвърдената в нашата историография теза, която омаловажава и подценява усилията на ВМРО срещу четническо–диверсионната тактика на Т. Паница и общия фронт, организиран отвън. Организацията не си измисля “повод за саморазправа”, [89] а разполага с достоверни сведения за лица, събития и действия, заплашващи нейната сигурност в окръга.
Ренегатското и авантюристично поведение на Т. Паница в чужбина е добре известно на Ив. Михайлов. [90] Някогашният драмски войвода поддържа контакти с политическите емигранти – земеделци и комунисти – във Виена и Москва и с представители на гръцките и югославските власти, като целта на задграничната му дейност е да разстройва българското освободително движение във Вардарска и Беломорска Македония. [91] От създадената по идея на Т. Паница федералистка база в Гърция се интересува Г. Димитров с оглед на “предстоящото въстание” срещу правителството на Ал. Цанков. За укрепването й при Т. Паница са изпратени от Москва трима политемигранти, както и един специален представител от Югославия – Алекси Величков, бивш командир на Горноджумайския въстанически отряд от 1923 г. Замислено е кадровото разширяване на базата и с успелите да избягат от Петричко Вл. Поптомов и неколцина негови другари. Задачата им е да работят “в Неврокопско и по-навътре”. От Солун, под ръководството на Ал. Величков, а след това и на Боню Петровски, комунистите изпращат оръжие и литература за България, а в Драмско се подвизават бившите четници на Т. Паница: Георги Лаков, Константин Титянов и Кочо Павлов. Като федералисти в Гърция от края на 1924 г. пребивават Димитър Арнаудов, Васил Манолов и Тего Коюмджиев. [92]
Мемоарите на Цола Драгойчева сочат, че една от трите посоки (от север чрез Добруджанската революционна организация, от запад – чрез политическата емиграция) за конспиративно пренасяне на оръжие, е каналът през българо-гръцката граница с отговорник Т. Паница. [93]
За да възстановят отнетата им от “деветоюнските узурпатори” власт, в комбинациите на изгнаническите земеделски водачи се предвижда не само българско примирение с териториалните клаузи на Ньойския договор, но и персонална уния на България и Югославия срещу отстъпването на Петрички окръг заедно с мина “Перник”на западния съсед. [94]
От Менча Кърничева, потайно влязла в приятелското обкръжение на живеещото във Виена семейство на Т. Паница, Ив. Михайлов научава за доброто финансово осигуряване на Влахов и Паница. Болшевиките отпускат на 13 февруари 1925 г. 22 млн. лева за издавания в. Македонско съзнание. [95] След една седмица в Солун се провежда федералисткият конгрес. Там е пристигналият от Белград Т. Паница, а форумът се ръководи от представителя на сръбското правителство Христо Дорович. Делегатите са българи от трите части на Македония. Взето е решение “за сваляне правителството на Ал. Цанков, унищожаване на ВМРО чрез революция с помощта на емигрантите от Сърбия и Гърция, подкрепени от сръбско-гръцки войски”. Избран е окръжен федералистки комитет в състав: Кр. Самарджиев – председател, Г. Папалезов, Д. Пенков, Г. Стефанов (Правото), Ив. Попов, Г. Малинов, Г. Стоянов и Ст. Мандаджиев. Двамата членове на ЦК Ив. Михайлов и Ал. Протогеров, заедно с дейците на ВМРО в Неврокопско, успяват да хванат нишките на федералистката конспирация. Разкритията прави Петър Стоев от с. Дутлия, Серско, живущ в гр. Неврокоп, един от учредителите на градската земеделска дружба, делегат на конгреса в Солун. [96]
Благодарение на смелостта и опита на комуниста Г. Папалезов са възстановени каналите за връзка с организациите на БКП в селата Сатовча, Долен, Гърмен, Огняново, Скребатно, Долна Сингартия (дн. гр. Хаджидимово), Садово, Илинден, Лъки, Гайтаниново и др. Установяват се контакти с емигранти в Гърция и с тяхна помощ през границата се пренася оръжие. [97] Още през 1972 г. Г. В. Димитров твърди, че “в поверителните документи на Министерство на вътрешните работи се намират и данни за появата и движението на въоръжени чети из редица погранични села в Неврокопска околия, които вероятно са във връзка с нелегалната комунистическа партия”. Полицейските документи изобилствуват с имена на “уличени в конспиративни комунистически намерения” селяни от Гърмен, Либяхово, Долна Сингартия и др. [98]
Георги Настев предава на Неврокопското временно околийско управително тяло, ръководено от кавалския войвода В. Ганчев, нареждането на ЦК за започване на арести. Официалните власти действат съгласувано с органите на ВМРО за неутрализиране на “противоотечествените убеждения” и прояви в околията. Учениците от Неврокопската гимназия Кирил Кемалов (брат на Д. Кемалов – б. а.) и Костадин Ангелов “са изключени завинаги от всички училища на царството за комунистическа кореспонденция”. [99] Арестувани са федералистките делегати от Неврокопско, комунистът Георги Стефанов от с. Калапот, Драмско, живущ в Разлог и свързаните с него седем души “организационни врагове” от с. Кремен, Разложко. В Г. Джумая пък изострената бдителност на ВМРО ражда комисия за приемане на доброволци, които да охраняват държавната власт. [100]
Девет години по-късно в свидетелските си показания В. Ганчев собственоръчно пише: “Цялата околия беше поставена на бойна нога. Официалната власт след като се установи, че има емигрантска организация в Неврокопска околия, също съдействаше за извършване на арестите, като имаше лица, заловени от полицията и докарани от нея в с. Дъбница. Военните също взеха участие, дори дадоха жертва един войник (редник Челебиев, Сули Мехмедов – б. а.), който, изпратен да арестува едно лице (Г. Жертов - б. а.), задържал го и го подкарал към с. Гайтаниново – заставата, без да го обискира. При конвоирането задържаното лице измъква пистолет, застрелва войника, взема му пушката и забягва в Гърция.” [101]
Задържани от четниците и милиционерите на ВМРО в околията, арестуваните са заведени под стража и предадени срещу разписка в с. Дъбница, на 11 км от Неврокоп. Под ръководството на околийските войводи в Серско и Драмско Михаил Скендеров и Андон Великов Качарков (Доню Войвода) четите и милицията от селата организират реда, изхранването и охраната им. [102]
В навечерието и по време на жътвените дни на 1925 г. са “арестувани и изпратени в с. Дъбница около 300 души, а може би и повече”. Задържани са видни комунистически и земеделски деятели, техни идейни симпатизанти, някои просто набедени от “местни хора с тежка дума”. Затворени са бивши четници на Т. Паница, бежанци от Драмско и “съмнителни лица” от пограничните с. Парил, Гайтаниново, Лъки, Тешово, Либяхово, Садово, от гр. Неврокоп и околността. Липсват документални сведения за арестувани от Стара България политически противници на ВМРО. Родствениците на успелите да избягат през пролетта на 1925 г. българи от Неврокопско също са въдворени на временно местожителство в част от къщите на дъбнишките турци. Там са и дейци на ВМРО опитали се да помогнат на заплашените с физическа разправа техни съселяни и земляци. Има и лица, уличени в криминални прояви. [103]
Разследването продължава около 40 дни, а за неговия ход редовно е уведомявано вътрешното министерство. [104] Началото на процеса е няколко дни преди 18 май 1925 г. , тъй като на тази дата в с. Дъбница е съставен протокол за формиране на “съдебно–следствена комисия и нелегален съд по шпионската и предателска мрежа в Неврокопска революционна околия”. Тази комисия е в състав М. Скендеров (Серафим), В. Ганчев, Й. Гюрков (Еделвайс) и Г. Настев (Люлински). Два дни по-късно протоколът е утвърден от бившия студент по право Ив. Михайлов. [105]
Настев е “главният следовател”. Дежурното питане е “Беше ли в Солун на конгреса?”. На Борис Малечков, бивш кмет на с. Лъки през 1920-1923 г., е поставен въпросът: “Познаваш ли Т. Паница? Има хора, които казват, че си се срещал с него”. Всички задържани са разпитвани, за да се установи верността на обвиненията в противодържавно сътрудничество с избягалите в Гърция емигранти. Кръстьо Андонов от Неврокоп, арестуван на 15 май 1925 г. “преди обяд всред пазара” от членовете на ВМРО Ил. Гавалюгов и Иван Славков, десет години по-късно в свидетелските си показания пише следното: “Главните въпроси, които ни разпитваха както мене, така и останалите, бяха едни и същи...ВМРО мене лично държаха отговорен, че съм ги критикувал и че съм бил на някакво събрание в дюкяна на Д. Пенков, където сме взели решение да обявим война на организацията и освободим народа от мъчения, нещо, което нито на съня си не съм мислил. Искаха да призная, че Паница идвал в Неврокоп и подготвял тяхното събаряне. Главно въпросът беше, че Неврокопска околия е против организацията, всички са санданисти и че сме се борили против техните грабежи, убийства, побоища и др... Заради тази само тяхна умисъл ний бяхме подложени на нечувани и непознати за човека изтезания.” [106]
В стремежа си да установят “виновността на задържаните лица” съдебните следователи на ВМРО широко прилагат изпитания похват “бой със сопи”. На 23 февруари 1935 г. Кръстю Андонов, архивар в Неврокопския окръжен съд, призован отново като свидетел, нарича вярно Дъбнишките събития “варварски и непозволен от закона процес”. Под клетва споделя пред съда за разпита си от В. Ганчев, “главния войвода и следовател на ВМРО”, като уточнява, че строгите въпроси са били придружавани от “ужасни мъчения, каквито хората от средните векове не помнят”. Но само още един свидетел на жестокия разпит в с. Дъбница – Г. Праматарски от с. Скребатно, пак така общо потвърждава: “... видях покъртителни сцени и побоища, инквизиции безчовечни”. Праматарски успял да види своя съселянин Костадин Божиков Иванов (Хаджиков) “отпаднал физически и почернял като пън”, по-късно и починал от страшния побой. [107]
В по-ново време във връзка с юбилейните чествания, посветени на кървавата “Дъбнишка афера”, политическата оценка на злощастното събитие от отечествената ни история става все по-крайна, заклеймяваща “михайловистката организация” като инструмент “на българския фашизъм”. Село Дъбница е нарочено за “първия фашистки крематориум в света”. Домът на дъбнишкия турчин Махмуд Арнаудов е превърнат в музей и наречен “Кървавата къща, къщата на ужасите”. Спомените на арестантите, за разлика от свидетелските им показания през 1934-1935 г. , са по-свободни и откровени. Сътворени са картини, дърворезби, песни, написани са книги и стихотворения, произведен е документален телевизионен филм “Крематориум Дъбница”. [108]
В досегашната литература се рисува изключително мрачна и умопомрачителна картина: “Мнозина от арестуваните умират в ръцете на палачите. Други полумъртви биват хвърлени в горяща пещ. Трети са натиквани във варница. Четвърти са заравяни полуживи в общ гроб.” [109]
Истината е по-различна. В действителност от арестуваните над 300 души “по-голямата част след разпит са освобождавани”. Някои от разпитваните въобще не са подлагани на варварския и унизителен бой със сопи. [110] Установено е съществуването на “емигрантска организация”. Заловен е шифър и симпатично мастило, с което са писани писмата, изпращани по емигрантския канал, констатирано е, че “контрачета от гръцка територия е идвала в Неврокопска околия”. [111]
След априлския атентат войводата Андон Качарков и четниците Тодор Чаков, Георги Маджиров и Петър Клямбов получават специално нареждане от ЦК на ВМРО, освен организирането на “българите македонци” в Гръцко, да преследват емигрантите, избягали от България и образували чети срещу организацията и властта. [112] Това не е ново за тях. Още от есента на 1922 г. Доню Войвода и неговите другари следят и от двете страни на българо–гръцката граница движението на емигрантите и дейността, организирана от противници на ВМРО.
Тъй като през март 1925 г. Стоян Бусаров от с. Парил, член на БЗНС и преследван от ВМРО, успява да избяга в Гърция, пограничното село е поставено под наблюдение. Въз основа на самопризнанията на Божик Алексов от с. Парил четата извършва арести. Установено е, че Б. Алексов е подпомагал Ст. Бусаров, който се е завръщал около селото и е подканял хора да бягат в Гърция. Бусаров е предавал на Алексов писма, които той разнасял на лица-комунисти от други села. Има документални податки и за разхвърляни лозунги против военните по пътя от с. Парил за с. Ловча. [113]
Ръководството на ВМРО следи пряко хода на следствието. В с. Дъбница няколко пъти идват членовете на ЦК Ал. Протогеров, Ив. Михайлов и Г. Попхристов. С тях са и задграничните представители Г. Баждаров, К. Пърличев и Н. Томалевски. На 13 юни 1925 г. Ив. Михайлов одобрява смъртната присъда на 13 души, други 5 от “подсъдимите” са наказани с “бой и изгонване от Македония”. [114] По всяка вероятност Ив.Михайлов одобрява произнесените в с. Дъбница съдебни санкции на няколко пъти, тъй като В. Ганчев уточнява: “... от всички арестувани бяха екзекутирани само около 38 души, на които екзекуцията е утвърдена и заповядана от Централния комитет”. Изпълнението на по-голямата част от присъдите е извършено в с. Дъбница от нелегални четници, а специално изпратени групи публично екзекутират “осъдените на смърт чрез обесване”. [115]
От печатния орган на ВМРО (об) в. Македонско дело, от свидетелските показания и главно от спомените (в повечето случаи на странични участници и наблюдатели), за жестоките “Дъбнишки събития” в историческата литература се посочват различни цифри за броя на убитите противници на организационните цели и традиции. Колкото времето се отдалечава от тревожната неврокопска пролет, толкова повече нараства броят на жертвите през лятото на 1925 г. Според Г. Мадолев са “избити чрез удушване, обесване, или побой 38 души революционери.” [116] Георги В. Димитров пише: “Над 40 души са осъдени на смърт – разстреляни, обесени и живи изгорени в пещта. Десетки други, наскоро след като са освободени, умират от инквизициите” [117] Костадин Палешутски сочи, че “по сведенията, изнесени във в. Македонско дело, в Дъбница са избити 79 души” [118] Петър Галчин увеличи трагичното число на “над 100 души”. [119]
На 30 септември 1934 г. четири длъжностни лица от гр. Неврокоп, с Дъбница и с. Фустаня ( дн. с. Хвостяне), съставят огледен протокол. Преди това няколко от жителите на с. Фустаня, свидетели на “погребението” от 1925 г., са разпитани най-подробно. Те именно признават, че “екзекутираните в с. Дъбница лица са били заровени в м. Кавак дере, в нивата на Халил Алилов Агушев от с. Фустаня”. Цялата разследваща група заедно със собственика на нивата посещават безкръстната гробница. По време на заравянето изкопът е бил дълбок 1,60 м., широк 1,50 и дълъг 15 м. В него са погребани, безразборно нахвърляни, около 30 човешки трупа. [120]
Кръстьо Янчев, ръководител на ВМРО в с. Садово, е задържан защото предупредил комуниста Н. Ушев “да се пази”. В с. Дъбница той е “осъден на смърт, заменена с глоба и интерниране”. На 22 февруари 1935 г. пред неврокопския съдия-следовател той изрежда имената на публично екзекутираните: К. Семерджиев, Г. Трендафилов и Д. Пенков, обесени на моста на Либяховската река и Симеон Гърнев, Георги Попов и Илия Кюлюмов, обесени недалеч от с. Садово. [121]
Детайлното засичане на разнообразна документна информация ни дава основание да твърдим, че общият брой на изпълнените смъртни присъди е 49. Налице е списък на убитите земеделци и комунисти – 42 души от Неврокопска околия и 7 души от с. Кремен, Разложко. [122]
Истината около извънредната дъбнишка наказателна репресия срещу единния фронт на комунисти, земеделци, федаралисти и емигранти, е безспорно част от голямата тема за политическото насилие в България през смутното време на 1925 г. Засега е още трудно да се даде дори задоволителен отговор на въпросите “В Дъбница има ли убити лица от вътрешността на България? Кои и колко са убитите? Основателните ни съмнения са продиктувани и от неархивираните обстоятелства около разкриването на колективната гробница след 9 септември 1944 г. и твърденията за намерените там 81 черепа, женски дрехи и накити, офицерски пагони и др. [122а]
Разбира се, познанието ни за т. н. Дъбнишки събития в българската политическа история не е само математическа статистика. Печално е, че в свободните предели на България българи загиват от ръката на свои сънародници. Ив. Михайлов отправя упрек към “организационните хора”, че при по-голяма бдителност това е могло да не се допусне.
Мотивът на жестоките братоубийства е ясен. Избитите в с. Дъбница и обесените по междуселските пътища на Неврокопска околия са намерени за “виновни”. Осъдените са обявени за участници в образуваната “емигрантска организация”, обвинени са в престъпното намерение, че се съюзяват със сръбския и гръцкия денационализаторски режим, а цялостното им поведение е определено като насочено “против България”. Съгласно принципите на ВМРО, наказаните десетки бивши санданисти остават “в душата си късогледи фракционери”.Според организационните представи те не могат да бъдат лоялни български поданици, защото са дали възможност “на бандитите от Гръцко да разчитат на едно нападение върху Неврокоп, за повдигане на някаква революция против ВМРО и в полза на Гърция”. [123]
Организационното правосъдие установява, че “мрежата в Неврокопско” е разпространена и в с. Градево и Крупник, Горноджумайско. И там органите на ВМРО по своему разследват и издават присъди. А кървавата жажда на “македонската Темида” съвпада с времето, родило извънредния “Закон за защита на държавата”. [124]
През 1925 г. в с. Градево съществува нелегална комунистическа група. Нейни основатели и ръководители са Асен Пазов от гр. Радомир, учител в с. Церово и Борис Георгиев от с. Марулево, секретар-бирник в с. Градево. [125] Групата не е чужда на идеята ”да разпростре комунистическата организация в целия Петрички окръг”, а подготвяните удари да бъдат насочени “против официалната власт и ВМРО”.
Градевските комунисти създават тайни връзки с идейните си съмишленици от гр. Мехомия, Банско, Г. Джумая, София и от съседните села. Нелегалната група разполага с известно количество оръжие, грижливо събирано и пазено. Решено е да се използват псевдоними, тайни писмени връзки и начини за съобщение. [126]
Срещу “враговете на Отечеството” от всякакъв калибър, между ВМРО, Дирекцията на полицията и Военното министерство, е налице пълна съгласуваност на действията. През март 1925 г. са разкрити четирима от местните комунисти, те са предадени от организацията на граничния офицер майор Пенчо Ненов, а по-късно той ги връща на ВМРО. [127]
Двупосочното сътрудничество между “организационните хора” и държавно овластеното българско офицерство е по-резултатно през пролетта на 1925 г. От Дирекция на полицията и Военното министерство се получават сведения, че комунистите от Горноджумайско “заедно с евентуално минали от сръбска страна емигрантски групи ще вършат акции: бомбардиране на мостове, разрушаване на ж. п. линията и извършване на убийства”. [128] Наредено е на военните власти, полицията и ВМРО “съвместно наблюдение на известни в миналото комунисти”. Като специален пратеник на ЦК на ВМРО за разследване на комунистическата дейност в с. Градево отново е упълномощен Г. Настев. Чрез заповедно писмо на Ар. Манасиев е уведомена да замине към с. Градево “временната бойна група”, оглавявана от Л. Кльонков, околийски войвода. Там са офицерите Ст. Велинов, началник на IV пограничен участък в с. Симитли и майор П. Ненов. “Градевската комунистическа група” е лесно разкрита. Веднага започва в местното училище ужасно следствие. На 8 юли 1925 г. е подписан протоколът на съдебната комисия, състояща се от Л. Кльонков, началник на околийската военна група и Г. Хаджиевтимов, началник Симитлийски район. При оформянето на протокола присъствуват Димитър Георгиев Бегъмов, градевски заместник районен началник и местното ръководно тяло. Предложението е да бъдат осъдени на смърт 13 души. В Г. Джумая са съгласни и след пет дни протоколът е утвърден от Ив. Михайлов. На останалите 14 души са наложени парични глоби в размер от 2000 до 5000 лева и след повторен побой от 5, 10 и 15 тояги, са освободени. “Осъдените на смърт” общо 12 души са избити от четниците на Л. Кльонков в м. Обесеник, землището на с. Градево. [129]
По същия начин е разкрита и “комунистическа конспирация” в с. Крупник. Околийското управително тяло в Г. Джумая и пунктовият началник Ив. Караджов, съгласувано с Ив. Михайлов и Ал. Протогеров, организират “анкета и следствие”. В кабинета на горноджумайския околийски управител и в присъствието на Ив. Караджов, окръжният управител о. з. Н. Георгиев заповядва на Г. Хаджиевтимов, кмет на с. Симитли, да бъде “в услуга на Кльонков”. Съставена е следствена комисия под председателството на уважавания в средите на ВМРО Ив. Караджов. Под негово пряко ръководство Л. Кльонков и Г. Хаджиевтимов започват разследването. Управителното тяло на ВМРО в с. Крупник отваря къщата на Стоимен Гоцев за “следствен затвор”. Освен от селото, има задържани и от с. Мечкул, Светиврачко и с. Тросково, Горноджумайско. Доведени са жителите на Г. Джумая анархокомунистът Туше Чопов, племенник на Гоце Делчев и Ташо Комитов, “собственик на кафене “Интернационал”, както и семейство Асен и Гюша Мигови от гр. Кюстендил. [130]
В с. Крупник идват и участват в разследването Й. Гюрков, Ар. Манасиев, К. Димитров и Г. Талев. Ходът на “следствието” се наблюдава от Ив. Михайлов, който по това време е в Г. Джумая, в дома на градския войвода Асен Попаврамов. При Г. Хаджиевтимов отсяда другият член на ЦК на ВМРО Ал. Протогеров. Той пристига в Симитли с няколко чети, готвещи се да заминат оттатък границата. Попаврамов идва в Симитли “във връзка с екипирането на четите”. Протогеров споделя пред него следното: “Сполучихме да открием комунистическа група в с. Крупник. От разкритото досега се установява, че тези хора са искали да вършат разни акции по нареждане на сърбите, като вдигане във въздуха на мостове и пр. Наредих лично анкета и следствие и до свършването му няма да заминавам оттатък границата”. Представителите на всички отговорни и неотговорни власти са убедени в “антидържавните престъпни намерения” на обявените за родоотстъпници комунисти. [131]
Ако върху “следствието” в с. Дъбница ляга сянката от разнопосочните прояви на безстрашния, упорит санданист, криминален престъпник и федералист –интернационалист Т. Паница, то в с. Крупник разпитът се води около противоорганизационните действия и антидържавни намерения на неговия по-низш събрат Ил. Пандурски. След убийството на селския войвода Спас Попов и атентата в София, ЦК на ВМРО взема мерки за предотвратяване злодеянията на Ил. Пандурски и разкриване на неговите ятаци в с. Крупник, Сушица, Сухострел, Габрово, Дебочица и Тросково. Такава задача има и бойната група на Л. Кльонков с опитните четници Петър Колев, Тодор Барба, Сандо от София, Евтим Клепков, Х. Златанов, Ипократ Развигоров и Миле Мечкуевски. [132]
Задържаните комунисти са добре познати на деветоюнци. През септември 1923 г. те са заловени от войската и наказани с глоби и побой от ВМРО като ятаци на Пандурски, а бившият кмет на “Крупнишката комуна” Й. Чакалски е осъден на смърт. Наказанието му по-късно е заменено с глоба от 30 000 лева. [133]
“Следствената” информация, храната на “македонската Темида”, е осигурена чрез самопризнания и побой. Спас Неврокопски, касиер на местното ръководно тяло, признава: “... арестуваните са бити. Л. Кльонков ги настъпваше на шията, а Г. Хаджиевтимов за краката и така ги биеха с дъбови цепеници... четниците ги мушеха с цевите на пушките си”. Върху главата на арестувания кмет на с. Крупник Симеон Попгригоров е поставен венец, от раменете му са спуснати звънци и е заставен да играе. На “бой до разсипване” са подложени всички задържани. [134]
По време на “разследването” според Л. Кльонков е установено, че заловените “са ятаци на Пандурски и чрез него са служили на сръбската държава...имали са намерение да бомбардират всички мостове по долината на Кресна и прекъснат всички съобщения,... те са били организирани в тройки и петорки като комунисти от Тушо Чопов и Борис Георгиев, откъдето са получавали инструкция. Същите хора са превеждали емигранти откъм Южна България...” Ташко Комитов е обвинен, че заедно с Тушо Чопов са организирали комунистически групи в Градево, Крупник и Сушица. [135]
Завършеното “дознание” е представено в ЦК на ВМРО от Ив. Караджов. Утвърдена е смъртната присъда на 10 души. Благодарение на застъпничеството на членове от Кукушкото благотворително братство, деянието на Тушо Чопов е опростено от Ив. Михайлов, тъй като той е “единствен останал жив племенник на видния народен герой Гоце Делчев”. Но понеже е обвинен в шпионаж за Сърбия, е изгонен “да прави македоно-сръбска организация”. [136] В резултат на умопомрачителен побой настъпва смъртта на Т. Комитов. [137]
На 30 септември 1934 г., когато е извършен оглед на потайната гробница, поела телата на дъбнишките “подсъдими” е проведено и “освидетелствуването на 9 скелета, изкопани в землището на с. Крупник, м. Орловец. Заключението от съставения съдебно-медицински акт е следното: “По костите и черепите не се намериха следи от огнестрелно оръжие. Смъртта е причинявана от удари с остри, тежки, резливи оръжия – ножове, и задушавания с въжета и каиши... Смъртта им на всички е последвала след страшни мъки и по зверски начин, напомнящ рядък кървав садизъм”. [138]
По време на “съдебния процес”, а и след него, общественото съзнание е раздвоено. Съществува и убеждението, че арестуването и осъждането е резултат от конфликтни лични взаимоотношения, от остри разпри между местни жители и бежанци, от селската свада Крупник – Симитли и т. н. Неслучайно със съдействието на общинското ръководство в с. Крупник след 19 май 1934 г. е издигнат паметник на избитите през 1925 г. [139] Наистина Крупник, “най-голямото, най-богатото и най-хубавото, чисто българско село в Горноджумайско”, след 1912 г. е арена на нескончаеми спорове между местното население и бежанците. Въпросът, който разделя и противопоставя, е за собствеността върху бившите земеделски земи на османските чифлигари. След наредените убийства, общинският съвет е превзет от бежанците – все активни членове на ВМРО. С овластения си натиск те отнемат дяловете от имотите на 162 семейства. Затова староседелците остават крайно недоволни и с враждебно настроение към бежанците. [140] Дейците на ВМРО и една немалка част от населението пък имат своя позиция спрямо Крупнишките събития. Според тях наказаните със смърт са ятаци на “сръбския послушник” Илия Пандурски и са от “онези комунисти, които искат да погребат България”. [141]
На 30 септември 1925 г. Ив. Михайлов уведомява околийските ръководства на спомагателната организация за деянията на “клетвопрестъпниците и родоотстъпниците в Неврокопско, Горноджумайско и Разложко”. [142] Той оценява признанията им за унизителни, защото са готови със “сръбското и гръцкото злато и оръжие да погребат македонския идеал и поробят България”, чиято страдалческа участ никой от революционерите не желае. Михайлов оповестява факта за публичното обесване на неврокопските жертви с цел и “техните вдъхновители да узнаят резултата на своите надежди.” [143]
Писмото съдържа характерен оценъчен елемент за основния характер на “съдебно-наказателната дейност”. Документът определя мястото на Петрички окръг в идейното становище на ВМРО за отстояване политическата самостоятелност на подетата отново национална борба. В него се казва, че острието на това правосъдие е насочено срещу опитите да се омаломощава или унищожава “МАКЕДОНСКОТО САМОСТОЯТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ” (така е в оригинала – б. а.). Затова всички, които парадират с “други байраци” и петнят идейното знаме на Македония, обединяващо фронта на “чисто македонската борба за македонска свобода”, са под общия осъдителен параграф “оръдия на омразните сръбски и гръцки поробители”. [144]
Сътрудничеството на ВМРО с държавната власт при “съдебните процеси” засилва убеждението, че организацията има казионен характер и че тя съвсем не е “надкласова и надпартийна”. Произнесените “съдебни наказания” и извършените няколко десетки политически убийства на близки и родственици, поставят началото на враждебно и крайно негативно отношение срещу дейността на ВМРО. В крайна сметка те зареждат с невероятна сила балканският механизъм на отмъщението, задействан след 19 май 1934 г. и особено след 9 септември 1944 г. [145]
Прецедентът от 1925 г., “една много неспокойна година”, съдействува за формиране сред дейците на ВМРО на правно съзнание с обратна логика. То намира израз в принципа: “Щом нас държавата ни подкрепя, то ние за нейното добро се борим”. [146] Това импулсира дейността на съдебния институт, създава самочувствие на недосегаемост, своеобразен имунитет и нагласа на всеопрощаемост, дори и при явно нарушаване на конституцията и законите на Царството.
Чрез твърдата си и непоколебима позиция, ВМРО изключва възможността нейните “външни врагове” да разчитат на “свои хора” в организационната територия. Въпреки че след 1925 г. продължават навлизанията на контрачети от федералисти и ренегати, те вече нямат многоброен състав и предишната настъпателна мощ. От есента на 1925 г. ВМРО окончателно утвърждава монополното си положение в обществено–политическия живот на Петрички окръг.
Проблемът за дейността на революционното съдопроизводство е обсъден на околийските конгреси и на първия окръжен конгрес в Банско. “Наредбата”, рамкираща съдебната политика на ВМРО, е оценена като добра. Но по “стар навик” мнозина от ръководните лица не могат да се простят с разглеждането на частни дела от граждански, или духовен характер. Предложено е унищожаването на тези “остатъците на близкото минало” чрез контролиране на местните органи. [147]
“Македонската Темида” продължава да бъде търсен и желан съдник от населението. Недипломираните “съдии” обаче често нарушават предписанията и със замах “разрешават” всякакви спорове.
Съставеното упътване изисква колективно участие и намеса по деликатната “съдебно-наказателна дейност” в Петрички окръг. Но то не се спазва. В писмото си от 25 януари 1926 г. до Ив. Михайлов и Г. Попхристов, Ал. Протогеров основателно сочи липсата на “равнопоставеност и равноотговорност” в ЦК. [148] Бившият генерал е разтревожен от злоупотребата с организационната власт в Българския Югозапад. Тамошните органи се намесват в женитби, разводи, делби при наследство и между съдружници и т. н. Те се водят от пристрастието да се “облагодетелствува едната страна” – пише Протогеров и обяснява с две причини факта, че в ЦК не постъпват множество оплаквания и негодувания. Първата – погубената надежда за очаквана справедливост и втората – страхът, че силните ответници, благодарение приятелството си с членовете на ЦК, ще излеят омразата си върху никому неизвестните ишци. Именно тази мълва според Протогеров “внася голяма деморализация и разрушава основите, на които се крепи ВМРО – морала и идейността, за които се бори”. В желанието си да спре “пагубната вълна” докато тя не се обърне на буря, той предлага “да се ограничат съдебните функции и наказателни санкции, с които се злоупотребява много” и да се даде възможност за оплаквания пред организационните органи на всички нива. Обърнато е внимание и срещу безразборно налаганите разорителни глоби, особено от местните началства, които “под булото на запазване на морала... вършат неморални дела”. [149]
Във връзка с усложненото международно положение на България, през август 1926 г. правителството нарежда на окръжния управител о. з. ген. Георги Тодоров да обиколи окръга и да даде оценката си за обстановката в пограничните райони. Правителствената “ревизия” внимателно е следена и от Ив. Михайлов. На 30 август окръжният управител заминава за доклад в София, а според Ар. Манасиев се очаква скоро след връщането му в окръга да започне “гонение на някои хора”. След две седмици Г. Тодоров изпраща критично писмо до лично познатия му Протогеров. Изводът в него е, че “не се чувствува намесата на централата в организацията”. Недоброжелателите на ВМРО, окуражени от вниманието на окръжния управител изреждат редица факти за “своеволия, дерибейство по селата и градовете, събиране на данъци и глоби”. Документиран е тревожният факт, че “Няма вече онази почит и обич, която имаха хората към организацията, когато тя беше чиста и свята в дейността си”. Славният командир на освободителната VІІ Рилска дивизия през 1912 г. е убеден, че след като има народна “омраза към организацията”, тя не ще може да използва населението “тъкмо тогава, когато може би то ще й бъде най-потребно”. [150]
Безпокойството на Ал. Протогеров за “прекаленостите” в организационното съдопроизводство се оказва основателно. В неговия личен архив се пазят немалко документални свидетелства. Ръководителят на с. Плоски, Мелнишко, Ризо Василев набива до смърт Илия Маламов, осмелил се да си поиска сумата 480 лв., дадена “в заем”. Задигната и изнудвана е вдовицата Елена Илиева от с. Склаве, Мелнишко, с цел да даде нотариален акт за имот на бежанеца Димитър Недков. Налага се да бъде отменена издадената присъда от ЗП по повод подкупи и злоупотреба с дървен материал, необходим на бежанците от София (Гевгелийско братство) и от с. Свети Врач и т. н. Особено е впечатлен и разстроен Ал. Протогеров от един случай в Св. Врач. Никола Кузманов разпитва Илия Костадинов Моавинов заради кражба на... овца. На втория ден от воденото “по най-зверски начин следствие” Моавинов умира, а впоследствие се установява, че в действителност той е невинен. [151] Ал. Протогеров научава този факт от окръжния управител, а не от Страхил Развигоров и Ив. Михайлов, които мислят как да се “оформи това убийство” т. е. да се прикрие. Протогеров е опечален от леснината, с която “се поглежда” на един човешки живот и настоява за строго наказание и наследствено обезщетение, а случаят повсеместно да бъде възприет като поучителен пример. [152]
Иван Михайлов е склонен да оневинява и прикрива младите си съратници, но и той взема отношение по случаите, засегнати в писмото на окръжния управител, изхождайки от мисълта “Нашите хора в Петричко не са светии, но злото гледаме винаги да премахваме”. На 24 август 1926 г. той отново нарежда на окръжния комитет и околийските управителни тела да не се вмесват в частните разправии особено при преследване на т. нар. “публичен разврат”, както и да не се “прилагат прекалени глоби за малки престъпления”. Неговият съвет е за “повече разум, а по-малко крутост” при налагане на наказания”. [153]
Съдебният институт на ВМРО в окръга обаче набира скорост и следва своя вътрешна логика на проявление, неподвластна на идващите отгоре разпореждания. Иван Михайлов добре разбира вредата от лошото съдопроизводство върху освободителното движение и затова излиза на 18 октомври 1926 г. с отделно окръжно. [154] Наред с преобладаващата строга разпоредителност, в него ясно е отговорено на въпроса “Защо не трябва ВМРО да се занимава с частни дела?” Съображенията за прикритост и тайнственост са водещи, тъй като има опасност от разкриване на спомагателната организация и излишни стълкновения с държавните органи. Освен това се отвлича хорското внимание от полезни за македонското освободително движение дела, хабят се ценни средства и труд. Колкото и да е справедлив организационният арбитраж, възможно е срещу ВМРО да бъде изправено озлоблението на мнозина от осъдените. Освен това организацията не разполага навсякъде с добре подготвени кадри, специалисти по “частните дела”. Забележката на наблюдателния Михайлов е точна: “Какво правосъдие би могъл да раздава някой неграмотен ръководител в което и да е село?”
Приоритетно място в “революционното съдопроизводство” имат делата върху обществения морал и действията на онези “подсъдими”, които пряко засягат интересите и целите на ВМРО. Този тип “разследване и съдебни процеси” продължава до военния преврат от 19 май 1934 г.
През 1926 г. Л. Кльонков и Г. Хаджиевтимов участват в разследването на учителя Васил Базовишки от с. Лешница, Горноджумайско, уличен “в явна противодържавна дейност и като ятак на разбойника Пандурски”. След разследване на мнимия “шпионин” той е предаден на “полицейската инспекция”.
По повод опитите на учителя в с. Делиязмино (дн. Зелен дол), Горноджумайско К. Ефтимов от гр. Кюстендил и негови съмишленици “да образуват комунистическа група и посредством тях да създават такива групи и в околните села”, е организиран “съдебен процес”. През юни 1927 г. органите на ВМРО арестуват заподозрените лица и започват “следствие” в училищата на с. Селище и Струмски чифлик, Горноджумайско, а по-късно в Банско. Задържаните са разпитвани от Й. Гюрков, Г. Настев и Г. Талев. Наложени им са глоби от 500 до 50000 лева. Произнесена е “смъртна присъда” над Атанас Баталов от с. Делиязмино, а К. Ефтимов е убит в гр. Кюстендил. [155]
Чрез съдебния институт ВМРО реално се превръща в морално-политически фактор, регулиращ междуличностните отношения и влияещ върху обичайния бит и обществено поведение. Съществен дял от незаконното правораздаване заемат “моралните дела”, по които “подсъдимите” се наказват безкомпромисно. При тези случаи най-силно е изразено традиционното начало в дейността на съдебния институт.
Около гр. Петрич от куршумени рани на 22 юни 1927 г. умира “16 годишната мома Славка Томова”. Тя е дъщеря на убития през септември 1924 г. войвода Тома Кочов Рушкин. Полицейските власти не успяват да заловят убийците. Околийското управително тяло в окръжния град – Ал. Попов, пълномощник на ЦК, с членове В. Попдимитров, Ат. Ансаров, Никола Манчев - градски районен началник и околийският войвода Григор Ефремов Хаджикимов, организират издирването и залавянето им. В успешната акция по нареждане на Петричкия околийски началник за подкрепа са изпратени и няколко полицейски стражари. Проведено е разследване в с. Орман (дн. с. Кавракирово) и Долна Рибница, което прави известни убийците. Произнесената “смъртна присъда” е утвърдена без “бюрократични формалности”. Гр. Хаджикимов от гр. Шип, Кръстьо Маджаров от гр. Охрид / дн. Република Македония/ и Илия Станоев от с. Кукуряхцево, Петричко, хладнокръвно я изпълняват по “късата процедура”. На 7 юли 1927 г. Тома Стефанов от с. Спатово, Демирхисарско /дн. Република Гърция/, на 21 години и неговият връстник Димитър Смилянов от Петрич са “обесени на дърветата в землището на с. Кърналово”. Явната екзекуция на Т. Стефанов е извършена в м. Кърналовски мост, вдясно от шосето, а на Д. Смилянов в – м. Калдъръма, при мястото, където е убита Славка Томова. Във връзка с този случай членовете на ВМРО Георги Гелев и Кръстьо Мендовски “лишават предумишлено от живот” Вангел Иванов. Той е обвинен в укриване на убийците и в увещаване на двамата младежи “да забягнат през границата в Сърбия”. [156]
В по-късните си признания Г. Попхристов споделя, че предложените отдолу “смъртни присъди” са утвърждавани от Ив. Михайлов, а след това са приемани “от другите двама члена в ЦК”. [157] Писмата на Ал. Протогеров до Ив. Михайлов и ЗП са доказателство, че той не желае да бъде фигурант в ЦК и само да одобрява еднолично вземаните решения. Известен на българската общественост, отговорник за три революционни окръга, при Ал. Протогеров идват за съвет с жалби и оплаквания редица потърпевши от своеволията на организационните съдии. До него достига слухът за местния войвода в с. Покровник Тачо (Петър) Николов Пържов, дължащ на съселяните си около 400 000 лева. За всички подобни факти Ал. Протогеров съобщава на Ив. Михайлов, за да бъдат взети “потребните мерки”. [158]
В действителност ръководните фактори на спомагателната организация не се съобразяват с изискванията на Ал. Протогеров. На 29 срещу 30 септември 1927 г. по шосето между с. Св. Врач и Белица (дн. с. Илинденци) разбойническа група обира търговци на добитък. В срок от три дни виновниците са “разкрити, изловени и наказани”. Въпреки изричното настояване на Ал. Протогеров да бъде държан в течение за хода на разследването и запознат с материалите на следствието, това не е изпълнено. Писмото на Й. Гюрков от 5 октомври 1927 г. до Ал. Протогеров по деликатен начин дава да се разбере, че неговите пълномощия като член на ЦК на ВМРО не се разпростират в Пиринска Македония. “Според досегашната практика – пише Гюрков, всички смъртни присъди, произнасяни тук са изпращани редовно на завеждащия окръга, члена на ЦК Ив. Михайлов, от когото ни са връщани надлежно потвърдени. Считаме че това е правилния и законен ред на служебни отношения между по-долно и по-горно организационно управление”. [159]
Опитите на Ал. Протогеров и Ив. Михайлов да внушат идеята за необходимостта частните дела да не бъдат обект на алтернативните съдилища остават без успех. На проведените през есента на 1927 г. околийски конгреси е подчертано, че организационните институти се занимават с убийства, грабежи, кражби, пиянства, контрабанда, лихварство, изнудване, побоища и разврат. Населението оценява като добри резултатите от прилагането на “съдебната наредба” в областта на междуличностните спорове и кавги. Организационното правосъдие според делегатите също се приема добре, защото е “с по-съкратена процедура, безплатно, с голяма справедливост и ефикасност за премахване на престъпността”. [160]
В отчета на околийското управително тяло за Разложко е изтъкната характерната особеност на съдебния институт валидна и за другите райони от окръга. Организационната власт “държи за изпълнението на всички издадени от държавата законни решения”. [161]
Вторият окръжен конгрес от 11-12 декември 1927 г. избира нов окръжен комитет: Дончо Лазаров, Н. Георгиев от гр. Петрич, Ст. Филипов от Неврокоп и Г. Междуречки от Г. Джумая. За делегати на предстоящия VII конгрес са избрани Ив. Караджов, Ст. Филипов, Ив. Вапцаров, Г. Настев и Стр. Развигоров. В т. 4 от приетата резолюция конгресът изказва мнение новият окръжен комитет и ЦК да осигурят при съдопроизводството “по-голяма бързина и контрола”. [162] Пътят до това решение е белязан от усилията през отчетния период 1925-1927 г. да се ограничи до възможния минимум разглеждането на дела против обществените нрави. Но се оказва, че това удря върху морала в областта, а отчасти и върху авторитета на ВМРО. По предложение на Ал. Протогеров, подкрепено и от Ив. Михайлов, околийските тела упражняват контрол върху предвидените в “Наредбата” съдебни функции на селските дейци. Отмяната и намаляването на присъдите – дело на местните тела, засяга техните представители. Конгресът не може да даде отговор на изникналия от практиката въпрос. Как да се осигури контрол върху съдебната дейност по места, когато тя е вече приета за полезна и необходима? Проблемът е върнат в изходната точка. Новият Окръжен комитет и ЦК остават да решават казуса. В крайна сметка заложените от Ив. Михайлов и практиката през 1925-1927 г. идеи утвърждават почти безпрепятственото развитие на съдебния институт след конгреса.
Освен задължителното безшумно действие на алтернативното правосъдие и на този конгрес е изтъкнато, че ВМРО “е тайна и конспиративна”.. Депутатът Г. Кулишев набляга съзнателно на това обстоятелство. Същественият мотив е “Братска България, да не ни вземе за нейни неприятели и пакостници”. [163]
Като “завеждащ разузнаването” [164] и член на ЦК Ал. Протогеров споделя убеждението за нелегалния характер на ВМРО в България. Той не притежава конспиративния талант на Ив. Михайлов, но има желанието и амбицията да назначава съдебно-следствените комисии и да разкрива “шпионски афери”. Вероятно възползван от отсъствието на Ив. Михайлов, който след окръжния конгрес заминава за чужбина, [165] на 6 януари 1928 г. Ал. Протогеров запознава задграничните представители с нелицеприятна информация. Ръководните органи са уведомени за “шпионска афера по търсенето фотографиите на членовете на ЦК”. Заловени са секретарят на “Обществената безопасност” Петър Атанасов, неговата интимна приятелка Плина Маркова и Петър Иванов от Цариброд. В края на август 1927 г. тримата са разпитвани в с. Св. Врач от назначената съдебно-следствена комисия. Тя е определена от Ал. Протогеров в състав: председател Стр. Развигоров и членове К. Василев и Н. Георгиев. Генералът очаква да се разкрие атентат срещу членовете на ЦК, шпионаж срещу България и ВМРО, устроен от Сърбия с подкуп на чиновници от Обществена безопасност. Но в продължение на четири месеца Ал. Протогеров не получава никакви известия за хода на следствието, а по частен път научава, че обвиняемите при разпита са убити. Според него с това комисията е извършила престъпление и той настоява членовете й да бъдат дадени под съд и снети от организационните служби, които заемат. Генералът изисква “незабавно решение по този много сериозен въпрос”. [166] Всъщност, решението е взето от Ив. Михайлов още преди Протогеров да научи. На 18 юни 1927 г. при Михайлов идва “секретаря на Арнаутина” т. е. Методи Янчулев, довереният сътрудник на Ан. Ляпчев, министър-председател на България. Разговорът се води за установяване докрай на “престъпността на Атанасова”. Така и в този случай утвърденият ред за еднолично утвърждаване на смъртните присъди в Петричко е спазен от Ив. Михайлов. Вероятно той е запознат предварително и с недоволството на “своя колега”, защото още на 4 януари 1928 г. в писмо до Протогеров защитава лично преданите нему околийски пълномощници на ЦК Г. Настев и Стр. Развигоров. “Те работят по силите си и с чистота мисля, с нея ще направят повече отколкото с задкулисни лекции” – споделя Михайлов. [167]
И през февруари 1928 г. Ал. Протогеров споделя огорчението си и настоява да се вземат мерки от членовете на ЗП и от Г. Попхристов против неуставното разглеждане на делата и екзекуции без присъди. [168]
Заетостта на Ив. Михайлов и на неговите млади съратници от окръга в подготовката и провеждането на “общия конгрес” [169] отслабва наистина контрола върху съдебния институт.
Проведеният през юли 1928 г. в с. Покровник, Горноджумайско, VІІ общ конгрес констатира, че преди три години организацията е дирена от хората само да разглежда частните им спорове и е третирана като “мирово съдилище”. [170] Този форум не внася промени в съдебния институт. “Революционните юристи” продължават, освен защитата на “организационните интереси” да правораздават необезпокоявано и в сложната област на гражданско-духовните спорове сред населението в Петрички окръг.
Македонската Темида осъжда на смърт, излива гнева си с публичен побой, обругаващ и унизяващ човешкото достойнство, налага високи глоби, особено спрямо лица, засегнали пряко “организационната сигурност”, заповядва изгонването и интернирането от Пиринския край на неудобни личности. Независимо от изискването “тайната да покрива всяка наша стъпка”, тези прояви на ВМРО не могат да бъдат прикривани и имат многостранен отзвук. Създават се предпоставки в България и в чужбина да се образува обединен фронт срещу ВМРО. От различни страни се вдъхновява острата идейна борба по “македонската тема” – борба, която руши постепенно българското духовно единство. [171]
За престъпни деяния, иначе наказуеми по Закона за защита на държавата със затвор и с висока глоба, ВМРО има само едно средство – смъртни присъди, утвърждавани при това еднолично от Ив. Михайлов. Препоръките на Ал. Протогеров за спазване уставните разпоредби при разследванията и издаването на крайните решения не се приемат. Така моралната, човешка и обществено-политическа отговорност, свързана с приложението на широките извънредни пълномощия, изцяло пада върху личността на Ив. Михайлов.
При воденето на трите дела в Прага, Милано и Виена във връзка с убийството на д-р Р. Даскалов, П. Чаулев и Т. Паница, адвокатите на подсъдимите изпълнители развиват тезата за положението на необходимост: “Македония е принудена да се бори”, затова тя използва оръжие, за да постигне свободата си. [172] Този мотив е водещ и при произнасянето смъртните присъди на “клетвопрестъпниците и родоотстъпниците” в Петричко. По този начин биват накърнени и суверенните права на българските законни власти в правораздавателната област.
Въпреки променените условия след 1919 г., революционната организация възприема и прилага в Петричко съдебната си традиция от времето, на Османската империя без необходимото преосмисляне.
Съдебният институт на ВМРО не е настроен враждебно към органите
на българската държава. Но неговите устройствени начала и проявената дейност
в България са незаконни. Вярно е, че се налагат безкомпромисни наказания
на доказани криминални престъпници, а и властите особено през 1925 г. ,
подкрепят съдебно-наказателната дейност на ВМРО. Редица “съдии”, които
са едновременно и следователи, прокурори и екзекутори, бързо и безпристрастно
се произнасят по частни дела. Но уважението към историческата истина ни
задължава да оценим по-категорично цялостната дейност на македонската Темида
като отрицателна. Организацията на македонските българи “своеволно присвоява
права, каквито законно няма”, тъй като държавната власт никога не се е
отказвала от своя суверенитет и не е прехвърляла част от най-важните си
задължения върху ВМРО. Изобщо, независимо от преследваните благородни мотиви
за здрав обществен ред и справедливо възмездие, ВМРО в Петрички окръг тотално
нарушава действуващия принцип в съдопроизводството “само законно установените
съдебни власти в Царството имат право да издават присъди и само те могат
да ги изпълняват”. [173]
[Previous] [Next]
[Back to Index]
79. Още през 1905 г. революционните съдии въвеждат законите приети в Народното събрание на Княжество България – По-подробно в: ДА-Благоевград, ЧП 546.
80. ЦДА, ф. 396, оп. 12 ,а. е. 3, л. 76-77; а. е. 5, л. 87; ф. 1932,оп. 3, а. е. 64, л. 31-34.
81. Пак там, ф. 1932, оп. 3, а. е. 64, л. 31-34.
84. ДА - Благоевград, ф. 742, оп. 1, а. е. 176, л. 87.
85. Пак там, ф. 137К, оп.1, а. е. 20, л. 18; а. е. 21, л. 12; а. е. 22, л. 14; П. Галчин, цит. труд, с. 42.
86. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 7; К. Палешутски, цит труд, с. 31-34.
87. НБКМ - БИА, ф. 324, оп. 1, а. е. 1, л. 3329.
88. АМВР, об. д. 9906, т. II, л. 410; об. д. 16109, т. I, л. 129; ДА, ф. 137К, оп. 2, а. е. 23, л. 18-21.
89. П. Галчин, цит. труд, с. 44.
90. ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 15, л. 104-106.
91. Г. Димитров, Избрани съчинения, т. 16, С., 1990, с. 307-314; Ел. Стателова, цит. труд, с. 242-244.
92. Г. Димитров, цит. съч, с. 307-314; ДА - Благоевград, ф. 1040, оп. 1, а. е. 3, л. 14-17.
93. Ц. Драгойчева, Несломимите, Спомени и размисли, кн. I, С., 1980, с. 301-306.
94. ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 15, л.106; По-подробно в: В. Стоянов, Разцеплението в задграничното представителство на БЗНС през 1925 г., сп. Ипр, кн. 8, 1986, с. 28, 30; Участието на БЗНС в опита за сваляне правителството на Ал. Цанков чрез военен преврат (1924-1925 г.), сп. Ипр, кн. 6, 1988, с. 42, 47.
95. ЦДА, ф. 1932, оп. 1, а. е. 15, л. 105.
96. Пак там, ф. 1932 ,оп. 3, а. е. 140, л. 91 /Извлечение от показанията на П. Стоев/. Този документ е въведен за първи път от Д. Гоцев, цит. труд, с. 178; АМВР, об. д. 9906, т. II, л. 412; Безсмъртните…, с. 141.
97. ДА, Сп 237, 535 (Спомени на Мария Папалезова, дъщеря на Г. Папалезов).
98. Г. В. Димитров, цит. труд, с. 215.
99. ДА - Благоевград, ф. 164К, оп. 1, а. е. 41, л. 53.
100. АМВР, об. д.20945, л. 83, 87, 90, 93; ДА, ф. 137К, оп. 1, а. е. 20, л. 18; а. е. 21, л. 12. Арестуваните жертви от с. Кремен са: Благо Мутафчиев, Георги Москов, Григор Парталов, Димитър Джарлиев, Димитър Узунов, Иван Джугданов и Стоян Ценкин.
101. АМВР, об. д. 20945, л. 111; ДА, ф. 137К, оп. 1, а. е. 20, л. 18.
102. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 67; ДА, ф. 137К, оп.1, а. е. 20, л. 20; а. е. 21, л. 13; а. е. 30, л. 10, 27; а. е. 22, л. 15.
103. Пак там, а. е. 19, л. 15, 26;а. е. 20, л. 18; а. е. 21, л. 31; а. е. 22, л. 16, 18, 20-21; а. е. 34, л. 20; оп. 2, а. е. 23, л. 20.
104. АМВР, об. д. 22033, л. 17; ДА, ф. 137К, оп. 1, а. е. 20, л. 19.
105. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 76; К. Палешутски, Неврокопската партийна организация в политическите борби, 1919 – 1934, ИИИБКП, т. 56, 1983, с. 374; П. Галчин, цит. труд, с. 45.
106. ДА, ф. 137К, оп. 1, а. е. 20, л. 32, 34; а. е. 34, л. 37; а. е. 36, л. 43, 48; Б. Ботушев, Къща на ужасите, Благоевград, 1995, с. 33.
107. Пак там, а. е. 20, л. 32; а. е. 22, л. 31; а. е. 30, л. 9.
108. Г. Караславов, Къщата на ужасите, сп. Септември, кн. 1 от 1969 г., с. 68-112, част от триптиха “Кавали свирят”; Библиографска справка “Дъбнишките събития, Благоевград, 1985, с. 15; К. Льондев, Кървавите събития в с. Дъбница, в. ПД, бр. 57, 14 юли 1955, с. 3; в. 50 години Дъбнишки събития, Гоце Делчев, юли 1975, с. 1-4; Г. В. Димитров, Трагедията потресе света, в. ПД, бр. 237 от 8 октомври 1985, с. 4; Л. Причкапов, Дъбнишката голгота, сп. Литературен алманах “Струма”, кн. 2, 1986, с. 165-169; В. Караманчев. Черешова задушница, С., 1986; Б. Ботушев, Къщата на ужасите, Благоевград, 1995.
109. П. Галчин, цит. труд, с. 45
110. ДА - Благоевград, ф. 137К, оп. 1, а. е. 20, л. 18; а. е. 22, л. 38.
111. АМВР, об. д. 9906, т. I, л. 431; об. д. 20945, л. 111; ДА, ф. 137К, оп. 1, а. е. 20, л. 19.
112. Пак там, а. е. 34, л. 40, 43.
113. ДА - Благоевград, ф. 137К, оп. 1, а. е. 22, л. 38, 46-47; а. е. 27, л. 15-16; а. е. 28, л. 11.
114. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 77; ДА - Благоевград, ф. 137К, оп.1, а. е. 20, л. 19; а. е. 21, л. 12-13. На 8 септември 1968 г. в с. Дъбница свое разследване провежда Благой Видов. Там разговаря със Самуел Шейнин, според когото дъбнишкото следствие е пряко наблюдавано от Г. Баждаров и “ако Ив. Михайлов не беше идвал щеше да стане още по-лошо, всички задържани щяха да бъдат убити” - в: НА - БАН, сб.IV, а. е. 153, л. 46.; К. Палешутски, Македонското…, 1924 – 1934, с. 33.
115. ДА , ф. 137К, оп. 1, а. е. 20, л. 19; а. е. 21, л. 12; а. е. 22, л. 29.
116. Г. Т. Мадолев, Въоръжената борба в Пиринския край, 1941-1944, С., 1966, с. 23.
117. Г. В. Димитров. БКП и революционното..., с. 218.
118. К. Палешутски, Неврокопската…, с. 375.
119. П. Галчин, цит.труд, с. 46.
120. ДА - Благоевград, ф. 137К, оп. 1, а. е. 20, л. 4.
121. Пак там, а. е. 22, л. 29.
122. Проблемът за броя на убитите “организационни противници” през 1925 г. може да бъде обект на самостоятелно изследване. Авторът не споделя тезата за убийствата на единофронтовци от цялата страна в с. Дъбница, както и твърденията за екзекутирането на жертвите във варници и хлебни фурни. “Умишленото мъчение при изпълнение на смъртните присъди, гаврене и обезобразяване на труповете” е забранено “най-строго” - В: ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 64, л. 32; АМВР, об. д. 16109, т. I, л. 128; Пак там, НОХД 540 от 1953, II съд, Nо 431, л. 143; ДА - Благоевград, ф. 742, оп. 1, а. е. 193, л. 14-17.
122а. К. Палешутски, цит. труд, с. 33; Б. Ботушев, цит. труд, с. 46.
123. АМВР, об. д. 16109, т. I, л. 128; ДА, ф. 137К, оп. 1, а. е. 20, л. 19, 31, 34; а. е. 34, л. 37;К.Палешутски, цит. труд, с. 33.
124. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 17, л. 235; ДВ, бр. 278 от 16 март 1925, л. 1-2.
125. ДА, ф. 136К, оп. 1, а. е. 24, л. 130, 165; ф. 742, оп. 1, а. е. 201, л. 1, 3; Г. В. Димитров, цит.труд , с. 216-217; П. Галчин, цит. труд, с. 46-47; Г. Балкански, История на безвластническото движение в България (очерк), Париж, 1980, с. 216.
126. АМВР, об. д. 17297, л. 17, 24, 27; ДА, ф. 136К, оп. 1, а. е. 24, л. 165; Г. В. Димитров, цит. труд, с. 216.
127. ДА - Благоевград, ф. 136К, оп. 1, а. е. 24, л. 164.
128. Пак там, а. е. 25, л. 200.
129. АМВР, об. д. 17297, л. 27-29а (В свидетелските показания е споменато името на бившия войвода Панчо Михайлов обвинен във връзка с градевските комунисти (л.41-42); ДА - Благоевград, ф. 136К, п. 1, а. е. 24л. 165; а. е. 25, л. 54, 83, 104.
130. ДА - Благоевград, ф. 136К, оп. 1, а. е. 24, л. 164, 171, 174; а. е. 25, л. 25, 82.
131. Пак там, а. е. 25, л. 25, 82, 200; ф. 63К, оп. 1, а. е. 1а, л. 1-2.
132. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 2, л. 54; ДА, ф. 136К, оп. 1, а. е. 2, л. 135; а. е. 24, л. 164; а. е. 25, л. 29, 108.
133. ДА, ф. 136К, оп. 1, а. е. 24, л. 157, 163, 172-173; а. е. 25, л. 21-22, 25, 29, 46-48, 82-83, 218.
134. Пак там, а. е. 26, л. 81, 85, 167-172, 175.
135. Пак там, а. е. 24, л. 108, 164, 167; а. е. 25, л. 218.
136. АМВР, об. д. 4939, л. 28 (Писмо на Мишо (Шкортов) до Ив. Михайлов за благодарността на Ружа Делчева относно освобождаването на сина й, ходатайство за възстановяване учителските права на Лика Чопова и др., 21 септември 1925; об. д. 16109, т. I, л. 129; об. д. 16186, т. I, л. 126; ДА, ф. 136К, оп. 1, а. е. 24, л. 165, 213-215; Симо Младеновски. Революционерката Ружа Делчева, 1868-1945, по спомените на Лика Чопова, Скопjе, 1983, с. 150-155. Предадена е съвсем различна версия за освобождаването на Туше Чопов.
137. ДА - Благоевград, ф. 136К, оп. 1, а. е. 24, л. 213. Според Г. х. Евтимов и Л. Кльонков Т. Комитов се е самоотровил - в: ДА, ф. 136К, оп. 1, а. е. 24, л. 164-165; НА - БАН, сб. IV, а. е. 153, л. 63-67.
138. Пак там, л. 166-168, 171, 173, 178; а. е. 26, л. 60.
140. ЦДА, ф. 403, оп. 3, а. е. 14, л. 30; АМВР, об. д. 1682, л. 207; ДА - Благоевград, ф. 69К, оп. 1, а. е. 105, л. 72-91.
141. ДА, ф. 136К, оп. 1 ,а. е. 24, л. 164, 214; а. е. 25, л. 220-221.
142. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 17, л. 235. В Разложко освен убитите от с. Кремен “по линия” на ВМРО са погубени К. Патоков и Ив. Крачанов. Убийството е дело на Б. Бунев от гр. Тетово, Т. Витанов и Ив. Рошкьов от гр. Банско. През 1947 г. Б. Бунев е разпитван от Евтим Патоков, сина на убития К. Патоков – ДА - Благоевград, ф. 1071, оп. 1, а. е. 2, л. 8-11.
143. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 17, л. 235; В. Независима Македония, бр. 116 от 3 юли 1925, с. 1
144. П. Галчин, цит. труд, с. 48.
145. Л. Бенгюзова, Ехо от дните на мъст, Само една ли е истината за Церовското дере, в. Нов пирински вестник, бр. 59 от 24-30 ноември 1992, с. 1, 4, бр. 60 от 8-14 декември 1992, с. 4, бр. 61 от 15-21 декември 1992, с. 4.
146. ДА, ф. 136К, оп. 1, а. е. 24, л. 178-179.
147. АМВР, об. д. 16109, т. I, л. 121.
148. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 95, л. 1-3.
149. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 64, л. 58-59.
150. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 56, л. 154, 159, 161; ф. 1909, оп. 2 , а. е. 269, л. 52; а. е. 397, л. 7.
152. Пак там, ф. 1902, оп. 2, а. е. 172, л. 10-11.
153. Пак там, ф. 396, оп. 2, а. е. 17, л. 190.
154. Пак там, а. е. 3, л. 147; а. е. 17, л. 144-147.
155. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 56, л. 11-19; ДА, ф. 136К, оп. 1, а. е. 24, л. 164; а. е. 25, л. 46-48; ф. 137К, оп. 1, а. е. 38, л. 55; а. е. 39, л. 43-48.
156. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 3, л. 90, 93; ДА , ф. 136К, оп. 1, а. е. 29, л. 24-25, 43, 48, 168-171.
157. ДА, ф. 136К, оп. 1, а. е. 29, л. 42 (Свидетелски показания на Георги Попхристов).
158. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 172, л. 15-16.
159. ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 74, л. 56; а. е. 75, л. 50; ф. 1932, оп. 3, а. е. 208, л. 9; а. е. 25, л. 5-9.
162. Пак там, ф. 1932, оп. 3, а. е. 208, л. 1.
163. Пак там, л. 19 (Протокол от заседанието на окръжния конгрес, 11декември 1927 г.).
164. По-подробно в: Истината върху кризата във ВМРО, С., 1929 г., с. 11-14; Цв. Мичева, ВМРО след разцеплението...,,с.27-29; Ал. Гребенаров, Ив. Михайлов и националноосвободителното движение..., с. 170.
166. ЦДА, ф. 1932, оп. 3, а. е. 73, л. 85-86; а. е. 188, л. 56
167. Пак там, ф. 1909, оп. 2, а. е. 274, л. 1; а. е. 407, л. 2.
168. Пак там, ф. 1932, оп. 3, а. е. 76, л. 9.
169. По-подробно виж: Цв. Мичева, Конгресът на ВМРО през 1928 - конгрес на разцеплението, сп. Векове, кн. 4, 1987, с. 45-53.
170. ЦДА, ф. 396, оп. 2, а. е. 5, л. 87.
171. АМВР, об. д. 4939, л. 85; ДА, ф. 771, оп. 6, а. е. 18, л. 1-2; Библиографски указател, Вл. Поптомов, Благоевград, 1989, с. 16-31, Идейните основи на ВМРО (об) - ЦДА, ф. 1909, оп. 2, а. е. 34, л. 14.
172. Трите дела Прага, Виена, Милано, фототипно издание, С. , 1990, с. 282-283.